СОЦИАЛНИ ЗЛИНИ           (популярно есе)           Христо МИРСКИ, 2004       — — —        Резюме:      Тук разглеждаме някои основни бичове на обществото, като: войните, насилието, тероризма, корупцията, и други, но не за да си чешим езиците (както правят медиите), а с цел да разкрием техните причини, и от там да стигнем до правилните методи за борба с тях (които, в редица случаи, се различават от общоприетите). Проблемите съществуват откакто има човешко общество (и ще съществуват заедно с него, защото не можем да отделим злото от доброто), но е важно да се движим в правилната посока, защото вече, както се казва, "ножа допря до кокала" (а той допря защото станахме твърде много хора на земната топка, а и твърде силни), и ако не успеем да ги разрешим до половин-един век, то лошо ни се пише. Подходът на разглеждането ни е философски и психологичен, но и популярен, така че няма нищо недостъпно за широката публика (ако тя вземе да прояви желание да се замисли). В края, по стар навик, има и поетично приложение (на английски).         — — —           0. Предварителни бележки       Сигурно няма да "открием Америка", като заявим, че основните причини за нашите страдания, т.е. поправимите от нас, или тези, които стоят извън безразличието към нас на света, в който живеем (като този свят някои читатели, ако желаят, могат да си го заменят с Бога), се коренят само в човешките недостатъци, наричани още пороци или грехове, както и в лошата социална уредба (която е следствие от нашите недостатъци). Това е известно от древните източни философии (от "сутрешните" страни — Morgenländer —, както казват немците), но докато в древността човека е бил доста по-слаб от днешния, то и щетите нанасяни ни от самите нас са били по-малки, или поне съизмерими с тези, които ни нанася природата, така че ситуацията е била що годе поносима, ама сега вече не е така. Защото видяхме (е, някои не са видяли лично, но сигурно не са съмняват), че ХХ-ия век беше най-кръвопролитния в човешката история, а съдейки по началото на ХХI-ия, не ни очаква нищо по-добро! Още преди хиляди години някои мъдреци са осъзнали, че не се ли промени човека, то в никакъв рай няма да влезем, и затова (а и по други причини) са възникнали религиите. Така че тя тази психична промяна на човека е нужна, но тук няма да се занимаваме с морални нравоучения (по повод на които автора е стигнал до извода за необходимостта от възникване на някаква атеистична религия, но за това — на друго място), а ще разгледаме някои конкретни злини и ще предложим (където може) конкретни "лекарства", без да търсим тотално решение, защото трудностите са част от живота ни и е наивно да се надяваме(противно на медиите, които са готови да хвалят, или пък да оплюват, всяко управление, на което служат), че някога ще влезем в рая. Но преди това някои общи забележки, или закони на живото, на човека, и на обществото, без съзнаването на които можем само да преливаме от пусто в празно. Те са доста общи, навярно и метафизични, но това не е научен трактат, а популярно разглеждане, така че и интуитивното познание може да ни върши работа.      Първо за силата, понеже, искаме или не, ние живеем в един свят на силните — This is a man's world, както се пее в една песничка — и в този свят дори и правото се определя чрез силата. С нашето право нещата са ясни, защото то идва от "правата" или дясна (според руснаците) ръка, но и при немците Rechtsanwalt е адвокат, където първата му част е пак дясното, а втората е производна от walten, което е господствам (от там е и нашия владика и владеенето), така че това е човека, който със сила налага правото; такова виждане има и в арабския, където правото било "хагг" или "хак" (от там и известния в миналото "диш хак", зъбния данък), но звученето на думата е като удар с тояга по главата. Е, щом като силата решава, то е естествено да очакваме всичко живо да се противи на въздействието, но важния закон, на който искаме да акцентираме е, че при живото противодействието не е равно на действието, т.