Р А З У М Н И Я Т Ч О В Е К(ФАНТАСТИЧНИ РАЗКАЗИ)Христо МИРСКИ, София, България, 2012— — — — —
— — — — — СЪДЪРЖАНИЕПредговор Новобранецът Логична мисъл Откритието на професор Колосов Стимулаторът на Питър Мак-Грийвз Детелината Брачното предложение Право на избор Homo Rationalis Тунелът Канибалите Биологичен партньор Поръчката Шестият ден Homo Retarded Нови ? — — — — — ЧАСТ ПЪРВАПРЕДГОВОРПредговори към сборници от разкази, общо взето, не се пишат, но в случая няколко фрази, навярно, са необходими, защото автора е български, и при това нов (не че е млад, но е неизвестен), така че читателя може и да не успее добре да се ориентира. Това е фантастика, или science fiction, но не е приключенска или action такава. По-правилно би било да използуваме поостарелия и основно немски термин "утопични" разкази, което ще рече, че те пак са измислици (т.е. fiction) и се различават от реалния свят в момента, но, кой знае, дали няма да се осъществят в някакво утопично бъдеще? И както е нормално за една утопия, основните проблеми са социални, описващи обстановки и отношения между хората, а не конфликтни ситуации между героите. В тези утопии конфликтите, до голяма степен, са разрешени, макар че може да се спори дали това решение е правилно, или е със съмнителна стойност. В този смисъл повечето разкази са някакви (различни) модели на възможното бъдеще. Доколкото, обаче, те будят размисли, а и мнението на автора е, че в близко бъдеще основните проблеми в обществото на, малко или много, всеобщо благоденствие, ще бъдат предимно социални, т.е. не как хората да изкарат прехраната си, а как да направят живота си достатъчно интересен, то считаме, че тези разкази ще намерят своя кръг читатели, поне сред хора с известна склонност към философско възприемане на живота. От друга страна разказите са твърде различни по характер и писани в продължение на редица години, дори и през тоталитарно време, като някои от тях още по-малко приличат на фантастика, а имат нещо общо с известните от древността Платонови диалози, или, по-скоро, с някакви беседи на чашка, както се казва. Е, в такъв случай просто си напълнете чашката, излегнете се удобно и прочетете разказите в книгата. Те са леки и приятни, като при това може да научите и някои любопитни лингвистични подробности, които няма да намерите и в специализирана литература. Би могло да се добави, че те са писани и с някакво чувство за хумор, или по-скоро на лека ирония, поради недоброкачествения човешки материал с който се извършва еволюцията. Освен това те са донякъде и секси, което, според автора, е също едно тяхно достойнство. Само че, нека да предупредим, това не значи еротика, а най-обикновен "класически" секс, или поне разговори за него. Така че, ако не сте предубедени към българската литература — а в интерес на истината авторът беше твърде предубеден, докато не се появи безвкусната западна вълна на масови "гъделичкания на долните човешки инстинкти", ако искаме да се изразим що-годе културно, която да го убеди, че и другаде е пак лошо — та, ако не сте предубедени към родните опити, може и да се "пробвате" на тази фантастика. 2001, София Христо Мирски — — — — — НОВОБРАНЕЦЪТЛека джазова музика постепенно разсея остатъците от сънливост и съзнанието на Септимиус Джойс се пробуди за преживяванията на новия ден. Часовникът на стената показваше седем без дванадесет, което беше обичайното му време за ставане, след като будилника се включваше в шест и тридесет, а той се бореше към четвърт час с лапите на съня. Днес, обаче, си позволи да се повъргаля още десетина минути в леглото, защото това беше особен ден за него. Трябваше да облече най-официалния си костюм, който не бе слагал повече от година, да запечата най-после завещанието си и го отнесе в съда, да преведе домашния компютър на режим на дългосрочно отсъствие, като не забрави да изхвърли развалящите се продукти от хладилника и остави нещо само при дълбокото замразяване, да коригира тук-таме програмата за поливане на цветята, за отоплението и вентилацията на въздуха, да промени шифъра на входната врата и го съобщи само на евентуалните си наследници, да се разходи из "Мемориала на Патриотите", където е и табелката с името на баща му, и да сложи едно карамфилче пред Богинята на Победата, да намине покрай Джо и Дейвид, а също да се види и с Морисън, и да бъде точно в пет за вечеринката с колегите си, вечеринка, която те организираха за да изпратят поредния новобранец — този път него — някъде в системата на RN327-5, където беше новия фронт тази година. Нямаше да му е лесно, но пък го чакаше приятен ден ... — Да-а, аз съм — отвърна Септимиус, след като прекара пръсти през разрошените си от съня коси и докосна с лакът бутона на видеофона. — А ти кой мислиш спи в кревата ми, Фло? — попита той, пращайки разсеяна въздушна целувка към левия ъгъл на стаята, където беше приемната видеокамера. Флоренс Джойс, съпругата му, с която последните години живееха в различни жилища, вече бе направила утренния си тоалет и облегната в креслото отпиваше бавно от кафето си. С извиняваща се усмивка тя промълви: — Още ли се излежаваш сънливецо? Помислих си, да не би да си забравил, че след два дни вече ще трябва да си на борда на "Рекрут-215" по бойния път на славата, и да си решил да проспиш звездния си миг. — О, не се бой, ще имаш почти десет процента вероятност да наследиш жилището ми, защото няма да забравя да депозирам завещанието си, скъпа — изрече той със смесени чувства, защото статистиката от последния тригодишен набор сочеше, че 8.58% от новобранците са оставили своите атоми нейде по космическите фронтове, а тежко ранените наброяваха към два процента. Само в 17.5% от смъртните случаи се отдаваше да се съберат някакви останки, които да бъдат изпратени на близките на починалите войни, а в останалите случаи зад табелката с името на загиналия в Мемориала се слагаше или негова къдрица, или някоя холограма, а най-често нищо, защото капсулите все едно се зазидваха и нямаше никакво значение какво има в тях. — Но Септи, защо искаш да ме наскърбяваш? Нали знаеш, че те обичам? Е, може би, не както в началото, но все пак никого не съм обичала като теб, мили. Не можеш да си такъв точно в този ден! — начумери се тя, канейки се да пророни някоя сълза, и той бе принуден да добави: — Черен хумор, а? Но той поддържа духа на войника. Пък и не съм казал нищо невярно. A la guerre, comme a la guerre, и аз ще изпълня своя патриотичен дълг като всички преди мен, и ще се постарая да посрещам несгодите из бойните пространства с мъжество и героизъм, достойни за една велика страна и за един Джойс. А ако, с Божията помощ, се върна отново, ще бъда пак със теб, скъпа, защото моята любов към теб е вечна и неунищожима, както живота във Вселената, ако човек не се намесва особено активно в това отношение. Така по-добре ли е, а? — Благодаря, Септи. Исках само да ти напомня да оставиш аеролета си в гаража на Ветераните на Джеръм Стрийт — нали знаеш, така е прието — и да предвидиш малко място в походния си цилиндър и за моя подарък, който ще получиш към осем вечерта. Е-е, ако се сещаш понякога да пращаш по една радиограма, знай, че хич няма да ти се разсърдя, скъпи мой. Няма да бъда довечера при теб, за да не те разсейвам, но ще стискам палци да се върнеш жив и здрав отново при мен. Обичам те и вярвам, че ще бъдеш смел и храбър войник. Кураж, скъпи. Ще те чакам. — Целувам те, Фло, и ще се върна, ако така ми е писано. Ще сменя шифъра на вратата и ще ти го пратя по пощата, така че проверявай понякога как се кактусите, и въобще ... Е, хайде чао, че трябва да ставам вече. Бай-бай. Подаръкът на Фло, помисли си той, сигурно ще е някаква ненужна глупост, но той ще го вземе, разбира се. И като си припомни човек, че едно време мъжете са ходели на война дори по-млади от 20 години — да не повярваш! Но тогава е трябвало да бъдат силни и здрави, защото са се биели често с мускулна сила, докато сега всичко е много по-лесно. Може и да си сакат, но това не пречи особено на управлението на бойната техника. Важното е само да не си ненормален, а той никога не бе страдал от психически разстройства и затова, естествено, бе признат за годен от военната комисия. Но какво има да му мисли повече — никой не го е принуждавал, военната служба е въпрос на желание. На желание и мъжко достойнство, разбира се. А достойнство той има, пък и желание не му липсва, дори като знае, че шансовете му да умре са едно на единадесет, така че хайде да се надига от кревата си, че иначе нищо няма да успее да свърши. Септимиус отметна завивките, изправи се неохотно и стъпи на земята. После хвърли одеялата и възглавниците в раклата до леглото, натисна бутона за прибиране на кревата и той се сгъна елегантно като хармоника и се долепи до стената, откривайки едно кръгло килимче под него. Натисна едно друго копче и под звуците на ободряваща синтетична музика, която всеки път беше различна, но отговаряща на предназначението си, започна лека утринна гимнастика. След две-три минути това му омръзна и той се отправи към тоалетния възел, където прекара десетина минути и след това, вече достатъчно