Р А З У М Н И Я Т Ч О В Е К — откъси(ФАНТАСТИЧНИ РАЗКАЗИ)Христо МИРСКИ, София, България, 2012— — — — —
— — — — — СЪДЪРЖАНИЕПредговор Новобранецът Логична мисъл Откритието на професор Колосов Стимулаторът на Питър Мак-Грийвз Детелината Брачното предложение Право на избор Homo Rationalis Тунелът Канибалите Биологичен партньор Поръчката Шестият ден Homo Retarded Нови ? — — — — — ЧАСТ ТРЕТАСТИМУЛАТОРЪТ НА ПИТЪР МАК-ГРИЙВЗРедица съображения ме накараха да систематизирам спомените си за моя дългогодишен приятел и съдружник Питър Мак-Грийвз. Казвам "накараха", защото не съм го виждал вече почти четири години, но той е жив и здрав, понеже веднъж на 3-4 месеца получавам съобщения от него. Информацията, всъщност, е само един бит, т.е. "жив съм", но пък повече и не ми е нужно засега. Основният ми стремеж при написването на тези страници е желанието ми да хвърля правилна светлина върху живота и дейността на "великия Пит", както мнозина справедливо го наричат. Като негов единствен съдружник и близък приятел през последните десетина години аз познавам добре този наистина велик човек, достоен не само за своето време, а и за бъдещето, което той често правилно предвиждаше. Никога, обаче, не споделяше нещо с мен преди то да се е оказало актуално, или преди да е дошъл момента, когато щях да му повярвам. Е добре, аз го познавам отдавна, защото се учихме в един колеж, но това време няма нищо общо със стимулатора му. Той беше доста висок на ръст и в младежката си възраст изглеждаше много слаб, но после с годините се позакръгли малко, така че сега е по-правилно да го нарека строен. Очите му са кафяви, но упорити и най-често замислени, косата — все още смолисто-черна, носът — правилен, походката — вечно забързана. Впрочем надали има някой, който да не го е виждал на снимка. Мога още да добавя, че има навика да бръчка челото си, когато мозъкът му е заангажиран с нещо, и да се чеши често по носа, като че ли от там му идва вдъхновението за работа. Сред другите момчета от колежа се отличаваше с весел нрав и огромно трудолюбие. След това, обаче, пътищата ни се разделиха и аз знаех само, че бе влязъл в университета и изучаваше медицина, а две години по-късно научих, че се прехвърлил в математическия факултет, като накрая завърши, или психотроника, или нервобионика, или молекулярна електроника — ще Ви излъжа, защото точно не помня, пък и той не беше от приказливите, когато ставаше дума за него самия. А и как да помня, като тогава не бяхме заедно, пък и аз след като получих мениджърската си диплома, карах все "на педал", като лягах и ставах с борсовите акции. За пет години успях да натрупам към 400 хилядарки, започвайки почти от нула, т.е. от 15 хиляди 242 долара, три костюма, и някои полезни познанства на баща ми. А когато прехвърлих милиона работите ми потръгнаха още по-добре. И така, след като за десетина години се бяхме виждали два или три пъти, и то все случайно, представете си моето учудване, когато един септемврийски ден секретарката ми съобщава, че някой си Грийвз искал да ме види по лична работа. А тъкмо тогава борсата се беше оживила като никога за последните няколко месеца и работа — колкото искаш, че и повече. Е няма как, приех го, все пак стар приятел е и може да е позакъсал нещо, помислих си. Бих му дал хилядарка, но не повече, защото, все едно, не мислех да си ги искам обратно. Та влезе той, ама добре облечен, сит и весел, както по-рано. Ръкувахме се, побъбрихме малко за стари познати, поканих го, разбира се, на гости да го запозная с жена си следващия уикенд, или пък когато пожелае, стига борсата да е закрита, и вече си поглеждах часовника, защото времето, както знаете, е не само четвърто измерение, но и нещо по-осезаемо. Спомням си, че тогава валеше дъжд — запомних, защото си помислих, че щом в такова време е дошъл сух, значи е я с кола, я с такси, и, следователно, работите му не ще да са зле. Та седи си Пит съвсем спокоен в креслото, поглежда замислено дъжда през прозореца и така, сякаж