е. закона на Нютон тук не важи, и по-точно: на силно въздействие обикновено съответствува слаба реакция, а на слабо — силна! Подобно поведение се наблюдава и при растенията, но ние няма да се занимаваме с тях, а с животните, и най-вече хората, където такава неадекватна реакция е съвсем оправдана, защото тя води до отбягване на въздействието, когато то е слабо (по-силно отхвърляне), или до пестене на сили, когато въздействието е силно и все едно не можем да му се противопоставим. Примерно: ако ни ударят един шамар, ние можем и да утепим човека за едното нищо, а така е и при законите, където за една открадната кокошка, да речем, глобата е колкото за десет, докато при убийство, дори и многократно, виновния често дори остава жив. Това е разумна реакция, но лошото е, че само такава реакция не е достатъчно разумна за човека (като homo sapience), освен това ние, като правило, гледаме все да засилваме реакцията (защото екшъна е това, което ни прави кеф), и не се усещаме òвреме да я намалим, което, очевидно, води до ескалация на насилието.      Друг важен момент е, че разумността на нашите действия е нещо много съмнително и ние, обикновено, действаме разумно, чак след като сме изчерпали всичките неразумни начини за постигане на целта, защото интелекта за нас е един още недоразвит инстинкт, но и това ни е малко и в добавка се проявява и закон за подтискане на разума в голями групи хора. Това ще рече, че не само мнението на групата е доста по-лошо от това на най-умните в нея (усреднявайки глупостта), но е по-глупаво и от средното, т.е. глупостта се налага, тя превалира, господствува, и тълпите действуват емоционално, като малките деца! Това, че не слушаме по-умните, си има своето обяснение (защото не можем да ги разберем и няма кой да ни гарантира, че те наистина са по-умни), но поне да се опитвахме да търсим някаква среда, но, уви, тъкмо средата ние никога не търсим и предпочитаме тоталните или крайни решения. А има и друг нюанс: когато засилваме дадено възприятие или чувство, то, поради зациклеността на всичко в нашия свят, почти винаги отиваме на другата крайност (но движейки се в същата посока), ала това е само една илюзия за подобряване на нещата, защото пак имаме крайно възприятие, докато разумното решение би било да станем безразлични в това отношение, което е точно равновесната точка в една центрирана модална скала (да речем, 0º на термометър от -50º до +50º, сгънат в кръг, но така че той и да работи).      И още нещо важно, този път за обществото като цяло: то все още е твърде неорганизирано, и при аналогия с живото е горе-долу на нивото на ... амебата. В смисъл, че в един многоклетъчен организъм всеки орган "знае" за какво е създаден и си изпълнява задълженията, докато в никое днешно общество това не е така. По-рано е имало различни опити за разумно регулиране (касти, аристокрация), но сега и тях ги отрекохме. Ама, ще каже някой, но нали всички хора, уж, са равни? И не ни ли стига тоталитарната номенклатура, ами сега и касти да си правим? Е, не става въпрос за това, но идеята си остава, организация няма, ние я имитираме с употреба на сила или принуда (от глад, примерно при капитализма, вместо камшика на робовладелеца), но това не кара хората да работят един за друг, а един срещу друг (с надеждата, че в хаоса нещата ще се организират сами). Ясно е, че в древните начини за организация има минуси, но те не са в самото предопределение, а в необвързаното с конкретната личност разпределение на дейностите, докато самата идея е разумна. А при днешния капитализъм се получава така, че колкото повече той се развива, толкова по-разединено живеят хората; хаосът може да е някакъв регулатор но в света на неживата материя (поради липсата на друг начин), ала в обществото това не води до нищо хубаво.      Така, и след това всъпително философствуване нека разгледаме по-конкретно някои от съвременните бичове или напасти.           1. Войните      Тук ще започнем с това, че войната, въпреки че латинците са я наричали "крайното средство" (ultima ratio), си остава едва ли не първото средство за разрешаване на международните конфликти, и чак след това вече се сяда на масата за преговори, ама от позицията на силата. Това, очевидно, не е разрешение на проблемите, а по-скоро едно ... кръвопускане, както рязането на вените в миналото, и със същото наивно обяснение по аналогия със, хъм, с мъжа, при който като му затвърдее един определен орган, и докато не пусне "нещо" не му олеква, та у тук така. Смело може да се твърди, че за всяка война има други, и то стотици пъти по-безкръвни начини, като да речем: спортни състезания, интелектуални двубои, икономическо съревнование, или