НЕУМЕНИЕТО НИ ДА РУШИМ           (популярно есе)           Христо МИРСКИ, 2011       — — —        Резюме:      Това е есе за нашето съвременно консумативно общество, което създава всякакви изкуствени неща, но после ги изхвърля без да ги разруши както трябва. То започва с някои философски размишления за света в който живеем (но философски идеи и обобщения пронизват и останалата част на материала), после разглежда редица конкретни случаи на неумение да разложим отслужилите своето обекти или тези (такива като: революциите и войните, остарелите морални норми в обществото, моралното износване на стоките, боклуците от всякакъв вид, а и други неща), при което пътьом предлага и някои насоки, в които трябва да се работи. Тъй като това е една късна разработка на автора, то редица неща само се споменават без да се обосновават, така че ако за някои читатели материала се окаже твърде информативен, то те имат два начина на действие: или да се откажат да го четат по-нататък, или да потърсят други мои разглеждания за пояснения. Що се касае до конкретната тема, то от времето на техническата революция, момент който може приблизително да се инициира с Манифеста на Карл Маркс, ние се откъсваме от природата твърде силно, без да сме подготвили по някакъв начин организмите си за това, което води до редица катаклизми, но и към нерешени тенденции на замърсяване с боклуци в какви ли не области, просто поради нарушаване на природните цикли, което в крайна сметка пак води до катаклизми. Накрая е поместено и поетично приложение на английски.         — — —           0. Предварителни бележки       В древните будистки книги се твърди, че нашия свят е нещо три пъти "не", а именно: че в него нищо не е съвършено (което в редица случаи е същото като незавършено — сравнете просто думите ни "свършен" и "съвършен"), нищо не е постоянно, и нищо не е независимо (или изолирано от другите неща), което, разбира се, е един доста по-сериозен поглед на нещата отколкото при християнското сътворение (но пък то затова по-рано е съществувала теософия, т.е. от една страна Бога-Theos, а от друга страна философия или мировозрение). От Древна Гърция, на свой ред при нас са дошли два основни техни девиза или жизнени правила: този да се търси умереност във всичко (даже и в умереността, бих добавил аз), с вариацията "бързай бавно", известна най-вече през латинския език, както и лозунга че "всичко тече, всичко се променя" (което съвпада с непостоянството при будизма). Освен това тезата за диалектическата връзка на нещата — аз бих казал по-скоро за "диалактиката" (от лактанидите, млечните нишки) или "диаластиката" (като едно топче закачено на някакви поне два ластика) — това е нещо, на което се базира и несъвършенството, и вечната динамика, а и свързаността, а също и древно-гръцкото виждане за умереността, т.е. търсенето на средата). Е, разбира се, че за да има динамика и движение трябва да се добави и цикъл или кръг (който при добавяне на още едно измерение се превръща в спирала или в соленоид), т.е. винаги трябва да се осъществява някакво връщане в някакво старо състояние (с евентуални модификации или неголеми разлики). И това са в общи линии основните древни мъдрости, но ние, хората, по цялата Земя, най-упорито отказваме да ги добавим към базисните правила на нашето поведение или мироглед; ние сме готови да вярваме на всякакви религиозни или не измислици, само не и взаимо-обвързаността на нещата в диалектически връзки и на "великия" цикъл, или на "великата" среда (medi /metha нещата, които са хубави, бих добавил, като ... мед, защото този корен е много древен, той е свързан с медовината, която напитка се е приготвяла в течение на хилядолетия в различни краища на света).      И тъй като ние не искаме да търсим умереност, и не си и помисляме дори да затваряме цикъла — тъй като искаме просто да стигнем върха, а след нас, не знам, може би и потоп да настава? — то и става така, че ... ха, ха, ами оказва се, че ние пак правим това, което трябва, затваряме цикъла, и се "умерваме" доколкото можем, само че във времето! И как става това, ли? Ами, много просто: един ден така, а друг ден иначе; два месеца, примерно, плюскаме, а после 40 дни постим; или пет години имаме демокрация, а после 10 години тирания (в Древна Гърция, където диктаторите са се наричали Тирани); или 3 години (или даже 30) водим война, а после 20 години (точно толкова, че да порасне новото поколение) живеем в мирни условия; или — в днешно време — имаме такива морални норми, че една уважаваща себе си жена няма право и лицето си да покаже на улицата, а после, след някакви-си 20-тина години, тя може вече, хм, и оная си работа да показва по Интернета, примерно казано; или брачната институция е толкова свещена, че само римския Папа може да разреши разтуряне на брака (ако успееш да се добереш до него и имаш достатъчно пари за подкуп, който и не се нарича така), а после един брак не може да издържи средно и пет години; и други подобни примери.      Е, ще каже някой, значи излиза, че ние все пак правим това, което трябва, и без да сме толкова мъдри. Да де, така е, но с каква цена? С цената на ненужен разход на "биологична материя". Но това бяха общи приказки, на които ние ще се базираме (даже и неявно) тук-таме в хода на изложението, така че те ни бяха нужни, но моята цел в случая е да стигна до нашето неумение да разрушаваме всякакви неща, да ги разлагаме и отстраняваме, защото то това е цикъла, когато създадем едно нещо, после да го разрушим, за да го направим отново, както, да речем, израства зърното (а ако го оставим на полето, то и няма да порасне толкова много на другата година). Не че ние не се опитваме да рушим, или че не искаме да правим това, напротив, Дядо Господ (или природата — както повече Ви харесва) се е постарал да заложи инстинкта за разрушение дълбоко в нас (а и в животните), защото то това е обвързаност на нещата, всяко нещо носи в себе си своето отрицание, по някакъв начин. Така че ние "умираме" да рушим, особено децата, по простата причина, че за тях това е съзидание, т.е. те вършат така най-много "работа", или вдигат много шум, произвеждат най-голям ефект със своите действия, именно когато хвърлят някоя играчка или просто счупят нещо. Но също и възрастните, които и сега, а и в древността, си падат (и са си падали, и ще си падат и за в бъдеще, очевидно) много по екшъните. Това е ясно, но ако ние не умеем да разрушим дадено нещо както трябва, то екшъните протичат наяве, построеното се руши, хората се избиват един друг, и ние просто плащаме висока цена (щом акъла ни е малко, и то като колективен разум, а не у един отделен човек). Затова аз ще се опитам сега да укажа някои от основните, или поне актуални в момента, ситуации, когато не рушим правилно, и пътьом ще набележа (не мога да съм достатъчно точен, даже и да искам, по такива глобални въпроси) някои от възможните насоки за действие в нужното направление.      Не че аз особено вярвам, че света ще ме послуша, по пък ако не споделя каквото имам с него, то той, положително, няма да може да ме послуша, нали така? Но аз не храня особени надежди и затова, че за моите 60 години стигнах до извода, че света не бива да става много умен — както той и не иска това — защото живота се живее толкова по-лесно, колкото по-малко го разбираш! По тази причина най-щастливи са младите, особено децата, и мъдростта е по-скоро за утешение на старите (но това е, както се казва, "от друга опера"). В този дух е и твърдението (мисля, че на Спиноза), че човек само затова се счита за свободен, понеже осъзнава своите действия, но не и причините, които ги предизвикват. Аналогично, съществува една древна индуска поема "Бхагавад Гита", където бога Кришна, който е вариант (т.