Р А З У М Н И Я Т   Ч О В Е К


          (ФАНТАСТИЧНИ РАЗКАЗИ)




          Христо МИРСКИ,    София, България,    2012




           — — — — —


   
     Тъй като това е цяла книга то нека дадем идея за корицата (ако няма по-добри предложения).
     Отпред: На синкав фон, в средата окачени на една връв висят везни (аптекарски), в лявото и по-тежко блюдо на които е поставено земното кълбо (с картинка на континентите), а в дясното се вижда само едно стръкче детелина (в саксийка) с по четири листенца, като символ на щастието.
     Отзад: каквото и да е, а може и нищо.

 


           — — — — —


           СЪДЪРЖАНИЕ


     Предговор
     Новобранецът

     Логична мисъл
     Откритието на професор Колосов

     Стимулаторът на Питър Мак-Грийвз
     Детелината

     Брачното предложение
     Право на избор

     Homo Rationalis

     Тунелът
     Канибалите

     Биологичен партньор
     Поръчката

     Шестият ден
     Homo Retarded

     Нови ?


           — — — — —


           ЧАСТ ЧЕТВЪРТА




          БРАЧНОТО ПРЕДЛОЖЕНИЕ


     Беше малко преди десет сутринта в един топъл юлски ден на 2168 година когато Джулия Муун Форстър седна край една малка маса под раираната с бели и червени ивици стряха на терасата на кафе "Медена палачинка", в северозападната част на осеммилионния Детройтски мегаполис, разпрострял се вече на тераси и по дъното на езерото Ери. Тя беше 35 годишна сочна блондинка, със сламено-жълта коса, стърчаща настрани като старовремски покрив на селска къща, която надвисваше над изящните ù ушни раковини, от които се спускаха кехлибарени обици с формата на малка чепка узряло грозде. Отпред косата засенчваше леко големите ù тъмно-кафяви очи с разширени като копчета за костюм зеници и накъдрените ù дълги вежди, които заемаха долната част на изрисуваното като житно поле чело. Джулия носеше бледо-жълта лятна блузка с нарисувана отпред в долната част дълбока чаша със зелена напитка, от която извираха разноцветни кръгли мехурчета, които ставаха все по-големи нагоре, и някъде около лявата ù гърда в едно блестящо синкаво мехурче пишеше: "Свежа като моминска гръд!" — рекламата на "Муун кола". Кожата ù бе загоряла от слънцето, включително и стройните ù крака под шортите имитиращи слонска кожа, или по-точно двата задни крака на малко слонче със закривена настрани опашчица, гледано отзад, а пък отпред кожата се събираше в релефен бутафорен цип, който започваше от кръста, но това не се виждаше защото бе прикрит от блузката, и завършваше с голяма катарама в долната част. Седнала на масата тя губеше част от сексапила си, защото прикриваше слонския задник, под който се намираше една не лишена от прелести част на тялото ù.
     Джулия чакаше своята приятелка Мери Джейн, с която не се бе виждала доста време, защото Мери бе станала добра модистка и си бе намерила работа в една фирма във Фриско, далеч на тихоокеанското крайбрежие, и досега бе идвала само два пъти насам и то все набързо и делово, така че все не можеха да се срещнат, докато сега щеше да стои около седмица и се бяха уговорили да прекарат целия предиобед в приятни разговори и спомени. Уговореният час вече подмина и Джулия гледаше загрижено минувачите наоколо, но тъй като нямаше никаква идея как изглежда сега приятелката ù, освен високия ù ръст и зелените ù очи, които трудно можеха да се променят, тя можеше само да гадае коя от дамите би могла да е въпросната Мери. Козметиката правеше чудеса и добре, че нямаше много хора в кафето в тази част на деня, а и Джулия бе споменала, че ще носи някаква реклама на "Муун кола", както тя обикновено правеше, защото по едно съвпадение това бе и майчината ù фамилия, така че можеше да си позволи да се радва на хубавия ден и да не се тревожи особено за разпознаването. Най-вероятно Мери щеше да е в зеленикава гама и в нещо модерно — може би като русалка сред зелени водорасли, или нещо такова. Освен това тя познаваше и походката ù, която беше бърза и енергична, като дясната ù ръка правеше по-големи махове от лявата, пък и една 40 годишна дама, положително няма да е кльощава ката щиглец, най-малкото защото никога не е била такава, така че имаше шансове и да я познае отдалеч.
     Сигурно не е това момиче с шапка като розова пъпка и розова рокля на бели капки като от роса; нито пък онази жена с жълта като минзухарче свободна рокля със зеленикав бордюр отдолу, защото тя се влачи едва-едва, пък и зави в друга посока; нито тази с рокля като балон, защипана с ластици по краката и десен като на пъстра динена кора — чак толкова да надебелее една делова дама като Мери не бе възможно, пък и тази май вече бе прехвърлила петдесетте. Не може да е и тази бяла фея с рокля с нарисувано отпред ябълково дърво и две по-големи ябълки точно там където човек можеше и да очаква да има нещо по-сочно. Но виж тази със зеленикавата коса и с шапката като огромна тропическа пеперуда къде ли се е забързала така? Ами да, ще бърза като закъснява вече десет минути, и ще маха ръката си като че ли държи бастун в нея, защото какво друго ù остава при тази походка. И Джулия вдигна ръка от масата си още щом забеляза, че въпросната пеперудка влезе на терасата.
     — Хелоу, Джули! — провикна се Мери, която също позна приятелката си и се запъти към масата като развяваше полите на роклята си, която бе десенирана с огромни стръкове зелена трева с капки роса по тях и една голяма пъпчива жаба седнала отпред някъде на една педя под кръста ù. Когато завиваше между масите от гърба на роклята ù се показа главата на голям скакалец, който си чешеше главицата с предното краче. На лицето на Мери разцъфна щастлива усмивка, която допълни блясъка на зелените ù очи и после, разглеждайки тениската на приятелката си, тя добави — "Свежа като моминска гръд", както винаги. Радвам се да те видя, скъпа.
     — И аз много се радвам Мери, защото годинките си текат а ние все не можем да се срещнем с теб откакто забягна на запад. Аз си секретарствувам тук и изобщо не мисля да напускам този мравуняк, а ти все нагоре и нагоре в кариерата си. Или водата тук ти се видя малко та отиде при по-голямата вода, а? Тих ли е поне този океан там или само така му казват?
     — Кога тих, кога не, скъпа — додаде Мери. — А за кариерата не си съвсем права, защото нищо особено не правя, просто там намерих текстилна фирма дето да иска да работя за нея, а тук не ми предложиха. Ако сега ми предложат защо пък и да не се върна, макар че тук, все пак, е по-студено, особено през зимата. А въобще, с работата е като с мъжете — всички служат за едно и също, но с някои ти е по-приятно.
     — Е-е, не бих казала, че е съвсем едно и също. Има някои разлики, ще знаеш. Аз не е като съвсем да не бях пробвала с различни мъже, но след като попаднах на Бен Смит, не бих го сменила с друг, за нищо на света.
     — Ти винаги си била по-романтична, Джули, но аз не виждам голяма разлика при мъжете. Е, някой друг сантиметър в повече, или в по-малко, има, наистина, но с всичко се свиква — намигна Мери.
     — О-о, не ти говоря за сантиметрите, скъпа, и ти го знаеш. Но, виж какво, хайде избери си нещо, за да не стоим пред празни ясли. Тук правят хубави палачинки, ако не си забравила, и аз бих взела две-три различни и едно капучино. Разгледай менюто и решавай.
