Р А З У М Н И Я Т Ч О В Е К — откъси(ФАНТАСТИЧНИ РАЗКАЗИ)Христо МИРСКИ, София, България, 2012— — — — —
— — — — — СЪДЪРЖАНИЕПредговор Новобранецът Логична мисъл Откритието на професор Колосов Стимулаторът на Питър Мак-Грийвз Детелината Брачното предложение Право на избор Homo Rationalis Тунелът Канибалите Биологичен партньор Поръчката Шестият ден Homo Retarded Нови ? — — — — — ЧАСТ ОСМАШЕСТИЯТ ДЕНС първите лъчи на Слънцето той отвори очи и се протегна така, че насмалко да изпадне от облака, където бе прекарал нощта, и се прозина така, като че ли щеше да налапа транспространствената капсула, която се поклащаше мирно на един хвърлей разстояние от него. Но това бяха просто хиперболи, помисли си той, защото нямаше как да изпадне от облака, понеже бе обкичен целия с антигравитационни гривни. А и всичките до една да откажеха, то пак нищо нямаше да му стане, защото мигновено щеше да премине в субматериална форма, която не можеше да изгори и в плазмен огън, примерно казано. Но пък като приема материален облик защо да не използува и материални сравнения, а? Обърна се по очи, духна малко встрани част от облака, и се загледа в планетата под него. Хубава планетка, трета откъм звездата си, със синьо небе, бели облаци и вече зелени поля и гори. Назъбени водни пространства — големи и малки — приятен за материалното му тяло климат, и най-вече негова планета, защото цели пет дни я беше заселвал с всякаква органика. Е, дните бяха доста относително понятие, защото ако не се връщаше в далечни геологични времена и не забягваше и напред за да провери резултата, то никога нямаше да свърши работата както трябва и в срок. Но той винаги я вършеше, независимо от местните планетни дни, защото не обичаше да оставя днешната работа за утре, макар че за него нямаше днес и утре. За едно нематериално същество нито времето, нито пространството бяха от особено значение. Той живееше практически вечно, от гледна точка на материалните организми които създаваше, като умирането му беше просто начин за подмяна на една идея с друга, защото идеите се изхабяваха с времето (също както и материята), с неговото лично време, разбира се. Сега се въртеше някъде над тропика и се чудеше дали да тръгва за следващото си назначение, или да прекара поредните си два почивни дни тук, защото такъв беше режима на работа на Създателите — пет местни дни сътворение на живот на поредната планета и два местни дни заслужена почивка където пожелае. Ама за къде да бърза, след като: когато тръгне, тогава и ще пристигне, понеже идеята се пренася мигновено, а ако се влачи с капсулата с апаратурата все едно ще закъснее, дори при транс-преходи, така че на новото място положително ще го чака друга капсула. Следователно имаше три варианта: или да се помотае тук, или да отиде на новото място, или да постои малко в Центъра по Заселване. Новото място сигурно е пълна скука, не само защото още не е заселено, ами защото при тамошните условия можеше да се мисли само за силиконен живот, който, както и да го погледнеш, си е скучна работа. В Центъра можеше да размени някоя клюка с други колеги, но там, все едно, се отбиваше доста често, така че този вариант също не го привличаше. Тъй че я по-добре да огледа още веднъж тази планетка и да си се порадва на тукашното си тяло. Решил това той влезе в кораба-лаборатория и пусна една подробна тестваща програма като преглеждаше набързо резултатите на тримерния екран. Цикли, цикли, и пак цикли — над един милион растителни и животински видове и всичко обвързано с по-прости или по-сложни цикли, защото живота бе едно динамично равновесие. И то много крехко равновесие, защото тази органика беше страшно деликатна. Толкова деликатна, че ако я оставеха сама да се развива, според принципите на Вселената, живота на такива спектрални* същества като него би бил страшно скучен, защото докато някъде се пръкне някакъв животец и звездата вече взела, че угаснала. Затова и трябваше да го засяват този живот, да формират гените на всеки вид, да моделират взаимодействието на свързаните видове на хиляди нива (защото всичко беше свързано с всичко), че тук-там и планетката да променят малко, за да стане тя по-гостоприемна към живота на нея. Ето тук, например, трябваше малко да промени наклона на оста ù за да омекоти климата и при това едни огромни влечуги взеха та погинаха. Е, можеше да се върне назад във времето и да ги възстанови, но пък — чудо голямо! Те и без това щяха да изпомрат после, защото тонове месо с грамове мозък не са много устойчиви системи, но те трябваха като звено в цялостната система, а пък органична материя — колкото искаш, че и повече — и той превключи проверката на автоматичен режим и се замисли. [ * Spectre на английски (но корена е латински) значи дух, привидение, поради което този термин е възприет и за разлагане на бялата светлина в спектър. ] Да-а, всичко е обвързано и всичко се подчинява на законите, така че да дава максимално разнообразие, защото идеята може да е вечна и неунищожима, но без насладата от материалното разнообразие тя не става за нищо. Нематериалните същества не могат да съществуват без материалните, т.