И Т А З Д О Б Р А !( П У Б Л И Ц И С Т И К А )Христо МИРСКИ, 2001 ...— — — — —
— — — — — ЗА ВЕСТНИЦИ Съдържание на тази част 1. Истината за България 2. За пазара и за българина 3. Петилетка на разрухата 4. Желаете ли да губите 13-тата си пенсия? 5. Време за равносметка 6. За избора и демоса 7. Реквием за една коалиция 8. Още нещо за демокрацията 9. Какво объркахме с Валутния Борд? 10. Що е то конвергенция? 11. Защо се "издъни" социализма? 12. Къде сме ние? 13. Прогноза за лето 1999-то 14. Може ли българина да плаща 50% данъци? 15. Размисли в навечерието на "празника" 16. За демокрацията и мелиорацията 17. За демократичния феномен 18. Крачка напред, две назад 19. Отново остър завой 20. Боже, какво ядем! 21. Защо петлите кукуригат сутрин? 22. Има ли глобално затопляне? 23. Фаталната 2013 година в България 24. Защо гласуваме, като ... не гласуваме? 25. За фашизма от позициите на здравия разум 26. За социалното министерство в България 27. ... нови за вестници [ Материалите следват последователно но в различни книжки, както е казано в забележката в началото на книгата. ] — — — ЗА ДЕМОКРАЦИЯТА И МЕЛИОРАЦИЯТА* [ * Този и следващият материал бяха замислени като поредица, целяща да обясни популярно смисъла на демокрацията и причините за нашите бъркотии с нея, но основната част от нещата тук дублират изложеното в някои от статиите за списания, а и другаде. ] Демокрацията е подходяща среда за най-различни социални процеси, но тя е само една среда, а не решение на въпросите! Това е много важно да се разбира от всеки защото, хубава или лоша, вече я имаме и надали ще вземем да се отказваме от нея. Поради това едно правилно виждане за нейната същност е особено необходимо за нашата страна. Фигуративно казано демокрацията е като плодородната почва: каквото посееш — това ще поникне. Тази метафора, обаче, ни подсказва, че далеч не винаги "никне" това, което ни се иска, нещо повече: това, което не ни харесва, често съпътствува повечето демократични начинания, защото на плодородната почва растат и много бурени! Те, бурените, затова са и бурени, защото са много устойчиви и растат навсякъде, но особено си "падат" по плодородните почви, където се разрастват така, че задушават културните растения. Но то, май, така и стана при нас, защото надали някой ще вземе да спори, че и престъпността сега е неколкократно по-висока от тоталитарното ниво, и беднотията ни стигна нечувани размери, и моралните ни норми на живот "отидоха на кино", и която и партия да вземе властта за народа има само нови мъки и тегла, и прочее. Традиционната утеха, която българина намира в дадената ситуация е да си избере някакъв политически цвят (най-често според възрастови предпочитания) и да бълва проклятия срещу противния цвят за всички беди и нещастия. Хората са големи "царе" в опитите си да обяснят едни и същи факти от различни позиции, при което винаги противната страна да е виновната, а нашата да е правата! Че това е абсолютно нелогично ни най-малкото не ги смущава, като на най-голяма висота стоят, разбира се, нашите родни политически личности (защото думата "партия" идва от корена part, което значи страна, така че всяка една партия е неизбежно пристрастна и необективна!). Такова поведение може и да помага известно време — да действува като болкоуспокоително лекарство — но когато то вземе да продължава доста дълго се налага да се вземат мерки за истинско лечение, а не само за премахване на болката. Ако се върнем на нашата аналогия с почвата се оказва, че за да има прилични добиви именно от културните растения, е необходима някаква борба с плевелите, някакви "хербициди", които да направят демократичната "нива" не толкова плодородна за тях. Докато ние, опиянени от "делириум демократикус" решихме, че щом вече има свободи, то всичко ни е разрешено. И затова сега ние имаме не просто свобода на порнографията, например, а пропаганда на порнографията и проституцията (защото те носят солидни финансови приходи), докато в сумата западни страни не биха разрешили публикуването на първите страници на техните вестници на разни гениталии и полови актове. Щом някои хора имат нужда от такива "четива", то те биха могли да се разпространяват по пощата и поне без непристойни корици. Или решихме, че понеже бившата "Държавна Сигурност" се беше компрометирала с редица антидемократични прояви, то по-добре да я закрием, което пък ни превърна в страна изобщо без сигурност! При това дори американците, с които обичаме да се сравняваме, си имат своите ЦРУ и ФБР, независимо от редицата скандални произшествия с тях, и не мислят да ги закриват, а само ги реформират при нужда. Отричайки централизираната тоталитарна машина ние просто отрекохме централизацията навсякъде, а без централизация никоя държава не може да съществува! Или пък решихме, че пазара сам по себе си е достатъчен, за да осигури изобилие от стоки, само дето той осигури изобилие в различието на цените на едни и същи стоки и възможност за нередно (макар и законно, в редица случаи) обогатяване на търговските посредници, а не на производителите! Докато, поне в управляващите среди на Запада, е известно, че пазар без централизирано наблюдение и разумна намеса в днешно време не може да съществува. Трябваше да дойде Валутния Борд, за да премахне по същество пазара на лева и да фиксира ръста на заплатите, за да проумеем (но май още не сме) че свободата не е слободия а въпрос на съзнателно самоограничаване! Или пък нашите политици си въобразиха, че за да върви държавната колесница е достатъчно те само да стоят отгоре и да викат "дий". Да, ама причините за нашите беди са предимно икономически и само с лозунги не се оправят! За нашата бедна страна смяната на централизираното стопанство с разпокъсано само обърка хаоса от прехода, така че девет години след неговото начало ние отново сме на същото ниво в развитието си, с тази разлика, че, похарчили тоталитарните си спестявания, вече сме и 4-5 пъти по-бедни от преди. Политиците ни правилно усетиха, че с идването на демокрацията те трябва да се разделят на противодействащи групировки, ала още не могат да разберат, че