Р А З У М Н И Я Т Ч О В Е К
(ФАНТАСТИЧНИ РАЗКАЗИ)
— — — — —
Тъй като това е цяла книга то нека дадем идея за
корицата
(ако няма по-добри предложения).
Отпред
: На синкав фон, в средата окачени на една връв висят везни (аптекарски), в лявото и по-тежко блюдо на които е поставено земното кълбо (с картинка на континентите), а в дясното се вижда само едно стръкче детелина (в саксийка) с по четири листенца, като символ на щастието.
Отзад
: каквото и да е, а може и нищо.
— — — — —
СЪДЪРЖАНИЕ
Предговор
Новобранецът
Логична мисъл
Откритието на професор Колосов
Стимулаторът на Питър Мак-Грийвз
Детелината
Брачното предложение
Право на избор
Homo Rationalis
Тунелът
Канибалите
Биологичен партньор
Поръчката
Шестият ден
Homo Retarded
Нови ?
— — — — —
ЧАСТ ТРЕТА
СТИМУЛАТОРЪТ НА ПИТЪР МАК-ГРИЙВЗ
Редица съображения ме накараха да систематизирам спомените си за моя дългогодишен приятел и съдружник Питър Мак-Грийвз. Казвам "накараха", защото не съм го виждал вече почти четири години, но той е жив и здрав, понеже веднъж на 3-4 месеца получавам съобщения от него. Информацията, всъщност, е само
, т.е. "жив съм", но пък повече и не ми е нужно засега. Основният ми стремеж при написването на тези страници е желанието ми да хвърля правилна светлина върху живота и дейността на "великия Пит", както мнозина справедливо го наричат. Като негов единствен съдружник и близък приятел през последните десетина години аз познавам добре този наистина велик човек, достоен не само за своето време, а и за бъдещето, което той често правилно предвиждаше. Никога, обаче, не споделяше нещо с мен преди то да се е оказало актуално, или преди да е дошъл момента, когато щях да му повярвам.
Е добре, аз го познавам отдавна, защото се учихме в един колеж, но това време няма нищо общо със стимулатора му. Той беше доста висок на ръст и в младежката си възраст изглеждаше много слаб, но после с годините се позакръгли малко, така че сега е по-правилно да го нарека строен. Очите му са кафяви, но упорити и най-често замислени, косата — все още смолисто-черна, носът — правилен, походката — вечно забързана. Впрочем надали има някой, който да не го е виждал на снимка. Мога още да добавя, че има навика да бръчка челото си, когато мозъкът му е заангажиран с нещо, и да се чеши често по носа, като че ли от там му идва вдъхновението за работа. Сред другите момчета от колежа се отличаваше с весел нрав и огромно трудолюбие. След това, обаче, пътищата ни се разделиха и аз знаех само, че бе влязъл в университета и изучаваше медицина, а две години по-късно научих, че се прехвърлил в математическия факултет, като накрая завърши, или психотроника, или нервобионика, или молекулярна електроника — ще Ви излъжа, защото точно не помня, пък и той не беше от приказливите, когато ставаше дума за него самия. А и как да помня, като тогава не бяхме заедно, пък и аз след като получих мениджърската си диплома, карах все "на педал", като лягах и ставах с борсовите акции. За пет години успях да натрупам към 400 хилядарки, започвайки почти от нула, т.е. от 15 хиляди 242 долара, три костюма, и някои полезни познанства на баща ми. А когато прехвърлих милиона работите ми потръгнаха още по-добре.
И така, след като за десетина години се бяхме виждали два или три пъти, и то все случайно, представете си моето учудване, когато един септемврийски ден секретарката ми съобщава, че някой си Грийвз искал да ме види по лична работа. А тъкмо тогава борсата се беше оживила като никога за последните няколко месеца и работа — колкото искаш, че и повече. Е няма как, приех го, все пак стар приятел е и може да е позакъсал нещо, помислих си. Бих му дал хилядарка, но не повече, защото, все едно, не мислех да си ги искам обратно. Та влезе той, ама добре облечен, сит и весел, както по-рано. Ръкувахме се, побъбрихме малко за стари познати, поканих го, разбира се, на гости да го запозная с жена си следващия уикенд, или пък когато пожелае, стига борсата да е закрита, и вече си поглеждах часовника, защото времето, както знаете, е не само четвърто измерение, но и нещо по-осезаемо. Спомням си, че тогава валеше дъжд — запомних, защото си помислих, че щом в такова време е дошъл сух, значи е я с кола, я с такси, и, следователно, работите му не ще да са зле. Та седи си Пит съвсем спокоен в креслото, поглежда замислено дъжда през прозореца и така, сякаж между другото, ме пита, ама представяте ли си, пита ме: искам ли да стана по-добър, по-чувствителен и благороден? И това, когато борсата се е подпалила, можете ли да повярвате? Той, обаче, не чака дълго и премина в настъпление:
— Виждаш ли, Стийв, аз съм учен и хуманист, може би и идеалист, но все пак знам, че ти си бизнесмен, и щом ти отнемам вече 12 минути при това положение на борсата, значи имам основания. Въпросът ми не е за тебе лично, а за човека въобще. Трудно някой ще се съгласи да бъде по-добър към другите, защото така по-лесно ще бъде излъган, но всеки иска
да са по-добри към него. Е, аз знам един начин от това да се направят пари, и то много пари дори и за теб! Засега толкова, постарай се да намериш време да наминеш към мен на този адрес в течение на една седмица, по всяко време на денонощието. Няма нужда от предизвестие, защото аз почти не излизам от къщи. Спомни си, че не съм те лъгал досега, така че е в твой интерес.
