Д Е С Е Т Ц И Н И Ч Н И Е С Е Т А
(ПОПУЛЯРНО МИРОВЪЗРЕНИЕ)
— — — — —
СЪДЪРЖАНИЕ
Предговор
За сътворението и сътвореното
За жената и мъжа
За човечеството
За интелекта
За религията
За демокрацията
За насилието
За справедливостта
За популацията
За бъдещето
Приложение: Конституция на Циникландия
— — — — —
ЧАСТ ТРЕТА
ЗА ИНТЕЛЕКТА
I. Определение
Точна дефиниция на интелекта е принципиално невъзможна, тъй като това е всеобхватно базисно понятие, за което се предполага, че всеки има някаква интуитивна представа (така както не се дефинира що е това Бог, или материя, например), така че ние по-скоро ще припомним в началото каква е тази представа. Но нека първо обърнем внимание, че думата "интелект" се използува в най-различни контексти, които често си противоречат, а пък в други случаи са силно ограничаващи, защото ние сме склонни да приписваме интелект само на човека (а оттам и на Бога, във всички религии), докато редица животни, както и изкуствени системи, също могат да проявяват интелектуално поведение в редица ситуации. Така че най-доброто, което можем да очакваме е някаква евристична дефиниция, коята да отразява най-същественото, но без да твърдим, че тя е изчерпателна и непротиворечива, като по-важно за нас ще бъде да не изпуснем някоя интелектуална проява, отколкото да изключим това, за което не е нужен особен интелект.
Във втората половина на ХХ-ия век този въпрос придоби особено значение поради опитите, някои от тях поразително успешни, за изкуствено моделиране на човешкия интелект. На мнозина може би е известен критерият на Тюринг за това, кога имаме една интелектуална система (компютър, робот, или човек), който се свежда до това, че човек беседва по някакъв информационен канал (компютърен терминал) с някого, без да знае с кого и без да го вижда или чува директно, и ако след едно приемливо време той не може да каже със сигурност (или пък сгреши) дали разговаря с човек или с машина, то той има пред себе си един интелект. Тук акцентът е, от една страна, на субективността на оценката, а от друга — на независимостта от елементната база (живи клетки или електронни елементи). Това е правилен подход, но той не ни казва нищо за същността на интелекта (освен че няма друг начин за неговото определяне). Интуитивната представа, обикновено, е за такава дейност, която изглежда доста сложна, така че дори не всеки човек може да я върши.
Нещо подобно твърди и етимологията на думата, защото "интелект" трябва да идва от гръцката дума entelecheia (εντελεχεια), която е термин въведен и използуван в древността от Аристотел като едно от названията на енергията и означава: активност, действуваща и ефикасна енергия, ефективност на дадена активност, или просто
. С други думи, интелектът е нещо скрито (във вътъка на нещата), нещо, което не може да се види, докато не се прояви по някакъв начин, някакъв работен принцип на материята (т.е. не нещо задължително свързано с човека), който я кара да функционира правилно. Но дори и по времето на Аристотел тази дума не е паднала от небето, и, макар че е образувана около думата "енергия" (ενεργεια) като нещо активно, и като нещо различно от динамиката, тя все пак е далечко от енергията и в старо-гръцкия може да се намери εντελεω като цял, пълен, недокоснат, εντελεια като пълнота, или εντελετεω като вдъхновявам, възбуждам! Е, не че хората много обичат да се вдъхновяват от интелекта (на тях им дай по-скоро екшъни и трилъри), но това е смисълът влаган в думата от векове; а като вземем предвид, че и самото тяло (по-скоро корена
) също се крие в нея, т.е. като махнем предлога εν = in (който е много древен), стигаме до идеята за вмъкване или свързване на частите в едно цяло, или за
между нещата.
При това положение има резон в съчетаването на прилагателното "интелигентен" с дейността на един шофьор или футболист, например, при все че това не е някаква уморителна умствена дейност. И въпросът не е в сложността на процедурите или разсъжденията, а в тяхната
или новост, в
на ситуацията и извършването на
, така че е напълно възможно играта на един елитен футболист да е по-интелигентна от решаването на едно интегрално уравнение, да речем. Аналогичен е въпросът и с всички големи майстори в областта на изкуството, болшинството от които положително изпитват трудности при решаването на задачи от горните (че и средните) класове на училището, но тяхната дейност е интелигентна, ако щете само поради това, че такива задачи ги решават практически всички ученици с някакъв среден успех, докато творческата дейност на тези майстори може в най-добрия случай да бъде само подражавана! Това ще рече, че интелекта се състои преди всичко в създаването на нещо ново при дадена ситуация, а не в приложението на известни, дори и трудни, правила. Това ново нещо е било само във възможност, докато те не са го претворили в действителност.
Ако попитате, обаче, тези хора какво е това ново нещо, каква е тайната на техния успех, те няма да Ви отговорят не само защото не желаят да им "вземате хляба", а защото те самите, най-често,
какво е то. Когато за извършване на дадена дейност съществува някакво описание, процедура, рецепта, или алгоритъм на действие, то тя обикновено не се смята за особено интелектуална, но ако добри правила не съществуват тя е достойна за възхвала и преклонение, и това е причината, която е накарала древните гърци да измислят метафората за музите, които нашепвали на ухото на твореца какво да направи. Интересен в това отношение е отговорът на скулптура Роден как той правел своите статуи — той казвал: "Вземам парче камък и отсичам всичко излишно."! Така че интелектът е бил и си остава преди всичко една загадка, макар че в редица случаи могат да се предложат различни правила и методи на обучение. В днешно време всичко се учи, но това не означава че големите творци са станали такива защото са научили тайните на занаята по време на обучението си — то им е било нужно най-вече за да разшири кръгозора им и да добави нови методи и средства към палитрата им, но не и да промени това, което те вече са имали в главите си.
И понеже споменахме веднъж алгоритмите на творчество, то нека обърнем внимание и на един объркващ парадокс, който се състои в това, че дейностите, най-често считани за много интелектуални, се оказват доста
за изкуствено моделиране, докато тези, които са по-елементарни и достъпни дори и за редица животни, се оказват най-трудните! Играта на шах, която се играе от хората вече хилядолетия, обикновено се разглежда като типичен пример за сложна интелектуална дейност, но въпреки това съвременните компютри, при все че са още в "детската" си възраст (около половин век), вече успяха да бият, не кой да е, и не един среден шахматист, а световния шампион по шахмат, развенчавайки мита за ненадминатостта на човешкия интелект. А от друга страна редица елементарни човешки дейности извършвани с гола ръка и практически без умствено натоварване, както и самата грациозна походка на някои животни, са все още доста трудно осъществими за редица роботи и по всяка вероятност създаването на достатъчна прилика с човека не е въпрос на близко бъдеще. Това е така защото там, където процедурата лесно се алгоритмизира, съвременната техника е достатъчно мощна за да твори чудеса, докато простите механични движения и привидно елементарните съждения на ниво здрав разум са много по-трудни за реализация. Аналогично на шаха можем да споменем също и компютърната анимация и музика, които се развиват от някакви си двадесетина години, но вече имат много впечатляващи резултати (ние не говорим за това, което човек може да прави с помощта на компютрите, а за
на компютърни програми).
На базата на гореизложеното вече можем да даден някаква работна дефиниция на понятието интелект, като:
евристична преработка на информацията, която позволява откриването на нови зависимости и провеждането на адаптивно поведение в непредвидени ситуации
. Евристичността означава
или неточност на решението, както и изпускане на вярно решение, а адаптивността предполага някакво нагаждане към средата и обучение. Интелектът е просто неясен начин за преработка на информацията, а дали това се извършва съзнателно или не (и какво е това "компютърно съзнание"?) и дали е волеви или произволен акт, не е съществено. Презумпцията за някаква
е налице, но тя се подразбира от новостта на ситуацията и от опипващия начин на работа на интелектуалната система. Няма никаква необходимост от разглеждане на материалната среда в която става тази преработка на информацията, защото важна е идеята а не материалната ù реализация. (А, между впрочем, и самата дума "идея", т.е. латинската
, се базира на корена ...
, което е старо-гръцкия Θεοσ, или Бог, т.е. в идеята задължително има нещо божествено.) Това е достатъчно като въведение, а в следващия раздел ще задълбочим малко вижданията си за интелектуалната преработка на информацията и ще я разделим на два основни класа.