е. превъплъщение) на Вишну (който от своя страна, според мен, е "Вършителя", тъй да се каже "поддръжката" на създадения от Брама свят, в който основното разрушение се изпълнява от бог Шива, който, хм, често ни ... шиба по главата с някоя тояга, ще Ви кажа, може би с помощта и на красивата "кална" богиня Кали, на подземното царство). Та в тази поема основната поука (съвета на Кришна) е такъв: всеки да действува съгласно това, което е заложено в него, съответно, хората да се избиват един друг, щом това толкова се налага. Което е така, ама не съвсем, защото тогава хората са били значително по-слаби от днес, когато един отделен човек съвсем спокойно може да взриви някоя атомна бомба, а че и да си я носи в раницата; или някой-си тинейджер може да вземе да си купи автоматичен пистолет и да застреля колкото може хора от класа си в училище, започвайки от учителя, и, евентуално, свършвайки със себе си (което, обаче, няма да върне живота на убитите). Така че: глупостта е нужна на света, тя е свещена, както умните хора още от дълбока древност са били разбрали (защото, от една страна, и умния и глупака много си приличат, по това, че и двамата не са съвсем нормални, т.е. не са като останалите, а от друга страна, глупостта е неунищожима, и щом като е така, то по-добре да се съобразяваме с нея), но и по-умните хора трябва да направят това, което могат (защото то е в тяхната "карма", не е ли така?), а пък масите ако искат могат да го вземат под предвид, или напротив. Е, това е положението, който иска нека да чете по-нататък, а на когото това вече е омръзнало нека си гледа видео и да се откачи от този умник, който е готов само да поучава (защото на него вече само горната му глава стои както трябва, а?).           1. Революциите и войните      Революцията, или превъртането, преобръщането на нещата, е очевиден пример за грубо или жестоко затваряне на цикъла. Ако той се затвореше по-меко, то биха могли да се избегнат твърде много жертви, което е добре известно на управляващите, и те, действително, доста често затварят цикъла много меко. Така например, в редица страни робството, или крепостничеството, или зависимостта на някои колонии, е ставало с декрети на монарси, т.е. отгоре, а не отдолу. Но това никога не е ставало преди появата на някои безпорядъци и размирици, и преди да е ставало ясно, че ако не се позволи на хората това, което те искат, то, както вече казахме, ще трябва пак да им се разреши това, но след нови безпорядъци, битки и кръвопролития. Вече класически пример за меко и плавно разрушение ни дава "великия Горби", който успя така плавно и безкръвно да свали комунизма, че заслужава всякакви почести и награди, но малцина са хората, които успяха да разберат това, защото неговите съпартийци, навярно, са го оплюли за това, че той предаде комунизма, а пък противниците му го оплюваха за това, че той искаше пак комунистите да управляват страната. Както и да е, този въпрос аз го разглеждам в цяла книга, така че нека не се отвличаме повече, но бих могъл да приведа и друг пример на "нежно" разделяне — това на Чехословакия на Чехия и Словакия, където всичко беше урегулирано от рано, и то от хубава дата, от Нова Година.      Така че революциите и войните, поне гражданските, положително могат да бъдат избегнати — а и при днешната икономическа криза ние имаме хубав пример за удачно (е, в определени граници, разбира се) избягване на световни войни (за сметка на локални такива, с арабите, с не съвсем бели хора, тъй да се каже), защото кризата от 1928 година, бавно и постепенно, е довела до идването на "хита"-Хитлер на власт, и оттам и до Втората Световна война. Значи, когато искаме — можем, но тогава защо не искаме пò отрано, преди кръвопролитията? Ами, много просто, защото е много сложно да се определи колко по-рано трябва да се реагира (тъй като хората винаги са недоволни от нещо, и ако им се разрешава всичко, то ще цари просто анархия — както и става в днешно време в редица области). С други думи, страдащите трябва първо сами да си поискат това, което искат, а управляващите трябва да преценят дали да им го дават или не. Така че революции, или поне "нежни" такива, или назряване на революционни ситуации, винаги е имало, и винаги ще има.      Ами войните? Е, този въпрос автора също го е разглеждал, но даже и да не беше правил това, то е ясно, че винаги съществуват мирни пътища за уреждане на споровете, стига хората да искат мирно решение. Защото при войните има няколко момента. Първо (но не обезателно на първо място, а?) има икономически причини, които могат, а и трябва да се решават с икономически средства (както сега, малко по малко, и се опитваме, с помощта на международни капитали, т.е. която страна или фирма инвестира повече в дадена по-слаба страна, то тя и ще владее, де факто, определена част от тази страна); в този смисъл е полезно да споделя с Вас моите лингвистични проучвания, които водят до това, че още римляните (ако не и други народи преди тях) са считали финансите за ... ами за фина работа, разбира се, за нещо ефирно, изтънчено като края (fin /fine в латинските езици), или как плавник на риба (fin, но този път на английски). След това има психологически причини, това че хората просто искат да се бият, на тях им харесва силата и силните, такива хора направо са им мили — защото такива, в същност, са и всичките милитаристи (militarist, military, и т.н.), а корена "мил-" е много стар, това е мляскащия звук на удоволствие, и оттук на Запад е тяхното мляко-milk, меките-mild неща, и други, а и на арабски "млех" означавало добре, хубаво. И най-накрая (но не на последно място) е желанието за разрушение, желание не само от страна на хората, а и от страна на ситуацията (и, в този случай, желанието е в кавички), защото когато много сгради и имущество се разрушават, то се намира работа за хората, те се организират, избягват поне за известно време войните — това е един наивен или още импулсен режим на работа, но сред "човеците" нещата стават точно по този начин (щом не можем да намерим средата, нито да разрушим каквото трябва по правилен начин).      Опитайте се да си представите такава ситуация, при която всичко, поне от римско време до сега, се е запазило, дори е известно къде точно всеки е оставил костите си в земята. Ами тогава би трябвало да строим небостъргачите си, навярно, само над 3,000 метра, или на морското дъно, и където и да отидехме щяхме да стъпваме по нечии кости, даже когато се намираме сред природата. Така че, поради взаимната обвързаност на нещата, излиза, че когато страната А руши нещо в страната Б, то тя, в някаква степен ù помага (така както когато вълците изяждат зайците излиза, че по този начин те подобряват породата на зайците — или че когато, хм, убиваме в къщи хлебарките си, а и когато ги морим с разни химически препарати, ние само ги караме да мутират и да стават по-устойчиви, което, по всичко личи, наистина е така). В този смисъл, дори и да успеем да разрешим предишните аспекти на войните, ние ще трябва сериозно да се заемем и с периодично планирано разрушение на своите собствени "активи", тъй да се каже, защото то по този начин и възникват икономическите кризи, защото продължаваме по инерция да създаваме нещо, когато отдавна е дошло времето да спрем и даже да го разрушим, да се преориентираме към нещо друго, или просто нещо да изменим, тъй като иначе живота ни става скучен и ние започваме да се караме и биеме само защото ни е скучно и нямаме за какво да се бием! И не мислете, че това са безсмислени философствания, защото съществува една древна китайска поговорка, която ние възприемаме като благословия, като добро пожелание, но която е известна под названието "проклятието на китаеца", и която гласи: "Дано да живееш в интересни времена!" Е, нашите времена, още от началото на ХХІ век, са действително страшно интересни, луд екшън.           2. Моралните норми      Моята проста дефиниция на морала е следната: това е съвкупност от правила призвани да обединят хората в пространството и във времето. При това акцента тук е по-скоро на времето, т.