пък, ако толкова много искаме да има жертви, то би могло да има и истински битки, но с 1/1,000 от състава на армиите и оръжието, или с еднаква численост (примерно по сто души). Но работата е в това, че докато няма убити, и то толкова, че народите да се стреснат и ужасят, то хората не мирясват. Изобщо, за всяка война си има икономически (понякога и идеологически или религиозни) причини, което е много добре известно, но има още и психологически причини, които се коренят в човешката натура, която е такава, че обича силата. С икономическите причини си му има "колая", и това е непълното владеене, пропорционално на вложените капитали, което е аналог на една търговска компания с дялове или акции, и слава Богу (и да се надяваме, че е така), че богатите страни най-после, след две световни войни, стигнаха до този извод. С други думи, вместо войни може да има просто икономическо съревнование; за силните страни това е едно разумно решение (вместо те да се избиват взаимно), а за слабите страни — е, ами че то изобщо не е работа, когато една страна е слаба, да почва да се бие със силните, нали? А пък за религиозни войни изобщо би трябвало да се срамуваме да говорим, защото всеки човек и народ има правото да си се лъжи с каквото му харесва; религията е преди всичко морал, а войната, както и да я погледнем, е неморална.      Но остава психологическата причина, че хората просто искат да се бият, да упражняват надмощие — това е мъжкото начало в действие. В това отношение единственото спасение, изглежда, е в мъжките спортове, а пък, ако толкова се налага, то да върнем и ... гладиаторските битки на Древен Рим, защото гладиаторите далеч не винаги са били принуждавани да се бият, а в повечето случаи това е било тяхното виждане за живота, тяхната професия. Дори при първа възможност бихме могли да помислим (в световен мащаб) и за някакъв остров (да речем Исландия, а в бъдеще и планета — Марс, примерно, след като бога на войната се казва така), където всички желаещи да могат да си формират отбори, или по страни, или както искат, и да си се трепят на поразия (ако компютърните игри не им стигат). Смешно или не, но такава изолация е нужна, защото може много хора да искат такива силни усещания, но поне 3/4 от населението не ги иска, и не е редно малцинството да му се натрапва.      Във всеки случай сегашната стратегия на заплаха от силата и обединяване във все по-силни военни блокове не е решение. Силата може да подчинява, но тя не убеждава, и като мине известно време, то войните пак започват (вижте Балканите, преди почти век и сега, вижте Близкия Изток от създаването на Израел, и прочее). А военните блокове и не решават икономическите причини, само удовлетворяват психологическите, но като разпалват чат-пат нови войни, защото: за какво са армии които не воюват? И после, много хубаво е в света да не се произвежда ядрено оръжие, ама така ли става? Това, което става е, че по-слабите страни не притежават (понеже силните не им позволяват да имат) ядрено оръжие, но тези дето са най-силните си го притежават, и няма никакво основание да се предполага, че те са по-честните или по-умерените, защото тъкмо те го използуват (поне за САЩ сигурно няма да отричате). И колкото са по-големи блоковете, толкова са по-големи и нещастията при сблъсъци. Ако идеята на такова окрупняване е някога да се стигне до един единствен голям блок, с което да се отрече съществуването на блоковете, то добре, ама целта не е и такава. Целта на военния блок, накратко, е да има войни, но по-малки, локални. Единствено икономическото съревнование (мултинационалите и търговците) могат да ни оправят, независимо, че и тогава пак слабите ще са губещи, но поне няма да има кръвопролития.      И още една забележка: понеже тук важи закона за неадекватната реакция, то всяка страна се стреми колкото се може повече да засилва отговора си, което и води до ескалация на битките, докато някоя страна не се види принудена да приложи слаба реакция (като се предаде). По силата на казаното в началото трябва да е ясно, че за приложение на слабо въздействие без принуда, или за безразличие, се иска доста разум, и в този смисъл студената война от миналия век между Запада и Изтока беше едно разумно решение, а още по-разумно беше обръщането на политиката на Запада от тази на "тоягата", към тази на "моркова" (има се предвид английското "stick and carrot approach", което е много хубава поговорка за това, как можеш да накараш едно магаре да върви, когато то се инати). И както се видя, едно такова интелигентно (но слабо по въздействие) решение, т.