II. Разум и интелект
Разумът и интелектът често се разглеждат като синоними, но е редно да правим и
между тях, защото докато интелекта е нещо във възможност, то разума е способността за приложение на вече известни алгоритми. Самата дума "разум" идва от латинското ratio, което означава отношение или деление, и смисъла на приложението му за интелектуална дейност идва от трудната процедура на деление (има се предвид с римски цифри), която в древността е била позната на по-малко от един човек на хиляда, може би (а днес е дори още по-непозната защото римските цифри вече не се използуват в аритметиката). Фонетично тук се крие делението или правенето на ... резки (както и при нашия разум, или при френския raison = резон; още, да речем, в стария рабош като сметало, и други), което заслужава да се спомене (понеже разума ни обикновено щрака), макар че това е доста грубо разглеждане. Друг синоним на разума е логиката, която пък е от латино-гръцкия logos, което означава някакъв запис, или поне в този смисъл се използува днес в английския (logo е емблема, символ за нещо; logistic е материално-техническо снабдяване, т.е. записване за това какво има в наличност), и тогава логиката е възможността за преработка на някакви записи, символи, думи, и прочее (спомнете си библейското "В началото бе слово ..."), с оглед разкриване на тяхната същност. В този смисъл е по-добре под разум да разбираме способността за сложна интелектуална дейност, за която, обаче, има някакви известни правила или алгоритми, докато интелекта не се изчерпва само с това, а предполага и възможност за получаване на
решения с помощта на сравнения на ситуации и генериране на идеи.
По точно в изкуствения интелект се говори за
аналитични и синтетични методи
на решение. Аналитичните методи се наричат още и дискретни или цифрови (символни) и се базират на някакво разлагане на информацията и анализ на данните и връзките между тях, което да позволи приложението на един или друг частен подход за решение; това са собствено разумните или логични методи. Синтетичните методи пък означават някакво разпознаване на ситуацията като единно цяло без подробен анализ (било то на изписване на букви и други изображения, или на игрова, военна и оперативна обстановка, или на музикални произведения, и прочее), и се наричат още аналогови; те не дават толкова точно решение, но могат да бъдат доста бързи и се усвояват по-лесно от хората. Тези понятия доста често се преплитат като може аналогови процедури да се реализират на цифрови машини, или логически алгоритми да се изпълняват по аналогов начин, и това става както в компютърните системи, така и при хората, защото има различни типове психики със своите предпочитани дейности. Важното е да се разбере, че това са
на информацията, а не един, макар че в съвременните компютри засега съществува тенденцията да се използува цифрова преработка навсякъде, но това е въпрос на ефективна елементна база, и може да е моментно явление.
Думата "аналогов" пак води началото си от Древна Гърция и ще рече нещо
от "лого"-то, защото "а"-то в началото на думата (от дълбока древност, но поне от старо-гръцкия, най-често) е префикс за отрицание; обучението по аналогии (ситуации или още казуси), обаче, е основен метод в най-различни науки. Така е в примера с шофьора и футболиста, във военното дело, в юриспруденцията, медицината, литературата и другите изкуства, и къде ли още не, което означава, че ние нямаме никакво право да пренебрегваме този метод на решение на интелектуални задачи. Иначе ще излезе, че цялата интелектуална дейност се свежда до решаване на задачи от висшата математика, или до игра на шах, където компютрите
са по-добри от хората, и дори ще трябва да изключим от сферата на разумните "човеци" всички тъй наречени интелектуалци или хора на изкуството, както и упражняващите други хуманитарни дейности, само защото те не могат (а те
твърде често не могат) да разсъждават логично. Така че трябва да разглеждаме и двата вида преработка на информацията в съвкупност, когато говорим за интелекта — било то човешки, било машинен, било животински, или пък извънземен.
И наистина, някои хора са силни в запомняне на фактите, а други на правилата, и това е добре известно, макар че такова деление не е особено показателно, защото и едното и другото са все аналитични или дискретни информационни същности. Но има хора с различно развито въображение и различна емоционална натовареност, както и такива, които предпочитат действия по аналогии. Доскоро на това се гледаше като на различни особености на функциониране на мозъка, докато в 70-те години на ХХ век не беше установено, че те са свързани с различни
на мозъка, но не на съзнание или подсъзнание (което е едно функционално, а не материално деление), или на кора и подкорие, а на нещо далеч по-диференцирано — на ляво и дясно полукълба на мозъка! Лявото полукълбо (освен че управлява двигателната активност на
половина на тялото — нервните влакна "търсят" всяка възможност да се удължават и пресичат едно с друго, защото тъкмо там се изграждат възлите или синапсите, които именно са запомнящите единици) отговаря за рационално-логичната или още семиотична (символна) преработка на информацията, която е най-често вербална (словесна) или знакова. В лявото полукълбо се намира центърът на речта, а тя, колкото и да е поливалентна, размита, и неточна по сравнение с математическите правила и формули, е едно дискретно преобразуване на информацията. Там е семиотичната машина на човека и там се извършва декомпозицията на целите, планирането, логическите разсъждения, и прочее. Доколкото хората са предимно десняци, то и по отношение на координацията на движенията ни лявата част на мозъка е, като правило, по-развита и важна.
Дясното полукълбо, от друга страна, е аналоговата машина, която реализира основно преработката на чувствените образи и при повечето хора работи предимно по време на сън. Там се осъществява асоциативното разпознаване, разсъждението по аналогии, спонтанната ситуативна класификация, и прочее, които са
, ако човек е успявал да "улови" мозъка си за редица несъобразности по време на сън, но те са много по бързи и интересни. Интелектуалците, навярно, имат способността да използуват дясното си полукълбо и по време на бодърствуване, което усилва тяхното въображение, докато пък логическата проверка на лявото им полукълбо е по-слаба и недоразвита. При всеки човек мозъка си има своя специфика, но главното е, че ние имаме в главите си, по същество,
, които действуват съвместно, като тази дуалност е основата на нашето мислене и на човешкия интелект! Нашият мозък не е просто една многопроцесорна система от еднотипни процесори (макар че при някои индивиди и това се реализира, в смисъл, че има хора които могат да вършат по няколко умствени дейности едновременно), а съвкупност от различни по начина на функционирането си машини. Опитите на изкуствения интелект засега се свеждат основно до моделиране на дейностите на лявото ни полукълбо, макар че не е като да не съществуват идеите за персептрона и за невронните мрежи, които трябва да помогнат за реализирането и на "десния" ни компютър, но за това ще трябва да почакаме още половин-един век, може би. Във всеки случай това неясно нещо във възможност може да се постигне и по изкуствен начин, още повече, че природата (или Бога) вече е успяла да го реализира по най-елементарния начин — чрез милиони и милиони проби и грешки.
III. Недоразвит инстинкт
Това че разполагаме с толкова съвършени изчислителни устройства в главите си, обаче, съвсем
означава, че ние ги използуваме както трябва. По точно казано:
човек постъпва разумно
едва тогава,
когато е
за постигане на целта! Интелектът е сякаш "последната дупка на кавала", на която се "свири" когато другите "дупки" с нещо не ни задоволяват. В този смисъл той е правилно да се разглежда като един още
, до който хората рядко прибягват дори в индивидуалната си дейност, да не говорим за колективните решения в обществото, където зашумяването на средата е толкова голямо, че подтиска разумните гласове (вижте "За човечеството"). Доколкото това, човек да разполага с нещо хубаво и да не го използува както трябва, изглежда доста странен феномен то нека се спрем по-подробно на
за нашето
интелектуално поведение.
1.
Интелектуалните решения изискват много време
и процеса на мислене е значително по-бавен от инстинктивните действия, поради което хората твърде често постъпват като животните. Тук става въпрос предимно за аналитичните или рационални решения, но те продължават да се разглеждат като собствено интелектуални и точно там човек предполага че има превъзходство над животните, само дето последните много често постъпват по разумно от него и дори "по-хуманно". Всъщност, може да се каже, че човек е просто едно
животно, което за сметка на своята универсалност е и по-неспособно от всяко друго специализирано животно в която и да е конкретна дейност, и затова се мъчи да
своето несъвършенство чрез този нов инстинкт (по-скоро, че човека е
универсален, в процеса на еволюцията, защото е бил достатъчно некадърен и безпомощен в редица дейности). Така че, в най-добрия случай, човек се мъчи да автоматизира своите познания и техника на работа до скоростта (и нивото) на инстинкта, като, ако това му се отдаде, с течение на времето той вече придобива някаква
, което ще рече несъзнателна интелектуална дейност, извършвана спонтанно и без видима мисловна активност. Така става при решаване на училищни задачи, при шофиране, и при изпълнение на преките му задължения, но това е, по-скоро, приложение на предишна мисловна дейност, сведена в момента на действието до автоматизъм (както, например, ако човек се замисля когато ходи кой крак да вдигне и как да премести центъра на тежестта си, то той често ще се спъва и ще пада). Но такива, вече рефлекторни, дейности могат да се извършват в познати ситуации, а при сложни житейски проблеми се налага човек да мисли
, само дето това е много уморително и бавно за него, а и оперативната обстановка не винаги го позволява.