освежен и бодър, се запъти към кухнята за да си приготви набързо закуска. Той обичаше сам да си пържи яйцата, но не и да се мори да си изстисква портокаловия сок на ръка. Въобще, той беше умерен човек и се ползваше от благата на цивилизацията умерено, и затова не държеше никакви модерни роботи в дома си, освен обикновения универсален домашен прислужник, който чистеше стаите, поливаше кактусите му, гладеше дрехите и лъскаше обувките му, според програмата на домашния компютър. Можеше понякога да му повери и приготвянето на някое по-сложно ястие, когато нямаше време или го мързеше, но това не се случваше много често. Автоматизираното производство се оказва все едно и също при дадена програма, а това не му бе по вкуса, особено при готвенето, където основната прелест идваше от грешките в рецептата. Докато закусваше отново иззвъня видеофона: — Септимиус слуша — отвърна той кратко, но нямаше нужда да е толкова официален, защото този път беше дебелия Дейвид, приятеля му от детинство. — Слушаш, казваш. Ами добре, слушай: да не си мислиш, че ще ти позволя просто така да се измъкнеш към бойните пространства, без един прощален тост с теб, дъртако? Това, че си се родил две години преди мен, не означава, че и аз няма да искам да служа, когато ми разрешат. Не си само ти единствения патриот на земното кълбо и никой не ти дава право да забравяш старите си приятели. Изпивай си набързо кафето или го зарежи, защото ще пиеш още едно, този път придружено с конячец, ако тръгнеш ... — Виж какво, Дейв, аз тъкмо се канех да ти се обадя, така че няма защо да се "хабиш" да ми четеш морал. Само дето деня ми е много напрегнат та се чудя ... — Ти докато се чудиш аз се разбрах с Джо и ще те чакаме в 10 часа "При Стария Ветеран", под някой орех от лявата страна, освен ако е пълно и се наложи да сме отдясно ... — Ама слушай, аз не мога в 10 защото трябва да мина през съда за да оставя завещанието, а те работят само сутрин, освен това трябва да оставя и аеролета, да мина и през Мемориала, и тъй нататък. А трябва да се видя също и с Морис, така че: дай да помисля. Пък и кой нормален мъж пие преди 11 часа, дебелако, засрами се! Но знаеш ли, ти дори ме облекчаваш, че си говорил с Джо; покани и Морисън, ако не възразяваш, и нека го направим към един часа, какво ще кажеш? — Добре де, в един — в един! Ти командваш парада. Ще викна и Морис, та да уравновесим масата от четирите ù страни, да не се обърне от напитките. Ха, ха, хаа. Е, ясно. До скоро. — До скоро виждане, прасчо. Значи сутринта ще трябва да свърша деловата част, а после по-приятната, но да не пропусна да се разделим към четири, за да не изненадам колегите си със своето отсъствие, мислеше си той докато допиваше кафето. После стана, сложи приборите в миячната машина и като натисна бутона се запъти към пулта на компютъра. Диалоговото управление беше твърде просто и той се оправи за десетина минути, а и да беше пропуснал нещо компютъра имаше достатъчно интелект за да се досети сам, ако няма специални указания. Трябваше да премисли само шифъра, който да важи от утре сутринта и той се спря на най-лесния вариант: "+-TPES7180", което четено обратно даваше месеца и деня на раждането му, след това името му, съкратено, а първите два символа, които допълваха кода до десет знака, просто символизираха неизвестността, която го очакваше в армията — или ще спечели, или ще загуби. Излиза че трябваше да помни само двата знака "+-", а толкова той, все пак, можеше да помни. Написа този код на едно листче, добави много целувки отдолу, и като се подписа го сложи в плик, който адресира до Фло. С децата се бе простил още вчера, така че сега нямаше какво повече да се разсейва, и той излезе навън. — Здравей, новобранец! — извика му комшията Силвестър, който настройваше нещо компютърното управление на аеролета си (не че то се нуждаеше от настройка, но човек като прехвърли стоте почва по малко да се вдетинява и да не се доверява много на машините, та той го тестваше комай всяка сутрин). — Как е духът, момче? Ще ги бием ли оранжево-зелените сборни армии, или този път те ще ни видят сметката? Ще ги бием, разбира се, трябва да си убеден в това, иначе от теб не става никакъв войник, момче. Войната се води само заради победата, иначе за какво да се води? Мъжът не е мъж, ако не побеждава — все едно жена ли или някой враг. А какво може да се сравни с войната, а? Нокболът ряпа да яде, àко и да го гледат милиарди. Това е игра за малолетни — никакъв риск, освен чат-пат някое счупено ребро. Хазартът пък е за жени и страхливци — рискуваш парите си, но не и здравето и живота. Виж войната е Игра! С главна буква. Войната е нужна за мъжа, тъй както и мъжете са нужни за войната. Войната прави от мъжа мъж, момче. Прав ли съм? — Прав си полковник, прав си, ама аз бързам сега — отвърна той раздразнено, защото знаеше, че съседът пак ще почне да му разправя военните си подвизи, като особено обичаше да обяснява какъв ад изживял на петата планета на звездата ZS-3122. А пък той не отиваше на война за да има какво да разправя после (можеше и да няма тази възможност изобщо). Ами за какво отиваше, тогава? От патриотизъм, отговори си той. Но за какъв патриотизъм може да става дума, след като всеки можеше да бъде гражданин на колкото си иска държави, пък и понятието държава вече няма кой знае какъв смисъл, защото законите навсякъде са еднакви, езиците са 4-5 стандартни, образователните критерии — почти еднакви навсякъде, и прочее. А войната, е-е, може би, това бе едно от мъжките задължения, необходимо изпитание, нещо ..., но защо да му мисли толкова след като вече е решил? Може пък и това да е хубавото на войната, че няма нужда много да се мисли. Трябва да се действува, а не да се философствува. А сега трябва да бърза, приключи той размислите си, докато отваряше вратата на аеролета. — Подполковник, момче, само подполковник, въпреки че цели двадесет години прекарах в армията и се бихме и със синьо-зелените, и с червените против оранжевите, и после срещу ония на точки, като калинките, и с тези с черните ивици на фона на патешко жълто, и с какви ли не още. Но такъв кошмар като в системата на 3122, да ти кажа, не съм чувал да е съществувал някога. Слушай, ама аз не съм ти разказвал за тези месеци там. Защо не почакаш пет минутки, а? — Не мога, Силви, наистина не мога. Може би след три години, ако се върна — и той хлопна бързо вратата и се извиси леко над площадката насочвайки се към административната част. * * * В съда нещата приключиха много бързо, защото роботите нямат навика да се бавят: зафиксираха момента на подписването, снеха отпечатъци от пръстите му, взеха два косъма от косата, и щракнаха една холограма на лицето и една рентгенограма на тялото, в цял ръст. За пет минути всичко приключи, а през това време той с лека усмивка си спомняше дебатите от преди години за това, че трябвало да се взема и генетична информация от семенните жлези, или яйцеклетките (за жените), за да бъде напълно гарантирана автентичността на лицето, но после разните религиозни секти вдигнаха такъв шум, че сумата политици от управляващата тогава социал-прогресивна партия загубиха, ако не главите си, то поне възможността да заемат видни политически длъжности за доста години напред. После — към Мемориала. Вдигна аеролета на необходимата височина и се насочи внимателно към най-близкия вход на Пета Източна магистрала. Въпреки съвършеното компютърно управление на колите движението в градовете изискваше известно внимание. Извън населените места беше друго — набереш името на града, или го посочиш по картата на екрана, избереш, ако искаш, някой по-специален маршрут, и веднага виждаш в колко часа ще стигнеш, с точност до минутата. Единственото нещо, което още можеш да промениш, е да намалиш скоростта, ако не бързаш особено, или искаш да се насладиш на гледката под теб. След това можеш да правиш каквото желаеш: да си пиеш кафето, да си вършиш работата на компютъра, да провеждаш бизнес или научни съвещания, да свалиш седалката и спокойно да му дремнеш, да четеш книжки или да гледаш видео, да играеш игри, с компютъра или с някой познат, или пък да "клатиш" някоя мацка, ако ти е под ръка. Е, вярно, имаше и неудобства, защото водни душове се монтираха само в груповите аеробуси или в луксозните лимузини, а дори и там разхода на вода беше лимитиран, но пък винаги можеше да вземеш някой аерозолен освежителен душ след това (или вместо това — най-често). В тази връзка, а също и заради любителите на по-силни усещания, човек можеше да си отрегулира на монитора амплитудата, посоката и характера на принудителните вибрации или разклащане на аеролета, който иначе се движи съвсем плавно и приспивно. В града шофьорът трябва често да се превключва от една магистрала в друга, ако иска, за разнообразие, сам да си избира пътя, защото избора на точния маршрут по картата отнема твърде много време, а компютъра направлява колата по най-безопасния, но и, обикновено, безинтересен път. Няма начин компютъра да знае какво ще бъде интересно за човека, след като и той самия, най-често, не знае, а реагира на моментните си прищявки. Така и Септимиус сега