И Т А З Д О Б Р А !( П У Б Л И Ц И С Т И К А )Христо МИРСКИ, 2001 ...— — — — —
— — — — — ЗА СПИСАНИЯ Съдържание на тази част 1. Есе за здравия разум 2. За завоя наляво 3. Колко трябва да получава една фирма за да работи "за лудо"? 4. Народът ни пак се запаси със скъпо 5. Много добро не е на добро! 6. Свободни ли сме, или напротив? 7. Политическа благодарност 8. Неомалтусианство, или рационално мислене 9. Митове за демокрацията 10. За собствеността и нейното бъдеще 11. Право кривосъдие 12. In ovo e veritas 13. Ех манци, манци —пация! 14. Какво искаме да кажем на света? 15. В България всичко е спокойно 16. Партиите в България 17. За разложението на морала 18. Възможен ли е умерен комунизъм в България? 19. ... нови неща [ Материалите следват последователно но в различни книжки, както е казано в забележката в началото на книгата. ] — — — IN OVO E VERITAS (или "Яйчена Икономика") В интерес на истината, идеята за този материал не е на автора, а е почерпана от Марк Твен, от книгата му "Един янки в двора на крал Артур", но нали и затова са класиците — за да се учим от тях. Но пък, от друга страна, нещата са приложени творчески, а и освен това на господин Семюъл Клеманс, навярно, някой от древните му е подсказал малко, защото яйцето е нещо, на което хората от дълбока древност са се чудили, поради което името му на повечето индоевропейски езици е някакво ... възклицание, например: на немски то е das Ei ("ай"), на английски е egg ("егг", т.е. нещо като "ехх"), на френски е oeuf ("ьоф", т.е. "охо", подобно на латинското ovo), на български е яйце (на руски яйцо), което е пак някакво "ай-яй", и прочее (на санскрит е "акша"). Разбира се, тук не става дума за етимология, а за икономическото използуване на яйцето като вид монета, но от възторга от него, до идеята за такова използуване, пътя не е дълъг, така че, ако яйцата не се разваляха бързо, те и щяха да се използуват отдавна като разменна единица. Но тази идея е все още актуална (и ще е такава още дълго), защото въпреки огромната мощ на съвременните технологии, яйца още не се синтезират, а и да се синтезираха, това нямаше да измени нещата, защото отдавна има изкуствени диаманти, но цената на естествените не е паднала. И така, да си представим, че съществува такава парична единица — едно ovo, която е равна на стойността на едно яйце. Тогава, като изразим чрез нея всички стоки, ще получим една постоянна за всяко време, както и универсална за всички страни цена! Колкото и да е проста тази идея тя е доста силна и затова тук сме съставили една таблица от основни хранителни и други продукти, както и заплатите за различни периоди от най-новата ни история, а също и за една западна страна (Австрия), която да служи за сравнение. На базата на тази таблица (на две части, защото не се побира в страницата) можем да правим интересни изводи, така че да започнем (реда не е съществен).
Табл.1A. СРАВНЕНИЕ НА ОСНОВНИ ПРОДУКТИ И УСЛУГИ ЗА РАЗЛИЧНИ ПЕРИОДИ В ЯЙЦА.
Табл.1В. (ПРОД.) СРАВНЕНИЕ НА ОСНОВНИ ПРОДУКТИ И УСЛУГИ В ЯЙЦА.
Ами, това е, уважаеми читатели. Истината за нас не е в демокрацията, или в свободния пазар, или в частната собственост, или в "преплуването на Атлантика" (защото nato на латински значи преплувам, и затова е избрана такава абревиатура и за Атлантическия Пакт), ами в едно нищо и никакво яйце. Така че, един съвет от автора: чувайте си пилци и носачки и ще живеете добре. Ако нямате толкова къде, но имате парно, сложете си един кафез в хола, на масичката пред телевизора (а може и зад, или над него) и си гледайте две-три носачки (петел може да имате един на няколко комшии от входа). Яйцето е най-чистия белтък, а пък ние сме белтъчни същества, така че не можем без него. Ако пък сте си спрели парното (както били направили 30-тина хиляди семейства само в София), е, тогава поне ще спестите парици за яйца, защото при цени през зимата от 18 ст. за яйце и средно 90 лева за парно на месец, това прави цели 500 яйца на месец за парно, или по 16.67 яйца на ден, а пък толкова яйца (да Ви "открехнем" малко) правят точно едно кило яйца на ден! Ако имате толкова пари, че да си позволите спокойно да чупите по 17 яйца дневно, само и само да Ви е комфортно в къщи, то значи нямате нужда от носачки. На Запада хората нямат. И ние по-рано нямахме, ама като дойдè демокрацията ... Та, като дойдè демокрацията, е крайно време да сме наясно, че не демокрацията води до добър живот, а добрия стандарт на живот води неизбежно до демокрация! Така е било преди 25 века в древна Атина, така става и от 18 век насам по целия цивилизован свят, така стана и у нас когато се отказахме от тоталитаризма. Така че — по-малко демокрация, но повече яйца за народа! 10.2001 П.П. Колонките за 2008 г. са добавени после, но ги долепихме към таблица 1.Б. за по-удобно. Тук не само че долара продължава да е с ненормален курс, а и сушава година се случи, но и ние отново се "ошашавихме" с влизането си в Евро-Съюза, като по стар навик решихме отново всеки да дърпа чергата към себе си и да бойкотираме ценовата политика на Борда, в резултат на което се наблюдава поредното (неоправдано) повишение на цените, или поредната шокова терапия (защото той, нашия народ, от друго, освен от шокове, не разбира). Във всеки случай, при яйца по 0.20 лв. средния (M) размер и при долар средно към 1.30 лв. имаме вече 1 ovo = 0.15 щ.д. Но иначе нашите тенденции, при сметки в ovo се запазват, тъй като, примерно: млякото (средно) е вече 1.40 лв./л. или 7 ovo (при 5.7 от 2001 г., и 6 и малко на Запад), кравето сирене беше към 4.80 лв. или 24 ovo (срещу 20 от прогнозата за 2006 г.), кашкавала беше към 9.00 лв. или 45 ovo, хляба при 1.30 лв. за кг. (не 800 г.) е вече 6.5 ovo, олиото е ненормално скъпо по 16 ovo, кафе кг. 60 ovo, на крак по 2 ovo, цигарите вече са средно 12 ovo, ракията (0.7 л.) е 30 ovo (както виждате: гоним Запада), бирата — към 4.5 ovo, и т.н. Минималната заплата пък е 220 лв. или 1,100 ovo, а средната 460.00 лв. или 2,300 ovo (което е пак по-малко от тоталитарната, и към 7 пъти по-малко от Европата). И други сравнения. 2008 — — — ЕХ, МАНЦИ, МАНЦИ -ПАЦИЯ! Толкова много неща има да се кажат против еманципацията на жените, че човек просто се чуди от къде да започне. Защото тя стартира не в някоя мюсюлманска страна, или в Бангладеш, или Руанда-Урунди, примерно казано, ами в страни като Америка, Англия, Франция и прочее. И не преди два-три, че и повече века, когато дори и според американската Конституция жените не са имали право да гласуват, а преди горе-долу един век — и от там насам върви, май, все отгоре-надолу, ако не приемем тенденцията за историческа необходимост, на което ще се върнем към края на материала. Това ще рече, че за пореден път хората (или жените, ако искаме да сме по-точни) правят не това, което трябва да се направи, ами това, което може да се направи в момента. Само че това, което може да се направи (примерно, да си бръкнем с пръст в носа, с извинение), не винаги е добре да се прави, нали така? А тогава, когато е трябвало да се прави, те не са го правили — по редица исторически, но до голяма степен оправдани за времето си, причини. "Либертето", виждате ли, е нож с две остриета, на които човек от време онò се порязва (както продължаваме да се режем и с нашата демокрация, но по този въпрос автора говори доста на други места). Така че ненавременната еманципация, най-малкото, не прави чест на жените, ако понятието чест при тях се разбира в еманципирания смисъл, а не в остарелия религиозно-сексуален такъв. А освен, че не им прави чест, то е и доста глупаво, защото те не спечелиха нищо от нея, но пък доста загубиха! Например, загубиха уважението и "четките" на мъжете, за това, че те били слабия пол, или пък по-красивата половина от човечеството, както загубиха и привилегията да си стоят в къщи и да не се включват в не особено приятната конкурентна работа в обществото, и прочее. Това за "слабия" пол все повече се проумява от мнозина, понеже, ако не броим пиковите натоварвания, жените са всепризнато по-издържливи от мъжете — и на стресове, и на недохранване, и на монотонна работа (каквато става все по-голяма част от работата в едно високо технологично общество), че и по продължителност на живота бият мъжете поне с 5-6 години (а според нашата статистика със цели седем години, или с 10%, защото за 1999 г. средната продължителност на живота при мъжете е била 67.6, докато при жените — 74.6). Това за по-красивата половина не се популяризира особено много, но е вярно, т.