2.
Човек освен глава, обаче, има и тяло, което ще рече че
той е преди всичко емоционален
и след това рационален. Човек е висше
(и това не трябва да ни шокира защото е вярно), а основната цел на всяко животно е да прекара приятно живота си, така че тук имаме едно диалектическо противоречие в целите на съществуването. Роботите не са емоционални (поне засега) защото не сме решили, че това ще им е от полза, но моделирането на емоциите не е по-сложно от моделирането на интелекта, и след като при нас емоциите пречат е естествено да не ги прилагаме при изкуствения интелект. Но емоционалната натовареност на човешките разсъждения не означава просто вземане на пристрастни решения удовлетворяващи само нашите интереси, понеже и интелекта е призван да наложи предимството на дадения индивид или група над другите и това е естествено. Нещо повече, може да се твърди, че на този свят човек най-често страда
защото не си гледа интереса, а защото не може да определи правилно интереса си (понеже си го гледа прекалено много)! Пристрастността при човешкото мислене се изразява в
на разсъжденията и замяната ù с това, към което индивида е емоционално по-благосклонен, или, в най-леките случаи, във филтриране на входните данни от гледна точка на (често неосъзнатите) индивидуални предпочитания. Човек е до такава степен егоцентричен, че много рядко може да разсъждава логически, по простата причина, че априори приема за вярно това, което иска да докаже по логичен път. Така постъпват и политикът, и юристът, и пациентът, и влюбеният, и прочее, и като че ли действително разумно поведение може да се наблюдава само при работа с абстрактни математически категории.
За противоречието между разум и емоции, разбира се, е говорено много, но същността е в това, че то съвсем не е задължително да бъде антагонистично и целия "номер" е в това
ще командува. Съвсем нормално е да очакваме, че ако интелекта командува емоциите от това ще спечелят и самите емоции (наред с интелекта), но доколкото човек не е създаден изведнъж, а е продукт на еволюцията на животните, то емоциите заемат по-базисно положение от интелекта. Това, всъщност, е перифразиране на тезата за недоразвития инстинкт, защото когато той се развие достатъчно (и ако се развие, разбира се) той ще трябва да поеме цялото ръководство като използува емоциите само като "консултанти" или "арбитри" при оценка на решенията. В близките няколко века (а по-реално — хилядолетия), обаче, нямаме основания за големи надежди защото и в днешно време за поне 95% от хората доводите на интелекта продължават да звучат сухо и неубедително и те предпочитат действието (екшъна) пред размисъла, защото то носи повече непосредствени емоции, което означава, че те още не са се научили да изпитват емоционално удоволствие от
на мислене.
3.
Евристичността на интелектуалните решения означава, че
тяхната вярност не винаги е гарантирана
, а проверката им в редица случаи е невъзможна, било то поради огромната размерност, било поради основния критерий за истинност (поне в социалната сфера) — проверката на бъдещето. По общо погледнато, най-резултатната стратегия, използувана повсеместно от природата (или Бога, ако непременно желаете да я персонифицирате), е пълния с най-много грешки метод на пробите и грешките (или пълно претърсване в пространството на състоянията), който, обаче, може да се прилага
, ако се разполага с неограничено време и ресурси. Човек не е Бог, но той също може да прилага някаква ограничена форма на тази стратегия, ако съзнава своето положение на прашинка от човешката общност и история и се възползува от натрупаните милиони грешки за изминалите векове. Само дето всеки индивид предпочита да си прави свои
грешки (понеже това е много по-лесно от преработката на цялата достъпна информация) и особено се гордее с тази си "независимост". Е, в редица случаи това се оказва правилно, тъй като обстоятелствата на предишните грешки сигурно са били по-различни. Във всеки случай нашите решения са евристични и нашите критерии за истинност са относителни, така че точното решение не винаги се гарантира.
Но ако точното евристично решение не е винаги гарантирано, то за сметка на това е възможно да бъде намерено някакво приемливо решение за сравнително кратко време. По подобен начин работят и компютърните програми за игра на шах (а, естествено, и самите гросмайстори), които никога не разглеждат всички възможни ходове, а се ограничават с определена дълбочина на дървото на състоянията, както се казва. Според ориентировъчни изчисления броят на възможните ходове в една средно дълга шахматна партия е число записано с единица последвана от 120 нули (т.е. 10 на 120 степен, 10
120
), което е едно наистина невъобразимо число, защото броя на всичките
във Вселената се записвал като единица последвана
от 80-тина нули. Така че евристиката е неизбежна при сложните задачи и всичко е въпрос на приемлив баланс между пълнота на разглеждане и време за получаване на решението. Но какво е интелекта, ако не също така един баланс между противоречиви изисквания? Тъкмо този баланс, обаче, това намиране на средата, както са казвали още древните гърци, е най-трудното нещо за човека.
4.
Друга причина за неразумното човешко поведение е вербализоваността на нашите разсъждения, или
. Ние особено се гордеем с нашата членоразделна реч, способна да даде добро описание на природата, но това което тя дава е най-вече една
(т.е. привидна)
, която е по-скоро заблуждаваща и двусмислена, отколкото точна. Никой не може да убеди едно куче, например, че за него е по-добре да се храни с боб, соя, ядки и прочее, защото то не разбира човешката реч и като така си предпочита винаги мръвката, докато хората могат да бъдат убедени в това (и според хиндуизма употребата на всяко месо е неправилна, включително и на яйца и хайвер, защото това били бъдещите малки на животните). Нашето обществено устройство се крепи на човешката реч, защото никой политик не би могъл да ръководи масите, ако не може да приказва добре, т.е. да манипулира народа. Ние просто харесваме заблудата, която думите предлагат, и не желаем да я заменим с нищо друго; привидната реалност на литературата е по-привлекателна от някои други изкуства, защото техния език (на живописта, например) е по-беден. Между другото, не е известно кой българин пръв е решил, че нашия говор трябва да се нарича "реч" (и дали е бил българин), но той трябва да е имал чувство за хумор, защото на английски еднакво звучащата дума ... retch значи "повдига ми се, гади ми се", т.е. "повръщане"! Това, разбира се, е един лингвистичен куриоз и не е пряко свързан с нашето разглеждане, но е показателен за ненужността от много суперлативи във връзка със (считания за логичен) говорен център на мозъка, който, всъщност, прави каквото може, при ограниченията наложени от езика.
Естествените езици са особено неточни и боравят с много размити понятия, което е основната причина поради която различни хора могат на базата на
да стигнат
! Бедата ни не е в това, че можем да говорим, а в това че си вярваме на казаното! Ако можехме да използуваме някакъв семантичен език, който да отразява по-правилно смисъла на понятията, както сега се опитва изкуствения интелект, или ако поне бяхме усвоили масово телепатията, а не само като някакво феноменално изключение от единици на милион (и то не винаги и не за всякакви мисловни образи), сигурно щяхме да бъдем и по-разумни и по-правдиви. Редица животни имат своите, примитивни според нашите представи, езици, но те са достатъчно добри за да изразят нужните им емоции (понеже техния разум е съвсем зачатъчен и на по-подчинено ниво от емоциите, отколкото нашия).
Има основания да се надяваме, че под влияние на логиката естествените езици ще стават все по-точни, макар че това е много бавен процес. Ние, например, все още използуваме двойното отрицание (примерно във фразата "аз не знам нищо ново", което ще рече "аз знам нещо ново", ако искаме да бъдем точни) докато англичаните са се отказали от него преди повече от век. Но това не значи, че те са много по-напред, защото пък още не са се научили да правят разлика между буквата "о" и числото "0", и в редица случаи наричат числата "фигурки". Засега като че ли единственият прогрес е навлизането, вече и в българския език, на съчетанието "и/или", защото нашето всекидневно "или" означава тъй нареченото "изключващо или", т.е. логическа функция, която е вярна само ако двете неща са различни (т.е. или едното или другото), докато изписването с наклонена черта е вярно винаги когато и двете неща не са едновременно неверни. Във всеки случай важно е да се разбере, че нашият език колкото ни помага, толкова ни и пречи при опитите ни да разкрием същността на нещата, и интелекта не се състои непременно в способността ни да говорим. Така че най-добре би било ако можехме да бъдем интелигентни
да говорим, отколкото обратното (което се случва най-често).
