Р А З У М Н И Я Т Ч О В Е К(ФАНТАСТИЧНИ РАЗКАЗИ)Христо МИРСКИ, София, България, 2012— — — — —
— — — — — СЪДЪРЖАНИЕПредговор Новобранецът Логична мисъл Откритието на професор Колосов Стимулаторът на Питър Мак-Грийвз Детелината Брачното предложение Право на избор Homo Rationalis Тунелът Канибалите Биологичен партньор Поръчката Шестият ден Homo Retarded Нови ? — — — — — ЧАСТ ШЕСТАТУНЕЛЪТАндрей Степанович Новиков се провираше енергично през шумната тълпа на булевард "Новая заря" в късното утро на един ведър майски ден. Той беше едър мъжага в добре "узряла" възраст, както обичаше понякога да се изразява, с прясно посадена коса на широкото му теме, доста черна, но с лек нюанс на прегоряло кафе, която се кълбеше отпред като на някой древен сатир, а отзад се спускаше на вълни почти до раменете му. Очите му бяха тъмни и пронизващи, като страховития му вид се допълваше от половин педя четинести мустаци клюмнали като на морж, които бяха вече порядъчно прошарени и хармониращи на сивия му костюм. Походката му беше леко клатушкаща се заради килограмите му, които той носеше с достойнство, защото те издаваха един добре функциониращ сърдечен мускул, все още естествен. Тялото му си беше 92 процента негово собствено и той го демонстрираше с удоволствието, с каквото младо момиче показва своите гръдни прелести. Тъкмо се канеше да влезе във входа на супермаркета "Раковината на Венера", когато някой безцеремонно го подръпна за ръкава на сакото и се провикна: — Здравей, младежо! Ако не ме лъже предателската памет май съм ти гледал мутрата десетина години всеки работен ден в анфас. Андроид Степанич, в собствена персона. И къде така забързано към женския магазин, ако смея да запитам? Да не би да купуваш нов сутиен на булката, а? — Ами здрасти, щом си рекъл — продума Андрей развеселено, защото позна своя стар колега Пьотър от института "Стратосрой". — Радвам се да Ви видя, мистър Всуеводкович. Как живеете-преживявате? — Шегобиец си беше и шегобиец си останал, драги. И аз се радвам, че те виждам жив и здрав. Не ми се вярва на тези години да имаш много бърза работа, а? Така че, що не вземем да му седнем някъде? — Абе, да е много бърза — не е, ама трябва да я свърша днес, щото утре съм канен на сватба и не може с празни ръце, нали? — Щом си канен, значи не е на твоя, а? Правилно ли разсъждавам? — Съвсем правилно, Вредомводкович, съвсем правилно. На една моя праправнучка, та трябва да ù взема някакъв сватбен подарък. — Мисля, че вече 1248 пъти съм ти казвал, че съм Всеволодович, или май беше 1249? Винаги греша с по една единица. Особено с моята матрона. Всяка сутрин си мисля, че нищо не съм свършил през нощта и започвам да се трудя в леглото, а пък после се оказва, че вече съм си бил изпълнил нормата още нощес. Ха, ха. — Искаш да кажеш всеки месец, предполагам. Простителна грешка, младежо. За твойте сто и колко бяха лазарника? — Трийсет и три години и няколко месеца. Стоте не се казват, както знаеш. А ти трябва да си на трийсет или двайсет и девет, ако не се лъжа. — Двайсет и осем и нещо. Както и да е, ти черпиш! — и Андрей се огледа наоколо за някое малко кръчме. — Къде искаш да влезем? — Ами, може би в "Утринна звезда", ама трябва да вземем за малко метрото. Или в "Морското дъно", ей там отсреща, знаеш ли го? — Мисля, че не, но ако е наблизо аз съм "за". — Ами трябва само да пресечем магистралата и после една пресечка нагоре, а после малко вдясно и там малко надолу под земята и това е — отвърна Пьотър и поведе натам. Той беше слаб и висок и правеше такива крачки, че приятеля му бая се затрудняваше да го следва, но пък, от друга страна, един пенсионер винаги има нужда от повече движение, тъй че това беше добре дошло за Андрей. А пък "пра-пра" ще почака малко — то и без това още не бе решил какво да ù купува. Ако не измисли нищо друго ще трябва пак да вземе някакво спално бельо. Май че вече 50-тина пъти все спално бельо купуваше, ама пък какво друго? То все рано или късно се къса, защото за какво ще се жени човек, ако ще си лежи мирно и тихо в кревата, тъй че никога не оставаше излишно. Пък и статистиките май сочеха, че в 43% от случаите сватбените подаръци били все такива. Или беше 34%? Нещо такова, ама докато не погледнеше в персоналния комуникатор не можеше да бъде сигурен. Но пък той нали и затова съществуваше? То ако вземе всеки да си пълни главата с всички глупости, докъде ще я докараме? Или да помни разни имена. — Ето-о, сега по тези стълбички и до втория подземен етаж — продума приятелят му и като направиха два оборота обратно на часовниковата стрелка те слязоха до входа на кръчмата, която беше нещо като подводна пещера, само дето вътре беше сухо. Обаче, зад стените не беше, защото там се намираше един доста просторен аквариум, с редица галерии. — Ето, това е. Избирай масата, ако имаш предпочитания за фауната наоколо — додаде той пак. — А, какво казваш? Ами, където решиш. — Аз предпочитам там на най-тъмното, защото зад онази скала има два-три октопода, а пък човек не вижда всеки ден октоподи по улиците, не съм ли прав? Нещо си разсеян май, а? За какво мислиш? — Ами, за името. Все забравям тези имена. Чакай да видя в перкома — и той набра нещо на прибора на лявата си ръка, където всеки носеше личния си комуникатор. — Какво име бе, младежо? — Абе на булката, бе. А-а, ето я — Наталия Петровна. Ами да, разбира се. И обичаше да ù казваме Наталù. Ама може ли човек да помни всичките имена? Ето, виж сега какво казва машинката. Новиков А.С., моя милост, де, има към шест часа сутринта на днешна дата: една текуща съпруга — Ефросина Ивановна, — една бивша съпруга — Тамара Михайловна, един брат — ще изпускам за краткост имената —, една сестра, три живи деца (две от първата жена, едно от втората), шест живи внука и внучки, 17 правнука /-внучки, 41 праправнука /-чки, и само 9 "пра-на-трета-степен" внука или внучки, защото той (т.е. аз) още не е навършил 150 лазарника, или пет поколения по 30-тина години, та има само непълен брой отрочета от пето поколение. Има също така и една жива майка, един чичо и два лели, което прави точно 84 преки роднини. Ако се добавят и съпружеските двойки на всички низходящи роднини, или общо 62 на брой, защото някои водят ергенски живот, като по-здравословен, се получават общо 146 души и "душки". А ако Новиков А.