Д Е С Е Т Ц И Н И Ч Н И Е С Е Т А

(ПОПУЛЯРНО МИРОВЪЗРЕНИЕ)

Христо МИРСКИ, София, 2000

— — — — —

СЪДЪРЖАНИЕ

     Предговор
     За сътворението и сътвореното

     За жената и мъжа
     За човечеството

     За интелекта
     За религията

     За демокрацията
     За насилието

     За справедливостта
     За популацията

     За бъдещето
     Приложение: Конституция на Циникландия

           — — — — —

ЧАСТ ЧЕТВЪРТА

ЗА ДЕМОКРАЦИЯТА

           I. Велико и неразумно

      Демокрацията е най-значителното постижение на човечеството в социалната област, защото тя противоречи на здравия разум! Въпреки парадоксалността на подобно твърдение то е вярно, тъй като тя, наистина, е нещо, до което не би могъл да стигне един нормален, т.е. среден, човек в своите разсъждения. Целият човешки опит през вековете и в наши дни показва, че демократичния избор и не се прилага, никъде, където трябва да се върши някаква работа, например в: армията, полицията, просветата, здравеопазването, производствената сфера, и прочее. Немислимо е да си представим армия, в която новобранците да избират своя командир измежду тях; или лекарите да бъдат назначавани от медицинските сестри и санитарите (че и от пациентите); или учителите да се избират от учениците (и от тяхната среда); или в някоя фирма да съберат всички общи работници, шофьори, чистачи, и други, и да ги помолят да си изберат директор, или началник отдел, без да се интересуват какво образование има той. (И нека не бъркаме това с демократизацията на управлението в редица дейности в наши дни, която е само един помощен елемент, а не основен принцип, и като такъв навярно е съществувал и по времето на фараоните.) То си има очевидни съображения защо това не се прави, тъй като при всяка дейност се иска определен професионализъм, който се установява на базата на образователни критерии и/или жизнен опит, и се преценява от хора с по-голям обем знания в дадената област, а не от отдолу, от простолюдието, и това е единствения начин да се направи правилен избор, т.е. от горе надолу, не обратното, което ще рече, че демократичния избор, от гледна точка на разума, си е една чиста перверзия!
     Казано по-прецизно, демократичният избор предполага: хора, които не разбират, да избират хора, които те не познават, при това без да им искат някакви документи за професионален ценз! Нека поясним това по-подробно. Масите не разбират нищо от областта на управлението, която далеч не е толкова проста, колкото те си мислят (ако имаме предвид реалното управление, а не неговата показна страна), но точно затова те и си мислят, че знаят всичко — защото колкото по-ограничени са знанията на някого в дадена област, толкова по-самонадеян е той в преценките си. Това е прастара истина датираща поне от времето на Питагор, който обяснявал на своите ученици защо той, който знае толкова много, си мисли, че знае малко, докато те, понеже не знаят нищо си мислят, че знаят всичко, като прибягвал до помощта на начертани на пясъка кръгове, където неговия бил най-големия, а техните — едни мънички кръгчета, като всичко извън тези кръгове било неизвестното, което е и неограничено отвън; и понеже по-големия кръг има по-голям допир с неизвестното, затова той по-лесно разбирал своето незнание, а пък те не осъзнавали своето. По този повод руснаците си имат поговорката: "Чем ỳже лоб, тем шире самомнение!" (т.е. колкото е по-малко акъла на някого, толкова му е по-голямо мнението за себе си). Поради тази причина хората най-често спорят: или за спорта, или за политиката, или за жените (мъжете), защото това са едни от най-трудните въпроси, в които и не може да има еднозначно решение, но тези спорове са само празно "дърлене", защото нито масите могат да ги разрешат, нито пък някой ще ги послуша ако вземат да кажат нещо разумно (тъй като хората не се интересуват от разумните доводи а от това, което им харесва!). Но този феномен е съвсем оправдан от гледна точка на живота, защото човек винаги иска да бъде мотивиран по някакъв начин в своите постъпки, и ако няма достатъчно знания, той трябва да има поне високо самочувствие, което да компенсира недостига му на знания, иначе поне 95% от хората щяха да страдат от комплекс за непълноценност, в което не би имало нищо хубаво. Затова децата все си мислят, че знаят всичко, докато с възрастта самочувствието им малко по малко спада (понеже знанията им нарастват), докато не остареят дотолкова, че, за да могат да водят спокоен живот (понеже знанията и способностите им все повече намаляват), не им се налага отново да си мислят, че знаят всичко, а сегашните млади са просто глупави (и за тях всеки, който е под 50-тина години е още млад и "зелен").
     Така че болшинството от хората изобщо не разбират от политика, въпреки бойките им твърдения, но те и не познават политиците, които избират. Да познаваш някого ще рече да можеш да предскажеш поведението му във всяка ситуация, да знаеш, така да се каже, алгоритъма, по който той функционира. Хората живеят един до друг десетина години и пак след време се оказва, че не са се познавали добре и са се надценявали или подценявали взаимно, и не е възможно да познават добре някой политик, когото са видели веднъж-дваж по телевизията, чули са или прочели нещо за него по другите медии, но това са били все някакви негови пози (защото политика е един вид артист, който играе пред целия народ), а не неговата същност, на базата на която биха могли да правят справедливи умозаключения. Народът може да познава колата на известен политик (или футболна звезда), може да дискутира плюсовете и минусите на неговата любовница (или любовник), менюто на трапезата му или костюмите, които той (респективно, тя) носи, да знае къде учат децата му, и прочее, но това са все неща, които имат слаба връзка с политическите му качества, още повече ако политика е новоизгряващ на сцената. Избирателите нямат, и никога няма да имат, възможност за лични контакти и непринудени разговори с него (на чашка, както се казва), най-малкото защото той представлява много хиляди души, с които няма физическата възможност да се познава лично; нито пък те са му били някога колеги в службата за да го познават в професионално отношение.
     Хубаво би било, ако избирателите искаха поне някакъв документ за завършено политическо (или политологическо) образование, както се изисква за всяка професия; да можеха да знаят някакъв негов обективен коефициент на интелигентност, или най-малкото да го подлагаха на някакъв тест или изпит, по резултатите от който да вземаха решение; да имаха някакъв начин за проверка на неговата принципност и неподкупност за да се убедят, че той не е само един жаден за власт индивид, който поставя всичко останало на заден план и в интерес единствено на политическата си кариера; да имаха на разположение негови психични тестове и заключения на лекарски комисии, че той е психически нормален. Ако не друго, поне да имаше възрастови ограничения, като някакъв верен за общата съвкупност начин за проверка на жизнения му опит. Но всичко това противоречи на основния демократичен принцип, че всеки може да участвува в управлението, без каквито и да било документи — защото те може да не отговарят на действителността и да са изфабрикувани от някои политически сили. По този начин се стига до абсурда наречен демократичен избор, при който всичко се свежда до възможността на лидера да манипулира масите, чрез финанси, външен вид, приказки, и прочее, като се рекламира пред тях, така както се рекламира една самобръсначка, или лека кола, или проститутка, да речем. Който най-добре успее да заблуди народа, че е най-добрия, той печели борбата, като заблудата е очевидна, защото нито народа може да го прецени отдолу, без да познава естеството на работата му, нито може да познава добре лидера, без лични или професионални контакти, нито пък може да се осланя на готови резултати за извършени от други оценки на качествата му. Това е чиста проба надлъгване, и явно неразумен начин за избор.

           II. Нулево решение

     Е добре, но как тогава е възможно един такъв неразумен начин на избор, който не се прилага никъде, където трябва да се върши работа, да може да върши работа, защото демокрацията съществува вече 25 века и особено през последните няколко е най-масово разпространената в цивилизования свят форма на обществено управление? Как може хора, избрани по начин, който не върши работа, самите те да вършат работа? Точно това е въпросът, на който искаме да отговорим сега, а, както отдавна е било забелязано, въпроса най-често е не "какъв е отговора", а "какъв е въпроса", т.е. при правилно поставен въпрос в редица случаи е лесно да се намери и отговора му. С други думи, ние имаме една неправилна и неефективна процедура на избор при която се избират хора не според способностите им за дадена работа, но въпреки това тази процедура върши работа, а това е възможно само когато: или самите хора не вършат (особена) работа; или всеки от алтернативните кандидати би могъл да свърши същата работа; или някаква комбинация от двете! Това, разбира се, е така, защото политиците изпълняват основно стратегически и представителни функции, те казват какво трябва да се направи (примерно: наготви ми, жено, супа топчета, пък ти знаеш как, а ако не знаеш — виж в готварската книга), дават генерални указания (при все че изпълняват и някои тактически задачи, при които най-често и грешат), подписват документи (което всеки тръгнал на училище може също да прави), но самата работа се върши от екипи квалифицирани специалисти. Политиците, безспорно, носят отговорност (само дето често я прехвърлят един на друг, и никой не им удържа от заплатата когато сгрешат), и за тези рискове те получават предимно слава, която (поне за тях) струва повече от парите, но почти всеки политик от другите партии би могъл да върши същата работа (и той я върши, като му дойде ред). Така че демократичният избор, всъщност, дава само едно тривиално и неинтересно решение!
     В математиката съществува термина " нулево решение", за решението на хомогенна линейна система уравнения. Това е редица от равенства, в които от лявата страна стоят изрази като: "нещо" по x, плюс "нещо друго" по y, плюс и т.н., докато се свърши броя на неизвестните, а от дясно на равенствата има винаги нули; ако уравненията са толкова, колкото са и буквите за неизвестните то винаги съществува решението: x=y=...=0, защото, каквито и да се тези "неща" (коефициентите пред неизвестните) в уравненията, като ги умножим по нула и ги съберем, няма начин да не получим пак нула от лявата страна, което е равно на нулата от дясната страна! Нулевото решение, разбира се, също е решение, но то не е интересно и не изисква никакви усилия за да бъде намерено, но такова е и демократичното решение — винаги може да бъде избран по този начин някой, ако той върши само това, което всеки друг негов конкурент също може да свърши, а още по-добре, ако не върши нищо съществено, но това не е разумно или рационално решение, и съществуват много други решения, които биха били по-добри!
      Тъкмо фактът, че това решение противоречи на здравия разум, обаче, го прави гениално достижение на мисълта в социалната област, защото то не е нещо, за което всеки би се сетил или би го използувал, поради неговата тривиалност. Но, въпреки тривиалността си, това решение има една много важно психологическа характеристика, а именно, че то се оказва много убедително за народа, независимо от неговата нелогичност (защото хората не са такива, че да обръщат особено внимание на логиката). Демократичното решение е убедително, защото хората ги питат за нещо и чакат да чуят тяхното мнение (независимо, че то не е от съществено значение!), и ако после нещо не върви както трябва (както най-често се случва) им отвръщат: "Но нали Вие ги избирахте Вашите управници?". С една дума, мислете кого ще изберете, защото само Вие сте отговорни за това.
     Какъв по-добър начин да "запушиш на някого устата" от това да кажеш, че той самия е искал това, което е станало? А всякакви обяснения от рода на това, че никой не иска беззаконие, или висока престъпност, или ниско жизнено равнище (та да няма какво да яде), и прочее, са неща, които винаги могат да се тълкуват двояко, и това само налива вода в мелницата на политиците. Фигуративно казано, гениалността на демокрацията е в това, че тя е най-добрия от известните досега "биберони" за народните уста, защото: хем създава илюзия за ситост (питали са ни), хем не дава възможност на детето (тук народа) да плаче, хем запазва майчината гръд (тук политическата система от ненужни сблъсъци с "плебоса")! Това е точно по формулата: "и вълка сит, и агнето цяло"! Затова не напразно на времето си в Древна Гърция е трябвало да се намеси един тиран (тогавашна титла на владетел), Пизистрат, за да накара хората да възприемат това чудо на чудесата наречено демокрация, за което те не са искали и да чуят, защото колкото и ограничени да са били хората тогава (както и сега, между впрочем) те не са си мислили сериозно, че вместо един владетел или цар, който цял живот се е готвил да царува, би могъл да "се изтъпанчи" някой от тях и той да ги командува, и са се опасявали, навярно, че това е една от поредните уловки на управляващите (а и не са се оказали далече от истината, разбира се). Но нима тази хитрост не е била гениална?!