е. да ни подадат ръка, се оказа по-силно и от студената и от "топлата" войни, защото за нула време бившия Соц-Лагер се разпадна. Е, тук не се мина без Горбачовизма, но той стана възможен след като Запада вече беше почнал да ни пробутва "моркова" (или бучката захар). Така че и без войни проблемите, разбира се, могат да се решават.           2. Организираната престъпност      То и обикновената (хубава дума, а?) престъпност е социално зло, но с нея, криво-ляво, се справяме. Явно е, че тук се прилага закона за неадекватната реакция (на обществото срещу престъпността), като най-често принудата е силна, но понякога и слаба (при наказание за убийство, както споменахме). И понеже държавата е най-силната (т.е. прокуратурата и полицията), а престъпниците работят за себе си, то решение се намира, макар понякога да се налагат и жестоки закони. То, уж, е ясно, че не силата на наказанието, а неговата неизбежност, е важното нещо, но предвид на някои психологически моменти — човек се вълнува от голямата печалба (респ., загуба), а не от вероятността за това, а и неизбежността на наказанието е нещо съмнително — то се оказва, че и силата на наказанието има значение за престъпника (не за народа). Но и тук си струва да обърнем внимание на човешкия "навик" да се борим със следствията, а не с причините, защото при тоталитаризма, определено, престъпността беше по-ниска, и то не само, защото милицията биеше (и полицията го прави понякога), а и защото нямаше почва за финансови злоупотреби, понеже когато човек почнеше да харчи много пари това биеше на очи и го хващаха, ама сега не е така. Или друг пример: откакто се появиха банкоматите кражбите на пари навярно понамаляха, защото няма много какво да се открадне, но затова пък се крадат вещи.      Но да си минем към темата за организираната престъпност, където вече само с по-голямата сила позакъсахме. И въобще, какво е това организирана престъпност, и защо я има? Защото, ако гледаме само организацията, то и преди хиляди години е имало разни банди по друмовете, но днешните банди са по-други, и това, което ги прави по-различни е това, че те станаха един вид държава в държавата! За разлика от обикновената престъпност организираната работи не толкова за себе си, колкото за народа, колкото и парадоксално да ни се вижда това, или поне за една голяма част от него. Това е логично, поне от гледна точка на широкия размах, защото крупното предприятие не може да съществува, ако няма кой да му купува стоките или услугите. Примерно проституцията — тя съществува от векове и почти винаги е била забранена, ама хората си я искат, и ето как някаква организация идва на сцената. Или сухия закон в САЩ (то дори и "дивите" руснаци не са стигали чак до такъв абсурд, човек и бира или вино да не може да си купи, ама американците "им скриха топката", но тук не говорим за недостатъците на днешните демокрации, така че да не се отвличаме). Защото, както е казал шопа: "Онò що си трèбе, онò си го сàка!". Така че, колкото и неприятно, и на което и да е правителство, да е да си го признае, но съществуването на организирана престъпност е доказателство за слабостта на държавата и за лошото ù управление (непознаване, или несъобразяване с желанията на масите).      Когато народа (или част от него) иска нещо, дето е ясно, че не е хубаво (нито морално) има два начина за разрешение на нещата: или това се забранява, или пък се взема под контрола на държавата. При това под контрол се разбира както държавата "да си пълни гушата" (примерно акцизите за цигари и алкохол, или патента за проституция), така и просто засилване на контрола (като регистрация на оръжията, че и превозните средства, ако щете, защото най-напред те не са се регистрирали; или пък продажбата на опиати за медицински цели). И този контрол е, комай, единственото умерено разрешение на въпроса, щом някои искат, а пък други не искат, но това дето хората го искат е опасно и за другите. Така че в доста скоро време ще се въведе и задължително за всеки вземане на отпечатъци от пръстите (а не само на престъпно регистрираните), както и на генетични секрети, зъбни снимки, и всичко което