е. вярно е, че мъжете са по-красиви, погледнато в един по-широк период от време, а не само между 15 и 25 години, грубо казано. И то е интуитивно пределно ясно на жените, защото те са тези, които използуват поне пет пъти повече козметика от мъжете, а когато едно нещо (някой) е наистина красиво, то няма нужда от допълнителни корекции (каквото е значението на английското make up, което, всъщност, е френско — нещо като компенсирам, допълвам). А възможността един човек от семейството да си стои в къщи за да гледа децата, да готви и да прави каквото му хареса през свободното време, е нещо, което започва да става основна мечта на хората в днешното динамично и изнервящо конкурентно общество. Ако преди два-три века това и да е било скучно, то сега, при наличието на всякакви медии, включая Интернета, всеки мечтае да си седи дòма, само че на малцина това се отдава, защото трябва нещо и да се яде. Но преди еманципацията жените са си стояли в къщи, а сега вече не могат, или не искат, да си го позволят. При това е широко известно, поне на Запад, че ако един човек се храни където намери (по кръчми, или си купува готова храна), сам си пере, чисти, и прочее (или плаща на някой за това), то той харчи на практика толкова пари, колкото ще отидат за храна и други разходи за двама души. Дори само от пазаруване, ако човек има време да обикаля по магазините, той ще спести поне 10%, а това са все пари. Също при жилище за един човек, или за двама разликата е доста малка. Е, ако жените работеха като едно време на къра, то нещата биха били по-други (ала колцина са тези дето днес работят на къра?). Само че тъкмо тогава, когато жените са били наистина доста натоварени, тъкмо тогава те не са надигали глас, защото не е имало еманципация, а сега просто губят — защото я има. Това за семейството, обаче, започва по малко да остарява, защото по нашата статистика тоталния коефициент на разводите е 0.20, което ще рече, че на пет брака се пада един развод. Но това е засега, а тенденцията е в скоро време (да речем, след 20-30 години) да стигнем до три брака на развод, после до два, а и до по-малко. Дори и сега в редица страни и райони (големите градове) такова съотношение е налице. Така че семейството позачезва от историческата сцена, като директна последица от еманципацията! Защото, нали, половете са два (то дори, ако човек се замисли, и самата дума "пол" е такава, защото това са половината от хората), и ако и двата имат еднакви гласове, то точно в половината от случаите няма да може да се стигне до консенсус, а без съгласие каква е ползата от това изкуствено наложено в обществото ограничение на свободата на индивида (бил той мъж или жена)? Да сме наясно, че семейството е институция създадена от мъжете (защото в древността, когато тя е била създадена, жените никой не ги е питал), но предимно в интерес на жените (защото те са тези, които гледат да задържат един мъж до себе си, докато мъжете, като правило, предпочитат да обхождат жените както пчеличките обхождат плодниците на цветовете). Ами тогава какво се получава? Ами, получава се това, че жените просто си режат клона, на който седят. Е, редно е да се запитаме: а защо го правят? Ами поради еуфорията от свободата, иначе остава само възможността "пипето" им да е малко — изберете си предпочитания от Вас вариант. Защото равните права означават и равни задължения, нали така? Примерно и жените да ходят войници, или да работят в мините, или да си плащат сметките в ресторантите, или да плащат издръжки при развод, или да се пенсионират на една и съща възраст с мъжете, и други подобни. Това, че мъжете още не са се еманципирали, не значи, че те няма да го направят в близко бъдеще! Като например: при развод децата, ако са момчета, да се дават на бащата, а ако са момичета на майката, което е достатъчно естествено, поне над три годишна възраст (че и преди това, защото жените, които кърмят децата си със своя кърма вече почнаха да се броят на пръсти, а на детска градина и един баща може да води детето си). Римското право е постановило децата да се дават, като правило, на майката, ама тогава не е имало еманципация, а като я има, то може закона и да се промени. И майката да си плаща издръжката и да вижда децата си (ако са момчета) веднъж на две седмици. Е, ако тя така иска и бащата е съгласен да ги гледа, в това няма нищо лошо, ама какъв е "кяра" ù от цялата дандания не е ясно, защото жените, поне засега, нямат подобни желания. И въобще, какво значи еманципация? Е, тя значи, разбира се, освобождаване (от игото — вече несъществуващо — на мъжа), само че това обикновено се разбира в смисъл на равенство. Но за равенство е най-малкото глупаво да се говори там където "дядо Господ" е направил най-голямото неравенство между индивидите! Може да се говори за равнопоставеност на мъжа и жената, което е нещо съвсем логично и нормално. Преди два-три века може да не е било нормално една жена да учи в университет, ама то е било защото университетите са били нещо като манастири, и какво ще правят две-три жени сред стотина "монаси" (не че на автора не му е ясно какво биха могли да правят, но за времето си това се е считало за твърде греховно)? Или пък един друг вече анахронизъм: според исляма жените са получавали два пъти по-малко наследство от мъжете, ама тогава жените са се купували и затова е било естествено мъжете да получат повече наследство, за да си купят някоя булка в повече, а на една жена защо са ù много пари, след като няма да се реши, тогава де, да си купи (пореден) мъж? Та, с една дума: да равнопоставим жената в трудовия процес. Е, защо пък не? Кой мъж възразява жена му да работи, щом толкова се "натиска"? А защо не и в спорта, а? И то не само по шахмат и художествена гимнастика, ами и по борба, бокс, вдигане на тежести, и прочее. Ама заедно с мъжете, а не в отделни категории! Защото, ако ще има равнопоставеност, то да я има на дело, а не само на гръмки фрази. И да Ви кажа ли какво ще стане тогава, когато (ако) настане еманципация на жената на дело? Ами, ще се получи, че равнопоставеността ще даде възможност да се докаже неравенството между страните! Защото тя просто няма какво друго да покаже. Е, не винаги, тъй като познаваме примери от дълбока древност за жени владетелки, представили се не по-зле от мъжете, макар че тогава никой не е говорил за еманципация. То и сега в бизнеса и политиката има много добро място за жени, по редица причини. Ролята на управителя, или "магията на управлението", не винаги е ясна, защото има началници, и скрити началници, или, с надеждата да направим нещата по-ясни, нека говорим за: тактическо или оперативно управление, от една страна, и за стратегическо поставяне на целите, от друга. Тактическото управление, като правило (без да оспорваме изключенията) е нормално да е дело на мъжете, докато стратегията, твърде често, може успешно да се върши и от жените. Това е така, защото и в семейството, ако направим такова разделение на функциите, ще стигнем до извода, че тактика е мъжа, докато жената е родения стратег! По този въпрос нашият народ казва, че мъжа е главата, ама жената е шията, и това отговаря на истината, защото жената, най-често, знае само да иска, а мъжа трябва да знае как да го направи (това вече не е нейна работа, нали?) Та, в този смисъл, е съвсем допустимо жените да заемат ръководни постове и то се прави в редица фирми, където има жени началници. Това не