е. между миналото, през настоящето, и до бъдещето, между старите и младите, между поколенията, защото в пространството ние някак-си се справяме чрез правото на силния (както и при животните). (В латинския думата морал е mores и при това в мн. число, и според мен в нея се крие ... мърморенето на морето, или на този, който поучава, но може би морето е просто символ на множеството — сравнете с английското more като много — и това означава просто много неща, норми, които трябва да се спазват.) Аз лично имам чувството, че младите хора, тези които са на 20-30, а че и на 40 години, имат чувството (този път те), че морала това са само празни дърдорения на "престарелите", обаче това не е така и без морал не може (защото ако можеше, то него и нямаше да го има, нали?). Не мога да кажа, че те нямам никакви основания за такова чувство, защото в днешно време се рушат твърде много морални норми, но те се рушат за да възникне нещо ново, а не за да се отрече морала, нека да правим тази малка разлика! Те се рушат и защото при хората, е, ами нещо е сбъркано, в гена ни, защото когато хората имат имат добър морал и държат на него, то те държат до такава степен, че започват да избиват един друг заради него, което вече, определено, показва, че те и нямат нужния морал. Така че сега, дайте да опитаме обратното, дайте да живеем без морал (защото сигурно всички са чували поговорката, че пътищата към ада са осеяни с благи намерения), и да видим дали няма да излезе така по-добре (когато искаме по-лошото). В определена степен това е вярно, но първо: в определена степен, умерено, а не тотално отрицание; и второ: когато отричаме някоя социална норма ние трябва преди това да имаме друга готова (алтернатива) към която да се насочим, за да не се окажем "между два стола та на земята" (както ние, българите, и се оказахме от момента в който стъпихме на пътя към демокрацията, но тъй като вече и целия свят се обърка в последните 10-тина години, то на нас особено не ни личи).      Тези морални норми, обаче, не са чак толкова много, те обикновено могат да се преброят на пръстите на ръцете (10-те Божи заповеди в християнството, примерно), и, нещо повече, те интуитивно са ясни на хората, както е ясно и защо те не бива да се нарушават — защото нещата често се обръщат и както ние сме постъпвали с другите, то така после и те ще ни го връщат (така че ако отразяваме правилно света около нас, и ако той не се си противоречи сам достатъчно често, то ние и не бихме имали особени проблеми). При това положение, ако човек се замисли, би трябвало да е ясно и защо те (най-често) се нарушават — ами, основно, както се казва, от бабаитлък, т.е. защото се надяваме да минем между капките и по този начин да се възвисим в собствените си очи като много хитри, а и за да намажем ние повече от другите. Тези неща аз съм ги разглеждал в други мои работи, но тук темата ни е за лошото разрушение или отрицание на тези норми, когато те остареят (защото всичко все някога остарява, тъй като на този свят нищо не е съвършено, нищо не е постоянно, и нищо не е изолирано от другите неща, както вече споменах). Така че когато рушим нещо нашата първа работа би трябвало да е да си зададем въпроса: защо до сега това не е било така, т.е. какво точно се е изменило, защото е наивно да си мислим (а мнозина тъкмо така и мислят), че щом рушим нещо, то значи то изобщо е ненужно, погрешно, и, с две думи, хората преди нас са били големи глупаци, което не е така — т.е. хората са си все същите глупаци, и преди, и сега, а и за в бъдеще! Само че вместо да си задаваме тези естествени и разумни въпроси ние просто "умираме" да действаме "на юруш" и да рушим тотално, без да затваряме добре цикъла, и така постъпват не само непросветените народни маси, не, така постъпват и управляващите на най-високо държавно ниво, забравяйки за връзката ни с миналите поколения.      Така че много отречени днес неща са били съвсем оправдани на времето си и при конкретните условия. Примерно: робовладелският строй по-рано е бил най-доброто възможно решение, по-добро от родово-общинния (т.е. с по-добра експлоатация), а и когато американците доста по-късно решили да се бият за запазване на робството, те са си имали своето основание и там робите са се били за запазване на робството, а и решаващата битка накрая е била на косъм от обратния резултат; или комунизмът за своето време и място е бил съвсем необходим (тъй като капитализма тогава е бил още твърде груб и зелен и великите сили, вместо да вземат съвместни решения, са предпочитали да се избиват един друг), и, нещо повече, този строй изпълни една основна задача, той направи капитализма след него (със своя прецедент) значително по-добър. Или да вземем демокрацията и централизираното управление (монархия, диктатура, султанска държава или даже управлявана от християнската църква държава): ако демокрацията беше чак толкова хубава, то поне ние, в България, като непосредствени съседи на гърците, а и те самите, щяхме да имаме вече 25 века само демокрация, ама не би, защото тя има не по-малко недостатъци от централизираното управление (но и тези въпроси са дискутирани на дълго и на широко на други места, така че да не се отвличаме). Или още еманципацията: ако човек са замисли, то е повече от ясно, даже и на жените, че те са по-лабилни от мъжете, по-емоционални, не са така логични, и тъй нататък, и е по-добре мъжете да командуват в семействата (защото все някой трябва да стои по-отгоре, при двама души демократическото гласуване просто не върши работа); а от друга страна семействата хилядолетия наред са били явна необходимост за отглеждане на потомството (тогава не е имало детски надбавки, нито достъпно за всички образование, нито облекчаващи къщната работа прибори, и прочее), така че всичко си е стояло здраво на местата.      Ако се запитаме защо по-рано са съществували по-ограничителни морални норми отколкото сега — в края на цивилизацията, разбира се (но да не се отвличаме) — то е ясно, че по-лесно ще ни се отдаде да умерим нещата, и ще се опитваме да действуваме логично. Защото, да вземем сега секса: ако успеем по някакъв начин (както французите вече горе-долу два века) да правим разлика между семейство и секс, то няма никакви проблеми, но ние като маса не можем така и затова е трябвало извънбрачния секс да бъде забранен; а и, съвсем ясно, тогава не е имало този популационен бум, с който сега се сблъскваме, така че ако вместо с раждане и отглеждане на потомството се занимаваме със секс от първа младост и до дълбока старост от това всички ще печелят по нещо, и затова сега нещата са така, както са, а не защото е морално всеки да се копулира с когото си иска, то не е морално, но ние просто гледаме на нещата през пръсти, тъй като сега така е за предпочитане. Или още свързания с този въпрос за проституцията: естествено че не е морално да има леки жени, което се вижда от това, че никой не би искал неговата (или нейната) дъщеря да стане "компаньонка", но щом това е първата женска професия и от нея може добре да се печели, то днес се счита, че е по-добре държавата да печели, отколкото организираната престъпност, нали така?      И за да не каже някой, че само критикуваме, то ето и някои, най-общо формулирани, предложения, по поставените тук въпроси, т.е. как по-разумно и правилно да рушим старите норми. Примерно при демокрацията (пропускайки обяснения от цели книги) нещата може значително да се подобрят, ако ни се отдаде правилно да разделим управляващите на три категории: тактическо тяло, т.