Д_Р_И_П_А_В_И_ С_П_О_М_Е_Н_И_
ПЪРВА ГОДИНА
(Биографични Моменти, Философски Разсъждения, Хумористични Коментари, Етимологични Забележки, Стихчета, и Прочее Между-жанрови Особености, от Един Мизерстващ Български Интелигент)
Христомир КАЗАСОВ, 2020 +
— — — — —
[ Резюме: Заглавието е достатъчно подробно за да няма нужда от други пояснения. Това са откъслеци, спомени, от тук и от там, при което са важни не толкова самите те, колкото връзките между тях, как аз прескачам от едно на друго, защото мъдростта, поне от времето на Аристотел, се състои във връзките между нещата. Освен това се чувствам длъжен да предупредя, че аз неизбежно ще плюя демокрацията, особено нашата, така че ако на някой тя му харесва то да ме прескочи, автори днес има бол. Иначе отделните неща ще са кратички, до 2 разгърнати двойни страници на книга (т.е. до към 10 КВ текст), понеже хората се отегчават от дълги неща. И ще пиша по години, като 2020 е нулевата, в която аз станах на 70 години, и смятам така да продължавам още 5 години. Това е господа, приятно четене. ]
[ Идея за илюстрация на корицата: В центъра на картинката, която е в рамка и под автора и заглавието, се вижда въже за простиране, на което висят прокъсани долни гащи, от които може да капва някоя капка вода, и които са закрепени с три щипки. Въжето е опънато на два кола, като на левия, който започва на към 1/3 над долния край на картината и продължава почти до горния ù край, отгоре има сърп и чук, а самия кол е боядисан в червено, или е на червени ивици на бял фон (било хоризонтални, било по спирала), докато десния кол започва на същото ниво, но е 1/2 до 2/3 от височината на левия и е син, респективно на сини ивици, и на върха му се вижда монета с цифрата "1" в средата (друго не се разчита), но монетите са 3 изправени на ребро и допрени така, че да образуват триъгълник (гледано от горе). Освен това отдолу край коловете е написано: "коммуны" под левия и "with money" под десния, отгоре над по-късия десен се вижда слънцето, а отдолу в дясно има плажен шезлонг с плат като трикольора ни, хвърлена книга и слънчеви очила отгоре, а отляво стои изправен възрастен мъж (с бели коси), който с дясната ръка слага средната щипка, а в лявата държи плажна шапка, с която прикрива задните си части. Това е. ]
— — — — —
СЪДЪРЖАНИЕ
Нулева Година
Първа Година
Втора Година
Трета Година
Четвърта Година
Пета Година
— — — — —
ПЪРВА ГОДИНА
— — —
Съдържание на Тази Година
1.00. За аналите и ... анусите
1.01. За точките, запетайките, и ... девствеността
1.02. За руския език и за падежите
1.03. За следването ми там — веднъж
1.04. За следването ми — дваж
1.05. Още за падежите и граматиката им
1.06. Други колоритни образи
1.07. About the very Itskata
1.08. Пак за мен и за града на Петър
1.09. За мен в горните курсове
1.10. Финал, и лашкане на вълните на поезията
— — —
1.00. За аналите и ... анусите
Кхъ-кхъ. Ами тази година ще бъде посветена основно на следването ми в Русия, както и на някои други моменти произлизащи от това начинание, но тъй като предишната я започнах с точка 00 е редно и тази да я начена така, ама какъв, пусто, зюмбюл-преамбюл да ви измисля, тук? Та, понеже началото е анала, или "ана"-та (което в турския значи майка), си мисля да ви понапълня малко главите с етимологични забежки. Понеже аз това мое (хоботено) хоби затова го афиширам още в самото заглавие, защото то ще ме спасява когато нямам какво особено да ви кажа, така че ще имате добри възможности да се пообразовате (тъй като ако на мен тези неща са ми отдавна известни, то за едно поне 95 % от вас те, положително, ще са нови). Както, примерно, за връзката между аналите и анусите.
Значи, "а"-то е и І-та буква, та е редно това да е някакво начало, но тъй като когато искаме да възразим нещо обикновено си отваряме устата и казваме "ама тъй, ама инак", то това твърде често е и представка за отричане на нещо (дето следва след нея). Е, не винаги, но в редица случаи, и това идва още арабския, и го има и в гръцкия (сигурно), и в латинския, и във френския, и т.н., като, да речем: аналогия, аналфабет, аджамия, антре (преди да "тропнеш" вътре), аномалия, и прочее. Някои пъти, обаче, това може да е възклицание, или като неопределителен член, и други варианти. Но тук анала е един вид канал, от него нещо тече, както и от ануса, за който споменах, и в това се състоят редица ... анализи, да пуснем нещо да изтече и да го разгледаме или изпитаме. Така и от аната-майка също нещо изтича, и анатомията е наука за "томията" (тялото) на аната, а може и на андропуса-човек, който е андро дето тропа по друма, so to say.
Но където е ануса там трябва да е и ... Януса, което бил някакъв бог, и оттам се дава месеца януари, само че той имал две лица, двуликия Янус, и те са две защото едното е старото (на старата година, примерно), а другото е новото; при все че аз този месец го обяснявам най-просто на английски — и, господа, както и г-жи и г-жички, позволете ми да съкращавам всички езици когато говоря за етимологии до 2-3 само-понятни букви —, та с фразата: Jah, new year! (където "Jah" не само че не е на анг., но и се чете като на нем., примерно). Е да де, ама то и това "ню" сигурно е нещо дето изтича от анала или аната, и като изтече вече му се маха "а"-то и то става nato, демек родено на лат. (където е и фр-то ne като моминско име, както е родена мацката). Или пък на ануса може да се гледа двояко (двуликия анус, а?), и отвън и отвътре, или той може да се използува и като заместител на аната, и други асоциации.
И не само "а" а и "ан" и "ин"=in и "ентер" и прочее е някакво влизане (в оная работа на аната, нали?), а и антито е нещо дето влиза в противобой със старото нещо (но нека не се отплесквам особено). При все че това нем. in, което е и лат-ко, е не само предлог за влизане някъде, ами и наставка (суфикс) в нем-ия, с който се правят — а-а, там е номера — същ-ни от женски род от такива от мъжки — само че кой друг да ви разкрие тези тайни, освен един интелигентен лаик като мен? Което е така, там, да речем, der Student е студент а die Studentin е студентка, der Leser е читател а die Leserin е ч-ка, Arbeiter /-in е работник /-чка, и т.н. Макар че тук мога да добавя още сумата нюанси, като, например, връзката на това дето е вътре с това дето е ... отвън, която положително трябва да идва някъде от скр-та (за санскрита), понеже entera (на някакъв език, поне на ст.-гр.) значи вътрешности, но пък entire на анг. значи изцяло! Към тази идея може да се връщам още доста пъти и с други думи, но засега нека ви напомня, че думата "среда" на бъл. се превежда на анг. с 2 думи, middle & environment!
А, и андрото, наистина, трябва да ходи по друма /дрома, защото то това е човека, изправено животно, не като другите четирикраки. Ама хайде, понеже споменах някои думи, нека ги доизясня: аналфабета е ясно, че не познава алфабета, но аналогията е нещо интересно, защото тя не е логика или логия (logos на ст.-гр. е знак, правило), ами нещо различно от правилното, нещо дето само прилича на правилно, при все че ние почти винаги използуваме думата аналогичен вместо логичен, но по идея това не е баш така. Е, на антилопата нещо ù ... лопа, но не знам какво (макар че тук има нещо ante-предно, навярно рогата ù). Но пък аджамията ми е любима дума, защото аз я обяснявам като човек, който никога не стъпвал във ... джамия! Ха-ха, нали? Но трябва да има нещо подобно, нещо дето не е "джамено", не блести като ... джам, нали? И това са ар-ки думи, като там е също и ... пижамата, като някакво много пъстро облекло, което те прави да изглеждаш като едно също птиченце ("пие, пае", нещо такова, а пък "пи" викат пиленцата); както и рус-я чемодан-куфар бил ар. "джамадан".
Така че ето, като анализираме аналите на някаква ситуация можем да прозрем много следващи моменти, а пък моето обучение в Русия беше, естествено, причина за редица мои постъпки по-нататък, то ме направи русофил (при все че по-рано май че 90 % от хората бяха такива — да ви напомня едно стихотворение на Вазов, дето се казва: "Кат Русия няма втора /тъй могъща на света, /тя е нашата опора, /тя е нашта висота" — което е една от песните които пееше, с бая пиянски глас, ... кварталния луд на моя комплекс, който живееше в един блок срещу моя, без майтап!). Така че аз съм заклет, или убеден, русофил, само че с изключение на езика им, тъй като в последните 5-10 години стигнах до извода, че българския е, всъщност, най-добрия език от всички славянски езици, но за това ще говоря някъде другаде. Толкова убеден русофил, че по едно време след свалянето на Бай Тошо, и след някои други лични последици за мен от този момент (с които не искам да изпреварвам времето им) аз се считах известно време за, ха-ха, за ... жертва или пострадал от българо-съветската дружба! Арабията!
Няма майтап, мои потенциални читатели, някъде в 91 година на миналото сенчъри аз стигнах до извода, че такива като мен, учили в Съюза, женени за рускини (или поне "съветскини"), изолирани доколкото е възможно у нас от родните ни специалисти, би трябвало да се считат за Пострадали от Бъл-Съв-ската дружба! Е, аз си го мислех това на майтап, очевадно, но реших, че нищо не ни пречи да организираме едно такова дружество (може би ДПБСД), и бях дал обяви в няколко вестника, използувайки една пощ. кутия в близък клон. А тогава, да ви кажа, хората (включително и аз) се бяха юрнали да четат разни обяви и да дават такива, имаше вестници които публикуваха едни талони, които като ги попълниш и можеш да дадеш безплатна обява практически за всичко. Е, никой не ми се обади на адреса, така че нямаше шансове някой да е решил да ме подкрепи в това начинание, но въпреки това аз отидох на мястото, и не заварих никого там. А то беше някъде на Витоша (може би Мостовете, не помня), че и датата беше май 7 ноември, бая студено време, но аз, чувал за някакви Витошки конференции, реших да ги възродя. Та май че някъде от тогава аз се разочаровах явно от демокрацията cum (което ще рече "със" на лат.) народната глупост, защото хората четат какво ли не, само не и нещо което изисква малко акъл и/или чувство за хумор (защото то зависи от акъла); хората четат само блудкав ширпотреб, като тъпите реклами.
Така че аз съм пострадал от БСД, не се смейте, но въпреки това предпочитам руснаци (че и рускини) отколкото, примерно, немци, или анг-ни, или ам-ци, и проч., аз се придържам към възрожденските ни схващания, а не към съвременните русофобски и уж демократични идеи. Та по тази причина аз и отидох тогава да следвам в Русията, а не в Немачко, примерно, или Чешко, защото имах такъв избор. Това стана след първия ми курс в МЕИ-то, защото хората искаха да видят дали аз, аджеба, съм умно момче или наопаки. Това, че покрай мен там отидоха (и ходеха) основно синове и дъщери на номенклатурата, не значи че аз съм бил от тях, тя номенклатурата просто се считаше задължена да има висше образование, но Русия, разбира се, не беше някакво място за където са нужни връзки, това не беше следване на Запад. И то, както вече споменах, изолираше завършилите там хора от нашенските специалисти, макар че един чужд език в повече, па бил той и руски (или тъкмо руски за тогавашното време), си беше един плюс, това не е за изхвърляне.
И аз тръгнах за там — да ви призная, защото то, на моите години, човек (а и жена да е, ха-ха) може да си признава всичко — още ... девствен! Понеже, както разбирате, под родителското крило, човек не може така лесно да изчука някое маце. В смисъл че то можеше, естествено, но аз бях от интелигентно семейство, а благородството задължава, както казва една лат-ка поговорка (Noblesse oblige), докато другите ми съученици си играеха на "пеперудка" (като те седят на столове, разпищолени, so to say, и няколко мацки ги обхождат). Или поне така правеха моите съученици, за които аз съвсем бях забравил, докато не срещнах съвсем случайно един мой бивш съученик, който ми спомена, че сумата от тези хубави момчета вече са на оня свят (ако го има, де). А аз бях (ако не греша, пусто) в един клас само с момчета, и затова класен ни бил учителя по физкултура (което също ми напомни този "мохикан"). Но моля ви още в тази нулева глава да не ми придиряте ако някъде се повтарям, което аз сигурно ще правя, и волно и неволно, но това са те дрипавите спомени, не само че са на дрипи, ами човек и не знае дали е казал нещо или не; всяка година си е отделна книжка, това е като серия от книги за един и същи герой, само дето тук "героя" съм аз самия, Itskata.
Но за девствеността ще говоря далее, in the next chapter, а тази тук глава е встъпителна, за загряване. Та какво още да туря тук? Ами, сетих се, че като малък, не чак бебе, но още съм се учил да приказвам, та тогава, по думите на родителите ми, аз съм наричал пеперудката, пуп#тка! Добро въображение, а? В едно още невръстно детенце. А тя тази неприлична дума не е позната в Русия — те затова и могат да избират някакъв-си Путин за Президент, че и несменяем при това —, но е известна и на Запад, а и в древния Изток. Това е фр-ата la putain, или лат-ата put(t)a, само че никой не дава нищо по-древно, докато моя милост е проследил тази дума чак до скр-та, Обаче, хайде и за това в другата глава, за да не си прехвърля лимита, че инак, като човек на точните науки, току виж се поболея заради това.
— — —
1.01. За точките, запетайките, и ... девствеността
Та, значи, аз съм ви казвал — ама не може да не съм ви казвал това —, че съм много умен, толкова умен, че вече съм забравил сумата неща, дето другите още не са научили, но не само това, ами в този случай се оказа, че съм знаел някои неща, без дори да си направя труда да забележа, че ги зная, просто те са стоели put ("путнати" е по-правилно да се каже на бъл.) някъде в главата ми, но аз още не съм ги бил осъзнал! Не че това е нов момент, още в диалозите на Платон има едно интересно обяснение за това как човек може да знае нещо без да го знае, т.е. да има всички дадености да го знае, но, всъщност, да не го знае, докато не го заведеш за ръка до това знание и не му завреш носа в него. Та в тези диалози се описва как Сократ (или друг умен човек като него) обяснява на един роб, като прост и неук човек, какво е ... корен квадратен от 2, което аз, като математик, съм запомнил. Това изисква известно чертане, но ще си го правите мислено. И се използува идеята, че корен квадратен от две е просто страната на квадрат с лице 2 квадратни единици (метри, да речем, или лакти), защото като умножим тази страна по себе си и получаваме лицето на такъв квадрат.