     Мери Джейн натисна бутона на масата пред нея и там се освети един плосък екран, а като плъзгаше пръст по малкото топче прегледа набързо компютърното меню и промълви:
     — Добре де, нека да са палачинки. Може и капучино, но аз бих предпочела едно студено "Кампари", защото в такова хубаво време няма нищо по-приятно от горещ мъж или студено "Кампари". А понеже нямам под ръка мъж ще се задоволя с питието, нали така?
     — Е, аз обикновено не започвам толкова отрано деня по този начин, но този път тъй да бъде, заради срещата ни може и малко вермутец щом си рекла, драга. Набери ако искаш и за мен, та да пристигнат наведнъж.
     — С кое, казваш, не започваш толкова рано деня, не разбрах: с мъжа, или с питието? — вметна Мери.
     — Само с питието, драга, щом искаш да съм точна. Сега доволна ли си? Понякога си направо непоносима щом стигнем до темата секс, ама нейсе, веднъж на шест години може и да те изтрая.
     — Седем години, Джули, и няколко месеца, защото се видяхме за последен път вечерта на най-дългия ден, по повод дефлорацията на най-голямата дъщеря на Джоана, Елеонора, която наскоро беше навършила 16 години и беше отишла с едно сладурче — Джордж, или Джеръм, или Джим, не помня точно — в Палатата на Девите за да прекара първата си нощ с мъж. Джоана все се хвалеше, че Ели отишла само за да не я карат после да се явява на медицинска комисия като навърши 18 години, та да проверят дали е вече дефлорирана, а иначе от две години спяла заедно с това момче и отдавна не била девствена, но, какво да се прави — закони. Пък и Празника на Девите, все пак, си е една хубава традиция от десетилетия, и всяко младо момиче или момче отиват с радост на него, защото: каква е ползата от една запечатана "бутилка", ако не можеш да опиташ питието в нея — така била казала малката Ели и майка ù цялата вечер го повтаряше. А месец след това аз потеглих към тихоокеанското крайбрежие заедно с моя Дейвид Спот и с трите си деца, и ето ме чак сега, след повече от седем години, отново тук да си пия питието с моята скъпа Джули, която не започва деня си рано с изстуден алкохол, а само с топъл мъж, и то ако той се казва Бен Смит. Наздраве Джу, и за щастие в живота ти. — изрече Мери и вдигна чашата в ръка, понеже, докато рецитираше монолога си, една роботизирана количка се бе дотътрила до масата с поръчката им.
     — И на теб, Мери. Наздраве, нимфоманка такава. Стане ли дума за секс, нищо не може да те удържи. Я ми кажи, още ли си с Дейв Спот или вече си си намерила и трети и четвърти?
     — Още, скъпа, успокой се. И не мисля да го сменям за някой сантиметър в повече, ако искаш да знаеш. Не че отказвам ако някой ми хареса и Дейвид не е под ръка, но не по-често от 3-4 пъти в годината, и не повтарям, значи, след това. Не съм аз такава, за каквато ме мислиш, и само дето приказките ми май са повече от твоите. Ето, например, живях с Джилбърт Джонс повече от пет години и му родих Патриция Джейн Джонс и, по всичко личи, че и той е доволен, и Патриция няма нищо против, даже си мисли да стане и тя модистка, във всеки случай има чувство за композиция и добре си служи с компютърния художник. Сега живее недалеч от мен с едно младо студентче, и май мисли да му роди някое сладурче, само че все се чуди момиче ли да е или момче, пък аз ù казвам, че най-добре е изобщо да не ходи на преглед поне до шестия месец, за да не разбере какво ще е, а то сега младите ходят още след първия месец, и така се губи целия интерес на очакването. — Мери отпи от чашата си и продължи. — После след две години, както се казва, случайни и периодични връзки се спрях на добре познатия ти Дейв, и след известен брой упражнения сутрин и вечер му родих мъжка рожба наречена Питър Джейн Спот, който също няма нищо против, че съм го сторила и е от най-лудите в местния отбор на скаутите и вече гони тринадесетата си година. А малко преди да се понеса на запад му родих, на Дейв де, и Моника Джейн Спот, която вече ходи втора година на училище. След това се отказах да раждам, не защото толкова ми омръзна, а защото си изпълних определената от закона бройка, а нямам излишни милиони за да си платя таксата за четвърто дете. Дейв, обаче, има още право на трето дете и аз все го навивам да си намери някое друго маце за целта, ама той се опъва, и аз почвам да си мисля, че може би ще взема накрая и да се омъжа за него. Ама, защо да бързам?
     — Ами, Мери, аз това и се канех да те питам — защо още не си го направила, скъпа? С тези три деца, и ако след година-две навършиш 40-те никой не може да ти каже и копче, ако решиш да се омъжиш.
     — Мерси за комплимента, но наскоро ги навърших, пък и ти май го знаеш, Джу. То ясно, че никой няма да ми попречи, но защо да бързам, след като още не съм се наканила да се отказвам от мъжете? Пък и винаги мога да го направя. Ха наздраве отново, и се похвали и ти с нещо, скъпа.
     — То при мен какво ново — нищо. Дъщеря ми Евелин кара 15-тата си годинка и догодина и тя ще ходи на Празника на Девите, но мисля, че още си е девствена, макар че не съм я питала, защото ... нали знаеш, децата се сърдят като много ги разпитваш. Израстнала е хубава и висока като върлина, но още си играе с куклите и май за нищо не я бива, освен да роди някое дете като порасне още малко, но пък и аз не блестях с големи способности на нейната възраст, а сега си живея живота и мисля, че съм щастлива. След това дойде Джон, който беше още в детската градина докато ти беше тук, но сега се е метнал на баща си и все нещо майстори разни роботи и ги обучава. И двете деца са с моята майчина фамилия и с бащина Смит. Скучна работа, не като при теб — реши тя да я поухапе малко — но аз съм доволна и си продължавам секретарската работа, само дето началниците ми се сменят през три-четири години. Та понеже съм вече 16-та година с Бен и си мисля ... мисля си: да се омъжа за него. Какво ще кажеш, Мери?
     — Да се, кхъ, кхъ, омъжиш ли, казваш? — позадави се Мери, която тъкмо налапваше едно парче от палачинката със сладко от смокини и репликата доста я изненада. — Ами-и, виждаш ли, то не че не можеш, законът го позволява, но закъде си се забързала, т.е. защо си решила да го правиш, можеш ли да ми обясниш?
     — Ами, след като живея с него повече от десет години, значи имам право да се омъжа, освен това имаме две деца, и аз вече навърших 35, така че реших, че може и да му направя предложение някой ден.
     — То ясно, че щом си на тази възраст и с деца, които носят неговата фамилия, никой няма да ти забрани. Виж, ако беше по-млада от 30 и ако нямаше деца, тогава можеше да се търсят и свидетели, а пък ако беше и под 25 то изобщо нямаше да ти разрешат, но аз те попитах защо искаш да се омъжиш, нали?
     — Ами, Мери, аз толкова време живея с Бен, и той с мен, и аз, ами, мисля, че го обичам, и затова ...
