Л Ю Б О П И Т Н И М А Н И Ф Е С Т И(ПОЛИТИСТИКА)Христо МИРСКИ, София, 2000— — — — —
— — — — — СЪДЪРЖАНИЕПредговор Манифест на ДДД Приложение към ДДД Манифест на ЕЕЕ Манифест на ЗЗЗ Приложение към ЗЗЗ Манифест на ИИИ Манифест на ККК Манифест на ННН Манифест на ППП Приложение към ППП Манифест на РРР Приложение към РРР Манифест на ССС Манифест на ТТТ Манифест на ФФФ Манифест на ЦЦЦ Приложение към ЦЦЦ Следговор Добавка: УРА, възможно ли е? — — — — — ПРЕДГОВОРСпоред определението на автора "политистика" е всичко, което може да се каже за социалната политика — било то теоретично изследване, документалистика, сатира, памфлет, някаква проза, или пък тяхна смесица, така както живота, изобщо казано, е смесица от всякакви, както хубави, така и лоши неща. Да определиш, значи да ограничиш, казват умните хора, а такава е и етимологията на тези думи ("о-предел-ям", т.е. слагам някакви предели или граници), и, в този смисъл, един не съвсем точно очертан публицистичен жанр не би трябвало да губи, а по-скоро да повиши читателския интерес, подобно на начина, по който една добра смеска кафе, например, има по-хубав вкус от всеки един от сортовете. Тези "Манифести" са хем твърде сериозни за да бъдат четени преди лягане, хем твърде парадоксални за да се възприемат много сериозно, но какво са парадоксите, ако не това което стои извън нашето знание и паралелно на него (най-често, защото знанието ни е достатъчно ограничено за да обхване и тях). Те уж са пародии на Комунистическия Манифест на Маркс (съдейки по началото на всеки от тях), но това е само дребно формално сходство и по своята същност те са по-скоро пародии на всичките демократични партии, т.е. на системата на (много-) партийността, оттам, респективно, те критикуват политиката и политиците изобщо, демокрацията, че и елементарността и вулгарността на народа (който в латинския език неизбежно е вулгарен). От една страна те са твърде логични, ако се четат внимателно, но от друга — са си направо утопични. В същото време, обаче, те са дълбоко иронични и поучителни за всеки, който намира удоволствие в самия процес на разсъждение, или, както още се казва, в спекулативното познание, т.е. в знанието заради него самото, а не заради ползата му във всекидневието. Можете да ги приемете и като вид политическа фантастика (но в която има повече наука и логика, и по-малко измислици, отколкото обикновено е прието), или като научно-популярна разработка за демокрацията (нещо, което съвсем не е излишно в страни с малко опит по въпроса), или просто като политически памфлети (защото е запазен основния елемент за речта на политика, а именно: да се говори само pro за своята страна и contra за другите). Към някои Манифести има и Приложения, където се схематизира математическия модел на предложената идея, които са съвсем сериозни, но могат да бъдат прескочени, ако Ви се сторят трудни за четене. Други пък са направо комични, но това не ги прави съвсем нереални, ако се подходи разумно към въпроса. Основната свързваща ги идея е това, че всеки един от тях предлага някакъв идеален (в дадено отношение) демократичен модел, който е по-добър от всяка от съществуващите (и съществували) демокрации, което пък дава правото на някои да нарекат книгата и антидемократична (само дето "антито" е във връзка с наивните ни и еуфорични схващания за съвременните демократични форми, а не е по отношение на идеята за демокрация). Във всеки случай те звучат интересно, или поне на автора му беше интересно да ги напише, така че може би ще се намерят някои читатели, които да разделят неговото мнение. Казват, че на времето, в Древна Гърция, имало един Хезиод, който делял хората на три групи според способността им за мислене, а именно на: а) такива, дето мислят сами; б) такива, дето мислят като другите; и в) такива, дето изобщо не мислят. Последната категория имат това предимство, че те са най-щастливите от всички, факт забелязан още от прабиблейски времена, за да даде основание за поява на притчата за Адам и ябълката на познанието, така че нека ги оставим да споделят поредния екшън пред видеото за да станат още по-щастливи. Първата категория е твърде малочислена и те са така дълбоко вглъбени в своите мисли, че нямат нито време нито желание да четат това, което другите пишат, така че тях пък да оставим насаме със себе си. Тази книга има за цел да помогне на някои от средната група като ги убеди, че не е лошо ако те понякога се опитват и да помислят малко за демокрацията. С надеждата, че читателя, все пак, ще намери нещо ценно в тази книга и няма да ругае автора за пропиляното му време, последният оставя първия насаме с този политически "миш-маш". 1996 - 2000, 2007, София, Христо Мирски — — — — — МАНИФЕСТ НА ДДД (ДВИЖЕНИЕ ЗА ДЕМОКРАТИЧНА ДИКТАТУРА) 1. Историята на всички общества, поне от 25 века насам, е история на смяна на демокрация с диктатура и обратно! Още в Древна Гърция непрекъснато са се сменяли периоди (най-често десетилетия) на някаква форма на демокрация (без това да се отнася за робите, разбира се) с поредни периоди на тирания (наричана така, тъй като техните Диктатори са били наричани Тирани). Подобна смяна се е осъществявала и по времето на Древен Рим, когато времена на демократично управление са се заменяли с времена на абсолютна монархия. След разпадането на Римската Империя се появяват редица феодални монархии, които за повече от десет века предизвикват такъв стабилен застой (тих и спокоен като самата смърт), че да дадат основание на целия свят след изтичането му да обяват новите тенденции за Възраждане (т.е. "ново раждане"). И, разбира се, Възраждането започва с ограничаване властта на абсолютните Диктатори (било то на Папата, било то на някой Монарх), защото диктатурата вече доста е била омръзнала на хората. После в някои страни се запазва Монарха като Диктатор, но се ограничава неговата власт, а в други страни той се отхвърля, но на негово място се появява Президента (т.е. човек, стоящ пред всички, или с най-голяма власт), защото в природата не може да има празнини, а без никакъв Диктатор работата просто не върви! Така или иначе, процесът на смяна на диктатурата с демокрация и обратно е напълно естествен и неизбежен и тук е мястото да направим два съществени извода, а именно: а) както демокрацията, така и диктатурата, си имат своите предимства и недостатъци; б) съвършенството се постига само в процеса на смяна на едната форма на управление с другата. Демокрацията, както е известно, е положителна с това, че дава възможност на всеки да изкаже своето мнение по всички въпроси, които го вълнуват. Но тя е и отрицателна със същото! Защото никои не ни гарантира, че хората си знаят интереса, нито че правилното мнение е това на болшинството, а още по-малко, че то е в интерес и на малцинството. От друга страна, както големите интелекти, така и големите глупаци са малцинство и няма никаква гаранция, че подтискането (дори по демократичен път) на мнението на малцинството е триумф на разума над глупостта а не обратното, и това е нещо, което не бива никога да се забравя! Казано по друг начин, ако приемем, че човек е грешен (а надали някой ще оспорва това), то демокрацията позволява на всеки да си греши свободно и неограничено, като по този начин често се получава ескалация на грешките, вместо затихването им. При това, обаче, по чисто психологически причини, тъй като човек, както се казва, не вижда и гредата в своето око, но вижда и сламката в чуждото, се създава възможност той да се поучи и от своите грешки, понеже има възможността да разбере чуждите, които най-често се оказват аналогични на неговите! И все пак основното предимство на демокрацията е в свободата на изявата, която води до подпомагане в търсенето на пътища (идеи, решения, и прочее), и затова демокрацията е най-адаптивното управление, ако се налага някаква промяна и нагаждане към нови условия, или, казано на технически език, при нея отрицателната обратна връзка от страна на народа (обекта на управление) към управителното тяло е най-силна. Диктатурата, от своя страна, обръща недостатъците на демокрацията в свои предимства, но и обратното! Ограничаването на свободата води и до ограничаване на човешката глупост, ако Диктатора е умен и прозорлив, но до подтискане на разума и прогреса, ако той не е такъв (а твърде често става точно така). Казано по друг начин, диктатурата подтиска естествената греховност на народа (доколкото тя подтиска свободата въобще), но дава възможност за развитие на някои специфични "грехове" (често присъщи и на самия Диктатор), като жестокост и насилие, например. При това, обаче, ако Диктатора е достатъчно твърд и безкомпромисен, или, както се казва, притежава "железен юмрук", то диктатурата се оказва най-подходяща за постигане на целта, за която той е дошъл на власт, което ще рече че диктатурата пък е най-ефективното управление. Така се стига до извода, че истината е някъде по средата, т.