Д Е С Е Т Ц И Н И Ч Н И Е С Е Т А
(ПОПУЛЯРНО МИРОВЪЗРЕНИЕ)
— — — — —
СЪДЪРЖАНИЕ
Предговор
За сътворението и сътвореното
За жената и мъжа
За човечеството
За интелекта
За религията
За демокрацията
За насилието
За справедливостта
За популацията
За бъдещето
Приложение: Конституция на Циникландия
— — — — —
ЧАСТ ВТОРА
ЗА ЖЕНАТА И МЪЖА
I. Жената
Жената е най-добрия приятел на мъжа, по-добър, очевидно, от домашните любимци! Това не означава, че реверсивното твърдение не е вярно, но в началото ние ще говорим за жената, така че нека се задоволим засега с тази частична истина, а доколкото в нашето разглеждане ще прибягваме до аналогии и с животни, можем да я наричаме и просто женска, като се опитаме да установим някои основни характеристики на женския индивид при хората (т.е. на древния Ин, Инь, Ing, или Yin — зависи от езика). Типичните качества са групови и това не пречи да има твърде много изключения от правилата в редица конкретни случаи, но, както е известно, изключенията само потвърждават правилата (със своята изключителност), и, ако щете, можем да говорим за мъжки качества при жените и обратно (нещо, което е масово явление), но пикантния момент е, че тези изключения се проявяват най-често при хомосексуалистите, където те просто
да се проявят (без, обаче, сексуалната ориентация да е задължителна за тяхната поява). Всеки от двата пола в своето индивидуално развитие се изгражда на базата на един вид неутрален или "детски" пол, а и след дадена възраст преминава отново в такъв, така че е резонно да запазва в себе си и качества от противоположния пол; в този смисъл е полезно да считаме, че неутралния пол е такъв, при който фигурират качества
, но няма изявено надмощие на един от тях, а не, че не фигурират нито дамски нито мъжки качества. Ние не само ще укажем тези моменти, но и ще ги мотивираме на базата на основната цел за продължение и развитие на вида (което, всъщност, са две различни неща, на които ще се спрем по-късно), като покажем тяхната неизбежна необходимост (т.е. другояче животът не би могъл да съществува при наличието на два полярно различни типа индивиди). Качествата които ще формулираме важат предимно в сферата на продължението на рода или в секса и семейството, като в други дейности те може да не се проявят, както и да се видоизменят дори до техните противоположности, което, обаче, не значи, че те не са верни; тези качества лежат в основата на действията на жената и мъжа, или ги мотивират, макар че тяхната проява може да се подтисне под влияние на други фактори. Много от твърденията ще звучат шокиращо, но пък нали това е и основната "прелест" на цинизма, че в търсене на истината той разкрива много масово разпространени заблуди, при което неминуемо шокира масите.
1.
Доколкото основното предназначение на жената е да продължава човешкия род то
тя
, неизбежно,
е консервативния елемент
в този процес, защото "консервирам" е синоним на запазвам, или продължавам съществуването. Кратка лингвистична справка с английския ни води до разпространеното за жената название birth box, което ще рече "кутийка за раждане", и дори самото название woman на английски трябва да е упростено записване на съчетанието womb + man, където първата дума значи утроба ("b"-то не се чете), и би трябвало да се пише wommen, но второто "m" е изчезнало
*
. Аналогичен е произходът и на славянската дума "женщина", или нашата "жена", които идват от гръцкото "гинека" (γιναικα), което пък е свързано с корена "ген" (или "джин" на арабски), и означава "дух, идея за нещо", т.е. за живота. Така, а консервативен индивид ще рече, че женската иска все същите житейски неща — храна, подслон, удоволствия от живота — и то в интерес на потомството (което ще рече
си, защото според нея тя олицетворява потомството), и не трябва да се трактува в смисъл, че тя ги иска да бъдат
същите по вид, защото основното качество на живота е неговото разнообразие и изменение. С други думи, жената е консервативна
за продължение на рода, но не и в начините, по които я осъществява! Така се получава, че консервативната женска съвсем
е консервативна по отношение на спокойствието на другите около нея, ами е направо революционна в желанията си — както количествени (най-вече), така и качествени — и по този начин е причина за повечето предизвикани от човека бури и катаклизми в обществото. От тук води началото си прословутата фраза: cherchez la femme, или "търсете жената" (тогава, когато няма други разумни причини за дадено събитие). Аналогичен смисъл се крие и в библейската притча за ябълката на познанието, където жената е тази, която става причина за всички последвали човечеството нещастия. Не само Троянската война в древността, която според преданията се е водила заради някоя-си Елена, а и повечето войни, поради своите икономически причини, са породени от грижи за потомството, или за машинката за раждане. Всички стремежи към лесен и богат живот идват пак от консервативното женско схващане, че това, именно, е смисъла на живота (не че то не е така и за доста мъже, но те имат други стимули и леснотията бързо им омръзва, докато на жената може да омръзне само малката степен на нейните желания). Но най-консервативното качество при жените е толкова важно, че ние му отделяме следващата точка.