реши да мине над Пета Източна, защото искаше да се порадва на разцъфналите пролетни цветя по средата под въздушното трасе, които през този сезон бяха широки ивици от жълти и оранжеви невени, разделени с тесни ивички от някаква декоративна трева, а на всеки километър разстояние имаше по едно петно за принудително кацане или почивка. Тази междинна полоса беше двайсетина метра широка, въздуха беше много свеж и прозрачен в ранните часове на деня, слънцето блестеше по мокрите от ежедневния сутрешен дъжд и лъскави плочки на тротоарите отстрани, и по парапетите на покритите с прозрачна пластмаса дъговидни въздушни мостчета, които образуваха пешеходните пресечки над платната за едностранно движение за колите на въздушна възглавница и електроходите, и тук-таме дечурлига, майки и пенсионери, или просто свободни от работа хора, се разхождаха по тротоарите или седяха по пейки и беседки встрани. Над отсрещното платно префучаваха с удвоена относителна скорост лични аеролети измесени с товарни и пътнически бусове, а отстрани прелитаха жилищни квартали, промишлени зони, паркове и увеселителни заведения. При големите кръстовища на определените за спиране места хората се качваха или слизаха от аеробусите забързани по своите задачи, а пролетното им облекло издаваше настъпването на сезона. Като си помисли човек, че някога колите са се движели по пътища, покрити изцяло с твърда настилка, изключваща напълно възможността някаква флора да расте по тях, за да не пречи на търкалянето на колелата на колите, просто да се чуди защо не са си карали поне конете и каруците? Вярно е, че и сега имаше още коли с колела и електрически двигатели, но те бяха една екзотична отживелица, платната за тях бяха само четири метра широки и покрити с надупчена устойчива пластмаса, така че тревата си растеше по тях, когато не минаваха такива коли да я мачкат, но те ставаха все по-голяма рядкост и тези платна се използуваха предимно от колите на въздушна възглавница, които само разрошваха тревата. На всичкото отгоре старите коли ползували и някакви-си бензинови двигатели, които така вонели, че и мишките не можели да дишат този въздух. Сега такива двигатели не се използуват дори в армията, където се счита, че няма героизъм без трудности, така че войниците все някак-си биха понесли тези двигатели. Войниците — като него след два дни — понеже утрешния ден е за сбор на всички новобранци във форт "Спейс Девъл", а други ден те ще положат клетва за вярност към нацията и ще стартират към звездните полигони за тримесечно обучение. Така че сега той трябваше да посети "Мемориала на Патриотите", а за целта трябваше първо да свие по улица "Гризли Беар", и той подаде сигнал на пулта за завой на ляво в първата пресечка. Аеролета бавно сви към едно от петната над междинната алея на магистралата, вдигна се с петдесетина метра, направи дъга над лявото платно и продължи да се издига докато надвиши и прехвърли новата улица, която беше на по-високо ниво, и стигна до аналогично неутрално петно в средата на "Мечката", откъдето след няколко секунди леко се спусна и се вля в потока от аеролети префучаващи със скорост от 120 км/ч. Сега не беше пиков час, затова скоростта беше добра, но при голямо натоварване често се случваше човек да не може да развие повече от 70 км/ч средна скорост в населените места, особено, ако имаше да минава през няколко кръстовища. След около две минути той взе десен завой и ето, че вече в далечината се виждаше звездообразния купол на централната зала на Мемориала, около която лъчеобразно се разгъваха алеите с паметните плочки на загиналите във войните за защита на нацията патриоти. Всяка по-голяма област, или дори отделен голям град, си имаха своя Мемориален парк. Този тук беше планиран в края на миналия век и бе решено за всяка година на сегашния век, започвайки от първата и свършвайки с нулевата (или стотната), да се изгражда по един лъч дълъг един километър, от двете страни на който, на десет стъпаловидни нива с височина по петнадесет сантиметра всяко, започвайки леко над нивото на алеите, се намираха мемориалните плочки на загиналите патриоти, така че най-горния ред достигаше височината на човешки бой. Бе разчетено един такъв лъч да вмества до сто хиляди плочки (две страни, по десет реда, по пет на линеен метър) като общо лъчите трябваше да бъдат сто, а следващия век да се започне нов обръч около Мемориала, така че сега той имаше донякъде незавършен вид, още повече, че някои лъчи, като например, за 12 и 31 година бяха малко по-дълги от останалите, защото тогава е имало и повече жертви във войните, докато повечето лъчи бяха доста по-къси от възможното, но тази лека асиметрия не нарушаваше неговата монументалност, а напротив — придаваше му някаква живинка, като че ли той е едно огромно цвете. Около него имаше паркова зона предвидена за още четири века, а пък после — е, щяха да му мислят отново. Гледано от високо това беше доста впечатляващо и той си позволи да се наслади на гледката докато колата се престройваше за околовръстната алея. Няколко лични аеролета кръжаха над централната звездообразна зала на нивото на възвишаващата се в средата статуя на богинята на победата и приличаха отдалеч на малки пчелички, дошли да пият нектар от гигантския цвят. Самата статуя се завърташе бавно около оста си, като за един час описваше пълен кръг, а нощем тя се осветяваше в синя светлина заедно с един лъч, излизащ от нея и сочещ посоката, в която е прикован погледа ù в момента. Септимиус се насочи към северната част на Мемориала, откъдето започваше броенето, и се приземи от външната част на година осма, където беше плочката на баща му. Излезе от колата и бавно се отправи към алеята, като купи пътьом две изкуствени и едно естествено карамфилчета от цветарската будка, и продължи към точка 08-34972. Тя беше отдясно на лъча (от четната страна), ако идваш от центъра, но сега за него ще бъде от ляво, горе-долу на третината от километровата ивица от началото, и там на осмо хоризонтално ниво (на първото бяха номерата свършващи на 2, 4, 6, 8 и 10, после тези на 12, 14, 16, ... и тъй нататък). На някои урни покрай които минаваше бяха написани по две, че и повече имена на герои, които са се били заедно, и приживе бяха пожелали да бъдат обезсмъртени в една обща клетка на Мемориала. След няколко минути той достигна тази на баща му и прочете, за кой ли път, краткото "Майкъл Джойс" и под него идентифициращия номер и годината на раждане; годината на смъртта му беше 2108, както за всички други в този лъч, така че нямаше нужда да се пише навсякъде, а и по този начин той като че ли още продължаваше да живее, символично. Разбира се, достатъчно точна информация за неговия живот наред с няколко холограми на различна възраст, се пазеше в компютърната база данни на Мемориала и можеше да се възпроизведе на всеки от хилядите терминали разположени както в централната зала, така и през сто метра във всяка алея. Нищо не се забравяше, менеше само се вида на информацията и материалното ù въплъщение. Той леко се наведе и протегна ръка към осмото стъпало, за да смени цветята, поставени в зазиданата черна мраморна вазичка, с двата изкуствени карамфили който носеше. Предпочиташе изкуствените цветя в случая (макар че в къщи не можеше да ги понася), защото кой знае кога някой друг ще посети отново гроба на баща му. Майка му вече от години живееше далеч на юг и обикновено молеше брат му Питър или сестра му да наминат към Мемориала за рожденния ден на баща му, но понякога забравяше да се обади. Някой от тях беше идвал вероятно наскоро, защото във вазичката имаше няколко увехнали рози, както и две изкуствени, но вече избледнели от слънцето. Баща му беше загинал от топлинно оръдие в тежък сухопътен танк, който можеше да се движи и по дъната на водоемите на значителна дълбочина докато налягането не достигнеше до към двеста атмосфери. По мнението на специалистите смъртта му бе настъпила за около секунда и половина и след това от танка бе останала само една сплескана топка метал с диаметър около пет метра. Кой знае дали секунда и половина е много или малко, но все пак това бе една бърза смърт и такава можеше да пожелае и за себе си, ако не му се удадеше да оживее, помисли си той като приседна на най-близката пейка в средата на алеята. Опита се да си припомни нещо важно за баща си, но въпреки че много го обичаше, си спомняше все някакви незначителни събития от детството. Този път в съзнанието му изплува картината на някаква екскурзия в планината, където те заедно ловяха пъстърва в реката —някаква незначителна речица, чието име беше забравил — и баща му, гол до кръста и обгорял от слънцето, го тупаше по рамото и го хвалеше за неговата рибка, която беше първата за деня (а може би това беше неговата първа пъстърва?). Тогава той ще трябва да е бил на 6-7 години, но не можеше да бъде сигурен. Опита се да си спомни деня на изпращането на баща му на война, но не можа да възстанови нищо освен шумните тълпи от изпращачи и мъжете в еднообразни униформи — тогава те бяха с пепеляво-бежов цвят и по-тъмни кантове по шевовете. Сега неговата униформа беше светло