тези противоречия не трябва да засягат икономиката на страната. Ако някои предприятия и банки трябваше да се продадат на чужди инвеститори, то това трябваше да става постоянно и на порции, така че, все пак, да не се прехвърля цялото управление в чужди ръце, но пък и без само да се чудим как да удържим "своя кокал" в ръцете си, макар че вече "не го глождим", както казва народната поговорка. Ние, напротив, дълго време правихме като кучето, а пък после изведнъж решихме, че трябва да продадем и "колибата" си ако можем, само че тогава за нея вече ни дават десетина пъти по-малко от преди. И така нататък: можем да говорим и за бъркотиите с реституцията, приватизацията, платеното здравеопазване и образование, острия завой във външната ни политика и икономическите връзки, и прочее. Основната ни грешка, обаче, беше че много бързахме, макар и да знаехме поговорката за "бързата кучка". И като така забравихме изобщо за необходимостта от поддържане и правилно използуване на демократичната "нива", а я оставихме да се развива на самотек. В нашите избори, например, участвуват 30—40 партии, докато е ясно, че повече от четири-пет, все едно, не могат да влязат в управлението. Ами защо тогава "напинят"? А че защото са млади — и като партии, и като личности! В световната история и Хитлер, и Ленин, и Наполеон, и Александър Македонски, че и Чингиз хан сигурно, са били на по-малко от 40 години когато са заставали начело на властта. То ясно, че всички революции се правят от младите, само че във всяко нещо трябва да има мярка. Не че по света съвсем няма изключения за доста млади политици начело на политически партии, но това са изключения, докато у нас те станаха правило. На Запад никой не би гласувал за висш политик на възраст под четиридесеттака, пък и той не би се балотирал, защото ако средната продължителност на живота е около 80 години и хората са разпределени симетрично около средата, се получава, че половината от населението ще е по-старо от него и трудно ще приеме някой младок да го командува. Просто и ясно, но не и за нас! Защото всички политически цветове се "пребиха" да се надпреварват да излъчат по-млади политици, което закономерно доведе до сбъдване на поговорката за "кучката", която споменахме. Може би е необходимо да обърнем вниманието на читателите и върху интересния факт, че, за разлика от която и да е друга професия, от политика не се изисква никакъв образователен ценз! Хубаво или лошо, но това е така, защото демокрацията го изисква. Всякакъв ценз би дал основания за някаква дискриминация на една или друга личност, така че това, по принцип, не е лошо. Но то не е и много хубаво, защото не ни казва какъв именно трябва да бъде добрия политик. Ние не изискваме нито имуществен ценз, нито дори някакъв психологичен тест, както за шофьорите, например. Но ако политиците сами не могат достатъчно добре да се самоограничават, то народа би трябвало да им каже кое е редно и кое не е, защото, ако не се иска конкретно образование, то трябва да се иска поне богат жизнен опит (идващ, естествено, най-вече с възрастта). За да стане политик човек трябва да е имал време да се изяви в нещо друго (най-малкото за да придобие известност). И съвсем не си мислете, че политика трябва непременно да бъде с юридическо образование — той, по-скоро, трябва да бъде някакъв мениджър или бизнесмен, защото неговата дейност е свързана с управлението на големи човешки маси. Демокрацията е един много интересен феномен в социалната сфера, ако човек се замисли по въпроса. Той е интересен преди всичко с това, че такъв тип избор просто не се прилага никъде другаде, където трябва да се върши някаква работа! Нито в армията, нито в полицията, нито в производството, нито в образованието, нито в медицината, и т.н., защото за всяка дейност се изисква нужната квалификация, която се доказва или чрез някаква форма на изпит, тест, конкурс, но пред компетентно жури, или на базата на документи за завършено съответно образование (т.е пак според оценката на компетентни лица, но преди това). Докато при демократичния избор процедурата се свежда основно до това, че: хора, които не разбират, избират лица, които те не познават, и без да им искат никакъв документ за правоспособност! Защото народът, разбира се, не познава добре предметната област на мениджмънта (нито икономиката, нито public relations, и пр.), нито пък своите избраници, от гледна точка на способностите им да управляват. Той изобщо не е компетентен за да прецени, как трябва да бъде управляван и ако избира най-добрия началник само според възможното му отношение към него ще избира този, който му "подхвърля най-тлъсти кокали" (както кучето избира господаря си), или пък който "пише само шестици" (както решават децата в училище), и прочее. Това, което избирателят може да познава от живота на неговите избраници, са все несъществени неща (като каква кола кара, какво вино предпочита, или какви "мацки", и други подобни), но не и какви са неговите способности за справедливи решения, неговата неподкупност и честност, и така нататък. Тъкмо затова такъв избор и не се прилага никъде, където е нужно да се върши работа! В същото време, обаче, е добре известно, че демократичния избор се прилага масово по света, особено в последно време и, очевидно, върши много добра работа! Ами, значи тогава, нека си поставим въпроса: Как е възможно процедура на избор, която не върши работа, да осъществява избор, който върши работа? И нека читателите се опитат да намерят някакъв отговор за себе си, защото от него до голяма степен зависи и самата демокрация у нас. В другите страни хората си имат някакъв отговор по въпроса и той изглежда е по-близко до истината, защото там нещата вървят по-добре, докато при нас те куцат яката! Положително мнозина интуитивно усещат правилната насока, но не са си отговаряли явно на него, по-скоро защото още не са си го поставяли, тъй като отдавна е известна мисълта, че въпроса не е в това какъв е отговора, а в това какъв е въпроса! При правилно поставен въпрос отговора е сравнително лесно да бъде намерен. Авторът счита, че поставя въпроса правилно. Ами тогава опитайте да му намерите отговора, който ние ще приведем в някой следващ брой. 01.1999 — — — ЗА ДЕМОКРАТИЧНИЯ ФЕНОМЕН В предишната статия ние определихме демократичния избор като такава процедура, при която: хора, които не разбират (т.