е. в някакъв компромисен вариант. Досега, в различни времена и държави, са намирани редица компромисни решения, като например: Парламентарната Монархия, двукамерните Парламенти, Президентската Република, и Демократическия Централизъм. Ала всички тези опити са извършвани само в пространството, но не и във времето! А доколкото човек, все пак, не е Бог, то той е твърде слаб и никога не е успявал да примири напълно тези две крайности в едно и също време и затова винаги се и движил по лъкатушен път — ту към едната, ту към другата крайност — като по този начин е създавал самоилюзия за среда, т.е. усреднено във времето. Ние от Движението за Демократична Диктатура (ДДД) просто признаваме тази динамика във времето и вместо да я отхвърляме я узаконяваме, защото, искаме или не, но живота в нашата Вселена се крепи върху цикъла (с добавяне на някои нови елементи) и без цикъл няма и не може да има постоянно и устойчиво развитие. Именно в това е разковничето за успеха на нашето движение! 2. Преди да поясним, обаче, към какво по-точно се стремим, нека се опитаме да подходим идеализирано към въпроса като извлечем максимум полза както от демокрацията, така и от диктатурата, т.е. да очертаем идеалните демокрация и диктатура, а именно: а) Идеалната демокрация е тази, която дава възможност за осъществяване на представителна извадка (ако използуваме статистическия термин) от народа, която да актуализира в законово отношение размитите понятия за добро и лошо, както и да взема решения по всички принципни въпроси (по стратегията, не по тактиката) от развитието на страната. Представителността на извадката трябва да гарантира, че Парламента е изразител на душевността на народа, именно на средното (или "вулгарното", ако застанем по-близо до латинския), а не на най-доброто (или пък на най-лошото, съответно). Никога досега, това не е било реализирано в идеалния случай, като най-близко до истината е стоял, може би, Хореопага, или Парламента на Древна Атина (ако не броим робите и жените за хора), където са били избирани по 10 души от 50-те рода (дема), чрез жребий или някакъв друг начин приет сред самите демове. В днешно време всички Народни Представители се избират, по замисъл, като най-добрите представители на народа (макар че твърде често на практика, поне у нас, се получава, че те притежават само: високо самочувствие, посредствен интелект и примитивни емоции!). А според нас всичко в Народните Представители трябва да бъде посредствено, т.е. средно! Това, обаче, няма нищо общо, нито с Правителството, нито с Комисиите към Парламента, нито със съставянето на законите), а най-добра представителност в това отношение може да се получи чрез случаен избор по няколко параметъра (пол, професия, образование, възраст, етническа принадлежност, вероизповедание, и други), или просто чрез някакъв случаен избор! Не по-малко важно е също така самите Народни Представители да не участвуват при вземането на конкретните тактически решения, или при изработването на законите (което е работа на специалистите), а само при тяхното гласуване. Иначе можем да бъдем сигурни, че понятието "народен представител" ще бъде едно contradictio in adjecto (противоречие в определението), в смисъл на "непредставителен представител". В демократичен период, разбира се, върховният орган е Парламента и не може да се говори за Диктатор, така че най-високата личност е неговия Председател. б) Идеалната диктатура е тази, която строго преследва поставената цел и отрича всички мнения, които пречат за постигането ù, като сурово наказва тези, които "слагат прът в колелата" на диктатурата. Тук се вземат преимуществено тактически решения за движението към целта и ако основна цел няма, т.е. ако целта е просто да се живее интересно, то Диктатора изпитва сериозни трудности в управлението си или се оказва направо излишен. Това, естествено, няма (или поне не би трябвало да има) нищо общо с начина, по който Диктатора идва на власт или си отива (няма никакви проблеми това да става чрез някакъв избор), но щом веднъж поеме държавното кормило в ръцете си той има пълното право да разпусне всички демократични институции. в) Неразривно свързан с въпроса за идеалната демокрация е и този за ролята на партиите при демокрацията, като изразителки на (всъщност, пристрастното) мнение на отделни народни слоеве, по редица стратегически и тактически въпроси — роля на инициатори на дейности в интерес на тези слоеве. Доколкото, обаче, всяка партия представлява някакво самостоятелно тяло, то тя си има и свои собствени интереси, които далеч не винаги съвпадат с тези на частта от народа, която тя представлява. Това е така не само защото партиите заемат междинно място между народа и органите за управление, но и поради факта, че членовете на всички партии в дадена страна обикновено не надвишават десетина процента от населението ù, а останалите 90 % не са директно представени! Нещо повече, народът избира своите представители само измежду тези, които се кандидатират за това, а няма никаква гаранция, че именно те са най-адекватните изразители на интересите на даден кръг хора, нито че ситуацията ще се запази такава през целия мандат на Парламента. По този начин всички традиционни Парламенти в днешно време се явяват изразители на желанията на партиите, а не на самия народ! Това което е важно за демократичното управление е тъкмо инициативната роля на партиите, възможността за преки дискусии между техните представители на едно място, където, поради намаления брой хора, те могат да се чуват добре, желанието за по-добра лична изява на отделните партийни членове, но ... но тяхното място не е в Народното Събрание (което трябва да е представителна извадка на населението) и, тогава, единствения начин да запазим партиите е като ги отделим в аналогично Партийно Събрание, което да служи и като резервуар за избиране на изпълнителни и съдебни органи, но което да е подчинено на Народното Събрание! 3. Сега вече остава да разрешим въпроса за обединението на идеалната демокрация с идеалната диктатура във времето, но това ще става просто като ги редуваме по за четири години (например) и най-много два мандата! Не е разяснено още как ще се избират Парламента и Диктатора, съответно, така че да се гарантира възможността за непрекъснатата им смяна, както и другите органи на властта. Ние предлагаме следното: а) Демократичният Парламент се избира от поредния Диктатор в условията на диктатура! За това няма никакви пречки, тъй като изобщо не са необходими свободни избори — те ще се правят на компютър по установени критерии, в определена последователност на приложението им, като винаги ще може да се провери дали критериите са удовлетворени (макар и да не може да се докаже, че избора е наистина случаен, тъй като, изобщо погледнато, случайността е просто мярка за ограничеността на познанията ни). Важно е да се отбележи, че този случаен многопараметричен избор на Народното Събрание ще гарантира не само представителността на избраните Народни Представители, но и текущото следене на политическата ориентация на народа, нещо което никой досегашен Парламент не може да осигури и след известно време (но често преди изтичане на мандата му) той се оказва несъответствуващ на моментните политически виждания на народа, защото народа лесно мени вижданията си, но партиите, водени от техните интереси и амбиции, твърде често изостават от текущите тенденции. В нашия случайно избран Парламент няма инерционност, защото ако приемем, че само 10% от населението членува в политически партии, то същото ще е положението и в този Парламент и, следователно, той няма да има никакви морални задължения за вярност към избрана партия, коалиция или, въобще, позиция, т.