синя, с тъмносини кантове, и тъмно сина шапка с черна козирка и червен покрив. Униформите се меняха, но войната си оставаше, защото човечеството беше твърде многочислено, а войната интересно и рисковано преживяване, наблюдавано почти всекидневно по стереовизорите от тези, които не можеха да отидат там, защото още не им бе разрешено, или пък вече са били на война и тя им е станала близка на сърцето. Дори жените вечно напираха да се разреши и на тях да воюват, но засега това се допускаше само като изключение, след като са отгледали децата си, и ако психическата им нагласа изисква това преживяване за тяхното личностно утвърждаване. Докато мъжете можеха да се откажат (но това ставаше само в три-четири процента от случаите), то жените трябваше да се молят, но какво да се прави — природата си иска своето. Е, понякога и на някои мъже разрешаваха да постъпят по-рано в армията, когато психологическите тестове сочеха, че те могат да станат социално опасни, ако продължават да водят мирен живот на родната си планета, но това се предхождаше от конкретно решение на компетентни комисии. И за тежки престъпления също изпращаха в армията, в състава на наказателните подразделения, които се биеха на най-рисковите участъци. Септимиус се надигна и бавно се запъти към централната сграда. След като излезе от лъча с мемориалните плочки стигна до средната зона, която беше кръг с радиус от един километър, където се намираха петна за паркиране, заведения за лека закуска, музей на бойната техника през различните периоди от човешката цивилизация, със съответните компютеризирани тренажьори за различните видове оръжие, кинозали с най-съвременна стереотехника, където денонощно се въртяха бойни художествени и документални филми, както и виртуални анимации на известни битки от миналите векове. Той не веднъж беше идвал тук наред с другите ученици и студенти, като част от патриотичната им подготовка, а така също и по свое лично желание, когато се чувствуваше в лошо настроение. Сега той подмина тези места и влезе през един от входовете във вътрешните ъгли на петолъчката, която представляваше централното мемориално здание — Храма на Богинята на победата, Нике. Всичко му беше добре познато и той се насочи направо към центъра на Храма, където беше вечния огън в памет на загиналите патриоти, обиколи го мълчаливо и положи естественото цветче, което носеше, между хилядите други. Коленичи и сведе глава в едноминутно мълчание, после стана и се отправи към един от изходите. От най-близкия паркинг повика по терминала аеролета си и след три минути беше отново в него. Издигна се високо, хвърли прощален поглед към комплекса и набра на пулта за управление един от маршрутите за обиколка над града, който траеше 40 минути — реши, че това е достатъчно за изпроводяк. Остави автопилота да върши всичко и си подбра бодра патриотична музика за акомпанимент. Гледаше разсеяно под себе си и си подсвиркваше в такт. Какво пък, щом всички отиват на война, може би, така и трябва, макар че той никога не е бил особено военолюбив. Може би, войника наистина е солта на земята, както и сочи произхода на думата Soldat, или "солдат", или soldier, което е вариация и надстройка над корена Salz, соль, или salt (четено "солт"). Пацифизма е увлекателна идея, но човека си е човек и той не може да живее без да убива, така както не може да съществува живот ако няма смърт, така че: точка по въпроса. Утре той ще облече новата си униформа и ще отпътува към форт "Спейс Девъл", където привечер ще положи клетва за вярност към нацията, а в други ден ще лети към полигоните, и след три месеца към бойните полета, където ще прекара почти три години, ако има късмет (или по-малко — ако няма). Единственото неудобство на войната е убийството на хора, които не желаят сами да убиват, т.е. на цивилно население, а по космическите бойни полета няма цивилно население — то е на Земята, пред екраните на стереовизорите и съчувствува на своите герои. Той ще се бие за да се утвърди като мъж, за да заслужи уважението на своите познати, и за да достави удоволствие на всички останали. Войната е мъжка игра, при това доста интересна, ако усвоиш правилата ù. Прав е съседът му Силвестър и той ще се постарае тя да му хареса. Септимиус притвори очи, засили музиката и почна да си тактува с крак. След малко ги отвори и продължи да гледа навън. Обиколката беше към своя край, а още нямаше дванадесет, така че той набра на пулта поредния маршрут към "Езерото на влюбените", което беше на десетина минути по въздуха от "Стария ветеран". Засега всичко вървеше според плана и той беше доволен. * * * Колата му се движеше на прилична височина от половин километър, за да не представлява опасност за високите постройки, макар че въздушните трасета не минаваха над сградите, а над големите магистрали, които даваха и допълнителна зеленина в градовете, а и сградите отдавна не надвишаваха стотина метра (а по-рано хората строели небостъргачи и по триста, че и повече, метра — луди хора, няма що!). В момента през един квартал отляво на маршрута му се намираше промишлената зона "Металик-7", но ако човек не знаеше това не би могъл да се досети, защото сградите приличаха на разхвърляни детски играчки по тревата, както по форма, защото бяха ръбести и овални тела, наредени понякога и едно върху друго, така и по цветова окраска, защото бяха разрисувани с разни зверове и насекоми по тях. Той познаваше тази зона, защото работеше там като оптико-електронен инженер и работното му място беше в един жълт паралелепипед, на чийто покрив беше разперила криле огромна нощна пеперуда. Често, обаче, ходеше и в синия пресечен конус, заобиколен от три лилави топки, където бяха роботизираните помещения за лазерите LA32.15 и други по-стари серии — когато се налагаше непосредствен контрол при смяна на програмата, или просто за да се разтъпчи навън по алейките. В целия комплекс имаше само един комин, който приличаше на огромен пумпал, но по нищо не личеше че от него излиза някакъв дим, защото пречиствателните съоръжения бяха съвършени. В района имаше дори и малко бъбрековидно езерце, зарибено щедро с шарани и сомове, където работниците имаха право да ловуват до два пъти месечно. Една тридесет метрова пирамида, във вътрешността на която бяха складовете за готовата продукция, беше покрита отгоре, на разстояние от около два метра, от прозрачна стъкловидна маса и между покритието и покрива на сградата почти целогодишно растяха свежи ягоди, големи колкото домати. Това беше част от собственото помощно стопанство на лазерния концерн. На около два километра вдясно и напред, на леко възвишение се издигаше един средновековен замък, който си беше обикновен жилищен комплекс. Септимиус го познаваше защото често бе ходил там на гости на един свой колега, който живееше в дясната част на централната вътрешна сграда, но обикновено се събираха на покрива на източната бойна кула, където беше много романтично и бирата се сервираше в бокали с формата на човешки черепи, а месото се сечеше от рицари с остри алебарди пред очите ти и се печеше на истински огън. Той се опита да открие къде точно бяха прозорците на жилището на приятеля му, но аеролета се носеше със стотина километра в час и от това разстояние прозорците не се различаваха. После отдясно премина квартала на пирамидите, които блестяха ярко на слънцето, защото бяха покрити изцяло със стъкло: синьо-виолетово, гледано отвън, но прозрачно, гледано отвътре. Безспорно оригинално, но, въпреки че централната част на всяка пирамида отвътре бе заета от оранжерии и цветни площи на височина от два етажа, а в приземната част човек можеше да си откъсне и банани и ананаси, то все пак, може би, омръзваше да гледаш по цял ден пясъка навън през стената-прозорец. Той лично предпочиташе нещо по-ниско и традиционно и заемаше половин етаж от една голяма селска къща на три етажа с алпийски покрив, разположена сред малка борова горичка заедно с още стотина подобни здания. Комплексът беше заграден с висока ограда и вътре живееше едно семейство елени с три малки — тази година —, десетина заека, и много катерички по дърветата. Имаше и едно плитко езерце с патици, гъски, и лебеди, които през зимата се криеха в ниски дървени къщички на малко островче в единия му край. Имаше и рибки в езерото, но лова им беше забранен за да не се пречи на птиците. Не беше нещо особено, но него го устройваше. Трасето зави леко на дясно, след това аеролета направи ляв завой и след 2-3 минутки се приземи на паркинга на "Езерото на влюбените". То имаше формата на две слепени сърца, но това се забелязваше само от въздуха, защото беше доста голямо и покрай него растяха разни храсти и високи дървета, които частично го закриваха когато дърветата бяха разлистени. Сега, в последния ден на март, видимостта беше доста добра, защото дърветата бяха още голи, но тук-таме пробиваше свежа и зелена трева и много от храстите наоколо бяха изпъстрени с млади листни и цветни пъпки, както и от малки топчета червеникави плодове по вечнозелената нискостеблена растителност. Птичките чуруликаха неуморно и по редица беседки седяха влюбени двойки от най-различни възрасти — като се започне от тинейджърската и се стигне до пенсионерската. За миг той се изкуши да звънне на жена си да дойде тук за половин час, но после успя да се въздържи, защото с нея се беше простил вчера, а днешният ден му принадлежеше изцяло. Днес той бе отново ерген и свободен да го прекара както си иска. Паркингът беше в долната част между върховете на двете сърца, а там където те леко се пресичаха имаше оригинално въздушно мостче на две нива, като горното бе дъговидно извито и между двете нива се виеше бръшлян, а през лятото засяваха и други пълзящи растения с ярки цветове. Той мина по горното ниво на мостчето, което даваше най-добър поглед наоколо. Езерото беше изкуствено, не много дълбоко и дъното му беше покрито с пясък, така че беше доста удобно за плуване, като плажните ивици, сега практически пусти, но не съвсем, бяха изградени в заострените части на двете сърца. Под моста имаше кей с лодки и много от тях вече се поклащаха бавно по двете езера, карани по най-старомоден начин, с две пластмасови пръчки закрепени отстрани на лодките и сплескани в краищата, които се потапяха във водата. Тези пръчки се наричаха гребла и най-куриозното бе, че за да се движи лодката напред, този който я караше сядаше в нея обърнат назад, така че, всъщност, не виждаше накъде я движи, а другият (т.