И после се подпитва, и роба отговаря с "да", за това, ако страната е един лакът, примерно, то колко ще е лицето на такъв квадрат (1 кв. лакът, да), ами ако тя е 2 лакътя, то колко е лицето (и робът е достатъчно умен за да знае, че това дава 4), но в обратна посока и ако лицето е 2, то колко е страната, това роба не знае (той подозира, че то е нещо между 1 и 2, но не знае точно колко). И тогава Сократ му чертае диагонала на квадрата, и тъй като той разделя квадрата на 2 равни части, то значи лицето на триъгълника е 1/2 кв. лакът. И след това той дорисува още 3 квадрата около този, но от тази страна, че начертания диагонал да стане една от страните на нов квадрат, прекарва и в тях съответните диагонали (така че те да са страни на новия квадрат), и като му показва този нов квадрат, образуван от диагоналите на стария, и състоящ се от 4 триъгълника с лице по 1/2 квадрат, както вече бе казано, излиза че този нов квадрат има лице от точно 2 кв. лакътя (сметките с обикновени дроби, или поне с половинки, тогава и робите са можели да ги правят). Така че Сократ взема роба на подбив, като му доказва, че, ето, той знаел колко е страната на квадрат с лице 2, но се прави, че не знае, хитрува.
Е, нещо подобно се случи и с мен, когато аз взех да обмислям какво да сложа в тази книга, и пробягвах по връзките между девствеността като нещо ... навирено, в преносен смисъл, т.е. нещо възвисено, извисяващо, и ит-ката (лат-а) ... запетайка, която е virgola! А тук връзката е очевидна, защото май че всички знаят, че зодия Дева е Virgo, а оттам virgin е девствен на анг., както и че вирусът е нещо навирено, дето се завира навсякъде. А доколкото смисъла често се обръща на противоположен, то нека ви кажа, веднъж завинаги, че антиподните понятия (или antonyms на анг.) звучат подобно, понеже така е по-лесно да се запомнят (спомнете си 2-те значения на нашата "среда"). И самото вирене е бая древен корен, тъй като се казва че още в ст.-гр-я имало две думи дето ги знаели всички пристанищни ... хамали (защото тогава не е имало подемни кранове, но е имало разни макари, които променят нужната сила), и това били: виру и майна, като първото значело вдигай, а второто махай, давай (към мен)! Така че вируса и девата са сродни понятия, сродени чрез мъжкия "мембър", който се вири, но не винаги, бая често виси надолу (което аз изчислих, че средно за един човешки живот, от 20 до 60 поне, се случва май само в 1 % от случаите, или 15-тина минути дневно — минутите в едно денонощие са 1440)!
Да, ама пък точката е point или pungo (на лат.), откъдето идва нашия пунт, пунтово нещо, т.е. като оная работа, нещо дето са прави с пенùз, което пък е penis — of course! Така че това мое гениално прозрение, или откриване на някакво скрито в главата ми знание, е да направя връзката на точката със запетайката, с помощта на моя (или въобще мъжкия) член! Did you get it? Искам да кажа, че девствеността е докато той е свит на запетайка (връзката Virgo – virgola), но като се възправи вирулентно нагоре и пунгира (точно на лат.: pingo, pungere, вече четено 'пунджере', е пробивам) оная ципа (е, така се предполага, де, ама тя може да е пробита отдавна), и тогава се поставя точката-пункт, завършва се изречението, мацето е "наторено"! Да добавя още, че запетаята има синонимно название comma, което е още и губене на съзнание, пропадане надолу, демек провисване на "нещото", което като виси и ..., ами прилича на запетайка, нали (има си точка, представяща 2 точки, гледано от страни, ама и камшиче)?
Сега нека си довърша мисълта от края на последната точка за "путата" (putta на лат.), която дума аз дотрасирах до скр-та, където имало едва демоница Путана (четена 'Пуутанаа'), на която отдавна-отдавна бог Кришна (мисля, не ми се проверява сега) ù бил видял сметката, т.е. я убил, накратко: за аморално поведение! А това име звучи хем бая заплюващо, "пу" сигурно е така и в скр-та и изразява същото, хем на бъл. звучи като "пуу та(я ж)ена" (ще ви кажа аз)! Така че аз ви губя времето, разбира се, отвличането е същото като развлечението, в редица езици, поне при нас, но ви го губя с интересни неща, дето няма къде да ги прочетете. А на рус. тази дума е пи#да, която пак аз — няма кой друг, това не съм го срещал никъде — трябва да е изопачено от лат-ата ... физика, т.е. physique (където, както виждате, и "п"-то си го има)! Тоест мацката е по "физика", или ù се вижда всичко. Но рус-ците са по-изобретателни от нас, защото са направили, на английский манер, и глагол от това същ-но, пи#деть, което значи да се държа като жена, да мрънкам, недоволствувам, възразявам, и проч.; както имат и бютифулната дума пи#дюшка, или още пи#дерванец, и други подобни.
Но, както и да е, да се повръщам към темата на този том, Русия и следването ми, където като че ли първото ми впечатление от тази страна беше на тяхната граница, където, при пътуване с влак, но ние така отидохме първия път, се стои към един час, през което време вагоните просто се повдигат във въздуха с яки пневматични кранове от двете страни, и старите колесници се махат и се бутат нови (там има релси от двата вида, паралелно) на тяхно място. Сега, тази разлика най-вероятно е била направена от стратегически съображения, да не може вагони от Запада да минават направо по руските коловози, но руснаците си имат и шеговито обяснение по въпроса. То е в това, че техния Петър Първи, като го питали какви да направят коловозите, както на Запад или по-широки, отговорил "Нà х#й широкие!", което е познат лаф и значи "от какъв дявол?", но неговите хора го разбрали буквално и ги направили с един член като неговия (който бил бая дълъг, тъй като той бил едър човек, някъде към 2 метра или отгоре) по-широки.
Та докато повдигаха вагона и пресните студентчета (основно момчета, естествено) стояха отвън и чакаха, си спомням че някакъв работяга от техните ни заприказва и обясни за какво, всъщност, отиваме там, за да чукаме мацките, като използува един такъв жест, който ние нямаме (и аз затова ви обяснявам така подробно нещата, понеже предполагам че не ги знаете), като щракна с пръст (май че показалеца) на дясната ръка по дланта на лявата, започвайки от свития ù палец, при което се получи нещо като драскане на кибритена клечка, което трябва да има същия смисъл на нашето (и слав-ско, прим. пол.) шибане (с пръчка). Докато нашето "забърсване" излиза (според мен, и чак сега) като да е с лат-ка идея, тъй като на ит. члена е като жаргон il cazzo, което се свързва (сигурно) с тяхната la cazza като ... мистрия!
Та, anyway, "мистрията" ми още не беше познала въпросното женско "тигелче" май че до 19-те, и това стана, ако не греша (защото не съм си правил труда да запомням такива неща), с някаква случайна мадама, където аз, naturellement, свърших бързо като зайците, поне the first time. При все че тази ми споменна дрипа се преплита с друга, когато едно лято, оставайки там сам в стаята, подцепил някаква млада алкохоличка от една близка стекляшка, викахме ù аквариума, нещо като закусвалня (което беше и вид кафе за тях), която одма се нави да ме последва в общежитието, щом ù обясних, че имам нещо за пиене, но бъл-ко (май че мастика). И трябва да ви кажа, че тази дума звучи доста смешно за рус-ците, тъй като там тя значи, дословно, ... течност за лъскане на паркета (паркетол)! Е, аз я оправих, но тя беше цялата в разни синини, само че станали вече жълти, и нямаше никакви гърди, но нагона си е нагон, така че не му придирях много. А изглежда бъркам този спомен с обезчестяването ми, защото и в двата случая нямаше практически никакво удоволствие, но какво да се прави, такива ни е направил Дядо Господ, прасета и праски.
И за да не сменям темата в края на главата, нека се отплесна малко към въпроса за това "познаване" на другия пол. То, все едно, е неприятен момент, макар че след като човек (а особено жена) свикне то бива, това поддържа организма във форма, но е толкова гадно направено, че само заради това си струва човек да стане атеист, от естетически съображения! Искам да кажа, че ние спокойно можехме да се размножаваме като растенията, защо пък не? Да ни пониква някакво клонче някъде (да речем, под лявата мишница), и на мъжете и на жените (и това да определя пола на бъдещото дете), а не да трябва жената да носи цял живот една такава неестетична утроба-uterus. А и тази последна дума (лат-ката, но и нашата има същите съгласни "утр", ако се вгледате в нея) аз мога сега да свържа с ар-кия ... уд, което значи дърво, а оттам и дървен музикален инструмент! Значи, този уд рус-ците го използуват чат-пат за да избегнат тяхната груба дума, но това е древен корен, и подражание на някакво натикване, докато опре в нещо; оттам може да се стигне и до анг-ото up-нагоре, но също и до руските удить, удочка, удой, и проч., като някакво закачване на "куката". Така че, господа, аз не лъжа, въобразявам си съвсем правдоподобни неща, които почти сигурно са стоели в главите на древните, защото и днес ние говорим за надървяне, и в такъв случай утробата просто трябва да е насреща ни и да ни чака.
— — —
1.02. За руския език и за падежите
Е, както казах преди, рус(ссс)кия език според мен е твърде архаичен и като така не е редно да бъде изучавам масово, но то вече така и стана, рус-ците загубиха едно към 100-тина милиона души, които по-рано го говореха (принудително, откровено казано). Да, но това аз го мисля сега, а не тогава, а и такава е традицията от памтивека, в една империя да се говори езика на господствуващата нация, изключения от това правило просто няма. Така че аз си го учех на времето с удоволствие, въпреки трудността му, и като че ли единственото спасение, когато го говориш да не ти личи че бъркаш падежите (което няма начин да не правиш и след като живееш цели години в тази страна), е да замазваш окончанията, да ги изговаряш по-тихо; то аз и сега бъркам тук-там по някое окончание, защото и самите русняци в редица случаи го правят (прим., правилно е да се каже "в ряде случаев", с род. падеж, но мнозина казват "в ряде случаях", което аз намерих сега в Интернета с 12 хил. срещания, при все че правилното е с 6 млн и 440 хил.). Освен това, господа, всеки един език, и на племето Мумбо-Джумбо да е, с нещо е полезен, разкрива ти нови хоризонти, и руския е твърде богат език (с думи, които ние нямаме — да речем, не се казва "мне руки пречут").
Обаче сега, от висотата на своите 70+ лазарника, и към 30-тина години занимания с етимологични проучвания, аз мога да кажа доста неща, и ще го направя, ще знаете. Първо за самите езици, за какво служат те? А-а, не е само за да се разбират хората, а по-скоро обратното, за да се отличават с нещо, да затруднят разбирането им от други, и да могат да изпъкнат с това, че говорят добре (или пък лошо, жаргонно) дадения език! По тази причина са възникнали и падежите, за да усложнят говоренето на езика, като го направят по-заплетен или засукан, така че правилното му говорене да изисква повече познания, примерно на теологията, на разни притчи и дори подсъзнателни схващания, и по този начин да се познават принадлежащите към висшите класи. Защото нашата, слав-ка дума "падеж" означава някакво пропадане в него като в дупка, т.е. ситуацията те завлича в някаква яма, където има специални изисквания за думите и техните окончания. А в лат-я това понятие е casus, което значи случай, където идеята уж е същата, на някакви конкретни изисквания, но това е широко-спектърна дума, тя значи и съдебен процес и проч., и има скрити други смислови пластове в нея, до които, боя се, аз ще стигна чак в края на петата година; но хайде, от мен да мине, нека спомена, че и нашия ... коз в игрите с карти е в този кюп!
И сега, вижте, падежите са анахронизъм защото с течение на времето те изчезват от сумата езици (а не се появяват нови), така те са изчезнали от всички, ама всички лат-ки езици (с изключение на рум-ия, който по принцип е лат., това са ... ха-ха, римските цигани, които по времето на Carlo Magno или Карл Велики са били изгонени от Римската Империя, с тъпани и войска, нещо такова — проверете в исторически книги ако не вярвате), Но рум-ците, все пак, са латинци (щото те и лат-ците са цигани, откровено казано, те идват някъде от Индия) и техните падежи (аз съвсем наскоро проверявах това по друг повод, във връзка с един от псевдонимите ми) са формално 5, но реално само 2! (Тъй като това изглежда много странно, то нека поясня: петият е звателния, който го има и при нас, макар че младите у нас май вече не го използуват, и той е толкова прост, че може да не се брои за падеж, после им-ния е точно равен на вин-ния, и род-ния също е като дат-ния, което дава само два вида окончания.) След това в немския тях ги има, но те са поне 4, а не 6 или 7 както при слав-те; дори и в съвременния ар-ки, който се смята за доста труден език, те май че били 3, а и в унг-ия, за който първо видях, че имал ... 20-тина падежи, изглежда има само 3-4, защото останалото били прилепени местоимения (такива неща ги има и в лат-те езици, само че те се лепят към глаголите).
Докато във всички, повтарям всички слав-ки езици — както току що ви казах, че го проверявах (с един превод на повече от ... дузина европейски езици, с помощта на компютърните преводачи) —, с единственото изключение (защото няма правило без изключение — което ще рече, че, ха-ха, по изключение може и да има някое правило без изключение) на бъл-ия, и неговия двойник, макед-ия (който, обаче, е малко по-сложен от бъл-ия). Така че, господа, това е нещо, с което ние с пълно право можем да се гордеем, при все че ние сме така ошашавени от демокрацията, че вече не смеем да се гордеем с нищо, след като сме на безспорното, и заслужено, последно място в целия Европейски Съюз (докато преди бяхме, също безспорно, най-уважаваната от рус-ците страна извън Съюза). Така че няма смисъл да спорим за нуждата от падежи — и да е имало някаква такава, то това е било преди хилядолетия —, а по-скоро да си отговорим на това: защо Запада маха падежите, а славяните не могат?