е. това ще бъде един наистина свободен и обективен Парламент! Що се касае до заинтересоваността на Диктатора да освободи политическата сцена за демокрацията когато мандата му изтече, то е ясно, че в условията на световно проникване на информационните медии дори и от космоса, и при предварително известен срок на управлението му, тук трудно нещо би могло да се укрие или изопачи. Освен това, нека не забравяме и един чисто психологически момент, а именно, че Диктатора най-често налага своята власт защото е убеден в справедливостта на мерките, а не защото е лош, зъл или порочен (както някои са склонни да мислят), и като така той винаги има искрени последователи и държи на мнението на народа, а единствения начин той отново да бъде избран (евентуално) след демократичния период е ако той добре се представи през диктаторския! б) Диктаторът се избира от демократичния Парламент в условията на демокрация! Това е най-добре да става чрез непряко гласуване в Парламента по предложения на Партийното Събрание или други инстанции, като точната процедура, естествено, трябва да бъде уточнена от закона и може да има няколко кръга. Възможно е да се приеме и пряко всенародно гласуване, но при един наистина представителен Парламент, това би било само скъпо и неоправдано усложнение, което може да даде и по-лошо решение поради "зашумяване" на гласа на народа (защото тъй нареченото стадно чувство е пропорционално на големината на "стадото"). След като Диктатора, обаче, поеме поста си той обикновено разпуска Парламента и Партийното Събрание, като ненужни, тъй като много и противоречиви мнения предимно пречат за постигането на целенасочено управление, но той може да поддържа свои помощни органи, избрани на базата на (части от) гореспоменатите органи. Заинтересоваността на Парламента да не продължава своя мандат и така да препятствува идването на власт на предстоящия Диктатор се гарантира аналогично от Конституцията и медиите, но налице е и психологичния момент, че в този случай Народния Представител е просто един посредствен гражданин и това е само негово гражданско задължение (нещо като задължителната военна служба, да речем), като ние дори предлагаме да съществува някаква процедура за отказване от народно представителство, ако човек наистина не го желае, и избор на заместник по аналогичен начин чрез компютърна програма. Добре би било да си представяме Народните Представители като един вид зрители в театър от особен вид, където вместо пиеси им се представят скучни законопроекти за мнение — те не управляват (за това съществуват Правителството и местните органи на властта), те не съдят (за това си има съдилища), те не правят политическа кариера (за тази дейност съществуват политическите партии и Партийното Събрание), те само изразяват свещения vox populi (глас народен) за това какво е текущото схващане за добро или лошо. в) Що се касае до останалите власти то те се избират вече в условията на съответния полупериод (на демокрация или диктатура) по начин характерен за полупериода, като точната процедура трябва да бъде законово фиксирана. В общи линии, обаче, по време на диктатурата всичко се решава единолично от Диктатора, за което той си носи и цялата отговорност, а именно: той лично назначава Правителството, утвърждава местните органи на управление, както и съдебните власти (с изключение на Конституционния Съд, който се избира от съдебните институции), изпраща и освобождава Посланиците и Консулите, а дали при това той ще използува услугите на някои демократични органи на управление, дали ще симпатизира на някоя партия или не, дали ще плаща много пари на различни, наши или чужди, научни консултанти, или ще решава всичко на своя глава — това си е лично негова работа. Аналогично, през демократичния период Парламентът е този, който избира Партийното Събрание, утвърждава Правителството, провежда изборите за местни органи на управление и за съдилищата, по предложения на политическите партии, и утвърждава промените в състава на посолствата. Във връзка с Партийното Събрание трябва да направим едно уточнение, защото Парламента не провежда някакви нови избори а само установява квотата на отделните партии в него, докато конкретния му състав се определя от ръководствата на всяка партия. Доколкото Народното Събрание в случая е една наистина представителна извадка на народа, то определя квотите на базата на собствената си политическа ориентация, което е важно облегчение в начина на гласуване, поне 1000 пъти по-евтино, бързо и оперативно и може да се провежда най-малкото веднъж в годината (или дори по-често, ако това се наложи), като създава възможност за текущо следене на политическата ориентация на народа и от самото Партийно Събрание, което пък прави масовите политически демонстрации и стачки съвършено излишни. г) Продължаване на мандата за втори път (най-много) трябва да се извършва от някаква друга страна, а не от тази, за чийто мандат става дума. В този смисъл, мандатът на Парламента може да бъде продължен чрез гласуване в Партийното Събрание малко преди края на демократичния полупериод, когато партийците, все едно, трябва, или да вземат решение за това, или да направят предложения за поредния Диктатор. По време на диктатурата аналогично решение трябва да вземе стария Парламент, свикан специално за целта и съответно актуализиран и допълнен с нови членове, ако това е необходимо, или текущия Парламент, защото Диктатора може и да запази стария или си избере нов помощен Парламент по същата компютърна процедура, стига да пожелае. Като своего рода изключение от правилото за двата мандата можем да посочим възможността за самостоятелно прекратяване, окончателно или временно (като последното означава запазване на върховния контрол), на полупериода, както на диктатура, така и на демокрация. Това може да бъде от значение в периоди на война, например, когато Парламента, отказвайки се от своя мандат може да избере стария или нов Диктатор (или, запазвайки правото си за върховен контрол, може да избере Диктатор, но с възможността да го отзове или смени, ако счете това за необходимо), или в периоди на стабилно развитие, когато просто няма нужда от Диктатор и той реши да предостави управлението на Парламента (като, ако той запази поста си, това ще е някакъв еквивалент на Президентска Република, само че с "истински" Президент, а не с човек с ограничени и формални права). Така се получава, че мандатите за всяка от двете полярни власти могат да бъдат между нула и два. 4. Нека сега направим някои заключителни забележки, определящи още по-ясно ролята и мястото на нашето Движение за Демократична Диктатура , а именно: а) През демократичния полупериод възниква вече четиривластие, или по-точно: утвърдителна и върховна власт — на Парламента (личностно на Председателя му, но той не е Диктатор и може лесно да бъде сменен всеки момент); инициативна и законотворческа — на Партийното Събрание; изпълнителна — на Правителството (Министерския Съвет), както и на местните органи за управление; и съдебна — на съдебните органи. С други думи, с извеждането на партиите от Парламента се получава едно разделение на законодателната дейност на законотворческа (в Партийното Събрание) и законоутвърдителна (в Народното Събрание), но това е една естествена еволюция и специализация и, очевидно, е по-правилно преценката (решението) да се извършва от незаинтересована (от гледна точка на политически актив) и необвързана с разработката на законите страна (нещо подобно на разделението на дейностите при осъществяване на правосъдието на Съдии-професионалисти и Съдебни Заседатели от народа), което неминуемо ще доведе до по-малка пристрастност и по-голяма обективност в законодателството. При все че е нелепо да си представим какъвто и да било конкурс (в случая "конкурс" за по-добри закони), в който участниците в него да съставят и журито, то въпреки това тази нелепост съществува във всички традиционни Парламенти?! А що се касае до юридическата компетентност (т.