[ * Нека не задълбаваме в точна етимология на woman, защото тя, освен че е спорна, а и не дава нищо полезно, понеже през някакво старо wifmon ни препраща към тяхното wife за жена, където въпроса за скритите в думата идеи пак си остава, и щом е така, то за славянското ухо wifmon звучи почти като, с извинение, "виме", което не е по-ласкателно за жените. ]
2.
От двата пола женският е най-егоистичния
, защото живота е основан на борбата за надмощие на всеки индивид над другите и против другите. Продължението на индивидуалния род стои над продължението на вида, доколкото това зависи от женската; никоя жена няма да предпочете живота на чуждите деца, примерно, пред този на своите, нито ще признае (без бой, дето се вика), че чуждите деца са по-добри от нейните, когато те действително са такива (с уговорката за изключенията). Ако жената даваше живот на хиляди деца (като пчелата майка, например), тя нямаше да бъде толкова егоистична и щеше да гледа на всички останали деца като на свои, т.е. щеше да се грижи преди всичко за вида, но с две-три деца на нея не ù остава нищо друго. Съпътствуващи егоизма са
пристрастността и необективността
на жената, при това необективност възвисена на такова ниво, че за нея съществува специален термин наречен "майчина любов". А тази любов е точно толкова
, колкото и живота, който живеем! Доколкото нашият живот е низ от случайности, или игра на гените, за която човек не може да носи отговорност, той е и вопиющо несправедлив към хората, защото те биват хвалени или наказвани за неща зависещи, не толкова от тях самите, колкото от генетично заложеното в тях, и ако и жените не бяха също така несправедливи към чуждото и пристрастни към своето, за
житейските несгоди, то поне 90% от децата в семействата щяха да живеят като в приюти за бездомни, защото поне толкова от тях са обикновени средни (или дори бавноразвиващи се и некадърни) деца и, следователно, няма никакви основания за проява на особена любов към тях. Разбира се и мъжете доста често са пристрастни към своите деца, но това, обикновено, не се разпростира в несправедливост към чуждите и не граничи с омраза към тях, нито пък принизява необходимостта от наказания на децата им, а се базира на логиката (че ако не могат да научат всички деца на нещо хубаво, то поне своите могат).
Всички помисли на жената, обективно погледнато, произлизат от груб егоизъм и убеденост, че тя е по-добра и по-красива от другите жени, че нейните деца са най-добрите, че нейния мъж е най- -умния, -богатия, -силния, и прочее (или поне е длъжен да бъде такъв), като това стига до крайността на завист и омраза към всичко чуждо. Смело може да се твърди, че една истинска жена се мотивира в своите постъпки
и от омразата към тях! Ако тя иска нещо, то е защото някоя друга вече го има, а пък с нищо не е по-добра от нея (според самата нея). Дори притежанието на някой мъж е за нея предмет на лична гордост, че тя е съумяла да го привлече и не го е дала на някоя друга; известната ревност е преди всичко женско качество (макар да се среща и при мъжете), защото двама мъже много по-лесно биха си поделили една жена, ако това се наложи, отколкото две жени един мъж (то и от физиологична гледна точка последното е по-трудно). Егоизмът на жената е ненадминат и това е много консервативно качество, което би могло да има отрицателно въздействие при една разумна форма на организация в обществото (доколкото такава форма може да съществува), но той е необходим за продължението на рода! Единственият начин да се преборим с това (ако то, въобще, е необходимо) е изкуственото извънутробно раждане, което би дало възможност за изравняване в пристрастността на отношението към потомството от страна на мъжа и на жената. Нищо чудно и това да стана след век-два, но дотогава жената ще си остане най-егоистичния, най-злобния, най-несправедливия, и най-анархичния социален индивид, което е следствие от нейния консерватизъм в жизнените цели (както и от липсата на едно много важно мъжко качество, до което ще стигнем при мъжа). Това не е
— то е просто природна (или Божия, ако така повече Ви харесва) даденост на двуполовия начин на живот и се наблюдава добре и при животните, като например: женската кучка най-много лае (а и хапе), и тази злобност важи и за други бозайници; женската богомолка (вид насекомо) изяжда мъжкия екземпляр след оплождането за да си набави нужните ù хормони; женската похотливост сред хората и животните надминава мъжката (а сексуалния нагон си е една егоистична проява), и прочее.