           III. Условни предимства

     По-добре късно, отколкото никога, и затова сега вече е време да дадем някаква дефиниция на понятието демокрация, като такава форма на обществено управление, при която народа (или субекта на управлението) има възможност за разумно влияние върху управляващото го тяло, включвайки избора и замяната на това тяло. То, разбира се, никоя устойчива система не може да съществува без обратна връзка, и това е било интуитивно ясно далеч преди да се заговори за обратна връзка в автоматиката и кибернетиката, но тук обратната връзка се оказва най-важната, и самото управляващо тяло играе донякъде подчинена роля на субекта на управлението. Длъжни сме, обаче, да подчертаем, че по въпроса за това кое е разумно за народа, най-често, самият народ не е наясно (защото ако той беше наясно, то за какво му е управлението?). Народът по своите постъпки прилича на неразумно дете, което само иска да си играе и да се тъпче с нещо сладко (е, и малко секс за народа от време на време не би навредил), и също като едно дете би счел за разумно, например, да излапа цяла кутия с бонбони наведнъж, защото детето (както и народа) трудно съобразява какво е добре за него за един по-дълъг период от време. Затова нека приемем, че разумността на влиянието се определя с оглед на близкото и по-далечно обозримо бъдеще на народа, която разумност може и да не е ясна на народа като цяло, но трябва да е ясна на неговите лидери. Тук, между другото, се вижда, че ако народа не знае кое е добре за него и кое не е, а пък той избира своите управници, то и управлението, на свой ред, няма да е правилно или разумно за същия този народ (не толкова защото избора решава нещо, а защото политиците се нагаждат към народните желания още преди избора). Но това е неизбежното противоречие в демократичната система на управление, и то никога не може да бъде разрешено окончателно, а можем само динамично да се приближаваме към някакво що-годе правилно разбиране на народните интереси!
     Въпреки, че демокрацията противоречи на здравия разум и е едно нулево решение на управленческия въпрос, тя има едно безусловно предимство, за което споменахме, а именно това, че тя е най-добрата запушалка за народната уста. Освен това тя има и някои условни предимства, които произлизат от възможността за спорове и изслушване на противните мнения при вземане на решения. Тези предимства са много относителни и лесно се обръщат в недостатъци, ако не се пипа внимателно, но те могат да бъдат предимства в редица случаи и ние сме длъжни да ги споменем.

      1. Ще започнем с възможността за вземане на относително разумни решения от гледна точка на генералната съвкупност, т.е. народа, а не само на някои негови прослойки. Споровете могат да бъдат голяма пречка (и биват такава) когато не водят до вземане на решения а само до "преливане от пусто в празно", както се казва, но в споровете се ражда истината, защото нашия свят е неизбежно противоречив и правилното решение е само една тясна област на умело балансиране между противоречиви тенденции! А такова балансиране е невъзможно без изслушване на противните виждания и без реалното им представяне пред управляващото тяло. Вместо противоречията да протичат скрито и подтиснато, при демокрацията те се изявяват явно, като се дава възможност за тяхното разрешаване. Няма никаква гаранция, разбира се, че споровете няма да ескалират и да създадат превратна представа за истинското положение на нещата, което би могло да бъде забелязано при едно разумно управляващо тяло, но кой може да ни гарантира, че управляващото тяло е разумно и ще остава все такова? Тъй като такава гаранция няма демокрацията залага на неразумността на управляващото тяло, като се бори с нея по един разумен начин, но това означава, че и демократичното управляващо тяло също се предполага неразумно! Дали такова решение ще бъде действително разумно или не, зависи от конкретната демократична форма и от избягването на някои от недостатъците на реалната демокрация, на които ще се спрем в следващия раздел.
     При това управление се залага не само на неразумността и корумпираността, до която често всяко управляващо тяло стига, защото отдавна е известно, че властта разваля човека (като изкривява обратната му връзка с обществото), но и на презумпцията за отсъствие на най-добър политик и на най-добра партия, а това е една много разумна постановка на нещата! Това не значи, че ще чуете някой демократичен политик да твърди, че най-добра партия няма, но то е поради манипулативния характер на думите на политиците, а истината е точно, както я изложихме — защото ако най-добра партия (или политик), дори за момента, можеха да съществуват, то всички останали партии /политици нямат какво да търсят в управлението, и, следователно, многопартийната система става излишна и се стига точно до постановката на тоталитаризма, която ни е добре позната. За да не се получават такива крайности е полезно винаги да се помни, че при демокрацията: най-добър лидер или партия няма, цялата власт може да е корумпирана и неразумна, всеки управляващ е лесно заменяем, никой не може да отстоява цялата истина, а само една нейна част (самата дума "партия" произлиза от латинското part, което значи "част" или "страна"), и всички политици са пристрастни, като тъкмо в това е разумността на едно такова управление — да включи неразумността в себе си!

      2. Демокрацията поддържа развитието на обществото, като му дава възможност да се обновява без да се променя, т.е. да еволюира на място, защото е гъвкава или адаптивна форма на управление! Доколкото всяка система на управление има за цел да запази статуквото в страната, една система може да се променя само ако съдържа противоречието (водещо до промяна) в себе си, иначе тя може да се разруши, но не и да се промени. Така стана с тоталитарните системи, които бяха много добри и ефективни системи, но възможността за промяна им беше доста чужда; те се опитаха да се променят, инициираха промяната, и след това се разпаднаха. Такава опасност за демокрацията няма, защото тя е една неефективна система без конкретна цел в момента, и няма какво въздействие да я разруши, освен нейната неефективност (както е ставало многократно в Древна Гърция, където са се редували периоди на тирания с периоди на демокрация, и обратно)! Така че монетата си има две страни, както се казва, и демокрацията може да бъде удачна форма на обществено управление, когато отсъствува конкретна, мобилизираща целия народ, цел (военна опасност, например). При нас преходът към демокрация започна тъкмо когато нямахме конкретна цел, т.е. военната заплаха (която упорито се поддържаше от управляващите като реална опасност, за да оправдаят с нещо необходимостта от някаква форма на диктатура) отдавна бе избледняла, и тоталитарното управление беше започнало да буксува в своята безсмислена ефективност; но после, в хода на прехода, когато вече приехме неефективното и безцелево демократично управление, се оказа, че се появи съвсем реалната цел за оцеляване и запазване на нацията ни, която пък изисква нещо по-ефективно от традиционната демокрация, и затова прехода ни пак забуксува!
     Възможността за промяна при демократичния модел се онагледява най-добре чрез примера на люлката — такава люлка, която представлява греда подпряна в средата на някакво възвишение, и двама души (тук партии) седнали в двата ù края, като в средата може да стои още някой (наречен тук "център"). Когато едната страна пропадне надолу тя "нагазва в калта", фигуративно казано, и засяда там за известно време, но после постепенно започва да се "чисти от калта" и да я хвърля по другата страна, при което последната на свой ред също се "окалва", натежава и започва да пропада надолу, като издига нагоре предишната паднала страна. Този процес се подпомага както от центъра, така и от публиката (народа), която, като ù омръзне да освирква падналия, започва да "замерва с развалени яйца" и този, който е отгоре, защото той е по-уязвим там, а и атмосферните условия (политическите ветрове) са по-силни отгоре, така че няма опасност люлката да остане дълго време в застой. Така демокрацията представлява в социалната сфера един работещ perpetuum mobile (вечен двигател), нещо което е невъзможно в механичните системи! И обърнете внимание, че този, който се издига отгоре, не прави това поради свои заслуги, а само защото другата страна е пропаднала надолу, т.е. водещата партия става такава не защото тя е с нещо по-добра от другите, а защото другите са по-лоши от нея! Наличието на много партии не променя нещата защото обикновено борбата протича между първите две-три (а ако не е така се сформират съответните коалиции). Изобщо, до тук всички плюсове на демокрацията се оказват потенциални минуси, а пък следващата точка е само начин за компромис на демокрацията с диктатурата, така че още по-малко може да се смята за нейно чисто предимство, на какво да се прави — това е демокрацията!

      3. Последното хубаво нещо на демокрацията, на което ще се спрем, е възможността за добавяне на чужди елементи в нея! Такива недемократични или неавторизирани елементи са, например: Президентската институция, която е един вид възможна диктатура (при обявяване на военно положение), или наличие на силна ръка, която може да прилага право на вето, че и да разпуска Парламента (в някои страни); двукамерни Парламенти, където различните Камери функционират на различни принципи, но най-демократичната, като правило, играе подчинена роля (с редица национални особености); съчетаване на демокрация с монархическо управление, където монарха символизира едноличната (макар и днес силно ограничена) власт; допустимост, но и необходимост, от някакъв морализиращ обществото апарат като официална църква; невъзможност за съществуване на демокрацията без някакъв, както вътрешен, така и външен репресивен или милитаризиран апарат (полицията и армията); възможността за извън-парламентарен контрол на върховния орган в страната (даже може да се твърди, че най-голям успех демокрацията бележи тогава, когато се намесват, не официалните и платени нейни органи, а някакви извън-парламентарни народни сдружения), и прочее. Това са все възможности за някакво подобрение, но и признание за несъвършенството, на демокрацията!

           IV. Реалните демокрации

     Крайно време е сега да започнем да правим разлика между идеалната и реалната демокрация. Идеалната демокрация е тази, която, по някакъв начин, дава възможност на народа да избира такова управляващо тяло, което "да играе по свирката му", както се казва. Дори в идеала ние не можем да изискваме това да е най-доброто за народа управление, а да е най-доброто според едно усреднено народно мнение. Освен това дори в идеала не е необходимо да се пита народа за всичко (дори и това да е възможно), защото има въпроси, по които народа би могъл само да обърка нещата, ако се прави усредняване според броя на хората, а не според някои други критерии (например, надали ще се намери народ, който, ако го запитат колко да струва хляба, или сиренето, месото, пиенето, цигарите, и прочее, да не избере най-ниските от предложените му цени, защото това са стоки, за които потребители са основната част от населението, но е съвсем ясно, че това не би било правилно решение, защото при едно свободно производство ниските продажни цени биха били най-сигурното средство за изчезването на тези стоки от пазара). С други думи, дори при идеалния случай не бива да търсим съвсем идеализирано решение, защото то няма да изпълнява функциите си, а дали дадено решение е близко или не до идеала можем да преценяваме във всеки конкретен случай според някои очевидни, но и спорни критерии. Реалната демокрация пък, от своя страна, е всяка от реализираните по света демократични форми, с всичките им недостатъци, по-важните от които следват по-долу.