5.
Не без значение за рядкостта на интелектуалните прояви при човека е и фактът, че
интелекта няма пряка връзка с продължението на рода
, което е нашата глобалната жизнена цел, от гледна точка на природата, защото при продължението на рода трябва всичко друго, но не и много акъл! Разумът продължава да играе второстепенна роля във всички по-значими обществени прояви (вижте "За човечеството"), които са свързани, така или иначе, с осъществяването на по-добри условия за размножение на дадена обществена група (макар и това да не се съзнава от нейните членове). От гледна точка на размножението човекът не е интелектуална а размножителна машина, където мъжа е сеяча, а жената е земята-утроба. На някои това може да им харесва (особено самия процес на размножението, абстрахирано от резултата), а на някои — не особено (ако размножителния им апарат вече малко се е поизносил, или пък още не е съвсем завършен), но положително не по-често от веднъж на
пъти човек се отдава на това занимание по разумни съображения.
Във всеки случай дори и в нашия просветен век, и в богатите и развити страни, интелектът се цени основно като
елемент от другия пол, защото жените търсят красивите, и/или богатите, и/или силните мъже, докато мъжете търсят ... пак същото, но с изключение на силата (защото силата на жената, както е известно, е в нейната слабост). Интелектът обикновено
, когато е притежание на мъжа, но той е просто един пикантен нюанс (нещо като комбинацията между бялата и черната раса, например, която действува приятно възбуждащо), докато при жените той се цени не според заслугите му, а заради неговата рядкост (нещо като яйце на птеродактил, да речем). А в обществото се гледа на умните хора в най-добрия случай със съжаление, защото, виждате ли, на тях
, с което да се прославят. Може би на някоя друга планета нещата да не стоят така, при изкуствения разум сигурно няма да е така, но при хората това е природна даденост.
6.
Най-накрая ще се спрем и на
отсъствието на организираност
в човешкото общество като цяло, което прави просто
особения интелект на неговите членове. И наистина, какъв е смисълът от доста оптимално решение за даден индивид или малка група, след като тяхното взаимодействие все още се осъществява по най-примитивен начин (вижте "За човечеството" и "За насилието"), и разумното решение няма шансове да бъде приложено на практика? Централната нервна система на животните се усъвършенствува в борбата им за оцеляване, а щом човек вече е оцелял, та чак е пренаселил "горката" ни планета до безумие, за какво му е по-нататъшно усъвършенствуване? Границите на нашите най-големи мечтания за обществена хармония не излизат извън рамките на демокрацията, пазарната икономика, и "разумната" въоръженост, докато демокрацията противоречи на здравия разум (вижте "За демокрацията"), пазара е една очевидна заблуда (вижте "За човечеството"), а въоръжеността е разумна само от позицията на по-силния. Докато обществото не съумее да изгради някаква по-добра организация от тази на медузата, например, където решенията на централния мисловен орган да се претворяват в практиката без съпротива на масите, и по-добра специализация от тази на
, или на преуспяване на по-способните (като че ли сме на някакво състезание и слънцето не грее еднакво за всички), то и няма особена нужда от по-съвършена форма на човешкия интелект. С други думи: докато противоречията между индивидите не се сведат до възможния минимум хората ще продължават да постъпват неразумно или по животински. Ами това е в общи линии: целта определя средствата!
Доколкото
творчеството
е до голяма степен свързано с интелекта е редно да кажем няколко изречения и за него. Всяка интелектуална дейност е, като правило, творческа, макар че обратното доста често не е вярно. Може би е добре да определим творческата дейност като такава, при която
, а не толкова в резултата, макар че резултата, ако е добър, също не е за пренебрегване. Антиподната дейност е рутинната, при която удоволствието е след приключването ù, в резултатите от нея (в заплащането, например), докато самия процес твърде често не е привлекателен за индивида. Естествено възможни са различни степени на компромис между тези две крайности, както и изменение на характера на дейността с течение на времето; освен това такова деление е специфично за всеки. В този смисъл може дадена творческа дейност да не е свързана с необходимостта от особен интелект и един пример за това е ... секса, който положително се практикува не заради резултата (тъкмо той най-често е нежелателен) а заради процеса! Но това
е творческа дейност (поне докато партньора не омръзне много), защото човек всеки път открива нещо ново в него, а за повечето хора това е и
творческа дейност. Разбира се, в живота всеки се стреми да остави поне едно дете след себе си, но това търсене на резултата идва вече
удоволствието от процеса и по-скоро за лично оправдание; човек е търсещо животно и той постоянно се стреми към нещо — ако не към друго то поне към вечен живот чрез потомството си.
И така, интелектът за повечето хора все още е нещо, в чиято необходимост те не са убедени. А те не са убедени защото той не им носи особено удоволствие, както секса, например. Тези които получават удоволствие от самия интелектуален процес са по своему щастливи, защото това им помага в редица житейски ситуации, пък и едно удоволствие в повече съвсем не е за изпускане. Едва когато това стане масова практика (и ако то стане), тогава ще можем да твърдим, че човек е мислещо животно, а не само способно да разсъждава (защото той е способен и ... да уринира, например, но не свързва названието си с тази "способност"). Ако все пак това не стане — е, значи експериментът се е оказал неудачен.
— — — — —
ЗА РЕЛИГИЯТА
I. Опора за масите
Всеизвестна е сентенцията, че религията е опиум за народите, само че огромното болшинство от хората има предубедено схващане по въпроса, поради (с нищо не оправданото) допускане, че опиума е нещо лошо, защото от това трябва да следва, че и религията не може да бъде нещо хубаво, а пък масите, като правило, не виждат нищо лошо в религията (или поне в
религия). Такова разсъждение е логично но неправилно, защото опиума съвсем не е задължително да е нещо лошо (иначе той нямаше да се прилага в съвременната, а и в древната, медицина), и освен това всичко зависи от дозата и конкретния случай (или заболяване). Хората
религията именно в трудните моменти на живота — при големи нещастия и смърт — и точно тогава те имат нужда от този психически и морален опиум, за да носят по лесно тежкото бреме на индивидуалния си живот. Разбира се, религията е добре дошла и в щастливите моменти на живота им, като бракосъчетания, раждания, красиви религиозни празници и карнавали, защото голямата радост и голямата скръб имат аналогично объркващо въздействие върху техния всекидневен живот; но дори и да не е винаги така (защото няма нищо объркващо в един Великден, или Курбан-Байрам, или някой друг църковен празник), то никой не е луд да се лишава от хубавите традиции, и дори сам ги търси, тъй като за многовековното си съществуване различните религии са имали възможността да разработят много сполучливи сценарии за всенародни празници.
Така че, ако се отърсим от предубеждението за опиума, бихме могли дори да допълним горната мисъл като пледираме, че:
религията е точно
! Ако това не беше така религиите просто нямаше да съществуват от хилядолетия, защото никой не може да наложи на човека (поне за едно по-дълго време) нещо, което той не желае. Ако някои свещеници не разбират нещата по този начин, това е само едно доказателство за тяхната ограниченост на мислене (нещо твърде свойствено за служителите на култа, където догматичното мислене е норма на поведение). Религията е за масите това, което са приказките за децата, независимо дали те са красиви или страшни, защото обикновените хора не са много по-различни от децата в техните наивни схващания и в желанието им да избягат по някакъв начин от действителността, която далеч не винаги им харесва. В този смисъл религията е един вид
, или бягство от действителността, и никой не може да отнеме на хората възможността за такова временно "изключване", а и няма такова право.
Комунистическата пропаганда, поради това че тя си беше една
(на което ще се спрем към края на това есе), макар че не признаваше това, налагаше разбирането, че религиите (т.е.
религии) са нещо натрапено на хората, което не им е нужно, и, следователно, е вредно. Това, обаче, просто не е вярно в общия случай, защото хората сами търсят някаква религия, а това което им се натрапва (и не им харесва) е
религия и нейното задължително изучаване в училищата (тъй като задължителните неща рядко се харесват на хората), и поради това още в епохата на Възраждането се появяват редица противници на религията. Тези противници са били големи хуманисти и велики личности, и тяхното противопоставяне е било нормално и необходимо за да се откъсне, или
, религията от управлението, да се премахне излишния догматизъм в мисленето (защото той, както всичко прекомерно, е вреден), да се демократизира и децентрализира обществото, но не и да се изхвърли изцяло религията от социалната сфера на живота. И както виждаме и днес тя не е изхвърлена. Религията съществува, и ще съществува, като една жизнена потребност за човечеството, но тя се променя, и ще се променя, с разширяване на човешкото познание за света. Религиозните догми се чупят, и за всеки догматик това означава отричане на религията, обаче това, всъщност, е едно непрекъснато развитие от наивните и конкретни представи за Бога (или боговете) с човешки облик към едно по-абстрактно разбиране за неограничената в пространството и времето природа и за нищожността и слабостта на човека.