     — Хо, хо, хо-у, ще ме умориш, скъпа! — отвърна Мери. — Но разбира се, че го обичаш, иначе защо ще живееш с него, нали така? Но аз те питах защо ти е да се омъжваш, или ... Ама ти да не си мислиш, че като обичаш някого и трябва непременно да се омъжиш? То, вярно, че едно време е било така, но ти нали знаеш, че миналия век започнало постепенно на три брака да се пада един развод, после на два един, докато в редици страни разводите надхвърлили и 70% от браковете и започнали да се качват и още. Е, разводите не успели да надхвърлят браковете, защото, все пак, за да се разведе човек трябвало първо да се ожени, а се случвали и някои женени, които така и си умирали преди да успеят да се разведат, но след като надхвърлили 50-те процента хората започнали да се питат: какъв е смисълът да се женят, и после да се развеждат, за да могат пак да се оженят? Ами-и, нямало смисъл, и затова някъде, когато аз съм се родила, вече било решено, поне в Американските Щати, никой да няма право да се жени докато не се роди поне едно дете и то не стигне поне на възраст за училище, или докато не изминат поне 10 години от техния съвместен живот, но като правило никой не го прави преди 40, че и 50 годишна възраст. И затова сега разводите са по-малко от 10% от браковете и никой не се оплаква от това. Ясно ли ти е? — Мери поспря за малко за да си дояде палачинката, опита и от другата и после продължи. — Омъжвай се, щом толкоз искаш, но първо си отдели парите за развода, защото половин годишна секретарска заплата май няма да ти стигне. Хората се женят, нормално, когато се откажат от секса и започнат платоническата старческа любов, а аз като те гледам още "свежа като моминска гръд", то нещо не ми се вярва да си решила да го правиш, а?
     — Е-е, чак пък такава жертва да правя заради брака не съм решила още, разбира се, но някак-си една жена е по-спокойна когато има законен мъж до себе си, не мислиш ли така?
     — Слушай, Джу, за какво спокойствие ми говориш? Спокойствие са търсели жените едно време, за да могат да хванат по-здраво мъжете, че да не им избягат, защото е трябвало да работят и да се грижат за децата си, а то иначе на мъжете това хич не им се искало. Сега знаеш много добре, че, поне в Американските Щати, всеки мъж или жена на възраст от 20 до 50 години си плаща официалните 5 до 15 процента издръжка, в зависимост от дохода и броя на децата си, а после всяко дете си получава установената минимална издръжка, само дето докато то още няма 14 години, тази издръжка я получават тези, които го гледат, които са пак същите хора, най-често. Това е социализъм, драга, не си ли чувала — децата принадлежат на нацията и затова нацията се грижи за всички; е, не е комунизъм, както едно време са мислили, когато и жените трябвало да бъдат също общи — макар че те пак са общи, ама ако искат, де. Така че въпросът не е в спокойствието; аз си мисля, че ти си просто още малко старомодна, но в това няма нищо лошо, и аз имам една колежка във фирмата, която се омъжи даже на 30 години, само с един 9 годишен син. Ако това толкова те тормози, направи го, но по-добре помисли още, или почакай докато навършиш поне 40. ... Абе, я дай да повторим този алкохолец, че то с него е като с мъжете: без веднъж може, ама само с веднъж, за почти два часа, не бива, а?
     — Мерси, Мери, ама аз повече пиене не искам, освен някоя от моите коли, може би. То и аз мисля като теб, ама в последно време ми се струва, че ако аз не му направя предложение, ще вземе той да го направи, разбираш ли? А после може и да съжалява, защото какво ще кажат приятелите му, като разберат?
     — Ама откъде накъде той? Да не би той да ти е раждал децата, а? Я го виж ти нахалника! Да, това вече е сериозно, защото нито да му откажеш, нито да приемеш. Освен да му отговориш уклончиво, ама пак не върви. Абе виж какво, защо не поживеете малко разделено, поне за 2-3 седмици, а?
     — Ех, Мери, опитвах и това. Всяка година отивам някъде на почивка сама. Не за да търся други мъже, нали разбираш, а просто за да си почина. И какво мислиш? — След седмица и той се дотътри при мен! Не, че не ми се обажда за да ме предупреди, или че идва да ме следи нещо — не-е, просто му ставало скучно. Пък и аз не му се сърдя, защото и на мен ми става скучно на третия ден още, и така-а ...
     — Ама, виж сега: мъж да прави предложение е, наистина, много старомодно и май се случва само в един-два процента от случаите, ако може да се вярва на тези социологически статистики. Ще трябва нещо да се направи за да не се случи. Знаеш ли, май че нещо измислих. Защо не вземете да ми дойдете на гости във Фриско? Не сега де, защото сега е много горещо, че то ние сме на ширината на Атина, но към края на септември или дори октомври там е чудничко. Или април също, само че април е много далеч. А пък като дойдете ще го оставиш някоя вечер да си поговорят с моя Дейв — по мъжки, както се казва — а пък аз ще му обясня ситуацията предварително и това може да помогне. А дотогава гледай да задържаш топката някак-си, излъжи го нещо, ако трябва, намекни му, че е хубаво първо малкия Джон да стане пълнолетен, за да не му се смеят децата в училище, нещо такова, значи.
     — Защо не, Мери? Благодаря ти, скъпа. Така си и знаех, че ще измислиш нещо. Ще му обясня, че докато не мине дефлорацията на Ева, която ще е чак догодина, не е прилично да се мисли за нашата сватба. Да, разбира се, това ще свърши работа. А после може и да се разберем да навърша четиридесет години и всичко ще е наред. Браво, Мери! Ще взема да пийна и аз още една чашка по този случай — и тя набра поръчката на пулта на масата като додаде. — И за теб, нали?
     — Мерси, Джу, само че това ще е последното, че вече се заседяхме доста, пък имам и друга работа. Е, ако чак нищо не стане, в което много се съмнявам, не мисли, че аз няма да се радвам да те видя в черна рокля за сватбата — тя положително ще ти отива!
     — Е, все някога ще я облека, предполагам. Както и ти, може би. То рано или късно всеки е редно да се ожени, за да си изживее спокойно старините и да се радва на внуците си, обаче сега е възраничко, скъпа, така че ще гледам да ти дойдем на гости.
     — Заповядайте, когато можете, дори и сега, но най-добре след два-три месеца, като поспаднат жегите. Ето ти адреса ми, да ти е подръка, макар че винаги можеш да го научиш по компютърната мрежа. Е, хайде пак наздраве, за срещата и за успех в начинанието.
     — За успеха, Мери, и за твое здраве.
     — Знаеш ли, Джу — продължи тя, след като отпи порядъчна глътка от студеното питие, — някъде бях чела, че в славянските езици даже не казвали, че хората се женят, ами използували някаква дума като боклук, отпадъци — нещо такова — та си помислих, че тези славянски души може по-добре от нас да са чувствали нещата, а? Ами то, човек като се ожени вече за какво ли става, освен да се готви за гроба? Той си е направо отписан от живота, права ли съм?
     — Ами, комай си права, Мери, но пък и това трябва да си има своите прелести, щом толкова векове се е практикувало. Както и да е — всяко нещо с времето си! Наздраве за последен път, скъпа.
     Малко след това слонският задник се надигна и леко се заклатушка към изхода, придружен от зеления скакалец, който още миеше лицето си с предната си лапичка и сигурно беше щастлив, защото нямаше да разрешава такива сложни проблеми като изхвърляне на здрави и прави хора на боклука, само и само, защото не можели да живеят заедно с всички хора, ами предпочитали тясното общество на двамата влюбени, без да разбират, че всичко на този свят е до време и хората трябва да се ограничават от обществото едва тогава, когато и то започне по малко да ги изключва от себе си. Такива ми ти работи.

