Д Е С Е Т Ц И Н И Ч Н И Е С Е Т А(ПОПУЛЯРНО МИРОВЪЗРЕНИЕ)Христо МИРСКИ, София, 2000— — — — —
— — — — — СЪДЪРЖАНИЕПредговор За сътворението и сътвореното За жената и мъжа За човечеството За интелекта За религията За демокрацията За насилието За справедливостта За популацията За бъдещето Приложение: Конституция на Циникландия — — — — — ПРЕДГОВОРТова е философска книга, което ще рече, че тя е сериозно четиво, а не за преди лягане, макар че положително може да се използува и за тази цел, защото на мнозина би действувала наистина приспивателно. Но тук няма да намерите цитати и критики на съществуващи философски течения, нито пък термини неизвестни на широката публика, което ще рече, че тя е и популярно четиво. Тя е максимално безпристрастна, за разлика от повечето философски книги, които въпреки претенциите си за универсалност и всеобхватност са най-малкото тенденциозни, защото се считат призвани да защищават нечии интереси. Освен това, в желанието си да бъдат точни и непротиворечиви, те са принудени, или да изключат противоречията от себе си като тръгнат от някакви основни допускания, но при това неизбежно ограничат предмета на разглеждане и представят нещата едностранчиво, или рискуват да бъдат изложени на нападки за неточност и метафизичност. С други думи, философията, повече от другите науки, страда от проблема за декомпозиция на безкрайно сложния и взаимно обвързан реален свят (и тук думата "безкраен" не може да се замени с "много", защото е нещо повече и от "най-много"), но пък ако не се декомпозира един природен процес той и не може да се разгледа достатъчно точно, така че това е едно неизбежно страдание (нещо като родилните мъки, без които, поне засега, продължението на живота е невъзможно). Поради пристрастността на философските течения се получава, че те се твърде много и взаимно се изключват, аналогично на религиите, нещо което не е характерно за частните науки, защото няма много математики, или физики, или медицини, и прочее. При все, че съществуват редица подразделения или клонове на тези науки те, обикновено, не спорят помежду си, защото имат различно детайлизирани сфери на дейност, или обектни области, като дори и когато областите се припокриват, както е при класическата, източната и народната медицини, то никоя не оспорва основни положения, като това, че сърцето на човека е в лявата страна на гръдния кош, че той има две ръце с по пет пръста и пр., а само предлагат алтернативни подходи. В същото време във философията от векове се спори, дали материята или идеята за нея са първични, което при един цикличен процес е безсмислено, и се явява перефразировка на въпроса за яйцето и кокошката, за което надали някое дете тръгнало на училище би се наело да спори (но философите го правят). Авторът избягва горните каверзни положения по един очевиден начин, като не изгражда своя цялостна философия, а разглежда само някои "петна" или теми от живота, които са сравнително непротиворечиви, а как читателя ще си ги навързва в главата си е, както се казва, негова работа. Освен това в заглавието на книгата присъствува думата "есета", което ще рече опити, така че когато автора бъде притиснат в ъгъла, той винаги може да си позволи да произнесе фразата, която понякога използуват някои клоуни в цирка, след като избират някой човек (уж) от публиката, снемат му вратовръзката, нарязват я с ножица на дребни парченца, слагат ги в една шапка-цилиндър, разбъркват ги хубаво с "магическа" пръчка, и обещават да извадят връзката цяла-целеничка, а като не могат да го направят казват: "Е, какво да се прави, опитът понякога не се отдава". Сега да минем към цинизма, но преди това нека приведем едно твърдение на англичаните за разликата между оптимиста и песимиста, когато видят пред себе си една бутилка (предположително с някакво веселящо душата питие) напълнена до половината. Тогава песимистът казвал: "Ах, но тя е вече наполовина празна!", докато оптимиста възкликвал: "О-о, та бутилката е още пълна до половината!". В този случай циникът просто констатира факта, независимо дали в бутилката има отлежало седемгодишно уиски или цианкалий, защото той се интересува само от истината, независимо от емоциите, които тя може да донесе. Цинизмът може да се противопостави още на евфемизма, който е желание да казваме само хубави неща, и може да се дефинира (според автора) така: евфемизъм е да наречеш някого "лице", когато той е, всъщност, и с извинение, един задник. Тук "задникът", разбира се, е просто антипод на лицето (англоговорящите казват в случая ass, което има основното значение на магаре), и не би било правилно да се счита, че предлаганата книга е пълна със задници, даже в нея и не се среща никъде в текста тази дума (но това не пречи на някои читатели, да я прочетат докрай, за да проверят верността на това твърдение). С други думи, цинизмът на автора се състои в това да произнася редица, дори шокиращи, твърдения, без да се интересува от необходимостта от прилагане на съответната противошокова терапия, щом тези твърдения са верни в болшинството житейски случаи, защото първоопределящо за него е верността на казаното, а не неговата естетична, морална, идеологическа, и прочее страни. By the way, според отношението на хората към истината, е полезно да се направи следната класификация на три групи, а именно: а) такива, които търсят истината (изключително малцинство, обикновено лишени от други удоволствия в живота, или принудени да я търсят защото са си избрали неподходяща област, в която да правят кариера); б) такива, които търсят лъжата (по-голяма група но също малцинство, които получават достатъчно привилегии от тази си работа, макар и да не се изключва варианта те да са на достатъчно високо интелектуално ниво та да са разбрали, че лъжата е по-привлекателна от истината и, следователно, по търсена от хората); и в) такива, които търсят това, което им харесва, независимо дали то е истина или лъжа, т.