Религията е една
необходима заблуда
— очевидно заблуда, защото няма никакви доказателства за съществуването на Бога (на което ще се спрем в раздел III, а вижте също и "За сътворението"), и очевидно необходима, защото хората я търсят от векове. Истината, освен че е недостъпна за хората (и слава Богу, защото ако някога можехме да постигнем цялата истина за Вселената, то какво щяхме да правим после?) и нашето движение във времето е един безкраен процес на разкриване на нови частични истини от безкрайната абсолютна истина за света, но е също и много трудно поносима (защото хората, както казахме, са като децата). Религията е една заблуда, но и
в нашия живот е заблуда: успеха, щастието, любовта, познанието, героизма, смисъла на живота, алкохола, секса, изкуството, и прочее и прочее. Християнската религия казва, че "всичко е суета", което има същия смисъл (макар и тя да не го нарича заблуда) и предлага като единствена алтернатива вярата в Бога и задгробния живот). Единственото, което можем да направим при това положение, е да си изберем някаква
заблуда и да бъдем щастливи в заблудата си!
Много е наивно да се мисли, че когато човек знае, че се заблуждава в нещо, то той е недоволен — човек е недоволен само когато нещо не му харесва, а истинността е последния момент който го интересува, и то само ако все едно е недоволен. Повечето деца някъде до петата година разбират много добре, че няма Дядо Мраз, но това не им пречи да се радват на подаръците си на този празник. Всеки нормален човек съзнава, че е невъзможно да претърси всичките налични жени или мъже (според случая), за да си избере другар /-ка в живота, или предмет на своята любов, но това не му пречи да се влюбва, ако не в първия срещнат, то поне в един от първите 5-6 обекта, които опознае малко по-добре. Всеки читател знае, че художествените книги (и филми) са една измислица (макар и ние да сме малко объркани, от една страна от съществувалия доста време "критически реализъм", и от друга — поради това, че говорим за литература, докато англичаните си го казват направо fiction, т.е. "измислица"), но това не му пречи да ги чете с удоволствие, ако му харесват. В този смисъл съзнаването на факта, че религията е също една измислица и съществуването на Бога е недоказуемо, изобщо не означава, че религията не е нужна на хората, нито пък им пречи да вярват в нея (т.е. да се заблуждават).
С оглед на тези разсъждения вече е време да дадем едно определение за религията, но такова, което да бъде максимално широко и неограничаващо, за да включва както всички съществували и съществуващи религиозни вярвания, така и евентуалните бъдещи религии. За тази цел е полезно да потърсим и някои етимологични връзки, защото това, което е залегнало лингвистично в езиците, е нещо дълбоко прочувствано (или "несъзнателно осъзнато") от хората през вековете. Самата дума "религия" е латинска и означава нещо, на което човек се осланя, или търси подкрепа, като на английски (защото автора не знае латински и счита, че английския е съвременния "латински", т.е. световен, език) глагола rely (on) означава тъкмо: разчитам, облягам се (на нещо). Английската дума за свещеник е pater, което е латинска дума, която пък идва от древния санскрит, където patera значи: греда, подпора, но този корен присъствува и в българския под формата на ... патерицата. Нашата дума "свещеник" значи просто светъл или свети човек, докато латинското "Папа" (или Pope) означава баща (разбирай на човечеството), както и руската дума "папа" (защото руския език стои доста близко до латинския по словесното си богатство, само дето окончанията на думите са славянски). Интересна е връзката и на английското God (също и немското Gott) с корена "добър", т.е. good (на немски gut), защото Бог е доброто същество; както и на "дявол", което е дошло в английския от съчетанието "the Evil" или "злото". И така нататък.
Така че нашата дефиниция за религията е следната:
цялостна социална система от схващания и ритуали, която се базира изключително
особено
в трудните моменти, като
иначе безсмисления от гледна точка на индивида
живот
. За опората, която религията предлага, говорихме достатъчно, за смисъла на живота (или за неговото безсмислие) има доста разсъждения в есето "За сътворението" (поради случайността на нашия свят), а и в следващия раздел ще се занимаем по-подробно с целта на религията, така че тук остава да кажем няколко думи за вярата. Всъщност, очевидно е, че в религията твърденията се възприемат
или правилни, а най-напред на вяра, и чак след това, ако и където това е възможно (че дори и където не е) те се аргументират по някакъв логичен начин, но
. Нещо повече, не само, че се вярва на нещо не поради неговата вярност, ами
— поради неговата недоказуемост, или както гласи стигналата до нас от римски времена крилата фраза: Credo quia absurdum, т.е. "
"! За мнозина това звучи като парадокс, но то си е чиста истина (е, не абсолютна, разбира се), защото това, което е вероятно или възможно, то или се случва, или може да се докаже по пътя на логиката или експеримента, а това, за което няма начин да се докаже (но пък трябва да се приеме или втълпи на масите), може да се приеме само по пътя на вярата и без разсъждения. С други думи, това, което е за вярване, т.е. възможно, вероятно, доказуемо, то не е необходимо да се приема на вяра (т.е. то
"за вярване"), докато това, което не е за вярване, защото противоречи на логиката и/или експеримента, то и трябва да се приеме на вяра (т.е. то "
" за вярване) — доста объркана словесна еквилибристика, но пък такива са човешките езици и логиката на обикновения човек, така че няма как да избягаме от подобни каверзни ситуации.
II. Морал
Всяка религия има своя дълбоко морална цел, и тя е това, което оправдава съществуването ù. Фундаменталните понятия за доброто и злото, въведени в употреба още от първобитните шамани, са насъщна необходимост в човешкото общество, не защото човек е толкова глупав, че не знае кое е добре за него и кое не е, а защото егоистичните цели на всеки индивид се противопоставят на общите цели на групата хора, и, следователно, трябва да има някой, който да формулира някакви по-общи правила за съвместно съжителство, и този някой трябва и да ги налага — било то със сила, било то със заблуда. В природата
добро или зло, и тези понятия не са необходими за животните, защото те нямат способността да изграждат в себе си що-годе добри модели на действителността, а живеят просто ден за ден, без възможност да предвиждат нещата по-далеч от един годишен сезон, например. Няма добродетелни котки, или вълци, или зайци, или скакалци, ако щете, но това не им пречи ни най-малко в живота, защото те нямат способността да формулират въпроса за неговия смисъл, докато човешката способност за познание (ето откъде идва и притчата за ябълката на познанието в райската градина) е един нож с две остриета. Възможността за познание е нещо по-съвършено в биологично отношение, но тя налага и нови проблеми за съществата, които са надарени с нея, защото ако едно животно убива само за да се защити или нахрани, то човек го прави по най-различни абстрактни причини. Така това социално животно, наречено мислещо, става много силно и опасно, не само за другите животни, но и за събратята си — ergo, то трябва тепърва да се учи как да живее заедно, така че кръвопролитията (или загубите на белтъчна материя, казано по-цинично) да бъдат възможно минимални. Затова, именно, и съществува морала.
Ако се опитаме да дадем една кратка и неограничаваща, но достатъчно изчерпателна, дефиниция на понятието "морал" бихме могли да стигнем до следното:
система от правила призвани да обединят хората във времето и пространството
. Съвместното съжителствуване на едно и също място може да се постигне сравнително лесно (най-често с употребата на сила), но пред времето, без морални норми, човечеството просто се спъва! Група хора необединени в пространството е прието да се наричат "диваци" (защото те могат да си прегризат гърлата като глутница вълци, било то за някоя "женска", било за някой "кокал", било само за да покажат че са "герои"), докато група хора необединени във времето, обикновено, се наричат "варвари", сиреч безбожници (защото те не знаят как да постъпят за да оставят след себе си добър спомен, нито са убедени, че трябва да оставят такъв изобщо).
За постигане на една житейска хармония на човека със себеподобните си и с околната среда всички средства са позволени! Поради това е съвсем естествено измислянето и на задгробния живот (или на прераждането на душите), и цялостното проникване на религията (поне ако е господствуваща) във всички сфери на живота, и понятието за греховността на човека, и догматичността на религиозния морал, подкрепян от апарата на инквизицията или, най-малкото, на някаква цензура, както и върлата непримиримост към ересите (т.е. грешните теории), и утопичността на религиозното щастие в противовес на реалните земни радости, и неизбежния застой в развитието (защото щастието, най-често, е в застоя), и прочее общи характеристики на една религия. Религиите са за масите, и, поради тази причина, те са
убежище за слабите
, защото обикновения човек е слаб — както да се противопостави на злото, така и да обхване в ума си безкрайното време и пространство.