е. те могат, разбира се, но не им е интересно, защото ... 02.2001 — — — — — HOMO RETARDED(Човекът със забавено развитие) Беше късен следобед и Джийн Фитцджийн, известна сред широката публика като Великата Джийн, а сред малцината ù близки познати като Джин Физ*, се беше излегнала с чаша в ръка на шезлонга на терасата и полюшвайки се леко се радваше на отслабващите лъчи на октомврийското слънце. Не, питието не беше джин-физ, то беше портокалов сок с малко — е, може би не съвсем — водка. Джийн можеше да си се люлее колкото си иска, защото на един осемдесет годишен (вече от два дни) кой знае какво друго не му остава. Е, в академичните среди е по-друго, там хората ги търпят като пожизнените монарси, или като Папата, т.е. докато "дядо Господ" си ги прибере, така че тя имаше по една-две лекции на седмица в един университет, но повтаряше от години добре известни неща, за които нямаше какво повече да се подготвя. Каквото било, било, и то отдавна, а и в генното инженерство нищо не може да се върши без добри компютеризирани установки, така че много и нямаше на какво да учи студентите, понеже подробностите са прекалено много за да се запомнят. [ * Игра на думи между Jeane Fitzjeane и напитката gin-fizz. ] Обаче на времето си, преди малко повече от 50 години, беше друго, тогава тя беше млад доктор и се чудеше какво може да направи за човечеството. Е, ха сега де, чудеше се какво да направи за да изпъкне с нещо, защото доктори през път и на път. И чудейки се така пет-шест години тя по едно време взе, че се запита: абе, защо когато човек е най-способен и работлив и издържлив и прочее, т.е. докато е млад, докато не е прехвърлил средата на жизнения си път, та защо тъкмо тогава той трябва да губи най-много време за секс и разни амурни увлечения? Защото то си беше така, в смисъл че самия акт, общо взето, е кратко нещо, ама подготовката се отнася към върховния момент както ... е, както една космическа ракета с химическо гориво към самия летателен модул — 20 или 30 към едно, нещо такова, а има още и последействие, така че това си е направо загубено време. Не че секса е лошо нещо, ама защо да не е по друго време, а докато човек е млад, то да си използува времето по-разумно. Е, отговора беше ясен, защото тогава човек е най-способен да зачене и прочее, ама сега, в 24 век, след като поне от два века рядко някоя жена ще се наеме да износва плода и да ражда, то това беше съвсем излишно. Тоест, времената се менят, и, значи, може, а и трябва, и хората да се нагаждат към тях, да си променят стереотипа. Понеже за мъжете е по-добре да са по-възрастни, има някак-си повече шансове да предадат нещо ново от себе си на потомството, а и при жените отдавна се вземат, за всеки случай, до 5 яйцеклетки на възраст от 25 до 40 години, така че да може да се извърши изкуствено оплождане и по-късно; а повече от едно дете на родител — е, две, де, защото едно за единия партньор и друго за другия, но това все едно е малко — нито се толерира от обществото, нито пък хората вече го искат. Ето тя си има една дъщеря, Джоан, вече с нейна щерка над 20, и един син, Джероми, който още няма потомство, защото все отлага тази работа — и тя се надигна от шезлонга, за да си долее още малко водка, с бучка лед. Така че, ако можеше да се обърнат нещата, може би, щеше да е по-добре, си рече тя (при едно напиване, защото то, на нормален акъл такива фантасмагории не могат да ти дойдат в главата). Е да де, ама ако точно се обърнат, то ще трябва и пеленачетата да се копулират по цял ден, което не е особено здравословно, дори да беше възможно; пък и края трябва да бъде някак-си фин, нали? Защото на френски той е fin, ама и фин е fin; или пък да вземем английския плавник fin, който, очевидно, се изтънява на края, и fine като фин. Е, може и езиците да имат някакво значение, защото тя и тогава се интересуваше от чужди думи (знаеше френски, и испански, освен родния си английски), а и доста по-късно (макар вече това да беше преди повече от 30 години) научи немския, а сега понякога прочита нещо с речник и на италиански, и на холандски. Тъй де, езиците казват доста неща за това как хората виждат нещата от живота — и тя отпи една яка глътка, за да не се стопли пак питието. Та точно обръщане не върви, но пък забавяне би могло. Примерно, ... 10.2012 — — — — — |
Сконвертировано и опубликовано на http://SamoLit.com/