значи, непременно, че нейното интелигентно ниво трябва да е по-високо от това на другите мъже, които тя командува, но за стратега тактическо умение не е задължително! Особено похвално е навлизането на жените в политиката и public relations, защото там въпросът не е толкова във високия коефициент на интелигентност, колкото в мекотата на управление, защото твърдата ръка, особено в демократични условия, си има редица недостатъци. Най-малкото, по силата на традиционните отношения между половете, човек (било то мъж или жена) по-трудно ще откаже на една жена, отколкото на един мъж, ако не е налице силна принуда. Подобно е положението и в редица отрасли на науката, където широкото навлизане на жените е оправдано, пак не поради по-високи умствени способности, а поради факта, че във века на технологиите, все повече научни дейности стават монотонни, губят своя творчески характер, и като така стават съвсем достъпни за жените и дори се извършват по-добре от тях, понеже мъжете не ги бива много за рутинни дейности. Така че, авторът изобщо не твърди, че жената не трябва да участвува наравно с мъжа в обществения живот. И може, и трябва! Но в обществения живот, а не в семейството, защото, както казахме, половете са два. Ех, ако бяха 17 (или нещо подобно), както било според Курт Вонигът на планетата Тралфамагор, тогава сигурно щеше да е оправдана еманципацията и в този си вид, в който тя се шири напоследък. А има и един друг момент, който никоя еманционистка, или еманципистка (или, може би, еманципатка?) не би признала, но сигурно си го мисли: въпросът изобщо не е в равенството или равнопоставеността, ами точно в обратното, т.е. в неравенството, само че вече като господство на жената или неоматриархат! Авторовото виждане, априори, е че поне 90% от еманципираните жени не искат да са равни с мъжа, ами те да командуват мъжа, а това вече не е хубаво. То не е хубаво, не защото автора е мъж, а защото това ще постави, според англичаните, "каруцата преди коня", и то точно така и става в редица еманципирани семейства, и доста скоро след това тази обществена единица се разтрогва. В човешката история е съществувал матриархат, но това е било в дълбока древност, т.е. когато обществото е било твърде примитивно и/или живота е бил много суров. Но какво общо има нивото на развитие на обществото в случая? Ами, общото се базира на стратегическата роля на жената в семейството, и на творческата на мъжа. Жената (женският индивид, и сред животните) е този, който стои по-близо до грубата действителност, до живота, защото тя го поражда, дори, да ме извинят дамите, до животното. Тя е и по-консервативния пол, защото нейната биологична функция е тъкмо в това да консервира живота в следващото поколение. Това е отдавна известно на науките и няма смисъл да се разпростираме тук повече. Докато мъжа (т.е. мъжкаря) е творческия индивид, който има за цел не просто да продължи рода, а да го модифицира и усъвършенствува посредством генетичния си код, а и чрез възпитание на поколението. Дори пола на детето се определя от мъжа, докато жената има твърде пасивна роля. Това са природни дадености и от тях не можем (поне засега) да избягаме. Е добре, какво като мъжа е твореца, а жената е "консервата"; какво общо има това с матри- или патри- архата? Ами, работата е в това, че тогава, когато е заплашено оцеляването на потомството, а оттам и на рода и вида, е логично консервативния пол да командува, да иска и да заповяда; докато тогава, когато такава опасност не е налице, но пък е нужно творческо доразвиване на рода в потомството, тогава думата и командата трябва да има мъжа. Просто и ясно, нали? Затова матриархата е съществувал в слабо развитите първобитни общини, но днес той, разбира се, би бил анахронизъм. Днес човешкият род е застрашен не от изчезване, а тъкмо от обратното — от пренаселеност. A propos, за пренаселеността. Оказва се, че има и друг момент, който се появи твърде синхронно с еманципацията, и е време хората да забележат връзката между двете неща. Става въпрос за поредния бум на хомосексуализма, било той сред мъже, или сред жени. В днешно време вече не става въпрос за, да го наречем, традиционния ислямски или, въобще, сред горещ климат, хомосексуализъм, нито за принудителния (в казарми и интернати), а за модната тенденция към хомогенен секс, която, ако се вярва на разни западни автори, още не е стигнала половината от хората, но е на път да я стигне. И това не може да не е свързано с еманципацията, макар и не по най-пряк начин! Защо ли? Ами, ако един мъж (не стига, че е по-слабия пол), не може да командува поне жена си (защото в службата това на малцина се отдава), т.е. дори и в къщи той не е господар, нито пък има шансове да гледа децата си след развода, който вече става правило, то защо му е на него да се жени изобщо? Ако въпросът е в секса, то защо да не практикува един, наистина, равнопоставен секс (защото хомосексуалистите съвсем не е задължително да са специализирани в мъжката или женска роли, а могат да изпълняват и двете), или пък, дори и да не е равнопоставен, и дори той да играе женската роля, то защо да не го командува (сексуално, а и иначе) някой от неговия пол, а? А същото важи и от гледна точка на жената, с тази разлика, че тя не е слабия пол, но също в редица случаи би дори предпочела да бъде командувана от индивид като нея, а не от коренно различен (който, според някои жени, го бива само ... да ти опикае дъската в тоалетната). Та такива ми ти работи с нетрадиционния, ала на път да стане такъв, секс. И като нищо ще стане след половин-един век, защото в този секс поне резултата, т.е. потомството, е съвсем отделен от удоволствието или чувствата, защото резултат няма! Чувства, обаче, има, и те са дори по-силни, защото няма друга скрита цел, няма грижи за потомство (освен ако не си осиновят някое дете), няма силни противоречия между партньорите. Изобщо, пълна хармония — само дето е срещу природата. Но каквато и да е тя, трябва да сме наясно, че се върви натам, и ще се върви, докато еманципацията крачи с ботуши-самоходки. Макар че, както казва народа ни, всяко зло можело да бъде и за добро, защото хомосекса засега е единствения действен начин за ограничаване на раждаемостта! Е, ако гледаме така на нещата, като на историческа необходимост, то тогава може и еманципацията да е положително явление, или по-точно: да е нито положително, нито отрицателно, а неизбежно явление. Тогава и раждаемостта ще се намали, и семейството ще се разпадне. Като това е съвсем реална заплаха след около един век, защото еманципацията засега е основно едно "натягане" от страна на жените, желание да докажат недоказуемото, но то може да стане и доказуемо, когато (и ако) се въведе като масова практика извън утробното раждане (и един домашен инкубатор струва, примерно, след навлизането му в масово производство, колкото една съдомиялна машина). Защото, виждате ли, жената не е равна на мъжа, не поради нещо друго, а поради биологичното ù предназначение на родилна кутийка — или, по-красиво казано: жената е пощенската кутия на мъжа към потомството — и ако тази нейна функция мине на заден план, както и става след критичната възраст, или преди началото на половия живот, тя няма никакви други ограничения, които да ù пречат да се изравни с мъжа по дадености! С други думи: нищо не пречи на жената да е равна на мъжа, освен това, че тя е жена, и ако не държи на второто, то няма пречки и за първото. Въпросът е в това, на какво държи жената? Ако тя държи на майчинство и семейство, то трябва да е против еманципацията, или поне против масовото схващане по въпроса в момента; но пък ако иска да прави кариера наравно с мъжа, то не са мъжете тези, които ще ù пречат — само дето няма да е вече жена, поне в класическия смисъл на думата. То, дето се вика, жената, в известен смисъл, е и по-подходяща от мъжа за кариера, защото, както показва последната дума, т.