е. некомпетентност) на случайно избраното Народно Събрание, то този въпрос стои до известна степен и при всички останали Парламенти и се разрешава чрез наемане на компетентни консултанти в състава на различните Комисии към Парламента и другите органи, чиято задача е да проверява непротиворечивостта на законите и съответствието им с поставените цели. б) Преминаването към Демократична Диктатура (ДД) може да се осъществи, както от някоя от съществуващите форми на демокрация, така и от период на диктатура, защото компютърния избор на новия Парламент може да се проведе, както от един Диктатор (Президент или Монарх), така и от един Парламент, а избора на новия Диктатор може да стане както от едно Народно Събрание, така и с пряко гласуване. Това ще рече, че началото на новата форма на управление може да бъде положено, както с демократичния полупериод, така и с диктаторския, макар че е по-естествено това да стане с демократичния, с оглед създаване на необходимите демократични структури още от самото начало, тъй като те са по-трудоемки и бавни, а диктаторския апарат може, или да си създаде нови, или да използува частично старите демократични. Нещо повече, съществуващите и широко разпространени по света управленчески структури (без Партийното Събрание) са в почти готов за включване като елементи на ДД вид, така че новите неща за създаване са практически малко, но пък с принципно значение! Изисква се единствено да се приеме нов Избирателен Закон и след това да се запознае общественстта с целите и задачите на нашето Движение, защото всяко социално нововъведение първоначално се отхвърля инстинктивно, така че нека в този смисъл припомним, че и демокрацията в Древна Гърция, не е произлязла от народа, а е изисквала усилията на много хора (и на Диктатори също — Тирана Пизистрат), преди да бъде масово възприета днес по света. Движението за Демократична Диктатура е без прецедент в световната история, но то не идва на празно място, а е резултат на естествена еволюция в областта на социалното управление. Ние твърдим нещо повече, а именно, че то е неизбежно и, следователно, е много по-добре да се извърши планиран преход, отколкото стихиен, който би имал и по-голяма социална цена. Бъдещето на разумното управление, както на диктатурата, така и на демокрацията, във всичките техни разновидности, конвергира само към една форма — тази на Демократичната Диктатура! Ние не се борим за участие в управлението, а за подобряване на самото управление! Ние не сме партия, а Движение за формиране на по-добри партии! Подкрепете нашето Движение за Демократична Диктатура! — — — ПРИЛОЖЕНИЕ КЪМ ДДД 1.Чист случаен избор на Парламент За провеждане на чист случаен избор от около 6 милиона избиратели за нашата страна проблемът е преди всичко в наредбата на лицата и в гаранцията на невъзможността за някаква фалшификация при избора. Тук предлагаме два варианта, а именно: а) Използуване на единен списък на избирателите. Всички избирателни списъци по райони се изготвят и проверяват към дадена дата съгласно съществуващото законодателство, след което те се изпращат в Централната Избирателна Комисия (ЦИК), където се обединяват в един общ, според някаква наредба на районите. При това всеки избирател получава нов пореден номер и в течение на един (или два) месеца могат да се правят корекции чрез добавяне отзад, или чрез анулиране и оставяне на номера празен. Този списък се разпространява до всички заинтересувани инстанции или частни лица при поискване (на файл, не отпечатан, поради предположителния му обем от към 500 MB). След това на определената дата се провежда публично избор на нужния брой Народни Представители (НП) — да речем 200, за нашата страна — плюс още 10% резерви. В течение на кратък срок се проверява дали всеки от тях отговаря на всички условия за избора и ако някой отпадне, или номера му е бил вече анулиран, той се заменя с поредната резерва. Ако резервите се изчерпат или в последствие се наложи избор на нови НП се прилага същата процедура върху същата база данни. Остава само да обясним конкретната процедура на случайния избор, която може да бъде следната: в седем сфери (защото общия брой е 7-цифрено число) се поставят по три (примерно) групи от числата от 0 до 9 включително и се теглят всички цифри от номера едновременно, като числа надхвърлящи максималния номер веднага се изключват. Така се гарантира невъзможността за "нагласяне" на избора, като при добра организация няма проблеми конкретните лица да стават известни веднага след изтеглянето на номерата. б) Използуване на Единната Гражданска Регистрация (ЕГН) за страната. Тъй като ЕГН е уникален номер то тук няма нужда от друг първичен списък, но при тази наредба ще има, очевидно, много "дупки", което ще резултира в нуждата от, може би, двукратно по-голям брой изтеглени номера, но това не е съществено. Процедурата на самия избор е същата, т.е. чрез теглене цифрите на ЕГН, като за нас са от значение само първите девет цифри (последната се използува за, тъй наречения, "контрол по модул 11"). Аналогично е възможно ЕГН-то да се свързва веднага с конкретното лице. Общият недостатък на този избор е, че поради закона за големите числа (от теорията на вероятностите) е възможно при малка извадка избраната група да няма много добра представителност, т.е ако ромите, например, у нас са 20% от всички избиратели, то е реално в един Парламент те да бъдат 24%, а в друг — 17%, да речем. Също така е желателно да се постави някакво възрастово ограничение и отгоре — до 70 години, например — така както има ограничение отдолу (над 18 години, а по-добре да е над 20). Този метод е много прост и удобен за приложение, но ако искаме една точна представителна извадка по различни параметри, то трябва да си осигурим начин за извличането им за всеки избирател, както и итеририране на избора докато се получат точно същите проценти за всяка група, на което ще се спрем в следващата точка. 2. Многопараметричен случаен избор на Парламент Тук нещата са доста по-сложни, защото не можем да си позволим лукса да имаме "дупки" в наредбата (освен по изключение при отпадане на някой НП в последствие); наред с това трябва предварително всеки избирател да бъде снабден с няколко полета във файла за отбелязване на значенията на всеки от избраните параметри. Трябва още да осигурим и някакъв начин за абстрахиране от конкретните лица при самата процедура на избора, посредством някакво шифриране или разбъркване на генералната съвкупност. Да започнем с някои първоначални пояснения. Генералната съвкупност се снабдява с етикети i за всяка група Gi , както и със значенията на подгрупите към нея, което ще означаваме с горен инденкс j. Ще поясним това с пример близък до реалния, като цитираме и примерни значения в проценти от генералната съвкупност: G1 [възраст]: G11 [‹30 год.] — 30%; G12 [‹40 год.] — 23%; G13 [‹50 год.] — 22%; G14 [‹70 год.] — 25%; G2 [образование]: G21[‹ средно] — 20%; G22[‹ висше] — 60%; G23 [висше и ›] — 20%; G3 [професия]: G31[без] — 20%; G32[хуман.] — 15%; G33 [техн.] — 20%; G34 [услуги] — 25%; G35 [други] — 20%; G4 [етнич. прин.]: G41[българи] — 55%; G42[роми] — 20%; G43 [турци] — 20%; G44 [други] — 5%; G5 [религ. прин.]:G51[христ.] — 45%;G52[без] — 40%; G53 [други] — 15%; G6 [сем. полож.]: G61[нежен.] — 20%; G62[женени] — 55%; G63 [разв. /вдов.] — 25%; G7 [матер. полож.]: G71[бедни] — 35%; G72[средни] — 50%; G73 [богати] — 15%; G8 [пол]: G81[мъжки] — 50%; G82[женски] — 50%; Да оставим настрана въпроса с необходимите документи за определяне на принадлежността към различните подгрупи, като отбележим само, че те са доста динамични и някъде позволяват двусмислие докато не бъдат законово уточнени. На базата на файла с генералната съвкупност се правят точни оценки за написаните по-горе примерни проценти за принадлежности, като те се закръглят до цяло число проценти (или до половинки, ако НП са 200). Прави се изчисление и на най-малкото сечение на всички възможни подгрупи, което за нашия пример е: G13*G21*G32*G44*G53*G61*G73*G81 = 0.22*0.2*0.15*0.05*0.15*0.2*0.15*0.5 = 0.0000007425, което като го умножим по 6,000,000 избиратели дава 4.46, и се интерпретира, че само 4 души могат да бъдат в това сечение. Това не е особено страшно, защото вероятността да получим човек с точно такава комбинация от подгрупи е, всъщност, по-малка от 1 милионна (т.