е. изобщо не се интересуват от истината (огромното болшинство от хората, които не се притесняват да отричат нещо щом то не им харесва, като, разбира се, харесваното нещо не е задължително да е нещо хубаво според приетото в момента схващане, така че ако на някой му харесва да си бърка с пръст в носа, например, то това за него е хубаво, макар и да не е общоприето; или пък да гледа садистични филми, щом става въпрос за вкусове). За да може един човек да бъде циник той трябва да е интелигентен, но обратното съвсем не е задължително. Има, обаче, и още един важен момент при цинизма: той може да шокира, но той е интересен, защото всяко общество се стреми да изгради някакви евфемистични норми и по този начин отрича циничните истини, а забранения плод е почти винаги по-сладък. Така че, може би, тези цинични есета и да се харесат на читателите? Все пак цинизмът не е заразна болест, нито води до привикване, като се лекува най-лесно със ... тримесечно следене на медиите, след което не дава никакви рецидиви. Ако все пак сте се излъгали да си купите тази книга без да сте прочели предговора ù (или пък сте се излъгали защото сте го прочели), пак няма нищо страшно в случая — просто подарете книгата на някой Ваш неприятен колега или познат, от когото се чудите как да се отървете. Книгата е най-добрия и евтин подарък, а лошата книга е просто идеалния подарък в такива случаи. Така че: защо пък и да не си я купите? Аз лично бих го направил — ако не бях я написал сам. Февр., 1999 г. Христо Мирски — — — — — ЗА СЪТВОРЕНИЕТО И СЪТВОРЕНОТОI. Сътворението Сътворението на нашия свят поставя едни от вечните въпроси, на които човек се е мъчил да отговори през всички времена, и на които е невъзможно да се отговори докато те не бъдат добре формулирани. Цялата бъркотия идва от стремежа да се получи смислен отговор на такива въпроси като: кой, кога, как, и защо е създал Вселената, като самото наличие на тези частици вече предполага някакъв вид отговор, който би ни удовлетворил, и отхвърля вярното решение. Когато питаме "кой", това предполага, че има такова същество, а когато питаме "защо" — че Сътворението има причина. Ами ако е "никой", и ако няма никаква специална причина за това, а то се е получило в резултат на някакви процеси? Когато въпросът започва с "кога" или "как", това е вече по-смислено, но доста трудно да се отговори, защото ние сме крайни същества, както във времето, така и в пространството, и не можем да постигнем цялата истина за миналите времена. Освен това въпросът "кога" означава, че ние очакваме да има начало (и, може би, и край), което навежда на асоциацията за "яйцето и кокошката", а при един цикличен процес е безсмислено да се питаме къде е неговото начало, и единственото нещо, което можем да направим тогава, е да си изберем някаква начална точка спрямо която да ориентираме временната ос. Отговорът пък на въпроса "как" може да се сведе до описанието на някои закономерности на процеса, което би било от значение за нас ако Сътворението не е единичен акт а процес, продължаващ вечно във времето, докато при еднократно Сътворение (според Християнството) това би трябвало да има, както се казва, само "академично" значение. Така че, вместо да попадаме в подобни логически капанчета, ние ще изходим от реалността като крайна цел и ще се запитаме какви характеристики има тя и какво можем да получим като причина за тези характеристики, т.е. ще се движим дедуктивно откривайки основните закони на нашия свят, които пораждат наблюдаваните в него явления. Това е по-коректна постановка на нещата, която отбягва горните въпроси като безсмислени, но може да даде задоволително обяснение на реалността. Никой не ни пречи, обаче, да считаме, че има Някой, който е направил всичко, ако така ни е по-удобно, като при това се опитаме поне да направим нещата по-интересни. И така, представете си едно всесилно Същество, живеещо вечно във времето и обхващащо цялото пространство, което се чуди какво да направи, че да Му минава по-интересно безсмъртния живот. С една дума, представете си "дядо Господ" зает с трудната задача да измисли нещо интересно за себе си, при положение, че Той знае всичко, и като така нищо обикновено не би Го задоволило, защото винаги ще може да го предскаже, а в същото време Той разполага с цялото време и не знае как да го използува! Какво Му остава тогава на Бога, освен да измисли някаква игра, която никога да не Му омръзва? Това не е тривиално задание дори за един Бог, защото това "нещо", което Той трябва да създаде е нужно да съществува вечно и да се променя вечно, но така, че и Той самия да не знае какво точно ще стане в дадено време и на дадено място! Нашето Същество разполага с неограничено време (така че сложността на проекта не може с нищо да Го обърка), както и с материалите за създаване на "нещото" (защото Той има на разположение всички възможни, че и невъзможни, ресурси, от които да го изгради), а също и възможността да му вдъхне Божествени правила (които да определят взаимодействието между ресурсите). Ами, тогава на работа! За изработването на реалния проект на Бог Му е нужно да определи какви ресурси от безкрайния брой, с които Той разполага, да използува, а така също и как да ги въвежда в действие. Ако пуска само по един ресурс в определено време и място на пространството, то този ресурс след време ще се разсее наоколо и всичко ще замре (а ако въобще не се разсейва, то всичко ще е винаги постоянно, т.е. мъртво), и за такава игра Той изобщо няма нужда да се "хаби" защото тя е твърде плитка, а и Той винаги би могъл да си я представи в Своето въображение. Значи ще трябва да използува едновременно по няколко ресурса, които да взаимодействуват помежду си, но пак не така елементарно, че единия просто да погълне останалите, а да има вечна динамика, като от един ресурс се преминава в друг (после в следващ и т.н.), но рано или късно състоянието да може да се върне в някакво предишно — което ще рече, че трябва да има някакво циклично взаимодействие. Това вече ще оживи нещата, но за един Бог няма да е проблем, като знае първоначалното състояние, да изчисли състоянието на системата във всеки следващ момент, а това прави играта не особено интересна. Така че освен да декомпозира ресурсите на взаимодействуващи цикли на Него му е необходима и още една размерност на играта, различна от временната и от пространствените координати, и това е сложността на изграждане на ресурсите от по-прости към по-сложни. Но и това не е всичко, защото ако нещата само се усложняваха, това би могло също да се предскаже от един Бог, а и, недай си Боже, всичко вземе, че се усложни дотолкова, та се получи още някой Бог, който да е безкрайно сложен! С други думи, трябва да има някакъв край на усложняването, по аналогичен начин — чрез цикъл. И така, нужни са няколко елементарни ресурси, които да взаимодействуват