стане нужно — да речем, всеки може да бъде задължен да си носи своя уникален номер (ЕГН при нас) на видно място (на токата на колана, или, ха, ха, дори на челото, като татуировка), евентуално кодиран (но да може да се прочете поне от органите на реда при специално осветяване). Това, очевидно, ни води към една полицейска държава, даже нещо повече, към полицейски свят, но това е единствената алтернатива на грубата и безкомпромисна забрана! Също, както се видя, вече и парите човек не може съвсем свободно да си ги харчи, защото при по-големи суми се иска доказателство за произхода им, така че трябва по малко да свикваме с това, че до голяма степен ще се връщаме към редица тоталитарни порядки, само че вече под диктата на НАТО, или Валутния Борд, или нещо подобно. След като не можем да осъзнаем, че свободата е нож с две остриета, и повече свободи значи и повече опасности за обществото, то ще трябва всичко да се регистрира и следи. Освен това да не забравяме още и че от свободата печели ... ами силния, разбира се, а не слабия!           3. Тероризмът      Това също не е нов елемент в човешките общества, макар че в последно време той много се разрастна, защото, въпреки силните охранни мерки, стана по-лесно да се стреля отдалеч и да се залагат различни взривове. На пръв поглед това е разновидност на организираната престъпност (защото те често са свързани), но според целите не е така, понеже тероризма не допълва управлението на държавата, а има за цел да го саботира или свали. Тук строгите мерки са по-скоро прах в очите на "популиса", защото: как ще накажеш един камикадзе? Той вече си е сложил главата в торбата, в името на идеала си, и смъртното наказание не го плаши. За него това е въпрос на приоритети на ценности. Единствената успешна борба с тероризма може да бъде като се отстранят причините за това, а те най-често са на верска или етническа основа. Понякога причините са и социални (бедните или угнетените негодуват срещу държавния терор) и по-рано се говореше за анархизъм (не само в Русия, макар че там си имаха традиции), но идеята за създаването на анархия или терор сред населението не е в това, че анархията е най-добрия регулатор ("анархия мать порядка"), а в това, че терора е най-лесната война! Той само на пръв поглед е много жесток, защото се случва в мирно време, и неочаквано, но иначе е доста по-безкръвен от една гражданска война, така че не се ли разбере това и не се ли борим с причините, то до никъде няма да стигнем. Това до което ще стигнем чрез ескалация на сигурността е да вземем да слагаме охрана не само на обществените места и в държавните служби, а и по жилищата, да опашем всеки район с ровове, бодлива тел, и кордон от полиция или армия, но това само ще ни усложни живота (ще живеем в мирно време като при война), без да ни помогне много.      Като разновидност на тероризма е и международния тероризъм, с който пък се борим в своята (или по-скоро, държавна) глупост чрез войни, но това също не е решение на въпроса. Има ли голямо недоволство сред народа, дори и в полицейска държава, а още повече в условия на демокрация, винаги ще се намерят начини за саботажи и терор. Това уж е добре известно, но никоя държава не го показва, понеже сме свикнали с приложението на силата и го правим и тогава, когато това не е добре. А още не сме видяли всичко, до което може да се стигне в близко бъдеще, защото терористите още не са взели да използуват ядрено, бактериологично (или, може би, някакво генетично) оръжие, но през ХХI век май ще имаме такава възможност! Защото вече не само оръжията станаха много по-мощни, но и масите станаха много по-безчувствени, и ако няма някой "екшън" на яве изобщо не се замисляме за нищо (а пък като стане такъв, и като се замислим, то измисляме не това, което трябва).           