НЕУМЕНИЕТО НИ ДА РУШИМ — ИЗВАДКИ           Христо МИРСКИ, 2011        Резюме:      Това е есе за нашето съвременно консумативно общество, което създава всякакви изкуствени неща, но после ги изхвърля без да ги разруши както трябва. То започва с някои философски размишления за света в който живеем (но философски идеи и обобщения пронизват и останалата част на материала), после разглежда редица конкретни случаи на неумение да разложим отслужилите своето обекти или тези (такива като: революциите и войните, остарелите морални норми в обществото, моралното износване на стоките, боклуците от всякакъв вид, а и други неща), при което пътьом предлага и някои насоки, в които трябва да се работи. Тъй като това е една късна разработка на автора, то редица неща само се споменават без да се обосновават, така че ако за някои читатели материала се окаже твърде информативен, то те имат два начина на действие: или да се откажат да го четат по-нататък, или да потърсят други мои разглеждания за пояснения. Що се касае до конкретната тема, то от времето на техническата революция, момент който може приблизително да се инициира с Манифеста на Карл Маркс, ние се откъсваме от природата твърде силно, без да сме подготвили по някакъв начин организмите си за това, което води до редица катаклизми, но и към нерешени тенденции на замърсяване с боклуци в какви ли не области, просто поради нарушаване на природните цикли, което в крайна сметка пак води до катаклизми. Накрая е поместено и поетично приложение на английски.             0. Предварителни бележки       В древните будистки книги се твърди, че нашия свят е нещо три пъти "не", а именно: че в него нищо не е съвършено (което в редица случаи е същото като незавършено — сравнете просто думите ни "свършен" и "съвършен"), нищо не е постоянно, и нищо не е независимо (или изолирано от другите неща), което, разбира се, е един доста по-сериозен поглед на нещата отколкото при християнското сътворение (но пък то затова по-рано е съществувала теософия, т.е. от една страна Бога-Theos, а от друга страна философия или мировозрение). От Древна Гърция, на свой ред при нас са дошли два основни техни девиза или жизнени правила: този да се търси умереност във всичко (даже и в умереността, бих добавил аз), с вариацията "бързай бавно", известна най-вече през латинския език, както и лозунга че "всичко тече, всичко се променя" (което съвпада с непостоянството при будизма). Освен това тезата за диалектическата връзка на нещата — аз бих казал по-скоро за "диалактиката" (от лактанидите, млечните нишки) или "диаластиката" (като едно топче закачено на някакви поне два ластика) — това е нещо, на което се базира и несъвършенството, и вечната динамика, а и свързаността, а също и древно-гръцкото виждане за умереността, т.е. търсенето на средата). Е, разбира се, че за да има динамика и движение трябва да се добави и цикъл или кръг (който при добавяне на още едно измерение се превръща в спирала или в соленоид), т.е. винаги трябва да се осъществява някакво връщане в някакво старо състояние (с евентуални модификации или неголеми разлики). И това са в общи линии основните древни мъдрости, но ние, хората, по цялата Земя, най-упорито отказваме да ги добавим към базисните правила на нашето поведение или мироглед; ние сме готови да вярваме на всякакви религиозни или не измислици, само не и взаимо-обвързаността на нещата в диалектически връзки и на "великия" цикъл, или на "великата" среда (medi /metha нещата, които са хубави, бих добавил, като ... мед, защото този корен е много древен, той е свързан с медовината, която напитка се е приготвяла в течение на хилядолетия в различни краища на света).      И тъй като ние не искаме да търсим умереност, и не си и помисляме дори да затваряме цикъла — тъй като искаме просто да стигнем върха, а след нас, не знам, може би и потоп да настава? — то и става така, че ... ха, ха, ами оказва се, че ние пак правим това, което трябва, затваряме цикъла, и се "умерваме" доколкото можем, само че във времето! И как става това, ли? Ами, много просто: ...           1. Революциите и войните      Революцията, или превъртането, преобръщането на нещата, е очевиден пример за грубо или жестоко затваряне на цикъла. Ако той се затвореше по-меко, то биха могли да се избегнат твърде много жертви, което е добре известно на управляващите, и те, действително, доста често затварят цикъла много меко. Така например, в редица страни робството, или крепостничеството, или зависимостта на някои колонии, е ставало с декрети на монарси, т.