помежду си, така че системата да е в постоянно динамично равновесие, като при достигане на някаква критична концентрация на някои ресурси от тях да могат да се създават по-сложни ресурси, от последните — още по-сложни, и така нататък до достигане на някаква определена сложност за всеки от тези ресурси, когато той трябва да може да се разлага на по-простите си съставки. Това вече би била една интересна и динамична игра, но нашия Бог, все пак, би могъл да знае какво става във всеки момент и във всяка точка от пространството, защото нещата са детерминирани, а това не е интересно. За един Бог, който не се спира пред никаква сложност, остава единствената "цел в живота" да измисли нещо недетерминирано, или случайно, така че и Той самия да не може да Го предскаже точно, а само в общи черти. Такава игра вече си струва труда да се създаде! Дотук всичко хубаво, с изключение на два слаби момента от гледна точка на Бога, за когото става дума. Първият е, че ако и самият Бог не може точно да предвиди състоянието на "нещото", то Той не е чак толкова голям "бог" (но какво да се прави, само такова решение би било наистина интересно за наблюдаване през безкрайното време). Вторият момент е, че нашия Бог, всъщност, прилага единственото възможно решение на поставената задача, а за това не е необходимо някакво особено "божие провидение" — Той действува според изискванията на логиката. Вярно е, че детайлите на разработката остават, но при добър план всеки може да изработи детайлите, а пък плана се оказва диктуван от необходимостта на задачата, и всеки друг план не би удовлетворил изискванията! Така, че нашата божествена хипотеза за произхода на това "нещо", което обикновено наричаме Вселена (Universe), изобщо не ни е необходима, щом това е единствения възможен вечно изменящ се и стабилен начин на функциониране на материята. Нищо не ни пречи да си мислим, че през безкрайното време предшествуващо нашето са опитвани различни начини на взаимодействие и са се формирали различни видове материя със своите закони, като при другите начини неустойчивите материалните тела са изчезнали по един или друг начин и са останали само устойчивите. Съществува един универсален метод на съзидание и той се нарича метод на пробите и грешките. Този метод работи винаги, при условие, че разполагаме с безкрайно време и безкрайни материални ресурси! Тогава за нас няма никакво значение дали ще приемем, че някакво Същество е знаело предварително кое ще работи и кое не, или това се е установило след безброй много опити в безкрайното време. Нещо повече, приемането на хипотезата за божественото Сътворение на света изобщо не решава проблема, а само го измества, защото тогава, естествено, възникват въпросите: кой, кога, защо, и как е създал самия Бог (или боговете)! Ако Сътворението има начало, то защо това вечно Същество е избрало именно това начало, след като То винаги е знаело всичко и за него всяка точка от времето би трябвало да е еднакво подходяща? Ако материята не е съществувала преди Бог да я създаде, то от какво е създаден Той, както и кой го е създал такъв вечен и всемогъщ? Дори допускането, че самото време и пространство са създадени от Бога, и като така те не са съществували преди него, помага само за въпросите "кога" и "къде", но остава "защо"-то, както и, най-вече, "кой" Го е създал, при което сме длъжни да допуснем някаква безкрайна йерархия от богове, която пак оставя въпроса открит! Прочее, теорията за божественото Сътворение е необходима само след приемане на хипотезата за Бога, за да потвърди Неговото всемогъщество, но тя не дава никакви доказателства за съществуването Му, нито пък обяснява задоволително реалния свят на нивото на знанията в днешно време. Тя е абсолютно излишна и може да съществува само като една красива художествена измислица. II. Природата Природата се подчинява на няколко основни закона, които обуславят нейната стабилност. Те са добре известни, макар че може да се формулират и по други начини, и ние можем само да ги припомним, като ги развием до удобно за по-лесно разбиране ниво. 1. Във всяка една област равновесието се поддържа на базата на поне две противоречиви тенденции, които са в постоянна борба помежду си като преминават от едната в другата и обратно. Тези противоположности са в постоянно взаимодействие, но те съставят нещо единно (което от друга гледна точка може да е само едната от друга двойка тенденции). Друг начин на установяване на динамично равновесие просто няма (иначе ще има статично равновесие)! А без динамика, т.е. без движение, или, по-общо казано, без изменение, не става нищо в нашата Вселена, само че процесите на изменение може да са толкова бавни, че за нас да изглеждат като замрели (например: живота на нашето Слънце, сравнен с човешкия живот). Няма принципно значение дали нещата са две или повече — важното е да има смяна, или по-точно цикъл, който не е задължително да е с точно установен постоянен период. Този цикъл може да си го представяме като кръг, или като някаква затворена линия (математиците имат специално понятие за хомеоморфност, или запазване на формата при еластични деформации, при което всяка проста затворена линия е хомеоморфна на окръжността и, в този смисъл, е неразличима от нея). В частен случай, ако обърнем един кръг напреки и го гледаме отстрани но оставайки в плоскостта на кръга, то той се изражда в отсечка, което е аналог на възвратно-постъпателното движение, така че ако една точка се движи по окръжността, то тя, гледана напреки, ще се движи като едно бутало. И разбира се, съвсем не е задължително да имаме винаги точки, тела и реални пространствени окръжности ако говорим за смяна на някакви тенденции или взаимодействия (например: топло - студено, просто - сложно, живо - мъртво, и прочее). Доколкото, обаче, следващото връщане в същата точка (или състояние) не е съвсем същото, а се различава по някакъв параметър, можем да ползуваме и по-обобщената представа за развиваща се спирала или охлюв (ако промяната става в същата плоскост), или за пружина или бубина (ако промяната си я представяме и с друго измерение) — на латински и двете неща се наричат helix. От тези обобщения лесно можем да се върнем към цикличната представа, било то чрез свиване на спиралата, било чрез притискане на пружината (или разглеждането ù по посока на оста на пружината). Този обобщен модел е по-правилен, защото нашия