      1. Първият основен минус идва от нулевото демократично решение, при което на ръководните постове се избират хора непрофесионалисти, без нужния образователен ценз, без проверка на психическите им показатели и техните морални качества. Много лесно би могло да се изисква документ за психическото състояние на кандидата, а така също и някаква диплома за завършен политически колеж или висше образование — реализацията на тези критерии е по-скоро въпрос на желание, отколкото на възможности. За съжаление все още се счита (и то не само у нас), че най-доброто образование за политика е юридическото, докато то няма практически нищо общо с мениджмънта, или работата с масите (public relations, както сега се нарича), като дори едно образование в сферата на рекламата би било за препоръчване вместо правото, защото това, което политика трябва да владее, е умението да убеждава (или, по-точно, манипулира) масите, че това, което той твърди, е в техен интерес, т.е. да мобилизира масите за някакви общи действия, в целесъобразността на които те се съмняват. Освен това един политик трябва да има задоволителни познания по история (антична и съвременна), по риторика, по икономика, по военно дело, или някакво техническо образование (защото то развива логическото мислене), и прочее.
     Ако при проверката на професионалните качества на политика и да има някои (преодолими) трудности, то няма никакви пречки за приложение на някакъв елементарен контрол за наличие на жизнен опит, защото това, което политика трябва да познава добре (доколкото това е възможно), е живота, а познания за него се натрупват само с времето и работата, т.е. няма нищо по-лесно от изискването за възраст и трудов стаж в сферата на управлението или политиката. Примерно, би могло да се изискват поне пет години стаж на управленчески постове за кандидатиране за политическа работа на местно ниво, поне още пет на предишното ниво — за областни кандидати, поне още пет на това ниво — за национално ниво, и още пет, ако става въпрос за най-висшите дейности като Президент, Главен Прокурор, Министър Председател (или Началник на Генералния Щаб на армията, или Президент на Академията на науките, или на Светия Синод, и други подобни, където това, май, и се следи). Също така е съвсем елементарно да се изисква възраст поне от 35 години за най-низшите политически постове, поне 40 — за областно ниво, поне 45 — за национално ниво (т.е. в Парламента), и поне 50 години за най-висшите постове. Ако има нещо от което човек най-много си пати в живота, това са грешките на младостта, и същото важи с пълна сила и при общественото управление! Управлението не е като спорта, или науката, или раждането на деца, примерно, където колкото по-млад е човек, толкова по-добре, а тъкмо обратното, защото това, което е нужно на политика и мениджъра, е опита и умереността в живота, иначе се получават какви ли не, меко казано, "изцепки". Един основен белег на всички диктатори е тяхната младост и лудо желание за изява, и положението не би било същото ако тези постове се заемаха от по-възрастни хора — сравнете възрастта на която Наполеон, или Хитлер, или Мусолини, или Ленин, или Сталин, а защо не и Чингиз Хан, или Ксеркс, или Александър Македонски, и прочее, идват на власт, и ще установите, че надали някой от тях е сторил това на възраст над 40 години. А ако тези хора не бяха дошли на власт поради законови ограничения (а да не забравяме, че както Хитлер, така и Ленин, поне, са дошли на власт чрез един демократичен избор, а по времето на Наполеон е имало закон, според който Първия Консул не е можел да бъде на възраст под 40 години, ала Наполеон успява да го преодолее чрез някакви политически игри), то нима пролятата в историята кръв нямаше да бъде поне двойно по-малко?

      2. Следващият момент, с който досега не сме се занимавали, е нередния начин на избор на Парламента, не като представителна извадка на народа, а като извадка на политическите партии, което е един доста опосредстван начин за изява на народната воля, и е далеч от първоизточника — Хореопага в Древна Атина, където са се избирали по 10 души от 50-те рода, наречени демове, чрез жребий или някакво гласуване в демовете. В този смисъл днешната демокрация (в целия цивилизован западен свят) е по-лоша от тази от преди 25 века! Парламентът трябва да бъде представителна извадка на целия народ, ако искаме той да може по някакъв начин да изразява волята именно на народа! Представителна извадка е статистически термин и той означава, че ако сред всички избиратели, тези на възраст от 50 до 60 години, например, са 15%, то толкова (или много близко до това) трябва да бъдат тези хора и в Народното Събрание; ако хората с висше и по-високо образование измежду избирателите у нас са, да речем, 12%, то толкова трябва да бъдат висшистите и в Парламента; ако избирателите с ромски етнически произход са 20%, то толкова трябва да бъдат те и в най-висшия демократичен орган; и тъй нататък. Това не е осигурено, нито у нас, нито в някоя друга демократична страна, нито сега, нито преди векове, но което е по-важно — никой Парламент и не мисли да го прави в близко бъдеще, защото това би било силен удар точно в сърцето на партийната система! На въпроса за партиите ние ще се спрем в следващата точка, но нека тук констатираме, че ако нещо може да се направи за да се осигури представителност в Парламента на целия народ, то това може да стане само по искане на народа, а не на политиците!
     Такава демократична реформа също не представлява проблем да се направи — чрез случаен много-параметричен избор, или просто случаен избор, от компютърна база данни на всички избиратели. Нещо повече, това изобщо не е някаква революционна или утопична идея, защото в съдебната система поне в САЩ (доколкото е известно на автора), при избора на съдебните заседатели за всяко дело (или поне за тези от наказателен характер) положението е аналогично, а ролята на съдебните заседатели и на Народните Представители е, по същество, една и съща — те трябва да представляват народа по въпроса за това, кое е добро и кое е лошо според него, защото още от времето на Платон е било ясно, че това е едно много коварно и изменчиво понятие, което не може да се вкара в тесни формални рамки. Разликата е само, че в съдопроизводството народните избраници се произнасят за вината на конкретен човек, докато в Парламента те оценяват пригодността на даден закон, т.е. една по-абстрактна материя, но естеството на работата е същото! Това не означава, че при такава система няма да има грешки, защото народа много често се заблуждава, както вече споменахме, особено ако се търси някакво единомислие (както при делата за убийство в САЩ), но това е истинската демокрация, а останалото е само "прах в очите" на народа "хвърлян" от политиците, за да оправдаят своето съществуване и привилегиите на властта!
     За разбиране на възможността от такива промени трябва да направим някои пояснения, или по-точно да разделим законодателната дейност на Парламента на: стратегическа, в случая свързана с изискването и утвърждаването на законите, от една страна, и тактическа, или свързана със създаването на законите, т.е. с управлението чрез тях. Това не е нов елемент в други области и се прилага във всички по-големи фирми, където стратегическият орган е някак-си скрит или отдръпнат от самото управление — това са тези които държат парите във фирмата (или още жената в семейството — вижте есето "За жената и мъжа") —, а тактическия орган е Управителния (Изпълнителния) Съвет на фирмата. При демократичните органи на управление, разбира се, Правителството и местните Съвети са тактическите органи, но и при създаването на законите нещата също трябва да се разделят, като Парламента трябва да се занимава само с утвърждаването на законите и тогава той може (а и трябва) да се състои от непрофесионалисти и несвързани с която и да било страна (т.е. партия) лица. Тактическата дейност, или създаването на конкретните закони, според директивите на Народното Събрание, е работа за юристи и прочее специалисти от частните науки, и с това може да се занимава някакво, да речем, Съдебно Събрание. Цялата бъркотия в случая идва от неправилната практика тези, които създават законите, те и да ги оценяват, а че това е неправилна практика трябва да е очевидно, защото тя и не се прилага никъде другаде освен в създаването на законите (при всякакви комисии за каквито и да било състезания винаги се следи членовете на журито да не са участници в състезанията, че дори и да не са свързани с финансови или роднински връзки с тях). Прочее, нещата са пределно ясни, ако не са политиците да ги объркват, поради лична заинтересованост.

      3. Що се касае до партиите, то, ако изхождаме от Древна Гърция, те изобщо нямат място в Парламента, в смисъл, че те може да се формират в Парламента, но след неговото избиране! А още по-добре партиите да излязат в някакво отделно, да го наречем, Партийно Събрание, понеже те също имат своето място в обществения живот като консолидиращи звена за масова манипулация на населението в негов, именно, интерес (вече дискутирахме, че не е във възможностите на простолюдието да осъзнае правилно своите собствени интереси и някой по-умен и с по-голям опит трябва да му помогне)! В този смисъл партиите се доближават до голяма степен до медиите, но последните са пряко ръководени от бизнеса, а партиите, дори и да получават някакви финансови инжекции от крупния бизнес, са организации с идеална цел, така че те просто играят ролята на национални органи за public relations, което е една необходимост за съвременното общество. Така вече се разрешава противоречието между първата и втората точка на този раздел (на което ние умишлено не обърнахме внимание), защото в едната изискваме професионализъм от политиците, а във втората — непрофесионализъм от Парламента. Ако съществува едно наистина народно Народно Събрание за стратегия и утвърждаване, едно строго юридическо Съдебно Събрание за изработване на законите, едно наистина професионално Партийно Събрание за поддържане на връзките между управлението и масите, както и съответни тактически управленчески органи, в лицето на Правителството, отделните Министерства, и местните Съвети, бихме могли да говорим за истинска демокрация в действие. Това е просто едно допълнително разделение на властите, но какво е историята на цивилизацията, ако не едно непрестанно разделяне на цялата власт, с оглед на специализацията на индивидите, и установяване на начините за взаимодействие между властите (вижте "За човечеството")?
     Не можем, обаче, да говорим за политиците и да не засегнем техния морален облик, който силно страда от съществуващия демократичен начин на избор чрез самореклама, защото никой политик не може да бъде избран ако той самия не се предложи за поста, демонстрирайки само високото си самочувствие, но не и скромността или другите си морални качества (защото с компетентността му това, все едно, няма нищо общо)! Вярно е, че и при всеки избор за дадена длъжност кандидата трябва по някакъв начин да се предложи, но това не значи той да тръби наляво и надясно в предприятието колко е добър, и так всичко "ще цъфне и върже" ако го изберат, и че всички останали кандидати са само "гола вода". Скромността е неприсъщо на политика качество (поради системата на избор), а нали когато някой младеж си избира бъдеща партньорка в живота той не отива да я търси в публичния дом? Това навярно е доста неприятно сравнение, но то ще се натрапва дотогава, докато плурализма се изразява основно в биене по гърдите и оплюване на политическите противници, а това се наблюдава във всички демократични структури от векове наред. Радикалното решение се състои само в принизяване ролята на политиците и постепенното им отстраняване от изпълнителната и законоутвърдителна власти! Ако "парчето баница", за което те се борят, не е толкова голямо, те и няма да проявяват толкова болезнени амбиции да го докопат, а ще си вършат съвестно работата. Колкото и да говорим за морала им той няма да се промени особено ако не се промени обстановката, в която те действуват, понеже политиците, така или иначе, са хора, с всичките им човешки слабости, а пък политиката е една игра (като покера, да речем), и тя може да бъде интересна за всички само при умерено висока "миза", иначе се обръща в средство за лично облагодетелствуване, където всички методи са позволени.