Толкова, остави ми визитната си картичка и излезе. Виж го ти, помислих си, знае за борсата и изглежда не лъже. Сигурно предлага съдружие. Какво пък, бих могъл да рискувам 50-тина хиляди, защото винаги ми е изглеждал способно момче. Все пак без малко да забравя, тъй като работите се завъртяха така, че нямах време, не само да ям като хората, ами и да се наспя както трябва, а пък жената съвсем я забравих. Три дни не се прибирах в къщи преди полунощ и добре, че накрая се сетих, та отидох при него на четвъртия ден. Помня, че беше около 10 вечерта, но той като че ли ме очакваше, въпреки късния час.
— Заповядай, приятелю. Ей сега ще направя кафе, за гарнитура на коняка, защото се налага да съобразяваш още час-два.
Чукнахме се, изпихме по две чашки от съживителната напитка плюс кафето, и той ме поведе в другата стая. Там имаше някакъв голям шкаф, абажур до него, и две кресла — едното до прозореца, а другото под абажура. Той се инсталира на едното кресло, до прозореца, а аз на другото, с гръб към шкафа.
— Нещо е задушно, ще проветря — каза Пит, като включи някакъв вентилатор зад гърба ми и отвори прозореца. Така си помислих тогава, че е вентилатор, защото чух бръмчене, но духаше, всъщност, от прозореца, а не откъм шкафа.
— Е, как вървят работите ти на борсата, приятелю? — попита той. — Колко дребни рибки нагълта днес, или не си спомняш?
Ако щете вярвайте, ама да ми беше казал някой, че такъв въпрос може така да ме разстрои, щях да му се изсмея в лицето, а тогава ми се насълзиха очите. Някак си като на кино се видях като огромна акула и чувах как хрущят костите на рибите, които поглъщах, и уж бях сит, а дъвчех все нови и нови, даже съвсем мънички рибенца, и около мен едно такова страдание, такова страдание — не мога да го опиша! После изведнъж изплувах и усетих, че сега пък съм някакво огромно чудовище, като от филмите на ужасите, и тъпчех всички около мене, и пак писъци, страхотии, и морета от кръв. Беше ми едно такова, гнусно, защото разбирах, че аз съм причината за тези страдания, знаех, че така бе всеки ден, и ми се искаше да направя нещо, нещо хубаво, за да помогна на хората наоколо. И ето че картината се промени: всички бяха весели и доволни, стига само да ги погледнех, защото вече бях добрия вълшебник и помагах на всеки. После някак си образите поизбледняха, аз още раздавах по нещо на когото можех, но все по-малко и по-малко, и разбирах, че така си е редно, и никой вече не ми се сърдеше, и аз си бях пак същия Стивън Колинз, а срещу мене седеше усмихнат Пит и ми обясняваше, че не бил искал да ме наскърби. Аз се досетих, че той бе доловил за какво си бях мислил, и се чудех как можех да разсъждавам, не като гимназист, ами като първолаче? Като че ли аз щях да променя този свят, още повече, че съвсем не съм недоволен от него, а даже ми харесва, и колкото повече пари имам, толкова повече ми харесва. Е, сконфузих се малко, но изглежда, че тези дни съм се бил попреуморил и трябваше да си почина, помислих си, а Пит ми подаде чашата, заведе ме в другата стая и започна да ми обяснява. Хвана ме яд, че си прави такива опити с мен, но постепенно се убедих, че беше прав, защото иначе, естествено, нямаше да му повярвам.
— Виждаш ли, Стийв, — продължи той — наложи се малко да ти въздействувам, но няма нищо страшно, защото съм експериментирал много пъти със себе си. Вярно е, че не очаквах чак толкова да се развълнуваш, но така е даже по-добре. Това е моят Обратен Стимулатор и затова те повиках. Разбира се, този шкаф е само опитен образец, голям и неикономичен и с радиус на действие едва 60 см, така че трябваше да седнеш точно под излъчвателя, но фактите са налице. Действува, в което сам се убеди.
— Ако на това му викаш действие — подхвърлих аз, поовладян.