С. се интересува и от близките си роднините, включващи преките роднини на брата и сестрата си, се получават 237, които заедно с техните съпрузи /съпруги правят 411, а пък заедно с роднините на чичото и лелите му това прави малко повече от една хилядарка, или по-точно 1197 същества от човешки тип. Ако присъединим към тях и преките роднини на съпружеските двойки се получават пет хиляди и ... — Абе я зарежи роднините ами кажи какво ще пийнеш сега. Аз викам по едно традиционно кафе с по едно традиционно коняче, докато нагласим главите така традиционно добре, че да викаме роботранспорта да ни доставя до в къщи. Бива ли така, или имаш други предпочитания? — Изборът ти е добър, Вечноводкович, само че без повече от две повторения, ще знаеш, защото моята праправнучка Машка ще остане без подарък и току виж не си изконсумирала брачната нощ, ако не съм ù взел спалното бельо за случая. Ама май не беше Машка-Ромашка, защото тя беше с едно ниво по-нагоре в родословното дърво, и вече май имаше и внучки. Ах, да, Наташка. Пусти имена, като че ли не можем да ги сочим с пръст и да им казваме: ей сладурче, или нещо такова. Какво ще кажеш, а? — Ще кажа, че много приказваш, а за чашката забравяш. Ха наздраве и догодина пак да се видим и да ми споделиш новите си попълнения в родословното дърво! За твое здраве, Андрее! — И за твое, младежо. А-а, хубаво коняче. Аз, знаеш ли, не съм много по чашката вече, щото годинките, все пак, тежат, ама понякога с приятели ми се отваря глътка. — А пък на мен глътката ми си е винаги отворена, ха, ха. А и кафенцето тук си го бива, а? Ето, виждаш ли го октоподеца, там зад скалата? Нещо пак се е преплел със своята "подка" и сигурно гласят някакви малки "октовчета". Пак наздраве! Повтаряме, нали? Добре. А за моите преки роднини мога веднага да ти кажа, че са точно 98, защото кажи речи всеки ден проверявам да видя дали не са станали 100, та да му ударя едно гуляйче в "Космическия странник". Нали го знаеш, на върха на онази кула на ъгъла на "Речния" булевард и "Неутронната" улица? — Виждал съм го отдалеч, ама вътре не съм стъпвал още, защото казват, че бил много луксозен, а пък аз, като обикновен инженер-химик, нямам кой знае каква пенсия. — Ами аз да не би пък да имам? Да не съм някакъв далавераджия, я? И аз съм като теб, само че не си отказвам почти нищо, щото знам ли тази година дали ще изляза от Тунела или няма? Тъй де, прав ли съм? Ето, например, Ксан Ксанич, нали го помниш, колегата фотограф от института? — Ами да, кажи речи всеки ден обядвах с него в службата, ама после, като ми чукна стотачката и се пенсионирах, го срещах само два-три пъти, а през последните 4-5 години нищо не съм чувал за него. Да не би ... — Така е. Няма и да го видиш вече, освен на някоя негова холография. Отиде си човека и толкоз. Съдба. — Е-е, от какво, знаеш ли? — Ами, от "тунелна болест", както всички. Е, не всички, а само 92% от смъртните случаи. Към 5% се споминават по бойните полета на Галактиката, ама мен това никога не ме е влякло, а и след сто години там, все едно, не приемат, така че да не му мисля сега. Още към 3-4% си умират от своята смърт, но най-често след дълго боледуване, в което няма нищо приятно. Останалите — в Тунела. Ама какво да се прави, като отдавна прехвърлихме 50-те милиарда на земното кълбо? Едно време, знаеш ли, в началото на нашата ера, преди няма 22 века, хората на цялата земя били още под стоте милиона души, а сега вече сме към хиляда пъти повече. Не е шега работа, а? — Абе, вярно е това дето го казваш, ама не ми харесва много на мене. Иначе си прав за Тунела — баща ми, че и всичките ми роднини, с едно-две изключения, свършиха там земния си път. Един мой правнук го разложиха на атоми, някъде из просторите на Космоса, май че имаше и още някой, ама не си спомням, и едно от децата на брат ми се отказа от Тунела и се мъчи година и половина от някакъв тумор, не помня къде. — Ами така е, единственият ни шанс е да ни провърви в Тунела. Ха наздраве пак! И ще го потретя, та ако ще да се разчуе из цялата рода, ха, ха. Кое е по-добре, питам аз: дали да си здрав и прав, и да ти е здрав и прав, па ако ще веднъж в месеца, както казваш, ама при мен е комай веднъж в седмицата, и така докато стане това дето ти е било писано, ама без изобщо нищо да усетиш, или да лежиш болен сумата време и да креташ преди това 10-ки години без регенериращи таблетки? Питам те, де. — Прав си, Всеволодович, прав си, ама на мен не ми харесва. Разбирам го и пак не ми харесва. Всяка година като дойде време да се явя в Тунела по три нощи не мога да спя и все си проверявам завещанието преди това, а пък бабичката, жената де, само ми се присмива и хич не ù пука дали ще излезе от там на двата си крака, или ще я откарат направо до крематориума. — Така е, защото жените са по-близо до живота. По-жизнени са един вид. И по-дълго живеят, ако ги оставиш да си умрат от собствена смърт, ама тази несправедливост сега е избегната като и при тях средната продължителност на живота се поддържа същата както и при мъжете. Така че ние, най-после, постигнахме и "мъжка еманципация", а? Пред лицето на смъртта всички полове са равни! ... Каза ли наздраве, или така ми се стори? — Казвам, казвам. Ще ме напиеш ти мене и ще остане Наташката без сватбен подарък и после моята дулцинея пак ще ми трие сол на главата. — Че защо да остане без подарък? Реши какво искаш да ù вземеш и го поръчай по перкома — какво ти пречи? Като че ли не знаеш какво може да има в магазина. — Май че така ще стане. А ти какво предлагаш да ù подаря? Аз всеки път се чудя и накрая вземам някакво спално бельо. Ти какво би взел за едно русо маце на 28 години, или там някъде, секретарка, ако не се лъжа. Е, може и да не е руса, но е маце, нали така? — Ами вземи и пак същото, само че този път без да се чудиш предварително! Каква е ползата да се чудиш, ако след това правиш все едно и също, а? — Браво бе старче, убеди ме. Значи така: ще поръчам половин дузина бяло спално бельо, персон и половина, с избродирано розово "Н" и "П" на всеки чаршаф. Става ли? — Направи ги светло сини като ясно небе — това сега е по-модерно, и добави и някой букет цветя. Ще бъде много шик. Аз бих сложил и един "Противозачатъчен набор", защото, нали знаеш, че вече не разрешават деца преди 35 години на жената. Не че не може да роди, ако толкова иска, ама трябва да поема сама всички разноски за детето, а те хвърлят доста парици. — Е, хайде от мен да мине — небесносин комплект и букет от 21 бели хризантеми, но без твоя набор, щото тя си е моя внучка, макар и пра-пра. Тъй да бъде, чакай да го поръчам ... — Е-е, аз пък ще поръчам още по едно през това време. И малко бадемчета за мезенце. — Ама, виж какво, нека този път да е от мене, а? — Днес аз черпя, нали ти каза. И аз се съгласих. Значи толкова по въпроса. Ти ще черпиш като минеш през Тунела. Приемаш ли? И кога е твоята дата? Аз май съм на 13 май, фатално число. Чакай да видя ... да-а, точно на 13-ти в девет сутринта. — Аз съм на 15-ти май, малко по-късно. Добре, де, след Тунела, ако изляза жив и здрав. — Като излезем, старче. Пък ако случайно не стане така както ни се иска — е, поне ще спестиш една хубава черпня, така че във всички случаи ще спечелиш! — Добре, обещавам. И аз съм човек, нали така? Значи на 15 май към 18 часа, но ме потърси по комуникатора, за да не биеш път на вятъра. А къде ще