           V. Утопични модели

     До тук ние излагахме редица недостатъци на съвременната демокрация, както и някои реални методи за нейното подобрение, в които нямаше нищо утопично, макар че утопиите съвсем не са лошо нещо и си имат своето място в социалната сфера, защото тяхното основно качество е разумността им. По-точно казано, можем да характеризираме една идея като утопична, тогава когато нейната разумност надвишава нивото на разумност на средата, която я оценява! Това ще рече, че след известно време няма никакви пречки някоя считана за утопична идея да намери своето място в живота, ако разумността на обществото (дай Боже) нарасне. В останалата част на това есе ще предложим няколко утопични демократични модела, които подобряват някои от недостатъците на реалната демокрация изложени по-горе, или развиват някои от нейните предимства, като поддържат необходимата зрелищност за масите.

      1. Най-напред ще се спрем на модела на представителния Парламент, който беше засегнат в предишния раздел и който е най-малко утопичен от всичките. Той предполага: Парламент избиран от компютър измежду всички "гласоподаватели" (този термин губи своя смисъл в случая, тъй като те изобщо не "подават" гласа си); Партийно Събрание, избирано от самите партии в рамките на квоти, получени чрез гласуване във вече избраното Народно Събрание; Съдебно Събрание, което да бъде законодателния орган (по-точно законо-съставителния орган, който, обаче, не приема самите закони) и се избира от Партийното Събрание, пропорционално на партиите в него, но това не означава, че законодателите трябва непременно да бъдат членове на някоя партия; Правителство, което се предлага от Партийното Събрание като една професионална комисия, но се утвърждава от Парламента; и още Президент на страната с представителни функции и като инстанция за "бързо реагиране" (в законовите рамки), който също се предлага от Партийното Събрание, но се избира и утвърждава от Народното Събрание, което може и да го снеме от поста му. При това положение върховният орган си остава Парламента, но той изпълнява стратегическите функции и поставя задачите на Съдебното Събрание и на Партийното Събрание, утвърждава законите и се намесва с разни указания в работата на Правителството и на Президента, като може да сезира някои техни решения, ако това се наложи. Партийното Събрание е посредник между Парламента, от една страна, и Правителството и Съдебното Събрание, от друга, и поддържа връзките с масите. Съдебното Събрание съставя законите, които се преглеждат от Партийното Събрание и Президента, но се утвърждават от Парламента. Функциите на Правителството и Президентството са същите както и при традиционните форми на демокрация. На идейно ниво всичко е ясно.

      2. Следващият модел ще наречем "демократична диктатура", който, независимо от шокиращото название, е опит за съчетаване във времето на предимствата на демократичната и на централизираната форми на управление, с надеждата за избягване на техните недостатъци! Както изтъкнахме по-горе демокрацията е една мобилна и адаптивна, но твърде неефективна форма на управление, докато диктатурата е била и ще си остане най-ефективната, но и закостеняла, форма. Това ще рече, че демокрацията си има своите предимства при избора на някаква цел на развитие, като се отчетат различните мнения и се избере възможно най-доброто от тях, но след това самата реализация на тази цел трябва да се прави в условия на единовластие и без партийни ежби. Точно по тези причини в Древна Гърция често са се редували периоди на демокрация с такива на тирания (тогавашните диктатори са се наричали Тирани), като никой от тези периоди не е траел дълго, защото тогава демокрацията е била доста близко до идеалната или чиста демокрация като в тяхното Народно Събрание е имало една добра представителност (е, без робите и жените), макар и на родов принцип. Сегашните демокрации имат много чужди елементи в тях и затова се задържат по-дълго, но въпреки това често се случват правителствени кризи, назначават се служебни правителства, обявяват се военни положения, че и тоталитарни системи идват на власт, защото, както казва шопа: "Онò шо си требе, онò си го сака"! Смисълът на такова редуване е, че когато нещо близко до едната крайност не върши добра работа, защото истината е по средата, се налага промяна към другата крайност, ала и тя също е с нещо лоша, и тогава става пак връщане към първата, и така нататък, до безкрайност, или докато не се намери добър компромис между двете. Да, ама хората много рядко успяват да намерят компромисния вариант, и тогава става така, че те го намират във времето, като гледано отдалеч това трептене се усреднява точно където трябва! Нашето предложение сега е, вместо да чакаме тези колебания между крайностите да стават хаотично, просто да ги планираме, като ги включим в една система способна да работи и в двата режима.
     Периодът на демокрация трае три години, примерно (но може и четири), и през него си съществуват всички традиционни демократични институции, като няма проблем този вариант да се съчетае и с по-горния на случайно избирано представително Народно Събрание, отделно Партийно Събрание, и прочее. През този период се дискутира оживено и се поставя някаква стратегическа цел за следващия период на диктатура, траещ пет години (или пак четири, за да има равенство), като в края на периода се избира и нужния Диктатор. Няма проблеми този Диктатор да се нарича и Президент, само че той няма да е основно представителна фигура, както демократичния Президент, а ще има всички права в рамките на закона, като всяка политическа дейност трябва да се замрази, стачките да са забранени, Парламентът, особено ако се състои от политици, преустановява своята работа като върховен орган и, или Диктатора изобщо го разпуска, или изцяло го ръководи и използува за някакви помощни, по-скоро анкетни, цели. Диктаторът претворява в дело задачите поставени от предишното демократично правителство и два месеца преди края на своя период насрочва нови демократични избори. Нито демокрацията, нито диктатурата могат да траят повече от един мандат юридически, но всяко поредно управление може да се откаже от мандата си, като Диктатора, например, може да предаде цялата власт на Парламента (или да си избере нов Парламент), ако целта, за която е избран, може да се изпълнява и в демократични условия, докато Парламента може за три дни да избере нов, или назначи стария, Диктатор, ако страната е изправена пред сериозни проблеми изискващи еднолично управление без възможности за дълги спорове и разногласия. Доколкото в съвременните демокрации, така или иначе, съществуват наченки на подобни форми на управление, няма никакви проблеми това утопично предложение да стане някога реалност.

      3. Следващият вариант съчетава идеите за представителна извадка с по-голяма атрактивност и действително народно участие в управлението. Ще го наречем "тотализаторен вариант", и единствената промяна в избирателния закон е необходимостта от отсъствие на имената на конкретните физически лица в избирателните списъци на партиите. Могат да съществуват всякакви партии, дружинки, клубове, и прочее, които да участвуват в изборите, и стига те да наберат гласове за поне една квота в Парламента или местните органи, то след общонародния избор във всяка от тези групи се провеждат случайни избори (или каквато друга форма на избор е утвърдена там) за конкретните лица, които ще влязат в съответните органи! Това може да става лесно, като за членуване във всяка от тези групи се купува някакво билетче с уникален номер в групата, и после се теглят съответния брой печеливши билетчета (плюс няколко резерви). Групите могат да бъдат на етнически, професионален, възрастов, териториален, или имуществен принцип, на ниво интереси и привърженост към спортни клубове, или някакво друго деление, като избраните след това лица са, наистина, хора от народа, а не политици, но те и няма да влизат в Политическото Събрание, а в Парламента (може би и в местните Съвети). Няма проблеми даден избирател да членува в десетина такива групи (стига да си е купил съответните билетчета), както и да гласува за група, в която не е регистриран (макар това да е едно изключение). Докато при всички традиционни демократични форми на управление народът няма никакъв шанс да бъде избран в управляващите органи, то тук този шанс е съвсем реален, а изборите стават нещо като национална лотария. Но какво е животът, ако не също една лотария?

      4. Интересен момент при демокрацията е участието в управляващите органи, както на представители на "добрите", т.е. на победилата партия или коалиция, така и на "лошите", т.е. на победените, при това техните права (и заплати!) са едни и същи. Важното е, че за да има възможност за дебати, трябва да са представени всички страни или, всъщност, управляващата партия и опозицията, а така също и народа (или извън-парламентарните сили), който има редица възможности за влияние върху правителството. Не е важно коя партия управлява, нито коя е в опозиция — важното е да присъствуват и двете страни! С други думи, в партиите няма специализация, и всяка една може да върши работата на другата, но задължителния елемент е смяната им. При това положение няма никакви проблеми да отделим тези страни в два вида Парламенти, които можем да наречем, съответно, Партиен Парламент и Опозиционен Парламент, като приемем, че всеки от тях се състои от еднакъв брой души (100, да речем), но ръководещия и утвърждаващ е Партийния, докато Опозиционния може само да критикува и да дава предложения. Тъй като всеки политик, или човек от народа, може да изпълнява еднакво добре и двете функции, то няма никакво значение кой именно — коя от тях!
     Остава да определим как ще запълваме двата Парламента и как те ще се променят или обновяват, за да остават нещата динамични. Най-добрият избор, в смисъл на представителност, е случайния, но за да има влияние предпочитанието на всеки избирател тук предлагаме два етапа на изборите. Първият етап е за формиране на делението на всички гласоподаватели на поне три части, а именно: Партия, Опозиция и Народ, обаче, с оглед на по-голяма атрактивност, е желателно да се избира от пет варианта, например, като добавим още: Стар избор (от предишното гласуване) и Нов тур на избори. Тези пет варианта се кодират с числата от 1 до 5 и от всеки избирател се иска да заяви в течение на един месец чрез определените за целта бюра някое от тези числа, на което той отдава предпочитание, само че без да знае предварително кое число за какво се отнася. Дешифрирането на числата се извършва след това официално (чрез жребий) и така се формират пуловете на Партията, Опозицията и Народа, като при наличието на пето число се провежда и още един тур по същия начин (само дето при втория тур петия избор трябва да се прибави към Народа, за да можем да спрем до тук). Същинският избор става във втория етап, за който всеки отново заявява по едно число, но този път от едно до 10,000, примерно, за да получим една значително по-малка извадка от хората за всяка група, като после се тегли печелившото число (и, може би, още две резерви). И все пак точните хора още не са избрани, а само силно е намален техния брой (до около двукратен запас), като накрая се тегли и жребий за наредба измежду тях и се отделят първите до нужната бройка, а останалите остават за резерва. При избора за Президент трябва крайното число да бъде вече до 100,000, иначе нещата са аналогични, само че Президента се избира от средата на Народа.
     По този начин ролята на партиите в класическия смисъл се свежда до нула, но пък демократичния модел и не предполага задължителното съществуване на партии — те са допълнителен или помощен елемент и, ако можем да минем без тях, няма нищо да загубим. Двата Парламента съществуват както единния традиционен Парламент, а всеки човек знае към коя страна принадлежи и дали трябва да се съгласява или да критикува. Дори групата на Народа може да взема също участие при обсъждане на законите (без право на глас, разбира се), било то чрез някакви извън-парламентарни сдружения (да речем, по ... зодии), било то ако се формира някакъв трети, Народен Парламент. Още нещо: тук няма да има въздържали се при изборите, защото всеки, който по една или друга причина не е направил избора си, ще получава автоматично числото нула, което после ще се счита за принадлежност към Народа. Този модел не означава, че партии не могат да съществуват изобщо, но те няма да имат този смисъл както при традиционните демокрации, като членове на дадена партия може да има и в двата Парламента и сред Народа. С други думи този вариант може да се съчетае и с първия предложен вариант, защото той представлява, по същество, процедура за формиране на една представителна извадка от гласоподавателите, като предлага още едно ниво на разделяне на Парламента, с оглед избягване на преките дебати и замяната им с обобщени резолюции на двата Парламента и само отделни общи срещи. При всеки пореден избор се извършва обновяване и на трите сили в управлението, но с някакво ниво на приемственост (подсилена и от Стария избор на първата фаза). Този вариант можем да наречем "постоянно променяща се Партия" и той е много близък до идеалната демокрация, при все че пародира партийната система.