Е, обективно погледнато, това трябва да е защото всички (без нас) славяни просто нямат членове, т.е. артикли, и по тази причина падежните окончания се носят от самите същ-ни и прил-ни, докато на Запад, в нем-я, примерно, те променят членовете. Именно затова, както също проверих, в северните тевтонски езици, като холан-и, шведски, и проч., сега, от половин до един век насам, хората вече са отхвърлили падежите, ама всичките, наведнъж! Така че, съдейки по практиката, излиза, че падежите трябва да се махат с един замах (нещо като нашата шокова терапия на времето, която за нас, обаче, беше последователност само от шокове, ала без каквато и да било терапия), а не един по един. Така би трябвало да направят някога и всите славяни, ако успеят. А тези северни тевтонци, наред с падежите, махат и родовете, както анг-ните, така че техните езици почват да става сравнително лесни (но ако не са ужасните им фонетики, по-зле от фр-ката, но това е "от друга опера").
И сега, преди да стигна собствено до руския, нека поясня и самите названия на падежите, защото това също е много поучително, и дори и аз, великия Ицка, наред с другите си пи#доними, едва сега прозрях някои пикантни моменти в тези имена. Та да караме по ред. Имен-ия не е интересен, това сме ние, тези които именуваме. Род-ния трябва да поражда нещо, което иначе го няма, и на това ще се върна след малко, но това може да е и въпрос на притежание (което е донякъде оправдано, щом и анг-ните са го запазили, с добавяне на -s). Дат-ия е даване на нещо някому, това не е самия някой друг, а само ако му даваме нещо (или си мислим да го направим, поне символично). Но вин-ния излиза бая смешен, той трябва да се използува за лица, които ... обвиняваме в нещо, което е взето дословно от лат-ия accusative! Това ще рече, че другия срещу нас, нашия събеседник, е този когото ние практически винаги виним за нещо — смешно или не, но древните цигани (лат-ки и скр-ки и разни други) така са гледали на живота, реалистично. После твор-ния (или instrumental) е този при който използуваме някакво средство, и той, комай, не е особено нужен (след като немците са го махнали отдавна). А пък предл-ния (prepositional) изобщо не е нужен (след като има предлози, които квалифицират ситуацията). Зват-ия (vocative) е ясен, и той е, като че ли, въпрос на ... интимност, да модифицираш малко името на човека когото викаш. А алтернативния вариант на падежите са предлозите, разбира се, те също могат да конкретизират ситуацията, без да изискват промяна на окончанията на сумата думи, но за местоименията може да се използуват първите 4 падежа за опростяване.
Така, и сега към руските падежи. Ами те са смешни, схващанията които те налагат са направо детински. Например това, дето го няма, и като го сложим в род. падеж, и то ще вземе изведнъж да се появи (примерно, нет денег, или свободы, и т.д.), а то още и когато е част от нещо (пара яиц — сещам се понеже аз самия си имам толкова), в което има логика, но когато става дума за дати или просто цифри това обърква `яката. Но нейсе, това е горе-долу логично, ала куриоза идва когато рус-ците (а и всички други славяни) правят разлика между числата в ед-но и мн-но число, като до 4, обърнете внимание, числата за тях са малко и затова са в ед. ч., но от 5 нагоре, (само че без тези дето свършват на 1о, когато се използува им. падеж) това вече им изглежда много и затова се слагат в мн. число (прим.: четыре человека, но пять человек, или още четыре года, но пять лет). И аз мисля, че може да държа бас, че дори 1 на хиляда не се сеща защо това е така, обаче аз мога да ви дам доказателства, че това не е само руско и слав. виждане, а го има и на Запад (ако човек знае какво да търси). Та в нем-я числото 4 е vier, а много е viel, което е дори неправилно, защото другите степени са mehr и meisten (така че тук става дума за едно ... море, като Meer /mare от неща), и плюс това "р" и "л" са сродни звуци, всеки логопед ще ви го каже!
Did you get it? А-а, май че още не, но моята мисъл е, че нем-те нарочно са направили тези две думи да звучат подобно, понеже ..., ами понеже като се брои на пръсти, и човек свива кутрето, после този пръст до него, и така докато свие и показалеца за 4, а палеца който остава и който е най-дебелия пръст е логично да символизира за тях всичко което е повече от 4! Но то с числата има бъркотии в редица езици (щом анг-ните още им викат "фигурки-figures"), като фр-зите броят на 20-сетки, което на анг. е score, и което е по-лесен въпрос, може 1 на 100 да се сещат — това е така тъй като толкова са всичките ни пръсти, включая и тези на краката —, а пък немците обръщат всички 2-цифрени числа до сто (и, прим., 69 е "9 + 60").
Но много поучителен е и вин. падеж, където за м. и дори ср. род има разлика между одушевени лица или предмети, като лицата са като в род. падеж (я увидел человека, но я увидел дерево), обаче за ж. род такава разлика няма! И след като аз си поставих този въпрос то мисля, че и вие ще се съгласите, че единственото обяснение тук е, че жените ... просто не се броят за хора, дори не и за животни! Е, това не е вина на рус-ците, разбира се, така са мислели навярно и скр-ците, но факта си е факт.
И нека на изпроводяк ви напомня и това, че руския и всички слав. езици са "одрали кожата" на лат-ия, понеже и в него няма определителни членове, изпуска се глагола "съм", и други моменти, но окончанията им толкова променят звученето, че това сходство не се забелязва.
— — —
1.03. За следването ми там — веднъж
Е, останаха още неща, които мога да кажа за падежите, но за тях някъде по-късно, а сега да започвам със следването си. Та, аз учих в тъй нареченото ЛЭТИ, което се разшифроваше като Ленинградский (ордена Ленина) Электро-Технический Институт (имени В. И. Ульянова, Ленина) — бая тежкарско название, спор няма. А там бях в Електро-техническия Факултет (май че ФЭТ), и със специалност — нещо уж оригинално за това време — електронно-медицинска апаратура (ЭМА), от която аз после, не без известни усилия, едвам се откачих, защото никога не съм имал намерение да работя заедно с медици. Но тя тази тясна специалност се прояви едва в четвъртия и петия курс, е, може да е имало нещо и в третия, но не по-рано, а аз отидох от втория, и като чужденец бях освободен от физическо възпитание (неизвестно защо, всъщност, навярно защото там е имало някакво военно обучение, most probably), че дори и от чужд език (защото аз знаех някакъв чужд за тях език), но ако бях учил още някой (нем. или анг.) то това надали щеше да ми навреди. Обаче за руския се предполагаше, че го знаем, което ще рече, че го разбирахме, но с говоренето поне първата година имахме проблеми, заради тези пусти падежи. Абе може да е имало и няколко приравнителни изпита, за да се изравнят знанията по математика или физика, но това не е съществено (най-вече защото съм го забравил).
Самото учене си беше като всяко учене, със зор, но с упоритост, а и не биваше човек да се излага, защото представя друга страна, така че се напъвахме, но все пак имаше Деканат по работе с иностранными студентами, който стоеше като шапка, и навярно се намесваше при някои араби или виетнамци (тогава беше времето на войната на "великите" Щати във Виетнам, аз бях там от есента на 1969 до към май на 1974). Което не значи, че абсолютно всички завършиха, имаше 1-2 изключения, но в общи линии почти всички от нас бяха отличници, по простата причина, че за да отидат там те са били отличници и у нас. По-скоро някои се отказаха сами от втората година нататък, и си спомням за един, който сам наричаше себе си ... копеле, с лафа: "Аз, копелета, съм дребно копеле", и когото по тази причина нека нарека ... Дребосъка, само че за него ще говоря някъде нататък, тъй като той беше бая колоритна (но не колоритната, ха-ха) личност. И също си спомням, че веднъж един нашенец ни се оплакваше (на хората в стаята ми), че ученето не му вървяло, но то беше, май, по-скоро за да се прави на интересен, че уж търси някакви по-хитри подходи, иначе хич не беше тъпичък — но и не беше с нищо "остричък", ще ви кажа — и когото нека нарека ... Шиби (ама без да обяснявам оти), който си беше яка номенклатура.
Така, и ние живеехме, of course, в общежитие, което се намираше на І-вом Муринском (проспекте), но какъв е бил този Мурински, хоть убей, не знаю. Те бяха няколко общежития, и някъде по-нататък зад нашите бяха такива и на подобния институт "Бонч-Бруевич" (за който пич също нищо не мога да ви кажа, навярно виден партиец), но смешното беше, че аз живеех в блока който се водеше под "кодовото название", дом 1 (один), корпус 1 (один), където дома се състоеше от няколко корпуса-блокове (а не обратното, в един блок да има няколко домове), т.е. думата "дом" за тях не значи нашия дом като къща, ами сграда, жилища, кантора, нещо такова.
Добре, и ние, естествено, не бяхме по 1-2 души в стая, само аспирантите ги настаняваха по 2-ма в стая (а може би и по-един), а бяхме 4 души, ама пак не това, което си мислите, не 4 българи, а 3-ма българи и един ... немец! Но и това беше изключение, аз не помня как сме го били извоювали, май че в началото е имало някакъв русняк, но после той се е сменил с някого, защото хора само от една народност не се поселваха. Това беше уж от съображения за научаване на езика, което за един арабин или виет-мец може и да има значение, но за българин това не е особено важно, и аз си мисля, че тук номера беше в това да има някой "стукач", т.е. човек който докладва, доносник (което идваше от представата, че той чука на вратата на началника си и казва: разрешите доложить, както в казармата). Доносничеството по това време и в тоталитарна държава беше широко разпространено, но аз лично нямам никакви подобни спомени (да съм виждал такъв човек, нито там, нито тук), и това надали е само защото те са се пазели, а и защото ако някой не се натяга да прави кариера, като мен, или не изразява недоволство срещу някакво установено правило, а аз общо взето съм си бил ученолюбиво момче, то и няма какво да го проверяват такъв човек. Само че, ако обичате, не си мислете, че това следене е било само поради лошия комунизъм (с неговия морал), защото и в най-демократичното общество пак си има натегачи, които ще искат с нещо да се издокарат пред шефа си, това ни е в кръвта на всички (без мен, разбира се, аз съм добродетелен, и винаги съм бил такъв, и затова официално не съм прокопсал, нито преди, нито след промяната — съвестен човек никога няма да прокопса, от мен да го знаете, но ще е с чиста съвест, and this counts).
Продължавам със стаята. Там живееха освен мен, син на интелигент, музикант, или по-точно симфоничен диригент, още един пич от фината номенклатура, so to say, просветен, дипломат, в този дух, когото ще нарека Огъня, и един от бизнес номенклатурата, търговец, когото кръщавам ... Исус. А пък немеца беше Бруно (с едно търкалящо се р-р) и беше като всеки немец, т.е. нищо особено. Обаче четири легла в една стая заемат много място, и затова имаше един двуетажен креват, като аз бях — навярно като най-послушен, и без самочувствие на номенклатурско синче — тъкмо на това място и то отдолу, а немеца беше над мен (Deutschland, Deutschland, über alles — а?)! Е, майтапя се, но може по-рано да са били дори и две 2-етажни легла, а пък да съм на горния етаж аз самият не исках (а и немеца, май че дойде на втората година, беше с 1 година по-млад от нас).
И обстановката беше горе-долу такава: като се влезе от вратата (леко в дясно) до нея отдясно беше Огъня, после малко пространство и от същата дясна страна следваше 2-етажната "собственост" с мен и Бррруно, после наляво имаше един прозорец (под който минаваше някаква неизползувана пътечка), след това следваше другото легло с Исуса и то допираше до стената, после вече на към вратата имаше пак някакво малко място за масичка с радио, нещо такова, после следваше един гардероб, ама обърнат, с гърба към стаята, а лицето му беше на малко по-малко от метър разстояние от стената с вратата и се спускаше една тясна завеска, ако човек иска да се преоблече там. Общо взето практично, ще ви кажа, а в средата имаше една голяма маса, която си мисля че беше кръгла, но тя беше за хранене, или за гости, не за учене, за тази цел имаше читалня, а аз лично учех на леглото си, легнал, и когато дойде сесията.
На тази кръгла маса (и тя току виж била квадратна, но мисля, че не) вечерно време или се пиеше, или се играеше ... покер, естествено. Защото то това беше една основна характеристика на разглезените, и най-често номенклатурни чеда, че парите за тях падат лесно, те си карат коли когато са в България, и тъй нататък — а нека ви напомня, че това беше преди повече от половин век, тогава доста малко млади хора имаха възможност да карат коли, особено хубави. Играчите бяха обикновено: Исус, Огъня, и двама приходящи, които бяха почти винаги следните: един когото ще нарека Продавача, защото беше също от търговската номенклатура, но от по-дребната, и той мисля че беше с една година по-малък (т.е. на по-долен курс, както и Шибито, за когото съм сигурен, че беше така), и един аспирант, когото ще именувам Въздишката, който беше и най-възрастния, разбира се. То играта си е игра и нищо не се знае предварително, но като че ли най-често губеше Продавача, и после му се налагаше да кара 2-3 седмици основно на гол хляб с доматена салца, или пък на тъй наречения зельц (който бил точно нем-ото Sülze), което по принцип е пача, само че от най-простата, и струваше само 50 копа (от копейки) за кило. (За този зельц имаше шеговит анекдот, че уж някаква правителствена делегация отива в един колбасен завод и след като им показали всичко по-важно един от тях попитал, ами къде правите знаменития си зельц, и тогава домакините малко се смутили и рекли: "простите, но мы ещё не ... подметали пол.".)
Сега, аз не твърдя, че само защото те играеха по цели нощи, а аз никога, но и поради това, навярно, тъй като те не крещяха, но лампата светеше, а аз в такива условия трудно заспивам, обаче по едно време аз стигнах до едно мое гениално решение, което и осъществих. Но нека добавя още, че хазарта просто никога не ме е привличал, защото той значи, че или искаш да измамиш другия с нещо (а покера си е чиста измама), или си будала и теб те мамят, така че и в двата случая това е лошо, обаче мен и баща ми така ме е учел, а аз не си спомням нищо лошо, на което той да ме е научил; той се престараваше в редица случаи, заради показност, да даде пример, понеже беше и началник, това се изискваше от него, но не е грешал в нищо. А пък идеята ми беше гениална, просто защото моите идеи като правило са такива, нестандартни, вари го печи го, но излиза че е така, и такъв чешит съм си и до ден днешен и тук ще давам още редица примери за това.