          * * *
     Около две години по-късно, в един ранен следобед, останал сам в дома си, Бенджамин Смит, електронен инженер, който след година щеше да навърши средната възраст от 40 години, и който почти половината от това време бе прекарал с някоя-си Джулия Форстър, с майчина фамилия Муун (поради което тя много си падаше по "Муун Кола"), и която иначе много го обичаше, така както и той нея, прелистваше една папка с разни боклуци от студентските си години и попадна на някакво вече пожълтяло листче, съдържащо компютърна разпечатка с 10 женски имена и адреси под тях, третото от които бе заградено с червен химикал, а срещу първото и второто бяха сложени отпред малки гаргички. Той тъкмо се готвеше да го захвърли в кошчето, заедно с няколко непонятни бележки, писани със забравен вече от него детски шифър през ученическите му години, някои нескопосани стихчета от същото време, някакъв амулет поставен в прозрачна рамка където на зелен бархетен фон имаше изсушена миша опашка навита на осморка и защипана в средата, между кръгчетата на цифрата, от една щипка на речен рак — най-добрия в тази част на Галактиката амулет предпазващ от злите сили от четвъртото измерение — и разни други ненужни дивотии, когато забеляза, че заграденото име беше на Джулия Муун Форстър, или, всъщност, на тази Джулия, с която той вече 18 години живееше щастливо и неразделно. Тогава той си спомни ...
     Спомни си, че през студентските си години бе прочел в някаква книжка, че един мъж не може да спи със всички жени на света, но все пак трябва да опита! И той започна да опитва, като стриктно спазваше условието да избягва повторенията, за да може да увеличи бройката. В началото всичко беше чудесно, след половин година всичко беше идеално, след още някой и друг месец всичко беше все още отлично, а след година и нещо в една друга стара книжка прочете, че под слънцето нямало нищо ново и веднага се съгласи с това на базата на натрупания вече личен опит. Тогава той тъкмо завършваше следването си и като човек на точните науки направи най-простото, т.е. това което правеха сумата други млади хора като него — събра стипендията си за около половин месец и отправи една заявка към централизираната компютърна база, която съдържаше всевъзможни индивидуални физически и психически характеристики за почти половината от 27 милиардното население на земното кълбо, или за всички страни, които бяха включени в тази база. Заявката беше съвсем стандартна — търсеше си партньор за съвместно съжителство. След две седмици, или по-малко, той получи по пощата едно листче — това листче с 10-те имена — в което бяха отразени първите десет най-подходящи кандидатки от Американските Щати, където той бе ограничил желанието си, подредени по азбучен ред. Най-напред стоеше — и той погледна в листчето — някоя-си Бети Стивънсън от района на Солт Лейк Сити, после някоя-си Даяна Мълиган от околността на Мемфис, а на трето място беше някоя-си Джулия Форстър от Детройт; останалите имена в списъка бяха доста далеч, а той вече се бе поотказал да пробва всички жени в света, така че избра най-близката до родния му град и до Чикаго, където завършваше компютърно инженерство, и реши да си опита късмета. В близкия уикенд той прескочи до Детройт и по адреса и снимката на Джулия, която получи веднага от компютърната мрежа, успя да я издебне на излизане от близкия магазин. Хората на 20-тина години нямат проблеми със запознаването, така че на другия ден те се разхождаха покрай езерото Ери, следващата седмица пак, и така се получи, че когато той скоро се дипломира бързо си намери работа в Детройт. Джулия беше с три години по-млада от него и напълно отговаряше на желанията му, така че нищо не му остана освен да заживеят заедно. После се появиха децата, после времето минаваше, и ето го сега отново с това забравено листче.
     Той понечи да го захвърли в кошчето, защото то отдавна си беше изпълнило предназначението, после реши да ù го покаже, но накрая взе решение да го остави пак на старото му място в папката. Жените винаги са били по-емоционални и жадни да командуват и не биха могли да се примирят с факта, че компютрите могат да вземат по-правилни решения от тях, така че няма защо да я разочарова. Нека си мисли, че тя го е избрала, и да му направи предложение за женитба след някоя и друга година, когато дойде време да се отпише от обществото на свободните мъже. Щом толкова държи инициативата да е нейна, той лично няма да възразява. И Бенджи прибра листинга и се усмихна щастливо.