е. другата) стоеше срещу него и управляваше движението. Също както в брака, помисли си той, където мъжа, най-често, върши цялата неприятна работа, а жената само дава тон в играта. От най-високата част на мостчето се виждаше целия парк наоколо, който заграждаше един правоъгълник и не беше особено голям. Вдишвайки с пълни гърди свежия пролетен въздух и подлагайки лицето си на ласките на обедното слънце той се спусна без да бърза по мостчето и продължи към горичката. Привлече го едно бяло петно от брези, които винаги му действуваха особено освежаващо и успокояващо. С моментно учудване откри едно съвсем раззеленено дърво, но веднага се досети, че то трябва да е бутафорно и, може би, са забравили да свалят листата му, или пък са решили, че няма нужда от тази процедура, след като на пролет ще трябва пак да ги слагат. Приближи към него и догадката му се оказа вярна, защото забеляза че на около метър височина имаше някакъв чеп от прерязана клонка, но розов на цвят — и най-големия кретен би се досетил, че такива клонки не растат по брезите. Хвана клонката и я изтегли леко навън. Една част от ствола на дървото около нея се разцепи на две части и по-малкия сектор се отметна навън — оказа се, че това е обикновен автомат за брезов сок и той не видя никакви причини да си откаже чаша разхладително питие. Извади фонокартата на личната си банкова сметка, пъхна я в съответния процеп, и натисна бутона. Появи се традиционната синтетична чашка, която бързо се напълни с добре изстуден сок. Той приседна на един от удачно разхвърляните наоколо брезови стволове и изпи чашата си на бавни глътки, после отиде отново до брезата-автомат, захвърли чашата в кошчето и придвижи чепа обратно на мястото му. Не че това беше задължително, защото след 5-6 минути автомата щеше сам да се затвори, а чашата до вечерта щеше да се превърне в ситен сивкав прах, който със следващия нощен дъжд, падащ обикновено между 3 и 5 часа сутринта, щеше да се усвои от почвата, но той обичаше да извършва някои ненужни движения за да не нарушава природното равновесие. Така или иначе това бяха хубави навици, усвоени през скаутските години на юношеството му, и той не мислеше да се отказва от тях поради мързел. Понечи да се върне обратно по същия път, но тъй като имаше още време реши да заобиколи едното сърце и продължи в посоката в която бе тръгнал. Навлезе в някаква борова горичка, после дърветата станаха по-големи, по тях скачаха катерички, наоколо прехвърчаха разни птички. Гората постепенно се промени и към брега имаше основно храсталаци, от които изскочи някакъв пъстър заек, който се спря втрещен и после побягна изхвърляйки смешно задните си крака, така както са правили милиони зайци преди него. Животът си течеше необезпокояван в мирното си русло. Равновесието в парковете се поддържаше стриктно и всичко, което не бе опасно за човека, беше естествено, дори лисиците, макар че парка беше малък за да има и лисици в него. Някакъв облак закри за малко слънцето и подухна студен ветрец, което го накара да ускори крачка. Така или иначе деня беше още в началото си и той нямаше време да се отпуска. След пет минути бе отново в колата си и набра на пулта ресторанта "При Стария Ветеран", който се появи на картата и той го потвърди. Чак сега си спомни, че трябваше да остави аеролета в гаража на "Джеръм Стрийт", но го отложи за после, защото приятелите му сигурно вече го чакаха. * * * Това бе хубаво кръчме, направено в стила на някогашните крайпътни ханове, и масите бяха или под дърветата на открито, или в една ниска постройка с някаква пласмасова слама за покрив и наредени по стените нанизи със сушена царевица, чушки, кратуни и разни билки. Вътре, обаче, не му се седеше и той бе доволен от избраната от Джордж и Дейвид маса навън, където те вече го чакаха. Духаше хладен вятър, но той беше преграден от разни храсти наоколо, високи около метър и образуващи нещо като лабиринт около масите под дърветата, така че навярно не се усещаше като седнеш. — Тук, новобранец! — извика повелително Джордж, като си мислеше, навярно, че това е начина, по който един генерал се обръща към строените на плаца войници. — Миир-но, наляя-во, ходо-ом марш, стой! Редник Джойс, свободно. За проявена воинска доблест заповядайте на масата на командуването. Дръжте се свободно, но не забрявяйте, че никой подчинен няма право да пие повече командира си. — Слушам, генерале, както заповядате — отвърна той приемайки играта и се настани на третото място. Масата представляваше сполучлива имитация на дървен диск с диаметър към метър и половина, дебел десетина сантиметра и с кора по краищата, който бе поставен хоризонтално върху тънък централен ствол образуващ малка сплесната корона от клони. Корените на централния ствол изглеждаха съвсем автентични, както и на столовете, които бяха други четири дървета прерязани на удобна за сядане височина, но с оставена част от ствола за облегалка. Отгоре седалищата бяха покрити със синтетичен мъх и бяха много меки и удобни. Масата беше гола и само с малки салфетки във формата на дъбови листа, които се прилепваха лесно на повърхността ù; човек трябваше доста да се потруди за да открие бутоните за повикване на келнера, замаскирани като парчета кора по ръба на масата, от дясната страна на всеки, които само с лек нюанс се отличаваха от цвета на останалата кора. — Ние с генерал Брейкър решихме да чакаме точно до 13 часа и 13 минути преди да повикаме келнера за аперитива — изгърмя отново Джо, и Септимиус погледна към универсалния си телекомуникатор на лявата ръка, който сочеше четири минути след уреченото време, остана доволен от точността си, погледна щастлив приятелите си и кимна с глава. — Наричайте ме Дейв, генерале — отвърна Девид. — Дадено, генерале, а мене само Джо. А-а, аз мисля, че една "Блъди Мери" не би ми навредила като начало, особено ако водката е "Блу Стар". Избирай Дейв, и ти, новобранецо. — Хм, може би едно отлежало уиски "Урса Мейджър"* с две бучки лед — подхвърли Дейв. [ * Ursa Major е съзвездието Голямата Мечка, на английски. ] — С разрешение на господата генерали, аз бих се спрял на уиски "Спейс Рейнджър"**, също само с лед, като максимално отговарящо на емоционалната и психична нагласа на новобранеца, какъвто в момента аз имам щастието да представлявам, и като способствуващо за повдигане на неговия боен дух, патриотично съзнание, и воинска смелост на необходимата висота, и даже с 10% над нея, и за фиксирането им на същата висота по време на изпълнението на бойния дълг на война — издекламира той. [ ** Space Ranger ще рече "Космически Странник", или десантчик. ] — В този дух, новобранецо, продължавайте в този дух! — избърбори Дейвид и размаха ръката си, защото неговото място гледаше срещу входа, откъдето се зададе леко прегърбената и мършава фигура на Морисън. Той ги забеляза и се запъти към тях. — Привет, момчета. Как е новобранеца? — Редник Джойс на Вашите услуги — отвърна Септимиус. — Да Ви запозная: това са генерал Брейкър, наричан Дейв, и генерал Дърбит, наричан Джо, а това, генерали, е генерал Минтсън, наричан, с негово позволение, Морис. — О-о, я не се халосвайте, момчета. Ама защо никой не пие, да не би да ме чакате? И таз добра. Един коняк "Стар оф Франс" за мен — каза той и започна да опипва дънера, на който седеше, но след около минута мъчение успя само да го повдигне с половин метър нагоре и докато мяткаше крака във въздуха съумя още да разпери и един чадър над себе си, което явно не го удовлетвори, защото додаде ядосано. — Ама няма ли кой да повика келнера, най-после, а? Какво се хилите бе, говеда такива? Разпънете си и вие по един чадър, пък си се хилете тогава колкото щете. Джо и аз натиснахме бутоните почти едновременно и след няма две минути се приближи едно младо момче, което по всичко