е. не познават предметната област на мениджмънта), избират хора, които те не познават (т.е. не ги познават непосредствено, а знаят за тях само някои несъществени детайли), при това без да им искат какъвто и да било документ за образователен ценз (за да не дискриминират някои лица, които, по една или друга причина, не са имали възможността да получат съответното образование). Това е процедура, която не се прилага в никоя фирма или организация, когато наистина трябва да се върши някаква работа, но въпреки това този избор, приложен в социалната сфера, очевидно върши много добра работа във всички развити съвременни страни. И нека не се бъркаме от демократичните тенденции в някои фирми, които могат да бъдат прилагани като допълнителен елемент при избора на даден началник (неговата популярност сред масите), и да си мислим, че демократичен избор се осъществява някъде другаде, освен в социалното управление. Но да се върнем на поставения предишния път въпрос, т.е. да си обясним как е възможно една неправилна процедура на избор да се оказва добра на най-висше държавно ниво? Нека опростим малко задачата, като си представим избор не на политици, ами избор от ... една кошница с ябълки! И тогава да поставим въпроса така: кога, като бръкнем без да гледаме в една кошница с ябълки, можем да вадим все хубави ябълки? Е, вече стана по-лесно, нали? Ами когато всичките ябълки са хубави! Просто както всичко гениално, защото демокрацията е, наистина, едно епохално откритие на древността! Само че ... само че това не е избор, нали така? Защото тогава и няма нужда да избираме, ами вземаме която "ябълка" ни падне под ръка. Дори бихме могли да кажем, че в такъв случай демократичния избор противоречи на здравия разум! Да, ама не съвсем, защото гениалността се състои тъкмо в това да се досетиш за нещо, за което обикновения човек не би се досетил, или пък би го отхвърлил като най-голяма глупост. Защото от гледна точка на избора това е глупост, но от гледна точка на хората, които след избора ще слушат своите избраници, това се оказва психологически много добре издържано. Народа го питат за нещо и той се чувствува длъжен да отговори, и после никой не му е крив, ако не е получил това, което е искал. Дори, с риск да шокираме читателите, бихме могли да изкажем сентенцията, че демокрацията е ... най-добрия "биберон" за народите, защото хем запазва майчината гръд (т.е. политическата система), хем доставя удоволствие на детето (т.е. на народа, в дадения случай)! А народното поведение, действително, е доста сходно с поведението на едно капризно мамино детенце (поне в нашия случай на разглезени от "грижите на Партията и Правителството" от тоталитарно време). Народът, в много отношения, е наивен, импулсивен, нелогичен, капризен, егоистичен, несправедлив, и прочее. Та ето как един лош начин на избор може да се окаже, в крайна сметка, много добър. За читателите с известна математическа култура бихме могли да кажем, че демократичното решение е аналог на тъй нареченото "нулево решение" на една линейна хомогенна система уравнения (с нули от дясната страна на равенствата). Когато всичките неизвестни са едновременно нула това удовлетворява системата, защото дава нула в лявата страна на всяко уравнение. Това е едно тривиално и неинтересно решение, но то е решение на задачата! А в социалната област едно такова "неинтересно" решение може да се окаже много интересно от друга — тук дидактична и атрактивна — гледна точка. Разбира се, нещата далеч не са чак толкова прости, но, ако не опростим разглежданата ситуация чрез някои абстракции, твърде често не сме в състояние да се справим със сложността на заобикалящия ни свят, така че изложеното е справедливо, но с някои условности, защото политиците, все пак, не са ябълки (макар че в това няма нищо обидно за тях). Докато ябълките не могат да се заседяват дълго на някои постове (защото те, изобщо, не заемат постове), то политиците могат да го правят (и го правеха при тоталитаризма), а възможността за лесна смяна на управлението при демокрацията (дори и ако това е поради "детски капризи" на народа) е много съществена характеристика на системата, която най-често е положително явление (но прекалено бързата смяна, т.е. предсрочната, обикновено, не носи нещо особено ценно, както би трябвало да сме се убедили от нашата скорошна история). Но пък на примера с ябълките се вижда, че в някои "кошници" (т.е. държави) има хубави "ябълки", а в други — все зелени! И не е като да не се случва нещо подобно и у нас, защото сменихме доста правителства, но положението ни не се е оправило досега. Нека пак не утрираме съвсем, защото и само политиците ни не са виновни за ситуацията ни, а има и разни икономически и социални условия, традиции, дисциплинираност на населението, и прочее, така че да извличаме само полезното от нашите аналогии. Така например, подхода на разглеждане на демократичния избор като едно нулево решение ни дава възможност да си отговорим и на въпроса: как тогава избраните политици, след като не са избирани най-добрите, могат да вършат своята работа? Ако се замислим малко трябва да стигнем до извода, че има два варианта за това, а именно: или народните избраници не са тези, които действително управляват, или всеки друг кандидат би вършил същата работа, или някаква комбинация от двете! Макар че това звучи малко цинично, то си е чиста истина. Народните избраници само дават някакви директивни указания как и какво да се направи, а истинската работа я вършат хора компетентни в съответната област (или поне така е в западните демокрации). Ситуацията е до голяма степен аналогична на ръководството в семейството, където мъжа, като правило, ръководи, само че така както иска жената (затова народа ни казва, че мъжа е главата, а жената — шията). В семейството жената е родения стратег, този, който поставя изискванията си, така както и Народните Представители, докато самата управленческа (т.