     07.1998


           — — — — —


          ПРАВО НА ИЗБОР


     Дитер седеше разсеян в столовата на детския дом "Веселите мечета", построен на малко възвишение на североизток от Франкфурт, зяпаше през прозореца и човъркаше в чинията с вилицата си. Нито беше особено гладен, нито мислеше за яденето, но под строгия поглед на Ингрид, дежурната учителка, се насили да напъха в стомаха си един кремвирш и да изпие млякото си. Не че беше тъжен, но пък и нямаше особени основания да се радва, защото половината от приятелите му от миналите години вече ги бяха осиновили и се бяха разпръснали по най-различни места, а и още пет деца ги взеха тези дни, така че на закуска присъстваха само десетина момчета и момичета. И понеже бяха малко, то днес за втори път тази седмица пак той трябваше да прибира чиниите и да ги пъха в миячната машина. Е, десетина чинии не бяха кой знае колко, така че това не го вълнуваше много. Не го вълнуваше и срещата с баща му, който трябваше днес да пристигне, защото не му беше за пръв път, но все пак очакването не е особено приятно, така че той просто скучаеше и се чудеше с какво да запълни времето си.
     На съседната маса седеше Марта и той можеше лесно да метне едно хлебно топче, което, с малко късмет, може би щеше да улучи чашата ù с мляко, но той не обичаше да се повтаря често, така че отхвърли този вариант. Избръмча видеофона и докато учителката отиде да отговори той издраска лекичко с нокът под масата и издаде някакъв особен писукащ звук, който трябваше да мине за цвъркане на мишка, но или момичетата не го чуха, или вече бяха свикнали с това, така че и този номер не мина. Малко позакъснял в столовата нахълта приятеля му Курт и Дитер му подвикна да си закопчее дюкяна, обаче Курт изобщо не погледна надолу, а отиде направо да си вземе закуската. Не му оставаше нищо друго освен да си дояде кремвирша и да прибере чиниите на закусилите вече.
     След като приключи с тази задача той отиде да си скатае багажа. Миналата година, когато беше на седем години и трябваше да отиде при първия си баща, той все питаше как ще го познае, но сега му беше ясно, че това изобщо не беше нужно. Йохан знаеше много добре как изглежда бъдещия му син. Той само подаде нужните документи на дежурната учителка и провери дали номера на лявото му рамо беше 17CAF073528. Е, нямаше как да не е същия. След това Йохан го хвана за ръка и го поведе към гаража на детския дом. Той беше едър мъжага, на 45 години, както после разбра, с рунтава кестенява коса, светли очи, гладко избръснато лице и постоянна шеговита усмивка на устата. Голям веселяк беше и те си живяха добре цяла година. Откара го в Мюнхенския мегаполис, на 47-ия етаж на една пирамидална постройка наречена Тутанкамон. До нея имаше неголямо езеро с механични крокодили, на които често се возеше и сам, защото управлението им беше много лесно. Качваше се на гърба им по някой от краката, с които се прикрепваха към кея, сядаше на седалката, прибираше краката и включваше опашката. Когато трябваше да завие, крокодилът загребваше по-силно с някоя от предните си лапи. Моторът им беше в муцуната (виждал бе някои с отворени муцуни, когато се налагаше да ги ремонтират), а очите им бяха прожектори за вечерно време. Като се спуснеше и прозрачния капак те можеха да потъват и да плуват под водата и по дъното, но децата имаха право да ги ползуват само като лодки, така че под водата той се возеше най-често заедно с Йохан.
     Какъв ли ще да е сегашния му баща, чудеше се той докато прибираше играчките си. И накъде ли ще го откара? Той можеше да попита учителите, но нарочно не го бе направил, за да му е по-интересно. Ами ако бъде майка? Дитер не искаше да си има майка, защото беше момче и по-хубаво бе да си има баща. Курт, ама не сегашния, а този от серията DEX, който замина миналата година, се снабди с майка и му писа веднъж, че била много мила и красива жена на 55 години, но той не си падаше много по майките — може би заради мацката на Йохан. Ама не беше сигурен, че ще вземе да загуби апетит ако се окаже, че ще има майка. В инкубаторите се раждат както момчета, така и момичета, което ще рече, че когато те пораснат ще има толкова майки, колкото и бащи, за бъдещите деца. Все пак той се надяваше на баща, защото учителите знаеха добре личните му характеристики и надали щяха да му предложат нещо, което няма да му хареса. Всъщност, какъвто и да е бъдещият му родител, все ще е по-различен от първия му баща, така че няма опасност да му бъде скучно. Нито пък Йохан щеше да откаже да го приеме на гости, ако му пише, че му е домъчняло за крокодилите.
     Той огледа още веднъж стаята, дали не е забравил нещо важно, сгъна чаршафите, остави ги на кревата и се загледа навън. После нещо му хрумна и той се обърна към креватчето. В горната част на дюшека някой негов предшественик беше написал със синьо: "място за тиквата". Дитер извади една своя химикалка и добави в долната му част: "място за ауспуха". Огледа го доволен и метна чаршафите върху новия надпис. Сега вече можеше спокойно да слезе в занималнята и да дочака баща си. Той нарами торбите си и се повлече по коридора към партера.