е. това може да се случи веднъж на милион избрани лица — или след хиляди избора), но все пак е добре минималното сечение да съдържа поне стотина души за да си осигурим винаги решение, поради което е желателно разделението в групите да не бъде много голямо и различно. Иначе трябва да прилагаме някаква стратегия за елиминиране на такива колизии, като един вариант е повтаряне на избора за лица, чието сечение от групите е по-малко от 0.00001 (ако това е възможно), или отказване от точно удовлетворяване на дадена подгрупа (в противен случай). Процедурата протича на пет основни етапа: а) Формиране на генералната съвкупност. Всеки избирател трябва да има грижата в двумесечен срок да направи съответните уточнения (с необходимите документи) в определените за целта служби (към местните Съвети, или в Районните Избирателни Комисии), като ако това не се направи се приемат старите значения, или някакви инициализационни (за гласуващите за първи път). Всеки сам си носи риска за неправилно подадени параметри, защото след приключване на фаза г) се прави точна проверка за всеки от избраните и при несъответствие на някои от параметрите към крайната дата избраното лице просто се анулира и се избира друг на негово място чрез запускане на фаза д) с параметрите, с които лицето е било избрано. Така подготвените първоначални файлове от общините се събират в ЦИК, където се обединяват в един общ файл, да го наречем F0. От него се прави извадка от минималните необходими полета, съответно кодирани, и се изготвя файла F1, като всяка заинтересувана инстанция може да получи копие от него. По този файл се извършва гореописаната обработка за определяне на точната бройка хора във всяка подгрупа. б) Формиране на изборния файл. От файла F1 в ЦИК се отделят само полетата съдържащи закодираните параметри и някакъв уникален номер на лицата (ЕГН) в междинен файл F2, който също може да бъде копиран на заинтересуваните организации. Този файл се пренася в специално избрано изолирано помещение (или дори отделна сграда), където на автономен компютър (не свързан в мрежа, което не е трудно да се провери) се запуска процедура по размесване на записите чрез проста замяна на местата на два случайно избрани записа. Тази процедура продължава достатъчно дълго, наблюдава се от медиите, и спира, примерно, след едновременно удовлетвяване на следните условия: време на работа поне половин час, подмяна на поне половината от записите в F2, и потвърждение от трима души (от 10-тина общо, да речем) с техни лични пароли. Така се получава файла F3, който се копира двукратно или трикратно на дублиращи компютри в помещението но не се изнася навън. От него вече се прави извадка по реда на записите само на параметрите без уникалния номер, като се формира файл F4, в който съответствието на поредния номер на запис и лицето не може да се установи без помощта на F3. За изборен файл се използува F4, три копия от който се предават на лицата провеждащи следващите етапи от избора, като помещението се запечатва и охранява при необходимост поне до окончателното приключване на изборите. в) Провеждане на първоначалния чист случаен избор. Това се осъществява за записите във файла F4 на компютър чрез генератор на случайни числа (защото няма нужда от по-сложни процедури), като се създава един къс файл F5, съдържащ избраните записи от F4, разширени с едно допълнително поле за поредния номер на записа във F4. На базата на F5 се определя броят на личностните записи (при все че лицата остават анонимни) във всяка подгрупа, който би трябвало да е доста близък до нужния, но с плюс /минус двама-трима души за някои подгрупи. Етапа приключва много бързо. г) Итеративно подгонване на параметрите до нужните значения. Файлът F5 се подгонва до нужния брой записи във всяка от подгрупите движейки се в предварително установен ред, например: в групите по нарастващо значение на средно квадратичното отклонение на подгрупите (в групата), а в подгрупите по нарастващо значение на броя записи (процент, или брой НП в тях). Тук са възможни три случая, а именно: i) няма нужда от корекция — преминава се към следващата подгрупа /група; ii) има по-малко номера от нужното — взема се от тези подгрупи в групата, където има повече, като се започва от там където има най-много излишъци; iii) има повече номера от нужното — дава се на тези подгрупи където има най-малко, като се почва от там където не достигат най-много. Самият процес на подмяна на записи от F5 с такива от F4 се извършва при изискването всички остали параметри да бъдат същите както за номера (лицето), което излиза, а само за дадената група се изисква нужната нова подгрупа. За тази цел е добре във всеки от тези случаи да се прави последователно сечение на всички подгрупи от F4, за да може случайния избор да се прави само за тези номера, за които той е оправдан (а не да търсим несъществуващо сечение, или такова с един-двама души в него). Този етап може да продължава часове, но това не е от особено значение и зависи от скоростта на наличния компютър. При условие, че никъде не стигаме до празно множество (което е практически невъзможно, както указахме в началото), задачата винаги има решение. Избраните в F5 поредни номера се свързват с конкретните лица в специалното помещение с файла F3, като просто се прочита съответния пореден номер на запис от F3 и, евентуално, се допълва с другите данни от F1 (където вече се търси по ЕГН). С това процедурата на избор завършва, но тъй като е възможно някои от лицата да са с неактуални параметри и да трябва да се изключат и изберат нови, или пък при подмяна на НП в последствие, е нужен и последния етап. д) Подмяна на дадено лице с друго случайно избрано, но със същите значения на параметрите. Тук няма нищо затруднително, като се прави случаен избор на ново лице от сечението на всичките подгрупи на старото, и процедурата работи еднократно. Тези подгрупи в нашия случай са 12960, което ще рече че не е много лесно да се пазят всичките, само заради бързината в един от тези случая (дори и случаите да са стотина, да речем), но при една съвременна база данни това и не е необходимо, защото записите се извличат достатъчно бързо. Във всеки случай една такава база не е доста по-различна от базата на моторните превозни средства с техните данни в една средно голяма страна. Това е процедурата за многопараметричния случаен избор на идейно ниво, която гарантира една точна представителна извадка от всички избиратели. — — — — — МАНИФЕСТ НА ЕЕЕ (ЕНИГМА НА ЕКСПЛОАТАТОРСКИЯ ЕЛИТ) Историята на всички общества, е история на усъвършенстване на експлоатацията, или на смяна на една форма на експлоатация с друга по-добра от нея. При това по-добра означава, че тя по-точно съответствува на новите икономически, социални и политически условия в обществото. На зората на човешката цивилизация родовия начин на експлоатация се е сменил с робовладелския, защото това се е оказало наложително в борбата за оцеляване между различните държави, и тези от тях, в които не е имало роби са станали лесна плячка в ръцете на по-силните и по-добре организирани страни. Без робовладелски строй не би имало Древна Гърция, т.е. тя не би била велика страна, дала мощен тласък в развитието на всички изкуства, науки, и производства за това време, а би била нещо като "Ескимосия". Робите са били хранени и обличани и, при един кадърен робовладелец, дори за самите тях е било за предпочитане да бъдат роби във велика страна отколкото свободни жители в някое изостанало племе. С развитието на икономиката, обаче, се оказва възможно тази форма на експлоатация да се замени с нова и по-добра — с феодалната, където хората вече не са носели вериги и са можели да се придвижват свободно в рамките на страната, само че ... ако са имали какво да ядат, а "папото" тогава е идвало основно от земята, така че те е трябвало да стоят привързани към нея. Доволни или недоволни (защото хората винаги са недоволни от това, което имат, но благодарение на това им качество те имат възможност за непрестанно развитие) крепостните селяни са живеели щастливи векове наред, като нещастието им е започнало едва тогава, когато са разбрали, че може и по-добре да се живее. Но са разбрали това едва когато то е станало възможно! После се появява новата или капиталистическа експлоатация където единствено капитала ограничава свободата на гражданите, но това ограничение е жизнено необходимо за съществуването на обществото, защото без експлоатация няма общество! А няма общество защото трябва по някакъв начин хората да бъдат накарани да вършат това, което е полезно за всички в страната, а не да гледат само себе си. Но дори и когато някой работи за себе си то пак можем да говорим за експлоатация, само че за лична или самоексплоатация, обаче тя е и най-трудно достижима. Лингвистично погледнато думата "експлоатация" означава изваждане ("екс-") или изцеждане на всичко ("плуа"-то) от човека, т.