свят, така или иначе, е безкрайно сложен и връщането винаги става в малко по-различно състояние. Освен това никой експеримент не може да се повтори точно в същото време (никой не може да пресече два пъти една и съща река, както са казвали древните), и можем да считаме, че тази нова размерност е тъкмо временната ос. 2. Натрупването на големи количества на едно място води до появата на нови качества на разглеждания обект, или, казано по друг начин: сложните структури се изграждат на базата на по-простите. Това, разбира се, са само качествени закони, като никъде не се определя точно какво значи "големи количества", нито "сложни структури", но това е неизбежно, защото всяко точно определение задава някакъв вид ограничение! Важно е многослойното изграждане на нещата във Вселената, а предвид на нашето (вечно) ограничено познание ние не можем да знаем дали има граници при движението, както към по-простото, така и към по-сложното, и затова се приема, че то е неограничено (но в някои разглеждания може да се приеме и обратното). Тази йерархичност на сложността е не само проява на организираност в природата (която може да се приписва при желание и на божествения произход на всичко съществуващо), но тя е и най-важното средство за подпомагане на човешкото познание, защото позволява прилагането на различни методи и изграждането на различни модели на реалния свят на различни нива на разглеждане! Ако на един проект за къща се рисуваха всичките отделни тухли (или песъчинки), то надали някой строител би се оправил в него; както и ако човешкото поведение се обясняваше на атомно ниво, например, то ние не бихме могли да кажем нищо за функционирането на организма като цяло. И още един важен момент, който е следствие на предишния закон: необходимостта не само простото да преминава в сложно, но и обратното — сложното да може да се разложи на просто за да се затвори цикъла и по отношение на сложността. Правилното виждане е да разглеждаме сложността като едно допълнително измерение в материалния свят, в което също се установява нужното динамично равновесие между съзидателните и разрушителните сили. Не е възможно да съществува вечно съзидание без разрушение, както не може да съществува вечен живот без смъртта! Всяко пренебрегване на едната страна води до неизбежни колизии, а доколкото човек счита за своя първостепенна задача съзиданието, то разрушението най-често става по стихиен и жесток начин. Ако нашето съзидание е само реакция на неизбежното в природата разрушение то човешкия подход е, общо взето, добър, но с повишаване на нашите способности, особено през последните векове, се наблюдава пълна безпомощност в световен мащаб пред разрушителната страна на двойката тенденции. От нас зависи да я балансираме разумно. 3. Сложните системи (трябва да) се изграждат просто! На пръв поглед това е същото, за което току-що говорихме, само че тук се интересуваме не от преминаването в ново качество, а от начина на ескалиране на същото качество. А думата "трябва" сме я добавили, защото ако този принцип не се спазва, то нещата не вървят добре, понеже сложността започва да нараства като лавина и системата се обърква, т.е. тя би се объркала ако беше изкуствена система, но в природата объркване не настъпва именно защото сложното се гради по прост начин! Добре, но какво, все пак, имаме предвид тук? Ами, става дума за това как са изградени скалите, например, или дърветата, или галактиките, или мускулите ни, и прочее и прочее. А те са изградени така, че сложната система просто копира някаква по-проста система, която на свой ред също копира по-проста и така нататък докато се стигне до един най-прост вариант, който е най-долното ниво при преминаване в новото качество. В примера със скалите то те се състоят от различни камъни, които се състоят от по-дребни камъчета и тъй нататък; дърветата се състоят от клони, които се разклоняват на по-малки клони, и така нататък докато стигнем до листата; мускулите ни са съставени от групи влакна, а и при редица плодове имаме аналогично групиране на клетките или семената (при нара, смокинята, динята и други), или при хайвера на рибите, който е обвит в тънки ципички, или при бъбрека, или при мозъка на бозайниците, и много други примери; а същото е положението и с галактиките. Този въпрос е бил доста добре изследван през ХХ-ия век (не че по-рано хората не са имали подобни представи) при моделирането на изкуствени образи — брегови линии, ландшафти, галактики, дървета и прочее, и съществува важен термин наречен рекурсия, или още рекурентност (което може да е и по-различно нещо, ако го дефинираме точно). Дървото е една типична двумерна рекурсивна структура, масово използувана в изчислителната техника, но и всеки математически израз е също нещо подобно, защото на мястото на всяка буква може да стои подобен израз (тук вече рекурентността при някои формули, означава изразяване на член на дадена редица, чрез предишни членове на същата редица). Аналогичен смисъл има и понятието фрактали, или фрактална (т.е. частична) структура, което ще рече такива тела (в общия случай, но те може да са и някакви линии), които се състоят от себе си, тъй да се каже, т.е. в зависимост от степента на увеличение можем да видим едно или друго ниво на телата, като всяко ниво е съставено по един и същ начин. При това положение се оказва, например, че бреговата линия никога не може да бъде измерена точно, защото всичко зависи от "аршина", с който мерим, като колкото повече издребняваме мерната единица, толкова по-дълга става бреговата линия, докато не стигнем до атомно ниво. Доколкото фракталността е ново понятие то можем да добавим още, че тя е свързана с един вид нецяла размерност (!), при което може да имаме и такава линия (едномерен обект), която така да се върти из плоскостта, че да я покрива изцяло, при което се оказва, че нашата линия вече ще има размерност двойка! Е, на идейно ниво нещата не могат да се изложат съвсем точно, но подобни криви имаме, например, в икономиката когато проследяваме цените на дадена стока или валута при различни по продължителност периоди (месеци, седмици, дни). От този пример се вижда, че нищо на пречи на фракталите да са и вероятностни или случайни (следващия принцип по-долу), нито пък се ограничава нивото на тяхното приложение, като може да имаме фрактални криви на движението на елементарните частици, както и да говорим за фракталност на целите галактики. Така че фракталността е основно свойство на Вселената и тя дава възможност сложните структури да се изграждат лесно на базата на рекурентно представяне на прости структури. Ако подходим алгоритмично към въпроса, то този рекурсивен алгоритъм ще бъде по-прост от някакъв друг (цикличен, например). Но същественото в случая е, че фракталността на нашия свят е просто единственото максимално икономично решение, което не позволява на сложността да стане прекалено голяма, като в същото време самите структури могат да бъдат много сложни. А това ще рече, че и от тази гледна точка нашия "бог" не е направил нищо различно от това, което е бил принуден да направи, ако е искал да има лесно кодиране на сложни структури, защото иначе света ни нямаше да е устойчив, т.