е. непосредствените управляващи, професионалисти бизнесмени, хора от public relations, икономисти, и прочее (стига да можем да дадем някакви що-годе добри критерии за управлението, защото то до голяма степен е изкуство), които трябва да се избират от някакви компетентни комисии или колегии (или в най-лошия случай, и на първо време, от партиите); после стратегическо тяло или представителна извадка на народа, избирана чрез някакъв случаен избор измежду целия народ (а не само от най-добрите, които могат в последствие да се окажат и най-лошите), като оценители, арбитри; и освен това още някакво морално или морализаторско тяло, още старейшини, мъдреци, състоящо се от хора избирани демократично, както от върховете, така и от низовете, и на няколко итерации (за да може да се избира и сред низовете), хора, на които ние се доверяваме, да ни учат на това кое е добро и кое лошо, но които не управляват.      После при еманципацията трябва преди всичко да се прави разлика между обществото, където жената, естествено, трябва да има равни права с мъжа — но с тази съществена забележка, че тези равни права могат само ... да докажат нейното неравенство с мъжа, нейните особености като индивид — и семейството или размножителната единица (защото това може да става и без семейства). Семейства — след като вече стана ясно, че те не могат да съществуват "докато смъртта ги раздели" — трябва да се сключват, ако това въобще се прави, само за определен срок (по подразбиране от 5 години), след което всяка от страните има право да преустанови семейството, или да поиска изменение в срока на продължение (да речем, още с 3 години). Освен това трябва още преди брака или формирането на размножителната единица да сме на ясно как ще протича после подялбата (нормално при лично владеене на имуществото) на вещите и преди всичко на децата, където всяко дете при своето раждане трябва да бъде зачислено на единия от родителите, примерно, по подразбиране момчетата да се дават на бащата, а момичетата на майката, ако става въпрос за първо дете и за двамата родители, а иначе на този от тях, който няма дете; повече от едно дете на родител, като правило, не бива да се разрешава, и трябва да е свързано с редица, най-вече финансови, затруднения за родителя. Така всички въпроси биха били решени и осъвременени (с още някои детайли, изложени на друго място).      А и за проституцията аз имам разумно предложение, така че тя от една страна да съществува, а от друга — да стане морална! Как е възможно това ли? Ами, много просто, като я поставим под лекарски и прочее надзор и тя не се осъществява заради материално (поне не за голямо) облагодетелствуване. Ето едно такова предложение като чернови вариант. Създават се "Самарянски дружества за сексуални услуги", с хора от двата пола (нещо като легални call girls /boys), където служителите работят при средна заплата за страната в момента, плюс безплатна храна, дрехи, медицинско обслужване, и пенсиониране по първа категория. Така че, когато някой младеж чувствува, че не само през цялото време му стои, но и му се иска да помага на жените (защото то това е въпрос на призвание, нали?), то той се кандидатира там, и ако съответната комисия го одобри, то го назначават на някакъв пробен срок, а после и на срочен договор (не по-дълъг от 3 години, а още по-добре за една година). Аналогично и с момичетата. Когато на хората им омръзне — защото това не е секс с желан партньор, а един вид благотворителност — всеки може да напусне работата, или да се устрои "на повикване" (при установени норми на заплащане). Може да се получават само дребни подаръци (да речем, на стойност до 2 минимални дневни заплати) за сеанс, но не повече от 5 (или 10) такива заплати за цял месец; клиентите от своя страна плащат еднаква не много висока такса. Няма проблеми ако някой иска да си съдържа и любовница (или обратното, любовник), стига да ù плаща заплата и всички осигуровки. И не си мислете, че това са кой знае какви фантастични измислици, тъй като в някои религии са съществували сексуални задължения на определени празници за несемейни индивиди.           3. Моралното износване на нещата      От времето на споменатата техническа революция ние взехме да изхвърляме сумата неща на боклука, без да сме ги износили достатъчно. То е ясно, че по този начин се разкриват нови работни места, но работата на тези хора е съвсем излишна, тя задоволява капризи, ако си признаем откровено. Защото ако една стока, която може да се ползува 10 години без основен ремонт, а с нужния ремонт към 15, че и 20 години, се използува само 2-3 години, то това значи, че, при средна продължителност на човешкия живот към 70 години, тъкмо когато децата влизат в тинейджърската възраст и тях вече трябва да ги пращаме ... в газовите камери, или нещо в този дух! Е, стоките не са хора, но и те си имат своята "душа", както казват старите хора, човек свиква с тях, те не са за него бездушни неща (или поне по-рано е било така), а е и кощунствено да се изхвърлят здрави неща, така че нашето консумативно общество е просто общество на изхвърлянето, което, както и да го въртим и сучем, не е хубаво нещо. А аз ще Ви кажа и следното: както човек се отнася към вещите си, така той се отнася и към природата край него, а и към хората, ако е "добър стопанин" към едното, той е добър и към другото!      Но добре, така да бъде, това беше само моралния аспект, който положително не е хубав, но поне не е толкова вреден за природата, докато изхвърлянето на изкуствени неща на боклука, на неща извадени от природния цикъл (цикли), ù нанася вече явен ущърб, а в крайна сметка и на нас (защото тя, природата, все някак-си ще се оправи и без хората и нашата цивилизация, както и го е правила милиони години). То, изобщо, при капитализма, се изхвърлят сумата неща, тъй като има различни ненужно развили се цикли, ту на недостиг, ту на излишък, но едно нещо е да изхвърляш селско-стопанска продукция, или да изливаш в реките мляко, друго нещо е да трупаш някъде ръждясващи стари леки коли, или перални машини, хладилници, и прочее. Докато света е разделен на богати и бедни страни, както е сега, то това не е така страшно, такива като България поемат всички излишни но годни стоки като стоки втора ръка и са много доволни, но всичко това е засега и тенденцията е към някакво изравняване, първо в рамките на общностите (САЩ, Европейския Съюз, ОНД с Русия, Арабските страни, и прочее), а после и в целия свят, защото ако една общност не е затворена а открита към другите около нея, ако тя поддържа връзки и търговски отношения — ами то това е като скачените съдове, в тях в скоро време всичко се изравнява. Бедни и богати хора ще има още доста дълго време, докато съществува капитализма, но страните ще се изравнят не по-късно от средата на ХХІ век (с изключение на някой твърде неблагоприятни климатични райони). Така че: какво ще правим след това, т.е. какво да правим сега?      Е, аз имам няколко предложения, но първо мисля, че трябва да се узакони (и свикне с това) едно понятие за срок на служба на всяка стока за дълготрайно ползуване. В това няма нищо сложно, тъй като за всяка стока е ясно, в общи линии, колко време тя издържа, просто вече ще се изисква това да се указва от фирмата-производител, в съответствие с нужните нормативи, като трябва да съществуват и съответни контролни органи (за да не вземе някой да предлага, да речем, хладилници със срок на служба 6 месеца). За много стоки това ще бъде просто още една формалност (като основанието за произход на стоката, примерно), но за някои скъпо-струващи и обемисти стоки, и във всички случаи за леките коли и по-обемистите транспортни средства, този срок ще трябва да се спазва, иначе ще се налага да се плащат такси на държавата. Аз ще предложа три неща, които може да се прилагат като и/или. Едното от тях е заплащане на данък до края на срока на служба на стоката, независимо от това дали човек я ползува или я е изхвърлил на боклука (или още си я "къта", ако има къде), което се свежда до това, че ако една лека кола трябва да служи 12 години, то ако някой си купи нова след 3 години, то той ще трябва да плаща данък за старата още 9 години. В случай, че стоката бъде продадена (с официален документ), или, съответно, закупена от магазина като компенсация, то тя се зачислява на магазина и той трябва да плаща данъка за нея от деня на покупката и до изтичане на срока, освен ако успее официално да я продаде като втора ръка стока, и тогава данъка преминава към новия собственик. Нещо повече, за редица стоки, за които до сега не са се събирали данъци (като хладилници, съдомиялни или перални машини, и прочее), такива ще се появят; ако хората си купят нови такива стоки преди изтичане на срока на служба на старите; трябва да има и съответни нормативи за това на колко души (или стаи в жилището) се счита нормално да има една такава стока (примерно, телевизор или компютър може да има във всяка стая, или за всеки човек). Съвсем не е сложно да има и някакъв начин за потвърждение ако стоката вече е повредена, в който случай, естествено, този данък няма да се плаща. Е, трябва да се поддържат някои бази данни, но при днешните компютри това вече не е никакъв проблем, още повече, че става дума за 5-10 такива стоки (на човек).      