е. "вадене на душата" на хората. Това, обаче, не е нито хубаво нито лошо, то е неизбежно, защото човек е достатъчно мързеливо същество за да си нарушава "рахатлъка", ако никой не го принуждава по някакъв начин! Затова и при обучението има учители (-"мъчители") и ученици, не защото последните не могат сами да учат (при едни добри учебници), а защото не биха го правили. Експлоатация съществува и в производството, и в семейството, и в сферата на обучението, науката или изкуството, и сред хората и сред животните. Ако има нещо лошо в експлоатацията, това е лошата експлоатация, т.е. такава, която вече е анахронична и не съответствува на условията на живот! Но дори и тогава тя продължава още дълго да се задържа на сцената, както е станало с робовладелския строй в една велика демократична страна като САЩ в сравнително ново време, когато е трябвало да се води гражданска война и да се избият половин милион души само и само за да докажат това, което отдавна е било известно в цивилизования свят (и това е увековечено в Конституцията на САЩ, където изрично е записано, че робството е забранено —защото то е било разрешено). Слабата или недостатъчна експлоатация твърде често е по-лоша за обществото отколкото по-силната, и основната социална причина за "издънването" на комунизма беше недостатъчната експлоатация на гражданите след 70-те години на ХХ век (което сега се нарича лоша мотивация), която и доведе до незаинтересованост от по-качествен труд или стоки, предлагани на населението (защото той не се издъни по-рано, когато принудата или диктатурата беше по-силна, а тъкмо когато тя отслабна). Предимствата на капитализма пред тоталитарното общество не са в отсъствието на експлоатация, а тъкмо в нейното по-добро съответствие на производствените и социални условия. И мечтата на всеки при капитализма (или поне на милионите безработни по света) не е той да не бъде експлоатиран, а да си намери такъв работодател, който най-добре да му "вади душата", стига да му плаща прилично. Нека не се лъжем, че ако нашите "вериги" не се виждат то те не съществуват! Основната тенденция в обществото е за постигане на все по-добро "дистанционно управление" на масите, но не за отказване от управление. Без организация, т.е. без организирана експлоатация, обществото би било като някаква глутница вълци и това е било ясно поне от първобитните общини насам. Обаче ясно не значи добре използувано, защото всички методи за селекция на експлоататори досега са били опортионистични, т.е. такива каквито биха могли да се получат по линията на най-малкото съпротивление, но без някаква научна база или обосновка. Никъде по света не е достигано правилно виждане за оценка на енигмата на експлоататорското майсторство, защото това, наистина, е едно изкуство, което си има своите тайни и загадки! Единствено ние, от Енигмата на Експлоататорския Елит (ЕЕЕ), подхождаме правилно към въпроса, като се опитваме да намерим скала за измерване на това изкуство, на базата на която може да се реши въпроса за избор на управляващи или експлоататори, което е основния проблем при демократичния избор (но е от полза и при централизираното управление). Заявявайки открито, че експлоататор, това звучи гордо, ние си поставяме първо въпроса: 1. Защо не върви нашата демокрация? Действително, защо в една Америка, или Франция, или Германия, и прочее, демокрацията (общо взето) върви, а в една България, или Албания (или Бангладеш, за да не се чувствуваме на опашката) тя не върви? Но не си мислете, че нещата не вървят защото сме малка страна, тъй като ние хем избягахме от една голяма страна (великия и нерушим Съветски Съюз, който взе че рухна), хем пък и други малки страни, като Чехия, Унгария, и прочее, пак са по-добре от нас. Дето се казва, ние сме почти толкова хора, колкото има във Швейцария, само дето не сме Швейцария. Е, разбира се, че има природни дадености, социални традиции, религиозна сплотеност, и прочее, само че това са неща, които не можем да променим (или можем, ала доста бавно и трудно). Но и при нас се провеждат избори, както и при тях, ама при нас, като че ли, се случват все лоши политици. Във всеки случай намесата в избора е най-лесния начин да поправим нещата или да компенсираме някои други минуси, поради което нека първо се спрем на възможностите на демократичния избор. При това, обаче, сме длъжни да подчертаем, че а) Съществуващия демократичен избор не решава проблема, т.е. при този начин на избор ние пак ще сме на опашката! Това е така защото народа просто не може да познава добре своите политици за да направи добър избор, а и не им изисква никакви данни или нормативи, никакво свидетелство за квалификация, на базата на което да извърши избора. В никоя друга област на дейност не се постъпва така, където и да кандидатства човек за работа той трябва да представи нужните документи, само при демократичния избор такива не се изискват. А щом не се изискват то и народния избор не може да бъде добър. При това положение, обаче, не става ясно защо в други страни той се оказва добър. За да опростим задачата нека говорим не за избор на политици, ами за избор от една ... кошница с ябълки! Тогава първоначалният ни въпрос може да се перефразира като: със какво Американската "кошница с ябълки" (American Apples, а?) се оказва по-добра от нашата? С други думи, как може когато човек бръкне в кошницата да вади все добри ябълки (при все че не може добре да ги прецени предварително)? Е, при това положение е ясно, че това е възможно само ако всички ябълки са добри! Това щеше да бъде съвсем вярно и за политическата "кошница", ако не бяха другите социални и икономически причини, така че ние не твърдим, че всичките ни политици са още "зелени", но истината е, че в едно демократично общество всички водещи партии са еднакво способни да управляват страната — което те и правят, като се редуват съгласно избора на народа. Само че за нашата страна това не е удачен избор, поради което ЕЕЕ и прави предложение за специален предварителен подбор на "кошницата", така че в нея да има основно "зрели ябълки" и на народа да му е по-лесно да избира. Предложението ни ще бъде изложено по-долу, но засега да продължим с недостатъците на демокрацията, които се отразяват особено тежко на страни като нашата, като изкажем твърдението, че б) Западното виждане по въпроса за демокрацията не е изгодно за слабите страни, следователно то не е изгодно за нас! Тук ние изхождаме от тезата, че демокрацията, давайки по-големи свободи на народите за развитие, дава, по един естествен начин, предимство на по-силните икономики и по-сплотените народи, и, волю-неволю, нарушава равнопоставеността на силните и слаби страни, защото е ясно, че при равни условия на този свят надделява по-силния! С други думи, когато Запада недоволствува от нивото на демократизация в някоя страна, това е основно поради влошаване на възможностите на силните страни да експлоатират слабите. Ние не обвиняваме развитите страни (защото тяхното поведение е обяснимо и нормално), а просто констатираме факта, че експлоатацията съществува и на междудържавно ниво, и нейния характер не съответствува добре на интересите на слабите страни. Единственото спасение за слабия при това положение е да се обедини с други толкова слаби за да стане по-силен (или се присъедини или анексира към по-силния). Това, разбира се, е основната причина за създаването и на Европейската Общност (за да може да се конкурира успешно с Щатите), и ние не отричаме подобни пътища. Но наред с това бихме могли да спечелим в борбата на световната арена и ако имаме по-добър начин за селекция на експлоататорски елит, което би могло да ни направи по-силни със собствени сили. При това може да се влияе не само на управляващия елит, а и на масите, защото в) Успешната експлоатация зависи съществено от експлоатираните! Може би най-важната разлика между нас и американците (или немците, англичаните, и прочее) по отношение на народопсихологията е тяхната висока сплотеност или организираност. А един народ не може да бъде добре организиран ако няма общи виждания по основните въпроси на страната, но в един свят на масова експлоатация основното виждане е съзнанието за необходимостта от нея! Възможно е нашето неразбиране на това да се обяснява с дългогодишното комунистическо влияние, но комунизма, в крайна сметка, не идва от Изтока, а от Запада, и в една Америка, примерно, той е бил добре известен, само че там хората не са искали да няма богати (т.