е. нямаше да го има досега. 4. Нашият свят не е съвсем детерминиран, и той не може да съществува без намесата на случайността! Това ще рече, че всяко наше познание е ограничено, не само от текущото ниво на развитие на науките, но и от природни закономерности, които го правят недостатъчно определено при разглеждане на конкретния случай, а само в по-общ статистически план. В атомната физика се е оказало необходимо да се направи допускането, че за една материална частица не можем да знаем едновременно точното ù местоположение и нейната скорост (принципа на Хайзенберг), като ако знаем едното, то не можем да знаем другото. В математическата теория на вероятностите се твърди нещо, на пръв поглед, доста йезуитско за непосветения читател, а именно, че случайността е необходима, а необходимостта — случайна! Това, обаче, е съвсем оправдано от гледна точка на разнообразието във Вселената, като именно тази неопределеност дава възможност за лесни и непредвидими промени, дава още една размерност на динамичността. На ниво организирана материя това се изразява чрез неточността при копиране на генетичния код, както и с различните дефекти на тази материя, но подобни дефекти се наблюдават и при неорганичната материя, а ако някои от тях не са непременно недетерминирани, то се налага случайността да се проявява на атомно и субатомно ниво — при Брауновото движение, например. По тази причина при всяко повторение на един процес във времето, той има всички шансове да се различава малко от предишния път; ние можем да се стремим да го изучим доколкото това е възможно, но Природата (или Бога, ако това повече Ви устройва) се е погрижила винаги да остане нещо неопределено. Без случайността нещата биха били по-лесни за нас, но наред с това и много по-скучни и еднообразни. Случайният свят дава разнообразие в частния случай, съчетано с точни закономерности в общия. Хубаво ли е това или лошо няма значение — просто такъв е нашия свят. Доколкото, обаче, както случайността, така и неточното познание, имат еднакъв ефект за нас, изразяващ се в някаква степен на незнание, то и няма особено значение на какво ще отдадем това незнание — важното е да го имаме предвид в нашите модели и научни теории. Така например, когато хвърляме една монетка ние знаем, че съществува вероятност 1/2 тя да падне на дадена страна, и ако можехме да отчетем абсолютно точно всички фактори, които определят нейното положение, може би бихме могли да изчисляваме точно на коя страна тя ще падне? Само че не можем! А дали ще считаме, че не можем да отчетем тези фактори защото нашето познание е още слабо (т.е. не можем да знаем поведението на всеки един атом — а защо не и електрон? — от обкръжаващия монетката въздух във всеки един момент), или ще приемем, че Брауновото движение на частичките на въздуха не ни позволява да знаем точно какво е мястото и скоростта (като вектор, включвайки и посоката на движение) на всяка частица, за нас практически няма разлика. Аналогична е ситуацията и при изследване на пазара, при демографията, при наследствеността, и къде ли още не. Колкото и да разширяваме нашите познания за общия случай, частният винаги ще остава за нас една "магия", но доколкото нас ни интересуват резултатите, то причините не са толкова съществени. III. Организираната материя Организираната материя предлага едно по-високо ниво на сложност, тъй като тук се свързват в едно цяло различни по-прости елементи (молекули, групи клетки, органи), които имат общи жизнени цели, като отделните елементи имат някаква степен на специализация във функционирането на целия организъм. Настъпват поне два различни стадия на съществуване, а именно: възрастен организъм и семе (т.е. някаква информация за изграждането и функционирането на зрелия организъм), което предоставя по-голяма издържливост на организма (на стадия на семето), както и по-развита идея за смяна на живота със смъртта на индивида. С други думи, докато неорганизираната материя може само да старее и се разлага, като нейното пораждане отново зависи от други взаимодействия, то организираната може сама да се възпроизвежда, или репродуцира. По този начин цикълът живот - смърт за даден вид организъм може да се управлява от самия вид, при което репродукцията на вида става основна цел на организма. В пределите на известната ни част на Вселената засега не е открит друг начин на съществуване на организирана материя (защото и не е открита друга такава) освен на базата на дълги органични молекули, където да се закодира генетичния код, но това не означава, че не може да съществува организация и на друга основа. Компютърните вируси, например, притежават основното свойство за репродукция, което се записва на неорганичен материален носител и те са пример за нематериален "организъм", който може да съществува в среда на елементарни запомнящи клетки (независимо на каква база). Не представлява непреодолим проблем създаването на механични устройства, които да се възпроизвеждат (заедно с устройството за възпроизводство), като при това стадия на семето може да стане излишен, така че не е изключено в близко бъдеще да станем свидетели и на изкуствен живот. Организираната материя на Земята включва растенията и животните, но ние ще се спрем основно на някои общи характеристики на животните, така че казвайки "живото" тук ще подразбираме именно животните, при все че някои от долуспоменатите закони присъствуват в известен (зародишен) вид и при растенията. Доколкото в това изложение се движим от по-малка към по-голяма степен на сложност (за да стигнем в следващия раздел до хората), можем да подразбираме и висшите животни, макар това да не е задължително. Тук ще формулираме няколко основни положения, които не претендират за изчерпателност, но имат важно значение понеже са полезни при обяснение на редица феномени на живото, като в съответните частни науки те се разглеждат по-прецизно (но оттам и по-ограничено). 