е. отгоре, а не отдолу. Но това никога не е ставало преди появата на някои безпорядъци и размирици, и преди да е ставало ясно, че ако не се позволи на хората това, което те искат, то, както вече казахме, ще трябва пак да им се разреши това, но след нови безпорядъци, битки и кръвопролития. ...           2. Моралните норми      Моята проста дефиниция на морала е следната: това е съвкупност от правила призвани да обединят хората в пространството и във времето. При това акцента тук е по-скоро на времето, т.е. между миналото, през настоящето, и до бъдещето, между старите и младите, между поколенията, защото в пространството ние някак-си се справяме чрез правото на силния (както и при животните). (В латинския думата морал е mores и при това в мн. число, и според мен в нея се крие ... мърморенето на морето, или на този, който поучава, но може би морето е просто символ на множеството — сравнете с английското more като много — и това означава просто много неща, норми, които трябва да се спазват.) Аз лично имам чувството, че младите хора, тези които са на 20-30, а че и на 40 години, имат чувството (този път те), че морала това са само празни дърдорения на "престарелите", обаче това не е така и без морал не може (защото ако можеше, то него и нямаше да го има, нали?). Не мога да кажа, че те нямам никакви основания за такова чувство, защото в днешно време се рушат твърде много морални норми, но те се рушат за да възникне нещо ново, а не за да се отрече морала, нека да правим тази малка разлика! Те се рушат и защото при хората, е, ами нещо е сбъркано, в гена ни, защото когато хората имат имат добър морал и държат на него, то те държат до такава степен, че започват да избиват един друг заради него, което вече, определено, показва, че те и нямат нужния морал. ...           3. Моралното износване на нещата      От времето на споменатата техническа революция ние взехме да изхвърляме сумата неща на боклука, без да сме ги износили достатъчно. То е ясно, че по този начин се разкриват нови работни места, но работата на тези хора е съвсем излишна, тя задоволява капризи, ако си признаем откровено. Защото ако една стока, която може да се ползува 10 години без основен ремонт, а с нужния ремонт към 15, че и 20 години, се използува само 2-3 години, то това значи, че, при средна продължителност на човешкия живот към 70 години, тъкмо когато децата влизат в тинейджърската възраст и тях вече трябва да ги пращаме ... в газовите камери, или нещо в този дух! Е, стоките не са хора, но и те си имат своята "душа", както казват старите хора, човек свиква с тях, те не са за него бездушни неща (или поне по-рано е било така), а е и кощунствено да се изхвърлят здрави неща, така че нашето консумативно общество е просто общество на изхвърлянето, което, както и да го въртим и сучем, не е хубаво нещо. А аз ще Ви кажа и следното: както човек се отнася към вещите си, така той се отнася и към природата край него, а и към хората, ако е "добър стопанин" към едното, той е добър и към другото! ...           4. Боклукът      Сигурно няма да "открия Америка" заявявайки, че в днешно време нашия боклук нараства със значително по-бързи темпове от галопиращата световна популация, защото ако населението се удвоява средно за 35 години (което, между впрочем, значи за един век точно 8 пъти), то боклука ни, априори, се удвоява в най-добрия случай за 20 години (но аз се боя, че това става средно за 15 години). При това нараства, да го наречем така, "боклука на благоденствието", това, което ни налага "модерния" начин на живот, а не действителните хранителни отпадъци от бита, както беше по-рано, и които сега, по моя груба преценка, са едва някъде към 20% (по тегло) от всичко, което изхвърляме. Говорейки по-подробно аз намирам, че сега боклука се разпределя горе-долу така: 20% това са стари метални и прочее стоки за дълготрайна употреба (леки коли, перални, електрически печки, телевизори, и прочее), които човек изхвърля рядко, но затова пък бият на очи и стоят дълго време и изискват много усилия за тяхното унищожение; 20% това са отпадъци от строителството или ремонта (мазилка, тапети, плочки за баня, паркет, тоалетни чинии, ако искате — а и да не искате —, и други), които не могат да се използуват за нищо; 10% е натрошено стъкло (бутилки, буркани, счупени стъкла от прозорци), които уж се събират отделно, но съвсем несериозно и непълно, поне у нас; 10% са пластмаси (основно бутилки), които обемно, обаче, може да съставят и половината от всичко, защото са пълни с въздух, който после зариваме в земята; 10% е дърво (дървени части на прозорци, стари мебели, някои щайги за зеленчуци, и прочее), които биха могли да се изгарят, но никой не прави това; 10% са други промишлени стоки като тъкани (т.