          * * *
     Тъй като беше само 23 август, а учебните занятия не започваха преди първи септември, повечето момчета бяха навън и ритаха топка. В занималнята няколко момичета гледаха детски филмчета или четяха нещо по мониторите. Дитер седна пред един от екраните и си избра една космическа игра. Сложи наушниците за да не вдига шум и хвана ръчките на управлението. Беше се заиграл здравата, така че изобщо не усети кога баща му бе пристигнал, даже леко се сепна когато учителката го потупа по рамото. Свали наушниците и изключи играта. Обърна се и огледа мъжа, който стоеше зад него. Беше мъж и това бе хубаво. Беше висок и слаб, с брада и мустаци, черноок и добре облечен. Дитер знаеше, че той трябваше да има 40 години, защото иначе нямаше още да е в правото си да избира дете, но мъжът му се виждаше твърде млад. Това също бе хубаво. Когато го поздрави гласът му бе плътен и приятен. Каза че се казвал Зигмунд Волф, бил на 42 години и работел като дизайнер в една голяма строителна фирма, а после започна да го разпитва как се казва и защо си е избрал това име. Ами защото му е харесало, разбира се, мислеше си момчето, но понеже вече много пъти бе отговарял на подобен въпрос си беше измислил и интересен отговор, според него. Само че то е дълга история и ще му я обяснява по пътя, ако иска, отвърна той. Така приключиха официалния разговор, провериха документите, сбогува се с учителите и потегли след новия си баща към въздухолета му.
     — И закъде ще пътуваме, ако не е тайна? — попита момчето, след като се настани до Зигмунд в колата. — Не че имам някакви възражения, татко, защото досега съм бил само в Мюнхен и по за два дни в Париж и Виена, така че ще ми е интересно навсякъде.
     Зигмунд стартира двигателя, повдигна колата на въздушната възглавница и я подкара бавно към близката магистрала, където набра маршрута и превключи на автопилот. Въздухолетът се издигна на нужната височина и като почака малко се вля в потока над трасето. Той се отпусна на седалката поласкан от детската непринуденост и от непривично звучащата дума "татко" и погледна към малчугана до него.
     — Ами, този път ще потеглим на север, щом не възразяваш. Аз живея в източната част на Хамбург, в една селска къща на левия бряг на Елба. Наоколо има няколко стотин подобни къщички, със зайчарници и кокошки в дворовете. Хем съм на село, хем за половин час стигам до работата. Само че зайци нямам защото няма кой да ги гледа, понеже живея сам.
     — Зайци ли? И те могат да раждат малки зайченца, нали? Също както жените по-рано са раждали, а, татко? Аз много бих искал да си гледам някое зайче, ако може.
     — Щом искаш ще помислим по въпроса. Изглежда, че проблемите са само два: единият е, че ти ще трябва да се грижиш за него и да го храниш всяка сутрин и вечер, а вторият е, че от това уроците ти не трябва да страдат. Съгласен ли си?
     — Иска ли питане? А къде ще ходя на училище? Предишният ми баща ме возеше всеки ден и ме връщаше вечер. И ти ли също ще ме караш?
     — Може и аз, но по-добре е да ходиш с автобуса с другите деца. Да не си мислиш, че ще си единственото дете в района? — отвърна бащата. — Освен това зайчетата трябва да са поне две, нали знаеш, ако искаш да раждат малки зайчета.
     — Аха, знам, една зайка и един заек и те ще се възпроизвеждат доста често, нали така? Май че два-три пъти в годината. Учихме нещо подобно, само че не ни показаха как точно става това, ама аз не съм толкова малък, така че се досещам — додаде Дитер и се загледа в пейзажа под колата. Движеха се на няколко стотин метра над земята и прелитаха над различни полета, на места черни, на места още зелени, а някъде жълти. По-интересно е от стереото, защото човек е вътре в пейзажа, а не отстрани някъде, пред екрана.
     — Ами добре, щом обещаваш ще измислим нещо. Има време. Нали ще си с мен почти цяла година?
     — Сигурно, пък после ще трябва да решиш дали да ме осиновиш за постоянно, или да пробваш с още някое друго дете. Имаш право на до три пъти, а после, ако искаш, можеш да си купиш някое дете на борсата. Аз първия син ли съм ти или не? Изглеждаш много млад, татко. И колко време ще пътуваме още, имаш ли представа?
     — Автопилотът казва още 93 минути. А на първият ти въпрос: "да", ти си ми първото дете. А ти вече си бил при един баща, както разбрах. — Искаше му се да попита дали добре са се разбирали и дали иска да бъде с него, но реши засега да не форсира нещата, защото пробното осиновяване за него едва започваше. — Искаш ли нещо за пиене, синко? — рече Зигмунд, предъвквайки с удоволствие новата дума.
     — Ами, не знам какво имаш тук? Бих предпочел лимонов шейк, или чаша студено мляко. — Бащата набра нещо на клавиатурата и натисна едно копче. След половин минута се отвори едно прозорче на таблото и вътре стоеше запотена чаша с жълтеникава напитка.
     — Заповядай! Не знам дали е според вкуса ти, но като си набереш някога сам рецептата, вече компютъра ще я знае. Аз съм си кръстил тук един "кокон-3", което ще рече кафе с три лъжички коняк и съвсем малко захар, и също ще се почерпя — и той набра своята поръчка след което запита. — Нали щеше да ми разказваш как си избрал името си, а?
     — Ами слушай, значи. Нали знаеш, че всяко дете трябва да си избере някакво име като стане на седем години, а после, ако някой го осинови, ще си има и фамилия, а пък ако никой не го осинови до 14 години, тогава трябва да си избере и фамилия. Аз все не можех да си избера хубаво име и затова взех и си написах 20-тина имена на един дървен кръг, пробих му една дупка в средата, и го закачих на един пирон в стаята си, така че да може лесно да се върти. После завъртах кръга и хвърлях една стреличка за да видя кое име ще улуча. Да, ама всеки път се падаха различни имена и постепенно всичките започнаха да ми харесват и тогава аз пак взех да се чуди кое да си избера. И така настъпи седмият ми рожден ден, а аз още не бях решил как ще се казвам. Тогава като станах сутринта и се измих и облякох, завъртях кръга, отдръпнах се, затворих очи, и понеже вече знаех накъде да стрелям, хвърлил стрелата и тя се заби в сектора, където пишеше "Дитер". Така реших, че това ще е моето име от сега нататък. Харесва ли ти историята?
     — Ами да, много интересен начин, и правилен, щото щом всички имена ти харесват, а трябва да избереш само едно от тях, то трябва да се приложи някакъв случаен избор.
     — Така е, татко — отвърна момчето и отпи от шейка си. Погледа малко през прозореца, а после додаде. — Само че не беше точно така, защото аз просто си харесах името Дитер, а после измислих цялата тази история, защото всички учители, че и първия ми баща, че и познатите му, все ме питаха как и защо. И на мен ми омръзна да обяснявам скучни неща и си измислих нещо по-интересно. Знам, че не е хубаво да се лъже, ама като понякога възрастните си го просят, как човек да не ги поизлъже малко? Мислиш ли, че не трябва да разказвам повече тази история, а?
     — Хъм, защо пък да не я разказваш? Историята си е много хубава, а и това не е някаква лъжа, с която искаш да измамиш хората. Даже ми харесва това, че си успял да я съчиниш така добре. Ами-и, като си толкова добър с имената, я ми кажи тогава как ще наречем зайчетата? Ако не можеш да го измислиш веднага, то може и по-късно, като ги купя.
     — Че какво му е толкова сложното? — мъжкият ще наречем Бъни, а пък женската — Кати. А ако вземеш още една женска нея пък ще я кръстим Мери. Така на Бъни ще му устроим една полугамия, нали?
     — Полигамия, от "поли", което ще рече "много", както и градовете са наричат полиси, защото в тях има много хора. Ама ти откъде си научил това? Не е ли рано за 8 годишно момче, а?
     — Ами че от уроците, откъде иначе. Те и хората го правели до миналия век като зайците, ама жените вече ги домързяло да се мъчат цели 9 месеца след като били измислени изкуствените майки. А после взели да ни раждат по държавни поръчки и след това да ни осиновяват. Нас ни водиха веднъж в инкубатора — сумата стаи и във всяка по няколко редици апарати с прозрачни капаци и вътре мърдат някакви гадинки: в едната стая всичките малки, като червейчета, после в другата — по-големи, после — още по-големи, и накрая се раждат вече бебетата, и от тях стават хора като мен и теб. Бър-р, страшничко, ама интересно, ще знаеш. Обаче не ти ли се струва, че този начин е доста сложен, а? Жените не могат да снасят яйца като кокошките и трябва да им бъркат с едни лъжички, а това може и да ги боли. Е, пак по-малко отколкото когато са раждали децата, де, ама все пак. А пък ако бяха като кокошките, щеше да е по-лесно.
     — Живота е много сложен, сине, и не всичко става така, както ни се иска, а иначе предложението ти си струва да се обмисли. Ами, защо не го пуснеш по електронната поща до Европейската Академия, а? — погледна го Зигмунд като се мъчеше да сдържи усмивката си, ала детето забеляза това и се нацупи.
     — Я не ме будалкай! Аз разговарям сериозно с тебе, а ти се майтапиш. Както и да е, кога ще пристигнем?
     — Вече скоро, след 10-тина минути. Извинявай, значи. Радвам се, че си ми толкова умничък. Кой знае, може някога и това да стане, а може и жените да вземат пак да раждат. Те не са се отучили, а просто, както казваш, малко ги мързи. Ето, сега ще се отклоним от магистралата и ще трябва да сляза на земята и да мина на ръчно до къщата. Надявам се да ти хареса.
     — И аз се надявам татко, даже съм сигурен. Хайде карай си спокойно, а пък аз ще помълча малко за да не ти преча.