3.
Друго важно женско качество е нейната
максимална близост
до извора на живота, или
до ... животното
, т.е. нейната животинска природа. Мъжът също, като мислещо животно, се явява някакво животно, но в него, все пак, има и нещо интелектуално, нещо от Бога, което не присъствува при животните, докато жената е най-животинската човешка разновидност, и това не е игра на думи, а отдавна забелязана (и фиксирана във всички религии) особеност. Това обяснява и защо жената е по-жестоката, по-безскрупулната, по-похотливата, по-дивата и примитивна част от човечеството, което също не е нито лошо нито хубаво, а просто необходимост! Ако жената не изяжда мъжа след акта, като богомолката, например, или не го слага в казана за да си осигури кърма за детето, след като е заченала от него, това не значи, че тя не може лесно да го "натири", след като той остарее, или обеднее, или изпадне в немилост, или след като тя го разлюби, т.е. след като той е изпълнил предназначението си (а и болшинството от разводите и делата за издръжка в днешно време се възбуждат от страна на жената, а не от мъжа, и то във века на еманципацията, когато жените печелят не по-малко от мъжете). Това в повечето случаи е нормална реакция, поради грижа за потомството, но понякога се стига и до така наречения "инстинкт на квачката", която в стремежа си да стопли пиленцата под себе си смачква чат-пат по някое. Вярно е, че и мъжа може понякога да постъпи по женски, но при него, освен че това е рядкост, самата реакция има и по-цивилизован характер, като от любов тя преминава, най-често, към някаква степен на
, докато при жената правилото е: от любов — към омраза, което е и най-примитивната животинска реакция на нарастващ емоционален дразнител (вижте "За сътворението"), така че извода си остава в сила за типичната или средна жена.
4.
Друго женско качество, което също е следствие от нейния консерватизъм в продължението на рода е нейната
посредственост и несъвършенство
. Продължението на живота е най-важната цел в природата и тя
да бъде поверена на нещо изключително, защото никой (дори и "дядо Господ") не може да предскаже до къде би довела една изключителност докато не мине известно време, а тогава вече ще бъде късно да се оправят нещата! Посредствеността е
за машинката за раждане и това е неизбежно следствие от една добре организирана система за репродуциране. При хората тази черта е доста прикрита (поради интелекта на мъжете, предположително, които са предпочели да разпространяват някои приятни за жените измислици или комплименти), но сред животните е очевидно, че мъжкия екземпляр е този, който
да е (и той е) по-красив и привлекателен с нещо, например: при елените — с рогата, при канарчетата — с песента, при пауните — с опашката, при биковете (че и при хората) — със силата, и прочее. Та сравнете жената за дълъг период, да речем, от 15 до 75 години, с мъжкия екземпляр за всяка възраст — само някъде между 15 и 25 години би могло да се каже, че жената е по-красивата, но това е основно поради еротични съобръжения, и то по въпроса може да се спори, докато един мъж е красив и на 40, и на 50, и на 70 години, просто като съвършено природно творение!
Женската е най-често безлика и посредствена: и по външен вид, и по интелект, и по сила, и по какво ли не, но тази посредственост, от друга страна, понеже тя означава
, е тъкмо това което ù трябва за да издържа най-лесно на нормални жизнени условия (а и на някои екстремални), за да може да фиксира в потомството съществените характеристики на тези мъжкари, които оцелеят в живота, защото, както при животните, така и при хората,
екземпляри. Това са експериментално и статистически потвърдени факти. Ако на някои им е угодно да пребивават в заблуда по въпроса, това си е тяхно право, но този феномен си има и лесно обяснение на базата на факта, че женската е тази, която избира, т.е. която играе
роля при продължението на рода, докато мъжкия прави това, което женската иска от него! Цинично или не, но мъжа е послушната (и глупава, ако щете) фигура по отношение на продължението на рода, а жената е посредствения екземпляр, който си избира изключителния индивид (както си избира едно хубаво цвете, с което да се закичи), и това е съвсем целесъобразно изискване.