      5. Следва вариантът "нова номенклатура", който не изисква промени в процедурата на избор, а предлага един начин за формиране на номенклатурни кадри — нещо като специално избирана аристокрация, чието основно предназначение в живота да бъде да управлява народа. Подобен вариант се налага, защото многовековното човешко съществуване потвърждава някои определени плюсове на такава обществена прослойка избавена от грижи за прехраната и съществуването си, а така също и от ожесточена и нереалистична конкуренция (в редица случаи далеч над десет към едно). Тези хора биха имали за жизнена цел, или само своето удоволствие, или щастието на другите, или и двете, а дори личното удоволствие, при една добра осигуреност и високо почетно място в обществото, би се свело, най-често, пак до нещо полезно за другите, като: изкуство, наука, военни отличия, и прочее (а не гледане на екшъни по видеото, примерно). След осъзнаването на тези плюсове сумата умни хора са се чудили какви ли не глупости да измислят само и само да накарат народа да слуша някои личности, които още от рождение са се подготвяли да управляват (защото друго нищо и не им е оставало). Използувани са били заблудите на шамани и църковни служители, властта на парите, измислили са приказката за синята кръв, притчите за предопределението на всеки, идеологическата убеденост, кастовата принадлежност, генетичната наследственост, и прочее, но всичко това са били само временни решения, защото е оставал основния недостатък на аристокрацията, а именно: благата са се предавали по наследство, а няма никаква сигурна аргументация за целесъобразността на това! По-точно казано: аристокрацията е хубаво нещо, но в наследствената аристокрация се крие мъртвия елемент; хубаво е един човек от малък да знае дали е предопределен за висши дейности, но няма логика в това и децата му също да са предопределени. Но щом въпросът е вече поставен, то и решението му е очевидно — достатъчно е да се прави случаен избор на малък брой номенклатурни кадри в най-млада възраст, като принадлежността към групата на избраните се прекратява със смъртта на лицето!
     Едно конкретно решение е да се провежда всяка година случаен избор измежду всички живи деца с навършени две години и ненавършени три, като това става винаги към една и съща дата (1 юли, да речем). За нашата страна е достатъчно да се избират по 100 деца, което след едно петдесетина години ще осигури около 5,000 трудоспособни "номенклатурчици", които биха покрили необходимостта от всички висши служители в страната, в това число в Парламента, Върховния Съвет, местните Съвети, и прочее, но съвсем не е задължително те непременно да се назначават там (просто се предполага, че те ще бъдат за предпочитане), а може да се изисква само една квота от 1/3 от демократичните органи на управление да се заделя за такива лица. Трябва да се учреди и финансира първоначално съответната институция, която да се грижи за прехраната и образованието на тези кадри, като им се осигурява най-доброто на световно ниво, защото те ще бъдат една смешно малка бройка (към 1 на 1,000 за нашата страна), а после, положително, ще се намерят начини те да се самоиздържат, чрез удръжки от доходите на заемащите вече ръководни постове номенклатурни кадри, както и от волни пожертвувания. Освен това, тъй като номенклатурността няма да се предава по наследство, те след време ще завещават и значително имущество (с изключение на личното, което може да остане за потомството им) на тази институция.
     Самият избор може да бъде много атрактивен и да се следи от всички родители, като щастливото дете веднага бъде взето в съответните интернати, на родителите се осигури някаква пожизнена издръжка в размер на една минимална работна заплата, например, а до навършване на седем годишна възраст на детето един от родителите може да живее при него като получава завишена издръжка. После новите аристократи също ще имат някакви съвсем прилични доходи като вид аристократична пенсия, плюс осигурено жилище, транспорт, почивка и прочее, независимо от това, дали работят или не. С други думи, тези нови аристократи съвсем няма да бъдат задължени да заемат ръководните длъжности в страната, и ще могат да се занимават с това, към което ги тегли сърцето им. По-големи уточнения не са необходими, защото самите аристократи след време (примерно, 40 години) ще трябва да си изработят някакъв морален кодекс, правни изисквания, и прочее. Идеята е да се създават всяка година нови аристократи, които до края на живота си да живеят "царски", за да могат да развият най-пълноценно своите личности, но без да закрепват генетично правата си. Както се казва: само плюсове без минуси!

      6. Последният вариант ще наречем "сексуална демокрация", защото при него се залага на някои природни особености на двата пола (вижте "За жената и мъжа"). Доколкото жената е родения стратег или скрит ръководител в семейството, и в същото време най-посредствената личност, защото стои между мъжа и потомството, както по предназначение, така и по способности, тя просто е длъжна да окупира изцяло Народното Събрание (независимо дали в традиционната си форма, или в някакъв представителен вариант), и тогава то с пълно право ще може да се нарече Женско Събрание. Това не конфликтира с партийната система и не означава, че само жените могат да бъдат членове на дадена партия, но че само жени могат да влизат в Женското Събрание и в местните Съвети, докато мъжете ще вършат другата работа. Тази друга работа е истинското или тактическо управление в Правителството и Президентството (особено там). При съдилищата може да се приеме "Соломоновото" решение да се запази смесения им състав. Жената е тази, която може да внесе повече спокойствие и финес в политиката, и защо да не го направи? Това, така или иначе, е една световна тенденция в политиката в последно време — тук просто я обосноваваме и довеждаме до завършения ù вид.
     По-конкретно е необходимо въвеждането и на някои други изисквания за посредственост за Женското Събрание, като: среден ръст, тегло, гръдна обиколка, доходи, образование (средно или до едно висше), години от 30 до 40, и други. Точно обратни са изискванията за Президента, който трябва да бъде един истински баща на нацията, като се изисква, например: ръст над 180 см., тегло над 80 кг., доходи над 4 минимални работни заплати, образование над висше (поне повече от едно висше), женен с най-малко две дъщери, възраст над 50 години, и прочее. Само по този начин общественото управление може да се балансира сексуално и хармонично, като всеки дава заложеното от Бога в него.

     Освен тези модели може да се предложат и редица други, на които няма да се спираме подробно, но можем да загатнем някои моменти. Така например, може при всенародното гласуване да се иска избирането не само на един човек, а на до пет, както и да се гласува не само "за", а и "против" (в бяла и черна кутии)! Това е напълно в духа на провежданите анкети и ранг-листи за видни политици и партии и ще даде възможност за по-точна преценка, както и за отчитане на разликата в гласовете "за" и "против" за всяка политическа сила, като избора става на базата на тази разлика. Това ще закара в "глуха линия" тези партии, които са колкото обичани от едни, толкова и мразени от други, а това са именно "острите камъни", които бъркат "меленето на брашното" на политическата "мелница". Тогава може да се формират две листи — с положителна и с отрицателна разлики — които се ранжират и запълват вече две институции: Парламент и Антипарламент, при което първата е управляващата, а втората е опозицията, без която няма демокрация.
     Може, също така, да се мисли и за провеждане на единствено правилния избор от долу — итеративния избор! В смисъл, че избора се провежда за лица от близкото обкръжение, които всеки познава добре; после една част (да речем 10 пъти по-малко) от първите избрани гласуват по аналогичен начин (сигурно за някои от вече избраните); и така на 3-4 итерации, докато се стигне до едно разширено Народно Събрание от, примерно, 1,000 души, което вече избира с явно гласуване нужните 100 или 200 души, но то винаги може се използува и за други анкетни цели, както и при избор за Президент. Няма никакви непреодолими проблеми за едно такова гласуване, което може да става с бюлетини, в Съветите, с фонокарти от специални автомати, по Интернет, и прочее, като просто трябва да се посочи някакъв уникален код на лицето (явно ЕГН), а ако при това се провежда и открито (в смисъл че се знае чий е гласа), то тогава и ЕГН-то на гласоподавателя. При гласуване за познати няма никаква нужда от укриване на гласовете, като това не пречи да се гласува и по върховете, т.е. за политически лидери, но съвсем не е задължително, поне на първите итерации. При съвременната компютърна база това ще даде възможност и за точно проследяване на дървото на избора (отгоре-надолу и обратното), така че точно ще се знае кой за кого (не непременно пряко) е гласувал, и кой кого представлява, за да може да се осъществи истински контакт между избирател и представител.
     Може, в крайна сметка, и политиката да се постави на бизнес основи, като всеки политик си основе политическа фирма, продава акции и събира пари за дейността си по един легален начин, защото е публична тайна, че политиците се издържат от едни или други бизнес среди, или, най-малкото, от членски вносове на съмишлениците. Вместо да си затваряме очите пред такива факти е по-добре да се даде възможност за открито установяване на това, кой от кого печели. В една фирма стратегията се определя от Общото Събрание на акционерите и защо и при политиците да не е така? Или пък: с какво политиците са по-лоши от футболните звезди, та последните да се купуват и продават, а политиците да не може? Защото ако приемем, че парите винаги развалят нещата, то трябва да се откажем и от частната собственост върху средствата за производство, както бяха решили комунистите.
     Разбира се, могат да се измислят и други варианти, или да се комбинират някои от изложените, но това е повече от достатъчно, а и да не забравяме, че основната трудност при вземане на решения в социалната област идва не при намирането на ново решение, а при отказването от старото!

     И така, ако резюмираме всичко казано, ще излезе, че демокрацията е едно лошо обществено устройство, но понеже тя съдържа противоречието в себе си и е отворена за разни чужди елементи, тя се оказва динамично най-доброто от известните засега форми, като лошото в нея я кара непрекъснато да се усъвършенствува и развива! Демокрацията е като живота — лоша работа, но без нея още по-лошо —, така че има всички основания да се очаква, че и за в бъдеще тя ще си остане основната форма на управление в обществото. Но пък и сигурно ще се коригира и променя.