4. Наркоманията      И този социален бич не е от вчера, защото наркотици са се отглеждали по изтока (и юга) от хилядолетия, но тогава само старчоците са припалвали от време на време по някоя лулица, а сега това е приоритет предимно на младите. В основата на нещата тук стои ... ескейпизма, желанието за бягство от действителността, което е едно чисто човешко качество (въобръжението, изкуството, религиите, и прочее), така че и да искаме с него не можем да се преборим, но защо сега той стана масов, а по-рано, и при тоталитаризма, не беше така? Ами много просто: човек бяга от действителността, когато тя не му харесва, а това може да е в два случая, или когато живота му е много труден (но и тогава това по-рядко се случва, защото трудностите в живота са просто нужни), или когато живота е толкова скучен, че човек няма цел в живота, и това е причината сега. Уж при демокрацията живота е по-интересен, уж човек има много повече възможности за изява, ама на — младежта не мисли така! А това трябва да ни накара нас пък да се замислим, защото много добре знаете, че вече само с марихуаната нещата не се изчерпват, а се стига до съвсем тежки случаи.      Според автора тук има два момента, на които трябва да се акцентира. Единият е, че наркотиците не са за младите, а за възрастните, по простата причина, че стария човек има какво да си спомня, а и няма много какво да направи повече в този живот, а и освен това на него и по-малко му вреди. А вторият момент е, че забранения плод е по-сладък, и един тинейджър ще опита само защото знае че не бива (за да види какво ще стане, за да се почувствува самостоятелен, и тъй нататък). Но нито първото се разяснява добре на младите, нито по втория въпрос се прави нещо. И нека тук отново припомним една авторова сентенция, че най-лошото нещо на лошите неща е, че в тях има нещо хубаво (иначе те нямаше да владеят умовете на хората)! Та може би в скандинавските страни хората процедират по-добре (т.е. по-умерено) като разрешават продажбата на обикновени (сравнително безвредни) наркотици (и сигурно над дадена възраст); а освен това трябва да се прави и добро картотекиране на наркоманите използуващи по-силни средства. Иначе със забраната пак до никъде няма да я докараме, защото и това е поле за организираната престъпност. Е, разбира се, че и обществото като цяло, въпреки гъстонаселеността ни, трябва да се стреми да дава цели в живота, ако ще измислени (като "светлото комунистическо бъдеще"), защото той, живота, сам по себе си няма смисъл (ако, по някакъв начин, в името на нещо, не надскочим собствената си личност).           5. Корупцията      Това е въпрос, по който много се спекулира по всяко време, но пак не се гледа в корена на нещата, защото корупцията е един ... стремеж на системата да достигне нужната степен на зрелост! Всички знаете много добре, че повечето зеленчуци и плодове се консумират когато узреят добре, а така е и с капитализма. Изобщо, запитвали ли сте се някога защо яденето се ... вкисва? Ами, защото си иска киселото, за да се запази! Така и корупцията смазва системата, за да работи тя по-добре, това е допълнение към нея, което просто е нужно на масите, иначе нямаше да го има. Вярно е, че не е хубаво да се подкупват държавни чиновници, защото те свикват да си вършат работата само срещу някакъв подкуп (а същото важи и за келнерите, и въобще в сферата на обслужването), но от това губи ... държавата (или фирмата), а не гражданите, които биха искали само да знаят по-точно какъв е приетия бакшиш (и в някои туристически справочници той дори се дава). С други думи тук борбата може да бъде само срещу големите подкупи, а с "нормалните" такива най-простото е те да се интегрират в системата (като се уредят срочни услуги, които да се вършат срещу по-голямо заплащане, и това масово се прави). Когато хората стигнат до извода, че трябва да работят основно заради удоволствието от работата и нуждата от нея за другите — а това все някога ще стане, на фона на растящата безработица — то и корупцията ще почне да зачезва; както и ако няма условия за харчене на незаконно придобити доходи (към което също, малко по малко, се стремим).           6. Бедността      Както всички сте чували, бедността не е порок, но е голяма свинщина, особено в постиндустриалното общество. И свинщината е още по-голяма, когато за това няма никакви разумни причини, както е сега при нас (защото ние закъсахме не поради лоши лидери, не заради природни бедствия, нито пък в резултат на големи размирици и граждански войни, а само поради некадърен преход към демокрация, изразяващ се във връщане назад към "зеления" капитализъм). Според западните схващания човек е търсещо същество (wanting animal по английски) със следните пет нива на желания, почвайки с най-важното, а именно: храна, подслон, продължение на рода (най-вече секс), изява или кариера, и личностно усъвършенстване. Не е толкова важно как ще ги