1. Възприятията на живото се характеризират с центрирана модална скала! Ще обясним това като тръгнем от възможността на живото да отразява по някакъв начин реалния свят в себе си и да измерва количествени разлики по даден показател, които да му служат за формиране на поведението му в различни ситуации. При това отражение трябва съответните органи за възприятия да отчитат и гореизложените природни закони, и, в частност, при достигане на едната от двойката противоположни тенденции да може да се премине в противоположната тенденция при движение в същата посока, за да се затвори цикъла. Ако използуваме аналогията с някакъв измерителен прибор, то неговата скала (имаме предвид аналогова) може да бъде: или някаква отсечка, при което при достигане на едното крайно положение прибора престава (временно или трайно) да измерва; или някаква затворена линия (кръг), при което при достигане на дадено условно крайно деление започваме нов оборот по прибора от другото крайно деление (което си е същото). Линейната скала е несъвършена в краищата, а тъй като тенденцията която измерваме може значително да надвишава границите на измерителния прибор (органа за възприятие), то често се налага да се работи именно в краищата. Кръговата скала, от друга страна, е универсална, само че при нея измерението (т.е. възприятието, тук) може да е твърде неточно, в смисъл, да е противоположно, но това е най-често избираното от Природата решение, защото то запазва прибора! Такава циклична скала в математиката се нарича модална, по модул най-голямото число (както дните на седмицата се смятат по модул 7, а всички цифрови броячи работят по модул степен на 10-ката), и ако нулата е в средата на скалата (както е при термометъра, само дето тя не е модална) то тя е и центрирана. Най-лесната аналогия е да си представим някакъв гъвкав термометър, който измерва от -50ºC до +50ºC, и който сме огънали така в кръг, че двете крайни деления са долепени (и термометъра работи!). При това положение когато температурата стане +51ºC ние ще отчетем -49ºC. Примерите за този закон са твърде много и варират от най-елементарните сетивни възприятия до най-сложните (и присъщи само на човека) чувства, да речем: при допир до замръзнал предмет с гола ръка ние чувствуваме и изпитваме изгаряния (от различна степен); при много силен шум — оглушаваме; при силна светлина — ослепяваме; сладкото, когато стане много сладко започва да нагарча; любовта граничи с омразата (това е най-примитивната, но и най-честата реакция при прекомерно засилване на тази емоция); силата — със слабостта, и обратно; смелостта преминава в страхливост, а страхливостта може да се обърне в най-голямата смелост; смехът често се превръща в плач и обратно (особено при децата, че и при жените); гениалността граничи с глупостта (а понякога и обратното); и прочее. При това тези възприятия не отговарят на действителността, защото няма нищо общо между +50º и -50º, например, нито между дължината на вълната на виолетовия и на червения цвят, но ние естествено преливаме едното в другото, като че ли те са съседни. Това не са парадокси а правила за нашите сетивни органи и емоционални реакции — ако знанието ни обхваща и закона за модалната скала на възприята. Така че ако някой успее, например, да предпази своята любов от превръщането ú в омраза (или най-малкото в ревност), като я обърне в безразличие (нулата на скалата, която е диаметрално противоположна на силната любов или омраза), то той именно постъпва парадоксално, макар и разумно (защото проявата на разум в човешките действия е едно изключение). 2. Отражението при живото е условно и изкривяващо, като "условно" тук означава, че действителността се възприема в зависимост, както от вътрешното състояние на организма, т.е. неговата памет, инстинкти и рефлекси, така и от околната среда или ситуацията; а "изкривяващо" означава, че, от една страна, скалата на възприятието се различава от тази на отразяваното явление, и, от друга страна, отражението е неточно и деформирано. С една дума, живите "измерителни прибори" са некачествени и пристрастни, но тъкмо това е целта на живото отражение, защото то донякъде подготвя вземането на решението. При висшите животни има специализирани органи за възприятие, съхранение, обработка на информацията, и действие съобразно с условията, които липсват при по-низшите видове, но и при висшите се използува условното възприятие, защото то дава възможност за по-ефективно използуване на информацията, тъй като така тя е вече донякъде преработена. Става въпрос за това, че ако някакъв образ символизира опасност, на базата на минал опит, то животното вече е готово да действува, без да се "замисля" и да го анализира подробно, а ако друга ситуация символизира храна, то вече се подготвя за приемането ù. В този смисъл може да има разлика при някакъв изкуствен разум, например, където бихме поставили точно специализирани органи, които първо да регистрират ситуацията, а после да я анализират, докато при живото тези два процеса са слети (дори с нужния отговор на ситуацията); може да се счита, че това е един еволюционно наложен метод на функциониране при висшите животни като заимствуван от по-низшите, но той засега се оказва по-правилен когато са необходими бързи действия, и затова човек твърде често се осланя на инстинктите и рефлексите си, а не на неговия разум, който би дал по-точно, но и по-бавно, решение (вижте също "За интелекта"). Във всеки случай известна условност, така или иначе, е необходима. Почти същия смисъл носи и термина избирателно възприятие при живото, като това, което не е интересно за организма, се отхвърля, а се възприема и реагира само на нужното. Разбира се, това, че отражението при живото засега е по-добро от моделирания изкуствен разум, не значи, че така ще бъде и в близко бъдеще. Що се касае до изкривяващото отражение се има предвид, че повечето сетивни скали са логаритмични (т.