За непредубедения и мислещ човек е съвсем ясно, че злото и доброто не са абстрактни, а
категории и във всеки конкретен случай те могат да имат различно значение, но такава постановка на нещата не решава въпроса! Човек трябва да знае, например, че канибализма е много лошо нещо, жесток грях, независимо, че може да има някои случаи, когато той да е едно разумно (от гледна точка на продължението на рода, да речем) решение —само че те са толкова редки, и толкова спорни, че не е по силите на всеки да преценява, както се казва, на място, ами трябва някаква догма, или Божа заповед.
Толерантността към чуждите възгледи е, безспорно, много хубаво и полезно за всяко общество схващане, но това е изискване, което много трудно се постига в нашия пълен с антагонизъм свят, така че, въпреки старанията на някои религии, няма такава, която да е била винаги толерантна към другите (дори да имаше такава, тя щеше да изгуби своите вярващи, защото хората са тези, които променят религиите). А това ще рече, че религиите са положително явление в човешкото общество, що се касае до причините за появата им, или до
им, но в същото време те са играли изключително реакционна роля през всички епохи, когато се е стигало до ефекта или резултата! Това, обаче, е неизбежно, и най-доброто, което може да направи една религия е да констатира, че "пътя към ада е осеян със благи намерения". В днешно време почти всички религии се стремят към все по-голяма толерантност, но това е основно, поради факта, че в религиозните чувства на съвременния човек се забелязва известен упадък и по-голямата толерантност създава база за конвергенция на редица, считани по-рано за еретични, течения в дадена религия, а също защото в сегашния комуникативен свят хората са принудени да живеят в по-голямо съгласие и изискват това и от религиите. Ако по този начин религията задържи своето водещо място като морализатор на обществото, то това трябва само да се приветствува! Във всеки случай не бива да си мислим, че религията е изпълнила своето предназначение и като така ще изчезне от лицето на земята, независимо от следващия раздел, където ние развенчаваме някои от псевдонаучните или йезуитски тези за съществуването на християнския Бог.
III. Съществуване на Бога
Доказателства за съществуване на Бога няма, а и
, ако сме наясно по въпроса що е това Бог! Ако дефинираме Бога като такова всесилно и неунищожимо Същество (или "субстанция", ако това повече Ви харесва), което съществува навсякъде и винаги, което не зависи от реалния свят, в който живеем и чийто закони непрекъснато постигаме, и което дори е първопричина за създаването на този свят, не може да не стигнем до заключението, че нашето познание за това Същество зависи единствено от Неговото желание да ни позволи това удоволствие. Ако Бог иска да стои настрана от хората и да ги остави, след като ги е снабдил със свободна воля, сами да постигат смисъла на доброто и злото, Той винаги ще намери начин така да се скрие, че ние да не можем да Го намерим или докажем съществуването Му, нито по експериментален, нито по рационален път. Ако пък Той реши да се открие на някого, то този някой ще Го намери навсякъде: и в камъка, и в дървото, и в звяра, и в мухата, ако щете, и в човека, и в своята мисъл, и ще бъде категорично убеден в съществуването Му, независимо от твърденията на околните. Затова и християнската религия твърди, че "който търси — намира". Цялата работа тук е в това, че Бог е не просто много по- силен, умен и добър от хората, а е
, т.е. несъизмеримо, по-такъв, и Той съществува вечно и навсякъде. За да може човек да Го познае или постигне само със свои собствени усилия, той трябва да е поне с Неговите възможности; да, ама човек не е Бог, така че това е невъзможно, или, казано по латински, това е едно contradictio in adjecto, т.е. противоречие в определението.
Това съвсем не е нова теза, а известна от преди около 25 века и се нарича
. Ние, обаче, сме малко объркани от тази постановка на нещата, защото комунистическата пропаганда твърдеше, че агностицизма е теория за непознаваемостта на реалния
, а не на Бога. В някои религии Бог се отъждествява с истината за всичко, или с абсолютната истина, както сега казваме, подразбирайки цялото познание за Вселената, но това е просто друг начин за назоваване на природните закони, или
за нещата. Така или иначе, ако твърдим, че Бог е наистина Бог, то Неговото съществуване, или отсъствие, не може да бъде доказано от нас по
начин, защото ние сме несъвършени и греховни същества и когато си мислим че сме открили Бога, ние можем спокойно да се заблуждаваме, както и когато си мислим, че Него изобщо Го няма. Казано на съвременен език Бог е едно същество
, и ние просто не можем да Го видим, докато Той — може (стига да поиска). От което следва, че съществуването на Бога е въпрос на вкус, или на
, и който иска може да счита, че Той съществува, а който иска — че не съществува. Нашето желание, обаче, не се отразява ни най-малко на Неговото съществуване или отсъствие, защото ние сме тези, които се нуждаят от Него, а не Той от нас! Съществуването на Бога е просто
, и ако имаме нужда от нея можем да я приемем, но ако можем да се оправим и без нея няма защо да я намесваме; точните и естествените науки се справят много добре и без нея, докато в социалната област тя доста често е нужна, поради наивността на масите, и затова се използува.
Тези разсъждения ни бяха необходими, за да знаем как да възприемаме изложените по-долу "доказателства" за наличието на християнския Бог, като кавичките са нужни, ако разбираме, че доказателства, все едно, не могат да съществуват. Това са примери за йезуитска логика, което е някаква смесица от логика и вяра (там където логиката отказва), но не бива да ги осъждаме особено строго, защото те са предназначени за масите, а хората, като правило, прилагат подобни нелогични разсъждения доста често, за да оправдаят своите виждания по някакъв, уж обективен, начин. Ето някои от най-разпространените
тези за съществуването на Бога
.
1.
Бог е първопричината за света
, в който живеем. Всичко на този свят е създадено от някого, защото не може да възникне следствие без да има причина за това. Една къща не може да се построи сама, нито един меч да се изкове сам, нито човек да се роди без акта на зачатието и прочее, така че трябва да има причина и за това, което не става по наша воля — поникването на дървото в гората, появата на дивите животни, създаването на скалите, и моретата, и реките, и звездите в небето, и тъй нататък — и, следователно, те трябва да са създадени от някого. Но никой човек не може да създаде едно цвете, например, ако не разполага с неговото семе, или да сътвори звезда в небето, или да спре изгряването на Слънцето, следователно всичко това е създадено от някакво всемогъщо Същество, което живее вечно във времето, знае всичко, което е било, и което ще бъде, защото познава причинно-следствените връзки на нещата, намира се навсякъде, където пожелае, и управлява целия наш свят или цялата Вселена, защото Той я е създал. Той не посява семето за всяка тревичка защото Той е казал как тази тревичка трябва да посява семето си, или как всяко животно трябва да се държи и как да се размножава, така че да насели този красив свят. Той е създал и човека и го е направил да прилича на Него, но не го е ограничил да прави само добро, защото иначе човек не би имал свобода на волята, това божествено качество, а го е оставил да се мъчи на този свят за да постигне щастие в бъдещия живот, когато дойде при Него, вече без тленната си материална обвивка, а само като една идея, душа, или еманация на Божественото начало. Бог е истината за всичко, защото нищо не може да възникне без идеята за него, а идеята е нематериална, при все че тя може да се претворява в материални форми. Бог съществува, защото колкото и много да знаем ние пак не можем да постигнем божествената същност на света, а света съществува, следователно е бил създаден. Ако ние си мислим, че някои неща се случват просто защото се случват, или случайно, то ние си мислим така само защото не можем да постигнем Божествената мъдрост, но ние се заблуждаваме и грешим. И така нататък.
Всички тези разсъждения са чисто умозрителни и се оборват лесно също по един логичен начин: ако Бог е създал някога материалния свят като е приложил Своята свободна воля, и ако
нещо трябва да има своя Създател, то Кой е създал Създателя? Въобще тезата за начало и за смисъл избежно поставя въпроса за началото и за смисъла на
начало и налага нуждата от някаква йерархия от богове, което пак не отговаря на въпросите! Както, между впрочем, отделянето на материята от идеята за нея неизбежно поставя въпроса за първичността на едното от двете, но доколкото те съществуват заедно (като яйцето и кокошката), то такова разделение не води до никъде. Началото на мирозданието трябва да се разглежда само като някаква
за отчитане на времето, а не като някакво истинско начало, така както и търсенето на смисъл или цел, там където те не е задължително да присъствуват, не може да ги открие, а само да ги измисли. Прочее по тези въпроси вижте също и есето "За сътворението".