е. родството на професионалната и каменната кариери, тя се състои предимно в блъскане на другите с лакти, като камъни по нанадолнище, т.е. в ярко изразен антагонизъм към другите или в недоволство от тях — нещо противно на колективизма. Но мъжът, като правило, е "стадния" пол, той е този, който обича да се събира на групи — било то на мач, било на лов, или на война, или в клубове и кръчми, и прочее. Докато жената пък е тази, която основно мрази съперничките си! Е, нещата не винаги са толкова идеализирани (нито пък това е нещо лошо или хубаво — то е просто природна даденост), но такова опростяване е полезно за постигане на общия случай, който се свежда основно до това, че: мъжа прави злини от любов, а жената прави добрини от омраза! И в нашия случай тя би била идеалният кариерист. Може би твърде идеален за да бъде чак идеален, но все пак съвсем подходящ за производствената сфера. Докато мъжа би могъл да бъде и много добър домакин и баща, стига това да се налага, дори с предимството, че ако остане без работа все ще свърши нещо полезно в къщи — я ще налепи нови тапети в апартамента, я ще направи парник в градината (ако има такава), я ще учи сам децата си, я ще пазарува по-евтино от жена си, я нещо друго. Така че всичко зависи от целите и задачите. Ако някога семействата изчезнат като обществени единици, така както вече са изчезнали родовите общини, и ако всеки индивид (било то мъж или жена) може да си гледа полагаемото му се едно дете (защото е ясно, че някога това за едното дете на родител ще стане закон, за да се спре бума на популацията тръгнал основно от преди два века) в домашния инкубатор, то няма проблеми двата пола да бъдат равнопоставени в производствената, че и във всяка друга (щом няма семейства) дейност. Дори и днес съвсем малко законови усилия са необходими за установяване на оптимална равнопоставеност на мъжа и жената — указаното решение за разделянето на децата, въпросът с именуването им, с наследяването (при това разделение), и някои други по-дребни неща. Под именуване тук имаме предвид, че все още фамилията се определя от бащата, а има и бащино (второ) име. При това решението е изключително просто — след като разполагаме с три имена, то може второто да е майчино, а третото бащино, като това може да е фамилията на съответния родител, но може и съвсем свободно да се определя от този родител. Или пък, ако държим на това всеки родител непременно да си има някаква "собственост" — защото децата, поне докато са малки, се разглеждат тъкмо в този дух — то може всичките имена да се определят само от единия родител (а той, евентуално, като правило да образува второто име според другия родител), в зависимост от пола на детето, като той може да се определя и преди раждане (или "излюпване"), или дори да се поръчва при изкуствено оплождане. Въпросите не са сложни и могат бързо да се решат, и ако това още не е станало, то е защото, поне на Запад, хората още не гледат сериозно на еманципацията, понеже тя не е достатъчно последователна (както и може да се очаква, щом е женска измислица), и се надяват да запазят семействата (поне толкова дълго, колкото това е възможно). Освен това и мъжете още не са надигнали глас за истинска равнопоставеност, защото се надяват, че жените ще "порипат" малко, па ще се сетят, че е време да спрат, защото, все едно, няма да скочат по-високо от главите си. Това е причината за още неуредените въпроси, а не нежеланието на мъжете да дадат равни права на жените, защото те отдавна (поне от два-три века) са им дадени. Във всеки случай, проблемът е сложен и пълен със социални сътресения и съвета на автора е да не бързаме толкова много в това забързано време, а да се осланяме повече на изпитаните през вековете форми на патриархат и моногамен брак. Ако ще правим нещо ново, то поне да помислим преди това, а не постфактум. 04.2002 П.П. Може би е добре да добавим накрая, че нещата се развиха доста бързо и съгласно преброяването на населението от 2010 г. в България от всички родени деца малко повече от половината (55%) са такива, които по-рано се наричаха "незаконно родени", а сега се наричат "извънбрачни". Оказва се, че мъжете (защото, кой друг?) са се замислили и са започнали да прилагат най-простото решение, защото след като няма официален брак, то не може да има и развод и подялба на имуществото. Мъжете това, по липса на друга алтернатива, ги устройва, те живеят заедно с жената, плащат колкото могат, и не отричат бащинството си; нещо повече, в такъв случай и самите жени са по-търпеливи (може да се предполага), след като никой официално не ги привързва към някакъв си "мъжкар", т.е. те, де факто, са свободни. Децата това, положително, не би трябвало да ги устройва, но те нямат база за сравнение, и след като и другите деца са такива като тях (или пък родителите им вече са се разделили), то те и не възразяват особено. Жените просто търпят това, щом искат да имат деца, но, аз не знам, на мен ми се струва, че ако аз бях жена, на мен би ми било неудобно от това, бих се срамувал да живея така като животните, че освен това и да се връщам някъде 4-5 хиляди години назад в човешката история; аз бих се опитал да търся по-добро решение (подобно на предложения в други материали вариант на сключване на брак за определен срок, с предварително поделяне на децата и закрепване на всяко дете към единия от родителите, и с други детайли). Думата имат жените, тъй като те са тези, които бойкотират римското право. — — — КАКВО ИСКАМЕ ДА КАЖЕМ НА СВЕТА? (За българските символи и българщината) Какво искаме да кажем ние със нашия герб? Защото лъвове по нашите земи от хиляди години, т.е. от преди създаването на България, няма, а в далечните геологични епохи може да е имало и динозаври, но това надали е съществено. Обикновено като държавен символ на Запад, че и на Изток, т.е. в Русията, е приет някакъв орел — с две глави, за по-интересно, или като двойно всевиждащ (или пък, както казват децата: да питаш, и да не ти кажа) — но това е не само силно (респ., жестоко) животно, а и птица, която лети нависоко, сиреч, стои над всичко останало. Е, лъва е силно животно, но той е ... ами, древен еврейски символ! А и сега в някои храмове на Баалбек могат да се намерят каменни фрески с изображения на лъвове, но те са от времето на ранното християнство и като така са пак наследени от еврейската религия. То, разбира се, в древността са се обожествявали какви ли не животни (китайския дракон, например, или арабския ибис, или бика, станал на златен телец, и други), а също и всевъзможни комбинации от части на хора и животни (шесторъките богове на будизма, гръцките кентаври, гръцко-арабските харпии /гарпии, и много други арабски, индиански, и прочее божества), така че защо да не си харесаме и един лъв /лев, който е гордо и силно животно, пред което просто си длъжен да се преклониш? Да де, но това, че лъва е символ на един дребен източен народец — еврейския — не ще да е случайно, защото той, т.е. лъва, е иначе кротък (ако е сит и не го дърпаш за опашката), и е от семейство котки, нали така? Едно такова мило лъвче-котенце може да бъде символ на слабия, ама на когото много му се иска да е силен — като лъв. А тъй като и ние сме дребен народец — около едно про миля от световното население — то и на нас ни се иска да си развяваме байрака (или да си размахваме опашката, когато ни ядоса някой по-силен), та дали не искаме тъкмо това да споделим със света? Защото то: гордо, гордо животно, ама: колко гордо? Да не би да е неразумно гордо, а? Тъй като тя, тази неразумна гордост, наречена от руснаците "гордыня", е и един от основните християнски грехове, който е много коварен грях (ако използуваме този вече остарял вариетет на грешката), тъкмо защото той (или тя, грешката, ако така пò Ви харесва) на пръв поглед (че и на втори) не е нещо явно антисоциално, като пожелаването на булката на ближния, примерно казано (което също може и да не е грях, а само удоволствие, ако и тя желае същото, че и мъжа ù, респективно любовника ù, в добавък също няма нищо против да си смените за малко сексуалните партньори, та поне на фона на разнообразието да си почине и той за известно време от нея). Във връзка с гордынята можем да цитираме и удачната руска поговорка: "Чем уже лоб, тем шире самомнение!" (т.