е. тактическа) дейност я извършва мъжа, а в социалната област това са съответните компетентни органи! Въвеждането на разделение на дейностите на стратегия и тактика решава лесно и въпроса с недостатъчната компетентност на стратезите. Другата възможност при демократичния избор се състои в това, че всички политически партии с влияние в обществото (или всички по-известни личности в дадена партия) могат да вършат същата тази стратегическа дейност еднакво добре. И те я вършат когато им дойде техния мандат. Така че, ако не се шокираме да си задаваме подобни въпроси, можем да получим отговори на много, иначе "загадъчни" моменти в демократичната система, които не само не я компрометират, но я извисяват в очите ни. Но да продължим нататък. Всички читатели знаят, но надали са обръщали внимание на факта, че след демократичния избор, който уж се провежда за да се избере най-добрата партия, в управлението на страната влизат представители и на "лошите", или загубили борбата, партии. Нещо повече, те получават същите заплати, както тези от "добрата" партия. Ако целта на избора е да се избере най-добрата партия, то защо включваме и лошите? Очевидно защото всички партии с влияние са еднакво добри (респективно лоши, особено когато става дума за България), а също така, за да има спорове при вземане на решенията, а не след това! Демократичните институции не могат да функционират без опозицията, което ще рече, че важното при демократичния избор не е толкова самия избор, колкото подбора на правилното съотношение на представителите на различните партии. Ролята на Народните Представители е представителна и стратегическа, а не наистина управляваща, защото те не са изпълнителен орган, където се върши истинската работа. Дори и Президентският пост в съвременните страни има подобни функции като неговата власт е доста ограничена (поне у нас). Така или иначе, обаче, всеки друг Президент, или Министър, или НП, както и всяка друга партия, биха вършили почти същата работа, с някои, предимно "козметични", различия. Или поне така би трябвало да бъде, а и така става в развитите западни демокрации! Така например, в САЩ има републиканци и демократи (двуполюсен модел, като при нас), но човек може смело да държи бас, че и републиканците са за демокрацията, както и демократите са за републиката. Аналогична е ситуацията и в други страни. Разлики в платформите, разбира се, има, но те са нещо като вратовръзката в облеклото на мъжа! Те разнообразяват живота на хората, дават им допълнителни емоции, но не са особено съществени. Дори може да се каже и нещо повече, това че демокрацията тогава функционира добре, когато различията между партиите са малки. Така че наред с усилията на самите партии да се различават една от друга те трябва да се стремят и да се изравняват, защото просто такива са изискванията на демократичния модел! "Два остри камъка", както казва народа ни, "брашно не мелят", и май че това е основната политическа причина за нашето плачевно състояние днес, когато, въпреки всички предимства на демократичното развитие, ние сме по-зле отколкото при тоталитаризма — по-зле като нация, по-зле за болшинството от гражданите, и по-зле за международните ни контакти (които не се определят от мненията на един или друг политик, а от притока на капитали, стоки и туристи, от чужбина). Може би не е лошо на нашите политици по-често да им се напомня, че при демокрацията, както при всяко едно състезание, както на свободния пазар, че и, ако щете, както въобще става в живота, заслугата не е толкова на победилия в борбата, колкото на победения, т.е. победителя печели не защото той е по-добър, а защото съперниците му са по-лоши! Такова виждане малко би охладило някои "горещи" политически глави, но то е съвсем справедливо. Това е особено актуално у нас, защото основната част от населението гласуват, като че ли, не защото много вярват в избраната от тях политическа сила, а защото не вярват в другата алтернатива! Когато нещата вървят зле вярата, естествено, отслабва, и така беше когато червените спечелиха изборите — защото сините преди това много се изложиха; а пък после нещата се обърнаха, като сините спечелиха поради икономическия провал на червените. Освен това и не е редно да хвърляме цялата вина за някой провал само върху управляващите, защото ролята на опозицията е не по-малко важна! Ако искаме да уточним донякъде вината или заслугите на всяка от страните едно "Соломоново решение" би било да приемем, че тяхната част при управляващите е два пъти по-голяма от тази на опозицията, но не повече. Всяко отстъпление от това виждане може да доведе до по-големи грешки, само че в друга посока. Всички наши политици са виновни за състоянието, в което се намираме, а ако това не им харесва — ами да се откажат да политиканстват — има достатъчно не по-лоши от тях алтернативни кандидати! И още нещо, изобщо казано демократичното управление е по-неефективно от централизираното, но е по-адаптивно от него! Демокрацията е като живота — действена и жизнеспособна, тя се променя, но обществото си остава, защото тя съдържа промяната в себе си, и няма нужда да чака някой друг да я променя. Тя не заплашва с драстични преходни периоди като този, който все още изживяваме. Само, че тя функционира добре когато различията между партиите и платформите им са малки и няма нужда от особена ефективност в преследването на дадена цел! Но когато нещата "загрубеят", както става през военно време, или при значително понижение на жизнения стандарт на хората, както е сега при нас, често се случва демокрацията да отстъпи пред някаква консолидираща сила, защото демокрацията не е идеалното решение! А не е такова, защото идеално решение няма! Демокрацията е благоприятна среда, а какво ще се развие в нея зависи от конкретните условия в страната. Господа политици, не създавайте условия, които да оборват предимствата на демокрацията, или поне, след като вече сте ги създали, се опитайте да изгладите отношенията между партиите си, както подобава на една цивилизована страна! А пък народа ни нека гледа на нея предимно като на една атракция, създадена за негово удоволствие. Демокрацията е интересна игра, а каква е ползата от една игра, ако тя не носи удоволствие? 