Та идеята ми беше проста (както всичко гениално) и тя беше да си направя ... балдахин! Така че Ицката си купи 4-5 метра от най-евтиното зебло или как му викат там, плат за завеси и тапицерии (нещо червено с нещо черно, и май на кафяв фон), даде някъде (трябва да е имало някакъв Дом на услугите) да му го съшият на завеса дълга към 1.20 (колкото от пружината на втория етаж и до 1 педя над пода, с някакъв подгъв отгоре, или пък му приших кръгли гайки, и като сложих едно червено платнено въже и работата стана. Но той кревата ми беше отляво (като легна) до стената, зад главата ми беше стената с прозореца, така че оставаше само тази тясна страна при краката ми, където завесата и не се местеше, и в средата на широката страна завесата се разделяше на две, за да може да се влезе. Стана бижу, и не само че не ми пречеше светлината на покерджиите, но и мацка като дойдеше се чувстваше по-привилегирована, мисля си (а пък те взеха да идват от време на време, от 3-ия курс нагоре). И положително в целия дом със всичките си 3-4 корпуса не е имало друг студент с балдахин, обаче аз имах, кой беше като мен?
— — —
1.04. За следването ми — дваж
Та такива ми ти работи за стаята по време на следването ми в Русия, която беше 137-ма, и излиза че правилно съм я запомнил (може би защото това е просто число, а може би и чисто механично), защото сега погледнах в един Журнал комнаты, който специално съм запазил, и там така пише. Но за този журнал малко по-късно, а засега той само ми доказа, че паметта ми е, в самом деле, дырявая, защото там пише, че немеца бил някой-си Харальд, но това е някъде към 72 година, може и да е така, май че после дойде някакъв младок, който май че бързо си замина. Но че имаше един Бруно съм сигурен, както че имам две ... топки между джонгалите си (но пък, кой знае, току виж били 3, а?), и той имаше една мацка, от техните, която май се казваше Инге (но за това не съм така сигурен както за топките си). Та тази Инге, или както и да беше, веднъж чисто и просто взе, че се качи при него, над главата ми, и остана там бая дълго, и после това взе, че ù хареса, и пак го правеше от време на време. Обаче, както ви казах, скучна работа, немска; иначе тихо и културно, никакво "ах, ох", или "ай, вай", или "ама ти мен за каква ме вземаш?", и други дивотии и превземки, дори и мляскане при целувки не се чуваше, нито пъшкане или джвакане (защото "гювечката" ù била бая голям размер), нищо подобно. Но сигурно са си свършили работата качествено, за взаимно удоволствие. Само дето малко се клатеше кревата, та все си мислех, че ще вземат да се сгромолясат и двамата, барабар с пружината, ама не би, за щастие, понеже кревата бе руска изработка, надёжная.
Но тъй като това за "гювечката" ми напомни една руска частушка, то нека я приведа, защото сигурно не я знаете, само че предварително трябва да поясня, че в рус-я "лепить" не значи лепя (това е клеить), ами вая, изработвам нещо от глина, а те имат и фразата "лепной потолок" като орнаментиран гипсов таван. За "физическата" putta вече говорих, така че всичко друго трябва да ви е ясно (освен дето при тях "советовать" е кому а не кого). Та частушката (дума, която според мен очевидно идва от глагола "частить" като говоря нещо разбързано) е следната:
Я е#уся лучше гуся
и тебе советую:
у тебя пи#да большая,
залепи газетою.
Та в тази стая аз прекарах 4 и половина години, и учих за изпитите по нощите, редувайки сериозното четене с прочетни книжки (от сорта на "Тримата Мускетари"); веднъж, сигурен съм в това, изобщо не спах преди изпита, като изкарах с половин кутийка нес-кафе. Това е ши..., пардонь, порочна система, защото така почти нищо не ти остава в главата, но пък това и беше (но не ибеше, ха-ха) целта, сдать и забыть. И да укажа, че там изпитите са дават, а не се вземат, т.е. студента си носи знанията, и ги "подава" на преподавателя, и той, ако ги хареса, ти пише висока бележка, но не повече от петица. И знаете ли защо не повече? Ами защото там е така, двойката си е като при нас (даже понякога може да има и "кол" или 1-ца), но най-високата оценка е петица — навярно защото човек има 5 пръста на ръцете, не заради петолъчката, ще знаете. При нас има шестици, заради някакви стари, ар-ки и прочее идеи, но това изисква дълги обяснения, така че го прескачам и белким някога намеря време и за него (но нейсе, нека подхвърля, че тази цифра има отношение към ... секса, без майтап).
Обаче вижте, аз учех някои неща несериозно поради студентската традиция, но и затова, че там се учеше по малко за всичко, а не по много за едно нещо. (Те даже имаха лафа, че при немците имало много тесни специалисти, и, примерно, в електротехниката, при тях имало такива по ... фазата, и по нулата.) Така например, аз изучавах съпромат, което е "сопротивление материалов", и това няма нищо общо с електричеството или електрониката, това си беше чисто механична дисциплина, и аз така и нищо не съм запомнил от нея (освен, че има някакви начини за определяне на твърдостта на металите чрез натискане с бая яко топче и измерване на хлътнатината от него; а, имаше също и кристализация, което беше интересно нещо, но пак ненужно за електронен инженер). А имаше и един, направо смешен изпит, но не помня по какво, където смешното беше, че там имаше преподавателка, и тя беше младо маце, и изобщо не ù пукаше дали чужденците нещо знаят или не, ами направо заигрывала с ними, и си спомням, че аз, ха почна нещо да обяснявам, и тя се обажда, "так значит вы из Болгарии", аз ù отговарям, а тя продължава, "и из какого города", аз пак казвам, че от София, а тя "прямо из Софии, да?", и други подобни лафове.
Така че това са спомени от студентския колорит там, но не мислете, че беше правило, и че нямаше сериозни изпити. А, имаше и няколко зачёта, които е нормално да не са сериозни (щом там няма разлика между 3 и 5), та имаше един такъв баш по ЭМА (електронно-медицинската ми апаратура), където всички знаеха, че преподавателя е изключително ларж, и зачёта протичаше така (поне при мен беше така), човек отива при него, като предварително се е запасил с тетрадка от някоя прилежна студентка с хубав почерк, която си води добри записки (конспект по рус.), защото аз изобщо не го е#бавах да му ходя на лекциите, тегли си въпросчето, той казва, "ну, идите подготовиться", и аз излизах от аудиторията, отивах в бюфета, вземах си някоя кифличка и кафе с мляко, или нещо подобно, пирожок, например, прочитах внимателно урока, съвсем старателно, но само това, нищо друго, и после отивах в аудиторията да отговарям, и той беше достатъчно разбран човек за да не пита за нищо друго.
Обаче не оставайте с впечатление, че всичките ми бележки бяха все отлични, всяко правило си има изключения, и по някакво "машинно чертане" аз получих кръгла тройка, и то ... съвсем несправедливо, не ви лъжа. Номера беше в това, че трябваше да се носи чертеж, който аз бая си играх да го направя, на някакво зъбно колело, съединено с друго (и пак да напомня, че това беше в ел.-техн. институт), и го надписвах (а-а, вие не знаете какво е това да се учиш да пишеш полу-ръкописни букви специално с тъп молив, така че да оставя дебели следи), и бая се измъчих, но после, след като гледах че след изпита "даскалите" си играят да сгъват на четири всеки чертеж, то аз и взех че го сгънах, за да им спестя работа! Обаче хората, явно са били мизантропи, и не са можели да си представят, че човек може да има добри подбуди, и взеха че без обяснения ми писаха тройката, като приеха, че аз съм взел отнякъде "дефлориран", так сказать, чертеж! Изобщо, хохмы на мой гръб.
Но да се върна към въведените вече персонажи. Огъня беше от семейство на дипломати, но "наши" хора, защото баща му бил лежал известно време в затвора (за да стане на човек, като попадне на хора, предполагам), и той знаеше май перфектно френски и още един европейски език (но да не конкретизирам), бил е карал разни специални коли (от Пежо нагоре, но не знам дали чак Мерцедеси), в София живееше някъде около Стадиона (навярно в дипломатически блок, знам ли?), и беше дълъг и сериозен човек. После, няколко години след завършването той зачезна на някъде, и доколкото разбрах бил минал на секретна служба в "Органите". Но в Русия той учеше полупроводници, и трябва да ви кажа, че рус-ците имаха такива неща, имаше голям институт и завод за тях, където се работело с бели халати и терлици, такива неща. Изобщо, много модерна специалност, но като те призоват от разни специални служби и практически нямаш избор.
Така, и при нас известно време идваха някакви ... балерини от кор-де-балета, което може да значи придворен, но на бъл. звучи по-добре с буквата "у", и тези мацки (спомням си за две, но едната май не се чукаше с никого там), бяха бая фини, практически без гърди (което не е работа, нали?), обаче той си беше харесал едно такова дребосъче. Или пък обратното, тя си го беше харесала, защото беше бая дълъг, не като мен някакъв-си стандартен 43 номер (от което следва и "номера" на оная му работа), така че те ходеха известно време, и смешния момент, който си спомням, беше че веднъж, бързайки да си нахлузи панталона на голо за да отиде до тоалета (който беше сравнително близо до нас, но все пак не в стаята, де) и взе че си прещипа "пискюла" с ципа! Е, то не е смешно, сигурно много боли, но кой му е виновен, че не си слага един пръст отвътре, както правят "пеканите" пичове? Но нищо страшно де, не му го ... слагаха в гипс след това, мина му след ден-два.
Що се касае до Исуса, то той беше с моята специалност (и не помня дали не и с една година по-голям от мен), но после у нас, като истинска номенклатура, се издигна до някакъв директор на някакъв завод, който после, след свалянето на Бай Тошо, май че и успял да си го купи, ама пък след това го продал — обаче да не го мислим, а, защото те тези хора, като изпаднат в криза и си продават третата кола и освобождават надомната прислужница. Та този Исус беше и основен покерджия от нашите момчета, и се ожени за една българка, но там си сваляше рускините на общо основание; брояха го общо взето за хитър пич, но на мен не ми е бил особено симпатичен.
Е, за себе си си спомням много неща, но ще ги отложа за после, тъй като тук ми остава малко място. Нека добавя няколко изречения за Шибача-Шиби, който беше от надутата номенклатура, т.е. такава дето иска да се изкара по-важна, само се фръцка с нещо, и на бъл. би трябвало да се нарече с една дума г#зар. Та той после беше стигнал до някакъв преподавател (или просто служител) на видното АОНСУ (Академия за Обществени Науки и Социално Управление), които, не казвам че са били глупави хора, положително не, но бяха излишно надути, това си беше ВУЗ за номенклатурата, където дипломите просто се даваха; там където има "слушам и изпълнявам" не може да има наука, само нещо лаладжийско, като сегашните Public Relations. Иначе и той после се бил оженил (навярно за българка) и успял да изфабрикува една дъщеря.
— — —
1.05. Още за падежите и граматиката им
Ами аз прескачам от едно на друго, за да не ми омръзна на мен, но и на вас, това са дрипи, не забравяйте. Така че съдейки по обвинителния падеж излиза, че древните народи, и почти всички славяни, не са считали жените за хора, но и не са ги обвинявали много! Медалът си има две страни, както знаете, и жените, примерно, не са били ... разпъвани на кръст, тях най-много да ги затрупат с камъни, но само мъжете са били достойни да ги разпънат! И тогава излиза, че от многото шум за равенство жените основно губят, поне засега е така, защото след еманципацията в последните 10-летия у нас, for example, жените започнаха да се пенсионират с цели 10 години по-късно от преди, докато мъжете само с 5, но това е друг въпрос. Това, което в във връзка с падежите е, че вин-я е необходим, за да се разбере кой кого "работи", защото нещата може да се обърнат чрез страдателния залог (което е бая силно казано, тук никой не страда и нищо не се залага, на анг. той е passive voice, или гласа на пасивния), и за да не се бъркат хората то ние слагаме разни местоимения като "го, я", и др., но в някои езици (прим в рум-я и есперанто) се вземат някои мерки за това (и, прим., рум-ците слагат частицата pe пред прякото допълнение).
Но има и преходни (transitive) и непреходни глаголи, които при слав-те съществуват, но ние не им обръщаме особено внимание, също и в анг-я, ала в нем-я и всички романски езици не е така, там има два вида спомагателни глаголи, съм и имам, и тежко му ако някой сбърка (да речем на нем. е ich habe gesehen, но ich bin gekommen). В това отношение, както аз чак сега разбрах (т.е. по-рано просто подминавах този факт), рус-ците и другите се пишат големи тарикати, и като изпускат глагола съм, то просто не могат да направят разлика между перфект и имперфект, за тях винаги се използува само партиципа, прим.: я видел Ленина (идейно, а?), он видел, и т.д., докато ние бихме казали: аз бях видял, ти беше, и проч., или аз съм виждал, или аз бях виждал, че дори аз уж съм бил виждал! Това ще рече, че — направо да не повярваш — рус-ците имат и нещо по-просто от нас, което е съвсем по лат. образец, както споменах. Но пък след като дори в анг-я се прави разлика (между, I went, and I have gone), то това по-скоро ги обърква тези хора (когато рекат да учат чужди езици). Ала и ние се престараваме, както излиза, и използуваме едно минало време дето го няма и на Запад, защото е бая остаряло, наречено там aorist (нещо ur-престаро, ако питате мен сега), а при нас минало свършено (където несвършеното е имперфекта). Тоест ние не само че казваме "аз работех, ти работеше, и пр.", но също и "работих, работи, и пр.", докато при рус-те всичко това е само с "работал".
Е, това беше пак на граматични теми, но отклонение от падежите, докато много съществен, и философски, според мен, е въпроса за движението и покоя, каквато разлика при нас няма, но при всички останали славяни, а и при немците и други, я има, и което е въпрос на мироглед! Защото, ами, покоя е нещо неестествено, принудително, докато това което е постоянно и цари навсякъде е движението, а това идва от скр-та! По тази причина по-лесния падеж в нем-я е вин-я, където е движението, а по-трудния е дат-я, с покоя, макар че в рус-я това не се чувства така, защото покоя е в предл-я, а той не е толкова сложен като дат-я, но движението си е пак във вин-я, който, очевидно, се счита за лесен (когато не става дума за лица и го приравняват към род-я). Но съгласете се, че разлика между: я еду на работу, и я теперь на работе, е съвършено излишна за нас, глагола достатъчно ясно указва разликата. А такава има и при твор-я падеж, където се казва: он поехал за границу, но он работает за границей, като движението е пак в по-лесния вин. падеж, но покоя този път е в твор-ия. А още по-голяма е бъркотията, когато се движим във времето, където, дето се вика, Бог да ни е на помощ.