е.: колкото на някой му е по-тясно челото, толкова му е по-широко мнението за себе си). И този психологичен феномен си има простото обяснение, че в своята дейност човек се нуждае преди всичко от мотивировка за действията си, а тя може да се осъществи основно по два начина: или чрез разумна оценка на ситуацията, или чрез ... подценяване на всички и всичко останало. С други думи: или чрез осъзнаване на своето незначително положение в кръговрата на нещата в природата (което дава сили, не защото е незначително, а защото познанието и реалната оценка носят, сами по себе си, задоволство и убеденост), или чрез отричане на правото на живот на другите, както и отричане на всякакви други разумни доводи освен личното (и неразумно) желание. Накратко: колкото е по-дребен един народ, толкова и по-горд той се чувствува, с което, по силата на казаното по-горе, той и подчертава своята незначителност! А ние я подчертахме, дето се вика, с две черти, защото не ни стигна едно лъвче (което е стигало на Левски и Ботев на времето, но не и на днешните ни управници), ами си тропосахме цели три лъва на знамето — нещо като християнската света троица: лъв-отец (отляво, навярно), лъв-син (отдясно), и лъв-дух (в средата), заграден в нещо като щит, но това е по-скоро някакво мехурче или делва, понеже не може един дух да стои свободно, тъй като ще се разпълзи и разтвори във всичко, и като така няма да се вижда на герба. Е, и отгоре, разбира се, има корона, не непременно царска, защото тогава царя ни беше още в Мадрид, но все пак някаква тежка държавна корона. Така де, ясно беше, че (защото сме малка страна, и прочее) трябва да сме много горди и да си сложим лъв на герба, ясно беше, че един лъв вече не ни стига, но пък две неща (цветя, примерно) се слагат само на умрели, значи стигаме до цифрата три, а четири и повече вече щяха да предизвикат международен прецедент, и като така това би било неудачно. Та, ето как се раждат великите български (чети и балкански) решения. A propos, за българите, където името, очевидно, се разлага на бълг- /bulg- + -ари, само че -ар била популярна наставка за образуване на мн. число във ... татарския език (примерно: ага — агалар). Но следи от това -ар има и в други езици, като немския, например, където -er често се използува тъкмо за мн. число (Kind — Kinder, Wort — Wörter, и пр.), и в холандския, където специално думата хълм била точно същата — holm — и множественото ù число било тъкмо holmar (а за хълма няма смисъл да се съмнявате и да търсите по речниците, защото те, хората, си имат един много централен хълм, който е станал и на град — Стокхолм). А намесата на татарския език хич не е случайна, защото тезата за татарския ни произход все повече си пробива път в научните среди. Е, не е речено, че ние сме наследници на (предшествениците на) Чингиз хан, но сме тръгнали (т.е. старите българи) някъде от района на Памир и Алтай, около Хималаите и Хиндукуш, подкачили сме нещо и от киргизи, болхари, татари, монголци, авганци, и прочее, че и даже — направо да не повярва човек — фразата "обичам те" на монголски звучала като "бич-хам-те"! А сега да си дойдем на "булг"-а, защото "ъ"-то е хубав звук за нас и за Изтока, но на Запад той става на латинско "u", ама то пък е дошло от гръцкото ипсилон (υ), което е много завъртян звук и най-често служи за модификация на предишната буква, като те дори нямат нашето "у" и го пишат чрез омикрон + ипсилон (ου), наричайки ни днес "вулгарос" (а преди "булгарос", ама ако ни е имало тогава). Този ер-голям-ипсилон е налице и в руския при тяхното еры ("ы"), което е нещо между "ъ" и "и", но пък в турския "ъ"-то се пише на латиница като "i", така че по-добре е да се придържаме към близкото кирилско "ъ" /латинско "u". Та тогава: какво ще рече това бълг- /bulg-? Е, изглежда че и етимолозите не са съвсем наясно по въпроса, но подражателно погледнато това е някакво думкане, бумкане или надуване, като можем да приведем сродно звучащите думи: булгур, буламач, които са турцизми, руското балагур (смешник, веселяк, панаирджия), още балаган (панаир, т.е. шумна врява, бърборене), немския der Balg (мехур, тулум, или дете-кресльо), der или die Buhle (което сега се дава като любим /-а, но в миналото е било нещо като нашия, с извинение, "чукач", т.е. човека дето "бъхти"), и други. Но тук е и топката-bol, което е световен корен, защото и руснаците казват большой (голям), и турците bol (много), и немците der Ball (топка), ала това е и бала (като място за въртене на двойките като топки), че и ... балкана (като нещо щръкнало или надуто, или поне твърдо и право като балка, или палка според руснаците), още френския balcone, или пък немската die Burg (крепост), понеже, поне за Запада, r-l често мутират едно в друго. От друга страна, торбата или надутия мехур не изчезва, защото от там пък е волвата или вулвата, която е дала и вулгарното или просто наплодено нещо, което е точно гръцкото звучене на българите. Така че, харесва ли ни или не, но ние сме или някакво бързо плодящо се и вулгарно племе, или балканджии, или ... ха, ха, празни мехури или гола вода (aqua nuda по латински, by the way)! То не че ние не се знаем що за стока сме, но думата ни беше за това какво казваме на света, нали? Е, нищо хубаво не му казваме, за съжаление. Или пък да вземем националното ни знаме. Това, че е трикольор е ясно, но какво значат тези цветове, защото ние, нали, обичаме всичко наше да има, и то дълбок, смисъл. Ами, бялото е хубав и чист цвят, зеленото е росна млада тревица (или че сме едни ... "ливади", а?), а пък червеното — е, там е работата, че то още трябва да е пролятата кръв в различните ни битки за свободата на България, но в никакъв случай не трябва да има нещо общо с комунизма и борбата против фашизма, защото комунизма вече го отрекохме, направо го задраскахме от нашата история и откъснахме тази позорна страница от нея. Да де, но тук, според автора, не бяхме достатъчно последователни в тоталното отричане, не постъпихме съвсем по СДС-арски. Трябваше изобщо да махнем този червен "баш" от знамето ни и basta! Само че, виждате ли, не го направихме, защото, освен че тогава щяхме да имаме двукольор, което е опростяване на символите и един вид декаденство, но и като махнем бялото, което само по себе си има друг смисъл, остава само цвета на ливадата; или пък, ако махнем "ливадата" остава само белия цвят на предаването, което, не че не е вярно — то целия ни народ вече го разбра — но не е "гот" така да го афишираме. А според автора, трябваше първо да махнем и зеления цвят и тогава, като се изправим пред едно бяло знаме, да се усетим, че трябва да му сложим и други цветове. А какви цветове, ли? Ами задължително поне една синя ивица, защото тя е цвета на небето, на морето, на синята кръв (е, няма да правим разлика между синьо и сиво, защото те от естетична, а и политическа, гледна точка не си хармонират добре), още на свободата, демокрацията, Обединената Европа, и прочее, или, както се пееше едно време в една песничка: всичко хубаво на този цвят е синьо, че даже и твоите очи. И сега, като тръгнем от синия цвят, е още по-ясно, че червения вече не може да присъствува в знамето ни, защото пак ще вземем да се доближим до руснаците, а пък то, сакън, не бива! Е, и кои цветове остават тогава? Ами, зеленото и жълтото, други няма. И то светло жълто, едно такова, малко патешко, ама да не вземем да го избием на към тоалетния цвят хаки /каки, защото тогава света ще си помисли, че сме се "накъкали", пак с извинение. Освен това жълтото и зеленото са цветове-братя, те и фонетично са такива, защото ние казваме жълт, но златен (а не "жлатен"), а така е и в полския, и в други славянски езици. Та, едно добро предложение за национален трикольор е: синьо, зелено, жълто. Но може да подходим и по друг начин, като хем акцентираме на демократично-аристократичния цвят, хем надхвърлим ограниченията на трикольора. Идеята е проста (както всичко гениално) и тя е: една синя ивица отгоре (символизираща небето), втора синя ивица отдолу (този път това е морето), а по средата, със същата ширина, но вече във вертикална посока да поставим един трикольор в жълтеникавата гама, като почнем от ляво на дясно със светло жълто (до пръчката на знамето), после оранжево, и накрая ярко червено, което вече ще символизира не пролятата кръв, а изгряващото (демократично) слънце, което постепенно ще ни огрее всички. Това ще бъде хем трикольор, хем тетракольор, хем пентакольор, хем никой няма да има такова знаме, докато трикольора ни е масово използуван по света, с известни пермутации в ивиците. А небето-море внася и друг, по-дълбок, нюанс, понеже ... ами, понеже света е морето, т.