Второто предложение това е акциз за нови модели стоки за дълготрайна употреба, който трябва да бъде в рамките на 10 до 30% от стойността на стоката (за леки коли около 30, за хладилници — 20, а за телевизори — 10%, примерно) и да остава в сила в течение на първите няколко години на бума (от 3 до 5 години). От това пак ще печели непосредствено държавата, и аз не виждам коя държава ще бъде против още един допълнителен акциз, а ще губят само около 10% от клиентите, които са по-заможни и не могат да почакат докато стоката поевтинее (и сама по себе си, не само поради снемането на този акциз). Тъй като такива стоки се произвеждат само от големи компании, регистрирани за ДДС, то няма никакви проблеми за събиране на акциза от държавата. А третото нещо това е задължаване на фирмите продаващи такива стоки да изкупуват обратно старите аналогични стоки от клиентите, като им приспадат от 10 до 20 процента от стойността на стоката, при което трябва да има и правила определящи какво значи "аналогични" стоки (защото човек може да си купи холна гарнитура състояща се от диван с две кресла и малка масичка, а да има при себе си само диван с две кресла, или някакъв друг вариант). Т.е. всяка фирма ще трябва да отиде при човека и да огледа какво той има, като определи колко ще му приспадне, но не по-малко от 10%, и купувача трябва да може да си избере този, който му приспада най-много, но всичко това независимо дали фирмата ще използува някак-си изкупените обратно стоки, или ще ги изгори, примерно (ако това е холна гарнитура), а така също и да поеме заплащането на данъците за старата стока, ако такива все още трябва да се заплащат.      Е, това може да оскъпи новите стоки, на затова пък старите ще се използуват по-често; това може да доведе и до някаква по-голяма социализация на обществото, т.е. да страдат повече по-богатите, но това е явна тенденция (освен ако човек специално не си затваря очите — т.е. тенденцията е в това, че света върви към социализъм, независимо от това, че обикновено не се използува тази дума). На пръв поглед това ще повиши безработицата, но дългосрочно погледнато аз не мисля така, защото ще трябват повече работници в сервизите, при използуването на отпадъците, ако стоките се изхвърлят, и прочее, така че всичко да се нагласи, при добро регулиране от горе. По този начин може малко да се забави прогреса, в някои области (на стоки за широко потребление), но, Боже Господи, на къде сме се забързали? Много бързия прогрес може да доведе само до достатъчно бързо разрушение след това, или поне до създаване на условия за бързо и силно разрушение, които, ако не бъдат удовлетворени — е, ами ще настъпи още по-драстично разрушение. Така че ако забавим малко консумацията, за сметка на това ще можем да насочим нашите усилия към по-актуални неща, за които все не ни стигат време и инвестиции (към нови енергийни източници, по-здравословно хранене, по-добра медицина, по-добро и по-индивидуално образование, и прочее). Това ще направи и живота ни по-спокоен, защото: то на какво прилича (примерно), за по-малко от век вече да се сменя и фотографията, и техниката на звукозапис, и телефонията, и какво ли още не — ами, нали по този начин човек просто не знае на какво да се учи, и кое ще е по-добре за него утре! Нима не ни е ясно, че от много бързане и припряност ние можем само да се спънем и да паднем (в поредната икономическа криза)?      А искам да напомня още и това, че на този свят (а навярно и на "оня") има само два начина за непрекъснато движение в една и съща посока (което ние и се опитваме да правим, не е ли така, да се движим все напред и още по-напред по отношение на жизнения стандарт), и те са следните, изразявайки се с езика на математиката, като математически криви: или по кръг (т.е. в цикъл, по спирала и прочее), или по експонента, т.е. все по-нагоре и със все по-нарастваща скорост, но така че винаги да може да нарастваме още по-бързо и с такова нарастване на скоростта и ускорението. Обаче тя, експонентата, е измислена математическа крива, в природата "все повече" и до безкрайност за един дълъг период от време не става, идва време на пропадане и затваряне на цикъла. Така че някакво ограничаване на консумативните ни апетити, при това с меки или финансови средства, не би ни навредило никак (in the long run). Човек живее щастливо когато среща някакво съпротивление при задоволяване на желанията си, а не когато може да намери всичко наготово в магазина. Ние се нахвърляме лакомо да консумираме, защото от това печели бизнеса, а не защото това е полезно за нашите организми. Но стига толкова емоции, тъй като следващата точка се явява в известна степен следствие от тази.      На края ще добавим още един, четвърти, вариант за повишаване на използваемостта на произведените и още годни стоки, който се прилага в редица страни, но не и в бедните, или поне не у нас. Става дума за благотворителни базари, които се организират основно под егидата на някаква църква и при които всеки, който има нещо излишно но все още здраво (като: телевизор, хладилник, креват, костюм или други дрехи, тенджери, градински инвентар, и прочее) го предлага безплатно на местната управа /църква, там се организират временни комисии за оценка на нещата (достатъчно евтино, и само за по-ценните предмети), после те се продават, а парите остават за организатора, който прави нещо за хората от квартала. Наред с това има и 2-3 дни в годината (навярно свързани с някои църковни празници) когато всеки, който има излишни неща в къщи, ги изнася навън и на когото каквото му хареса просто си го взема; така вещите остават няколко дни и каквото остане след това се кара на боклука. Ако ние (като слабо религиозен народ) толкова не знаем кога да провеждаме такива безплатни базари аз мога да предложа, примерно: 4.4, 8.8, и 12.12 — много хубави дати, ще Ви кажа. Единственото, от което се опасявам, е това, че при нас от ранни зори ще наизлязат "малцинствата" и ще почнат да обикалят навсякъде и да събират по-ценните неща, за да ги продават после, така че ще се наложи гражданите (е, и селяните също, нали?) да следят за това да няма неетични постъпки.           4. Боклукът      Сигурно няма да "открия Америка" заявявайки, че в днешно време нашия боклук нараства със значително по-бързи темпове от галопиращата световна популация, защото ако населението се удвоява средно за 35 години (което, между впрочем, значи за един век точно 8 пъти), то боклука ни, априори, се удвоява в най-добрия случай за 20 години (но аз се боя, че това става средно за 15 години). При това нараства, да го наречем така, "боклука на благоденствието", това, което ни налага "модерния" начин на живот, а не действителните хранителни отпадъци от бита, както беше по-рано, и които сега, по моя груба преценка, са едва някъде към 20% (по тегло) от всичко, което изхвърляме. Говорейки по-подробно аз намирам, че сега боклука се разпределя горе-долу така: 20% това са стари метални и прочее стоки за дълготрайна употреба (леки коли, перални, електрически печки, телевизори, и прочее), които човек изхвърля рядко, но затова пък бият на очи и стоят дълго време и изискват много усилия за тяхното унищожение; 20% това са отпадъци от строителството или ремонта (мазилка, тапети, плочки за баня, паркет, тоалетни чинии, ако искате — а и да не искате —, и други), които не могат да се използуват за нищо; 10% е натрошено стъкло (бутилки, буркани, счупени стъкла от прозорци), които уж се събират отделно, но съвсем несериозно и непълно, поне у нас; 10% са пластмаси (основно бутилки), които обемно, обаче, може да съставят и половината от всичко, защото са пълни с въздух, който после зариваме в земята; 10% е дърво (дървени части на прозорци, стари мебели, някои щайги за зеленчуци, и прочее), които биха могли да се изгарят, но никой не прави това; 10% са други промишлени стоки като тъкани (т.