Понеже се казва в понедельник, во вторник, и т.д. (вин. п.), но на этой неделе, в этом месеце (предл. п.), също в этом году (вместо годе, което на хората просто не им звучи добре), или в 20-ом веке (пак вин.), но пък в прошлые годы (900 хил. срещания в Интернета), а не в прошлых годах (само 80 хил. срещания), и това вече и мен ме затруднява да го обясня. В смисъл, че аз разбирам защо хората използуват за малки периоди от време като дни до седмица вин-я падеж (защото съм много умен, нали?), а за месеци, години, и векове предл-я — понеже ние всички се движим в реката на времето, и на къси разстояния разликата се забелязва, т.е. ние наистина се движим, и ей го на, понеделника вече станал вчера или завчера, и проч., докато месеца е вече бая голям (да не говорим за годината) и ние като че ли стоим в него (и там се използува предл-я)! Но това, естествено, само аз и то сега, на стари години, ви го казвам, никой руснак, дори и специалист, граматик, няма да ви обясни това (предполагам), хората го учат просто като маймунките, така се казва, а не иначе. Но, както казах, "в прошлые годы" за хората вече е нещо доста отдавнашно за тях, то не толкова стои във времето, колкото се е придвижило бая назад, но, както току що дадох пример с Интернета, едно 10 % от хората мислят като мен, че трябва да е в молодых годах, ама то не е, особено фразата "в моей юности" (но пак, Интернета показва че в този случай дори вече 1/5 от хората казват "в мою юность"). Така че аз, разбира се, се оплаквам с право от този език, но такива са и всички други слав. езици, като: укр., чеш., пол., сръб., и други, аз това действително го проверявах тъкмо преди месец-два.
И сега, вижте, има и такъв момент, че аз просто не виждам изход, всички тези езици са навлезли в тупик (задънена улица), понеже аз, като новатор навсякъде където може (че и където това не може, понякога) се опитвам да предложа промени, защото на Запад така и е станало преди повече от хиляда години с всички романски езици, а и в днешния момент, както се оказва, става така със северните тевт. езици, като шведския, примерно. Става това, че хората просто заеб..., е, зарязват падежите, но всичките изведнъж! Това нещо се нарича — не се смейте — вулгаризация на езика, или поне така е било в древността, където е имало не една lingua vulgata, и всеки диалект на лат-я, който се е различавал от канона (като ит., фр., исп., и проч.), е бил обявяван за такъв. Но ето, другата страна на медала показва, че и вулгарността може да бъде полезна с нещо (както и порнографията, да ви кажа), и тези "вулгарни" (rather вулгаризирани) езици са си станали съвсем достойни ит., или фр., и прочее езици; така става и днес (от около средата на миналия век) със сканд-те езици.
Да де, но както вече май споменах, едно нещо е да имаш отпред — защото то обикновено е така, мъжете отпреде си ги носят — по един определителен или, евентуално, неопределителен член, а друго нещо е да нямаш членове, и да лепиш падежните окончания отзад, както ние правим с членовете си. Примерно, вместо немските: der, des, dem, den за м. род се слага само едно de за всички родове, и работата е свършена. Ама с руския така не върви! И първо трябва да се реши дали по малко, или наведнъж да се махнат падежите (ако ще се махат), като по малко значи като немците, да отрежат последните два и да останат само 4. Да де, ама тогава ще трябва да бъде, прим.: в понедельник, в среду, в январь, в 27-ой год, в 18-ый век, и проч., или ещё: я еду в дом, я сижу в дом, на работу, с большой труд, управлять государство, и т.д. и т.п., а такова нещо русняците няма да приемат в никакъв случай, това е като да искаш да изрежеш на някого апендицита без упойка! Или пък, ако се придържат по-точно към немците, да започнат да използуват дат. падеж вместо предл., и да казват, прим.: в этому году, сижу в дому, в 20-ому веку, и прочее, което пък е направо сумасшедство. Докато изведнъж може, шат на патката главата, дето се вика, и готово, това пò бива, но тогава възниква елементарния въпрос: защо хората да си осакатяват хубавия език, ами да не вземат да използуват нашия бълг., на което аз мисля да се върна след 2-3 години.
Но това са хипотетични въпроси, хората изобщо не мислят да се отказват от падежите, и на когото това не му харесва то да не учи този език, нали така? Както и става вече, както споменах. Ала наред с това я има и фонетиката, която също им е бая различна от нашата, уж същите букви, но хората ги четат по различен начин. На това също ще се връщам след години, но моята (сегашна) идея е, че те имат някои модифицирани звуци, най-вече гласни, докато ние имаме само чисти основни звуци. Да вземем типичното тяхно "ы", за което у нас се казва, че то е като да искаш да кажеш "ъ" но да свършиш с "и", което е така, и него го има кажи речи при всички славяни, че даже и при рум-ците. Само че тук нещата не са реципрочни, далеч не е все едно дали ще започнеш от "ъ" или от "ы", защото от модифициран звук трудно ще стигнеш до основен! А те имат още и тяхното неударено "о", за което казват че то се чете като "а" ама не е така (защото тогава щяха и да пишат "акно"), то е по-различно, то е като анг-ия звук в but, който не е като в girl където имаме нашенско "ъ", това е пак модифициран звук, където се започва от "ъ" и се свършва с "а" (но те като нямат звука "ъ" как да обясняват нещата така?). Освен това обратното им "е", т.е. "э", е истинското 'e' (което така и се чете), а обичайното тяхно "е" е да се тръгне от "и" и да се свърши с "е", това е като нашия варненски диалект, където хората казват, хъм, "много ми се и#е", т.е. говорят на миеко. Плюс дето използуват твърде често мягкий знак, докато ние го игнорираме тотално, и дето с този звук ... объркват родовете на сумата същ-ни, като ночь, мощность, стойность, и проч., и което го има във всички слав. езици, че и при нас, и което е един бая неприятен момент за чужденците у нас (на което също мисля да се връщам по-късно). А това, че те четели "щ" като 'шч' е дреболия.
Но аз все пак имах късмет, че бях в самата Русия, и то в един прекрасен град като Ленинградския Петербург или обратното. Докато имаше някои нашенци в Киев, и те се оплакваха, че там учели сумата предмети на укр., което не е руски ще знаете, той бая се различава, повече отколкото нашия език от сръбския, той е само малко по-лесен от пол-я, който пък е комай най-трудния европейски език, поне най-трудния от всички слав-ки, в смисъл на фонетика. Изобщо, аз не съжалявам и не се оплаквам от това че съм учил в Русия, ни най-малко, аз може да се считам за "жертва" на БСД, но на мен ми е харесвало да съм такава (както на пасивните ... педераси им харесва to take it up the ass, ha-ha-ha!)
— — —
1.06. Други колоритни образи
Ами, сега ще обхождам другите стаи, на по-долните етажи (защото яз бях на 5-я и най-горен), за да кажа по нещо и за други българи, които познавам и които са твърде малко — раз, два, и обчёлся —, аз бях и съм си бая саможив. Най-напред за споменатите и прекръстени вече от мен персони.
Нека започна с Дребосъка, който живееше може би някъде на 3-я етяж, и който беше дребен, но иначе пъргав, спортистче, боксьор или джудист, и не баш от номенклатурата (и, хайде, позволете ми да съкратя тая дума до ном-тура), понеже изобщо нямаше високо самочувствие, но май че беше осиновен от някакъв висш кадър, не помня точно, обаче беше учил в английската гимназия, а пък по-рано, като че ли, всеки не можеше да влезе там, май че трябваха някакви специални препоръки (не знам). Та той, въпреки че беше много окумуш, беше такъв основно с пичовете, а с мацките — ни-ни (както казват рус-ците) — и като така беше дошъл девствен (като моя милост, ах, бедния аз), но бързо се намери (-ла, де, аз не съм я виждал) някоя рускиня която да го обезчести (понеже той беше пъргав, значи със як, ама няма да казвам какво точно). Та неговият любим номер, който, ще се съгласите след малко, си беше само за пичове, беше като седнем около масата да приказваме нещо (той хазарт не играеше, не беше такъв тип), и по някое време да протегне дясната ръка (май че основно нея) и да викне: "дръпни ми пръста, дръпни го", и човек го правеше и без да го познава (а още повече като го опознаеше), при което той издаваше една звучна, понякога мелодична, понякога груба и яка, ... пр#дня! Та#ак, копелета (дори и да не сте), ви казвам!
Аз това съм го чувал поне 10 пъти, това си му беше коронен номер, и понякога и през 15-тина минути; не че тя беше някаква миризлива (доколкото си спомням), но че беше звучна това е сигурно. Как го правеше това, не знам, въпрос на перисталтика, сигурно имаше здрав стомах (понеже това е основен критерий при стомашни операции, че на човека всичко му наред, от никъде не изпуска). Но имаше и друг коронен номер, да ... чупи улуците с глава! Но за това трябва да си представите една студена Петербургска зима, под минус 20, през нощта (денем не е интересно, може и някой милиционер да го спипа), където в улуците има замръзнала вода, и той като си фиксира един такъв, и от 3-4 метра с леко засилване се хвърли направо към улука и като го тресне, и той като се огъне и като затрополят ония ми ти ледени късчета, хохма, спору нет! Какво щеше да стане ако случайно не улучеше улука, или ако е бил пийнал (ама той не си падаше по пиенето, спортистче, нали ви казах), е трудно човек да си представи, и с гола глава, доколкото помня, защото шапка можеше да смекчи удара, улука да не тресне, а това не се случваше. Е, както ви казах, той на следващия курс не се появи, май че имаше някаква двойка, но не това беше номера, просто той не беше за човек на науките, той беше живак.
После да мина на Продавача. Той беше с една година по-малък, и тъй като беше и на долния етаж, то него съм го виждал кажи-речи само когато играеха покер. Той си хвана, или по-скоро обратното, една украинка, и си я домъкна у нас, и поне до 40 годишна възраст не се беше развел (укр-ките държат по-здраво от рус-ните), а после не знам. Не мога да си спомня нищо интересно за него по време на следването, а после го видях у нас чак към 1989, и още 2-3 години след това. Е, всъщност от него бях научил за екскурзоводството с руски език, което той беше практикувал преди мен, ама за малко, и после се беше отказал. След преврата той реши да се пласира в търговията, понеже и по-рано беше завършил някакви подобни курсове, може да е MBA, ама ще ви излъжа, и към 91 откри някаква фирма за търговия с Украйна (заради булката му, която също беше там), но не съм чувал да има трети работник в тази фирма, така че накрая най-вероятно я е закрил тихомълком (както едно 95 % от търговците в първите ни години).
От въведените в тази книжка персонажи остана май само Въздишката, който беше аспирант, така че бая по-възрастен от нас, як и набит, не мога да кажа дали е бил партиец (което е твърде възможно), но беше голям натегач и самохвалко, и се представяше като личния аспирант на Еди-Кой-Си. След Русията за него нито съм чул, нито съм го видял, но там имах веднъж работа с него, месец преди да си замина, за което ще говоря по-нататък. А, имаше и още един аспирант, или най-малкото стара пушка, да го нарека Боба, но за него съвсем нищо не си спомням (не бих се изненадал дори ако се окаже че е бил в тази стая в началото), помня само че беше висок и сериозен мъж, като че ли изобщо не от ном-турата.
Но студентите там бяха доста много, може би към 30-40 души по едно време, и общежитието ни се намираше практически през улицата (на 100-тина метра) от една ... бонбонена фабрика, Первая (коли не путаю) Кондитерская фабрика, и от там често ни ароматизираха въздуха с някои есенции (не знам защо, но ги изпущаха във въздуха, навярно след печенето). Изобщо не беше лошо; че беше студено през зимата това да, падаше и до -30 и -40 (градусов мороза, казват те), но това не беше за дълго време, обикновено беше към -15 до -20 градуса, и ако човек ходи винаги с ушанка и дебела шуба се търпява, хората живеят. А пък през лятото става и бая горещо, както при нас на морето, там се ходеше на Финский залив, с електричка, и плажа беше бомба, доколкото си спомням. Виж, пролет и есен имаше непрекъснато един дребничък дъждец, ама то бе по-скоро ниска облачност (ако някой е ходил по високите планини сигурно е имал възможност да се движи в облаците, е така беше и там). Най-напред този дъждец е бая досаден, но като си свикне човек е даже приятен, защото се диша по-лесно, това е полезно (Петър Първи не е бил глупак щом е решил баш там да строи столица). Ленин- или Петро- но това си беше хубав -град, и си е, де, няма как да е станал по-лош (докато нашата столица е пълна скръб, да ви кажа, под сурдинка).
Та да минавам към други студенти, за които се сещам поне за някоя дреболия. Имаше един аспирант от моята специалност, да го нарека Телта (защото имаше подобен прякор), ами, него го виждах често, той даже веднъж ми помагаше за един курсов проект, защото разбираше от радиотехника, та той беше скромен човек, нищо ном-турно, но имаше един върло странен навик: както си седи и говори с теб, по едно време си бръкне ... в носа с един от крайните пръсти, и, нейсе, това може да се случи със всеки, но той си извади каквото намери там, и почва да го мачка и прави на топченце, и така сумата време! Чешит, с една дума, и той после работеше у нас към някаква болница, беше ходил веднъж в Индия (не знам защо баш там), но после му изгубих следите (защото се откачих от специалността си).