— Извинявай, ама ти още не си осъзнал всичко, което изпита, така че нека ти обясня малко. Не принципа на действие, разбира се, защото това е доста сложно, но за теб е важен ефекта. Нарекох го "Обратно Действуващ Чувствен Стимулатор", или накратко BOSS
*
. Няма да се впускам в дълбоки философски разсъждения, макар че часът е късен, всичко е спокойно, и е време за сериозен разговор за смисъла на живота пред пламъка на догарящите в камината цепеници, или пролежали милиони години в недрата на майката Земя овъглени представители на праисторическата флора. — Той си беше такъв, Пит, когато бе в добро настроение често изпадаше в някакъв лиричен екстаз. — Нищо че нямам камина в къщи, но тя присъствува незримо в нашия разговор и сгрява душите ни, заедно с гаврътнатите чашки. Е, както и да е, ти знаеш добре, че живота е пълен с противоречия и човешката природа също. Това е толкова старо, колкото и света, но затова пък е вярно. Например, всеки човек иска да помогне някак-си на другите, но ако може да бъде сигурен, че с това няма да навреди на себе си, нали така? Та моят стимулатор подтиска, по определен начин, инстинкта за самосъхранение и човек съвсем осезаемо чувствува неудобство от страданието, което причинява на другите със своите постъпки, но това далеч не е всичко. Той действува обратно, т.е. сам възприемаш това, което искаш да направиш на другите, и то усилено и картинно, така че ти се иска да помогнеш на всеки, пренебрегвайки дори така наречения "здрав разум". Разбира се, всичко зависи от силата на излъчването — впрочем, ти добре го почувствува. Затова съм го нарекъл обратен чувствен стимулатор, макар че би могъл да се нарече още и "Усилвател на Съвестта", но ми се струва, че последното название едва ли би се харесало на купувачите, докато в това "господар" има нещо от Бога, не намираш ли?
[ * От английски: Backward Operating Sensual Stimulator, но освен това абревиатурата дава boss, което значи: шеф, началник, господар. ]
— Виж какво, Пит, уморен съм и не разбирам за какво ти е всичко това. — признах си аз — Преживяванията ми не бяха от най-приятните, а аз точно знам, че никой не би искал да има нещо, от което ще страда, освен ако не смята да го приложи към друг, но в такъв случай има къде-къде по-сигурни средства.
— И да и не, Стийв. Аз не твърдя, че това е неземно удоволствие или панацея за всички страдания. Нещо повече, той е противопоказан за някои професии. Ами представи си лекар, който само от вида на спринцовката започва да плаче и да си бие сам инжекции! Та той няма да помогне с нищо на болния, а и ще навреди на себе си. Въобще моят стимулатор е полезен за психическа разрядка при неработни условия, или за създаване на фонови емоции. Например, и най-обикновената съпруга ще стане под негово въздействие съвършено неузнаваема. Тя ще бъде идеалната жена, драги, защото не само ще обича съпруга си, но и ще
своята обич. Това е то обратната емоционална връзка! Когато, обаче, трябва да се вземат бързи решения, стимулаторът само ще забавя действията и те дори може да се окажат неправилни. Но моят BOSS почти няма следоперативно въздействие. Скоро след изключването му човек разсъждава пак така, както и по-рано. Разбира се, спомените и преживяванията остават, но нищо повече. Може би само при по-продължително, системно и доста мощно въздействие ще се получи някакво трайно психическо изменение, но това съвсем не е нежелателно за обществото като цяло. Е, мисля, че в общи линии ти обясних.
Наистина започнах да проумявам по малко. Ще има купувачи, вече бях сигурен в това. Ами че в САЩ има над 100 млн. семейства; нека си купи всяко десето (а при добра реклама може и повече) — това прави 10 млн. апарата. Ако печелим само по сто долара на парче, това дава цял милиард. Дори да е още пет пъти по-малко, играта пак си струва, мислех си. Отдавна разбрах, колко силно бях занижил оценката си тогава, но всичко изглеждаше толкова фантастично.
— Пит, мисля, че схващам вече нещо — обадих се аз. — Сигурно имаш и конкретен план. Как си представяш това "масово стимулиране"?
— Разбира се, че имам план. Този шкаф оттатък е опитен образец и ми струва около 60 хиляди плюс седем години работа. Не е малко, но това са издръжките за разработката. Та аз купувах сумата неща, които после се оказаха ненужни, а и трябваше да живея някак си и да ползувам най-различна литература. Мисля, че в този вид второ копие ще излезе около 10 хиляди.
— Не е ли много, Пит? Кой ще даде толкова?
— Почакай, Стийв, ще разбереш. Засега нещата са в такова положение, че за около година, година и половина, мисля, ще мога да разширя обхвата му значително. Виждаш ли, още е рано да се говори за намаляване на размерите и за масово производство. Това ще стане, може би, след 4-5 години. Най-напред ще направя точно обратното — ще построя Big BOSS, което ще е по-лесно и ще може да се разработят дребни серии от 20-30 до стотина апарата годишно. За първите две години това ще е достатъчно. Трябва да постигна обсег на действие до 50-тина метра в радиус. Мисля, че такива стимулатори ще ми струват не повече от 50-тина хиляди парчето. Тогава ще влезе в действие програмата "Катедрала". Стийв, аз съм атеист, но не виждам защо да не помогна на църквата, ако и тя ми помогне (да натрупам начален капитал, де). Сигурен съм, че ще ми дадат към половин милион, поне за първия Big BOSS. Няма да е много за църквата, защото тя има средства. А нали това,
, ще прави хората по-добри, макар и само за кратко време, докато са в храма. За такова реално доказателство за своята сила никоя религия не е и мечтала, при това може да се мине и без проповеди — съвестта ти сама ще ти проповядва! Разбира се, за да стане всичко това ще ми трябва помещение за предприятието, заплати за десетина души за първите две години, материали за поне 10 големи стимулатора, а може би и други разходи. Ето тук стигам до твоята помощ. Аз нямам и хиляда долара, тоест нула. Трябва ми към един милион, следователно от теб, ако не възразяваш.