наречем, но е ясно, че всеки човек трябва да има осигурени първите три като насъщно необходими, а разликата между хората да може да става само по останалите две. Не е важно и как ще се задоволяват основните степени (може да е с купонна система, може да е някаква задължителна повинност, или като на всеки се плаща колкото да могат да се купуват основните неща, или със социални помощи, или специални магазини за бедни, и прочее), но важното е, че това е функция на държавата! При това тя трябва да се изпълнява без унижението на просията, а просто като гражданско право, което още никъде не е реализирано така, понеже всеки трябва поне да си поиска. Но пък не е толкова трудно това да става автоматично, примерно на базата на данъците, които може да се събират централизирано, и доходите на всички да са ясни; това хем ще осигури добро събиране на данъците, хем добро подпомагане когато се слезе под облагаемата база. Нещата може да се детайлизират (и автора го прави другаде), но тенденцията на развитие на капитализма е такава, че това е неизбежно (ако искате го наречете комунизъм или социализъм, а ако не щете — недейте), и тъй като парите като разменно средство все повече се елиминират на Запад, то и без нашето разглеждане сигурно ще се стигне пак до там.      Но като говорим за гражданско право (на сносно съществуване, според стандарта в момента), не е лошо да погледнем и в корена на злото, който е в това, че пари при пари отиват, или че богатствата се укрупняват, а ако някои фирми се и делят, това е за по-лесно управление (за да носят пак по-големи печалби), така че ... ами, излиза, че при капитализма, където основното нещо са капиталите, без тях не може да се успее, независимо от усилия или способности! Това е много важно да се знае, защото по този въпрос много се спекулира, а ако допуснем че способния би могъл сам да успее (т.е. да забогатее, защото тук морални ценности няма, а има само груби сметки), то тогава все ще се намери някой богат, който да купи нашия способен човек, за да работи за него (както и става, разбира се), и това ще е изгодно и за способния и за богатия, така че способния още от самото начало ще е такъв само под крилото на богатия. Това е елементарна уловка, но тъй като хората нито са самокритични, нито желаят да мислят, то много лесно се хващат на нея. Да де, ама, след задоволяване на основните потребности, тъкмо способния (в нещо свое) трябва да може да успее, а не да се продава и работи за други идеи. При развития капитализъм хората са се нагодили криво-ляво към този момент (чрез разни начини на спонсориране), но това не е разумното решение, защото всеки се ражда различно богат.      Е, значи тогава несправедливостта започва още с раждането на всеки, по простата причина, че има ... наследяване на собствеността! Ако се замисли човек, то таково нещо няма при никои животни, и само власт-имащите са тези, които пречат за правилното решение на нещата, защото едно нещо е някакво минимално наследяване на: жилище, кола, и дребна собственост, а съвсем друго е едни да се раждат много богати (така че, ако не прахосват само парите си, то трябва да ги влагат в нещо служещо за експлоатация на другите, нещо дето да множи парите им), а пък други доста бедни. Този въпрос също изисква по-подробно разглеждане, но тук ще споменем само по-важните моменти, които са в това, че трябва да има някакъв установен минимум на достатъчно богатство за съвсем сносен живот дори без човека да работи, но когато се наследяват суми или активи над този минимум те да се облага драстично (да речем, да остават само 10% от парите) и всичко останало да отива в полза на държавата и/или общината. Освен това тези натрупани средства (акции на предприятия, земя, и прочее) трябва не само да остават в държавата, а да се разпределят периодично и по случаен начин сред всички граждани (ха, ха, и сред селяните също). Това ще подобри жребийния елемент на нашия свят, както и подобава в едно добро общество, и няма да пречи на бизнеса, защото става дума само за наследяване, а не за експроприация приживе (и ако някой толкова иска да знае при кого ще отидат парите му, то никой не му пречи да ги прехвърли на когото си иска, с уговорката, че приемащата страна си плати съответния данък, ако трябва).           