От същата специалност бяха още двама студенти, където единия ще нарека Доктора, защото го виждах веднъж у нас с болничен халат (понеже работеше към някаква болница), и още един, когото и няма да именувам, но който — жалко за момчето — беше много сериозен студент, но беше един от тези редки но възможни случаи на рак в съвсем млада възраст. Та при него единият крак просто се удължаваше и той го замяташе леко като ходеше, и сигурно затова беше избрал да следва тази специалност, но рака не прощава никому, така че сигурно си е отишъл рано-рано. Като захапах една нерадостна тема, то нека спомена и за още един студент, за когото съм чувал от Шибача, но аз изобщо не си спомням за него, тъй като е бил от по-младите от мен. Та той си отишъл бързо не от болест, ами просто го ... гръмнал един КАТ-аджия, представяте ли си! Историята била такава: той бил в казармата, но като явно ном-турно синче (или пък по друга причина) бил пуснат в домашен отпуск за малко, и решил да се качи на лъскавата си (или бащина) колица и отпрашил нанякъде, ама за маскировка (или фасон) си бил сложил и една перука. Та КАТ-жията го спира и там вече не знам подробности, дали той нещо му се е изрепчил, или е бръкнал твърде бързо във вътрешния си джоб за документи, или пък са търсели някой избягал затворник, но като му се килнала настрани перуката, и милиционера просто му теглил куршума! Е, ама в такива случаи ние имаме поговорката: да би мирно седяло, не би чудо видяло, и аз, който не е карал нищо по-мощно от велосипед, просто не мога да му вляза в положението.
Е, с тъжните истории свърших, вече са неутралните и веселите. Имаше още един, да го нарека Бияча, който беше син на някакъв директор, и нещо в тютюневата промишленост, та той получаваше често колети с най-различни цигари на стекове, и раздаваше от тях (при все че там цигарите ни, бъл-ките, бяха 2-3 пъти по-евтини отколкото у нас). Това момче беше много весело и с нищо не подчертаваше ном-турния си произход, но като по-млад май с 2 години от мен нямам никаква представа какво стана после с него. Имаше също и една пловдивска "майничка" (ако не греша), когото нека нарека Майната, който беше, ама от най-скромните ном-турчици, и аз мисля че веднъж пих нещо с него с някакви мацки, но и като в различни градове не сме се виждали повече. Той се бил оженил за една състудентка и то българка, което само подчертава сериозния му характер, и май че пак е работил не по специалността си, т.е. като партиен кадър, но нищо повече не знам.
Освен това имаше и един, да го нарека Йона, май че също чуть моложе меня, за когото знам само че доста по-късно, към 90-та, направи дребна издателска фирма, т.е. пак към търговския бранш, която просто не виждам как може да е просъществувала (след като Исус не бе успял да удържи завода си). Имаше и един, Росата за тук, с година или две по-млад, който си доведе една симпатична рускинка, и работеше по специалността си, като инженер, срещнах го после в един Институт, та той (който имаше и анг-ка гимназия) взе че се отправи не само на Запад, ами и на юг, т.е. отиде down and under (ако не греша), в Австралия. Имаше и един от Попово, наше момче, никаква ном-тура, но какво стана с него на знам. Имаше също и един варненец, сега си мисля че и турче, но доста интелигентно момче, за когото също нищо не знам. Спомням си и за един софиянец ама шоп, нека да е Алекс, когото виждах доста пъти в началото, но после и него го загубих; знам само че остана ерген, че беше спортист и турист, и от интелигентно семейство, но не баш ном-тура. А имаше още и един, нека да е Чучулига, май от Плевен, инженер, но тежкарско синче (не непременно ном-тура) за когото знам една funny история, но от моя гледна точка, и за нея когато говоря за мен.
— — —
1.07. About the very Itskata
Е, имаше и не малко българки, може би 4 пъти по-малко от момчетата, но имаше, дори и 1-2 аспирантки. Обаче момчетата си спомнят за момчета, или за мацки, които са "работили", а бъл-ките не "бутаха" на нашенци, освен по изключение, така че няма да назовавам нито една. Те бяха и в другия край на коридора, по към женската тоалетна, тъй че почти и не се срещахме с тях. Та сега вече с чиста съвест минавам към моя милост, и към случките където става дума и за мен.
Ами, аз, естествено, не съм бил от ном-турата, а само от семейство на интелигент, симфоничен диригент, както казах. А това, че покрай мен беше пълно с такива момчета (за мичетата не съм сигурен), е лесно обяснимо с по-добрите условия на живот в такива семейства и елементарното задължение да се отличиш с нещо. И като чужденци, а и от братска страна, ние живеехме твърде добре, идеално, бих казал, независимо от някои специфични моменти; а и не забравяйте, че това беше преди малко повече от 50 години. цял половин век (или обратното, ха-ха). Аз не знам кой точно ми плащаше стипендията, но тя беше официално 70 рубли месечно, което бяха бая пари за тогава, русняците живееха май със 60 р. (ако не и с 50), а пък на виетнамците им плащаха — е, не мога да се закълна, но така бях чувал — само 30 р. и те пак живееха някак и бяха доволни, защото нямаше "демократи" да им пускат бомбички на главите. Обаче какво значи, че не съм знаел кой ми плаща тези пари, Партията и Правителството, разбира се, защото аз ги получавах чрез ВнешТоргБанк (или както там се казваше), и сигурно ги е плащала бъл-ката страна, защото аз пак подлежах на разпределение. Това което ме прави малко несигурен в този случай е, че аз сигурно получавах от там пари, но не помня дали и тези 70 р., или само надбавката от родителите ми, защото те можеха да ми превеждат още разликата до 125 р. на месец (а повече се считаше за непедагогично и беше забранено, дори и на най-голямата ном-тура), и те, естествено, го правеха, няма да се излагат, я.
Ама сигурно всичко съм получавал чрез тази банка, защото си спомням че ми даваха чисто новички 100-тачки (с каквато банкнота човек можеше да си изкара и някое безплатно пиене — в някакво барче, доколкото си спомням —, понеже такива нови там на никого не се даваха); дори веднъж мисля че трябваше да получа 300 и нещо (не знам защо толкова много на куп, може би и за летните месеци), и тогава с чиста съвест искаха да ме метнат като ми дадоха две банкноти вместо три, но тъй като аз винаги броя парите които получавам и взех да ги броя, и касиерката веднага ми подаде още една банкнота, без аз изобщо още да съм си отворил устата! Така че това бяха "луди" пари, защото (както сега погледнах в трудовата си книжка), след завършването си аз получавах в началото само 100 и няколко лева на месец и то за работа (в 1974 съм получавал заплата 110 лв., цифром и словом). Е, а пък парите у нас и в Русия бяха практически същите, сменяха ги точно 1 : 1 чак до 1990. Тоест аз съм живял там със студентска стипендия сигурно равна на около една обикновена заплата на инженер, в 70-те години.
А в същото време пол-литра водки струваше 3.69 ако не греша (но как точно го бяха сметнали това, не знам). Цигарите, обаче, бяха практически без пари, като най-скъпите с филтър, техните "Столичные", бяха по 40 копа (които ние не можехме да понасяме, те бяха като че ли набивани с парна машина, изключително стегнати, дърпаш, дърпаш, и нищо не усещаш), но наши с филтър имаше и по 35 копа, а пък "Слънце" без филтър беше — надали ще повярвате — само 14 коп., и ние ги купувахме на кашонче, 50 пачки; даже веднъж-дваж съм случвал да намеря и дефицитните "Булгартабак" кутийка без филтър за цели 15 копейки. Те по тая причина аз и пропуших там, не само защото всички край мен го правеха, а и защото то беше без пари (представете си: 10 кутии хубави филтърни цигари правеха колкото само 1/2 л. водка!). Защото цигарите са келешлък, но те помагат за концентрация на вниманието (аз сигурно ще се върна след година-две към тази тема), и за млади организми са даже добри (ако човек може да си ги позволи).
И въпреки тези повече от прилични стипендии ние се изхитрявахме да правим и дребен бизнес, за да си изкараме пътя до в къщи, защото дори с влак от София до Петровия град откарваше към 40 р. и заемаше повече от 2 дни с прехвърляне в Москва, а пък със самолет си беше, мисля, 55 р., и то в едната посока. Какъв бизнес ли? Ами дрешчици, някое модерно пуловерче, някои дамски ботушки (ако си мадама), дамски найлонови чорапогащници (колготки), шуба-дублёнка, че дори и ... дезодорант — тогава ние се бяхме научили да произвеждаме някакъв, по-скоро "Мухозол", но наречен "Ша ноар" и май дамски, но ставаше и за мъже като няма друг. Тогава бяха години когато на ширпотреба хич не се наблягаше, на стратегически стоки, тежка промишленост, такива неща, да, ако щете и на космически ракети, но не на стоки за населението, то не гладуваше, но положително можеше да поеме още поне 2 пъти повече неща.
Защото, вижте, в СССР-а имаше прилично снабдяване само в големите градове, като Москва и Ленинград, може би и Киев (не знам за там), но иначе из страната асортимента беше съвсем минимален, само за официалните празници се пускаше по нещо дефицитно и то се продаваше или под тезгяха, или под формата на разни набори! Тъй като тази практика у нас не беше разпространена нека обясня какво е това. Ами, продават ти нещо хубаво или поне дефицитно, а и евтино, и като така силно търсено, но заедно с нещо друго дето хич не се търси (но не е чак за изхвърляне). Аз лично много мразех този маниер на търговия, но аз и сега също много мразя да ми бутат под носа всякакви реклами, които аз сигурно не търся, практически на всеки сайт (уж за да работел той добре), но никой не ме пита, така че много неща при тоталитаризма бяха лоши, но сега сме очевидци (поне аз) на къде-къде по-лоши (за което ще говоря пак в други години). Но в големите "полиси" или "ситита" нещата бяха на ниво, безспорно! И то, е#ати сититата, ами в Петровия град живееха (тогава) към 4 млн души (таман половин тогавашна България), а в Москвата бяха 8 млн (или цяла тогавашна Бугария; а сега там са вече над 12 млн.).
А снабдяване на ниво значи, примерно, че в гастронома до общежитията имаше тъй наречения асортимент минимум, който се спазваше, не беше само про форма, и той включваше: 5 вида сыр (кашкавал, нашето сирене е брынза за тях, и те не го обичат — като че ли викат "брр, не я ща тая гадост"), над 10 вида сырки (топени сирена), аналогично към 5 вида пресни салами, няколко сухи, и други такива вкуснотии, а у нас през всичките ни тоталитарни години имаше само 2 вида кашкавал, "Витоша" и "Балкански". Така че рус-ците в това отношение ни слагаха в малкото си джобче, като носна кърпичка (и можеха даже да ни използуват да си ... избършат носа с нас, ако се наложи). Защото тоталитарната машина когато буксува, буксува, ама когато работи, то работи качествено! И при това добро снабдяване в този град хората от пригородите често купуваха салами и кашкавали на едро, на пръчки и пити. (При което се сещам за един кудош, който ставаше когато ние решахме да купим нещо на едро, което не е по джоба на рус-ците, но за нас биваше. Да речем един кашон българско вино, или 2-3 стека цигари, нещо от сорта. Ами, те избиваха чек дълъг около метър и отгоре, защото не можеха, не им се разрешаваше предвид на надежност, навярно, да избиват на един чек суми по-големи от 2 р., и те даваха 10-тина чека на куп.) Наред с това е куриозно да ви кажа, че те тогава (а кой ги знае дали не правят това някъде и днес) смятаха, и то бая бързо, със сметала-счёты, и не грешаха, т.е. действието умножение го правеха както по времето на Сашо Македонски!
Освен това, тъй като общежитието ни беше бая голямо, то в него имаше и бюфет, където закусвахме почти винаги (с изключение на случаите когато много бързахме за ранни лекции, или пък хич не бързахме и се бяхме излежавали до към 11 и решавахме да отидем някъде направо за обяд). И в бюфета стакан чая (или чаю за по-пунтовски) беше 3 коп., също и в столовата в Университета, слабичък чаец, но все пак чай, топла напитка, и със захар (и излиза, че вместо пол-литра водки човек можеше да изпие ... 120 чаши чай, а?). Имаше и разни сосиски-кренвирши, и сардельки (по-дебели, нещо като сарфалади), и сметана ти сипваха в чаша, тя беше евтина, всеки можеше да си позволи да вземе към 100-тина грама (за да възстанови изразходваната през нощта с някоя мацка своя "сметанка"). И варени яйца, selbstverständlich, крутые или в смятку (рохки), като аз вземах само твърдо сварени, и ги чупех ... в челото си, бам, и готово. Та във връзка с това си спомням една случка с мен, че веднъж пичовете решават да си направят майтап с мен, че уж аз не мога да изям още едно яйце (не помня подробностите) и Бияча отива да ми донесе едно яйце и чака да го счупя в челото си (понеже то било съвсем сурово), но аз, като пèкан (че и препèкан) си го завъртам на масата и се заглеждам бая учудено в него. Защото всеки знае как да се отличи вареното яйце от суровото, но далеч не всеки го прави винаги, ама аз съм такъв, просто имам добри навици (отпечатани в мозъка ми благодарение на баща ми). Така че номера им не мина.
Наред с това, пак до общежитието ни, имаше и кулинарен магазин, където човек можеше да си вземе дето се вика без пари разни котлетки, ако са отбивные (т.е. от кайма — май че по 7 коп., или 9), и разни други неща, а като добавите към това и 3-4 вида крави масла, сливочное (което, всъщност, ще рече сметаново, из сливок-сметана — потому что сливают с молока), селёдочное, шоколадное, също солёные огурчики, креветки (пак без пари, към 50 коп. кило сварени), зельц, разни сладки бисквити, да речем меденки (а сега, съвсем наскоро видях едни медени бисквити, в които имало мед — ама дръжте се добре, та да не паднете от стола — 0.1 %, или 1 г. на 1000, или положително по-малко от 1 капка в опаковката), разни хубави бонбони, и проч., е ясно, че се хранехме съвсем не зле, значително по-добре от студентите в България. Дори имаше и мороженица до кулинарния, и там продаваха чудни сладоледи, ама от мляко и сметана, не като сега, и с разни поливки, та аз едно лято като останах там изобщо не закусвах, ами отивах там, изяждах кажи-речи за рубла 200 г. сладолед с какво ли не, колкото можех да поема, и отивах на плаж на Финския залив.