Е, всъщност, аз и сега се чудя дали не ми бе подействувал малко стимулатора онази вечер, защото все пак се съгласих. Действително след два дни, но решението взех още тогава. Естествено негодувах, възмущавах се от сумата, и прочее, но Пит беше преценил всичко.
— Стийв, аз не настоявам. Мисля разбираш, че имам поне още десетина варианти, — продължи той — но ти ми подхождаш повече от някой непознат банкер, църква, или генерал. Все пак помисли си три дни. Не е изключено да стигне и половин милион, и то на първо време около 200 - 300 хиляди, а останалото — в течение на една година. Делим по равно, независимо че моя начален капитал е само първия вариант и аз самия.
Вече почти си бях тръгнал, когато той добави:
— И още нещо, Стийв. Особена защита от моя стимулатор не е нужна — той просто има определен радиус на действие и създаваното от него поле практически не прониква през стените. Но все пак имам едно условие: никога и при никакви обстоятелства няма да разработвам прав стимулатор, или обратен на обратния, или както искаш го наречи, който да подтиска съвестта, или да засилва инстинкта за самосъхранение и агресивността извън допустимите граници. Това е вече всичко и, естествено, пълна тайна! Ще чакам решението ти.
Така завърши този паметен за мен есенен ден.
След една седмица официално основахме нашето предприятие. Наехме едно малко имение и няколко техника и Пит започна работа по своя Big BOSS. На този етап се виждахме около веднъж седмично — повече и не беше нужно, — така че аз продължавах игрите си на борсата с променлив успех. Спомням си, че ми направи голямо впечатление как Пит провеждаше грубите експерименти за работа на апарата върху котки. Да, да, върху котки и мишки. Не можете да си представите какво умиление и нежност изпитваха тези дребни хищници към своята, иначе естествена, плячка, щом попаднеха в сферата на действие на устройството, и то при положение, че бяха държани по ден-два гладни, което бе съвсем противоестествено. Интересното за мен, всъщност, бе това, че стимулатора действува и на други бозайници. Помня че веднъж разпитвах моя приятел за принципа на работа и той ми обяснява нещо за някакви вълни и полета, но от всичко това разбрах много малко.
Имаше някакъв тесен диапазон на честотата, който трябваше да се поддържа, иначе апарата просто не действуваше, ако не се смята лекото главоболие, затова най-прецизната операция после, когато започна масовото производство, бе настройката. Все пак аз проумях, че при изменение на честотата в големи граници не можеше да се постигне обратния ефект, от който Питър толкова се опасяваше. Създаденото поле влизаше в резонанс с едни "ламбда" вълни на бялото вещество на мозъка и по този начин се въздействуваше на човешкото съзнание, като апарата подтискаше инстинкта за самосъхранение, усилвайки многократно неговата противоположност. За да се изработи прав стимулатор на инстинкта за самосъхранение трябваше да се слезе на по-ниско, "животинско" ниво в подсъзнанието и да се открият някакви други вълни, което беше принципиално ново нещо. Тогава той разценяваше срока за такова откритие на около 20-25 години, но вече изминаха десетина, а и твърде много институти работят сега в тази област, та може би има някакви резултати, разбира се секретни. Под въздействие на такова поле човек би живял абсолютно сам за себе си, игнорирайки останалите. Това би унищожило всяко общество и, естествено, никой не би искал такъв източник на анархия, но ако се приложи към друга държава би имало страхотен ефект. Тъкмо затова Пит се страхуваше, че на някой генерал би харесала подобна идея, макар че за ефективното ù приложение би трябвала огромна мощност. Предвижданията на моя приятел, обаче, винаги са се оказвали верни, и може би затова сега той се крие някъде, но къде именно, дори и аз не знам.
Около осем месеца Пит работи наистина неуморно, но затова успя да създаде голям стимулатор с радиус на действие от 30 до 60 метра, в зависимост от желанието. Преговорите с първата църква бяха завършени само за две седмици, като по това време вече имахме официален патент за прибора. Тогава разширихме предприятието си до 24 души. Ако не се смята патента, в който не бяха подробно указани конкретните детайли, то всичко се пазеше в пълна тайна. Църквата, разбира се, си мълчеше, защото, както казваше моя приятел, тя затова и съществувала толкова дълго време: защото знаела как да събира, пази, и използува наличната информация. Какво беше в първите няколко седмици, когато почти едновременно, след кратък ремонт, заработиха няколко големи католически катедрали, вие всички знаете. Ако имаше църковна борса то акциите на тази религия биха подскочили поне два пъти, но това беше моментен пик, защото Пит не мислеше да подпомага само католиците. Ние сключихме договори и с протестантите, и с адвентистите, и с източно-православната църква, и с мусулманите, и с три будистки секти, и с още много други. След около година бумът попремина, но дотогава аз отдавна си бях възвърнал своя милион и нашата фирма ни беше донесла общо към 37 милиона долара. Стимулаторите продавахме по 600 - 800 хиляди и дори по милион и двеста хиляди, в зависимост от мощността им.