           — — — — —

ЗА НАСИЛИЕТО

           I. Необходимост от насилие

     Насилието е необходим елемент в "играта" наричана живот! Това е тривиална истина, не само защото хилядолетното съществуване на човечеството го доказва, а и защото единствения начин да се преборим с него е ... друга форма на насилие, било то: някаква полиция или армия, нелегална мафия, революция, религиозна война, съдебно следствие и прочее. При това, разбира се, съвсем не е без значение характерът на новото насилие, което може да бъде и по-хуманно (в общоприетия смисъл на думата), но то трябва да бъде по-силно, доколкото може да се говори за някакъв обективен критерий за измерването му, като човешки животи, или процент от един живот като мярка за нанесени тежки физически или морални щети; или иначе то трябва да се изразява в някакъв друг аспект. Особено трудно е свеждането към скалата с човешките животи когато въздействието е морално, или на морален терор, при което се променят обичайните човешки действия поради страх от бъдещо насилие, при което даденото въздействие, при все че има предпазващ ефект, е вид насилие над личността, и в този случай големината на общото въздействие се определя от широките слоеве, към които то е насочено, докато силата му във всеки единичен случай може да е само 1-2% от условното значение на един живот. Във всеки случай едно такова зацикляне в борбата срещу насилието посредством друго насилие (още повече, че друг начин и не съществува), е естествено явление.
     Насилието може да мени формите си, като всяка нова форма обикновено се различава по някакъв параметър, или по сферата на действието си, т.е. по обхвата на личностите, спрямо които се прилага. При това не само че точна количествена оценка не е възможна, поради относителния характер на мерната единица, но и почти винаги отсъствува, тъй наречената, "контролна група", с която да се сравни новата форма на насилие със старата, ако тя продължаваше да съществува при контролната група, а повторението на нещата във времето никога не става при съвсем същите условия. Така например, не може със сигурност да се твърди, че комунистическия терор в бившия Съветски Съюз (или която и да било друга екс-комунистическа страна, с условното изключение на Германия), е бил по-лошо насилие от съвременната демокрация, с неизбежно съпътствуващите я: национални, етнически, религиозни, и криминални кръвопролития на същата територия и за същия период от време — защото не са съществували два еднакви по всички параметри Съюза, които да се сравнят за един по-голям период (сто години, да речем) и като се оценят жертвите да се извади заключение за по-хуманния характер на едната или другата форма! Всички възможни сравнения на различни територии, с различно население, и в различни периоди от време, са неизбежно необективни и могат да служат само на пристрастни политически сили да докажат каквото си искат (и то на базата на едни и същи факти).
     Така или иначе, насилието е присъствувало винаги в човешката история и няма никакви основания да се предполага, че някога то ще изчезне, независимо дали това ни харесва или не — така както, да речем, не можем да направим маслини без костилки (а ако и да съществуват цитрусови без семки, то те не могат самостоятелно да дадат живот). Това е неизбежно, също както не е възможен живот без смърт, ако щете. Но преди да се задълбочим във въпроса, нека най-напред дадем една достатъчно обща и неограничителна дефиниция на понятието "насилие", като: много остра форма на принуда, водеща до сериозни физически и морални последици, включително и до летален изход, и имаща за цел да накара отделни индивиди или групи такива да постъпват противно на тяхното желание. Важното тук е нежеланието на субектите да имат изискуемото поведение, и сериозните последици за тях в противен случай, защото не можем да считаме за насилие, ако някой, примерно, бъде събуден въпреки нежеланието му да става (дори и ако му се излее чаша вода на главата). В същото време, обаче, ние не слагаме никакви изисквания за характеризиране на обекта, който предизвиква насилието над субекта (нещо, на което ще се върнем накрая).
     По-интересната, и неочаквана за мнозина, страна на въпроса възниква с твърдението, че насилието е една разумна реакция, както от страна на обекта упражняващ насилието при дадена ситуация, така и от страна на субекта на насилието, прилагащ или ново насилие към обекта, или подчиняващ се на принудата, въпреки привидната хаотичност и неразумност на реакцията (доколкото, въобще, може да се говори за разумно поведение при човека, което ще разясним след малко). Тук е мястото да споменем едно основно качество на организираната животинска материя и това е неадекватността на реакцията, защото при нея не важи закона на Нютон за равното и противоположно противодействие (вижте още "За сътворението"). Неадекватна, обаче, е слабо твърдение, защото тя може да бъде по-силна или по-слаба, и ние ще се опитаме да конкретизираме този закон като проследим едно динамично засилващо се въздействие върху живата материя (било то амеба, крайник на жаба, отделен човек, или социална група). При много слабо въздействие още няма никаква реакция до достигане на някакво прагово значение, после реакция се появява и тя най-често е по-силна от въздействието, като със засилването му се засилва още и реакцията, но това продължава до достигане на някакъв момент на максимум, след което при по-нататъшно засилване на въздействието реакцията започва да отслабва и след известно време неминуемо престава, защото субекта на въздействие просто е изчерпал своите енергетични и прочее възможности за реакция (докато обекта се предполага, че е с неограничена, или поне много голяма, сила, за да може да оказва въздействие върху субекта, още повече насилие, от което тук се интересуваме).
     Този експеримент е условен, но е очевидно, че е общоприложим, независимо от вида на въздействието и субекта. Животинската материя, особено един цялостен организъм, при слаби въздействия има силни реакции (например, ако дръпнем котката за опашката, тя ще ни одере), при по-силни въздействия постепенно става адекватна на дразнителя (на тоягата, според поговорката), и при много силни — просто се отказва да противодействува (т.е. котката ще се свие и най-много да почне да мяука жално). Но това, което важи за котката, важи с пълна сила и за човека, независимо дали яде бой или се е порязал (най-малкото порязване най-много боли, а болката е вид ответна реакция при висшите животни, която определя и следващите им реакции). В социалната сфера няма нужда да ходим далеч за примери и бихме могли да си припомним вълната от стачки на работниците от просветата у нас (като относително по-интелигентни) веднага след ноемврийския преврат, а и в по-късните демократични времена, от което разглеждане се вижда, че при по-слабите трудности, скоро след преврата, стачките бяха най-масови, а при наистина трудните моменти в по-късните години, при значително по-ниски средни работни заплати по отношение на жизнения минимум, учителите стачкуваха все по-малко, докато накрая съвсем се отказаха да го правят активно. Кривата на тази реакция може да бъде различна, но нейния характер е все един и същ, и той се изразява в това, че при по-слаби въздействия възникват по-силни реакции и обратно!
     Известна слаба аналогия може да се наблюдава и при реакцията на растителната материя, например на огъване от силен вятър, но в момента на вятъра реакцията по нищо не се отличава от тази на тънка метална пръчка, което се дължи на еластичността. Разликата, обаче, между метала и дървото се проявява във времето (като клона просто става по-жилав), и най-вече в бъдещите поколения, след като се наложи някакво генетично изменение, докато една метална пръчка никога няма да стане по-здрава от само себе си. Това ще рече, че някакви зародиши на неадекватна реакция (а от там и на разумност, както ще видим след малко) има и при растителната материя, но този въпрос сега не ни интересува и можем да го оставим на специалистите, като се върнем към реакцията на животното.
     Е добре, ще каже някой, може и да е така, но какво разумно има в такава реакция, и от чия гледна точка? Ами много просто: гледната точка е съхранението и продължаването на живота, а разумното е именно в това съхранение, защото при слабо въздействие по-силната реакция по-ефективно помага на живото тяло да се освободи от въздействието, докато когато въздействието стане такова, че на него не може, или не е разумно, да се противодействува, то реакцията отслабва, с надеждата въздействието да престане, но дори и да не стане така, все пак, реакцията безсмислено изтощава клетката, организма, или социалната общност. Дори от гледна точка на обекта на въздействие (ако той е разумен) и на ефективността на самото въздействие е по-разумно то да бъде по-силно от необходимото, за да има нужния ефект на възпиране на реакцията. Така че парадоксалният характер на реакцията на живото на принуда, или крайната форма на принуда — насилието — е една по-разумна форма, както на въздействие, така и на реакция, от тази на неживата материя, където противодействието е точно равно на въздействието.
     Друг е въпросът дали това е максималната степен на разумност, която може да прояви една организирана материя, особено в социалната област, и, положително, съществува и по-разумна реакция, която се състои в по-ранното положение на екстремума на кривата, т.е. в предвиждането на неприятните последици за живото от силния дразнител без да има нужда той да става наистина силен! За съжаление, обаче, това "вразумяване" е много бавен процес и продължава векове и хилядолетия като практически не е ограничено във времето, защото винаги може се мисли за по-добра оценка на момента на прекратяване или намаляване на реакцията, като се стигне дори преди праговото въздействие, което би имало за резултат пълното отсъствие на необходимостта от насилие. Така или иначе, насилието е оправдано, ако то предотврати необходимостта от по-голямо насилие, и това е единственото оправдание за насилието! Тази теза може и да не е изказвана по този начин но тя, положително, е била известна от хилядолетия и е фиксирана във всички законови актове в днешно време, защото наказанието никога не е равно на прегрешението. Не само при убийство, където не е по силите на човек да върне живота на някого, но дори и при открадната кокошка, например, където се плаща глоба поне колкото за десет кокошки, се получава пак, че при по-леките случаи наказанията са по-тежки, а при по-тежките — те са по-леки, и при най-тежките случаи на отнемане на нечий живот престъпника най-често остава жив. А какво е едно съдебно решение, ако не реакция на едно престъпление, и какво е един престъпен акт, ако не реакция на установените за дадено място и време закони?
     Но, така или иначе, насилието съществува и то се "лекува" с друга форма на насилие, като на малкото насилие се отвръща с голямо, за да се спре разпространението му, а на голямото насилие се отвръща с по-малко (ако се реагира относително разумно), защото ескалацията на насилието не води до нищо хубаво, както отдавна е забелязано, а само изтегля момента на екстремума към по-големи насилия. Можем да наречем този закон за краткост "закон за необходимото насилие" (или по-общо, "закон за необходимото въздействие"), което достатъчно точно отговаря на същността на гореизложеното. А нима основното послание на Христовата религия, която казва, че когато те ударят по едната буза трябва да се обърнеш за да те ударят и по другата, е нещо по-друго освен избягване на безсмислено насилие поради осъзнаването на горния закон? Христовото послание е необходимо именно защото то противоречи на нормалната човешка реакция, която не е достатъчно разумна!

           II. Прояви на насилието

     Сега вече е време да се спрем и на някои конкретни проявления на насилието в обществото, за да не звучи нашето разглеждане абстрактно, но това не е класификация на формите насилие, защото някои от тях се съдържат в други или ги предизвикват, а просто един преглед на по-важните моменти, който има за цел да покаже действието на закона за необходимото насилие (или ненужността от насилие, ако социалните общности можеха да предложат някаква по-разумна алтернатива).