Посредствеността на жената се изразява преди всичко в това, че тя е един несъвършен или
индивид (което лингвистично е от същия корен), в смисъл на своите физически, психични и интелектуални качества. Дори самата жена чувствува това, след като от хилядолетия прибягва до всякакви начини за разкрасяване или "дозавършване" (поне това значи английската дума, която пък е френска, за гримиране, т.е. make up — "компенсирам, допълвам"), а това че и някои мъже също го правят — е, то се обяснява с женските им качества (особено в юношеска възраст на неоформеност на индивида), за което говорихме в началото. Жената не може да съществува без мъжа, защото на нея ще ù липсва целта за нейното съществуване, докато мъжа спокойно би могъл да се оправи и без жената, и при набавяне на жизнено необходими продукти, и при запълване на своето време с някои творчески или игрови дейности. Доколкото жената е родилната кутийка на мъжа тя е и негов придатък и
самостоятелно съществуване, т.е. тя е непълна и несъвършена! Но пък, от друга страна, тя е напълно съвършена родилна кутийка, което би могло да се перефразира и така:
жената е съвършена в своето несъвършенство
като самостоятелен индивид! При това може и да не намесваме мъжкия интелект, за да не ограничаваме валидността на разглеждане и за животните, а и защото човека не е от тези, които много-много обичат да си служат с интелекта, ако има как да минат без него.
Е, за да не бъде обвинен авторът, че излага все компроментиращи жената положения, нека кажем и нещо хубаво за нея (поне според него) — една красива дефиниция, по-добра от тази за машинката за раждане, а именно: "жената е
на мъжа към потомството му". Въпреки че женската анатомия има някакъв процеп (само дето той е по-еластичен от този на истинските пощенски кутии), и нейната "кутийка" даже е първоначално добре запечатана (за да се предпази от метеорологични и други условия преди употреба), то смисълът на горната сентенция не е в геометричната аналогия, а преди всичко в
на жената, защото мъжа не може сам да изпрати "писмото" си (при все че разполага със специална "писалка" за да го "напише"), както и в
, което жената заема между него и децата — междинно и по интелект, и по други способности. Точно това посредствено положение на жената е от значение за отглеждане на потомството, поне докато то е доста малко, нещо което нито удовлетворява търсещата личност на мъжа, нито му иде "отръки", както се казва. А и, генетично погледнато, мъжът е този, който определя най-важния показател на потомството — неговия пол — и който, най-често, има доминантни гени (макар и тук да има доста изключения). Така че ролята на посредник е необходима (след като не се размножаваме чрез пъпкуване или клонингуване) и определена доза специализация също е нужна, защото ако всеки човешки индивид беше двуполов, то най-честите сношения биха имали авторефлективен характер, а това би намалило много така необходимото в природата разнообразие.
II. Мъжът
В нашата последователност на разглеждане описанието на особеностите на мъжкия индивид (древния Ян, Jang, или Yang) се свежда предимно до отрицание на тези на женския, но, все пак, тези концепции се нуждаят от известно развитие.
1.
За разлика от женската,
мъжкият е
преди всичко
търсеща личност
, която, с много рискови моменти,
има за цел
да осигури,
продължението, а
развитието на вида
, т.е. неговата модификация съобразно с изменението на външните условия. Вземайки предвид, че производителността на мъжа е такава, че дори при "конвенционалния" начин на размножение един мъжки екземпляр може да създаде стотици и хиляди деца, а при изкуствено осеменяване вече стигаме и до милиони, се оказва, че и нуждата от мъже е поне стотина
по-малка. При животните последното важи с пълна сила и там един мъжкар обслужва десетина женски, като ловците и еколозите считат за оправдано мъжкарите да намаляват и още. В древните периоди от човешката история положението би трябвало да е било такова и при редица дивашки племена, поради суровите условия за живот и многобройните битки между тях, но в днешно време в цивилизованите страни е забранено многоженството (най-вероятно по инициатива на мъжете, за да се обоснове необходимостта от толкова мъже, колкото и жени), но това не е съвсем целесъобразно за потомството. Както и да е, към това ще се върнем в следващия раздел, а сега да продължим с мъжката личност.