По това време бяхме сключили и няколко договора с крупни концерни за оборудване на цели заводски халета с такива апарати. Там се използуваше предимно периферното и най-слабо поле, поради което вместо един голям излъчвател монтирахме понякога до двадесетина по-малки, но равномерно разпределени в помещението. Това даваше около десет процента повишение на производителността на труда на работниците, тъй като засилваше чувството им за отговорност пред ръководството на концерна, но в това отношение трябваше да се работи доста предпазливо, за да не се увеличат злополуките поради прекалено усърдие, така че ние скоро прекратихме тази дейност. Повече от това, изглежда, и не можеше да се получи, защото при малко по-силно въздействие хората ставаха толкова емоционално затормозени, че просто не можеха да работят. Все пак фирмите бяха доволни, защото на много места след инсталирането на тези устройства бяха избягнати редица назряващи стачки.
През тази втора година на сътрудничеството ни Пит успя да завърши в общи линии работата по миниатюризацията на апаратите, и след още няколко месеца, през третата година, вече имахме готов масов стимулатор, който също бе патентован в различни варианти. Тогава разширихме много предприятието като работниците ни достигнаха до 300 души, при все че редица възли получавахме готови от други фирми. Имахме и 20-тина инженери, 5-6 лекари, и солидна охрана. Около нас вече се носеха всякакви слухове, започнаха да се появяват конкуренти, но ние имахме патента и работехме с пълна пара. Нашата фирма беше станала широко известна, и с просто копиране на детайлите друг производител не можеше да ни конкурира, а за да се направи нещо по-различно, но с подобно действие, трябваха години, защото основната теоретична част не бе публикувана никъде.
Скоро складирахме 100-тина хиляди бройки от първия масов семеен стимулатор — всички сте го виждали: неголяма кутия с добър дизайн и тегло към три килограма, като излъчвателя беше във вид на обикновена нощна лампа, а радиуса му на действие бе от два до четири метра, т.е. напълно достатъчен за една спалня. На четвъртата година ги пуснахме на пазара по 1,950 долара, докато на нас ни струваха само по 350. През тази година производството ни нарасна още няколко пъти, като достигна максимума си през петата, и продължи така до към средата на седмата година, когато произвеждахме вече 4-5 вида семейни стимулатори. Вие знаете, че благодарение на тях за две години бе отбелязано почти двукратно снижение на разводите. Аз още пазя наградата на Американския Женски Комитет, с която ние с Пит бяхме най-тържествено обявени за негови почетни членове.
По това време конкурентите вече силно ни притискаха и тъй като активите на фирмата надвишиха милиарда с почти половин милиард приход само през петата година, ние най-после склонихме и продадохме патенти на няколко фирми за общо повече от три милиарда долара. През това време все още произвеждахме по стотина броя Big BOSS годишно, предимно за църквите зад граница. Един ден, някъде в средата на шестата година, излязохме с Пит извън града. Тогава той работеше само по 5-6 часа дневно, докато аз още от втората година се отдадох изцяло на нашата фирма, като извършвах сам всички сделки, разбира се по указания на приятеля ми. И така, след като спряхме колата, тръгнахме да се поразходим малко пеш и след половин час той каза:
— Мисля, че стига толкова. Стийв, ти чувствуваш, че фирмата ни се замогна, както и трябваше да стане, но ти знаеш, че няма нищо вечно, особено в света на бизнеса. Трябва да си осигурим здрав тил за своя капитал и, естествено, не само в американски банки. Не пренебрегвай никоя страна. След две-три години ще прекратим дейността си. Продължавай договорите за продажба на патенти, защото те засега са най-доходните (дотогава бяхме продали само някои по-маловажни детайли). Потърси канали за осигуряване на чуждо поданство в неутрална страна, паспорти, визи. Смятам, че сега никой не ни чува: може да ми се наложи пластична операция. Възможно е да си сменя и името, или да използувам и други имена. И най-важното — без да бързаш! Ако трябва дублирай и триплирай вариантите. Мисля, че един-два милиона ще стигнат за тази цел, защото не всичко ще е легално. Не забравяй, че ни шпионират не само конкурентни предприятия, а и чужди държави, както и органите за сигурност.
— Но Пит, не се ли увличаш малко? Та ние имаме още поне 10 пъти повече покупатели в Америка. Ами в чужбина? Изглежда ми някак прибързано.
— Може би си прав, но засега. А аз говоря за след две до три години. Пък, ако ти е жал за милиона, вземи го от моя дял. Не настоявам да се възползуваме от тези варианти ако няма нужда, но аз чувствувам, че ще ми се наложи да се скрия след време. Възможно е да възникнат нови переспективи в научно отношение, може разработките да се окажат опасни за хората — нищо не се знае, така че ще ми трябва място, където да мога да работя необезпокояван и неограничаван от никого. В крайна сметка, драги, за какво са ми парите, ако не за да ги използувам така, както си поискам?