отидем? Имаш ли някакви възражения срещу "Горския кос" — нали го знаеш? — Знам го, наздраве! И вдигай главите, докато може, ха, ха. — Наздраве. ... Хъм, а не може ли някак да избегнеш Тунела, а? Не мислиш ли, че може? — Как ще избегнеш Тунела, бе? Я не ме разсмивай. Нали там ти проверяват всички документи за самоличност, закачат ти разни датчици, за да следят сърдечната дейност и дишането, закопчават ти ръцете за облегалките, слагат ти гривната на врата, и те пускат по серпантините на ужаса. Хем страшно, хем интересно. Виртуална действителност на страхотиите. После по някое време нещо прещраква в компютъра на Тунела, и от някое кресло се подава мъничка игличка, забива се във врата на някого и след два удара на пулса сърцето му спира и той се сдобива с вечен покой, като в креслото остава само тленната му обвивка, а безсмъртната му душа вече се рее из просторите на отвъдното. Това е процедурата, която ти е добре позната. Ако пък случайно някъде иглата заяде, или кожата му е много дебела, или нещо подобно — все едно, защото жребият вече е хвърлен. Креслото вече е отбито в страничен проход, и ако датчиците показват, че сърцето още работи, то най-много да му треснат едно 10-тина киловолта, та да се опърли като пиле на грил. — Пиле на грил, бърр, я не ми приказвай такива работи. Пък и аз нямам предвид, че ще се оттървеш от жребия си, след като вече седнеш на креслото. Но може би, изобщо да не сядаш, а? Разправят, че някои си поръчвали хубави роботи — ама изляти те — и по размери, и по външни белези, и със същите папиларни линии на ръцете, за да могат да ги идентифицират както трябва, а пък те си стоят някъде настрани и само следят сигнала на робота. Ако той мине успешно през Тунела, просто го изпращат в къщи и го затварят в някой стенен шкаф, изключват го и го оставят така до следващата година. Ако пък робота не успее да излезе, то те вече са на космодрума (даже още преди това може да са на Луната, за да излетят по-бързо, а след шест секунди сигнала ще стигне и до там), ама със сменена външност и с фалшиви документи, и тогава отпрашват някъде из Галактиката. Ами така де, чувал съм такива приказки и може и да има нещо вярно, не мислиш ли? — И аз съм ги чувал, ама не се ловя на такива въдици. Ти да не би да си решил на стари години да се криеш на някой пиратски звездолет, а? Или да кацнеш на някоя сурова планета и да умреш като куче, какво говоря — да се радваш ако можеш да умреш като куче, защото може да бъде и много по-лошо. Смъртта сама по себе си не е страшна, но процеса на смъртта може да бъде страшен. Защо ще зарязвам едно хуманно изобретение тук на Земята, за да "гоня михаля" из негостоприемния космос? Я наздраве, и не си пълни главата с глупости! — Наздраве, Пьотър. Прав си, естествено, ама все нещо ме човърка, та рекох да попитам и теб какво мислиш по въпроса. — Ами това и мисля: гледай си внучките и внуците, радвай жена си някой и друг път в месеца и не му бери гайле за живота. Животът е, все едно, един жребий! Той винаги е бил жребий, само че по-рано, до към края на ХХI век, "дядо Господ" е хвърлял заровете, докато хората не решили, че и компютрите могат да правят това. Те и хората могат да го правят, разбира се, но защо ще си затормозяват съвестта, като с компютрите е къде-къде по-спокойно и сигурно. Това, което хората правят, е да поддържат една средна продължителност на живота, която сега е 153 години, но ще намалява с по една година на три докато не стигне до 120 години, защото ти сам казваш, че се объркваш само с преките си наследници. И аз се обърквам, но при потомците ни, като стигнат 120 години среден живот, и като удължат поколението до 40 години средно, което ще прави към три поколения най-много, и като лимитират до две деца на всеки родител, както вече се говори, то нещата ще се нормализират. Пък и за какво са ни толкова милиарди на Земята? Така че жребият е най-сполучливото решение за момента. — Така е, старче, ама не е ли по-добре човек да знае кога ще му дойде часа, та да вземе някои мерки, а? — Какви мерки ще вземеш бе, Андрее? Да не би да си изкопаеш гроба, а? Или ще вземеш да раздадеш всичкото си имущество на домовете за сираци — че кой ти пречи и сега да го направиш? Или ще тръгнеш с разни млади мацки като пра-пра-пра-внучките ти — че кой ти пречи и сега да го правиш? Хората ти предлагат възможност да надживяваш смъртта си всяка година и ти пак си недоволен! Ами че по този начин ти имаш средно петдесет живота, бе човече — от 100 години та до 150, ако живееш среден живот, а може и повече, ако си късметлия. Мислил ли си по този начин? Ако не си, значи много си изпуснал, щото всичко зависи от гледната точка. Ха, наздраве, и още по едно. — Наздраве, ама май ми стига толкова. Аз добре, че си поръчах подаръка, по твоя съвет, тъй че друга спешна работа нямам. Виж това за 50-те живота изглежда хубаво. Ами да, за това си струва да му пийне човек. М-м, хубаво коняче и след четвъртата чашка. Освежава като млада булка, а? — Ами че кой ти пречи да се освежаваш? Аз, ако имах твоите килограми щях да се "освежавам" два пъти по-често, ама пък аз съм си измислил и друго тонизиране — всяко излизане от Тунела ме възродява. И понеже това ми харесва, то се възродявам и по два пъти на годината, напоследък. — Как по два пъти на година? Да не искаш да кажеш, че вместо веднъж годишно минаваш през Тунела два пъти, а? — Ами точно това и искам да кажа, само че го правя от три години насам — като ми чукнаха 130 лета. Не знам дали знаеш, но се оказва, че за всяко допълнително явяване ти завишават пенсията с 3%, само че по сложна лихва, нали разбираш? Досега съм се явил общо три пъти, и това прави 1,03 на 3-та степен, или малко над 9%, но след 10 пъти, когато ще съм на 140, аз ще съм си минал Тунела за до 150 годишна възраст, която до тогава ще бъде средната, но пенсията ми ще е с 34% увеличение, или 1/3, което хич не е за изпускане! След 20 години и 20 допълнителни явявания ще вземам с 80% повече пари. А я си представи, че живея колкото онази (май беше индийка), най-възрастната жена на света — до 200-и-не-знайсе-колко години? Ами че тогава пенсията ми сигурно ще е 10-ина пъти по-голяма от тази на другите. Е шегувам се, де, но защо да не получавам повече срещу един умерен риск? Нали ти казвам: смъртта не е страшна изобщо, ако процеса е безболезнен и мигновен, докато всеки път когато оцеляваш сякаш се раждаш наново. И мога винаги да се откажа от двата пъти, ако реша, но пенсията ми не я намаляват, защото аз, един вид, живея напред в бъдещето, понеже пенсиите се индексират с времето. Така че, да пием за смъртта, а? — Е, ти си пий за нея, а пък аз ще пия за живота. Наздраве! — За смърта! — За живота! — Абе, знаеш ли, ако живеехме едно 20 и нещо века по-рано, някъде при древно-гръцките философи, щях да ти кажа, че то май е все едно, защото