е. да няма експлоатация на бедните), ами те самите да станат богати (което и ги кара да участвуват активно в съществуващата взаимна експлоатация в обществото). A propos, по отношение на комунистите: на тях и не бива много да им се вярва защото те са доста перверзни хора. Не че те самите са виновни за това, защото ако капитализма преди век е бил това, което е сега на Запад, то комунизма или фашизма щяха да си останат само на теория, т.е. комунистите са продукт на обществото или на неудачната експлоатация в него. Но са перверзни тъй като се наричат със странни имена, от които нормален човек би се срамувал — защото руския "товарищ" е производна от "товар", което значи тяжест или стока, така че това обръщение би трябвало на български да се преведе като ... хамалин! Същото е положението и със западния camerade (comrade, и т.н.) който идва от камерата или затвора, така че те пък са затворници (каторжници, роби на труда). Е, българите сега, в този смисъл, също се оказаха перверзни, защото избягаха от хубавото обръщение "другар", което хем е неутрално (другия до нас), хем ни говори за приятелство (което е съществено за успешната експлоатация). Но да оставим перверзиите на страна и се върнем към сплотеността на народа ни. Ако хората са убедени, че всяко общество се крепи на експлоатацията в него, то и ще бъде здраво, и страната силна. А ако направим демократичния избор такъв, че да се избират все "хубави" хора, способни да дадат всичко от себе си в името на успешната експлоатация на народа си по пътя на демокрацията, то, на базата на успехите им, народа и ще ги слуша и ще върви след тях като кротко стадо след пастира си. И всичко това се свежда основно до възможността за измерване на тяхното експлоататорско изкуство, така че е време да преминем към 2. Оценката на експлоататорските възможности. Понеже няма добри обективни критерии за оценка на нивото на експлоатация, която всеки човек може да упражнява в обществото, т.е. не можем да си представим провеждането на експлоататорски изпити, нито тяхното масово приложение, ние сме принудени да се задоволим само с фиксиране на упражняваната от лицето експлоатация — в някакви експлоататорски книжки (ЕК) — и натрупването ù с годините. За нашите цели това е напълно достатъчно, като получената оценка може да се използува не само в политиката, но и при заемане на всеки ръководен пост. С други думи, наред с трудовата книжка, всеки желаещ някога да се заеме с активна експлоататорска дейност ще трябва да поддържа и отделна експлоататорска книжка, в която всяка година да се фиксират някакви точки (които ще обясним след малко), в отделни графи по видове експлоатация (за което ще говорим в следващата точка). Първо ще се спрем на системата на точкуване. Нейният избор трябва да е такъв, че да позволява сбито представяне на широки диапазони от значения (например, от 1 до 1000 души подчинени), така че да се отчита основно нивото на йерархия а не само общия брой хора, тъй като никой голям началник не ръководи сам подчинените си. За щастие този въпрос отдавна е разрешен в математиката с използуването на логаритмичната скала, която е приложена масово и от "дядо Господ" при сетивните ни органи. Ако вземем за база числото 2 то log2 2 е равно на 1, log2 4 = 2, log2 8 = 3, и т.н., като log2 1024 = 10, но loga 1 = 0 независимо от базата a. По този начин на всяко число N (броя на подчинените на лицето), съпоставяме неговия двоичен логаритъм. Двоичната база е удобна с това, че ако служебната йерархия е двоична, то на първо ниво ще имаме 1, за двама преки подчинени, на второ ниво — 2, за четири души от най-долното ниво, и т.н., така че нивото на йерархия ще е точно равно на двоичния логаритъм от броя на най-низшите изпълнители. Това, обаче, е идеализиран случай тъй като преките подчинени, обикновено, са около трима, но достигат и до 7-8, и освен това нас ни интересува общия брой подчинени, а не само на тези от най-долното ниво. Затова ние предлагаме да се използува Неперовото число e, което е 2.7182..., което дава по-голямо стягане на диапазона и за което loge 1 = 0, loge 2 ≈ 0.69, loge 3 ≈ 1.1, loge 8 ≈ 2.08, loge 10 ≈ 2.3, loge 20 ≈ 3.0, loge 50 ≈ 3.91, loge 100 ≈ 4.6, loge 150 ≈ 5.01, loge 404 ≈ 6.0, и нека тук поставим един таван, така както сме свикнали с шестичната система на оценки. Това число вече не съответствува точно на нивото, но нито йерархичното дърво е двоично, нито е нужно да се изчислява някаква по-сложна оценка за всеки човек. Важното е, че това е удобна мярка, в границите от 0 до 6, пресмята се лесно с всеки професионален калкулатор, и приблизително отговаря на нивото (примерно, при най-дребния началник с 2-3 подчинени то е около единица, при 7-8 души — около двойка, при 15-20 — близо тройка, и т.н.). При това е разумно да поставим условието да се фиксират само значения по-големи от 0.6, т.е. да започваме от 2-ма подчинени (при цели числа), и да се работи с точност до втория десетичен знак. Тъй като логаритъма, все едно, не се получава цял, то няма нужда да изискваме и числото N да бъде цяло (т.е. можем да отчитаме и сезонни работници, смятано пропорционално на периода). До тук ние говорихме само за изчисляване на една от графите в ЕК и то за една година. Натрупването вече ще се осъществява чрез обикновено сумиране на числата от всички графи за годината и после за всички години. Измесвайки логаритмичната скала с линейна е ясно, че ще получим някои изкривявания на оценката като например: човек който три години експлоатира по трима души ще събере три точки, или толкова, колкото би имал за една година от 20-тина души. Но това не е нежелателно, защото ние измерваме не просто някаква бройка, а експлоататорски умения които по-силно зависят от времето на приложението им (т.е. от натрупания опит), отколкото от силата им в една година, а пък при финансовата оценка на лицето чрез заплатата му изкривяването е дори по-голямо, защото надали заплатата на един началник на 20 души е три пъти повече от тази на човек с трима подчинени (може би това отношение би било към два пъти). След изложеното до тук вече сме готови да преминем към въпроса за 3. Видовете експлоатация. Издаването и поддържането на експлоататорските книжки трябва да става от специална институция с работно название Бюра за Регистрация на Експлоататорите (БРЕ). Всеки пълнолетен гражданин трябва да има правото (след съответно законово уреждане на въпроса) да получи ЕК, в която всяка година да бъдат нанасяни заслужените от него ескплоататорски точки, при което отделните графи се попълват от преките инстанции, но заверката и сумирането за годината се извършва в БРЕ, която е с права на висш контролен орган. По всяка графа могат да се вписват само повече от 0.5 точки за цяла година, като се отбелязва и периода от време, за да се преизчисли, ако годината не е пълна. Такова пресмятане се извършва при заверката в БРЕ пропорционално на времето (ако има нужда) за всяка графа поотделно, а след това в общата графа се сумират точките с два десетични разряда, но ако за всичките графи не се набере поне единица не се пише нищо за годината (т.