е. дрехи, дюшеци, и подобни неща), пластмасови прибори и други, които изглежда не могат да се използуват за нищо; и 20% това е истинския битов боклук.      Сега, въпросът, разбира се, не е нов, и нещо се прави по него, но това далеч не е достатъчно. ...           5. Хората      Ама, какво иска да каже този автор, нима сега ще излезе, че и хората трябва да унищожаваме, и че и това не правим както трябва? Ами, в известен смисъл, да, и това не знаем как да правим. Но въпросът не е само в това, че е по-добре хората, след като напуснат този свят, да бъдат изгаряни, вместо да бъдат погребвани в земята. Въпросът не е само в това, но и този въпрос още не е разрешен за всички, а зависи от някои религиозни традиции, докато според мен единственото съображение, поради което човек би могъл да предпочете погребение е това, че ако някога стане възможно някакво възкресение (не от Господ Бог, той, щом е Бог, все някак-си трябва да се справи с тази задача), то, теоретически, това може би ще стане от някаква костна клетка, а когато човек е разложен на атоми, то просто няма да има начин. Добре, но ако това е така, то нека всеки си запази по косъмче, по изрезка от нокътя, а, ако иска, може и ... да се изплюе в някое парче дунапрен, и да остави това в някой сейф на банка, и по този начин въпросът ще бъде разрешен (засега). Но аз лично не мисля, че много хора ще поискат да ги възкресят след сумата време, защото, то, когато човек остарее, вече и в днешно време му става трудно да живее с младите, а какво остава за след 5-10 века, примерно; или поне аз не желая да ме възкресяват след като се спомина. Но във всеки случай гробищата в редица градове вече порядъчно се препълниха, заемат навярно към 10 процента от площта на градовете, разстилат се по земята, вместо да бъдат поне на 3-4 етажа, и то при положение, че рядко ще срещнете гроб с повече от един век давност, а какво ще бъде ако продължаваме в този дух още 2-3 века?      Но, както казах, въпросът не е само в това, а че не знаем кога и по какъв начин да се избавим от някои хора! ...           6. Информацията      Последното нещо, което аз по-скоро само ще засегна, е какво да правим с информационната лавина, където ние пак сме извън някакъв цикъл, защото само добавяме, но не изтриваме, докато естественото (природно) решение е нещата по някакъв начин да се губят и да остава само малко, но което си струва да се запази. В тази връзка си спомням един битувал сред програмистите афоризъм, че църквата затова и съществува толкова дълго, защото знае как да съхранява, забранява, и разпространява информацията. А ние днес не знаем, аз имам предвид като запазена на електронен носител, защото книгите поне стареят и ако не се преиздават то ще изчезнат след известно време. Особено тревожен е проблемът с Интернета, където единствения успокояващ факт е това, че той е още толкова нов, та не ни се е налагало да се замисляме (но когато ни се наложи, то ще можем ли?). ...           Заключение      Ако резюмираме основните моменти на това есе можем да кажем, че ние, хората, никога не сме умеели да разрушаваме правилно това, което е необходимо да се разруши, а се опитваме да рушим това, което можем, защото страстта за разрушение е скрита дълбоко в гена ни. До преди век и нещо с тези проблеми криво-ляво сме се справяли (по далеч не винаги законни начини, е редно да се добави, щом като живеем в правова държава), независимо от жестокостите или убийствата, защото на фона на това, което природата ни е поднасяла (като епидемии и други катаклизми) ние самите особено много не сме си вредили. Обаче със значителното нарастване на силата на човека и дистанцирането на разрушението от неговото лично присъствие на место се оказва, че вече нямаме право да рушим така на юруш; както и че с въвеждането на изкуствените материали, които не влизат в природните цикли, става нужно принудително да затваряме тези цикли, губейки допълнително сили и време за ненужно (на пръв поглед) разрушение, понеже прилагаме и ненужно (от гледна точка на природата) съзидание. Отдавна е време да започнем да се връщаме към природата, да се научим да се вписваме в нея, и да изменяме не нея, а самите нас, щом сме се заели да правим промени на своя глава.      08. 2011           APPENDIX           Crashing's Not Easy   Why the children want to crash, And throw things, and break, and smash? Well, they want just to create, And for them destruction's great. Why men like to fight in wars, To combat and scatter blows? Well, for them to ruin is Often their masterpiece. ... 07. 2011