без живот няма смърт и без смърт няма живот, ама сега няма да ти го кажа. Но ще ти кажа, че докато едно време хората са се чудели как да си изживеят живота, днес ние се чудим как да се сдобием със смъртта. — Е-е, аз не се чудя. — Не е вярно! Ти не се чудиш защото други хора преди теб вече са се чудили и са се начудили. Макар че и това също не е нещо ново. Чувал ли си за "руската рулетка"? — Ами, май че да. Зареждали някакъв пистолет, само че един от куршумите не бил като другите, и после се стреляли. — Почти си прав, само че в револвера — един такъв барабанлия пистолет, а не някакъв друг — имало само един куршум, а другите липсвали. И те завъртали барабана колкото си искат и след това стреляли, само че не един срещу друг, а срещу себе си, в слепоочието. Това е тя руската рулетка. Само че това били дечурлига по на имат-нямат 20-тина години, още с жълто около устата си. Докато ние сме повече от столетници и това е вече по-различно. Пък и никой не им е увеличавал пенсията, ха, ха, а на мен ми я увеличават. Я сега още по едно кафенце и по едно последно — за капак. — Абе, то хубаво за капак, ама да не се прибираме после като твоите приятели октоподчетата, а? — Няма да можем, защото имаме само по четири крака. — Абе така е, ама двама души по четири, май че прави точно осем? — Ха, ха, значи ще се приберем като едно задружно октоподче с две глави. Може, защо да не може. Ха наздраве, за теб и за мен, и за Тунела и за цивилизацията! — За цивилизацията, Всевойводович! — За цивилизацията, скъпи Андроиде, за тунелната цивилизация! 01.1999 — — — — — КАНИБАЛИТЕ(Запис на интервюто с Архкан Канибалус-III, глава на Канибалската Църква, по случай 100-годишния юбилей от основаването ù, взето от Зигмунд Пийтс за медийната корпорация "See us US" ) Добър ден, Ваше Преосвещенство. Позволете ми да започна нашето интервю по случай 100-годишнината на Вашата Църква с един видеозапис, който бих желал Вие да прокоментирате. — Мистър Пийтс, може спокойно да прескочите титлите и да ме наричате просто Канибалус, евентуално III-ти. Или още Мастър Канибалус, защото master или mister, или немското Magister, както навярно знаете, е сродно на древно-гръцките мистерии, или на мистерията на управлението, и като така е достатъчно почетно звание. Нашата църква възниква доста късно в човешката история, така че може да си позволи да не претендира за божествена намеса в човешките работи и нашите титли са просто дан на уважение към заеманата длъжност. Дори трябва да се каже, че ние не освещаваме, а "канибалотираме" висшите си служители по една доста демократична процедура. Ние, разбира се, си имаме своите символи и обряди, но те не се базират на безпочвена вяра, или, по-точно, не само на вяра, а и на разумна убеденост в необходимостта от нашето движение, и възвишеността на духа, която хората постигат чрез нас. Като една атеистична църква ние не отнемаме правото на нашите сподвижници да изповядват и друга по-конкретна (т.е. по-наивна) форма на вероизповедание, защото хората са слаби по дух и имат нужда от подкрепа и развеселение в трудните житейски ситуации, както и от приятно шоу в тържествените моменти. Прочее, аз се поувлякох малко, така че да видим репортажа Ви. — Добре, Канибалус-III, но Вие ме подсещате за един начален въпрос, който би трябвало да Ви задам. Как така Вие сте, хем Църква, хем атеисти — защото, нали така се изразихте току-що? — Хм, ясно е, че Вие не сте от нашите вярващи, щом задавате такъв елементарен въпрос. Но в такъв случай трябва да започна по-отдалече с обясненията. Религията, или английското religion, идва от глагола rely (on), т.е. разчитам, доверявам се (на нещо или някого), което, обърнете внимание, съвсем не предполага наличието на някакъв Бог, или пък задгробен "живот", или прераждане на идеята за човека (душата му). Още една лингвистична справка за латинското pater или свещеник, както и ритуалната чаша или patera, която на старо-гръцки е πατερασ, ни води в далечния санскрит, където тази дума значела подпора или греда, като се оказва, че тя е представена и при някои балкански народи, където патерица значи тъкмо някаква подпора. Е, ние даваме една по-нова и съзвучна на ХХII век опора, или тъй наречения опиум, от който народите имат нужда. Ние, както и всяка друга религия, имаме морал, който е основното оправдание за съществуването на другите, класически религии. Но, съгласете се, че в днешно време да описваме как изглежда една нематериална Идея за Вселената, която е прието да се нарича Бог, е нещо твърде наивно, нали? — М-да, добре говорите Мастър Канибалус. Но-о, нещо ми се вижда "мътна" тази религия с морал на канибали! Не е ли това едно, как беше на латински, а: contradictio in adjecto? — Ами, то, contradictio-то, зависи от adjecto-то, или определението, нали така? Понятието морал е нещо много разтегливо и относително, и ако преди да сме го определили му сложим някакви (неоправдани) ограничения, то и ще има противоречие, но не в определението, ами в тези априорни ограничения. Ние приемаме едно доста обхватно определение на морала, като съвокупност от някакви норми на съжителство, такива че да постигат достатъчно добро обединение на хората, както в пространството, така и във времето! Човекът е стадно животно, и като така, добро е това, което е добре за общността, което я сплотява и запазва, след като той си отиде от този свят ... — И за добро Вие считате да го изядете, така ли? За да сплотите обществото, ако правилно Ви разбирам. — Е, иронията Ви не ме изненадва, разбира се. Но нима вече повече от 20 века християните не изяждат техния Господ чрез причастието, че и пият от кръвта му, като вампири! Така че разликата между тях и нас е, че те ядат "на ужким" едно измислено Същество, докато ние изядаме своите реални близки. Но това е просто изява на елементарна почит към тях, желание да поемем в себе си нещо от отминалото тяло, за да запазим частица от духа на починалия! Ние не убиваме нито своите близки, нито своите противници, както, между впрочем, всяка, без изключения, класическа религия го е правила, че и още го прави, от време на време. Но нали човек е гост на този свят и рано или късно си отива от него. И тогава какво да правим с тялото му, а? Да го дадем на червеите ли предпочитате? Ние това го пожелаваме на най-големите си неприятели! Да се изгори трупа е, все пак, по-разумно, но тогава какво остава в нас? Е, разбира се, можете да кажете, че то, все едно, нищо и не остава — ако стоите на твърди материалистически позиции. То може и да е така, но това не се харесва на слабите човеци, не сте ли забелязали? Те искат да има някакъв символ, нещо приятно, нещо не толкова грубо и безвъзвратно загубено. Ние сме наясно, че с края на човешкия живот си отива тялото на човека, но не и неговия мисловен образ в спомените ни, но защо да