01.1999 — — — КРАЧКА НАПРЕД, ДВЕ НАЗАД (страната ни под жезъла на Борда) Основната характеристика на нашия демократичен преход е не толкова движението напред, колкото съпроводеното с това връщане назад. Това би трябвало да е очевидно за всеки, който сега е на възраст над 25 години, за да има някакви лични спомени и основания за сравнение, защото жизнения ни стандарт сега е горе-долу такъв какъвто е бил преди 50-тина години. Ако хората сега не се возят с каруци то е защото колите, освен че са по-бързи, са и по-евтини; ако почти във всяко семейство вече има видео, то е защото то струва два пъти по-малко от един домашен компютър, и с негова помощ човек пести доста пари по сравнение с цените в кината. А ако за да се отоплява в къщи през зимата той ползува централно парно то е също защото това е по-евтино, или поне е било по-евтино през тоталитарно време, само че сега мнозина си го спират (защото студуването пък е още по-евтино). Така че нека не се заблуждаваме в нашето движение — то не е напред в стандарта на живот, а само в някои несъществени нововъведения, или поне такова е положението за народните маси. Това, че се върнахме назад, обаче, вече не е тайна за никого и официалните обяснения на нашите политици са, че това е временно положение, а после (когато дойде "светлото демократично бъдеще", може би) нещата ще се оправят. Само че работата е там, че Валутният Борд също е едно връщане назад, към стабилната икономика от времето на тоталитаризма, или поне един такъв не особено успешен опит. Нека отново не се заблуждаваме за резултатите от него като слушаме отзивите на някои западни политици, защото "всяка майка хвали своето дете". Богатите капиталистически страни искаха да имат добри пазари у нас — те ги имат; те искаха да могат да ни управляват — те вече могат да ни диктуват и законите, и заплатите, и лихвите, и данъците, и какво ли още не; те искат да има спокойствие в региона, което създава добри условия за експлоатация на нашия евтин труд или работна ръка (докато умиротворителните сили струват доста повече) — те вече имат такива условия. Нашият интелектуален елит постоянно изтича на Запад поради несъизмеримо по-добрите условия за живот там, така че ние станахме една добра "фабрика за генетичен материал" за развитите капиталистически страни. От тяхна гледна точка у нас всичко е розово (или май вече е по-правилно да казваме "синкаво"?). Само дето за нас не е така. Какво, всъщност, е Бордът за нас? Ами първо: той премахна, по същество, пазара на нашия лев. Ние ликувахме опиянени от свободата на пазара докато се оказа, че много свобода не било на хубаво, и пазара трябва да бъде ограничаван отгоре, както беше и при тоталитаризма, само че тогава ние сами си го ограничавахме, чрез забраната за притежание на валута. Сега други ни ограничават пазара на лева, като диктуват нереалния в момента висок курс на долара (или марката) и ние, принудени някак да се съобразяваме с покупателните възможности на населението, започнахме да сваляме цените на основните хранителни продукти (защото цените при свободния пазар се определят от купувача, а не от продавача, както все още си си мисли средния българин). Само, че това не е хубаво, защото ниските цени означават слабо развита икономика, ниска конкурентна способност, възможност за лесна експлоатация от страна на крупния (и предимно чужд) капитал. Единственият плюс за нас от премахването на пазара на лева е връщането назад към тоталитарните времена на стабилна национална валута. Следващият момент е ограничаването на заплатите. Ние роптаехме денонощно за това колко малко ни плащал "бай Тошо" и как на Запад не било така, ами всеки можел да излезе на улицата и да стачкува ако иска, докато при нас това се наказвало от закона. Много добре, само че сега никой не стачкува, защото, виждате ли, Борда не разрешавал промени в заплатите. Ако е някой наш човек можем да го оплюем и в затвора да го вкараме, ама като е Борда си траем. При това авторът не оспорва необходимостта от ограничаване на заплатите за известно време (едно поколение звучи като реална цифра), а само констатира факта на връщане към тоталитарното централизирано планиране и определяне на заплатите. Има известни нюанси, разбира се, като сега всяка фирма може да плаща колкото си иска на някой работник, докато по-рано трябваше да плаща и прогресивни такси към държавата ако не спазва щатните таблици, но сега, хем самия работник си плаща прогресивните данъци (ако приближи средната за тогава заплата от 400 лева, или щ.д., което беше равностойно), хем пък и фирмата "да не е луда" да го прави, след като може да мине и по-евтино. На трето място идват лихвените проценти и данъците. Лихвите от тоталитарно време бяха два процента, което за стабилните времена на "застоя" (което е целта на всяко управление!) не беше нещо драстично по сравнение с нормалните три процента за повечето западни страни в периоди на стабилност, а и такива са сега лихвите по валутни влогове у нас в немски марки или швейцарски франкове (по-точно към 2,5%). Българинът беше решил, че може да печели нещо и от лихви, да, ама дойде Борда и го принуди да се откаже от тази илюзия. А тя сега си е чиста илюзия, защото ако храната доста поевтиня, то дойде време на вълната за повишаване на комуналните разходи, които при 5% лихва е "нормално" да бъдат 50%, или поне така считат сегашните ни управници! Ако лихвите са ниски, то пък данъците и таксите трябва да бъдат високи, за да се развива нормално страната, защото "синия" идеал за бедна държава но богати граждани си е една фикция, която за нас се реализира частично (в смисъл на клаузата за бедната държава). Пак добре, че още не са се сетили да въведат данък за тоалетните*, както е било едно време в Римската Империя (откъдето идва и фразата, че парите не миришели). Например, от разчета по сто лева дневно за една вътрешна тоалетна и петдесет — за външна. А че