          * * *
     — Здравей, Зиги! Взе ли си вече синчето, а? И как се спогаждате с него? — подметна колегата му Ерих следващия понеделник сутринта в службата.
     — Аха, взех го преди два дни. И вече поръчах две млади зайчета, защото ще ги възпроизвеждаме, както той казва. Засега отношенията ни са бомба. Съветвам те да ме последваш и ти.
     — Ами-и, че аз да не съм казал, че няма да го направя? Всеки човек си има правото на продължение на рода, но до 60 годинки имам време. Още повече, че съм и по-млад от теб, ако помниш. След две години ще почна да му мисля. Хайде приятна работа.
     — Същото и на теб — отвърна Зигмунд и продължи към кабинета си. Там пък го подкачи секретарката му Инге:
     — Как е новият баща и новият син?
     — Бащата е нов, но синът е стар. В смисъл, че аз съм му втори баща, а той ми е първи син, ако така ти е по-ясно. И освен това сме на едногодишна апробация.
     — Също както в секса, нали шефе? Само че там срокът не е фиксиран — подметна тя и продължи сериозно. — Можеш да видиш какво предлага конкуренцията ни във файла REV35. И да не забравиш оперативката в 10 часа! Аз работя по преписката с техническия отдел, ако не си променил нещо указанията си.
     — Добре, Инге. Ако се наложат промени ще ти кажа — и той влезе в кабинета си. Тъкмо работата го повлече и звънна видеофона:
     — Здрасти, скъпи — разнесе се леко дрезгавият глас на приятелката му Хелга. — Получи ли си вече отрочето?
     — А-а, здравей слънчице. Вече сме двама в къщата и е доста интересно. А ти защо не ми се обади през почивните дни, а? Да не си си намерила някой по-солиден мъж от мен?
     — Ако имаш предвид килограмите си, то сигурно мога да си намеря и по-солиден, ама не съм търсила. Но когато мъжът е с детето си жената отстъпва на заден план, така че не исках да ти преча още от началото. И сигурно не съм сбъркала, щом и ти не ме потърси. Е, как сте, казвай!
     — Ами, засега сме бижу. Дитер е голям симпатяга и ще му купувам зайчета. А после навярно и кокошки, защото снасянето на яйцата било по-лесно от раждането на децата, според него. A propos, имам един неудобен въпрос към теб.
     — Мили, нали знаеш, че само позата може понякога да е неудобна, но не и въпросите? — охили се тя от екрана. — Е, питай.
     — Ами-и, извинявай, ама досега не е ставало въпрос за това, та не съм те питал. Не теб вземали ли са ти генетичен материал досега?
     — Имаш предвид дали са ми изстъргвали някоя и друга яйцеклетка, ли? Ами вече три пъти, както си му е реда: на 20, 25 и 30 години, но понеже одъртях вече не смятат да ме търсят. Както и на теб, предполагам, са ти вземали, но по малко по-друга технология. Защо питаш?
     — Ами, сина ми разправя за някакви лъжички, и че сигурно боляло повече, отколкото когато кокошките снасяли яйцата, та рекох да проверя дали е право момчето.
     — Май че твоят симпатяга е прав, само че не мога да ти кажа за кокошките, нали разбираш. Иначе благодаря за сравнението, скъпи петльо. А освен това работата не е само в раждането, а и в миенето на дупето, повиването, храненето, занимавката с него докато проходи и поотрасне.
     — Е, аз просто ти предавам какво каза малкия. А ти заповядай да се запознаеш с него. Надявам се да се харесате. Мисля си, че малко ми прилича, та искам да чуя и твоето мнение.
     — Ами, моето мнение е, че изкуственото оплождане се планира по съвсем други критерии и си е чиста случайност, която няма нищо общо с теб, но това не значи, че е изключено да си приличате, нали така? Е, хайде, чао, глупчо. Ще дойда сигурно в петъка, което ще рече: в четвъртъка да събираш сили и да не ходиш по други мацки. Ха-ха-ха. И тъкмо ще се запозная с твоето генийче и със зайчетата.
     — Чао-чао — и той изключи видеофона чудейки се дали децата се раждат вече много умни или възрастните започват да се вдетиняват много рано.