Най-характерната проява на търсещото мъжко начало е
страстта към играта
и това, всъщност, е основната жизнена цел на мъжа, благодарение на която се осъществява не тривиално продължение на рода, ами
. За мъжа всичко в живота е игра, включително и самия живот! На английски думата game означава лов, но още и игра, защото лова е играта за мъжете, или поне е било така в течение на много векове от човешката история, докато не са били измислени игралните автомати и компютърните игри; в чешкия език имат думата herna, която означава ...
мъжки тоалет, както някои биха могли да си помислят (от немския Herr), а игрална зала, но това е пак място за мъже; и на руски думата "охота" е не само лов, а и силно желание, ала от гледна точка на мъжете (защото надали сте виждали някога жени да ходят на лов). А какво е войната за мъжа, ако не една опасна игра (или поне тя е била игра до към ХVIII век, когато вече започва да изчезва разликата между фронт и тил, поради неосъзнатата гъстонаселеност на човечеството — нещо, за което говорим във "За популацията")? А какво е кариерата за мъжа, ако не една интересна обществена игра? Ами борсата? А колко са жените (в продуктивна възраст, а не тогава, когато вече никой "не ги бръсне" за жени), които ще видите да играят табла, бридж, белот, или шахмат — е, толкова, колкото да подчертаят изключителността на тези дейности за тях! А нима науката не е също една игра с тайните на природата? И други примери.
2.
Противно на егоизма на женската тук е налице явният
колективизъм на мъжкаря
, особено при хората, където мъжете са тези, които обичат да се събират на големи групи, било то в бойни отряди, било на спортни състезания, било в клубове и кафета. Мъжът, най-често, е този, който е по-способен на
безкористни прояви
, на джентълменство, на
справедливост
(или fair play, както вече му казваме), и за когото е измислено понятието чест или honour (тъй като много добре знаете, че за жените тази дума има съвсем друго значение). Дори на война той убива поради необходимост, а не от злоба и омраза (или поне в повечето случаи е така). Това не е трудно да се обясни с мотивировката за постъпките на мъжа, която е той да се изяви с нещо хубаво
, с нещо което се цени от другите, или, най-малкото, което да му е интересно,
от потребностите за продължение на рода (или от личната изгода). Дори когато мъжът се проявява като егоист, той го прави от колективистки подбуди, в името на семейството или на групата, към която се числи, докато жената, дори когато проявява колективизъм, го прави от егоистични подбуди, за да запази своето потомство. Това не е апотеоз за мъжа, а реализъм. А може да се формулира и по-силна мисъл, а именно:
! Но какво да се прави — неизповедими са пътищата Господни, или пътят към ада е осеян все с благи намерения, или човек иска едно, върши друго, а пък се получава трето, защото нито е опознал себе си, както са искали древно-гръцките мъдреци, нито пък може да промени нещо в генетичните дадености заложени в него, освен да се подчини на повелението на пола, което изисква жената да запазва рода, а мъжа да го допълва и подобрява (ако остане жив). Това е едно изискване за
в рода, което действува с мудността на хилядолетията, но, все пак, то действува.
3.
Докато жената е по-близо до животното, то
мъжа е по-близо
до Бога, или
до разума
(ако не използуваме хипотезата за Бога). Това е пряко следствие от другите качества на мъжа и най-вече от неговия интелект, този недоразвит човешки инстинкт (за който се говори в есето "За интелекта"), докато при една средна жена трудно може да се очаква особен интелект (поне по-висок от средния), защото на нея
за продължението на рода (секса може да е всичко друго, но
и интелектуално занимание!). Самата проява на интелект, всъщност, е нещо изключително и съвършено (до което ще стигнем след малко), и е нормално той да е притежание основно на мъжете; фактът, че има и доста умни жени не означава, че това е често явление, а напротив, и то се обяснява в повечето случаи с
на дадената жена (най-често физически), които я карат да търси
в умствената сфера, защото умна и красива жена е едно, хъм, вопиющо противоречие (поне докато тя е все още жена в сексуалния смисъл на думата), и това е причината, поради която такива жени са на особена почит (защото търсенето се определя от предлагането)! В същото време умните мъже никога
са се търсили особено, докато силните, или богатите, или красивите (поне докато са такива) са доста търсени, а това ще рече, че интелекта е често явление сред мъжете (ала не е съвсем безнадеждно положението и за умните мъже, ако те
това са, примерно, и богати). Това състояние на нещата, обаче, е съвсем логично от гледна точка на разделението на дейностите между мъжа и жената, като жената си остава по-близко до животното, от където сме дошли, а мъжа се стреми да бъде по-близо до божествения разум, накъдето, малко по малко, се движим.