2.
Природата се подчинява на естествени закони и
, следователно,
те трябва да са създадени от някого
. Това е известна модификация на предишната точка, само че тя е доста по-съвременна и логична и затова я разглеждаме отделно. Тя не предполага представата за Бога като някое непослушно дете, което е направило някоя пакост (примерно, вързало е тенекия за опашката на котката) и се е скрило за да си "гледа сеира", а като един истински творец, който е създал нещо завършено (картина, или механизъм, или нещо подобно) и го е предоставил на хората да се ползуват от него. Тази теза не ограничава изобщо научното търсене и познанието за света, в който Бог не е задължително да се намесва, след като веднъж го е създал. Тя просто ни натрапва с нищо необоснованата връзка между природните и човешките закони, и ако последните се създават от някого и записват на нещо, то, значи, и природните трябва да са създадени от някого и записани по някакъв начин в материята. Уловката, обаче, е пак същата: щом нещо съществува, то и трябва да е създадено от някого. Вярно е, че не може да има причина без някакво следствие, но кой ни дава право на базата на следствието да
и причината за него? Пък и кой може да ни гарантира, че причината е една единствена, та да изберем именно нея? Случайността на нашия свят може и да е "закодирана" в него (от някого или нещо), но може да е и единственото възможно решение, при което нямаме никаква нужда от хипотезата за Бога. Освен това тази теза пак принизява ролята на Бога, или противоречи на Неговото определение, защото ако Бог е създал всичките природни закони, то значи и Той трябва да им се подчинява, което ще рече, че Той няма свободна воля или не е никакъв Бог.
3.
Целесъобразността на нашия свят може да се обясни само с наличието на неговия Създател
. Тревичката расте за да бъде изядена от някое животно (и за да насища въздуха с кислород, ако искаме да сме по-задълбочени в разглеждането); листата на дърветата опадват през зимата за да не замръзнат, и за да предпазят корените от измръзване, и за да обогатят почвата с хранителни вещества; кравата съществува за да ни дава мляко, свинята — месо, кокошката — яйца, и т.н.; Слънцето изгрява за да топли, Луната — за да ни свети през нощта, реката тече за да пием от нея, моретата съществуват за да се въди риба в тях и пр.; секса съществува за да се плодят и размножават хората и животните; човек е създаден за да радва Бога; и други подобни неща. Нищо не става просто така в природата, ами с някаква определена цел, и ако ние не можем да я постигнем, то това не значи, че такава цел няма. Ако света не беше създаден от Бога, то той нямаше да бъде така целесъобразен. Науките не противоречат на съществуването на Бога, а служат само за да ни
Божествените цели, които Той си е поставил, и които, иначе, слабите "човеци" не биха могли да разберат. Бог ни е дал разума за да можем да Го постигнем, понятието за добро и зло — за да се стремим към доброто, и свободната ни воля — за да се доближим до Него. Дори мухата съществува за да храни паяците и птичките (и, може би, за да ни научи да живеем по-хигиенично), червея — за да разрохква и обогатява почвата, а смъртта — за да се научим да ценим живота и за да можем да отидем после в рая или в ада, според това, което сме заслужили на този свят. Но защо тогава да не добавим, че и носа съществува за да се държат очилата на него, кутрето — за да има с какво да си ... бъркаме в носа, а пък ръцете — за да можем да се забършем изотзад (защото не можем, хъм, да се облизваме като котките и кучетата)? Животът е резултат от благоприятни събития и безброй много проби и грешки (вижте пак "За сътворението"), и всякакви опити да му припишем цел или смисъл са най-малкото комични.
4.
Бог съществува за да ни научи кое е добро и кое — лошо
. Това е нравствената аргументация за Неговото съществуване, но и тук нещата вървят отзад напред, или доказваме едно нещо само защото така ни се иска. Щом човек не знае кое е добро и кое е лошо за него, а той наистина доста често не знае, значи трябва някаква всемогъща сила да дойде да го научи. Но ако понятието за добро и лошо не е съществувало преди "дядо Господ" да ни го разясни, то значи светът, който Той е създал (с лошото в него), съвсем не е добър, или самият Господ съвсем не е добро Същество. Приказките за свободната воля на човека, поради която Господ е оставил и злото на този свят, защото, виждате ли, ако няма зло, то няма и да има от какво човек да избира и ще постъпва винаги добре, са много хубави на теория, но съвсем не оправдават човешките нещастия, и, в крайна сметка, след като е
да беше измислил някакъв начин, че хем да има свободна воля, хем да има зло, хем пък човек да не твори зло, а само добро! Какво от това, че по този начин нямаше да има за награда вечното блаженство (или вечните наказания) на "онзи свят" — тогава човек просто щеше да живее и на
свят като в рая. Разбира се, че това е несъстоятелна теза. Ако пък доброто и злото са съществували и преди появата на Бога и създаването на нашия свят, то тогава Бог няма никакъв принос по въпроса. Излиза, че нещата си се разрешават лесно, ако изобщо не намесваме тези понятия в материалния свят, който си е такъв какъвто си е, а пък доброто и злото са относителни, както и всичко останало, или са странични продукти на съществуването на материята. Моралът от това няма да пострада, а ще стане това, което той, така или иначе, е — правила за мирно съжителство на много индивиди. Само дето ще се разминем с хипотезата за Бога, а целта на занятието беше да я потвърдим.
5.
Бог е Спасителя на човечеството
. Въпреки нещастията на този свят, Бог е този който спасява безсмъртните души на хората, и Той дори е отделил частица от Себе си, като е породил Своя син Христос изцяло в човешки облик и с човешка плът, за да може Той да изпита всички човешки страдания и да може после чрез Своята смърт да победи смъртта. Бог е създал не само реалния свят, но и рая и ада, и по този начин е дал възможност на човека да се приобщи по-пълно към Божествената същност. Дори да оставим настрана с нищо неоправданата хипотеза за съществуването на Христос, защото няма никакви исторически доказателства за реалното Му съществуване, още повече достоверни свидетели на момента на зачатието, или възкресението Му, след установена от компетентна лекарска комисия физическа смърт, но нямаме и никакви основания да считаме, че "онзи свят" е с нещо по-добър от този. Човекът е крайно същество и съвсем не е ясно дали един вечен живот (ако е възможен) ще е нещо хубаво, или безкрайна скука, защото щастието може и да се състои преди всички в застоя (тъй като всеки преходен период е нещо, общо взето, лошо — както видяхме на примера на нашия мирен преход към демокрацията, който все не свършва), но не и
застой, без никаква възможност за промяна (освен за тези в Чистилището, след което идва пак вечна скука). Там където няма никакви очаквания и надежди за промяна няма и никакво поле за изява на свободната воля. С други думи, както и да си кривим душата, "оня свят" си е едно вечно заточение! Ако Бог беше наистина добър и всемогъщ Той би измислил някой безболезнен начин на унищожение на душата (или изтриване на паметта ù, ако толкоз не Му се изхвърля нещо хубаво), вместо вечни мъчения (или блаженства със същия ефект). Така че: както този свят е лош, така и "онзи" е лош, така и връзката между двата е, едва ли не, най-лошата, и това не е никакво спасение на човечеството, защото и две хиляди години след Христос човечеството продължава да се избива както и по-рано, даже в значително по-големи мащаби. Вместо да "разваляме имиджа" на Бога по този начин по-добре изобщо да не Го намесваме в нашите човешките глупости.
IV. Атеизъм
След като констатирахме, че агностицизма е нещо вярно, и съществуването на Бога е въпрос на вкус, не бива да прескачаме и другия полюс в изповядването на религиите — атеизма — още повече, че той е свързан с тяхното бъдещо развитие или "мутиране". Атеистът твърди, че няма Бог, но това
, както и противното, и в този смисъл
атеиста е също вярващ
! Това може да звучи парадоксално за болшинството от хората, включително и за
атеисти, но то си е чиста истина. Нещо повече, вярващите и атеистите не са съвсем симетрично противопоставени, като истинските вярващи са
атеистите, защото съществуването на Бога, все пак, може да бъде доказано,
и реши да ни се открие, докато
отсъствието на Бога
просто
не може да се докаже
(ако Него Го няма)! Това вече трябва да е ясно, защото за всяко нещо е много по-лесно да се докаже неговото наличие (ако присъствува поне в един частен случай), отколкото отсъствието му (навсякъде и винаги), по който повод народа ни казва: "върви доказвай, че не си камила". В повечето случаи не остава никакъв друг алгоритъм за доказателство на отсъствието освен, тъй нареченото, пълно претърсване, а това в нашия случай е невъзможно, защото трябва да "претърсим" всяка една точка на
пространство
, като при това изобщо
, което търсим!