изглеждаше да е истински келнер. Докато той нормализираше стола на Морис, последният все се чудеше къде ще е най-удачно да го ущипе за да провери дали не е някой нов биоробот, и добре че келнера без да иска кихна леко, та Морис се отказа от намерението си, защото: къде сте виждали робот да киха? Гарсона взе поръчките ни, към които бяха добавени и разни солени ядки и бисквити и безалкохолни тонизиращи напитки, и се отправи да ги изпълни. — Значи дойде времето ти, а, Септи? — наруши мълчанието Дейвид. — Завиждам ти, откровено казано. Аз ще трябва да чакам още две години, а цял живот копнея за войната. Една единадесета шанс да не се върна, но Господи, то това е почти нищо! Пък и човек трябва да остави добри спомени след себе си, нали така? По-лошо е ако само ме ранят, но това се случва четири пъти по-рядко, а и при съвременната медицина и пластична хирургия няма нищо невъзможно. Бащата на Питър, Джо го познава, се върна преди третата година без двете си ръце и с измръзнали крака — скафандъра му нещо дал дефект, или го пробола лазерна пушка, не помня, но да се движиш в атмосфера на течен азот при минус не знам колко си градуса не е като да си натопиш краката в някое планинско поточе. Добре че успял да подаде сигнал и да се скрие зад един камък, а часа на примирието настъпил след десетина минути, та успели да го спасят. И носа му приличал на буца лой. Но какво от това? За две седмици в полевата болница и краката му се оправили (без един-два пръста, но пък и за какво са му на краката пръсти, да не е маймуна, я?), и нов нос му направили — красота, даже го чеше като го засърби, — а на ръцете има такива протези от лактите надолу, че ако не знаеш изобщо няма да си помислиш, че не са истински. Сега кара 115-тата си година и е здрав като бик, гледа всички гладиаторски битки на наказателните подразделения по стереовизора, всяка вечер е в местния "Клуб на ветераните", и ако не обърне поне четири чашки някаква скоростмъртница счита, че си е пропилял деня напразно. Да-а, такива ми ти работи, момчета. — Добре, Дейв, ама ние не сме се събрали да слушаме твоите изповеди, а да изпращаме редник Джойс, така че: за здравето на приятеля ни! — намеси се Джо, защото питиетата отдавна ги чакаха на масата. — За теб, Септи, и за нацията! — вдигна чашата си Дейвид. — Наздраве, момчета! — отвърна той. — Пък ако се върна в отпуск след две години, пак да сме тук и пак да му хвърлим един гуляй, ама тогава без да бързаме и до зори. Чукнаха чашите и ги изпразниха на един дъх, та поръчаха повторение. Той ги гледаше замислено и продължи: — Да Ви кажа ли как се чувствувам сега? Като че ли съм млад червенокож на петнадесет години и ме чака първия ми бой с враждебните апачи ли бяха, зяпачи ли — не помня как се казваха. Хем ме е малко страх, хем ми се иска да съм по-храбър и от вожда. Какво като вече нямаме враждебни племена да вземат жените ни и да изтребват бизоните ни — защото всички жени са достъпни за всеки (или май че беше обратното: всички мъже са достъпни за жените), а пък бизонското е доста жилавичко? Щом трябва да се бия за нещо, не е ли все едно за какво? А пък, ако става въпрос за дивеч, то аз предпочитам сърничка, задна плешка, или пък опашка на кенгуру, знаете ли каква прелест е? Я да видим менюто? — и той взе да разлиства донесеното от келнера меню. — Хм, няма кенгуру, жалко. Е, нейсе, то кенгурутата живеят по пустинни местности, а ние станахме толкова много, че вече не можем да си позволим да има пустеещи местности по земното кълбо. Няма значение, нека е сърнешко задушено в бяло вино, и с още бяло вино извън задушеното, или пък с "Розе Шиньон", ако не възразявате. Пак наздраве, момчета! — и той отново надигна чашата си. — Наздраве, Септи — додаде Джо — ала аз предпочитам хвъркатите. Една яребица по ловджийски би ми дошла добре, мисля си. Виното като твоето. Я ми кажи, ти какъв искаш да бъдеш на фронта? Решил ли си? — Е-е, то не зависи от мен, нали знаеш? Разни психологически тестове, лекарски комисии, нужди по фронтовете, и прочее. Но аз мисля, че ще ме сложат на лазерните катери, или поне аз бих искал да е така, защото хем е по специалността ми на оптически инженер и познавам сумата лазерни оръжия (та нали 20% от промишлеността работи за армията и аз съм един от тях), хем пò ми се иска да се движа из космоса, а не да залегна в някакви блата или пустини и да хвърлям неутронни бомбички малък калибър, или да бълвам парализиращи снаряди, или да седя зад ултразвуковите оръдия. Но, каквото и да е, ще се бия храбро и няма да се изложа, сигурен съм. — И аз вярвам в теб, младежо — обади се пак Джо. — Патриотизмът е голяма работа: ако победиш, печелиш играта, а ако загубиш живота си, то печелиш признанието на поколенията. Изобщо, губещи няма! Достатъчно е да си смел и да не ти пука от смъртта — не тя е страшната, казват, а нейното очакване. Но ние я очакваме всеки ден тук на Земята — макар и вероятността да е малка, но я очакваме. А по космическите фронтове тя се разхожда, но войниците не я очакват, защото тя е ежедневие. Мъжът опложда за да създаде живот, значи мъжът трябва и да го отнема, когато дойде време за това. Цялата работа е да му дойде времето ... И да не чакаш смърта. Хайде пак наздраве. — Чиърс, Септи! — включи се и Морисън. — И победа! — Наздраве на всички — отвърна той. — Ама, Морис, само ти още не си избрал, а келнера вече идва за поръчката! — Е-е, някаква риба за мен. Акула, може би, с гарнитура от водорасли — поръча той и след като келнера се отдалечи добави. — Рибите са с по-неразвита нервна система и почти нямат усещане за болка. А и са полезни — фосфора, нали знаете, е в основата на секса. Не само ти го поддържа, но и осветява малко специалната "пещеричка", не намирате ли? Да не вземе човек да сбърка, значи. — Знам те аз тебе, стари развратнико — намеси се отново Джо. — А цялата работа е, че не си войнствено настроен. Не че не си патриот, ама не си спомням някога да съм те видял да гледаш предаванията от бойните полета. Кой те знае дали като ти дойде времето няма да вземеш и да се откажеш? Не че ще те укорявам, разбира се, защото веднага ще се намерят хиляди жени да легнат с теб, само и само да се откажеш и да им отстъпиш лично твоята бройка. — Не знам, Джо, може и да се откажа, но дотогава имам още цели пет години. Може да се разболея, и ако не ми остава много да живея, защо да не отида поне в армията? А може и да не се разболея и пак да отида. Не знам. ... Но-о, знаеш ли, ти ми подсказа интересна идея с хилядите жени. Може пък и да дам обява, че ще отстъпя мястото си на тази жена, която ме задоволи най-добре, след като прекарам една седмица с нея. По една седмица за всяка, петдесет седмици в годината, и две за съпругата — нали знаеш и тя, все пак, има някакви права — за пет години това прави 250 жени. Да-а, няма да мога да направя хилядарка, изглежда ... Ами, тогава може пък да се спра и на бройката 200, като едно по-кръгло число. Хем за жена ми така ще остане повечко, та да не вземе да ми се разсърди. А пък после ... Е, винаги мога да кажа, че съм премислил, нали така? Ха, наздраве! — Развратник, нали ви казах? И затова го харесвам, значи — добави Джо. — Да пием за патриотизма, момчета. Наздраве! Изпразниха чашите си и известно време се чуваше само дъвкането на челюстите им. После Морисън взе пак думата. — Патриотизмът е хубаво нещо, полезно за обществото. Но мен ми се чини, че е по-полезен за някои хора. Човекът е едно универсално и всеядно животно. Което ще рече, че е животно, ама не като някое от тях, ами има черти от всичките животни, които при всеки се проявяват различно. Колкото и да търсиш няма да намериш вълк, който да се откаже от прясно заешко, нито някоя хищна риба да се задоволи с водорасли, или паяк да вземе да пие нектар от цветовете; а мечките стръвници (когато са живеели извън резервати, де) са били голямо изключение. Докато хората са различни и вкусовете им са различни, така че: някои харесват войната, а други не я харесват. Но, което е по-важното: тя е необходима за тях (за по-голямата част, де). Да не мислите, че някой може да бъде накаран да се бие насила, ако не иска? Все ще намери някой начин да се откачи от войната: или ще лежи в карцера, или ще избяга при противника, или, най-малкото, ще увисне на бесилото и работата ще приключи. Можеш да оковеш човек във вериги и да го накараш да работи, но не и да се бие. Е, разбира се, патриотизъм и тям подобни, но то не се знае дали за "патрията" е по-добре да намалее мъжкото ù население с една трета и да се разруши всичко, което може да се руши, вместо да се запази материално и генетично здрава, пък след време, ако остане етнически цялостна и силна, то тогава да прояви патриотизма си. И още: ако едното отечество се защитава, то тези от другото отечество да не би да са скакалци, та да не им пука за страната? Виж, древните гърци са били умни хора (е, доколкото хората могат да бъдат умни, де): биели се, например, заради някаква си Елена, или пък против нея. Но това е идеалното решение, защото хем е ясно, че няма никакъв смисъл да се биеш заради една жена (защото жените с лопата да ги ринеш, и която и