— Добре, приятелю, щом мислиш така, ще направя всичко необходимо. — отвърнах аз и потеглихме обратно към колата.
Не бяха минали и два месеца от този разговор, когато открихме първите подслушвателни апарати. Останалите събития са повече или по-малко известни на широката публика. Поддържахме мощно темпо на производство докато това беше необходимо, като същевременно продадохме и доста патенти, но това хич не беше лошо, защото ни носеше чиста печалба, и то не малка. Пит никога не е бил съгласен да основаваме гигантски концерн. Според него информация винаги ще изтича и нашето предимство бе не толкова в мащаба на работата, макар че предприятието ни съвсем не беше малко, колкото в бързината на действие.
Да, щях да забравя, произведохме и няколко хиляди апарата "Съвест" по поръчка на полицията. Това беше много лесно за Пит: просто изискваше по-голяма мощност върху сравнително малка площ. Използуват ги при различни рецидивисти. Казват, че при продължително и неспирно въздействие на тези стимулатори, за една-две седмици престъпникът можел да полудее от борба със собствената си съвест, но дотам не се стигало. Всъщност, всички знаете, че вече се говори за задължително и всеобщо профилактично облъчване с апарата "Съвест" по 15 минути веднъж на тримесечие, като дори става дума за всеки месец. Съмнявам се дали ще бъде проведен толкова общ закон, но и сега всеки обвиняем, още на предварителното следствие, се оставя за половин час "насаме със съвестта си" в специално оборудвани за целта стаички на всяко по-голямо полицейско отделение.
Разбира се, човек не може да запомни всичко. Ако пък реша да цитирам подред само почетните дипломи и награди трябва да се ровя цял ден из библиотеката ми за да ги препиша (Пит ме бе направил и завеждащ архива ни). Някъде към края на седмата година от функционирането на фирмата ни той ми съобщи писмено (тъй като вече избягвахме да разговаряме където и да било по въпроси от нашата делова дейност), че след половин до една година най-много ще трябва да преустановим окончателно работата и да закрием компанията. Дотогава имахме почти по 10 милиарда долара всеки, което хич не беше лошо за толкова малко време. По негово хрумване избрахме Деня на Независимостта. Две седмици след това Пит замина на някъде и аз свърших всичко останало. Прекратих договорите за доставка на части от външни производители с едномесечно предизвестие, разпуснах след месец всичките ни работници, като им платих още по две месечни заплати и им подарих по един семеен стимулатор последен модел, продадох останалата на склад продукция с 15% отстъпка, разпродадох оборудването и помещенията заедно с територията, на която бяха построени, разпределих последните постъпления от още към два милиарда долара между нас, след което фирмата "Пит БОСС корпорейшън" официално прекрати своето съществуване. През това време се виждах с моя приятел още два пъти за да му дам отчет за извършеното, както и да му съобщя шифрите на влоговете и банките, където съм ги превел, получих някои допълнителни указания от него за начините за свръзка, такива, че аз не можех да зная местопребиваването му, но той можеше да ме търси, ако намери за необходимо, и той изчезна.
Тогава почти едновременно в научните списания в редица страни се появиха негови статии. Изглежда че той, все пак, бе поддържал известна връзка със свои колеги-учени по света, защото се установи, че в редица лаборатории бяха направени прототипи на подобни стимулатори. Нашето предприятие можеше да господствува на пазара още най-много три месеца, така че Питър Мак-Грийвз пак се оказа прав в прогнозите си.
Разбира се, не съм сигурен дали, ако сега го срещна, ще мога да го позная, защото навярно е изменил външността и името си. Старите банкови сметки, където бяха капиталите му, сигурно отдавна са закрити и аз не знам повече за това, къде е той сега и как живее, от всеки редови гражданин. Понякога като размишлявам, а сега имам твърде много време за това, ме обхваща необикновен трепет при мисълта, че през последните четири години може и да съм го срещал не веднъж, но да не съм го познал, или пък той да ме е наблюдавал спокойно отстрани и да е запазвал инкогнитото си. Тогава, навярно, той продължава някъде да усъвършенствува своя хуманен стимулатор. Във всеки случай не го търсете по големите курорти, защото той никога не бе обичал човешките тълпи, нито щедрия разкош, в който сега би могъл да се къпе от сутрин до вечер. А и не вярвам той да стои със скръстени ръце, защото просто не можеше да живее без усилено умствено натоварване. Така както един спортист е принуден и след оттеглянето си от спортната кариера да тренира всекидневно, за да не го сполети инфаркта, така и Пит не може да е оставил своя мозък без насъщната му научна храна. И кой знае, дали няма някой ден пак да ме потърси за нов бизнес, ако му хрумне интересна идея? Аз винаги бих се радвал ако това стане.
1980
— — — — —
ДЕТЕЛИНАТА
Не ми вярват възрастните и това си е, както и да им обяснявам. То и приятелите ми не повярваха най-напред, ама като полежаха малко на полянката и като я разгледаха по-добре, после очите им станаха на палачинки. Само че аз ще почна от самото начало за да стане по-ясно, пък който ще да вярва. И ще го напиша като разказ, та като мине време и хората научат истината, да им покажа аз кой измисля и кой не.