е. света е зад моретата, което е не само географски вярно (2/3 от земната повърхност са морета), и не само етимологично вярно (на руски мир значи и свят и мир, и свързващата идея на двете понятия се крие в морето или мърморещото латинско mare, тъй като ... е, причината е в името Владимир, защото то на руски значи "владыка мира", но на полски е Waldemar, където морето е очевидно), но освен това предложението е и съвсем в духа на ... ех, на НАТО (което пък е абревиатура от North Atlantic Treaty Organisation, но nato като глагол в латинския значи плувам, преплувам, и идеята е пределно ясна)! Прочее, щом вече взехме да правим предложения, то нека се върнем на герба ни, защото лъвовете, както вече дискутирахме, не са наш национален елемент, и да се опитаме да намерим нещо уникално (хем "уни", хем за нас и "кално", а?), и подходящо за една, както много ни се иска, "балканска Швейцария", т.е. мирна балканска страна с хубава природа. Ако трябва да е някакъв "звяр", то защо непременно да е хищник, а не нещо кротко и мирно. Първо предложение: ... гергьовско агне, което ще е бяло, на зелен фон (за да ни напомня, че е ранна пролет или Гергьовден), и с червени ботушчета и рогца — хем блее тихичко, хем може и да боцка като порасне, пък е и вкусна "ранùца", тъй като агнето сигурно е свързано със ... хм, ами с огъня! Но пък огъня е още от санскрита, където Agni (=Wahni) бил бога на огъня, така че сега вече и огъня влезе в символиката ни, и тогава червения цвят ще е този на огъня, а че този цвят е хубав (въпреки мнението на СДС-арите) няма смисъл да се убеждаваме, защото ние още казваме красив (освен типично българското хубав, което може и да не е точно татарско, но го има и при немците — hübsch) и което, очевидно, идва от красный или червен по руски; пък и има ли някоя жена, която да не иска да си начерви устните, за да стане "красная красавица"? И връзката на огъня с агнето е доста богата на идеи, понеже този санскритски корен го има, все пак, и на Запад, тъй като ignition ("игнишън") на английски значи запалване, пламване, което идва пряко от латинското ignis (огън) или igneus (пламенен); а агнето на руски е ягнëнок (ягньонок), но и на латински точно agnus е агне, и тук става дума за самия процес на обагване или пораждане на нещо ново, т.е. това е идеята на ... птицата феникс, която се поражда от огъня! С други думи, това е вечното обновяване, чрез изгаряне на старото. Добра идея и подходяща също и за известната "анти"-политическа сила (т.е. тази дето издаваше в-к "Анти"). Друго предложение: хубава трудолюбива ... мравчица, изправила предните си крака като един същи кентавър! Или, за любителите на многото еднакви образи — три мравки преплели предните си крачета и разположени по емблемата на Мерцедес; или (за комунистите-социалисти): пет мравки по същия начин, формиращи само лъчите на петолъчката; или пък (нова фигура): шест мравки, разположени по дължината по стените на правилен шестоъгълник, с още една по-едра мравка в центъра, изправена "кентавъровидно" и гледаща на дясно (в никакъв случай на ляво!), с крила и корона (щом това се налага). Но кой е казал, че по гербовете трябва да има само животни? Някои страни си рисуват дървета, други листа от тях, трети цветя, и прочее, че може и само един кръг в средата — важното е да е нещо уникално, нали? Е, то червената ни розичка е един много хубав и уникален (който в случая, според автора, дори и не изглежда "кален") за нас символ, и цветово тя добре се връзва със сегашния ни трикольор, но по известни политически съображения и тя и социализма, че и Българията, вече станаха causa perduta. Така че да измислим нещо друго, и ето Ви проект за един уникален герб: два кръстосани на буквата "Х" ... шиша, с нанизани мръвки по тях, измесени с парченца чушки и лук — всичко може да е в един цвят, или пък: месото да е червено (желателно и телешко, защото "крави" на санскрит значи месо), лука да е бял, а чушките (сигурно люти, макар че това не може да се види) да са зелени. Но може и нещо по-просто — една вилица с набучено кебапче (респ., наденица), леко закривено надолу в двата края! Може да се добавят и капки мазнина, а може да се комбинират шишовете и вилицата с кебапчето по средата. Тогава нашето послание към света ще е съвсем ясно — елате да си хапнете (като си оставите "мъните" при нас, защото много ни трябват). Обаче ние имаме, поне имаХме, и други символи. Става дума за петолъчката. Ей Богу, не е ясно какво ни накара да я свалим от бившия Партиен Дом, който спокойно можеше да е пак център на всички партии (или поне на представените в Парламента), и който сега е част от Народното Събрание (поне като собственост). Е, самата сграда е част от комплекса в центъра на София и никой не е мислел да я събаря (като Мавзолея, да речем, но пък да я поподпалим не се отказахме — сигурно с идеята за Райхстага, идваща, между другото, поне от Древна Гърция, защото: как най-добре да се "прослави" някой, освен ако не подпали някой храм или символ, или не го оскверни по друг начин — примерно с боя или неприлични надписи?), но петолъчката просто я откачихме и вдигнахме с въртолет. Да, ама òти? Ако ни пречеше червения цвят, то най-простото нещо беше да я пребоядисаме на синя. Или на жълта, защото това, обикновено, е цвета на звездите, или пък неоново-блестяща, примерно. Можеше да е и с различни цветове на лъчите — например, от ляво долу и по часовниковата стрелка да се редуват: червено, жълто, зелено (най-отгоре), синьо, виолетово; това хем щеше да е аналог на дъгата, хем червеникавите цветове щяха да са отдолу, хем щеше да е и по-шарено. Ако ни пречеше, че това бил символ на друга държава, то такава държава тогава вече нямаше, защото руснаците махнаха петолъчката още по-рано, а и на тяхното знаме беше сърпа и чука, не петолъчката. Е, май че ни пречеха петте лъча, ама що поне не се бяхме първо огледали по света, та да видим какви са там звездите. Американците си имат, не една, а петдесет звезди на знамето и не само, че "не им пука" от това, ами и се гордеят с този факт. Доста звезди има и на знамето на Обединена Европа, а и все повече ще стават. А който не вярва, че те са петолъчни, да пита в Американското посолство, или да вземе една десетачка "лъвове" и да ходи да си ги смени за пет евро, па да си ги разгледа после на спокойствие с лупа. То и Пентагона е по същество петолъчка с отрязани лъчи, т.