е. дрехи, дюшеци, и подобни неща), пластмасови прибори и други, които изглежда не могат да се използуват за нищо; и 20% това е истинския битов боклук.      Сега, въпросът, разбира се, не е нов, и нещо се прави по него, но това далеч не е достатъчно. Моите предложения в случая се свеждат до два типа мерки: от една страна боклука да се събира диференцирано, така че това, което може да се използува пак, да бъде използувано, но при това положение събирането на много отпадъци вече не е рентабилно, така че то трябва да се направи такова (поне заради това, за да може после те по-лесно да бъдат унищожавани); и от друга страна да се намали производството на ненужни опаковки (амбалаж) или реклами, без които, съвсем определено, може да се мине. Другояче казано, има два начина на човек да му е чисто в къщи: или като редовно си чисти, или като по-малко цапа, нали така? Дайте да разгледаме нещата малко по-подробно.      За използуването на боклука: тези 20% битови отпадъци са били и ще си останат винаги собствено боклук, с тях няма да се занимаваме (би могло да се иска разделяне на това, което загнива и се превръща в торове, от това, което не може, но мисля, че даже ако на нас някой ни плаща за това, то повечето хора пак няма да го правят). Строителните отпадъци, обаче, които съставят 1/5 от боклука и въобще няма надежда да вземат да намаляват в скоро време (защото на хората им се иска да си модернизират от време на време домове), трябва да се събират отделно и да се надробяват и използуват за запълване на някои ниски места или пропасти, или за насипи, или за нещо подобно, но във всеки случай те не може да се изгарят или претопяват. Старите прибори и устройства, като леки коли, перални машини и прочее, които са горе-долу пак толкова по тегло, първо трябва да намалеят във връзка с предложените в предишната точка мерки, и след това трябва да се използува всичко което е възможно от тях, а останалото да се добави (в общи линии) към строителните отпадъци. Стъкларията трябва да се събира също така, но да се раздели на бяло и цветно стъкло, както това се прави в някои страни, и да може да се вижда какво се пуска в тези контейнери. Пластмасата, ех, ами че за нея нищо не се прави, а се очаква в най-скоро време целия стъклен амбалаж да се обърне в пластмасов и тогава и тази част ще достигне към 20% и при това със все въздуха; значи тук или трябва бутилките някак-си да се сплескват преди пускането им, или да се събират достатъчно често и в големи контейнери (също прозрачни, за да е ясно какво има в тях), или тогава трябва да се направи събирането им рентабилно. Това "рентабилизиране" на нещата не е ново явление, то понякога се прави, и изисква държавата да изплаща по-високи (може би до 2-3 пъти) цени, отколкото са действителните, но това трябва да е държавата, за да има добър контрол, понеже иначе някой нашенец може да вземе и да организира производство на празни бутилки за предаване като вторични суровини. После предметите, които горят, просто трябва да се изгарят, друг начин няма, а ако това не е изгодно на хората, то трябва пак да има някакви завишени изкупни цени — ако можете предложете нещо по-добро, но да се зарива дърво в земята е направо глупаво. А тъканите и някои други неща, които също могат да горят, може да се унищожават пак по този начин.      Сега за опаковките: ами защо те трябва винаги да са лъскави (т.е. да са с някаква пластмаса или фолио) и повече от необходимото? Заради търговията, нали? Същото и по отношение на рекламните листовки. В това отношение бизнесът няма да направи нищо за да подобри положението, защото опаковките му излизат доста евтини, така че трябва пак някаква друга инстанция да се намеси, например държавата, като разясни от една страна на хората азбучната истина (която аз разправям вече 20-тина година, но кой да ме слуша?), че всяка реклама се заплаща от клиента — защото иначе просто няма от кого! Наред с това трябва да има и някакво финансово натоварване на клиентите и производителите, за да проявяват те чувство за мярка по отношение на опаковките, където радикалното решение е производството на основната част от пластмасовия и хартиен амбалаж да стане приоритет на държавата и да се облага с акциз. Аз лично прекрасно си спомням времето, когато ходехме да купуваме киселото мляко с тенджерки (и то беше истинско и гъсто и го загребваха с голяма лъжица), или че хората си носеха цигарите в табакери, а не купуваха всеки ден твърди кутийки с цигари (които после и изхвърляха), и че олиото го наливаха в бутилки, захарта се разтегляше, и още сумата други стоки. Вярно е, че опакованите стоки са по-удобни за продажба, но в днешно време мисля, че няма нищо друго, което да се използува по-малко от една опаковка, която, ако не друго, е просто излишно, тя не е от природата, т.е. тя е извън природните цикли. Докато не направим (ако можем) такива цикли (например, бактерии, които да изяждат пластмасата), аз най-настоятелно съветвам да се отказваме от ненужните опаковки за еднократна употреба, и ако е необходимо да се въведат акцизи за почти всички опаковки, защото това наше отношение към света около нас не е на добър стопанин, то е на прахосник (или, да го кажа по италиански, тъй като там то звучи бая комично за нас, perdigiorno, "пердиджорно", където "джорно" значи ден).           5. Хората      Ама, какво иска да каже този автор, нима сега ще излезе, че и хората трябва да унищожаваме, и че и това не правим както трябва? Ами, в известен смисъл, да, и това не знаем как да правим. Но въпросът не е само в това, че е по-добре хората, след като напуснат този свят, да бъдат изгаряни, вместо да бъдат погребвани в земята. Въпросът не е само в това, но и този въпрос още не е разрешен за всички, а зависи от някои религиозни традиции, докато според мен единственото съображение, поради което човек би могъл да предпочете погребение е това, че ако някога стане възможно някакво възкресение (не от Господ Бог, той, щом е Бог, все някак-си трябва да се справи с тази задача), то, теоретически, това може би ще стане от някаква костна клетка, а когато човек е разложен на атоми, то просто няма да има начин. Добре, но ако това е така, то нека всеки си запази по косъмче, по изрезка от нокътя, а, ако иска, може и ... да се изплюе в някое парче дунапрен, и да остави това в някой сейф на банка, и по този начин въпросът ще бъде разрешен (засега). Но аз лично не мисля, че много хора ще поискат да ги възкресят след сумата време, защото, то, когато човек остарее, вече и в днешно време му става трудно да живее с младите, а какво остава за след 5-10 века, примерно; или поне аз не желая да ме възкресяват след като се спомина. Но във всеки случай гробищата в редица градове вече порядъчно се препълниха, заемат навярно към 10 процента от площта на градовете, разстилат се по земята, вместо да бъдат поне на 3-4 етажа, и то при положение, че рядко ще срещнете гроб с повече от един век давност, а какво ще бъде ако продължаваме в този дух още 2-3 века?      