4.
Мъжът
, не само поради своите дадености, а и поради непрекъснатия стремеж за изява пред другите,
е най-съвършения и изключителен
от двата пола. Това е, може би основното съображение, поради което в Християнската религия (а и в други религии) образа на Бога (или на върховния Бог) е винаги образ на мъж, при все че е по-естествено това да беше жена, защото жената създава или поражда (както Гея, в гръцката митология). Вярно е, че всеки човек е убеден, че жената дава живота, но никоя религия не може да спечели привърженици, ако основния ù Бог не е с образа на съвършения, изключителен и всемогъщ мъжки индивид. Това, очевидно, е свързано с небезизвестния култ към фалоса, който датира от хилядолетия, но можете ли да си представите, ако вместо този култ имаше такъв към съответния (казва се хомологичен) женски орган? Е, автора няма чак толкова развинтена фантазия и не може да си представи такъв култ. Така че, колкото и да е странно, но хората, все пак,
усет за красота и хармония! Но това, че мъжа е съвършения индивид, не значи, че мъжете са съвършени във
едно отношение, нито пък, че това съвършенство винаги е нещо хубаво (защото има и съвършени пияници, например). Все пак правилото е, че мъжа постига някакво съвършенство в дадена област (за да се опита, макар и неосъзнато, да го предаде на потомството си), докато единственото съвършенство на жената е в нейната посредственост, както по-рано отбелязахме.
Но това съвършенство си носи и последиците, защото мъжките индивиди, бидейки по-разнообразни по набора от качествата си, са и по-податливи на външни фактори като: неблагоприятни метеорологични условия, по-голяма уязвимост от различни болести, включително и психични, по интензивна обмяна на веществата, утежнена и от по-големите им габарити, по-рисково естество на работата им, по сравнение с тази на жените, и прочее. С две думи, това означава, че именно
мъжете са слабия пол
, противно на разпространените заблуди (пак от мъжете, за да "ударят някоя четка" на жените), като "слаб" трябва да се разбира в смисъл на усреднена характеристика за мъжете. В същото време рекордните постижения, например, в спорта, науката, изкуствата, и прочее, принадлежат все на мъжете, т.е. на
мъже, докато за неекстремални прояви жените са определено по-добрите и затова те са тези, които се занимават с редица монотонни, непривлекателни, или неизискващи особено изкуство дейности. Казано по друг начин, мъжете са
по-специализираните
индивиди, които биха могли да внесат нещо ново в генетичния код на вида и затова са достатъчни малко мъже (но много "пощенски кутийки").
5.
Ала има и още един съществен елемент при мъжете, който, определено, отсъствува при жените (и затова там не го споменахме) и това е
чувството за мярка
! То е тясно свързано с разума, или дори с мъдростта, защото в нашия противоречив свят най-важното нещо е да се намери удачната
, нещо което е било известно още в Древна Гърция (че и по-рано) — лозунга "Нищо прекомерно!". Това е вид инстинкт, който има някакъв аналог при жените — тъй наречената "женска интуиция", която е пак на инстинктивна база (но това е само аналог, без да съответствува на чувството за мярка, защото жените, като правило, го нямат) — и този инстинкт е много важен за постигане на правилни, т.е. добре балансирани, действия (защото до крайности и един олигофрен може да стигне). Навярно е интересно тук да разясним
мъжът (като правило) има чувство за мярка, а жената няма такова (и затова тя е най-похотливата, -жестоката, и прочее "най")? Ами, отговорът е свързан пряко с ролите в секса, където е известно, че жената ...
(да речем 15-20 коитуса на ден, моля за извинение, не биха я затруднили особено), докато мъжа — понякога може, ала понякога не! Това че мъжа може и да не може, волю-неволю, го кара (още от малък) да свиква да търси мярката и в съвсем други неща; това не става осмислено, но става навик, инстинкт, а жената няма такъв вътрешен подтик и затова знае само да иска (било мъже, било дрехи, било то да недоволствува от всичко). И ако след всичко изложено се оказва, че за мъжа се казаха предимно хубави неща, докато за жената — все неприятни работи — е, добре де, ами Вие какво очаквахте от един циник?