е. петоъгълник или пентаграм и този символ, служещ за предпазване от злите сили, идва от много дълбока древност, минава през Гърция и Древен Рим, и е известен по целия Запад. Ако случайно не сте наясно защо това е така, то да Ви напомним колко пръста имат хората на крайниците си, което важи и за сумата животни (ако някои пръсти не са рудиментирали), че и за цветните листчета на повечето цветя. То и бройната ни система би била петична (а не десетична), ако това не увеличаваше доста цифрите, и ако хората нямаха по две ръце-звезди. И това е символ на силата, понеже човешката ръка (евентуално юмрук, а?) е символ за силата и могъществото на човека, но това са азбучни истини. А и колко лъча е мислимо да има една звезда? Един, два, или три е невъзможно, четири (квадрат или ромб) е много грубо и това има друго смислово напълнение, после идва пет, шестицата е еврейско число, и стигаме до седем, което е по-сложно за рисуване от петолъчка, а за повече да не говорим, защото това могат да бъдат само детински драсканици. Така че петолъчката е толкова хубав символ, че просто няма накъде повече! А-а, ако не ни харесваше това, че беше само една петолъчка, то можехме да наслагаме по прословутия Дом още сумата петолъчки по бордюра на сградата, или поне още две по-малки отстрани, но само не и да я махаме. Е, те тъкмо затова ние я махнахме — защото беше глупаво да го сторим!? Ама барем, като я махнахме, да бяхме помислили как да завършим кулата на зданието — я с някоя конска опашка от Аспарухово време, я с някой ветропоказател (защото ние това и правим, нали, въртим се според това откъде и накъде духа вятъра), я с някаква спирала или друга композиция, символизираща демокрацията — два V-образно разтворени пръста, примерно, щяха добре да пасват на ъгловото положение на сградата (че и два, хъм, свити пръста, с още един между тях, също щяха добре да пасват — този път на нашия трънлив път към благоденствието, но баш "у пъпа" на София такъв знак, все пак, според автора, не би бил удачен). Но дори и дузина години след еуфористичното опиянение от свободата (на ... порнографията, престъпността, корупцията, възможността да си спреш парното през зимата, или дори да си купиш хляб и сирене, или пък да не си купиш, защото нямаш с какво, или да си платиш или не зъбо- и прочее лечението, или образованието за децата, и прочее), та дори и след идването на удачно наречената от народа ни слободия, или на АНТИнародната демокрация (защото, ако тя не е съществувала по-рано, и не съществува и сега, то комунистите нямаше да измислят епитета "народна", което не е руска измишльотина, защото на английски се пише Peoples Republic, и Китай, примерно, не се кланя нито на руснаци, нито на американци), та, дори и днес на върха на тази кула се вее само едно знаме и ясно личи, че нещо липсва в архитектурната композиция. Ами, сигурно това и искаме да кажем на света — че и на нас нещо ни липсва и просто ни харесват осакатените работи? Или пък Мавзолея. Хубаво, махнахме "мумията" — то и днес още оскверняването на починалите по всякакъв възможен начин е любимо народно "развлечение", особено в Близкия Изток, та с какво ние сме по-добри като народ от хората там? — но повече от пет години Мавзолея стоя изподраскан, без да се използува за нищо. А можеше да се направи там една дискотека, да речем ("При бай Гошо", примерно), или пък една хубава (и скъпа) ... тоалетна, която добре щеше да се окупи, и всеки СДС-арин щеше да "ýмре" от кеф да си го извади долу и да си го размаха; че и СДС-арките с кеф щяха да си свалят там слиповете, нали? Изобщо, щом най-добрия начин да се отървеш от изкушението е да му се отдадеш (поради което и медиите бълват сумата, очевидно неприлични, но приходоносни неща) то това би било добро решение, поне от естетична гледна точка (а пък това, че на не малко хора гаврата с падналия им доставя удоволствие — е, това си е техен проблем, ако го осъзнават, разбира се). Но нищо не се направи, и чак като се зададе царя, то чак тогава му разчистиха гледката пред прозореца (макар че той, човека, не спи там, защото ... ами, паркета му скърцал много и по този начин го отвличал от мисли за народното благоденствие). Аналогични са нещата и със комунистите и техните обръщения, защото е вярно, че комунистите ни омръзнаха, преди всичко, с техните крайности по редица въпроси, но е вярно също така, че ние направихме всичко друго, само не и отричане от крайностите като такива! Ние, дето се вика, щяхме и движението по улиците да сменим на ляво ориентирано, ако почти по целия свят не беше масово прието това, което беше и при социализма, наречен комунизъм. Ние и смъртното наказание отрекохме, и данъците върху цигарите, алкохола и другите акцизни стоки, и безплатното (в момента на нужда) медицинско обслужване, и какво ли още не, а сега, малко по малко, се връщаме към доброто старо и изпитано (àко и да е било комунистическо) виждане по редица въпроси. Но какво да се прави, народа винаги е залитал (а и ще залита) от едната крайност на другата, защото тя тази "златна" среда е много трудно достижимо понятие, пък и как да търси човек средата, когато единствения начин да направи кариера, или просто да изпъкне и се отличи с нещо, е да намери някаква (по възможност нова, или поне добре забравена стара) крайност? Тъй де, ама, ще рече някой, къде бяха нашите политически и прочее лидери, та не ни казаха къде е средата, а ни оставиха да се лутаме като слепци и да чукаме с бастуна, докато не чукнем някоя стена, бордюр или дърво (или не си чукнем яко "кратуните")? Е, вярно, и политиците залитаха, ама не е като да нямахме разни леви фракции (тръгвайки с АСО-то), или социалдемократи, ама в условията на демокрацията, т.е. когато основно народа трябва да си избира пастирите, ние просто не избирахме никои от умерените в Парламента (или "Говорилнята", ако преведем тази италианска дума на татарски, ах, пардон, на български). Тъй че: не че политиците ни са стока, но — каквото повикало, такова се и обадило, или още: какъвто демоса — такава и -крацията! Комунистите определено залитаха към крайности, и затова хората на Запад не ги обичаха, но ... ами, a la guerre, comme a la guerre, а те дойдоха тъкмо в обстановка на война, така че грубостта, най-меко казано, е била един вид необходимост. Докато демокрацията ни дойде в съвсем мирна и тиха обстановка и ние, слава Богу, нямахме граждански размирици, каквито имаше в "Сърбославия", Русия, а и другаде. Е, много етнически турци първо забегнаха в Турция, а после се "повърнаха" у нас, но то беше най-вече, защото те (също както и ние) си познават техните хора и знаят как в Турция се процедира с разни малцинства, включая българи, гърци, арменци, и прочее християни, и решиха, че и ние ще направим като тях (още повече на фона на петте века османско робство). Е, ама ние не направихме така и тогава те се върнаха, в основни линии, у нас (за сметка на което пък настъпи селективна емиграция на интелектуален или елитарен принцип, но това е, както се казва, "от друга опера"). Както и да е, авторът не пее дитирамби на комунистите, но при тях поне беше налице смекчаващата вината идея за социална справедливост, която сега у нас я няма (ама по света, да речем: в Германия, Австрия, или Франция, или Англия, че и в богатите Щати, я има, àко и да не я наричат социализъм). Докато при нашата демокрация, хъм, ами че тя е реалност още от 1991 година (е, трябваше ни известно време да се отучим да ... избождаме очите на кандидатите по плакатите, или да им дорисуваме някои нещица в устата — sorry, значи — но това бързо ни омръзна и се отучихме), и като така при нея не може да става дума за идеи /идеали, защото в капитализма (или постиндустриалното общество, ако така повече Ви харесва) няма никаква идея за справедливост, той е груб и жесток като ... ами, като живота! Нашата демокрация боксува НЕ защото тя е лоша демокрация — то, разбира се, че винаги можем да желаем нещо повече от съществуващото и щом то не е на лице да казваме, че това не е демокрация, но истината е, че това Е демокрация (-та), и ако тя не ни харесва то постъпваме така наивно, както едно дете, когато майка му го натупа по ... (е, знаете къде), и то ревне: "А-а, ти не си ми майка-а!", ама тя си му е майка, и въпреки това е лоша, в случая. Та, нашата демокрация е лоша не защото не е такава, а тъкмо защото е такава, както и по редица, предимно икономически, причини, но тук пак минахме към друга опера. Горчивата истина е, че колкото и да бяха лоши комунистите (т.