Но, както казах, въпросът не е само в това, а че не знаем кога и по какъв начин да се избавим от някои хора! Например, при съдебно осъждане на нарушителите и изпращането им в затвора все още се счита, поне в САЩ, но аз мисля, че и във всяка друга страна, че е важно човека да разбере грешката си, и вменяем ли е той (т.е. нормален ли е) или не, докато това далеч не е така — ако ме питате мен — защото смисъла на наказанието е двояк: от една страна, за назидание на евентуалните бъдещи престъпници, и от друга страна, за да не може този индивид да пречи на другите хора (понеже е опасан за тях). Аз не казвам, че няма никакво значение разбира ли човек своите грешки или не, но при тежките престъпление това практически няма значение за обществото, важното е той да бъде изолиран и строго наказан. Но ако това е така, то тогава и непълнолетните, и невменяемите, и съвсем нормалните хора (доколкото един умишлен убиец може да бъде нормален), подлежат на едно и също наказание, и независимо от това дали го разбират и приемат. Освен това на мен ми се струва (който разполага с по-точна информация нека да ме коригира), че в днешно време в затворите и изправителните заведения, включвайки и надзирателите им, се намират някъде към 5% от населението (или един човек на 20), тъй като в редица случаи на осъдените им се налагало да чакат, за да влязат в затвора, което ми се струва далеч не малка цифра; и по-рано хората там нещо са работели, а сега, при тази безработица навсякъде, каква работа да им се намери, така че те просто си седят там, тях ги хранят, обличат, лекуват, обучават, и т.н., и в редица случаи си живеят може би по-добре от мнозина обикновени свободни граждани. Накратко, искам да кажа, че издръжката на затворниците ни излиза бая скъпа, само и само, преди всичко, за да можем да се бием по гърдите, че сме много хуманни.      Не че трябва да разстрелваме всички, но: първо, смъртното наказание е просто необходимо, защото то а това, което възпира престъпниците, или още, ако става въпрос за терористи, то те изобщо никога няма да се поправят, така че е абсолютен лукс да ги оставяме живи; второ, затворниците трябва нещо да работят или да живеят при сурови условия и на отдалечени територии (на острови, ако има), така че не само да се окупуват, но и да носят някакви приходи на държавата, защото е доста нахално да искаме от добрите и съвестни граждани да работят и за тези, дето са в затворите; трето, при сравнително леки престъпления, да речем при финансови, осъдените трябва да имат някаква възможност да отработват своите наказания, вместо да лежат в затвора, като им се удържа до 50% от доходите, ако трябва, а и след излизане от затвора, ако е било нужно да се остане там известно време, пак да им се удържа допълнителен "затворнически" данък, докато не погасят своите финансови задължения, ако могат, към обществото; четвърто, всеки осъден — а въобще и всеки пълнолетен гражданин — трябва да има законното право да избере смъртта, ако иска, а обществото трябва да му я предложи по един организиран, законен, безплатен, и безболезнен начин; пето, има много случаи на леки закононарушения и неморални постъпки, при които трябва да се намери някакъв начин за публично осъждане на човека и за насочването му по правия път, а не само тогава, когато вече е извършено престъпление, т.е. трябва да съществуват някакви морални органи, чийто дълг е да се интересуват как човека живее, какво не му харесва, какво иска и възможно ли е това, а хората трябва да чувстват средата, в която живеят, а не сами да се борят с несправедливостите, с други думи, светът трябва да стане по-морален (както и е било сумата време); шесто, трябва да има органи (щом не сме тоталитарна държава), които трябва да изучават и се борят с причините за правонарушенията, а не само с последствията; а навярно и други неща.      Не вземем ли мерки по тези въпроси тероризма, и престъпността сред подрастващите, ще продължават да растат, при това без никакви разумни основания, т.е. не защото хората нямат какво да ядат и къде да спят, а тъкмо поради обратната причина, защото всичко им е уредено, освен това, че те са по-големи индивидуалисти от другите хора и считат, че само те са правите. Тъй като, добър или лош, този свят е най-добрия от всички възможни — иначе щеше да се установи някакъв друг.      Има, обаче, и друг въпрос, не толкова пагубен за обществото, но достатъчно важен и още нерешен, който възниква пак поради това, че не можем да се отървем от някои вече не особено активно участващи в живота на обществото хора, без да ги изключваме от останалите, а просто като ги пратим, тъй да се каже, в "резервен коловоз". Става въпрос за пенсионирането, което е доста нов проблем — възникнал този път не точно по времето на Маркс, а по-скоро по времето на ... Ото фон Бисмарк, защото се оказва, че той е бил този, който е въвел социалните осигуровки в Европа (или поне в Германия) —, тъй като по-рано не е имало трудови пенсии за прослужени години, а само в някои изключителни случаи (за висши държавни служители, за вдовици на падналите в битки за отечеството, за сираци, и при други подобни ситуации), т.е. за 5, максимум 10%, от населението, а останалите хора са работели докато са можели, т.е. докато "хвърлят топа". Та този въпрос така и си стои повдигнат, и никой дори и не се опитва да го разреши както трябва, защото в последните десетилетия само се придвижва нагоре възрастта за излизане на пенсия, в известна степен синхронно с нарастващата продължителност на живот, но това не е решение на въпроса (а финансово урегулиране на фондовете), тъй като и на едно дете от предучилищна възраст е ясно, че един 50-годишен човек, да не говорим за по-възрастните (или за жените — защото те живеят по-дълго от мъжете, но пък и "сдават багажа" по-рано), естествено, не е така работоспособен както един 20-годишен; вярно е, че съществува опит и майсторство, но спада производителността на труда и нараства уморяемостта, а то и кой знае какво майсторство в днешно време не трябва, при тази повсеместна автоматизация. Е, при това положение, кой друг да предложи нещо разумно, ако не моя милост?      Ето Ви най-простото предложение: след 50 години да се разрешава работа, като правило, само на половин ден, освен при специално решение на предприятието за всеки конкретен човек, провеждано всяка година. Това е разумно решение, защото то е компромисно, не е или така - или иначе, и ако започне да се прилага то присъствието на застарели хора в предприятията ще намалее, грубо казано, на половина, при това и те ще са доволни (защото те не е като да не искат да вършат нещо, да бъдат полезни, те просто вече не са така fit, даже и ако ходеха на фитнес — нещо което те, почти сигурно, не правят), а и младите ще имат повече простор за развитие. Обаче това решава работата за тези до към 60 години, а сега се качваме и над 65 години, и след още 10-тина годинки ще стигнем и до 70-годишна възраст за пенсиониране, което е вече цяло бедствие. И даже и за тези хора това не е добро решение, защото човек първо иска да напусне работа, а после започва да мисли с какво да се заеме! А и няма плавност, стъпалото е само едно, на половина.      Следващото ми предложение е значително по-приемливо и почти с нищо не е по-сложно. То се свежда до това, че има 8 степени на понижение на работното време с по 1/8 (т.е. 12.5%), които стават през 5 години, започвайки от 50-тата годишнина, или както следва: при навършване на 50 години всеки работник започва да работи с 1/8 по-малко време (може да е всеки ден, а може и да се натрупва намалението за последния ден на седмицата), след 55 години вече се работи с 2/8 = 1/4 време по-малко (което е ясно, че ще се усеща), след 60 години — с 3/8 (грубо казано с 1/3) по-малко, след 65 — вече на половин ден, след 70 човек работи (ако още го държат на работа, разбира се) само 3/8 от времето, след 75 — само 1/4, след 80 — символичното 1/8 от работното време (през ден по два часа, примерно), и едва след 85 години, и докато човек иска, вече даже и да ходи на работа, то нищо не му се плаща. Но за да може да се достигне едно практически идеално равновесие между това работи ли човек или не, т.