не подкрепим тази нематериална идея и с някакъв материален символ? — Да, разбира се, защо да не направите малко ... кървавица от баща си? Бър-р! — Ами защо и да не направим, господин Пийтс? На човека дето си е отишъл вече му е все едно, а ние още живеем и искаме да го вкусим. Защото човешкото месо е вкусничко, ще знаете. — Е, ясно, че Вашите "норми на съжителство" доста се различават от моите, така че няма смисъл да спорим, пък е и време да Ви покажа репортажа. И камерата показва разрязването на трупа на едно човешко тяло — стара жена, която е положена на една хирургическа маса, с канали отстрани за оттичане на кръвта. Работата се върши от робот в изолационен халат и ръкавици. Той взема първо няколко проби и ги поставя в някакви прибори, предположително за откриване на приносители на заразни инфекции, и след отчитане на показанията им пристъпва към опърляне на трупа със спиртна горелка, последвано от измиване с дезинфекционни разтвори и въздушно изсушаване. После започва разчленяването, при което се отделят долните и горните крайници, както и китките и стъпалата им, и се измиват от кръвта. После крайниците се обезкостяват и се отделя филето, отделно на горните и на долните крайници, което се поставя в прозрачни пликчета заедно с метални етикети с името и личния номер на лицето, но без кожата, която се заделя настрани. После останалата част от трупа се почиства от карантията, като органите се изрязват прецизно, изхвърлят се туморни образования, ако има такива, червата и стомаха грижливо се измиват, и всичко се поставя пак в някакви пликове. Отделно се отрязва главата и очиства внимателно от месото и хрущялите, които се събират в друго пликче, където се добавят и очистените парчета кожа и месо от стъпалата и китките, кожата от крайниците, както и някои други "неапетитни" късове. Ребрата се разрязват на пържоли и минават аналогична обработка, а дробовете и сърцето се слагат в други пликове. После се прави трапанация на черепната кутия, при което се изважда и мозъка, към който се добавя и костния мозък от гръбнака. Костите и черепа се събират отделно и отправят нанякъде, а малкото съсирена кръв се добавя в плика към карантията. Накрая масата грижливо се измива и дезинфекцира, а пакетите се откарват на количка, евентуално към камера за дълбоко замразяване. — Ами, това е процедурата на предподготовка на тялото на починалия за кулинарна обработка. Не виждам какво толкова има да коментирам — обади се Канибалус-III. — И Вие гледате с удоволствие как режат Вашата жена, примерно, или баща Ви, и Ви текат слюнки. Така ли? — Винаги съм се поразявал от способността на хората да опошлят и най-свидните идеали и виждания на другите! То от тази гледна точка за Вас може и любовта, например, да е един вид "издухване" на особен вид "нос" на мъжа, така ли? Както и примера с червеите, които за около 35% от бъдещите покойниците са "предпочитани" да споделят тялото им след тяхната смърт. Но само не и някакви висши бозайници (кучета, например), или, не дай Боже, някое друго човешко същество. Нима още не разбрахте, че ние не убиваме нашите покойници, а само се възползуваме от тялото им след тяхната смърт? Всички религии, че и всички атеисти, след погребението правят някакъв вид пиршество за близки и познати. Само дето използуват трупове на други животни, а трупа на покойника може и в морето да го хвърлят. Но ако се запитате, защо е този пир след смъртта, би трябвало да може да си отговорите, че той е нужен, защото на силни душевни сътресения трябва да се противопостави добро материално засищане, което да подобри разстроеното състояние на опечалените и да ги върне към действителността. И ако при това има и някакъв мистицизъм и символика, то това е само за предпочитане. Пък и кой Ви казва че ние гледаме този Ваш репортаж с нашите покойни близки? Или Вие, като отивате в магазина да си купите пържоли, непременно слушате запис на предсмъртните хрипове на животното или гледате разчленяването му на екрана? Това е вътрешна кухня, която не е тайна, но тя се върши от роботи и не накърнява чувствата на близките. В крайна сметка за какво са ни роботи, ако не за да ги използуваме, когато има някаква неприятна работа за вършене? — Е да. От позициите на Вашия "морал" нещата са издържани, не мога да отрека. Само дето той самият не ми харесва. — Ами, виждате ли, всеки си има различни вкусове и различни способности за разумна и реална оценка на живота, нали? Вярно е, че нашите сподвижници засега са около 16%, според статистиките, така че за повечето хора тези вкусове изглеждат странни. Но също така странно за някои християни е да погребват покойниците си голи, или пък за някои мусулмани, да не бъде обрязан един мъж, или пък, едно време, жена да излезе на улицата без фередже, и прочее. Но хората стават, малко по малко, все по-разумни и непредубедени, така че не бих се учудил ако при следващия ни столетен юбилей вече половината от хората станат наши сподвижници. Защото нашата религия е най-толерантната и разумната, най-атрактивната и жизнената. — Тъй, де, тъй. Страшно разумно нещо е да оглождиш кокалите на баща си. A propos, какво правите с кокалите? — Ами-и, различни неща. Някои си ги носят като сувенири или амулети, но това се практикува само от най-близките роднини и познати, и за тази цел се използуват обикновено пръстите на ръцете — изправен пръст, ако е на мъж, и свит на кръгче, ако е женски. Е, ако роднините са много, то някои получават и пръст от крак, понякога. Костите, както видяхте, се събират отделно и много грижливо се почистват от най-малките късчета разваляща се плът, което се оказва най-удобно да се извършва от трудолюбиви мравчици в специални клетки, и после се дезинфекцират и лакират. Обикновено за по-малко от месец това приключва и всички кости в насипно състояние, както и поръчания брой амулети, се изпращат на прекия наследник (тъй като принадлежат на него), и той ги разпраща на другите роднини и близки. Едрите кости на крайниците обикновено се зазидват в основите на жилището или вилата, родното му място и прочее, или пък наследника ги вгражда в някакъв обелиск или надгробен паметник, така че да се запази нещо материално от покойника. Някои използуват и черепа — като ритуална чаша за сватбени церемонии, или гръбначния стълб — като статив за декоративен абажур в стаята си, и прочее. Някои кости се подаряват на местната църква, особено ако тя е още нова и се нуждае от тях за оформяне на интериора си. Ребрата най-често се изхвърлят, като минали през термична обработка, а няколко кости остават в една торба и събират прах някъде. В крайна сметка не се знае дали след време по една костна клетка няма да може и да се възкреси човека, ако наследниците му пожелаят, и той не е отрекъл такава възможност в завещанието си (защото ако го възстановят като пеленаче