какво му е лошото на предложението? В крайна сметка никой не те кара насила, и, ако искаш, може да дойдат съответните органи и да ти я запечатат (подобно на спирането на парното), и: тогава или да ходиш някъде зад блока, или пък да се комбинирате с няколко комшии, за икономия. Демокрацията иска жертви, нали така? [ * Този въпрос е разработен по-подробно във фейлетона "Как да напълним хазната". ] Майтапа настрана, но такава е горчивата истина, защото в данъците и таксите (или акцизите) няма смисъл да се търси логика. Няма никаква логика и в данъка за наследство, но той съществува навсякъде. А в Полша, например, имали акцизи за захарните изделия, което не е лоша идея за нашите управляващи, още повече на фона на евтината в момента захар. Важното за нас е констатацията, че и в това отношение се връщаме към тоталитарните времена на ниски лихви, високи данъци (и прочее удръжки от заплатата), и централизирано определяни цени за парно, ток, съобщения и транспорт, здравни услуги, образование, и прочее. И тук има нюанси, разбира се, като при тоталитаризма се прилагаше принципа за по-малко заплащане на трудещите се, като част от изработеното от тях отиваше в някакви общи фондове, което намаляваше необходимите такси, докато сега ни дават по-голямата част от изработеното (не е правилно да се каже "повече", защото то е няколко пъти по-малко), но пък и ни взимат повече! Четвъртото нещо, на което ще се спрем е управлението на страната отгоре, или отвънка, а не според народния глас, както би трябвало да бъде при истинската демокрация, защото народа, положително, не желае парното за един месец да струва повече от средната пенсия, или минималната заплата, за страната. Разликата е, че по-рано ни командуваха руснаците, докато сега ни командува Запада. Но тази разлика не е без значение за нас, защото за бившия Съветски Съюз ние бяхме доста близки, както по жизнен стандарт, така и по обичаи и култура, докато за Запада ние сме просто малко по-културни "бели негри". Нашите закони сега трябва да бъдат такива, каквито изискват съответните западни инстанции, а не такива каквито могат да установят нашите политици. Не става въпрос, че те искат нещо нередно, а че отново други ни командуват, или манипулират (което на латински значи "водят с ръка", като куклите), или ръководят (което има точно същия смисъл, само дето е славянска дума). Нашият суверенитет сега е дори още по-уязвим и ние просто имаме една държава в държавата, която ни ръководи, докато официално избраните демократични инстанции могат само да стоят "слуш" като възпитани кученца. Последният момент в нашето връщане назад е затварянето ни за света, което се определя от ниските ни заплати и следващите ги цени на основните стоки. Ние внасяме доста неща, ако не толкова от Запада, то поне от арабския свят и Изтока, но почти нищо не изнасяме и затова цените у нас са един път и половина, с тенденция да станат два пъти, по-ниски отколкото в Западна Европа. Българинът сега по-малко може да си позволи да ходи на екскурзия или почивка някъде на Запад (освен в Гърция или Турция, ама то е на юг и изток), при все че винаги може да получи задграничен паспорт. Сега никой не го ограничава в страната, но той сам го прави, защото при средна заплата от сто долара месечно малко трудно би могъл да си позволи да плаща за един ден там средно също по сто долара за храна и нощувка. Когато той, понякога, ходи в чужбина то пак започна да си носи саламите в "дисагите" защото така му е по-евтино. Намаляха дори тъй наречените екскурзии с търговска цел навън, защото у нас пазара е най-евтин от региона (основно за сметка на качеството на стоките). Дори едно кафе на крак у нас струва около 10 цента (защото ако беше повече, то хората щяха да си го носят в термосчета от къщи), докато никъде из Европата то не е по-малко от 50-60 цента. И още нещо, този път не по вина на Борда — ние отново имаме еднопартийно господство: и в Парламента, и в Президентството, и в местните управи. То не е същото "единомислие", както през тоталитарните времена, но резултата е същия — водещата партия прави това което си иска, като всички възможности на масите да повлияят на хода на събитията се свеждат до послушно изпълнение. С други думи, може да се каже, че нашето движение напред, под жезъла на Борда, е едно бавно завръщане към тоталитарните времена на застоя! Само дето не е ясно, защо толкова "напиняхме" да нагазим в калта и след това да се мъчим сумата години да излезем на същото място на брега, фигуративно казано. Вярно е, че сега имаме сумата демократични права, само дето не можем, или не виждаме смисъл, да ги използуваме, и понятието "демокрация" за средния българин е просто синоним на "гладория". По всичко личи, че ситуацията ще е такава още дълго време, докато се върнем отново почти там, откъдето бяхме тръгнали. 02.1999 — — — ОТНОВО ОСТЪР ЗАВОЙ (или докъде стигнахме за дузина години демокрация) Църр, църр, църр-р — "изцъркахме" си и царя на политическата арена. Ама как да не го "изтапанчим" и него там, като така яко ни е притиснала демокрацията, че няма мърдане! Защото пробвахме и с нови партии, и със стари, че и по няколко пъти, но все няма излизане от тинята, която, ако не си кривим душата, дойде точно с демокрацията, понеже по-рано не газехме в нея толкова надълбоко. А пък както бяхме нагазили вече в нея, откакто Борда взе да ни командува, то и няма никакво излизане от там, поне в близките 30-тина години. Е, както и да е, но сега вече, със царя начело, ще цъфнем и ще вържем, защото той хем е цар, хем не е; хем е "примус", т.