III. Двойката родители
Последният раздел е посветен на съюза между тези два диаметрално противоположни типа индивиди при двуполовите същества, или на двойката родители, на техните взаимоотношения при установяване на динамичното равновесие между тях в интерес на продължението и развитието на вида. В есето "За човечеството" ние изясняваме, че обществото още няма нервна система, и единствената здрава естествена връзка между индивидите в него е родителската двойка (може да казваме и брачна, но наличието на църковен или юридически брак не е задължително). Такива двойки съществуват при всички двуполови животни (а също и там, където има някакъв вид организация, като при пчелите, например), но не е необходимо да подразбираме непременно по един индивид от двата пола — просто половите клетки които се оплождат (ако се стигне до там, разбира се, но това е което се подразбира) са винаги две различни, а как се е получила тази ситуация не е съществено. Тази двойка, обаче, е най-устойчивата единица в човешкото общество, и това, че самата дума "индивид" (individuum) на латински означава "неделим", не бива да ни въвежда в заблуждение, че най-малката неделима единица е и минималната устойчива такава. Въпросите, които възникват в случая са основно следните.
1.
Установяване на надмощието
на единия от половете, или: кой "командува парада"? Нека оставим настрана насекомите и другите бозайници и се заемем с хората. Най-общо погледнато съществуват два варианта на управление: на единия от половете, или пък някакво, както се казва, вертикално поделяне на функциите, т.е. на сферите на управление на всеки от тях. При положение, че единият командува остава различието кой именно е той, а и при поделяне на функциите пак е необходим някакъв общ или супервайзорски контрол върху това разделение, така че този вариант е и по-трудния за осъществяване, като изисква решение и на въпроса кой ще е супервайзора. При класическия вариант на един мъж и една жена
всяка друга възможност за гласуване, или изграждане на управително тяло. Освен всичко това самото управление е редно да се раздели на два типа, а именно на:
стратегия
, или определяне на генералната линия, и
тактика
, или пряко управление на действията, така както и в едно демократично управление има орган за стратегично планиране или за определяне на изискванията (Парламента) и управленчески органи (Правителството). Но тя, съвременната демокрация, е една пълна бъркотия (вижте "За демокрацията"), понеже Парламента е не само стратегически орган, а и законодателен, което ще рече, че извършва и редица тактически дейности (съставянето на закони изисква голям професионализъм), както и Министерствата може по принцип да са тактически органи, ама без изборните Министри (които най-често нищо не разбират от предметната област), така че е по-добре да вземем за пример една голяма компания, в която едни държат парите и като така определят стратегията ù, а други управляват самото производство (търговия, и прочее). В този смисъл може да се каже, че има един скрит или задкулисен управител, както и един, който извършва самото управление — и такъв е случая и с брачните двойки. Стратегията в случая, очевидно, се определя от продължението на рода, а тактиката — от развитието му! Това недвусмислено прави
жената стратега на семейството, а мъжа — тактика
!
Исторически погледнато, на ранните периоди от човешкото общество е съществувал матриархат, а после повсеместно се е установил патриархат, което се обвързва с нашите изводи, защото на зората на човешкото съществуване е било по-важно да се осъществява стратегията за продължението на рода, докато после вече това е било сравнително лесно, но пък на преден план е излязла необходимостта от провеждане на правилна тактика за подобряване на човешката раса (или рода, народа). Казано по друг начин:
доста
, докато после, когато той става по-лесен, се утвърждава патриархата! Доколкото е абсурдно да се твърди, че живота в днешно време е по-тежък, отколкото е бил през първобитно-общинния строй, е ясно, че, както сега, така и в недалечно бъдеще,
патриархата е най-добрия начин за управление в семействата
, но това не означава, че жената престава да бъде стратега, или скрития ръководител, или "шията", както казват някои — просто сега тактиката е по-важната и затова на власт идва тактика-мъж. Също така това не пречи на мъжа, изпълняващ ролята и на супервайзор, да определи някаква сфера на дейност, в която жената да бъде господаря, например, отглеждането на потомството в младенческа възраст (или домакинската работа). Пък и не е задължително управлението непременно да е йерархично, може всяко ниво да модифицира функциите на другото (хетерархия). Управлението, въобще, не е лесна работа, така че който се бои от това, то и, евентуално, да не сключва брак.
2.
Другият момент е
количественото съотношение между двата пола
: дали да бъде едно към едно, или едно към много (и кой ще е едното), или пък много към много — реално погледнато всичките варианти са възможни (и понякога се прилагат), така че ще ги разгледаме последователно.