      1. Първото с което ще започнем е войната. Тя е най-масовата форма на насилието, но интересна е всеобщата заблуда (случайна или умишлена?), че, поне от римско време насам, войната се е считала за крайното, или най-мощното, средство (ultima ratio, по латински), докато тя почти винаги е била първото средство, защото надали някога се е сядало на масата на преговорите преди да са се провели някакви бойни действия, като единствените изключения са когато са били вземани решения на базата на чужди поражения, а това ще рече, че изключения, всъщност, няма! В духа на казаното преди за разумността на насилието излиза, че войната, все пак, е разумно средство за доказателство на нечие предимство, и че при нея се извършват масови насилия, за да се предотвратят многогодишни насилия в следващите периоди, но лошото е, че това средство далеч не е достатъчно разумно, защото могат да се предложат най-различни други средства за постигане на целта.
     Като примери можем да дадем следните: спортни състезания (футбол или друга игра на топка, фехтовка, конни състезания, атлетичен многобой, и пр.); интелектуални двубои (шахмат или шашки, да речем); хазартни игри, които във всички времена са символизирали намесата на по-висши сили; магии и гадаения, които в миналото често са се прилагали (но нито са били утвърдени общоприложими и за двете страни "стандарти", нито пък те са успявали да предотвратят сраженията, а само са създавали някаква психическа нагласа за тях); представителни битки на еднакви по численост (примерно по сто души) бойни подразделения от двете страни в условия на реална война, т.е. на живот и смърт; такива битки, но само на един процент от войсковите части; ако щете гладиаторски битки, и прочее. Войните пък по икономически причини биха могли да се водят с икономически средства (както сега се опитваме, но не ни се отдава много), а тези по религиозни причини — чрез религиозни диспути, парадни шествия, изповеди или беседи на свещеници, и прочее. Още по-малко смисъл би имало от гражданските войни, ако можеше да се постигне едно обобщено за страната виждане за проблемите, а не да се действува като две глутници вълци в общо ловно поле. Основният недостатък на споменатите разумни методи е, че това биха били слаби насилия и, като така, не биха изпълнили предназначението си! Макар че, разбира се, тези въздействия нямаше да са слаби, ако масите проявяваха малко повече разум и предусещаха безсмислието от по-силни въздействия.
     И, все пак, във войните до преди век-два е имало много по-голяма доза разум, отколкото в сегашните, защото все още е съществувала разлика между фронт и тил, а особено в Древна Гърция войниците са се биели само на бойното поле (както сега се провеждат спортните състезания), като предварително се е знаело къде именно ще се бият, така че тогава войните много и не са се различавали от едни сегашни автомобилни надбягвания, например. През ХХ-ия век, обаче, силата на човека нарасна неимоверно много и той, естествено, има нужда от много по-големи насилия, за да може с тяхна помощ да се постигне тъй необходимата слаба реакция — за съжаление такива са фактите! Освен всичко останало сега държавната организация е много по-силна, така че сегашните войни са като битките на динозаврите — пролива се много повече кръв отколкото когато се бият два комара, примерно. Иначе хората не са поумнели и не се канят! Презумпцията за достатъчната въоръженост е хубаво нещо от гледна точка на силните държави (защото те все едно са силни и знаят какво става при споменатите динозаври), но малките или изостанали в промишлено и военно отношение държави продължават да търсят някакви хитри (а често и подли) методи за постигане на надмощие, което с ограничение на въоръженията няма да им се отдаде. Например, много хубаво е държавите да не притежават ядрено оръжие, но то е хубаво от гледна точка на тези, които вече го притежават, а кой ще убеди слабия, че за него е по-добре да си остане по-слаб от силния?
     Много лесно е да се издигат твърдения, че насилието е ненужно и безсмислено и че, примерно, съвсем не е имало нужда да се опожарява Дрезден, да умира значителна част от населението на многомилионен град като Санкт Петербург, да се хвърля атомна бомба над Хирошима, и прочее. Само, че кой може да докаже, че такова чудовищно насилие не е било необходимо за да спре по-големи насилия, докато не се стигне до такава ескалация на страданията, че всички нации да постигнат, поне за малко, максимата на Христос за обръщане и на другата буза? Нима благодарение на Втората световна война светът не живее вече половин век (дал Господ и повече) без (поне) световни войни, и нима ако не беше хвърлена бомбата над Хирошима нямаше досега да бъде хвърлена някъде другаде такава, или по-мощна, бомба? Жестоко, наистина, но необходимо насилие, защото хората продължават да се бият по гърдите, че са разумни същества, докато те са само същества способни да мислят, само че го правят чак тогава, когато са изчерпали всички останали неразумни методи за постигане на целта (принос, може би, на автора към дефиницията за homo sapience). Много хубаво би било ако американците, примерно (като най-могъща страна в света), бяха решили да отделят десетина години по 5-6% от доходите си за помощи за безработните милиони немски работници през 30-те години на ХХ век, или за бедствуващото население на изостаналата азиатска страна наречена Съветски Съюз през 20-те години, и други подобни, ама те не го направиха. Много хубаво би било ако капитализма от началото на този ХХ-ти век беше малко по-добър и не създаваше условия за зараждане на фашистката и комунистическата идеологии, ама той не беше. И понеже човечеството няма възможността да прояви повече разум от една медуза (вижте "За човечеството"), то и реагира според закона за необходимото насилие. Това е положението, значи.

      2. Друга типична проява на насилието е станалия "модерен" през ХХ век термин "геноцид", но той не е изобретение на века, а съществува от хилядолетия, само че по-рано се е прилагал предимно на ниво семейство или род, докато днес се прилага в по-широки мащаби или на ниво нация. Иначе нищо ново под слънцето. Необходимостта от упражняване на този род насилие идва от възможността за генетично предаване на качествата на субекта в поколенията и от условията, които това създава за останалия жив субект да упражни на свой ред насилие над предишния обект, което въздействие, естествено, ще бъде по-силно от първоначалното, ако първоначалното не е било достатъчно силно. Просто и ясно нали — всяка крушка си има опашка! Това не е оправдание, защото нищо не може да оправдае геноцида (дори предишен геноцид) — това е само обяснение. А като си помисли човек колко тривиално е било решението, което биха могли да приложат евреите, при желание, за да предотвратят геноцида над тях още в зародиш (защото те са разполагали с хиляди години за да стигнат до това решение, понеже са били преследвани още от библейски времена), просто да му се доплаче за това тъпичко същество наречено мислещо.
     А решението, наистина, е просто, защото геноцида е насочен срещу гена и, следователно, ако този ген е трудно да се открие, то и геноцида няма да има почва за съществуване! С други думи, изходът е в постепенната асимилация на еврейската народност или, най-малкото, в отказването им от концепцията за "богоизбрания народ", което би премахнало из основи необходимостта от прилагане на насилие над тях. Нищо сложно или жестоко — просто евреите не е трябвало да се противопоставят с всички сили на кръвосмешението с другите народи където са живеели. Така, например, е станало с тракийците по нашите земи в дълбока древност, а типичния съвременен пример за равноправно расово измесване, струва ми се, е Бразилия. Това не е загуба на гена, а по-широко разпространение на по-плодородна почва, което е и за предпочитане за генетичното заздравяване на народностите, защото отдавна е известно, че при по-далечни роднински връзки се раждат по-здрави деца, но в Талмуда (който автора не познава, но е чувал) са описани много бракове между преки роднини. Така че, действително, и най-умният си е малко прост, макар и това да не е пряко по темата ни.
     Но може да се погледне и под друг ъгъл на нещата, защото концепцията за богоизбраната раса е своего рода насилие над околните, само че слабо (морално), и бидейки такова то, естествено, налага необходимостта от по-силно противодействие, каквото и се е прилагало спрямо евреите в много страни през различни векове, но "върха" се достига при фашизма, който прилага вече неприкрит геноцид. Реално погледнато, обаче, фашистите не измислят нищо ново, а само "обръщат тоягата", заявявайки, че в такъв случай и те са богоизбрани, защото са арийци. Прочее, ясно е, че геноцида (дори и най-хуманния) е вреден за човешкото общество като цяло, защото намалява тъй необходимото ни разнообразие.

      3. Друг вид насилие се появява при религиозния и идеологически фанатизъм. Доколкото вярата или убедеността са нещо, което елементарно може да се промени за по-малко и от едно поколение тук необходимото насилие е, общо взето, по-слабо отколкото при предишните случаи, но то неизбежно присъствува в историята на всички религии и държавни идеологии. Заслужава да се отбележи, че и в този случай има лесно разрешение на споровете (ако имаше повече колективен разум), защото всяка религия по своему е прогресивна (е, и регресивна също), така че няма особена разлика коя именно човек ще споделя (също както и при избора на партньор при създаването на семейство) и разликата е само въпрос на вкус, т.е. нещо второстепенно и, следователно, няма разумна необходимост от силно принудително въздействие! И наистина не би имало нужда от принуда, ако субектите лесно сменяха религиите си, или ако свещениците бяха осъзнали необходимостта от религиозна поносимост. Малко по малко, това се осъзнава в днешно време, и в редица страни мирно съжителствуват най-различни вероизповедания, но до това състояние се е стигало винаги след много ненужни кръвопролития и далеч не навсякъде. Аналогичен е въпросът и с различните идеологии защото, макар че религията има за цел щастието, а идеологията — спокойствието, в страната, те си приличат като различни форми на заблуда (вижте "За религията"), и поради нежеланието на масите да приемат лесно нови заблуди се налага да се задействува закона за необходимото насилие, за да може после нещата в страната да вървят гладко. Казано по друг начин: необходимото насилие би могло да бъде по-слабо, ако човешкия инат не беше по-силен!

      4. Друг вид необходимо насилие е гражданският терор, но той е пряко следствие от религиозни или идеологически причини, макар че понякога може да е породен и от други вътрешни размирици. Капризният момент тук е, че често този терор става по-силен от необходимото, при което той, освен че постига първоначално ефекта на слаба реакция, дава възможност и за натрупване на народно недоволство, при което в последствие се получава, че силното въздействие изиграва ролята на слабо, като поражда след време доста силна реакция. Това е много тънък момент и, тъй като народно недоволство съществува винаги при смяна на някаква линия на ръководство с друга, не може да се каже еднозначно къде е точната среда на насилието. В смисъл, че както у нас е имало на времето си Крумовски закони, или в младия Съветски Съюз е имало ЧК, така и в много други страни е имало прекалено неадекватни на престъпленията наказания, и такива съществуват и днес по света, защото трябва да е налице "нечовешки" интелект, който да определи нужното ниво човешко насилие, т.е. това е практически невъзможно. Донякъде нещата в този аспект се свързват със садизма, за който ще споменем след малко, защото се създават условия за масова проява на узаконени жестокости, но, трябва да подчертаем, че терора се появява най-често като реакция на управлението на неподчинението на народа, така че вината за терора трябва да се носи както от управляващите, така и управляваните!

      5. Следващият вид необходимо насилие е анархизмът^*. Може би привържениците на това движение да си мислят, че те действуват така, защото, според тях, анархията е най-добрия регулатор (или поне един от добрите регулатори) на човешкото общество, или че "анархията е майката на реда", защото реда се поражда от хаоса, и прочее, но те просто се заблуждават. (Между другото, това е много стара теза, защото английската, т.е. латинска, дума cause или "причина" е етимологично свързана с думата chaos или "хаос", която пък е от гръцки произход, и тази връзка отразява наивните представи на древните гърци от преди около 25 века.) И те имат основание да се заблуждават защото прословутата идея за пазарно стопанство експлоатира тъкмо тази мисъл, но нашите, меко казано, неудачни опити от първите демократични години, както и световния опит в това отношение, ясно показват, че залагането само на една идея, без нейната противодействуваща, не води до нищо хубаво! Хаосът не е добър регулатор дори в света на молуските, камо ли в човешкото общество; той може да действува в света на атомите и субатомните сили, или в другата посока — на ниво галактики — но при хората не хаоса е това, което води до някакъв ред (като правило, разбира се). Анархизмът има ефект не заради хаоса, който той предизвиква, а заради приложението на необходимото насилие върху малко, и често съвсем невинни, субекти, и още в условията на мирно съжителство, когато това уж е недопустимо. По този начин с малко сили се постига силно въздействие, или казано по друг начин: анархизмът е най-безкръвната война! Това е причината за съществуването и разпространение на тези методи и в днешно време по целия свят. Анархистът не е като садиста, той убива хора, които не познава, но просто като субекти на неговото въздействие, и "добрите" анархисти, обикновено, си имат своите виждания за хуманно убийство, колкото и шокиращо да изглежда това.