да избереш все ще дойде време да съжаляваш, така че е ясно, че те са се биели заради себе си, заради боя, или удоволствието от опасната игра), хем винаги са можели след това да твърдят, че са големи патриоти и достойни за уважение мъже. Морисън поспря за малко, допи си виното в чашата, пак си наля и пак отпи, а после продължи замислено, като от време на време слагаше и по една хапка в устата си: — Или пък да вземем разума. В човешката история никой не е вземал разумно решение преди някоя война, или най-малкото преди едната страна вече да е победила сумата армии, та другите да са сигурни, че и тях ще ги победят, ако решат да се бият. Не след като разума не е помагал се е стигало до война, а след като и войната не е решавала проблемите се е стигало до разумни разговори, ама от позицията на силата! Ето, например, идва Чингиз хан и иска да завземе страната X. Но Х-сианците вместо: да отидат да огледат "чингизците" и да решат дали да се бият или да се предават; или да предложат на нашествениците да седнат и да изиграят дузина партии на шах и който бие, значи, той да решава; или, ако случайно Чингиз не си е падал много по шаха, или последния не е бил известен в неговия двор, то да му ударят някоя игра на топка, или да устроят някое друго спортно състезание; или, ако Чингиз се е опасявал, че неговите войници могат да вземат да му ... откъснат "топките", ако не им е разрешал да се бият, защото те, нали, затова били тръгнали с него, за да се бият, че иначе после с какво ще се хвалят пред любимите си, то тогава, ако друго не помагало, то да се договорят двете страни за една показна и решителна битка. Само че за тази битка да очистят временно едно цяло село, да построят армиите си една срещу друга и на групи според видовете оръжие, и да започнат да се преброяват, като всеки стотен от тях излиза напред с всичкото си оръжие, а после броенето да започват пак от едно, и така определения един процент от армиите от двете страни да започнат да се бият на живот и смърт, както си му е реда, ама само избраните "щастливци", а всички останали да насядат наоколо по хълмовете, за да гледат непосредствено развоя на военните действия, да надигат меховете с вино и да окуражават с бойни викове своите хора, ако искат. Та, вместо това те започвали една съвсем неравна и разрушителна война, защото били патриоти! Не че обвинявам военните, защото те са действали според общото желание, а гласът народен, както се казва, е глас Божи, но решение като някое от горните просто не се е постигало. И не се е постигало, защото хората не са били разумни. Че и сега не са, макар че изнасянето на войните от Земята в Космоса е, безспорно, едно много разумно решение, а определянето на минималния брой войници, които изгарят от желание да се бият и само чакат да им дойде времето за да им разрешат това, е също много правилно. Но човек се бие не заради другите, а заради това, което е в душата му. Заради себе си, с една дума! Всичко останало е само за оправдание на собствената му жестокост. М-даа, само че не си мислете, че аз съм против войната: аз лично не я одобрявам, но това е от чисто естетично чувство, обаче аз я приветствам и защитавам, защото тя е необходима за мъжа. По всичко личи, че тя е необходима и за новобранеца сред нас и аз не виждам нищо по-подходящо в случая освен да пия за неговото здраве, за воинската му доблест и трудните победи по звездните бойни полета. Амин! — Наздраве, философо — отвърна Септимиус, — само че ако аз съм един умен, или поне образован, глупак, то ти си един глупав, макар и образован, умник, а аз не виждам някакво особена разлика между двете! А патриотизмът е един хубав символ, като Бога, може би, заради който си струва да се умре. Обаче си струва и да се пие за него, така че пак наздраве. — Чиърс, Септи! И след две години, като си дойдеш в отпуска, пак да се видим тук — вдигна чашата си Джордж. — Ако се върна, добри ми приятелю, но приемам предложението ти. А сега май е време да поприключваме защото в четири часа трябва да потеглям, а както гледам остава още четвърт час, така че да си поръчваме десертите, а? — и той натисна бутона за повикване на сервитьора. — Ех, всичко хубаво рано или късно свършва, както казваше една моя приятелка след сублименния момент — изкашля се Морисън, — но пък после обикновено идва нещо друго хубаво, като прескочим лошото между тях, разбира се. По едно кафе с добър стар френски коняк, може би? — Може, ама без "би" — добави Дейвид и като ни огледа, за да приеме съгласието ни, даде поръчката на келнера. — И все пак е добре да си новобранец, а? — вметна Джо. — И всички да ти завиждат! Добре че този кървав двадесети век е отминал отдавна, та вече се научихме да играем на война, така както си играят малките деца: ако искаш играеш, ако не искаш — гледаш. А жертвите — е, нищо хубаво не минава без някакви жертви, нали така? Ако си позволя да заимствувам нещо от Морис бих добавил, че когато едно младо момиче се бои да пожертва девствеността си тя най-често губи, нали Мори? Ето виждаш ли? Така че да пием за жертвите и за смелостта. Всичко вървеше много хубаво и те размениха още някои незначещи реплики над кафето си и, когато Септимиус се канеше вече да става и да се разплаща, Дейвид измъкна някаква цилиндрична кутийка от джоба си, отвори я и извади от нея една позлатена статуетка и я сложи в средата на масата. Това беше Нике, наметната с едно ефирно наметало, което тенденциозно оставяше открит бюста ù, при това добре развит и с изпъкнали розови зърна, с вдигната високо дясна ръка с меч в нея, с блестящи златни къдрици и с небесно сини, като че ли от някакъв кристал, очи, която бе стъпила на малък ахатов постамент. Подаръкът бе чудесен и докато виновника за тържеството го гледаше с възхищение, а другите гледаха него и се усмихваха доволно, Дейвид стана от масата и се отправи към близкото дърво. От един клон на около два метра височина той откачи внимателно една кутийка, която бе висяла през цялото време почти срещу Септимиус (но кой да ти оглежда клоните по дърветата?) и извади от нея малък блестящ диск, с големина колкото копче за костюм. Разбира се, че това бе цифрова оптична записваща стереокамера и Дейв опипа гърба на статуетката и след като се отвори необходимия процеп пъхна там диска, а после накара Джордж, който беше с най-светъл костюм от всички, да се обърне с гръб и, след кратки манипулации по главата и гърба на богинята, от очите ù блеснаха два разноцветни лазерни лъча и на гърба на Джордж се появи началния стереокадър на срещата. Като си поигра малко и със зърната на гърдите ù прозвуча отново генералската команда на Джордж и отговора на новобранеца. Нике беше една сувенирна проекционна камера, изработена с много вкус и изящество. Докато Септимиус не можеше да ù се нарадва другите се разплатиха за обяда с картите си, въпреки неговия енергичен протест, и на него не му остана нищо друго освен да прибере внимателно богинята в джоба си и всички да се отправят към аеролетите си. Той стартира пръв, а приятелите му махаха отдолу с ръце докато се скри от погледа им. * * * Часът беше четири и няколко минути и той тръгна веднага към гаража на "Джеръм Стрийт", който беше съвсем близко до ресторанта. Там набързо подписа един стандартен договор, че за периода на военната си служба предоставя своя аеролет на "Клуба на Ветераните" на безплатна аренда, като те се зъдължаваха да го поддържат в изправност, а той имаше право да го ползува винаги по време на отпуските си; в случай на евентуална смърт при изпълнение на воинския си дълг колата ставаше собственост на клуба, а иначе той си я получаваше обратно след уволнението. Тъй като договора влизаше в сила от утре то можеше да ползува аеролета целия днешен ден и той реши да им го изпрати вечерта когато се прибере в къщи. После не му остана нищо друго освен да се приземи в района на "Металик-7", на покрива на една розова шестостенна пресечена пирамида, която беше сградата за официални мероприятия в завода, където той работеше до скоро, преди да получи потвърждението, че е утвърден за новобранец в пролетния набор. Посрещаха го все познати и весели лица на дългогодишните му колеги и той се спусна надолу към главната зала, където хората се събираха, и зае мястото си на трибуната. В уреченото време тържеството започна, открито от директора. Септимиус слушаше разсеяно като кимаше с глава от време на време, защото това бе едно стандартно приветствие, но все пак някои думи засядаха в съзнанието му, макар че ги бе слушал и на други подобни изпращания, само че сега те се отнасяха за него: — Нашият бивш колега, инженер Септимиус Джойс, отработил положеното му при мирните земни условия време, сега се отправя към космическите бойни полета за да защити най-свидните социални идеи, да защити националните интереси на страната, като прояви своя патриотизъм вече при нови и опасни условия. Той беше добър работник и отзивчив колега и ние вярваме, че ще бъде смел и храбър войник, винаги готов да жертвува и живота си, ако бойната обстановка го изисква. Той отива на война, така както милиони и милиарди мъже в човешката история