          * * *
     Една привечер, около три месеца по-късно, Дитер си учеше уроците пред монитора, а баща му играеше шах на другия екран и си сръбваше от конячето до него. След известно време от компютъра на детето се дочу бръмчене и разни изстрели и Зигмунд довърши набързо своята игра в автоматичен режим. Зимната вечер отдавна беше настъпила, вътре беше топло и приятно, особено след двете погълнати чашки, и той реши, че момента е подходящ да си поговори пак със сина си:
     — Много бързо взе да си научаваш уроците, а? Сигурен ли си, че всичко си разбрал?
     — Ами, ако не вярваш можеш да провериш файла с оценките ми, татко. Повечето са много добри, а пък чак отличник да ставам не се натягам много. Бъни и мацката също съм ги нахранил, така че какво друго да правя вечерта?
     — Добре, сине. Знаеш ли, че ние с теб трябва да решим един важен въпрос? Коледата наближава а още не сме уточнили къде искаш да я прекараме. Имаш ли предложения по въпроса?
     — Ами, аз си мислех, че ти ще правиш предложенията, а пък аз ще ги приемам, но щом ме питаш може и да помисля. Знаеш ли, тук е малко студеничко и си мисля, че не би било лошо ако можем да отидем някъде на по-топло — в Африка, да речем? Или на някой остров. Никога не съм живял на остров. Само че това може да е много скъпо, а?
     — Може да е, а може и да не е чак толкова скъпо. Не съм проверявал. Ами че защо не вземеш ти да направиш една компютърна справка тези дни, като ограничиш заявката до, например: една седмица, в двуместна стая, за пансион и половина, защото още си малък за цели порции, за морски район, с температура ... нека да е 30oC на сянка. Добави, ако искаш банани на корем, коралови рифове, камили, или нещо подобно. Сложи ценови граници от, да речем, 1,000 до 1,200 евро-динара, и да видим какво ще ни предложат. Само че по-специалните изисквания нека да са само опционални, защото не съм сигурен, че където има камили, там растат и банани.
     — Браво бе, татко, цели хиляда динара, че и повече! Още утре ще проверя. Ама ... я да вземем да махнем камилите, а да добавим и Хелга, ако искаш, а? Пък за зайчетата, ще трябва да помолим някой от съседите ни, нали? Еха-а, обезателно ще намеря някой по-евтин остров с банани и маймуни, и кокосови орехи, и ... не знам още с какво.
     — Много добре, момчето ми, ама за Хелга не знам, защото може да не иска, или да си има други планове. Ще трябва да я питам първо.
     — Ами, няма да иска, не я ли виждам аз, че ако речеш и на Юпитер да я поведеш пак ще тръгне. Ти остави на мен тази работа. Ако нещо се запъне, аз ще я навия. Нали затова сме мъже — да си помагаме! — изрече гордо Дитер.
     Я го виж ти мъжлето, ще вземе още малко и в кревата да ме замества, помисли си бащата, ала се усмихна доволно. Какво да се прави, в ХХII век живеем и децата акселерират страшно бързо. Потупа го по гърба и после, сякаш между другото, попита:
     — Я ми кажи ти как мислиш, твоя първи баща ще иска ли да те вземе за постоянно? Защото още нали не е направил заявка?
     — А-а, ти за това ли? Ами, не вярвам да иска, пък и аз още не съм решил. С теб и Хелга ми е по-интересно, ще знаеш.
     — Че защо да не иска, да не сте се скарали нещо с него?
     — Ами, нищо подобно, разбирахме се идеално, обаче неговата мацка обърка работата. Пък и той е малко наивен, ама то сигурно всички мъже са такива, като пораснат, де. Иначе е голям веселяк и ако искаш мога да ви запозная някога. Сигурно ще се харесате. Само дето той предпочита онзи миризлив шнапс, ала негова си работа. Аз, щом още не пия, не мога да имам мнение, нали така?
     — Хъм-м, и какво е объркала неговата приятелка, ако не е тайна? — подхвърли Зигмунд.
     — Ами нещо се скараха, и после се разделиха. А той, нали ти казвам, беше много наивен и все разправяше, че от носа надолу много му приличам, а пък по очите и челото съм се бил метнал на нея. Бабини деветини, ако питаш мен, защото никой мъж не може да си познае семето, нали така? Ама той си вярваше, и после, като се поскараха с нея, като че ли малко взех да му омръзвам. Може и да му напомням за нея, не знам. Но въпреки всичко се разбирахме чудесно. Е-е, с теб е по-друго, защото ти не си мислиш, че съм се метнал на теб, нали? Не ми изглеждаш толкова глупав, татко.
     — Да, да, разбира се, — отвърна бащата, доста изненадан от трезвите оценки на хлапето — това си е чиста случайност, игра на природата, Дитер. Аз те харесвам защото добре се спогаждаме, но чак пък да си мисля, че ми приличаш — не-е, не съм толкова наивен.
     — И аз така реших, значи. Е, хайде да вечеряме, а?
     — Добре, моето момче. Ти нареди масата, а пък аз ще изляза малко навън да изпуша една цигарка и да проверя дали зайчетата вече спят — и Зигмунд се запъти към двора за да приведе мислите си в ред.

     12.1998


           — — — — —


 


Сконвертировано и опубликовано на http://SamoLit.com/

Рейтинг@Mail.ru