Та, началото, значи, беше на 17 август 1965 година. То и целият разказ, всъщност, е само за началото, а кога ще дойде развръзката не мога да Ви кажа, ама и друг няма да Ви каже, ще знаете. Но няма да Ви разправям, че още щом се събудих и почувствах, че този ден ще се случи нещо необикновено, както често пишат по книгите, защото ще трябва да Ви излъжа, а пионерите не бива да лъжат (не че като пораснат пò може, ама на някои и окото не им мига)
*
. Тъй че денят си беше нормален — топъл и слънчев, защото беше през лятната ваканция, а тогава всеки ден е хубав, даже да вали като из ведро. Е, аз станах, измих се, закусих, взех една малка кофичка, и — хайде за малини.
[ * Разказът е писан в тоталитарно време, така че редица понятия са остарели, но не виждам смисъл да го редактирам, защото идеите са актуални. ]
Трябва да е било към 10 часа когато тръгнах, защото беше вече бая горещо. Кокошките ровеха в пръстта на двора, птичките чуруликаха, пчелите бръмчаха, и слънцето прежуряше отгоре, както си му е реда през август. Ромео потича малко след мен но после го домързя и се върна в селото, а аз продължих към Мечия дол, както му викат тук. Има-няма за час напълних кофичката и продължих да ям. Добре че майка ми я нямаше с мен та да ми се кара защо ги ям немити и да ми обяснява какви само микроби и бацили можело да има по тях. Тя, нали е лекарка, само това знае, и вместо да ме закалява ме тъпчи с разни лекарства. Ама това и не е много зле защото аз половината не ги вземам, а пък тя после ми пише извинителни бележки да не ходя на училище, защото съм на домашно лечение. И добре че ме пусна на село, защото иначе нямаше да има за какво да пиша този разказ.
Та думата ми бе за малините. Наядох се добре и реших да си ходя, ама къде ще вървя в тая жега по пладне, така че щом излязох на полянката, оставих кофичката на сянка под едно младо дъбче, разходих се до близкото изворче, пийнах си водица и се върнах при малините за да си почина малко. Поизлегнах се на шарена сянка и притворих за малко очи — колкото докато ми се посмелят плодовете в стомаха. Е, добре де, задрямал съм, не отричам, ама това нищо не значи! Ето затова най-много не ми вярват възрастните — спал съм бил, сънувал съм и толкоз. А поляната, викам им аз? Ами случвало се било понякога, а сигурно и преди това е била същата, но аз не съм забелязал, и тъй нататък. Обаче аз да не се отвличам, защото тук започва най-интересното.
Спя си. Изведнъж чувствувам, че някой ме гледа. Нищо чудно — на всеки му се е случвало. Поглеждам и пак зажумявам. Разтърквам си очите, поглеждам, ощипвам се няколко пъти, бия си два шамара, както съм чел, че се прави, и пак поглеждам — нищо, т.е. същото. Има
на поляната! На двадесетина метра от мен стои някаква голяма машина. Как е дошла без да се събудя — не знам. Изглежда точно като летящите чинии, дето ги показват по мултфилмите: прилича на лещено зърно, ама с диаметър 7-8 метра. И около нея трима души. Е-е, не са хора, ами, как им казваха — пришълци. Аз пак си разтърках очите, станах и приближих малко. Добре де, знам какво ще кажете: не ме ли беше страх? Как пък не! Страхувах се, ама помислих малко, па се приближих. Щото те, ако са искали нещо да ми сторят, да са го направили докато спях, а щом не са, значи искат да ги видя. Още повече, че единият от тях явно ме гледаше, нищо че беше в скафандър. Гледаше ме, чувствах го, макар да не знаех къде са му очите. Изглеждаше доста странен: нещо като голям бръмбар, защото имаше шест крака, ама горните два бяха свободни, а стоеше на долните четири. Отпред имаше някакво възвишение на тялото откъдето излизаха предните крака, а отгоре беше главата му, която все едно не се виждаше от скафандъра, защото той беше блестящ но непрозрачен, така че не знам едно око ли имаше, три ли, или като нас; нито пък имаше ли нос и уста, или не. После братовчед ми Наско ми обясни, че това били кентаври, имало ги в гръцката митология. Е добре де, аз да не би на сън да съм я чел тази митология, та да знам какво има там и какво няма? Още повече че тези трябва да се били понита, защото бяха високи към 50-60 см, пък и краката им бяха едни такива къси, че едва пълзяха на тях.
Така че пришълеца стоеше на 20-тина метра от мен и ме гледаше. Пипаше нещо на кръста с предните си крака и ме гледаше. После полетях. Е, не съвсем, в смисъл, че не ми поникнаха крила и не сънувах, а просто се озовах много високо — на един километър ли, на десет ли, не знам — и видях цялото село и няколко хълма наоколо и съседното село. После бавно се приземявах докато не спрях на около два метра от земята, точно където стоеше летящата чиния, и не се видях да спя под дръвчето. Тогава разбрах, че те ми показваха някакъв филм за мен и как са ме открили. Само че не беше съвсем като на кино, защото хем виждах моя "човек", хем себе си, хем слънцето прежуряше отгоре. Внушение ли беше или нещо друго — нека възрастните го обясняват, щом не ми вярват.