е. 0 точки). Всяко лице може да получава точки по различни графи, независимо, че те може да са свързани с едно място на работа (и това е нормално да се предполага при крупни експлоататори). Енигмата на Експлоататорския Елит предлага в ЕК да се поддържат следните 5 вида експлоатация, а именно: а) Административна експлоатация. Това е най-разпространения вид експлоатация, който имахме пред вид при обясненията за оценката, но съвсем не и единствения. Тук става въпрос за тези експлоататорски умения (за работа с масите, ръководство, представителност, организиране на подчинените, и прочее), които се проявяват при заемане на висши изпълнителни длъжности като наемен работник срещу заплащане. Оценката на тези умения става с броя (числото N) на всички подчинени на лицето, като за целта трябва да се използува някаква схема на йерархията на предприятието, особено ако то е голямо (за дребни фирми с максимален средно-годишен брой на наетите лица, според финансовите отчетни документи, не по-голям от 10 души може да не се изготвя специална схема). Отметките в ЕК се правят от предприятието, в което лицето е назначено, в границите от 0.6 до 6, дори и предприятието да е по-голямо от 400 души. Нещо повече, тъй като има разлика в уменията нужни в гражданската сфера и тези във военните и военизирани подразделения предлагаме да има някакъв снижаващ коефициент за последните в рамките на 0.5 - 0.8, по който да се умножава числото N преди да се вземе логаритъма от него. Считаме това за оправдано, тъй като по-трудно се управлява един завод със стотина души работници, отколкото подразделение от 500 войници, например, където има сурови дисциплинарни наказания при неподчинение. Освен това при редица заведения където се работи с голям брой клиенти, при изборните длъжности в демократичните институции, при учебните и здравни заведения, и прочее, се отчита броя на щатните служители, а не на обслужваните (което е очевидно). б) Финансова експлоатация. Това е една опосредствана експлоатация, която дадено лице може да упражнява чрез своите капитали, като притежава дялове (или акции) от предприятия, без пряко да работи в тях срещу заплата. Тук също се пресмята първо едно число N, което пак са работници, но наети средно годишно в предприятията, части от които лицето притежава. На пръв поглед подобни сметки биха били сложни, но като се има предвид, че се разглеждат само такива дялове, които ще дадат повече от един човек, е ясно, че тук не става въпрос за притежание на 4-5 акции от десетки хиляди емитирани, дори ако в предприятието работят няколко стотин души. Всяка фирма пуснала акции на пазара, не може да не знае какъв е минималния им брой, който съответствува на едно заето лице (навярно стотици), а още по-лесно стоят нещата с дяловете във фирми, където това касае само 2-3 души. След пресмятане на броя работници косвено eксплоатирани от лицето се взема неговия логаритъм и получената оценка се нанася в ЕК, като и тук важи ограничението броя точки да бъде от 0.6 до 6. в) Социална експлоатация. Тук се отчитат експлоататорските умения на лица ангажирани с една или друга обществена дейност сред населението (независимо дали със или без заплащане), като: участие в партии, сдружения с идеална цел, религиозни и просветни организации, заемане на демократични изборни длъжности, и прочее, тъй като всяка форма на въздействие върху съзнанието на масите се явява проводник на идеи, целящи формирането на такова поведение сред тях, което е изгодно за лицето или организацията, която то представя, и, следователно водят до някаква експлоатация. В този случай, обаче, е много трудно да се отчете броят на хората, които са засегнати от това въздействие, още повече, че то е доста слабо и трябва да налагаме силни подтискащи коефициенти (1/100 или 1/1000, например), поради което тук предлагаме да се използва някакво стандартно точкуване в рамките от 0.5 до 5.0 максимум, и то през 0.5. Всяка подобна организация трябва да представи в края на годината в БРЕ списък на лицата подлежащи на точкуване с повече от 1 т. за да бъдат нанесени от БРЕ, а отбелязва в ЕК само за лицата с 0.5 и 1 точки. С оглед на това трябва да бъдат предварително разработени съответни таблици, като за някои от длъжностите ние предлагаме следното: Президент, Главен Прокурор, Върховен Съдия, Главнокомандуващи различните родове войски — 5 т.; техни преки помощници — 4.5 т.; Председател на Народното Събрание, Глава на официалната Църква, Президент на Академията на науките, Министри в отделните Министерства — 4 т.; техни преки помощници, Председатели на Комисии към Парламента и др. подобни — 3.5 т.; Народни Представители — 3 т.; Съветници по места — 2.5 т.; глави на политически партии, вероизповедания и други сдружения с идеална цел (с поне 1000 души членове), незаемащи някои от горните постове — 2 т.; техни помощници и пр. — 1.5 т.; други ръководни органи на подобни организации — 1 т.; и редови членове (ако се точкуват) — 0.5 точка. г) Лична експлоатация. Като оценка за самоексплоатацията на всеки служи неговата заплата, но тъй като трябва да я сравняваме с нещо символизиращо една човешка единица ние приемаме за такава една минимална работна заплата (МРЗ). Допустимият интервал на точките тук е от 0.5 до 2.5 (т.е от почти 2 МРЗ до към 12). И тази графа се попълва по месторабота и се заверява в БРЕ. д) Професионална бонификация. Както всяко нещо се учи, така и експлоататорските умения също, донякъде, може да се изучават и едно такова образование заслужава да бъде отбелязано. За целта трябва да бъде разработен един списък от квалифицируеми в случая видове образование, като ние считаме, че това са, например: мениджмънт, връзки с обществеността (public relations), журналистика, право, и други социални науки. Точкуването тук е скромно и е в границите от 0.5 до 1.5 т., като 0.5 се дава за полувисше, 1 — за висше, и 1.5 — за над висше (или повече от 1 висше) такова образование. Вписването в тази графа се прави в БРЕ след представяне (първия път) на съответната диплома. С това приключваме изложението на основните тези на ЕЕЕ и преминаваме към последните 4. Заключителни бележки. Енигмата на Експлоататорския Елит не пледира за промени в съществувашите избори, а само за въвеждане в действие на експлоататорските книжки. След едно 10-15 години вече ще има лица с поне 50 точки в ЕК, а някои и със стотина. Те могат да се натрупат по различни начини, например: а) дребен собственик с 5-10 души работници и лично ръководство на фирмата ще печели на година: 1.5 т. от лична експлоатация, 2 т. от финансова, 1-2 т. от административна, и при дипломиран мениджър още 1 т. (и, евентуално, 0.5 като някакъв дребен партиен функционер), което вече дава над 6 т., така че за 15-тина години ще стане стотник; б) професионален бизнесмен, който заема приличен пост в някоя банка, да речем, може да събере: 1.5 от лична, 2.5 — от административна, 0.5 от акции с течение на времето, 1.5 от професионална (завършено MBA), което прави пак към 6 т. годишно; в) важен административен ръководител управляващ предприятие със 150 души ще има само по административната графа 5 т.; г) виден политически деятел, член на Парламента, ще има: 3 т. от социална, към 2 т. от лична, нещо от административна, 0.5-1.0 от финансова (навярно), и 1 т. за образование; д) висш чин в армията ще има към 4 т. само по административна линия; и тъй нататък. Тези книжки ще служат на всички началници, политици, бизнесмени, работници в медиите, свещенници, редови граждани, и прочее, защото те ще фиксират и натрупват техните експлоататорски умения и при всеки по-голям пост ще се изискват, ако не задължително, то поне като важен фактор при назначаването. С течение на времето ще се окаже, че партия която не балотира лидери с високи точки в ЕК, просто няма да се ползува с народното доверие и ще губи в изборите. Ние не задължаваме партиите да използуват ЕК — те сами ще се задължат. И колкото повече процъфтява демократичното начало в нашата страна толкова по-точно експлоататорските книжки ще фиксират тайните на управленческото изкуство, защото некадърните началници бързо ще бъдат сменяни и други ще ги изпреварят по броя на точките. Само с помощта на ЕЕЕ нашата страна ще успее да настигне и надмине развитите икономически страни, при които експлоатацията още се развива спорадично, докато при нас тя ще бъде подложена на точна емпирична оценка. Класическата демокрация залага на възможността за свободен избор, но не прави нищо за да формира алгоритъма на избора. При това положение нещата вървят добре където винаги са били добре, и, съответно, зле — там, където са били зле. Казано по друг начин: където е текло, там ще тече. Единствено ЕЕЕ дава възможност и в нашата опустошена икономика да потекат реки от амброзия. Дори ЕЕЕ да не подобри политиката, тя ще подобри икономиката, но най-добрата политика винаги е била добрата икономика, следователно, ЕЕЕ ще подобри и политиката! Ако милеете за нашата страна, значи милеете за експлоатацията в нея, значи милеете за Енигмата на Експлоататорския Елит. Разгадайте нашата Енигма за да създадем роден експлоататорски елит! — — — — — |
Сконвертировано и опубликовано на http://SamoLit.com/