7. Разединението      Това също не е порок, но може да донесе много нещастия на хората, защото идеята на всяко общество е да накара хората да работят един за друг, а не против, както вече споменахме в началото. По принцип няма нищо лошо в един здрав индивидуализъм, но общество основано само на противодействие между егоистични интереси не може добре да просперира, така че и тук трябва да се търси добра равновесна точка. Когато страната е, общо взето, богата това особено много не пречи, но далеч не всяка страна е такава и ние поне не сме от богатите. Но и в богатите страни хората се обединяват в разни съдружия, клубове, и прочее (дори повече от нас, защото могат да си го позволят), пък и думата ни е не толкова за явните сдружения, колкото за отчитане при нашите постъпки на съществуването и на другите около нас, за любовта към ближния си. Това е въпрос на рефлектиране на мислите на другите (примерно: аз мисля, че той мисли, че ... и тъй нататък), което може да е на няколко нива, но поне едно-две са винаги необходими, иначе нещата не вървят добре. Вземете за пример проституцията, където на хората им се иска това да е възможно, но никой не иска собствената му дъщеря (или пък син) да се занимава с това, но така обществото се разделя поне на добри и лоши. Или пък сега, при платена здравна помощ, всеки лекар гледа да има повече болни и с удоволствие ще им измисля болести; или пък платено образование, което корумпира образователната система. Не че трябва да се откажем от конкуренцията, но не е редно да се отказваме и от морала.      И още нещо, понеже разединението ние сами си го правим, без да има разумни причини за това, поради така трудно отдаващата ни се толерантност. Етимологично в тази дума за Запада има някаква тяжест, която ни пречи, но е крайно време да се научим да се понасяме въпреки разликите (стига това да не е социално опасно), защото вече живеем бая на гъсто и просто иначе не може. Пък и разумната реакция на засилващ се дразнител (както говорихме в началото) не е в минаването на другия полюс, а в безразличието, което тук значи приемане на съществуването на дадено явление при други хора (примерно на хомосексуализма) без да го одобряваме за нас, а не да заставаме на нож срещу такива явления. Тук проблемите идват и от религиите (като пазители на морала), които твърде рядко са толерантни, но е редно по-често да мислим за социалната цена на налагането на нашето виждане, както и за правото и на другите да си имат свои истини, или дори да се лъжат както си искат. Колкото и дребничко да ни са вижда това наше прегрешение, то смело може да се каже, че най-големия грях на съвременния човек (като изключим явно антисоциалните явления) е неговата нетолерантност.      Е, има и други социални злини, като неразумната гордост (по руски гордыня), например, която също изглежда нещо дребно, но пречи много в обществото, но тя може да се кооптира с нетолерантността, а е и време да приключим нашето разглеждане.      04. 2004       — — —           APPENDIX           Homo Sapience   Homo, Homo, sapience, All you need is happyence, But to live in paradise You have to be just more wise!     Or, to put it like refrain:     Try to show that you have brains! Not to be like, say, Einstein* — That is not what I've in mind —, But it will be simply great, If you'll learn to tolerate.     Or, to put it like refrain:     Try to show that you have brains! Toil to rate the others' wishes — Not like yours, but every species Have the right to ... fool themselves, And to boast, and ring the bells.     Or, to put it like refrain:     Try to show that you have brains! Well, it might be otherwise (But I don't think that is nice), You may live to be ... moron — If you like it, just go on!     Or, to put it like refrain:     You may just have little brains. You may think you are the Lord, What you want you may afford, You have taste and you have style, And you can't be bad or vile.     Or, to put it like refrain:     You may just have little brains. So, my dear Homo sappy, Two ways to the being happy: One is to improve yourself Live with others, make it well,     Or — and this's the last refrain —     Live to show that you've not brains,     Being vulgar, mean cretin**.      04. 2004        [ * You have to read "ei" here as the Germans read it, i.e. as 'ay', like in "mine". ]      [ * And here read it French-like, 'kreten'. ]            — — — — —