е. свикнали само да размахват "камшика"), то, все пак, ако ги бяхме оставили те да дърпат колата (е, след като в 1991-2 година ги свалихме от върха, защото, ако наистина обичаш и милееш за някого — футболен тим, партия, или пък "мацка" — то трябва да го оставиш за известно време в немилост и ако той /тя /то е положително явление, то това ще му е само от полза, а ако не е — е, то тогава така му се и пада), та ако ги бяхме оставили те да се дореформират вътрешно и пак да поемат юздите на управлението, сигурно нямаше да сложат "каруцата пред коня" (както направи СДС-то, че трябваше после да се молим и на царя, дето и не е баш цар, да ни извади от калта, ама и той се озорва много, както виждате). Ала комунизма не беше изолирано явление само за нас, той засягаше (а и още засяга) сумата страни, и някои от тях се справиха лесно (т.е. не по-трудно отколкото с поредната икономическа криза на поредния етап в развитието на всяка капиталистическа страна), докато ние още не можем да се оправим, и ще се оправим чак (е, не чак когато, дето казва народа, ни "цъфнат налъмите", но чак) след едно-две поколения (от по 25 години горе-долу) от смяната на "бай Тошо". Това е така, защото едно поколение — то вече се вижда — ни трябва за да стигнем средното жизнено равнище от 1988 година (за да сме сигурни, че тази година не е била повлияна от хаоса на промяната, а само от кризата на социализма — защото и той доказа, че може да има кризи), а още едно ще ни трябва за да стигнем нивото, до което бихме били след 2 поколения, ако продължавахме да вървим по пътя на социал-комунизма (или комунал-социализма — кой знае кое е по-правилно?), но това нямаше да е същия социализъм /комунизъм, който беше в 90-те години, така както тогава той не беше същия, както в 70-те, или 50-те години, да речем, защото колкото и да беше централизирано тромав, той, все пак, се развиваше (и то към по-доброто). Само че куриозното в случая е, че от всички бивши социалистически страни ние "кярехме" най-много от комунизма, и от Социалистическия Лагер (хубава дума "лагер", а?), защото ... ами, просто защото бяхме (а и още сме, и кой знае кога няма да сме) бедна и изостанала балканска (е, не чак азиатска, като Русията) страна, и, както от всички кончета в един впряг най-много печели най-слабото конче (понеже колата я теглят силните коне), така и ние си бяхме най-добре! Е, имаше и други бедни страни, но те не бяха славяни — Румъния, например, които са ромАнци или римляни, макар че това е същото и като роми /ромале, сиреч цигани, но след като ние пък сме татари (а tatari на румънски значи ... ха, ха, значи псувам, т.е. държа се като татарин, и подобен е смисъла и на руския араП, или ерепениться — противя се, опъвам се, но сигурно като арабин), то и няма смисъл да се обиждаме на национални теми. Имаше и други славяни (Чехия, Полша), но те пък не бяха така слаби като нас (защото не са на Балканите). Така че ние печелехме най-много от "лагера" и от "братята" и тъкмо затова бяхме първите, които "върло" се отрекоха от комунизма. Да ни пита човек защо, трудно можем да му отговорим мотивирано. А има и още нещо, чисто терминологично или етимологично — стандартното комунистическо обръщение. Ако не сте мислили по този въпрос, то е интересно да направим един световен паралел. Руският товарищ (четено "таваричш") значи, всъщност ... ха сега де, ами, значи хамалин! Защото руската дума "товар" значи тежест, стока, или товар за нас. И сигурно да кажеш на някого: "О, здрасти бе хамалине, какво правиш? Как е хамалката? А малките хамалчета? Хамалуват ли, а? Да хамалуват, това да се чува!" — е, това е не само смешно, а и малко, хм, перверзничко, не намирате ли? Но не си мислете, че руснаците са неповторимо перверзни, защото (да напомним) комунизма не е тръгнал от Русия, а от "пъпа" на Европа, и буквалния превод на западното camerad (на испански, респ. camerade на френски, и Kamerad на немски) значи затворник (каторжник по руски), или човек с когото сме заедно, но не в стая, а в някаква малка камера, т.е. това са все "робите на труда". Докато ... ами там е работата, я, че нашия "другар", или сръбското "друже", са просто синоними на приятел — това е немския ander (друг), което е и гръцкия "антропос" (онова животно гдето "тропа" по "дромоса", а?), и да имаш приятели на този свят е най-доброто нещо (стига те да са ти истински приятели). Коренът на другаря идва от доста отдавна, тъй като в санскрита, според будистката митология, имало една Дурга, която била съпругата на бог Шива (която била известна с това, че имала много лица, които сменяла алтернативно), и ако една съпруга не е (т.е. би трябвало да е) най-добрия приятел на един, било то мъж, било то бог, то кой друг ще е? Това е и идеята, която стои зад руския "дорогой", или английския dear, значещи все: мил, скъп, любим. Нещо подобно на тази връзка на нашето комунистическо обръщение с нещо мило и скъпо намираме още само при немците, където наред със "съкамерника" битува и тяхното der Genosse със същото значение, където корена на последната дума е в ... гена, т.е. това е човек с добри гени (dieser Genosse — той добри гени носи!), човек с когото можеш само да се наслаждаваш (geniessen, genoss, genossen), да беседваш и прочее (където идеята е като тази на латинската casta — добър дар от боговете, защото cast и на английски е разпределение на ролите в дадена пиеса). Тъй че пак излиза, че ние се оказахме най-, sorry значи, ама най-тъпичките! И тъй нататък, като можем да продължим и с анализ на нашите неуспехи на демократичното поприще (при което много яко се постарахме да компрометираме тази държавна форма на управление, която по идея, а и психологично погледнато, е добре издържана и работи в сумата страни, само не и у нас), но тук думата ни беше за това, какво искаме ние да внушим на света. Ами, сигурно, известния и през тоталитарно време лаф: "тъпичко, но родно"! Да можеш така добре да опорочиш хубави идеи, да можеш така да оплетеш конците, че и Господ, дето се вика, да не може да ти помогне, да можеш да се хванеш на толкова плитки уловки (че, примерно, като дойде демокрацията и ще заживеем като в Америка, ама в Америка стандарта е висок не заради демокрацията, а въпреки нея, понеже САЩ е била и робовладелческа страна, и то поне векове след като по света това е било отречено; е, сега ние, наистина, сме като в Америката, ама като в тази от преди век, или поне половин, и то в Чикаго, да речем), и прочее — е, за това, наистина, се изискват големи усилия (макар и не в нужната посока). Дали за това е виновна татарската ни жилка, или това е общ балкански синдром, няма да прецизираме тук, но фактите са налице и света вече ни познава. Дето има една християнска поговорка: когато "дядо Господ" искал да накаже някого, той първо му вземал акъла — та така и сега при нас. Е, вярно, че тя тази "чавка", дето ни "изпи акъля", имаше явно синьо оперение, но пък що ù се дадохме, а не ù рекохме: "Къш, бре, пущина!", пак си остава отворен въпрос. Изобщо, ние сме един много хубав народ, само дето някой трябва да ни пуска на малки порции в цивилизования свят, да се огледаме там, па като видим "къде зимуват раците", т.е. каква е официалната пропаганда на властимащите, както и какво мисли народа, и тогава лесно ще се оправим; ама като си седим у нас, колкото и специалисти да идват от Запада да ни оправят, нещата все няма да вървят както трябва, защото ние сме ... ами, като сярната киселина: можеш да я разредиш, но като капваш по малко от киселината във водата, а не обратното! И явно, че младите натам са се ориентирали, и си се "разреждат" със Запада колкото си искат. Е, хайде, нейсе, поне подобряваме западняците със свеж генетичен материал (защото то, ако не беше така, никой и нямаше да ни "бръсне" там), така че пак ще дадем някакъв принос в световната цивилизация (и популация). Написа Христо Мирски в лето (и посред лето) 2003-то от Христа. — — —
Сконвертировано и опубликовано на http://SamoLit.com/ |