преди него са отивали да се бият, и както нови милиарди мъже и след него ще отиват, защото войната е необходима за нацията и за нейните мъже. Войната прави мъжа най-после мъж и всеки мъж сред нас копнее да дойде и неговото време за да се влее в редиците на бойците за защита на страната, като дори и много наши колежки също биха искали да споделят воинските несгоди, за да оставят добро име след себе си. Войни е имало винаги в човешката история, но войните на двадесет и втория век не са като войните от миналите векове, не само защото те не се водят на родната ни планета, а и защото войниците вече се бият само в името на високите патриотични идеали, а не заради някакви икономически интереси. Независимо от победите или пораженията във войните всички държави на Земята отдавна живеят в общество на изобилие и лично усъвършенствуване, живеят заради удоволствието да живеят, а защо не и заради удоволствието да умрат, ако това е в интерес на нацията? Икономическите проблеми, още от миналия век, се решават с икономически средства, както и подобава на едно развито общество, но човечеството не може без войни, които да поддържат неговия боен дух, смелост, и героизъм. Без война няма победа, са казвали нашите предшественици, а без победи няма интерес в живота! Ние трябва да поддържаме живота, това рядко проявление на организация сред материята, толкова рядко, че въпреки междузвездните полети от миналия век насам ние още не сме намерили други братя по разум. Но ние трябва да можем да се бием, защото когато срещнем други мислещи същества (аз не говоря за изкуствено създадените андроидни роботи, защото те са направени по наш замисъл и работят според нашите програми, а за друг естествен разум) ние трябва да можем да побеждаваме, защото такъв е живота навсякъде във Вселената. Затова ние все още се бием по бойните полета, и ще се бием, за да утвърдим превъзходството на живата материя, но ние сме достигнали вече идеалния модел на войната — война която носи само облаги, но не и страдания за мирното население, само развлечения за масите и за участниците в сраженията, но не пречи на биологическото продължение на човешките народности и раси, не води до геноциди, мизерии, и изтезания на невинни хора. Войната е за смелите, и смелите отиват на война, както и нашия скъп бивш колега Септимиус. Нека го изпратим с подобаваща почит. След последвалите бурни ръкопляскания се изказа и неговият непосредствен началник, който отбеляза, че Септимиус винаги е носил в себе си храброто и войнствено начало в мъжа, и той не се съмнява, че от него ще стане един образцов войник. Пожелания за лека и интересна служба му поднесоха и двама-трима други колеги и колежки. Официалната част приключи с поднасянето на традиционния за тези случаи подарък — една лазерна пушка за яребици и дребен дивеч с автоматично следене на целта, от едната страна на приклада на която имаше малък екран, а вътре беше встроен микрокомпютър с информационен носител съдържащ кратка аудиовизуална обиколка на завода с по-важните производствени и административни помещения, и с по една жива половин минутна картинка на всеки от служителите за последните десетина години, които, когато камерата се насочваше към тях, се назоваваха кратко и се покланяха усмихнати — това бе компютеризирана анимация и, въпреки че гласовете им не бяха автентични, а само един приятен баритон за мъжете и игрив женски глас за жените, виртуалната действителност изглеждаше съвсем реална. Да-а, една хубава традиция и той я прие с благодарност. После минаха в залата за коктейли, където времето протече съвсем неусетно, и докато успее да се чукне с всеки и да опита от разните закуски и да омеси напитките с това, което вече бе погълнал с приятелите си, се оказа че бе минало осем часа. Не му оставаше нищо друго освен да преметне пушката през рамо, да махне за последен път на останалите с ръка, и да се качи до покрива. Отвори колата си и се тръшна уморен на седалката. Помисли си каква ли мъка е било едно време да пиеш и да се чудиш как после да караш колата си: да пиеш или да не пиеш? — такъв е бил тогава въпроса. Сега нещата са лесни и най-много да сбъркаш крайния пункт, но като използуваш автопилота можеш и да си къртиш вътре и на никого няма да пречиш. Все едно че си седнал в една от старовремските каручки и оставяш кончето само да те закара до в къщи. С тези разсъждения той набра домашния си адрес, аеролетът се вдигна във въздуха, и той зазяпа разсеяно светлините на големия град. * * * На паркинга пред дома си се поосвежи от хладния въздух нахлул в колата като отвори вратата и се подсети да нареди на компютърното ù управление утре в шест часа сутринта да бъде в гаража на ветераните. Нарами пушката, напипа статуетката в джоба си, и като затръшна вратата потегли към къщата и се качи на третия етаж. Набра шифъра на вратата и тя го позна и се отвори. Влезе вътре и подпря пушката до стената. Отиде в кухнята и си наля една чаша сок от автомата, пусна една освежителна таблетка, и след като тя изфъстя и се разтвори я изпи на един дъх и се отправи към кабинета, където набра някаква успокоителна електронна музика и се излегна на фотьойла притворил очи. Не е ясно как ще я кара в казармата, но навечерието на службата бе хубаво, помисли си той, и полежа така известно време. Когато отвори очи вече наближаваше единадесет вечерта и бе минало времето, когато приличните хора вечерят, но той не беше гладен, така че това нямаше значение. Зае се да си доподреди походния цилиндър за утре, но то и нямаше какво толкова да подрежда, освен нещата от днешния ден. Пушката, разбира се, трябваше да я прибере някъде, защото в космоса яребици не се въдеха, пък и тя беше само една играчка по сравнение с истинските оръжия, с които ще разполага там, и той я взе и постави в един от стенните рафтове при разните сувенири и подаръци от ученическите и университетските си години. Богинята, обаче, ще я вземе, защото тя не е тежка, а е ценен спомен от приятелите му. Отвори цилиндъра и я сложи отгоре до термоса, който му подариха вчера Майкъл и Джейн, децата му. Само че той само приличаше на термос, колкото за литър и нещо течност, но иначе си беше профилиран синтезатор. Отгоре имаше един съд за половин литър, който се наливаше с обикновена вода; после по средата бяха разни машинарийки и електроника, както и портативно захранване за два цикъла на агрегата, и там се слагаше една графитна пръчица и три ампулки с химикали; а най-отдолу беше друг съд също за половин литър. По средата имаше едно копче, което като се натиснеше светваше в червено и се чуваше леко бръмчене в продължение на около пет минути. После лампичката ставаше зелена и в долния съд вече имаше половин литър съвсем прилична водка, при това изстудена! Молекулата на водата се разлагаше на съставните ù части и после се синтезираше алкохола. Ако искаше, можеше да пусне вътре и по една друга таблетка, за да заприлича на уиски или коняк. Един цикъл даваше половин литър, а с една порция химикали излизаха десет дози или пет литра. Отделно му бяха дали кутийка с двадесет серии пълнители, която не тежеше и един килограм, така че той беше снабден с един центнер водка — съвсем добра, защото вчера я опита. Оригинален подарък, дума да няма. После огледа стаята и откри на масата в средата една плоска кутия превързана с панделка. Спомни си, че и жена му беше обещала нещо и сигурно е идвала преди той да се върне. Отвори я и видя три комплекта трико за космонавти, съвсем фино на пипане, леко и, както си се полага, с контактите за включване на обогрева от скафандъра, и с малък пояс с аварийни батерии. В армията, естествено, щяха да им дадат такива комплекти, но тези може би бяха по-нов модел и по-фина изработка, пък и щом са от Фло, щеше да ги вземе. Явно жената се бе загрижила да не би да си протрие нещо слабините в грубите скафандири, захили се той. Сложи ги най-отгоре и закопча кутията. Там имаше още доста място, но нищо, нека да има, за да може да донесе и по някое камъче от бойните полета, ако се върне. Провери дали войнишката му униформа е налице на стола до стената и нагласи будилника за шест и две нули, с три последователни напомняния през десет минути и оръдеен гръм ако и до тогава не е станал и не е прибрал кревата си. Като че ли това бе всичко. Разходи се до тоалетния възел, облече си пижамата, разгъна кревата и хвърли завивките отгоре му. Часът вече минаваше полунощ и той отново прехвърли през ума си всичко, за да не забрави нещо важно, но не откри нищо. Като стане в шест и нещо ще има достатъчно време преди осем да може да излезе и да си поръча едно персонално аеротакси до летището. За 30-40 минути щеше да стигне, така че нямаше как да не бъде там преди девет. Утре, на първи април, за пролетния набор на новобранците. Започна леко да се унася в дрямка. Нямаше много време за сън, ама пък и не му трябваше много. На старите хора много сън не им е нужен. А той наскоро бе празнувал седемдесетата си годишнина. Прозя се широко и потъна в дълбок и необезпокояван сън на щастлив новобранец. 07.1998 — — — — — |
Сконвертировано и опубликовано на http://SamoLit.com/