е. primus inter pares (или "първи измежду равни", както казвали латинците), хем пък е "секондус", защото е Симеон II; хем народа го иска, хем пък и не си мисли за царство, защото и в миналите избори имаше царски партии, но те не събираха и половин процент от гласовете. Но, както се казва, удавникът и за сламката се хваща, още повече, като ти я подава човек, който и е "учил за цар" (което, май, в съвременна интерпретация означава, че няма специално висше образование, или, най-малкото, не си е вадил хляба с него). Само дето не е ясно, защо трябваше да му правим въртели на човека, че партията му не можела да бъде регистрирана, след като не само, че той си я регистрира, ами и спечели половината от мандатите! Ама пък може и да е ясно защо, понеже поета на времето си бил казал: "Затуй така жестоко жилиш — в предсмъртен ужас, може би". Ама пък то това, май, беше комунистическа поезия, така че вече би трябвало да е забранена от закона. Обаче тя тая работа си беше ясна от самото начало, защото няма никаква логика да се забранява нещо, което още не се е видяло какво ще бъде, нали така? Е да, ама пък иначе как щяхме да му вдигнем толкова акциите, а? Защото те, светците, не се рекламират сами, ами техните противници или врагове ги правят такива. Обясненията в случая не отговарят на действителността, защото когато по-рано великите сили са ни избирали цар, той, съвсем естествено, не е бил живял в България, но това не му е попречило ни най-малко, а при това и тогава сме имали някакво демократично управление, нали? Тоест, ясно е, че само трябваше да се изнамерят причини, и те бидоха намерени. Само че и това не е ново явление у нас, защото закона може да си забранява съществуването на партии на етническа основа (или пък на "Ку-ку" партия — защо не?), но независимо от това една от първите ни следтоталитарни партии си е тъкмо етническа партия, поне според целия Запад. Само, дето ние не я наричаме такава, защото закона не ни разрешава. Което ще рече, че законите ни служат единствено за да търсим как да ги заобикаляме, което, може би, е един от основните белези на "балканската" демокрация. По аналогичен начин, например, постъпихме ние и в Търговския закон, където в чл.4 пише, че всички сметки трябва да се извършват в национална валута, да не би някой да се изкуши да смята в долари. И затова всички фирми, които купуваха стоки от чужбина, си оперираха във валута, само че паралелно с официалните сметки. И обърнете внимание, че ние не говорим за разменната монета в страната, а за една чиста аритметика, която, разбира се, можеше да се върши във всяка достатъчно "твърда" валута, по усмотрение на фирмата. По-този начин сега цяла Европа прави отчети в Евро, докато националните валути, все още, са различни. Е, ако ставаше въпрос за разпродаване на страната ни, или за лични облаги на политиците, то щяхме да се интересуваме от мнението на Запада, но след като от едно неразумно решение (защото до разумни решения у нас, като правило, не се стига) не може да се спечели, то поне можем да се "бием по гърдите", че сме българи (както си закачихме цели три лъвчета на реверите, макар че те, лъвовете, отдавна са позачезнали от нашите земи). Но да се върнем на последните избори. Интересно е тогава да се запитаме: кой, най-вече, гласува за царската партия? Ами ... всички! И няма смисъл да търсим "под вола теле" защото и гласовете на сините намаляха наполовина, и гласовете на червените (поне по сравнение с предишните избори), също. Това, че към 48% от безработните гласували за царя, си е поредната манипулация, защото той спечели към половината (43%) от всички гласове. Само ДПС-то си запази гласовете, защото тя си е етническа партия и не се влияе от демократичните ветрове. При царя се вляха гласовете на всички, които просто се чудеха дали изобщо да гласуват, нещо, което би трябвало да е очевидно за всеки. А това че към половината от гласувалите се надяват на някаква "манна небесна", е доста трагичен извод за ситуацията у нас. Още по трагично, навярно, ще изглеждат нещата в следващите парламентарни избори, защото тогава ще ни остане да се надяваме само на "извънземните"*! Тъй като е ясно, че за 800 дни не можем да стигнем до тоталитарното ни "дередже", не поради лошо управление, а по обективни причини. Ако сините се провалиха (пак), то е не защото имаха лоши политици (те бяха поне значително по-добри от озлобените дисиденти от първите години на прехода, които знаеха само да рушат, но не и да създават нещо). Също така се провали на времето си и Правителството на Жан Виденов, не защото човека имаше лоши идеи. Нещата у нас се бъркат поради ситуацията на "рак и щука" или поради [ * Ами че то една коалиция от: бившите комунисти, некоронования цар, и турската партия у нас, е горе-долу равнозначно на извънземни; в смисъл, че тя беше еднакво неочаквана и считана за невъзможна. ] липсата на съгласие. А освен това и поради потискащото, направо смазващо влияние на западния пазар и технологии. Дори Обединена Европа се чуди как да се предпази от надмощието на американските стоки, и затова ù се наложи да се обедини, та какво остава за малка и икономически слаба страна като нас. Ако реалната безработица у нас е към 25%, то не е защото българина е мързелив, а защото никой не му купува производството, ако не броим някои храни, които се купуват сега, понеже Борда, макар и неволно, наложи едно затваряне на пазара ни и сваляне до един път и половина - два пъти на цените на основни хранителни продукти, сравнени със Запада (понеже при стабилна валута няма нужда те да се продават на дъмпингови цени в чужбина — това може да става и у нас). Само дето тези ниски цени са такива по сравнение със западните джобове, а не с нашите заплати, от което страдат както производители, така и купувачи. Та, с една дума, ако царската партия също не успее, то надали ще е поради нейни грешки. Иначе в нея се вляха сумата политически личности, които никога не са изявявали монархически тенденции (т.е. просто не са се изказвали по въпроса). В крайна сметка, щом народът се "хваща за сламката", то защо и политиците ни да не постъпят така (макар и преди него)? Но тази "сламка" съвсем не е задължително да бъде "гнила", нали? Тя може и да не ни изкара на брега, но сигурно ще ни поизмъкне малко. Не за 800 дни, разбира се, защото те са избрани така, че да мине повече от половината от мандата и да не мисли някой да ги сменя предсрочно; пък и от психологична гледна точка е ясно, че за 2.5—3 години, човек свиква със всичко — и с работа, и със съпруга /съпруг, и с какво ли не? Така както свикнахме с продължаващата мизерия и застоя при Борда. С други думи царската партия има шансове за успех и те са в това, че там вече има значително по-умерени хора, а не такива които могат само да викат "у-у", или "ура", респективно. Тоест ние вече имаме някакъв стабилен център, някаква добра среда, или поне надеждите за такава. Водещата личност не е някакъв младок на 30-40 години, нито има нужда на всяка цена да прави кариера, защото трябва да си вади хляба с нея. Царят си остава цар, дори и да се провали, т.