е. измерват в "пъти"), но това е добре с оглед на разширяване диапазона на възприятията (за сметка на точността, която обикновено не е от особено значение). Това, което не е съвсем добре, са различните дефекти на съответните сетивни органи, но пък ако природата се беше отказала изобщо от дефектите, то това би снижило силно адаптивността на живото, защото тъкмо разните дефекти са тези, които дават възможност за лесно приложението на метода на пробите и грешките, и последващото закрепване на удачните изменения или мутации в генетичния код, така че: всяко зло за добро! 3. Реакциите на живото са неадекватни на дразнителите. Това е естествено следствие от организираността на материята, при която не важи закона на Нютон. Но това не значи, че реакциите са непредсказуеми или случайни (макар и това понякога да е налице), а че те са по-скоро обратни, или противодействуващи така на дразнителя, че той да бъде: или елиминиран, ако това е възможно; или приет покорно, ако това е неизбежно! По-точно, това ще рече, че на силни дразнители съответствуват слаби реакции, а на слаби дразнители — силни реакции, като само по изключение е възможна адекватна реакция на средно силен дразнител! Такава е ситуацията и при най-примитивните животни, и при най-висшите и човека (което се развива и в есето "За насилието"). Тук ще си позволим само да добавим, че тази неадекватна реакция е твърде разумна, от гледна точка на взаимодействието в природата, но не е достатъчно разумна за да се прилага масово от човека, когато има и по-разумни реакции. IV. Човекът Човекът се счита за венец на Сътворението, но това твърдение е породено от най-обикновен егоцентризъм. Ако червеят, например, можеше да мисли той сигурно също би се считал за най-съвършеното същество, защото, хем вирее почти навсякъде, хем има опростена структура и, следователно, по-надеждна, хем се размножава лесно чрез деление, хем изхранването му не е свързано с особени трудности, хем не познава убийството, не страда от психични заболявания, или от наркомания, или от полови извращения, или от склонност към самоубийства, и прочее. (Трябва, изобщо, да се отнасяме с особено разбиране и благодарност към нисшите животни и растения, защото те не само са еволюционни предшественици на висшите животни, а и без тях живота на последните би бил невъзможен.) Това, което може да се каже за човека е, че той: принадлежи към разряда на висшите бозайници, води стаден начин на живот, счита се за всеядно животно, характеризира се с целогодишна полова активност, и притежава по-развити мисловни способности (макар и засега да не ги използува особено добре) от редица други животни. Разбира се, ние нямаме за цел да привеждаме тук задълбочено физиологично, анатомично, психологично, или някакво друго описание на човека, а само да укажем някои масови заблуди произтичащи от неговия неразумния хомоцентризъм, които е полезно да се имат предвид от всеки. Те са следните: 1. Природата е напълно безразлична към човека, независимо дали това ни харесва или не! Никой не прави нещо за да угоди на човека — било то неживата материя, било то някое растение, било то друго животно. Но тъкмо затова човек си втълпява, че всичко се върти около него, и даже си е измислил от дълбока древност някакви въображаеми нематериални богове, които си нямат друга работа ами да мислят само за хората и как да ги направят по-добри, или как да ги накажат когато не слушат. От гледна точка на природата човек е само някакъв вид биологична материя и няма никакви основания дори цялото човечество да е с нещо по-ценно от която и да е от милиардите и милиарди звезди разсеяни сред космическото пространство. Даже сравнен само с мащабите на нашето земно кълбо човек е не повече от микроб в кофа вода. Това, което ние си мислим, няма никакво значение за живота на Вселената; дори и да решим да взривим цялата Земя, това с нищо няма да повлияе на космическото битие. Измислените от нас понятия за добро и зло нямат нищо общо с природата, а само с нас самите, така че е крайно време да ги заменим с нещо по-природосъобразно, защото иначе природата ще ни "отмъщава" за нашето невежество така както намери за добре. Крайно време е да престанем, или поне да поограничим, нашите стремежи да преобразуваме света според нашите желания, и да се бием по гърдите и хилим самодоволно, когато понякога това ни се отдаде. Природата е безразлична към нас и ние сме тези, които трябва да се интересуваме от нея, защото тя съвсем не е без значение за човека, доколкото той живее сред нея. 2. Човекът не е съвършено творение на природата, поне в смисъл на завършено, последно, ненадминато! Не е съвършено, понеже не се адаптира добре към средата, или не се вписва добре в нея, а се стреми да приспособи средата към себе си. Ясно е, че всяко животно се опитва, малко или много, да промени средата като си направи поне някакво леговище, или си осигури запаси от храна, и прочее, но единствено човека не балансира добре своите стремежи със запазването на средата като, например: унищожава много повече ресурси отколкото му трябват; убива не за да се нахрани, а заради удоволствието от това; строи големи човешки мравуняци не по необходимост, а заради леснотата и от неразумна гордост; и тъй нататък. Съвършен по своему е гущера, защото като си откъсне опашката му пораства нова, а ние не можем така; или другите бозайници, които раждат в най-примитивни, но естествени условия, а хората (т.е. жените) вече са се отучили от това; или мечката, защото спи по 3-4 месеца, когато жизнената среда е неблагоприятна за нея, а ние не можем да проспим една икономическа криза, примерно; или мравките, които имат такава социална организация, на която можем само да завиждаме, могат да носят тежести десетина пъти по-големи от собственото си тегло, да строят по-големи небостъргачи от нас (по сравнение с размерите им) и при това от съвсем неиздържливи материали или с подръчни средства; маймуната, която може да виси спокойно на собствената си опашка и да се катери по дърветата, докато ние, откакто сме слезли от тях, така вече и не се качваме; катерицата, която макар че няма криле може много успешно да планира; мухата, ако щете, която е толкова издържлива, че нищо не може да я унищожи, защото е съществувала по времето на динозаврите и, по всяка вероятност, ще съществува и след като човек изчезне от лицето на планетата; и прочее и прочее. С други думи, човек няма никакво конкретно съвършенство, освен универсалността си, но това е нож с две остриета и далеч не е ясно дали то е