Нека сега се опитаме да прогнозираме бъдещето развитие на религиите, като изходим, разбира се, от някаква обща тенденция в хронологичната поява и развитието им. Тази тенденция не е толкова трудно да се забележи и тя е: от конкретното — към абстрактното! Всички първобитни религии са изобразявали по някакъв начин своите богове, като техния облик е бил догматично установен и, разбира се, подобен на човека или на някои животни. Хиндуизма също има човекоподобни богове, но някои имат вече по шест крайника, и се заговорва за милиони светове или Вселени, които могат да се появяват от диханието на един бог и да се разрушават от друг, като божествена вече става истината. При фараоните и древните гърци, както и в еврейската религия боговете са все още твърде човешки. Но ето, че при християнството се появяват три бога: Отец, Син и свети Дух, като въпросът тук не е в броя им, а в абстрактния образ на Духа, който се изобразява като гълъбче не защото прилича на него, а за да се изобрази някак-си. Седем века след Христа възниква и исляма, който казва за Бога само, че Той съществува, но как изглежда — никой не може да каже, поради което в джамиите може да има орнаменти, и то най-често отвън, но стените им са голи, за да не са отвличат молещите се с разни картинки. По времето на Мохамед не е имало научна фантастика и затова той не нарича Аллах същество от ІV-тото измерение, но смисъла на този Бог е такъв. Разпространилият се масово през ХIХ и ХХ век (макар и идващ от Древна Гърция) атеизъм изобщо се отказва от Божествения облик и го заменя с безличното "природа" (или субстанция — при Спиноза). Вярно е, че при атеистите Бога изчезва съвсем, както и светците и чудесата, но остава една негова квинтесенция, или
за Бога, под формата на природните закони, т.е. остава най-важното, това което не може да бъде унищожено.
Ако някой още да се чуди защо исляма бележи значителен прогрес, особено през ХХ-ия век, то значи не си дава сметка как бурното развитие на науката постепенно прави несъстоятелни строгите християнски догми и конкретните образи на Бога. Хората все още са като децата и имат нужда от приказки, но те вече искат нещо по-съвременно, някоя научно-фантастична приказка, т.е. някоя религия, която оставя много място за собствената им фантазия и мисъл. Християнската религия също се променя, доколкото това ù се отдава, като дивергира в най-различни ереси от около ХV век насам, докато се стигне до съвременното положение където в Америка през ХХ век се появяват и редица, тъй наречени,
църкви, т.е. църкви създадени от един човек, който сам си е главата на църквата (че и "опашката" ù, защото не може да се каже, че те имат много последователи). Оказва се, че иконите не са задължителни за вярващите, но и ежедневните молитви също не са нещо неотменно. Важното е човек да си дава сметка, че не е сам на тази планета, и че живота на нея не свършва с неговия живот!
От конкретното към абстрактното е естествената еволюция на религиите, но това е и пътя, който изминават повечето науки, защото това е и пътя на нашето познание за света. Заключителният момент в това отношение засега е атеизма, но той още не е достатъчно развит и няма редица от ритуалите, които има всяка уважаваща себе си религия и затова той още не се възприема от масите като такава, ала бъдещето е неограничено (освен, ако ние самите не си го ограничим), така че не бива да го отхвърляме прибързано като вяра.
А междувременно една
нова религия
се появи през двадесетия век и докато хората спорят дали тя е религия, дали е хубава, и прочее, тя успя да си пробие път по целия свят. Става дума за
, или по-точно за Ленинизма, който има всички белези на една атеистична религия. Тя се породи от Марксовия "призрак на комунизма", но започна да съществува като религия по времето на Ленин в младата Съветска държава, премина през периоди на гонения и преследвания, създаде свои мъченици, успя да се утвърди като официална религия на една огромна територия от земното кълбо, и сега обикаля из "третия" свят като търси подходяща почва за развитието си. Тя
, но има природни закони, които са не по-малко неумолими от боговете;
, но има чудесата на науката, които са не по-малко удивителни от тези на боговете;
, но има желания, стремежи и идеали, които имат не по-слабо въздействие върху масите. Вярно е, че в ритуално отношение има още много да се желае, но пък и нейното активно съществуване е едва към 80 години, а какво се дори два-три века за една религия? Тя сега не е господствуваща религия в екс-комунистическите държави, но това не означава, че тя не владее още "умовете и сърцата" на хората (изтъркан шаблон, ала, общо взето, верен), защото краха на комунистическата система беше просто един сигнал за
, така както е станало през Възраждането с християнската религия в целия западен свят. Тя има морал, има утопичност, има понятие за грях, има задгробен живот ("светлото бъдеще"), има цел — щастието на народа, предизвиква застой (както и всяка религия), а застоя е особено важен когато една цивилизация (като съвременната) си отива, тя е достатъчно толерантна към другите (т.е. истинските) религии, проповядва аскетичен начин на живот на този свят, и е едно реално убежище за слабите или слаборазвити страни и народи. Тя си имаше дори и цензуриращи органи и инквизиция, както при всяка друга управляваща религия.
Дали и доколко тя ще просъществува — бъдещето ще покаже. Но доста неща в нея могат да се запазят, дори петолъчката, защото това е много разпространен и стар символ и съществува и на американското знаме (при все че американците бягат от комунизма "като дявол от тамян", ама то е защото те са богата страна и никой там не иска да бъде беден), освен това Пентагона (т.е. петоъгълника) е, всъщност, една "петолъчка с отрязани лъчи" (или обратното — петолъчката е надстройка на петоъгълника). Червеният цвят с нищо не е по-лош от синия, например, а пък партийните домове никой не е казал, че трябва да бъдат само в "Сталински" стил (или "комунистическа готика"), и могат да се строят и като космически станции, ако щете. Бъдещето на човечеството е един много по-осезаем идеал от задгробния живот, защото всеки човек, така или иначе, се стреми да остави нещо след себе си (най-малкото някое и друго дете), а пълната абстрактност на бога-природа никога не заплашва с демодиране поради промяна на вкусовете. Най-ценното благо за човека е неговия труд и това е неоспорима истина, а най-голямото щастие (за всеки достатъчно разумен индивид, който може да "надскочи" своята тленна обвивка) е щастието на другите, защото това е взаимното и споделено щастие, а то е нещо, което може да го надживее, като остави следа сред другите хора. Противоречието между вяра, която всяка религия изисква, и разум, който самата човешка същност изисква, съвсем не е чак толкова трудно преодолимо (както противоречието между половете, например, или между поколенията), защото вярата може да се обоснове по пътя на разума, а разума да съществува на базата на вярата (в него). Нещо повече, именно симбиозата между вяра и разум при комунистическата атеистична религия, или при някоя нейна наследничка, включвайки противоречието в себе си, може да направи тази религия жизнена и дълготрайна. А фактът, че тя не предявява никакви расови, имуществени, полови, интелектуални, и прочее разлики (освен, може би, необходимостта изповядващите я да не са значително по-богати от другите, но това е лесно преодолимо) я прави и съвсем общодостъпна за всеки слаб, но що-годе разумен, човек.
Така че религията е опиум за народите, но докато те не покажат, че нямат нужда от този опиум, тя ще заема едно централно място в социалния живот на хората. А, съдейки по всеядността и наивността, с които масите поглъщат рекламите, които им се предлагат, има всички основания да се предполага, че те винаги ще имат нужда от религия. Религията е вредна когато се сблъскат жестоко две различни религии и започнат да водят войни (например, защото едните чупели яйцето от острата, а другите — от тъпата му страна), но иначе известна доза заблуда за живота е жизнено необходима на хората за да могат те да го живеят, и, в този смисъл,
една религия върши добра работа, защото човек никога няма да се откаже от заблудата, ако тя му харесва. Докато едно общество е разделено на противопоставящи се структури с различни интереси (а това ще бъде така винаги, защото хората са създадени различни по вкусове, интереси, и способности, и тъкмо това разнообразие е най-ценното нещо на този свят), дотогава то ще има нужда от нещо обединяващо и сплотяващо неговите членове. Докато човек има нужда от опора и цел в живота той ще има нужда и от религия. А той винаги ще има такава нужда, защото не е Бог.
— — — — —
Сконвертировано и опубликовано на http://SamoLit.com/