     [ * Тук имаме предвид провеждането на атентати, взривове, саботажи, и прочее, целящи създаването на социални безредици, призвани да решат проблемите, понеже правителството явно не може да се справи. Наред с това съществува и друго виждане, което идва от времето на Френската Революция и е просто отрицание на "архията" или властта (в каквато и да е форма), понеже хората, виждате ли, били достатъчно умни (или щели да станат), за да разберат какво трябва да се прави и да го правят, без никой да ги принуждава, но (за автора) това е очевидна утопия, защото дори и да няма възражения от страна на народа, то не може без планиране. ]

     Казано по друг начин, анархизмът е нещо аналогично на стачките, само дето е с много по-жестоки резултати, но целящо преди всичко да привлече вниманието на националната и международна общественост върху неразрешените проблеми, и това насилие в случая е минималното необходимо за да се получи нужното силно въздействие. Не бива да се бърка анархизма с организираната престъпност или тероризма, които може и да използуват същите методи, но имат съвсем други цели. Анархизмът е оръжието на слабите и то се използува когато съществуващата в страната атмосфера на терор спрямо някои нейни граждани не позволява използуването на други (мирни) средства. Ако при това положение, с цената на пет жертви, няколко души успеят да ангажират пет хиляди полицаи в тяхното преследване, и да привлекат вниманието на пет милиона души върху сериозни проблеми на обществото, то значи целта е постигната! В този смисъл, силното въздействие тук цели не директно разрешаване на противоречията, както е при една война, примерно, а самото поставяне на въпросите за разрешение (освен когато атентата е насочен към конкретна политическа личност, когато пак не разрешава изцяло проблемите, а само способствува за смяна на курса на ръководство). И пак: това не е оправдание на анархизма, а обяснение за неговата поява. И отново: анархизмът е възможно най-разумната реакция на слабите, когато обществото не им предлага по-разумно решение! Необходимостта от анархизъм ще изчезне от само себе си, ако обществения разум достигне някакво ниво на организираност надвишаващо това на медузата.

      6. Друг вид насилие в обществото е организираната престъпност (или мафията), която е просто едно допълнение към авторизираните инстанции за поддържане на реда и сигурността в страната, макар и тя да действува против тези инстанции в борбата за установяване на надмощие! Нещо повече, тя действува и посредством тези органи за сигурност, така както е налице и обратния процес. Тя отговаря на интересите (макар и непризнати) на една немалка част от населението като ги обслужва, защото полицията не може да го направи, нито пък има такива цели. Щом полицията забранява наркотиците (или алкохола, например, или проституцията), а населението, макар и да ги отрича официално, ги търси, то кой друг да им ги предложи ако не някоя силна организация, или мафия? Забраненият плод винаги е по-сладък от този, който е общодостъпен, така че, докато има забрани, ще има и хора, които да ги нарушават. Това, разбира се, не значи, че забрани не трябва да има — такива винаги ще има в едно общество, защото всяка организирана група хора се стреми да защити своите ценности и отрече чуждите, а и трудно можем да си представим толкова либерално общество, което да разреши канибализма, примерно, или пък да не се стреми да опази младите или децата от грешките на младостта, и прочее. При все това би могло обществото да бъде достатъчно морално, така че да няма почва за организираната престъпност, и това е нещо към което можем винаги да се стремим (може би, защото никога не можем да го достигнем?). Освен премахването на причините за тази престъпност остава още само един начин — необходимото насилие на официалните наказателни органи да бъде такова, че реакцията на организираната престъпност да бъде достатъчно слаба (например, тя да не може да се организира). Законността и хуманността тук почти нищо не могат да направят — въпросът е: чие насилие ще бъде по-силно, за да предизвика по-слаба реакция!

      7. Накрая ще се спрем малко и на жестокостта и садизма, които са не толкова форми на необходимо насилие, колкото примери за криворазбрано насилие, при което се прилага не минимално необходимото, а значително по-голямо насилие, което предизвиква акумулиране на реакцията сред субекта, или сред негови близки, като води до последствия, които не са слаби реакции. По този начин се стига до феномена едно силно въздействие да се прояви като слабо, което не е характерно за нормалните човешки действия, ала и садизма не е постъпка на психически нормални личности. Жестокостта не е просто насилие, а излишък от насилие, чиято проява се предизвиква от хора с психични отклонения (макар че трудно може да се твърди, че тези отклонения са редки, защото много деца, примерно, обичат да измъчват животните, но това е обяснимо с още малките им познания за света и с неизградената им психика). Това, че жестокостта е неизбежно свързана с насилието във всичките му проявления, обуславя възможността за появата ù при всяка от горните точки, но все пак трябва да се прави разлика между двете понятия в наличието или отсъствието на емоционална обвързаност за обекта упражняващ насилието. В този смисъл жестокостта, и садизма като нейна крайна форма, са най-често индивидуални актове, докато насилието се упражнява почти винаги групово и мотивирано. И нека подчертаем, че ако насилието е неизбежно и необходимо в нашата дейност, то жестокостта е изобщо излишна и може да се избегне! Минималното ядро в дефиницията на хуманизма се състои тъкмо в това, че ако, по редица причини, някакво насилие трябва да се упражни, то трябва да се прилага без каквато и да било жестокост. Противно на твърденията на хуманистите, обаче, това е така не защото хората трябва да постъпват като хора (тъй като човечността е твърде размито и необосновано понятие и от тези позиции ние, примерно, отдавна би трябвало да се откажем да ядем животните), а защото нехуманните действия не се съгласуват добре със закона за необходимото насилие.
     Някъде от Фройд насам получи особено разпространение тезата, че неудовлетворяването на някои (най-често скрити) подбуди и желания само влошава положението, тъй като води до натрупването и до последващото им засилено проявление, и като така е по-добре да се предлага някакъв отдушник на страстите (било то еротични, било садистични, било някакви други). Това, разбира се, е вярно в общи линии, но в определена степен, и утрирането на тази теза също не води до нищо хубаво, както малко по малко започваме вече "да загряваме". Прекаленият либерализъм не води до много големи свободи за индивидите, тъй като се засилват противоречията между тях щом те не са разумно ограничени, и вече се вижда, че масово предлаганата виртуална жестокост не е съвсем безвредна, защото води до привикване и до неизбежното желание да се опита наистина. Ситуацията е много сходна с тази с алкохола и наркотиците, и е логично в скоро време да се вземат и подобни мерки, т.е. да се приложи необходимото насилие от страна на обществото, което да ограничи условията за формиране на жестокост и садизъм. Така че пак си дойдохме на думата за насилието.

           III. Заключителни бележки

     Преди да завършим е редно да обърнем внимание и на тази особеност в нашата дефиниция за насилие, че тя не изисква обекта упражняващ насилието (или, въобще, въздействието) да бъде непременно организирана материя. Така например, за реакцията на затиснатите от лавина в планината, и за тези, които едва са успели да се спасят, е без значение дали лавината е паднала от само себе си (т.е. по силата на природни закони), или я е предизвикал някой човек, страничен или някой от пострадалата група; това може и да има значение при съдебно разбирателство, но не и за поведението на хора в лавиноопасни райони през зимата. Аналогична е ситуацията и при други видове "насилие" от страна на природата, като: земетресения, пожари, изригвания на вулкани, заразни епидемии, замърсявания на околната среда, изчезвания на животински видове, и прочее. Ние можем да слагаме кавички при насилието когато обекта не е одушевен, но това не променя характера на реакцията на субекта, т.е. тя е слаба при силни въздействия (или поне би трябвало да е такава), като се изразява основно в отбягването им, или в предвиждането на силните въздействия, още преди те да са се проявили. За привържениците на хипотезата за Бога (вижте "За сътворението") няма никакви пречки да се надари природата с някакъв Божествен разум и горните примери да се считат като Божие възмездие, но ние нямаме нужда от това. Важното е нашата реакция да е неадекватна на дразнителя, и дори разумно неадекватна, доколкото това е възможно.
     И още нещо: всяко въздействие, насилието също, е фактор за нашето обучение. Ако не е необходимо насилие за да ни накара да постъпваме разумно, то тогава да не чакаме това насилие да се реализира изобщо: било то да не се бием със силен противник, било то да не създаваме почва за анархични прояви, или за геноцид, или за религиозна непримиримост, било то да не строим високи къщи в земетръсен район, или да избягваме големите стълпотворения от хора на едно място като източник на различни зарази, било то да съблюдаваме някаква морална и физическа хигиена, за да се предпазим от СПИН, и други примери. Колкото и да се обяснява на едно дете, че трябва да се пази от печката, то няма да усвои това докато тя не го "накаже". В същото време, след като човек все се уморява от тежка физическа работа, значи е време да измисли нещо за да я направи по-лека, защото болката в мускулите е едно слабо "насилие" и хората му отвръщат с по-силна реакция, като не се съгласяват да вършат неприятната работа вечно, а се стремят да изобретят съответна техника за целта. Така че насилието е не само необходим елемент в живота, но и живота разчита на него в своето развитие, и човешкото същество, оставено без някаква форма на принуда, започва да беснее и да се чуди какво да направи (нещо, което се забелязва особено ясно при малките деца и домашните животни), така че по някакъв начин да си получи лечебната доза наказание, която да го предпази от по-крайни прояви на насилие! Цялата тънкост в случая е да реагираме интелигентно на различните форми на принуда или насилие.
     Оказва се, обаче, че по отношение на разумната реакция социалната общност стои по-долу от отделния индивид, в смисъл че много по-лесно ще срещнете човек, който да реагира разумно, отколкото народ, който да го прави, а на човечеството като цяло това практически не се отдава! Този феномен на социалната общност се разглежда в есето "За човечеството", но той се свежда основно до това, че обществото все още има съвсем примитивна нервна система (особено едно свободно общество), аналогична на тази при молуските и мекотелите, докато човешкия индивид има и нервна система и възможност за разумни разсъждения (макар и да не се ползува особено от тези си дадености в сложните житейски ситуации). Поради това се получава така, че една по-голяма група хора не е по-умна от случайно избран индивид със среден интелект, макар и той да е част от нея, така че реакцията на социалните общности, най-често, е като тази на медузата. Искаме или не да е така, но трябва да се съобразяваме с фактите. Много хубаво би било да си мислим, че след пет-десет века човечеството като цяло най-после ще прескочи това унизително за "венеца на природата" ниво, но това е малко вероятно. Нищо, обаче, не ни пречи да се надяваме на това.

           — — — — —

Сконвертировано и опубликовано на http://SamoLit.com/