той няма нищо да помни, така че няма да е той, а пък ако бъде на годините на смъртта си, вече ще е доста стар и за какво му е да се мъчи още един живот?). Във всеки случай възможностите на науката стават все по-огромни, така че нищо не се знае. Да-а, а от плътта се приготвят съответните ритуални блюда, като веднага на погребалното пършество се изядат обикновено долните крайници (всъщност, месото само от единия бут е предостатъчно за целта), а горните — чак след един лунен месец. — Хъм. Ами ... кървавица правите ли, все пак? — По принцип това е едно лакомо блюдо и то се оставя за най-близките роднини, в тесен кръг и на 14-ия ден след смъртта му, а пък от лицето и други хрущяли и кожа се прави ритуалната пача, която се вкусва на 7-ия ден. Освен ако не е починал от заразна болест, но тогава, или се използува плътта на друг починал, или, в краен случай, може да се замени с месо от някой от другите ни животински събратя. — Как така от друг починал? Вие да не би да пълните хладилните камери с човешко месо? И да го продавате? — Ами, разбира се, че държим месото в хладилни камери. А Вие как мислите, че иначе то може да се яде след месец? Че и по-късно, защото пържолите от ребрата се ядат на третия и на шестия месец, ако останат още. А за продаване не е редно да говорим, защото това е един вид волно пожертвование, от тези наши сподвижници, които нямат много близки, или починалия е завещал, примерно, лявата си половина, на нашата църква. — Ами мозъка защо го отделяте? А ... с извинение, половите органи? — Мозъкът остава за колегите от работата му, а ако вече е пенсионер, което се случва много по-често, то за местното пенсионерско дружество или клуб, а ако случайно още се учи, то за учебното заведение — според случая. Е, разбира се, един мозък за 50-100 души, примерно, е нищо, но това за нас е просто символ, така че и една трошичка стига. И половите органи се използуват, но отчасти. В смисъл, че ако става дума за мъж, те също се отделят и приготвят, и тогава честта да изяде члена му има съпругата на покойния, или неговата дъщеря, или майка, въобще женската част от близката рода. Женските полови органи, нали разбирате, минават към карантията. Е, това е известна неравнопоставеност между двата пола и мнозина ни критикуват по въпроса, но какво да се прави като такива са кулинарните дадености на жената? — Страхотно, драги зрители, страхотно! Чухте ли добре? Кулинарни дадености на жената, и запечен фалус по канибалски за булката на починалия. Да си оближеш пръстите! — Но мистър Пийтс, не ставайте смешен! Ами какво толкова странно има в това, че съпругата на починалия трябва да изяде фалуса му? Пък и кой е казал че непременно трябва? Това е една хубава традиция, един символ, но никой не я кара жената на сила, ако не желае. Фалусът символизира мъжката потентност и плодородието още от дълбока древност. Пък казват, че бил и ... вкусничък, ще знаете. Особено топките му, да ме прощавате. Но това са приятни обреди и символи. Е, може да се каже и заблуди, ако стоим на твърди научни позиции, но ние не сме научни кулинаристи а канибалисти, нали така? Хората все още имат нужда от символи и заблуди, но нашите вярващи ги приемат с разума си, като едно полезно и приятно жизнено шоу. И ние им го предлагаме. Защото: какво е живота, ако не едно приятно шоу? Или поне би трябвало да бъде, според нас. — Като казахте за шоуто, та се сетих за втория репортаж. Едно доста ... еротично шоу, бих казал. И камерата показва вътрешността на кръгло помещение украсено с кости, скелети, черепи и други страхотии, което би трябвало да е залата на една канибалска църква. Срещу входа се откроява едно по-малко кръгло помещение допряно до основния кръг и от външната му страна, което е осветено в розово-червена светлина и свързано чрез овален вход увенчан с ярко жълт неонов елипс. Това представлява олтаря на църквата и от двете страни на входа към него стоят два скелета, като десния, ако се гледа от олтаря, е мъжки, защото има около половин-метров неонов фалус, светещ с пулсираща наситено-червена светлина, а пък отляво е женския скелет, който също има светещи виолетови овални срамни устни с размер около една педя на височина, които мигат синхронно с фалуса. По стените на централната зала има кръстосани кости чак до сферичния таван, където са изобразени разни ритуални сцени от живота на канибалистите, а отляво и дясно на входа има ниши с пирамиди от черепи. Седящите места вътре са за около 200 души и те са заети от различни хора с официално, но и с делнично облекло, има и правостоящи, като всички гледат към олтаря, където, във вдлъбнатата кръгла ниша стои един свещеник на Канибалската Църква и двама млади хора — мъж и жена. Те са в строго официални дрехи, което предполага някакъв обряд — навярно бракосъчетание. Свещеникът носи червено расо с черни кантове и избродирани на него позлатени черепи и кости, а точно отпред се спуска нещо като престилка, дълга до земята, с две големи кръстосани кости и череп над тях. На главата му има кръгъл пръстен, а на врата му виси голяма лъжица, които са също позлатени или златни. Той нарежда нещо с монотонен и напевен глас и след малко повдига плащеницата си с черепа и покрива с нея жената от лявата му страна, която вече е коленичила и се е приближила доста до мъжа. Не се вижда точно какво прави тя, но главата ù е някъде на височината на слабините на мъжа, а на неговото лице се появява блажена усмивка. Свещеникът описва един кръг с лъжицата в ръка и чуква леко жената по главата под покривалото. После го повдига и тя става, като сега мъжа коленичи и също му покриват главата. Позата му е аналогична на тази на жената преди, като тя също се усмихва щастливо. След поредната благословия с лъжицата покривалото пак се вдига и мъжа се изправя. После двамата се целуват пред всички и си разменят пръстени, с което обряда приключва. — Така-а, Мастър Канибалус-III. Бихте ли ми отговорили дали булката — защото това, нали, е бракосъчетание — прави с мъжа това, което аз, а сигурно и нашите зрители са си помислили, но което аз намирам за неудобно да произнеса, или ... просто му пришива някое откъснато копче на костюма? Защото, ако това е било копче, то какво пък правеше той, тъй като булката нямаше копчета отпред на роклята си? — Е, е, е! Много шум, ама за нищо, както бил казал Шекспир преди 6-7 века. Ами, разбира се, че булката запечатва ритуалната целувка на фалуса на мъжа, както и той после, на нейното съответно място. Или Вие не сте чували, че това нейно място се нарича точно срамни устни, и, следователно, е предназначено тъкмо за целувки? — Абе, за чуване, съм чувал, но не ми се вижда много прилично да се правят такива неща в една църква. Или във Вашата Църква може и сексуални оргии да стават? Кажете, отче. — Но, мистър Пийтс, Вие пак ми налагате