— — —
1.08. Пак за мен и за града на Петър
Но да продължа описанието на студентския бит. За общежитието се плащаше само 2 р. на месец, което навярно покриваше заплатите на обслужващия персонал, но може и да не стигаше, то беше символично, и затова виетнамците можеха да си позволят да живеят някак и да учат доколкото могат на този съвсем различен и не лесен за тях език. Имаше даже и няколко виетнамки (ако не греша), до които може и да съм си мислел да се добера някой път (за да проверя дали оная им работа е пак като на нашите мацки, вертикална, а не ... напреки, както някои приказваха), но това никога не ми се е удавало, защото те бяха прекалено дребни за мен. Но момчетата си живееха добре, с най-евтината но здравословна храна (яйца, пържени картофки, риба, каймени котлетки, чаец или кофе с молоком, и тям-подобни), някои ходеха и на стройки (стройотряди), от където също нещо изкарваха, а освен това те бяха и бая сръчни, като аз си спомням, че веднъж видях един да си шие панталон, ама на ръка, с бод зад игла, бавно и упорито, и си го уши и си го носеше (със здраве), като плата беше някакъв най-обикновен памучен.
Хъм, нашия Шиби ги беше разпитвал как е на виет-ки оная фраза за майката, и беше научил, че било 'дит мей май', и често им го повтаряше (от г#зарщина, of course), като дори беше съчинил стихчето: 'Дит мей май, /суй х#й ... в чай, /вынь су-хим, /да сам пей.', в което, спор няма, имаше нещо оригинално, но ви го казвам, за да почувствате какво им беше лошото на ном-чиците, че те не можеха да съчувствуват на обикновения народ, те бяха от "голямото добрутро", но такива са сега поне 5 пъти повече богаташки синчета и щерки. И освен това аз сега (с моите лингвистични познания) си мисля, че този виет-мец може и да го е бил метнал, защото ако 'май' значи "майка" (понеже тя и на ескимоски била 'мамак'), то тогава 'мей' би трябвало за значи ... "мой", при все че това са само мои догадки.
Е, имаше и някои неприятни моменти, но сега за мен те са по-скоро смешни, като това че в общежитието често се намираха ... дървеници, наречени клопы, което название има и нем. корени, а и укр-ия хлопец или нашия хлапак са в този кюп (т.е. човек гледа само как да ги хлопне с нещо). За тези от вас, които си мислят, че това е прекалено (както се носеха слухове, че един немец уж бил написал на едно табло в някакво общежитие "Слава КПСС", използувайки забодени с карфички клопы, и после бил изключен, което спокойно може да е било измишльотина), нека напомня, че става дума за неща преди 1/2 век, и че нашия софийски квартал Дървеница, където са студентските общежития, значи тъкмо това, че там едно време е имало само дървеници. И, вижте, това си има обяснение, понеже при тези студове там хората са строели вътрешните стени (не носещите) от дърво и замазка, нещо такова, аз мисля че бях виждал веднъж такава стена, докато външните бяха от камък и тухли. Но първо, тези гадинки не хапят, те не са като комарите, които ти вкарват нещо в кръвта от което започва да те смъди, не, те само ти смучат тихо и кротко кръвчицата, и второ, там се пръскаше периодично с нещо, което ги унищожаваше за доста време.
А имаше и още една "битова" болест, крастата наречена чесотка, която, естествено, беше резултат от лоша хигиена, и против която имаше пунктове за дезинфекция, където човек се къпеше с разни серни сапуни, а дрехите му минаваха през камери с много горещ въздух, толкова горещ, че да ти стопи някое копче на ризата (ако е найлоново), и колготките ти (ако носиш такива) да отидат на кино (обикновено от 6 до 5). Казвам това от личен опит, понеже някъде в края на следването аз хванах и чесотка (от една мацка, май че баш от моята "любов"), но тя си е била минала и заминала, а аз години след това си мислех, че още имам, понеже кожата ми е много чувствителна (макар и не баш алергична). При нея изскачат едни дребни пъпчици пълни с лимфа, най-вече по пръстите на ръцете, но и по тялото (и по оная работа), ала дали това е чесотка може да се установи само с анализ на лимфата, а аз лично отдавна съм се изприщвал през лятото между пръстите, така че организма ми си е бил въобразил същото (нашите органи и кожа си имат някакъв вид памет и схеми за борба в подобни случаи), така че не малък брой болести са измислени или на психична почва.
Така, и като съм стигнал до мацки, то нека поясня как ставаше тази работа, как можехме да "общуваме" с тях. Ами, като се влезеше вече през вътрешната врата в общежитието имаше една пътечка която водеше към стълбите, и отляво до нея имаше маса за писмата, а от дясно беше мястото на портиера, който скоро ни научаваше всичките и не ни искаше документи, разбира се, но външни лица трябваше да оставят някакъв документ. Ама какви лица, то ставаше дума основно за ученички, от горните класове, та дори и моята последна мацка май беше ученичка, на 16 годинки (6 години по-млада от мен, как раз то что надо, като те уж започваха да учат от 6 години и само 10 класа, но това пак дава 16 за последния клас). Е, денем нямаше проблеми, но, с ваше позволение, кой се чука денем, това се правеше основно по нощите, и май най-вече в съботите, там имаше танцувална зала, където хората най-напред се натискаха малко или много, и когато мацките се уверяха, че младежа си има каквото трябва да има, тогава отиваха в стаята да пийнат, и чукнат, първо чашите. Та от този вахтьор (най-често мъж), трябваше да се вземат документите на мадамите когато стане време те да си ходят, защото не е работа да бързаш, раз-два и готово, по-друго си е като имаш цяла нощ на разположение. Не че тези хора бяха корумпирани, не помня някой да им е давал пари, но виж, една почерпка, с нещо останало в някоя бутилка, го изискваше просто уважението към човека, който цяла нощ трябва да стои там и само да си слуша радио.
Пък и къде ще пуснеш мацка да си ходи по нощите, трябва да я изпращаш до някъде, а в 12 и метрото се затваряше, че и такси не можеше да вземеш. Изобщо такситата в тоталитарно време, и у нас, бяха проблем особено по нощите, като там те просто те подминаваха ако не размахаш два пръста, което значеше двойной счётчик, и с тези разстояния, това откарваше бая рублички. А не дай си Боже да се случеше наистина сред нощта и да трябва да се търси мост, по който може да се мине, защото някъде между 1 и 4 през нощта те се вдигаха, един по един, за да пуснат по някое корабче с бая висок комин; то корабчета можеше и да няма, но всичко ставаше по разписание. И се вдигаха-разводились до 45 градуса наклон, това е интересно да се види; вдига се цялото платно, барабар с трамвайните релси, правилно прерязани, и после се спуска точно където трябва, руско качество.
И не забравяйте, че това беше огромен град, със страхотни мащаби, там разните ти Петропавловски крепости, Исакиевски събори, Гостиные Дворы, Невские проспекты, not to mention Ермитажи, разни дворци, и прочее туристически обекти, ти вземаха дъха на първо време, докато не им свикнеш. Както и един Елисеевский универмаг, в който човек влизаше като в църква, понеже се бил намерил един умен (като възрастен) търговец тогава, който имал магазини и в Москва и в Петербург, и който решил просто да ги предаде доброволно на Съветската власт, стига да му разрешат да ги управлява докато е жив, и в резултат на това тези магазини стоят и до ден днешен (поне за тогавашните дни съм сигурен, защото редовно купувах от там кафе и за у нас, тъй като беше само 4.5 р. килото, а у нас беше 16 лева. И дори самото метро, ами че то минаваше под Невата, на някои места, спускаш се повече от 50 м. надолу, по едни дълги ескалатори, дето края им не се види. Нашето метро, както казах, ряпа да яде, àко и да е строено цял век по-късно, защото там практически всяка станция имаше затварящи се врати, да не говорим за полу- или повече- скъпоценните камъни, с които бяха облицовани стените. Виж метрото и умри, както беше казал някой (или пък аз съм го сънувал това изречение). А аз дори чак след като отдавна бях у нас проумях, че Невата, всъщност и не е типична река, тя е някъде към 70 км., тя няма горно течение, тя е просто канал за оттичане на Ладожкото езеро към Финския залив.
Така че, господа, аз може да се считам за пострадал от БСД, но в никакъв случай не съжалявам, че съм се учил там към 5 години, и че съм бил достатъчно ученолюбив, за да ме изпратят и мен там, наред с ном-ните синчета. Ах да, и цените на транспорта бяха не само народни, те бяха направо смешни, защото за трамвая се плащаше 3 коп., за автобус май 4 (не помня точно защото аз имах карточка, естествено), а за метрото лишь монетка от 5 копа. И то в трамваите копейките се пускаха в едни примитивни (или комунистически, за съвестни хора) каси, където си пускаш монетката и тя се вижда известно време, докато падне долу, а ти си превърташ автономно ръчката за да откъснеш билетчето. И ние по нощите, при празен трамвай, просто за кудош, минавахме на най-задната каса, пускахме монетка от 1а единствена коп., и извъртахме два лакътя билетчета за цялата компания от 3-4 души. Весел живот, с една дума.
А в края на тази дрипа смятам да ви споделя един кудош, който не ме извисява ни най-малко, по-скоро обратното, но показва че аз съм бил будно момче с развито (да не кажа развинтено) въображение. Та при някаква пиянка, колективна, пиенето се било свършило и ние сме се разделили по стаите си, и аз решавам да си направя един номер с Чучулигата, който беше май от Плевен (не помня), но син на местно светило, и който се пишеше наш човек (за да се спра аз баш на него), и мислех че ще оцени майтапа. Че беше веселчак доказва поне това, че си спомням често да пееше една песен, която тогава си мислех че била негова, но след 90-те я чух веднъж като един вид "градска" песен, и тя, със съответните извинения, започва така: "Червени устни на д#пето ми друсни, /и ... гнойни пъпки със кеф си хрусни, /такова д#пе няма в цялата Испанья, /и то засища всички твои пожеланья", и тъй нататък. А кудоша беше, че аз грабнах една бутилка от уиски (май че VAT-97) и отидох в тоалетната да я напълня ... от своя чучур, след което му чукам на вратата и му я подавам още топла, и той я грабва и моментално излива в гърлото си 2-3 глътки! Аз бях толкова стъписан, че изобщо не можах да си отворя устата, ами веднага хукнах по коридора; но после проявих достатъчно акъл да се опитам да му се извиня (което не ми се отдаде, но до як пердах не се стигна). Така че: да знаете с кого си имате работа.
— — —
1.09. За мен в горните курсове
Та, както разбрахте поне от края на предишната дрипа, аз съм бил изобретателен младеж, и не само в преносен смисъл. Така например, при моята дипломна работа аз нещо "изобретих", не патефон като Томас Едисон, само една формула, но пък никой не ме е карал а аз я измислих. Защото аз бях на практика в един Институт по медицинска техника, в някаква Лаборатория за изследване на нервните импулси, и трябваше да направя едно устройство за имитиране на съответните импулси като използувам готови платки при тях (но, ей Богу, не помня нищо повече), и аз направих каквото искаха от мен, но добавих и една формула (май че с използуване на единични функции, нещо такова, но не ми се рови сега да търся тази диплома, която мисля че я имам), и в резултат на това хората бяха доволни от мен и не само че защитих диплома с отличие (аз почти винаги така съм правил, и в училище), ами и от тази работа излезе после научна статия, където фигурирах и аз — първата ми научна публикация още от студентската скамейка.
Изобщо, аз посещавах лекциите по-нагоре, аз се отнасях несериозно само в началото към някои несериозни или ненужни според мен предмети. Ние дори имахме някаква практика за работа с електронно изчислителни машини (в 70-та година, +/-1), само че това не бяха цифрови ами аналогови такива, които биха могли да се използуват в специалността ми, но не за сметки. (Аналогов ще рече не дискретен сигнал, нали така?) Та това бяха големи маси където отдолу бяха различните електронни елементи, усилватели, такива неща, а отгоре имаше щифтове, които се пъхаха на някои места и се избираше схемата; антично нещо, но за тогава вършеше работа. А дипломата я писах на ръка, в 2 екземпляра (тогава нямаше ксерокси) и стремейки се да не допускам граматични грешки (при все че те, като правило не се четяха, и се носеха слухове за един, който след дълги пресмятания написал, че избира за един трансформатор сърдечник от ... дърво, и нищо, защитил си я човека). Но, как да ви кажа, къде съм учил, дали в стаята дали в занималня, не помня, май че в стаята.
После имам една импресия от риболовците на Нева през зимата, което става със ... бургия и дебели плъстени валенки. Тази река е бая широка и на места е май към половин км., но по брега започва да замръзва и леда там става достатъчно дебел, и където няма каменен парапет, а така беше на път към университета (отдясно) то често съм виждал такива откачалки да седят и да мръзнат. Но сигурно нещо са хващали, като направят дупка в леда и рибата излиза там за да подиша малко въздух, пък и това си е страст (като мацките); а и пенсионери, как иначе да си запълват времето, не може само да пиянствуват. Освен това си спомням, че веднъж съм бил задрямал във ... тоалета, седнал отгоре на капака, просто да си почина (защото нещо стаята ми трябва да е била заета), но Бияча надникнал от съседния кенеф и ме открил. Ама пък нищо лошо никому не съм направил с това, нали?
А, спомням си че голям смях падаше в стаята с телевизора когато даваха (по тяхната телевизия) "На всеки километър", това беше толкова наивен сериал, че няма накъде повече (но, разбира се, сериите с Джеймс Бонд, прим., са бетер тъпи, но добре направени). И ние кой знае колко много развлечения нямахме, освен да отидем веднъж в месеца в някой тежкарски ресторант и като едни същи грузинци да изхвърлим по 20-тина рубли на човек. Понякога ходех да обядвам в един уж ресторант, но по-скоро закусвалня (ала с маси и столове), ама там, като се освинвах от ядене, с 2-3 предястия, супа, 2 втори, и 1-2 десерта, едвам успявах да навъртя 2 р. и нещо, запазвайки и 10 или 15 копа за гардеробиера, който се натягаше да ми облича шубата (понеже аз, от голям страх от тамошните студове, или от малко акъл, най-вече на родителите ми, имах направо полярна шуба, от истински бокс плюс кожена подплата, а другите караха само с шубите-дублёнки, и този мой кожух, който още ми стои някъде, тежеше ужасно много, може би 3 кила, само че не топлеше чак ужасно много, защото ми беше бая широк).