между другото, ме пита, ама представяте ли си, пита ме: искам ли да стана по-добър, по-чувствителен и благороден? И това, когато борсата се е подпалила, можете ли да повярвате? Той, обаче, не чака дълго и премина в настъпление: — Виждаш ли, Стийв, аз съм учен и хуманист, може би и идеалист, но все пак знам, че ти си бизнесмен, и щом ти отнемам вече 12 минути при това положение на борсата, значи имам основания. Въпросът ми не е за тебе лично, а за човека въобще. Трудно някой ще се съгласи да бъде по-добър към другите, защото така по-лесно ще бъде излъган, но всеки иска другите да са по-добри към него. Е, аз знам един начин от това да се направят пари, и то много пари дори и за теб! Засега толкова, постарай се да намериш време да наминеш към мен на този адрес в течение на една седмица, по всяко време на денонощието. Няма нужда от предизвестие, защото аз почти не излизам от къщи. Спомни си, че не съм те лъгал досега, така че е в твой интерес. Толкова, остави ми визитната си картичка и излезе. Виж го ти, помислих си, ... 1980 — — — — — ДЕТЕЛИНАТАНе ми вярват възрастните и това си е, както и да им обяснявам. То и приятелите ми не повярваха най-напред, ама като полежаха малко на полянката и като я разгледаха по-добре, после очите им станаха на палачинки. Само че аз ще почна от самото начало за да стане по-ясно, пък който ще да вярва. И ще го напиша като разказ, та като мине време и хората научат истината, да им покажа аз кой измисля и кой не. Та, началото, значи, беше на 17 август 1965 година. То и целият разказ, всъщност, е само за началото, а кога ще дойде развръзката не мога да Ви кажа, ама и друг няма да Ви каже, ще знаете. Но няма да Ви разправям, че още щом се събудих и почувствах, че този ден ще се случи нещо необикновено, както често пишат по книгите, защото ще трябва да Ви излъжа, а пионерите не бива да лъжат (не че като пораснат пò може, ама на някои и окото не им мига)*. Тъй че денят си беше нормален — топъл и слънчев, защото беше през лятната ваканция, а тогава всеки ден е хубав, даже да вали като из ведро. Е, аз станах, измих се, закусих, взех една малка кофичка, и — хайде за малини. [ * Разказът е писан в тоталитарно време, така че редица понятия са остарели, но не виждам смисъл да го редактирам, защото идеите са актуални. ] Трябва да е било към 10 часа когато тръгнах, защото беше вече бая горещо. Кокошките ровеха в пръстта на двора, птичките чуруликаха, пчелите бръмчаха, и слънцето прежуряше отгоре, както си му е реда през август. Ромео потича малко след мен но после го домързя и се върна в селото, а аз продължих към Мечия дол, както му викат тук. Има-няма за час напълних кофичката и продължих да ям. Добре че майка ми я нямаше с мен та да ми се кара защо ги ям немити и да ми обяснява какви само микроби и бацили можело да има по тях. Тя, нали е лекарка, само това знае, и вместо да ме закалява ме тъпчи с разни лекарства. Ама това и не е много зле защото аз половината не ги вземам, а пък тя после ми пише извинителни бележки да не ходя на училище, защото съм на домашно лечение. И добре че ме пусна на село, защото иначе нямаше да има за какво да пиша този разказ. Та думата ми бе за малините. Наядох се добре и реших да си ходя, ама къде ще вървя в тая жега по пладне, така че щом излязох на полянката, оставих кофичката на сянка под едно младо дъбче, разходих се до близкото изворче, пийнах си водица и се върнах при малините за да си почина малко. Поизлегнах се на шарена сянка и притворих за малко очи — колкото докато ми се посмелят плодовете в стомаха. Е, добре де, задрямал съм, не отричам, ама това нищо не значи! Ето затова най-много не ми вярват възрастните — спал съм бил, сънувал съм и толкоз. А поляната, викам им аз? Ами случвало се било понякога, а сигурно и преди това е била същата, но аз не съм забелязал, и тъй нататък. Обаче аз да не се отвличам, защото тук започва най-интересното. ... 1985 ? — — — — — |
Сконвертировано и опубликовано на http://SamoLit.com/