е. аристократичната институция си има някои предимства, макар че ние вече отрекохме номенклатурата, която беше просто една нова аристокрация. Но пък той, нали, хем е цар, хем няма да служи като такъв, така че, може би, ще останат само предимствата, без недостатъците?** [ ** Което, ако не броим въпроса с имотите му (защото в света на капиталите няма основания да се предполага, че един цар ще бъде идеалист), така се и оказа, т.е. недостатъците бяха по-малко от тези на предишните правителства. ] Ами, защо хората гласуваха за царя, или за царската партия? Верният отговор пак е кратък — защото чувствуват нужда от силна ръка, разбира се. Младите, колкото и да се опъват, подсъзнателно искат някой силен да ги командува; че и по-възрастните са на това мнение, защото иначе настъпва слободията, както и стана при нашата демокрация. По тази причина и фашизмът и комунизмът са идвали на власт най-често по демократичен път; че и поради това хората гласуваха доста активно за небезизвестния Жорж Ганчев, който, да ме извини човекът, може да е много забавна и атрактивна личност, но е ясно, че не е за политик. Аналогично и в Русията демокрацията не може да върви без някой с твърд юмрук. А освен силната личност в случая е важно и тя да идва от Запада, където, както всички сме убедени, хората живеят по-добре, а и по-културно. Подобни силни личности се появиха и в други екс-комунистически страни. Така че човекът има шансове, но, все пак, не се знае дали няма нещо и да сбъркаме ако залагаме само на силата и Запада. Ако залагаме на него като личност***, може и да сме прави. [ *** И ако той си беше взел само бившия дворец в центъра на София. ] Но най-същественият извод в случая е, че нашия народ е доста разочарован от демокрацията. Толкова много, че една трета, или всеки трети българин е явно против нея, а пък всеки втори се чуди с какво още да се залъже, та да ù вярва! Защото изборите показват две неща: първо, как народа приема играта наречена демокрация, и второ, на кого залага? Ако той залага на някого, няма значение на кого, т.е. гласува, то, значи, играта му харесва. А ако не гласува, то значи е против системата! Докато при нас само 66.7% от избирателите се включиха в "суматохата", а това, с точност до последния знак, е 2/3 от хората. А пък, че това е една игра — е, ами то е ясно, че това не е компетентен избор, нали? Защото не се прилага не само в армията и полицията, ами и в никое предприятие, където стратегическото управление се упражнява от този, който държи парата, а тактическото — от Изпълнителен Директор, който хем слуша Съвета на Акционерите, хем не се избира на общо събрание на цялата фирма, включващо и портиера. Е, в някои страни тази игра върши работа, защото народът, поне от римски времена, иска зрелища, но когато хляба вземе да не достига, то тогава играта започва да не се харесва на "популиса", и така става у нас вече дузина години. Затова народът ни се чуди как, хем играта да си остане, хем да дойде някаква алтернатива на стабилното управление от времето на тоталитаризма. И затова точно 1/2 от местата в Парламента се заеха от царската "сламка". Пък, току виж ..., си казва всеки втори българин. Само че — то няма начин един безпристрастен анализ да не се състои основно от: "то от една страна така, ама пък от друга, иначе" — това е отново залитане на другата крайност. Добре, избягахме от двуполюсния модел, за първи път имаме вече три силни партии (с повече от около 10% мандати), но защо трябваше тази силна партия да окупира половината места? Ясно е, че само с остри камъни брашно не се мели, но пък, нали, трябват поне два камъка? А тук царския "камък", май, и сам ще си мели брашното? Дали не се престарахме отново, а? Ами, то е ясно, че тъкмо това и направихме. По-друго би било, ако имахме към 35% за първа партия, 25-30% за втора, 20-тина за трета, и малко за някои други. Тогава играта би била по-интересна, нали? Да, ама не би! Защото така е казал народът, а пък "глас народен — глас Божи", така че: това е положението. Е, то така трябва да бъде и това ще е по-добре от преди, но нека не си мислим, че народното решение е най-правилното, защото то само се приема за правилно! Разбира се, че трябва да стане това, което иска народа, особено в демократични условия, но това съвсем не значи, че това, което той иска, е добре за него. Това е аналогично на правото на силния, което се приема за право, не защото е такова, а защото все нещо трябва да се приеме за право, а пък силния поне може да го наложи. Е, поне вече се оттървахме донякъде от "делириум демократикус" (а когато всеки втори**** вземе да не гласува, тогава, навярно, ще "оздравеем" съмсем). Народът, волю-неволю, започна да проумява, че демокрацията не е панацея за всички социални болести, а само една среда, в която функционира обществото. В някои страни и при някои условия тя работи добре, но в страни като нашата тя още доста куца. Това, което е важно, е, че винаги трябва да се избягват крайностите, ако искаме да водим спокоен живот, но тъкмо това е най-трудно за осъществяване от масите. И понеже не можем да намерим средата, то ние ... пак я намираме, но в едно непрестанно колебание около нея! Е, в крайна сметка, правим каквото можем, нали? Дано да е за хубаво. [ **** Корекция от 2008 г.: всеки втори явно не стига за нас, излиза че ние не сме толкова нормални, както би се искало на автора, защото вече половината не гласуват и ситуацията не се е подобрила; навярно 1/4 гласуващи би стигнала за да се появят способни и милеещи не само за себе си, а и за народа ни, политици. Ще поживеем, ще видим. ] 06.2001 — — — |
Сконвертировано и опубликовано на http://SamoLit.com/