А, аз реших веднъж да отида и на стройка, май че след 4-ти курс, и то не къде да е, ами зад Полярния кръг, в Мурманск! Ама нищо особено, разказвам го просто като епизод, от който още пазя някъде едно парадно (т.е. дочено) яке с надпис на гърба с блажна боя "Заполярье – Ленинград, 1971" (ако не греша с годината). Тя тази работа изобщо не беше за мен, аз съм бил цял живот една хилка и нищо повече, капвах от работа и вечно не си доспивах, защото ни оставаше само към 6 часа (трябваше все някъде да отидем вечерта), но слънцето, действително не залязваше през нощта и се спеше с одеяла закачени на прозорците; по-точно, тъй като там терена е хълмист, вечерта в 11 или 12 часа уж няма слънце, но като се качиш на следващата сопка и ето го Райкю, като че ли току що изгряващ. И работата беше тъпа, само почистване на новостройки, най-вече на мазетата им, но пък видях какво е това вечная мерзлота, гледаш уж пръст като пръст, а като копнеш и отдолу се подава буца фирнован сняг (но чак на замръзнали ... мамути не попаднах, иначе сигурно щях да си донеса някоя кост).
Друго какво интересно там? Ами, бандитски град, пълен с пияни матроси и пристанищни курви, предупреждаваха ни да не излизаме по един навън. Но в един ресторант ядох хайвер на корем, само че не червен или черен, такъв тогава нямаше (през деня, ако не греша), ами жълт, не от есетрови риби, май че от треска, но беше практически без пари, и все пак беше едър хайвер. А и треска там често се сервираше по заведенията, която е бая тлъста риба (значително повече от толстолоба), но пък пушена е доста добра, и аз май си бях донесъл от там 3-4 килограма и я ядох докато не взе вече да се влоява. Така че Ицката беше и в стройотряд, но някои други колеги са били по-умни от мен и са правили екскурзии из Кавказ, край Байкал, по такива екзотични места, че дори и някъде из степите да е, пак би било по-интересно. Нито пък съм си домъкнал нещо от там в контейнер след големи спестявания, пълна скука в това отношение.
Но пък в друго едно бях, според мен (защото не съм чул за подобен номер) направо върха. Имам предвид ... медовината и пивбочката! И понеже вие не знаете за какво става дума то аз бързам да започна. Това стана при една екскурзия до града Новгород, като в Русия има и още един град с такова име, но този е на около 300 км. от Петроград, на юг, и там има вътрешна крепост, и в нея има ресторант където ние вечеряхме и пихме медовина. А това е твърде особено питие, уж леко като винце, но жълто, в него наистина има мед, и хмел, и вода, и то ферментира и става нещо сладникаво и много приятно, и, най-вече, те весели! Да добавя сега и това, че медовуха-та се счита за първата алкохолна напитка, известна още от скр-та, и наричана там 'мадху', а на анг. mead. Освен това да не забравяме, че и необичайната обстановка също спомогна за нашето развеселяване, но аз, вече като стара пушка, генерирах великата идея, че не е лошо да си вземем малко за в къщи. Да де, ама малко значи 10-20 килца, нали, и аз така и мислех в началото, и толкова парици съм носел със себе си (по 2 до 3 р. литъра, на ресторантски цени), обаче се оказва, че хората нямат съд, в който да ни я налеят, освен някоя ... бочка, която пък е към 80 или 100 л. и това бая ме затрудни.
Е, ама не и мен, защото аз намирам изход от всяко положение (под влияние и на медовината), и решавам да "спретна" едно колективно мероприятие, като събера от този-онзи по 10-20 р., и така докараме за около половин бъчва (може би към 50-60 литра — хоть убей, не помню). И аз успявам (за съжаление) в начинанието и бъчвата я запушват и я товарим в автобуса, и ние пеем каквото знаем по обратния път, и стигаме до общежитието, където се изтърсват на куп 20-тина пийнали студенти (Gaudeamus Igitur в аранжировка на Ицката), и започват да търкалят бъчвата по стълбите (защото асансьор там нямаше), и успяват да я дотътрят чак до петия етаж и до прословутата 137 стая! Завеса. Обаче ... .
Ами, хората не са ни били предупредили, или са забравили, но в бъчвата имало хмел, така че медовухата продължава да ферментира, и след седмица вече няма този вкус. Е, аз мислех да я пазя за към новата година, беше зима (защото държахме бутилки и на перваза на прозореца за да е на студено), но кой може да изпие 50-тина литра за една седмица, да речем. Аз продадох една част от нея — понеже бях върнал заемите на хората и тя си беше вече моя собственост —, пихме що пихме, но накрая остана бая от нея и вече твърде кисела, и аз така и прогорел с нея, защото: какво може да направи един филантроп в условията на свободен пазар? Ами да се разори, понеже живота не е за добри хора, той е за шмекери и мошеници, ако не го знаете още, то да ви го кажа аз. Не помня с колко, може би с 50-тина рубли, но все пак загубих (ама се прочух, ха-ха). Но историята не свършва дотук, тъй като това събитие се разчува, и идва един "инспектор" от местното управление и след оглед на царящия наоколо бардак и тропосаната в средата на стаята бъчва, се вижда в чудо и пише в споменатия Журнал комнаты, в графите за: дата, фамилия на проверяващия, оценка, подпис, и замечание, дословно следното: "31/Х.72; Курносенко; 2, К#р; Убрать грязь и пивбочку". Вот такие пироги, както казват рус-ците. Тоест оценка 2, размашистый подпис от който се чете само въпросната 3-буквена дума и друго нищо; а аз дори си мисля, че този журнал е бил точно тогава попълнен, защото имената на студентите са написани с моя почерк, а другите 2-ма българи изобщо не са си направили труда да се подпишат, само аз и немеца. Както и да е, след този момент този "журнал" изчезна и е сега пред моите старчески зъркели. И ако сега не кажете, че това е готин happening, грях ви на душата!
Е, остана финалния ми "подвиг" за следващата точка, а сега да кажа нещо for my last girl. Ами, ученичка, както споменах, всичко си имаше, но беше още бая тантуреста, малко като "мишка косолапый", и освен че оставаше по няколко дни при мен, то и ми помогна да се разделя с последните си спестявания, като често я водех на ресторант (и там келнерите ни питаха: "Чего вам не хватает до полного счастья"). Не я доведох, нито съм мислил да го правя, тук, но понеже накрая месечния ù цикъл се забави, трябваше да ми праща шифрована телеграма — нещо като "Мама приехала неожиданно", което трябваше да означава, че всичко се е разминало. Е, така и стана.
— — —
1.10. Финал, и лашкане на вълните на поезията
Е, финалът ще бъде кратък, но импозантен (почти като топовните салюти в увертюрата 1812 на Чайковски), но нека го "сандвичирам" като най-напред приведа някои смешни (меко казано) частушки, а после добавя няколко мои последни произведения от този жанр. Например това:
Мимо тёщиного дома
я без шуток не хожу —
то ей х#й в окошко суну,
то ей жопку покажу.
Което по мое мнение е много сладка частушка, но бас държа, че на някои булки, особено пред тъщите им, това няма да се хареса. После:
Мы не сеем, мы не пашем,
а валяем дурака:
с колокольни х#ем машем,
разгоняем облака.
Което е също много приятно стихче, написано с въображение, почти за всеки студент или просто младеж (но за мацки, дори и еманципирани, не е подходящо, защото те, пусто, нямат това, с което трябва да махат). И като че ли това е всичко по-интересно, като остана само едно, за което си мисля, че някой нашенец го е измислил, но той може и да го е чул от някой руснак, обаче то подхожда за наши имена с ударение на І-та сричка, като Гошо.
Вышел Гошо на крыльцо
почесать своё яйцо,
сунул руку — нет яйца —,
так и ё#нулся с крыльца!
Където може би трябва да се добави, че крыльцото е нещо като парапет на руска селска къща, или скамейка, но на него хората сядат и си мандахерцат краката. Ами толкова, и после ги сравнете с моите.
А пък импозантния финал е, че след дипломирането имаше официално връчване на дипломите, а за чужденците специалния Деканат по работе с иностранными студентами беше организирал и официален обяд (май че в някой корпус на университета, но не съм сигурен). То и за дипломната работа имаше още един семестър без лекции, което правеше 5.5 общо, а за мен 4.5 след І-вия курс (където "с"-то спокойно може да считате, че е за благозвучие, нали?). И в цялата дандания и наздравици и прочее на вашия Ицка му хрумва да свие някое ... ножче от масата, защото те бяха със сребърни дръжки, а у нас такива неща не се срещат. Е, аз импровизирах едно ловко движение и открехвайки сакото си с лявата ръка мушнах ловко ножчето (избърсано със салфетка преди това, разумеется, и с дръжката надолу като по-тежка) с другата. Добре де, но апетита идва с яденето, и като мина малко време аз реших, че едно ножче за никъде не става, и ги направих две. А после и 3, и 4, и ако не се е случила баш тук поредната дупка в паметта ми, то аз стигнах до 6, половин дузина, и реших, че това вече е достойна бройка. Семпло, нали, и образцово изпълнено.
Обаче случая има не по-малко интересно продължение, защото след това аз се връщам в общежитието, и в стаята си изваждам тържествено ножовете и ги тропосвам на масата (до пивбочката). Стъписването на колегите ми е очевидно, но, за беда, между другите хора бил и натегача аспирант Въздишката, който взема много присърце този случай и решава, че ножовете трябва да се върнат в Деканата. Е, пийнал или не, аз се съгласявам с това, защото аз съм си изпълнил номера, успял съм да ги "стибицна" (както казват немците) или свия (според нас) и му разрешавам да ги върне. Да де, но той пък не сака. И започва едно надприказване и размисляне как е най-добре тези ножове да се върнат, без да се вдига много шум, защото той би ни поизложил, и стигаме до извода, че това може да стане по пощата. Речено – сторено, но не съвсем. Защото той пак не иска сам да ги праща, но пък иска да е сигурен, че те ще бъдат изпратени, и като така решаваме да отидем заедно на пощата и да приключим операцията. И го правим след няколко деня, като аз ги завивам в някаква мукава и слагам май че в кутия от бонбони, нещо такова. Ала на пощата, още повече без адрес на подателя, или измислихме някакъв (колко му е?), не искат да приемат пратката, искат да видят какво има вътре, после вземат те да я опаковат и завързват и това го свършваме, ама сигурно се досещате, че такива пратки не им се случват всеки ден на чиновничките (до ЛЭТИ, Деканата за чужденци), и през това време следват разни въпроси и погледи от тяхна страна към нас, където аз стоя отпред, но отзад се извисява Въздишката и сигурно нещо им намига, демек, оставете го, той не е баш "у ред", така че те се съгласяват и ножовете заминават обратно в техния дом. Толкоз, завеса, край на следването и на кудошите ми.
А сега ето ги и моите частушкени експромти специално за вас:
Я учился во Эс Эс Эс Эре,
и с науками сношался.
Членом к бабам находил путь верен,
и входя в них забавлялся.
После нещо в духе мужицких шуточек:
Раз сверлил я девку методично,
та от счастья прямо задыхалась.
Вдруг как ... пёрнул тонко, мелодично!
Та, конечно, звонко рассмеялась.
Видите ли как просто у меня всё получается? И в последний раз:
Баба что? Ну, в общем, щель,
и виляет задом ловко.
А мужицкий член как ель,
да с округленькой головкой.
Така, и понеже виждам че имам още място преди последното стихотворение нека малко поразсъждавам за столицата им, Москва. (Самата тази дума аз много по-късно свързах със ... мозъка, като някаква мека, а и гниеща, сърцевина, с тур-ата ... джамия-mosque, с мъзгата, където имало и авестинска mazga като костен мозък, и проч., с идеята, че всичко се върти покрай реката, която е и мокра, и централна, но това са само догадки.) Та един постоянен въпрос за нас, студентите от Петроград, беше дали в Москва е по-добре или при нас на север. Защото, примерно, там става и по-студено, но като сух студ по-лесно се понасял, докато в Петровия град е винаги влажно; или в столицата има повече ... селяндурщина (в което аз се убедих и после, работейки като екскурзовод); или че Москвата не е толкова красива (което е вярно, Питера е по-аристократичен); а и други съображения. Е, то какъвто ни е бил късмета, но аз мисля, че съм бил на по-хубаво място от тези в Москва, а още повече от тези в Киев, които е трябвало да учат (поне донякъде) и укр-ски. И, изобщо, ако бях в Москва аз бих бил в друга паралелна Вселена, или пък ако бях в Дрезден, или в Прага, защото това спокойно би могло да се случи. Така че, било що било, и където и да бях аз пак щях да правя своите грешки, и моята теза е, че аз, както твърди фр-зойката Пилаф (ако не греша нещо), je ne regrette rien. (При все че, примерно, някоя чехкиня с чипо носле — а може би и такова клиторче, а, чували ли сте за такова нещо? — би си имала своите прелести; или пък послушна немкиня, която да се придържа към трите К-та, Kinder, Küche, Kirche, и да ми прави вкусни кухенчета, от които "птиченцето" ми бая често да си вири главичката, и да се налага тя да го lutscht-ва-смуква от време на време, като едно също ... лукче-бонбонче!)
Е, следва стиха, посветен на ... руската салата, която не е баш такава, там тя (респ. той) не се нарича така, разумеется, със забележката, че аз мислех да бутна там и тарикат, но това не е рус. дума, докато млад и глад са старо-слав-ки, те трябва да се досетят. Обаче ритъма е объркан, трябва нужната песен, аз си спомням за "Тёмная ночь", може би от Побелялото Славейче (Седия Соловей). Ами, насладете се на творбата ми на изпроводяк!
РУССКИЙ САЛАТ
Русский салат,
он хорош коль ты стар, коль ты млад,
ибо этот салат
в кулинарии клад.
Кто эт' салат
изобрёл мне так хочется знать,
так как сделав свой вклад,
он нам дал благодать.
Ведь видно, брат,
что питателен русский салат,
и кто есть 'го тот рад,
и идёт всё на лад.
Кто выпить рад,
тот глотает и русский салат,
чтоб' себе во услад
так засытить и глад.
Нечего врать,
я влюблён в этот русский салат,
и решив наподдать
уплетаю опять.
Чао до след една година, когато ще говоря за доброто старо време.
КРАЙ НА ПЪРВА ГОДИНА
— — —
— — — — —
Сконвертировано и опубликовано на http://SamoLit.com/
Сконвертировано и опубликовано на https://SamoLit.com/