Вашия, с нищо необоснован, морал! А пък целувката е един прастар символ на обич и уважение към близкия. Нима прословутият Христос не е целувал своите ученици, а и народа, когато е желаел да покаже своята любов? И нима Христовото учение не е едно учение за любовта? Този символ е известен и на сумата бозайници (макар че някои основно се хапят, но то е нежно и има същия смисъл). Че и птичките се целуват по цял ден, ако нямат какво друго да правят. Или Вие ще кажете: да, де, ама то има различни целувки и не точно по половите органи. А защо не точно по тях, след като съчетанието има за цел тъкмо използуването на тези органи за постигане на щастливо съжителство на двойката, както и за продължение на рода? Защо трябва да крием това, което всеки прави, и да си мислим, че по този начин сме по-културни? Или Вие считате, че и в ХХII век хората все още трябва да крият главите си в пясъка, като щраусите, за да си спестят накърняването на техните чувства, при все че те не си ги накърняват ни най-малко когато ги подгони нагона? Но все пак, обърнете внимание, че ние и не показваме непременно това, а го прикриваме с покривалото на свещеника (така както когато човек, ще ме прощавате, си духа носа използува салфетка). Освен ако младоженците пожелаят да не се прикриват, което се случва, кажи-речи, в един случай от десетина. А пък за какви сексуални оргии и еротика ми говорите аз, ей Богу, не разбирам! Оргии в нашите църкви нямат място, защото секса е нещо, което хората споделят усамотени, а еротиката, ако сте мислили по въпроса, е просто един ерзац или заместител на секса, който е изгоден на определени бизнес среди. Но целувката, нека сме наясно, не е оргия, а израз и символ на любовта. Ние изядаме нашите близки от любов и уважение към тях, така както и целуваме половите органи за да засвидетелствуваме чувствата си към лицето. Но нито при нашите погребални пирове ние се уядаме, нито при церемонията на съчетаването се отдаваме на оргии. Пак повтарям, това са символи и ние държим на тях. Ами, Вие да не би да си мислите, че ако някой народ има на герба си орел, то в тази страна гъмжи от орли и самолетите я заобикалят? Или пък, ако това е лъв, то там лъвовете са свещени животни и се разхождат свободно из улиците? И така нататък. — Добре, Мастър Канибалус. Аз Ви задавам точно такива въпроси, каквито болшинството от нашите зрители биха искали да поставят, защото, нали, това е и целта на нашето интервю? — Е, и аз Ви отговарям точно така, както бих отговорил на тях и на всички интересуващи се от нашите обряди. Така че да продължаваме. — Така-а. Ами какво ще кажете за хомосексуалните бракове? Сключвате ли такива, и има ли тяхната процедура някакви особености? — На коректен въпрос — коректен отговор: по принцип различия няма. Основната разлика между хетеросексуалната любов и хомосексуалната, както и платоническата, още братска, синовна и прочее, е че при разлика в половете тя се свързва пряко с продължението на рода, т.е. използуването на половете е целенасочено. Но тази целенасоченост, която дава резултат в един случай от, да речем, хиляда, е пренебрежимо малка, за да ù обръщаме особено внимание в един пренаселен свят като днешния. Само че колкото и да е малка тази разлика, основно тя се свежда до по-силна, тъкмо понеже е по-абстрактна, любов при хомосекса (също и при платоническата любов), така че ние дори се отнасяме с по-голямо уважение към нея, макар че това не се отразява на обряда. Единствено дето двойката трябва сама да си определи, кой от коя страна на олтара ще застане — от страната на фалуса, или на вагината. — Да, разбирам. Но сред населението все още битува схващането, че хомосексуалността е, всъщност, една болест, макар и безвредна за обществото; във всеки случай по-безвредна от една грипна епидемия. Съгласни ли сте с това виждане, или считате, че те са, тъй да се каже, по-добрите, щом тяхната любов, според Вас, е по-силна? — То "според мен" не значи, че аз съм открил Америка, понеже това е схващане застъпвано от психолозите и въобще от мислещите хора. А пък за болестта — ами, че тя и любовта е една болест, не намирате ли? Това не е нормално състояние на организма и то, обикновено, и не трае много дълго, но това е една приятна болест, и, като правило, не е социално опасна (не засяга другите личности, извън дадения кръг, или "триъгълник"). Ние приемаме и ценим тази "болест", така както правят хората от хилядолетия насам. — Добре, Мастър Канибалус. Нека сега видим третия репортаж, който също ще прозвучи доста шокиращо за мнозина от зрителите. Показана е същата църква, но този път пред олтара е поставено едно съоръжение, което представлява един огромен ... фалус, леко наведен надолу, с дължина около метър и нещо, вътре кух и с вътрешен диаметър около 40 см,. Пред фалуса има малко плитко басейнче с вода с овална форма. Отгоре, откъм задната страна на члена, има широк отвор, а самият той, изглежда, е надуваем, защото леко се поклаща. Към олтара се приближава една млада двойка като жената застава от женската страна и носи на ръце малко бебе, което веднага оглася църквата със силен плач, когато тя започва да го разповива, а мъжа застава от мъжката страна. Свещеникът стои зад макета на фалуса и поемайки ръзсъблеченото вече дете от ръцете на жената го повдига и поставя във вдлъбнатината, която трябва да имитира тестисите. После под звуците на някаква музика той го набутва в отвора на члена с главата напред и с протегнати ръчички, и го подканя да пропълзи през него. Бебето се дърпа и реве, но майка му отива от предната страна и го подканя да дойде при нея. Изглежда, че и самият фалус отвътре е хлъзгав, и понеже е наклонен и леко се друса, то малкото създание се пързулва по него и изскача точно във ваничката с водата, където майката го поема, подсушава и завива в пеленките. Свещеникът описва един кръг със златната лъжица пред детето и го тупва лекичко по главата с нея, което се съпровожда от акомпанимент на камбанен звън. По подобен начин той благославя и съпрузите и обряда приключва. — Ами-и, — обажда се Канибалус-III — това е нашия еквивалент на кръщенето, както разбрахте. И понеже ми е ясно, че пак ще ме питате за фалуса, то мога и да Ви обясня. Виждате ли, човек, все едно, се поражда чрез посявка от мъжкия член в женското влагалище, така че това е съвсем естествен символ, който се приема с удоволствие от нашите вярващи. Е, вярно е, че детето обикновено плаче, но то е защото му е за пръв път, а иначе това е един вид пързалка, каквито те много обичат. Вътре тече слаба струя хладка вода, което я прави хлъзгава, тя леко се поклаща улеснявайки придвижването му, а пък в басейнчето има вода с телесна температура, така че няма нищо наистина неприятно за него. И трябва да Ви кажа, че нашите прихожани са достатъчно възпитани и на никого не му хрумва