добре или зле! За тези, които биха могли да възразят, че човека е постигнал много големи успехи в обществото, създал е науките и изкуствата и прочее, можем да споменем, че в почти всяка област на човешкото познание ние сме още трагично назад от крайните цели в дадената област, например: медицината все още предимно реже и заменя, вместо да лекува болния орган или да го нараства от една две клетки; стоматологията също още не е измислила начин зъбите на човек отново да порастват (а щом веднъж в живота те опадват и ни поникват нови, то значи е напълно възможно това да се прави колкото си искаме пъти, само дето още не знаем как); юриспруденцията ни е "пълна скръб" защото още не е намерила начин за обективно правосъдие (доколкото човек участвува в системата на правосъдието, работи срещу заплащане и съществува пряк контакт между съдия и подсъдим, неизбежно ще присъствува корупцията и пристрастността); изкуството страда от липсата на обективна и навременна оценка на неговите творения; обществото като цяло още няма изградена специализация на индивидите от самия момент на раждане, докато всеки неедноклетъчен организъм има такава за своите клетки; политиката се базира на обикновено надлъгване между политици и народни маси, както и на пристрастни мнения, а не на научни методи на управление; психологията е в зародишно развитие, като още не може да намери начини за предвиждане на поведението на индивидите при различни реални ситуации, или за развитие на някои нови способности като телепатия (която, очевидно, е достъпна за някои хора в дадени моменти), телекинеза и други подобни; още не са открити някакви вълни на времето или други начини за явно присъствие в други времена (поне за наблюдение на миналото, ако при бъдещето биха възникнали някои парадокси); няма наченки за постигане тайните на гравитацията, а без нея космическите полети остават само една красива мечта; и така нататък. И няма смисъл да се оправдаваме с това, че и другите животни не са постигнали изброените неща, защото вече указахме, че в редица конкретни области животните са по-специализирани и по-добре пригодени от хората. Вярно е, че самото понятие съвършенство предполага невъзможността за неговото достигане (защото при достигането му се губи смисъла за по-нататъшно движение), но в това отношение ние можем да бъдем напълно спокойни, защото при човека такава опасност просто няма. 3. Човек практически няма свободна воля, да постъпва съобразно своите желания, като дори тези желания далеч не са свободни, а са продиктувани от редица необходимости свързани с неговото устройство и функциониране! Казано по друг начин: човек е резултат от действия на причини неподозиращи целите, към които те са насочени; или човек само затова се счита за свободен, защото осъзнава своите желания, но не осъзнава причините, които ги предизвикват! Свободата, разбира се, е относително понятие, защото в нашия безкрайно обвързан свят свободата за един негов елемент се изразява в някакво ограничение за друг, така че тя е въпрос на равновение, особено в индивидуален аспект. Но ние не говорим за някакви абстрактни свободи, като: господство над всички останали, или свободата да избираме родителите си, или дали да се раждаме или не, и смисъла твърдението ни е, че в редица случаи когато се считаме за свободни, ние просто се самозаблуждаваме; или, респективно, най-добре правим нещо, когато не съзнаваме защо го правим! Е, никой не ни пречи да се заблуждаваме, щом това ни харесва, че и помага (и дори винаги се намира някой да ни спести труда сами да се залъгваме) но истината е, че нашето поведение, така или иначе, е запрограмирано, нещо което след съвременните успехи на генетиката трябва да е очевидно. Ние имаме редица свободи, особено свободата да правим грешки, но и способността за грешки може да бъде (и тя е) запрограмирана, защото грешките са израз на случайността на нашия свят. Ако използуваме един термин от жаргона на информатиците можем да кажем, че хората са един вид "интелигентни терминали", което ще рече крайни устройства, които могат да работят в автономен режим, но са свързани в една обща мрежа (мрежата на обществото и природата). Разбира се и другите животни също не са съвсем автономни устройства, ако това ни успокоява. 4. Човекът е поредния природен експеримент, в процеса на нейното непрестанно развитие, и дори това дали той ще се окаже удачен или не, не зависи особено много от нас. Е, ние имаме, известно право на избор, като например: да създадем удачен изкуствен живот, като послужим като необходимо стъпало към него (а дали при това ще изчезнем съвсем, или ще запазим някаква разумна популация от, да речем, 50-100 милиона души на земното кълбо, не е съществено); или да унищожим живота на Земята, че и нея самата, като я върнем в състоянието на първичен хаос, и по този начин затворим цикъла на усложняването на живота (нещо което, все едно, рано или късно ще настъпи); или да успеем да мутираме дотолкова, че да станем наистина мислещи същества (т.е. първо да мислим, а после да действуваме, и то от гледна точка на цялата природа, а не според нашите желания), т.е. не както сме сега — същества способни да разсъждават (само дето го правим чак след като сме изчерпали всички неразумни методи за постигане на целта); или да наводним галактиката с нашата експанзивна и социално примитивна цивилизация, докато се наложи същества от други галактики, или първични природни сили, да ни "озаптяват"; или друго някакво развитие, което ни е достъпно. Какъв вариант ще изберем зависи от нас и от природата, но лошото е, че и това няма особено значение за природата (освен дето има значение за нас), защото за природата нищо няма значение! Природата (или "дядо Господ") си експериментира, за да минава времето, само дето всичкото това е на наш гръб. Но какво да се прави — това е същността на Сътворението и ние сме само едно звено от него. И това вече е всичко, което можем да кажем за Сътворението и за сътвореното, ако не искаме да вникваме в големи подробности, защото вземем ли да вникваме — край няма. По-добре да си живеем живота, докато това ни се отдава, и, по възможност, без да пречим особено на другите и без да ускоряваме идването на хаоса. С други думи, да оставим играта наречена живот, да се развива според своите правила, а не да измисляме нови. — — — — — |
Сконвертировано и опубликовано на http://SamoLit.com/