Р А З У М Н И Я Т Ч О В Е К — откъси(ФАНТАСТИЧНИ РАЗКАЗИ)Христо МИРСКИ, София, България, 2012— — — — —
— — — — — СЪДЪРЖАНИЕПредговор Новобранецът Логична мисъл Откритието на професор Колосов Стимулаторът на Питър Мак-Грийвз Детелината Брачното предложение Право на избор Homo Rationalis Тунелът Канибалите Биологичен партньор Поръчката Шестият ден Homo Retarded Нови ? — — — — — ЧАСТ ЧЕТВЪРТАБРАЧНОТО ПРЕДЛОЖЕНИЕБеше малко преди десет сутринта в един топъл юлски ден на 2168 година когато Джулия Муун Форстър седна край една малка маса под раираната с бели и червени ивици стряха на терасата на кафе "Медена палачинка", в северозападната част на осеммилионния Детройтски мегаполис, разпрострял се вече на тераси и по дъното на езерото Ери. Тя беше 35 годишна сочна блондинка, със сламено-жълта коса, стърчаща настрани като старовремски покрив на селска къща, която надвисваше над изящните ù ушни раковини, от които се спускаха кехлибарени обици с формата на малка чепка узряло грозде. Отпред косата засенчваше леко големите ù тъмно-кафяви очи с разширени като копчета за костюм зеници и накъдрените ù дълги вежди, които заемаха долната част на изрисуваното като житно поле чело. Джулия носеше бледо-жълта лятна блузка с нарисувана отпред в долната част дълбока чаша със зелена напитка, от която извираха разноцветни кръгли мехурчета, които ставаха все по-големи нагоре, и някъде около лявата ù гърда в едно блестящо синкаво мехурче пишеше: "Свежа като моминска гръд!" — рекламата на "Муун кола". Кожата ù бе загоряла от слънцето, включително и стройните ù крака под шортите имитиращи слонска кожа, или по-точно двата задни крака на малко слонче със закривена настрани опашчица, гледано отзад, а пък отпред кожата се събираше в релефен бутафорен цип, който започваше от кръста, но това не се виждаше защото бе прикрит от блузката, и завършваше с голяма катарама в долната част. Седнала на масата тя губеше част от сексапила си, защото прикриваше слонския задник, под който се намираше една не лишена от прелести част на тялото ù. Джулия чакаше своята приятелка Мери Джейн, с която не се бе виждала доста време, защото Мери бе станала добра модистка и си бе намерила работа в една фирма във Фриско, далеч на тихоокеанското крайбрежие, и досега бе идвала само два пъти насам и то все набързо и делово, така че все не можеха да се срещнат, докато сега щеше да стои около седмица и се бяха уговорили да прекарат целия предиобед в приятни разговори и спомени. Уговореният час вече подмина и Джулия гледаше загрижено минувачите наоколо, но тъй като нямаше никаква идея как изглежда сега приятелката ù, освен високия ù ръст и зелените ù очи, които трудно можеха да се променят, тя можеше само да гадае коя от дамите би могла да е въпросната Мери. Козметиката правеше чудеса и добре, че нямаше много хора в кафето в тази част на деня, а и Джулия бе споменала, че ще носи някаква реклама на "Муун кола", както тя обикновено правеше, защото по едно съвпадение това бе и майчината ù фамилия, така че можеше да си позволи да се радва на хубавия ден и да не се тревожи особено за разпознаването. Най-вероятно Мери щеше да е в зеленикава гама и в нещо модерно — може би като русалка сред зелени водорасли, или нещо такова. Освен това тя познаваше и походката ù, която беше бърза и енергична, като дясната ù ръка правеше по-големи махове от лявата, пък и една 40 годишна дама, положително няма да е кльощава ката щиглец, най-малкото защото никога не е била такава, така че имаше шансове и да я познае отдалеч. ... 07.1998 — — — — — ПРАВО НА ИЗБОРДитер седеше разсеян в столовата на детския дом "Веселите мечета", построен на малко възвишение на североизток от Франкфурт, зяпаше през прозореца и човъркаше в чинията с вилицата си. Нито беше особено гладен, нито мислеше за яденето, но под строгия поглед на Ингрид, дежурната учителка, се насили да напъха в стомаха си един кремвирш и да изпие млякото си. Не че беше тъжен, но пък и нямаше особени основания да се радва, защото половината от приятелите му от миналите години вече ги бяха осиновили и се бяха разпръснали по най-различни места, а и още пет деца ги взеха тези дни, така че на закуска присъстваха само десетина момчета и момичета. И понеже бяха малко, то днес за втори път тази седмица пак той трябваше да прибира чиниите и да ги пъха в миячната машина. Е, десетина чинии не бяха кой знае колко, така че това не го вълнуваше много. Не го вълнуваше и срещата с баща му, който трябваше днес да пристигне, защото не му беше за пръв път, но все пак очакването не е особено приятно, така че той просто скучаеше и се чудеше с какво да запълни времето си. На съседната маса седеше Марта и той можеше лесно да метне едно хлебно топче, което, с малко късмет, може би щеше да улучи чашата ù с мляко, но той не обичаше да се повтаря често, така че отхвърли този вариант. Избръмча видеофона и докато учителката отиде да отговори той издраска лекичко с нокът под масата и издаде някакъв особен писукащ звук, който трябваше да мине за цвъркане на мишка, но или момичетата не го чуха, или вече бяха свикнали с това, така че и този номер не мина. Малко позакъснял в столовата нахълта приятеля му Курт и Дитер му подвикна да си закопчее дюкяна, обаче Курт изобщо не погледна надолу, а отиде направо да си вземе закуската. Не му оставаше нищо друго освен да си дояде кремвирша и да прибере чиниите на закусилите вече. След като приключи с тази задача той отиде да си скатае багажа. Миналата година, когато беше на седем години и трябваше да отиде при първия си баща, той все питаше как ще го познае, но сега му беше ясно, че това изобщо не беше нужно. Йохан знаеше много добре как изглежда бъдещия му син. Той само подаде нужните документи на дежурната учителка и провери дали номера на лявото му рамо беше 17CAF073528. Е, нямаше как да не е същия. След това Йохан го хвана за ръка и го поведе към гаража на детския дом. Той беше едър мъжага, на 45 години, както после разбра, с рунтава кестенява коса, светли очи, гладко избръснато лице и постоянна шеговита усмивка на устата. Голям веселяк беше и те си живяха добре цяла година. Откара го в Мюнхенския мегаполис, на 47-ия етаж на една пирамидална постройка наречена Тутанкамон. До нея имаше неголямо езеро с механични крокодили, на които често се возеше и сам, защото управлението им беше много лесно. Качваше се на гърба им по някой от краката, с които се прикрепваха към кея, сядаше на седалката, прибираше краката и включваше опашката. Когато трябваше да завие, крокодилът загребваше по-силно с някоя от предните си лапи. Моторът им беше в муцуната (виждал бе някои с отворени муцуни, когато се налагаше да ги ремонтират), а очите им бяха прожектори за вечерно време. Като се спуснеше и прозрачния капак те можеха да потъват и да плуват под водата и по дъното, но децата имаха право да ги ползуват само като лодки, така че под водата той се возеше най-често заедно с Йохан. Какъв ли ще да е сегашния му баща, чудеше се той докато прибираше играчките си. И накъде ли ще го откара? Той можеше да попита учителите, но нарочно не го бе направил, за да му е по-интересно. Ами ако бъде майка? ... 12.1998 — — — — — |
Сконвертировано и опубликовано на http://SamoLit.com/