да се присмива или да освирква двойката, когато кръщаваме някое осиновено бебе при хомосексуален брак. Символът е хубав и обряда — приятен. А като се има предвид, че последващото угощение в семеен кръг не е свързано с консумация на човешко месо, не виждам причини той да не се възприеме и от други хора — като Вас, примерно. — Е да, тук няма нищо канибалско. Но пък тогава: защо Вашата Църква го е приела? Изобщо, при Вас има голяма смесица от понятия, които се обединяват, кажи-речи, само от това, че всичките те са шокиращи за един морален гражданин, в класическия смисъл. Или, казано по друг начин, Вие бихте могли да се наречете още и "фалусианци", или нещо подобно. Пояснете, ако обичате, тези въпроси. — С голямо удоволствие, защото това е един вид реклама за нас, нали? Вие правилно сте забелязали, че ние използуваме най-различни представи, само дето акцентирате на шокиращия ефект. Но мистър Пийтс, шокирането или шоуто е просто маркетингов елемент! На фона на толкова религии, особено в една многонационална страна като Американските Щати, ние бяхме принудени да се отличим с нещо, не е ли така? Само че, обърнете внимание, ние не тръгваме никъде от нулата, а използуваме това, което е заровено в съзнанието на хората от дълбока древност. Mensare humanum est, казваме ние, защото човек не може да живее без материална (както и духовна, до която ще стигна след малко) храна, а пък латинската mensa е сродена с тяхната missa или църковна меса, която французите наричат messe (че и други народи), или нашето mess, което значи столова или блюдо, или група хора, тълпа, навалица. От този корен идва и руското "мясо", т.е. месо, оттам меся, а турците имат една хубава думичка — meze или mezelik — известна и в други балкански страни, която е точно хапката или мръвката (месцето) между две чашки питие. Но в основата на тези думи е арамейското m'shiha, или древно-еврейското mashiah (което е и известно еврейско име — Машиах), което значи месия или пророк, т.е. човек, който ходи сред масите и раздава духовна храна. Така че и духа и тялото се нуждаят все от някаква храна. — Сега нека минем към друг корен — продължи той — латинското caro, което значи месо (оттам каретите по ресторантите), само че при италианците cara вече значи скъпа, любима (cara mia или caro mio), което, не може да не се съгласите, си е едно чисто канибалско схващане, т.е. любимата е нашата вкусна "мръвчица", нали така? Или пък карнавалите. Не знам дали Ви е известно, но карнавалите са се появили някъде към 16 век в Испания и на средновековен латински те се наричали първоначално carnelevarium, което се разбивало на carne и levare, където глагола levo (оттам levare) значи намалявам, като на италиански думата става carnevale, а пък vale за нас (англоговорещите) значи прощално слово. С други думи, карнавала значел: "да кажем сбогом на месото", тъй като се правел преди някакви дълги пости. И как хората му казвали сбогом, а? Ами като се наплюсквали и натаралянквали, с извинение. Е, толкова за храната и канибалщината. — А пък що се касае до секса, то от него никога не сме могли да избяхаме, нали? Освен на "оня" свят. Пък и няма смисъл да бягаме, щом веднъж сме дошли на този свят. Страхотиите и шоковете са един добър психологически похват за отбягване или привикване към неприятните моменти в живота. Ние разхвърляме навсякъде кости и черепи из църквите си, но нима това е нещо по-различно от древната фраза Memento Mori или "Помни смъртта"? А нима драконите и другите украшения по фризовете на католическите храмове, както и празника Halloween, са нещо по-различно? А нима възрастните хора не ходят на погребенията на своите близки най-вече за да свикнат със скръбта (както и за да отидат поне на чуждо погребение, след като не могат да наблюдават своето)? Красивото и страшното винаги са си съжителствували много тясно в нашия живот и ние не можем да се откажем от тези човешки слабости. Хората идват при нас защото ги шокираме, но остават защото им харесваме! Но не е ли винаги така с чувствата при хората, и с любовта, като най-ценното от тях? Ние сме канибалисти, но ние не сме от "лошите" канибали, ами сме много весели и жизнерадостни хора. Така че: заповядайте при нас! — Благодаря, но не мисля, че сте ме убедили. Да изям баща си, когато му дойде времето да напусне този свят, все пак, не е една от моите представи за радостта от живота. — Мистър Пийтс, Вие изобщо не правите изключение от правилото. Повечето хора идват при нас не за да изядат те своите близки, а ... за да накарат своите близки да изядат тях, с илюзорната надежда, че така те ще останат за по-дълго в душите и сърцата им! Ами добре, щом хората толкова искат, защо да не ги изядем? А пък после и нас да изядат, и децата ни, и тъй нататък. Това е едно превръщане на материята, нали така? Това е едно научно виждане, липсващо в другите религии, и затова ние печелим все повече привърженици. — Последен въпрос, защото вече е време да приключваме: защо вместо кръста или полумесеца Вие използувате кръга като символ на канибализма? — Кръгът е наш основен символ не защото има нещо общо с канибализма, ами защото той е символ, изобщо, на църквата или господството! При нашето church това не личи особено ясно, но при немското Kirche вече се вижда, че църквата идва от латинското circa, което значи наоколо или приблизително, откъдето е и цирка, и пергела (циркуль, при руснаците), и сумата други кръгли неща. В латинския думата е дошла от старогръцкото κυριoσ, което значи главен, основен, откъдето κυριαρχoσ е господар. А пък кръга е символ на господството и властта, тъй като той е най-хубавата и симетрична, или божествена, фигура, понеже държи всички около себе си, около своя център. При това положение нашият избор е съвсем естествен, и, ако щете, един кръг е по-лесно да се опише с ръка, отколкото кръст, например. — Е, благодаря Ви за интервюто Архкан Канибалус-III, от мое име и от името на зрителите. — И аз Ви благодаря, мистър Пийтс — и той се надигна от стола, при което изпъкнаха черепа и кръстосаните кости на расото му, и описа със златната лъжица един кръг в посока обратна на часовниковата стрелка, като накрая чукна с нея репортьора по главата проговаряйки: "Give gusto to the people!"*. В момента на удара с лъжицата прозвуча приятен камбанен звън излизащ, навярно, от скритото в нея възпроизвеждащо устройство, и усилван от вградения във вдлъбнатата ù вътрешна част акустичен резонатор, което придаде тържествен завършек на интервюто. [ * Фразата би трябвало да се преведе като "Прави густо на хората!". Латинското gusto значи пробвам, вкусвам, глътвам, но се използува като синоним на хубавото, насладата, или кефа, откъдето идва и нашето "гъст" — като изобилно поникнало поле с пшеница. ] 02.2001 — — — — — |
Сконвертировано и опубликовано на http://SamoLit.com/