После той ме поздрави. Само че не ме питайте какво точно направи, защото той нищо не направи, нито чух някакъв звук, обаче разбрах, че ми каза "здравей". Разбира се, учудих се, че знае да говори по български, но преди да отворя уста да му кажа нещо и той ми обясни, че току-що бил научил езика от мене. Аз тогава май се поизчервих, защото имах четворка по български, но той ми обясни, че те учели не думите, а смисъла им. Да си призная аз все още не разбирам как може да се схване смисъла на една дума, без да се знае как тя се пише или чете, но той ми каза, че това било много по-просто и по-удобно. Както и да е, разбирахме се добре.
По едно време му предложих да го заведа до селото, за да се срещне с Председателя на Селсъвета, ако иска. Мислех и до града да го заведа, защото бях много горд, че аз ще трябва да им превеждам, обаче той не се съгласи. Били опитвали няколко пъти, но хората още не ги разбирали, а някои стреляли по тях или ги преследвали със самолети и ракети. Не веднъж трябвало да бягат, и добре, че двигателите им били много бързи, та лесно можели да се отдалечат и да се скрият в някой облак. Тук изпитах малко неудобство заради възрастните и ми стана даже обидно, но той ме успокои, че това била нормална реакция при по-примитивните цивилизации. Затова сега прилагали основно тактиката на единични и неофициални контакти и то предимно с по-младите хора като мен, защото възрастните не вярвали на очите си. Тогава аз, все пак, го запитах: а как ще повярват на такива като мен? Обясни ми, че те вече от доста години се срещали така индивидуално с хората и ние скоро сме щели станем много — тези, дето сме ги видели — и после, като минат години и като пораснем, можело пак да се срещнат с някои от нас, и така щял да се установи контакта.
Замислих се и после се сетих да му предложа поне малко малини. Той ме разбра и много внимателно взе две с лявата си ръка (или преден крак, ако щете), само че ги сложи в някакво джобче на пояса си. А пък ръката му в скафандъра имаше само три пръста, ама май не бяха истински, защото после прибра единия навътре и той изчезна, така че може да е имал и петнайсет пръста, ама да не си ги показва, или пък да няма нито един, а тези да са само на скафандъра му — може ли човек да знае със сигурност?
Поговорихме си така за едно, за друго и по едно време той каза, че трябвало да си тръгва, защото забелязали наблизо друго само момче и щели да отидат и при него. Когато вече си влизаше в "чинията" си го помолих да ми остави някакво доказателство, че са били тук, за да ми повярва някой, и той каза, че били помислили и за това, та като потърся внимателно наоколо, сигурно ще намеря нещо невероятно и интересно, само че на следващия ден. След това ми махна с ръка и ме помоли да се отдръпна настрани. Скрих се зад дървото, където бях заспал и зачаках, и изведнъж машината им се вдигна вертикално нагоре без изобщо да я усетя и без дори да разроши тревата и докато премигна от почуда вече я нямаше.
Ами-и, това е. Аз пак си разтърках очите, но наоколо вече нямаше нищо. Доближих се до мястото където доскоро стоеше неизвестния апарат и внимателно претърсих наоколо, ала нищо не открих. Поляна като поляна. Е добре де, реших на другия ден да дойда пак, с някои приятели, за да видим какво може да има, обаче, за да не загубя мястото, взех че забучих една пръчка в центъра. Тръгнах си обратно, ала за малко да забравя малините, защото хич не ми беше до тях тогава, и реших до сутринта да не разправям на никого за случката.
На другия ден разказах на приятелите си и те почнаха да ми се смеят. Затова ги заведох до малинажа и им показах пръчката в центъра. Седнахме там и те продължиха да ме поднасят, че съм бил голям цар щом мога да измислям такива небивалици. Откровено казано, не бях никак сърдит, защото много добре знаех, че не съм сънувал, пък и пръчката си беше на мястото. Не бях вече малък та да се излъжа, тъй като преди два месеца започнах дванадесетата си година. Станах и заобикалях кръга, който вече бе по-светъл и зелен от околността, но не виждах нищо необичайно. По едно време Петьо извика радостно и размаха ръка във въздуха. Всички го погледнахме. Той сияеше и държеше една детелинка. Чак тогава всички се вгледахме внимателно в поляната и аз все още не мога да си простя, че не го забелязах веднага. Та тъкмо това са оставили пришълците — обикновена детелина! Там където бе стояла летящата им чиния, в диаметър от 25 мои крачки, беше поникнала свежа детелина, а другата трева като че ли бе позавяхнала.
Обаче аз премълчах нещо накрая и сега ще Ви кажа цялата истина: детелината не беше съвсем обикновена. Тя даже беше съвсем
обикновена, защото всяко листно клонче имаще точно по четири листенца! Разбирате ли?
листенце беше четирилистно!
1985 ?
— — — — —
Сконвертировано и опубликовано на http://SamoLit.com/