е. това да зависи от предприятието, но и от самия човек, трябва да се реши и въпроса с получаването на някаква пенсия ако той не работи, нали така? Възможността да се работи, при положение, че човек вече получава пенсия, не е ново явление и много хора така и правят, но ако те са излезли в пенсия достатъчно рано (примерно, работили са в армията), докато сега това ще става на 50 години (до което време, ако няма доста силна безработица, и ако висшето образование се брои за трудов стаж, човек ща има поне 25 години трудов стаж, или съвсем достатъчно за една прилична пенсия) и за всички, което е правилно да наричаме първоначално пенсиониране; после, след всеки 5 години, ще може да се добавя още трудов стаж, отчитайки и частта от работното време, ако такъв се появи (но без да се преизчислява за миналите години). При съвременните компютърни системи няма никакви проблеми тези изчисления да се правят в текущ порядък и моментално за всички, което даже ще подобри контрола по събирането на данъците. Така човек ще получава, примерно, 3/4 заплата за 3/4 работно време, но и 1/4 от пенсията, която му се полага към момента, и когато частта на заплатата намалява, то ще расте частта на пенсията, и не само като процент, но и като трудов стаж, така че някъде към 65 години на човека ще му стане все едно дали ще получава заплата и пенсия, или само пенсия (в смисъл, че ако още и работи, той ще получава с 15-тина процента повече пари, а и пенсията му ще нараства още малко, но затова пък ще губи поне толкова процента от доходите си, защото в къщи се живее доста по-евтино, отколкото навън сред хората). Е, аз просто не виждам недостатъци.           6. Информацията      Последното нещо, което аз по-скоро само ще засегна, е какво да правим с информационната лавина, където ние пак сме извън някакъв цикъл, защото само добавяме, но не изтриваме, докато естественото (природно) решение е нещата по някакъв начин да се губят и да остава само малко, но което си струва да се запази. В тази връзка си спомням един битувал сред програмистите афоризъм, че църквата затова и съществува толкова дълго, защото знае как да съхранява, забранява, и разпространява информацията. А ние днес не знаем, аз имам предвид като запазена на електронен носител, защото книгите поне стареят и ако не се преиздават то ще изчезнат след известно време. Особено тревожен е проблемът с Интернета, където единствения успокояващ факт е това, че той е още толкова нов, та не ни се е налагало да се замисляме (но когато ни се наложи, то ще можем ли?). Ние не само че нямаме никакъв метод за постепенна загуба на това, което не се използува, но и не разделяме нещата, не ги слагаме на полички и в различни библиотеки, а хвърляме всичко на една купчина, или WWW-паяжина, мрежа (е, разбира се, по езици, но това има значение само за българския, например, или унгарския, естонския, и други подобни, но има световни езици, на които говорят милиарди хора и там деление просто няма; освен това делението не е точно по езици, а по страни и/или азбуки).      Казано по друг начин, ние засега само се кефим, че имаме толкова много "гиги" и "тери" място, че можем да записваме всичко — защото ние, действително, можем да съхраним цялата текстова информация на човечеството, тъй да се кажа, всяка казана дума от когото и да било, или от всички хора на Земята! И обърнете внимание на думата "текстова", като знаци, защото ако една снимка, например, е някъде към 2 MB (1000 х 1000 точки-пиксели и по 2 байта за цвета), то същия обем ще имат и ... събраните съчинения на Шекспир, или Библията, или Марк Твен, или когото Вие предпочитате (само Ленин ще насъбере някъде за 2-3 снимки място, и Агата Кристи, или Сименон, може би, за към 4), тъй като толкова знака дават също и 1000 страници по 2000 знака на тях. Проблеми може да има засега с аналоговата информация (представена по цифров начин), като звук, картинки, и преди всичко "мърдащи" картинки ("мувис"-movies), но и там обемите на хранилищата растат с бесни темпове (докато не стигнем почти до атомно равнище, навярно).      Така мимоходом възниква и друг проблем, за който аз давам и съответното решение; този проблем е, че ние нямаме ... думи за повече от гига (10^12) неща, а решението ще разберете сега, но най-напред малко обяснения за предишните названия. Кило-то идва от прилепването в купчини (както при думите: клей или клъстер); мега-та е от рода на магазините и magazine-те; гига-та е оттам, откъдето са и гръцките гиганти; а тера-та очевидно е от земята-terra. Е тогава да продължим в този дух: след това (още 1000 пъти по-голямо нещо) идва соли /soli — от слънчевата-solar система; после (пак по 1000) гала /gala — от галактиката; после (още веднъж по 1000) хипи /hypi (за руснаците, може би, гипи) — от хиперпространството (каквото и да е то, или поне от много голямото hyper нещо); и накрая (пак по 1000) идва универсалната вселена, което би трябвало да даде уни /uni, но аз мисля, че ще звучи по-добре като гуни /guni. За пълнота на разглеждането, но без особено обмисляне на нещата, тъй като се съмнявам, че толкова силно издребняване ще е необходимо, ще дам и намаляващите (пак през 1000 пъти) единици, които са: мили, микро, нано, пико; плюс още новите: фифи, сиси, тютю, ноно.           Заключение      Ако резюмираме основните моменти на това есе можем да кажем, че ние, хората, никога не сме умеели да разрушаваме правилно това, което е необходимо да се разруши, а се опитваме да рушим това, което можем, защото страстта за разрушение е скрита дълбоко в гена ни. До преди век и нещо с тези проблеми криво-ляво сме се справяли (по далеч не винаги законни начини, е редно да се добави, щом като живеем в правова държава), независимо от жестокостите или убийствата, защото на фона на това, което природата ни е поднасяла (като епидемии и други катаклизми) ние самите особено много не сме си вредили. Обаче със значителното нарастване на силата на човека и дистанцирането на разрушението от неговото лично присъствие на место се оказва, че вече нямаме право да рушим така на юруш; както и че с въвеждането на изкуствените материали, които не влизат в природните цикли, става нужно принудително да затваряме тези цикли, губейки допълнително сили и време за ненужно (на пръв поглед) разрушение, понеже прилагаме и ненужно (от гледна точка на природата) съзидание. Отдавна е време да започнем да се връщаме към природата, да се научим да се вписваме в нея, и да изменяме не нея, а самите нас, щом сме се заели да правим промени на своя глава.      08. 2011       — — —           APPENDIX           Crashing's Not Easy   Why the children want to crash, And throw things, and break, and smash? Well, they want just to create, And for them destruction's great. Why men like to fight in wars, To combat and scatter blows? Well, for them to ruin is Often their masterpiece. But the children are excused For to build they are not used. Where grown men are much worse For they like to shatter first. All in all, in every deed Some destruction you will need, And if even you are god You must wield the crushing rod. Year, but if the case is such, You first ponder and then touch, Do it carefully, calm, Don't spread horror but give balm. Otherwise, or if for fun You've done it, — the case's not done. For, flown certain proper time, And your work costs not a dime. That's because the things react, They regroup and build new packs, And in turn make you regret Silly brandishing the bat. And especially that's true When to folks you something do, For they can accumulate And return, but when it's late. So you hit and you are hit Growing clever not a bit. Hence, you better don't give blows To avoid much ahs and ohs. 07. 2011              — — — — —