а)
Нека започнем с класическия и утвърден в целия цивилизован свят вариант
"едно към едно"
. Това, че едно нещо е широко разпространено, разбира се, не може да бъде критерий за неговата целесъобразност (така както в продължение на векове в медицината се е прилагало масово кръвопускането, било то профилактично — с вид глисти, наречени пиявици, било лечебно — чрез разрязване на кръвоносен съд, без то да е ни най-малко научно обосновано днес), така че нека се абстрахираме от приетото в момента и разгледаме плюсовете и минусите на това предложение. От гледна точка на мъжа това е един доста добър вариант, защото на всеки мъж се пада по една жена, а това е по-добре от нищо! Същото важи и за жената, макар че тя би предпочела, може би, да имаше 4-5 мъже, но пък секса не е единствения момент в продължението на рода, а освен това тъй наречения "султански харем" е къде-къде по-неизгоден за нея, така че тя би могла да се примири с това положение. От гледна точка на природата, или на необходимостта за продължение и развитие на рода, това е един добър вариант, особено като се съчетае с възможността за разводи и с еманципацията (за която ще говорим след малко). Така че, едно на друго, общоприетият вариант в този случай е достатъчно добър за да се използува и за в бъдеще.
б)
Следващият вариант е един мъж на много жени, или
"султанския харем"
, който е най-неизгодния вариант за средно взетия мъж (т.е. ако не е султан, или няма достатъчно пари за да си купи десетина жени), защото особеността на случая е, че той
прилага добре с две-три жени — те най-много да си изподерат очите, и да трябва човек да си купува други — докато при десетина и повече, жените, в желанието си да се мразят една друга, се объркват и се научават да се спогаждат, понеже султана, все едно, рядко ги спохожда! Най-успешно този подход е бил приложен при библейския цар Соломон, който, както казват, имал хиляда жени и все някак-си се оправял с тях. Ако един мъж няма пари за жени, а оттам и за продължение на рода, то никой не му пречи да отиде във войската и по този начин да намали леко изобилието от мъже в страната; или пък му остава хомогенния секс за разтуха. Но ако този начин е добър поне за богатите мъже, то той е най-неизгодния за жените, защото рядко ги ползуват (по-рано, чат-пат, по някой евнух е помагал по малко, но това е било само заместител, нещо като безкофеиново кафе, например — има подобен вкус, но ефекта не е същия). От гледна точка на продължението и развитието на вида това би било добре, ако беше очевидно, че богатите мъже са и най-расовите, само че не е така, тъй че и в този смисъл това не е приемлив вариант. Възможна е и известна модификация като по някакъв начин (примерно чрез безболезнена смърт) се намали броя на мъжките екземпляри, а още по-добре ако чрез своевременно установяване на пола на бъдещото дете (към първия-втория месец на бременността) и последващ безболезнен аборт се поддържа съотношение на мъже към жени от едно към десет. Ако това се извършва случайно, природата ще бъде горе-долу задоволена, мъжете, понеже са малко, ще останат доволни, но жените пак ще са в най-неизгодното положение, даже по-зле от харема (защото няма да има евнуси). Така че, едно на друго, не е зле, че този вариант е вече отхвърлен от съвременното общество, защото той има повече недостатъци отколкото предимства.
в)
Третият вариант е реципрочен на предишния и той е
"харем от мъже"
, ако можем така да го наречем. За мъжа в това няма нищо хубаво, макар че е възможно да се прилага метода на time sharing, или разделяне на времето за обслужване на женската между мъжкарите — при положение, че техния брой и продължителността на ... нейния цикъл са взаимно прости числа (ако се изразим математически — за да не се окаже, че един и същ мъж винаги е губещия), а може да се прилага и някакво групиране в постоянни или променливи групи мъже. За жената такъв вариант е доста добър, но следва да се отбележи, че тук е за предпочитане групата да не надхвърля 4-5 мъже, за да няма големи усложнения и кръвопролития между тях. От гледна точка на природните изисквания, обаче, това си е чист
на "посадъчен материал", а природата обича елегантните решения! Тук пак е възможна модификация с намаляване на процента на жените, което ще направи този метод най-добрия за
жени, но другите минуси си остават. Така че, едно на друго, този вариант е най-лошия от изложените досега и изглежда затова и не се прилага в днешно време, но дали няма да възникне някаква необходимост от него в бъдеще не може да се каже със сигурност.
г)
Четвъртият вариант на
"много към много"
има няколко разновидности, понеже едното "много" може да не е равно на другото, но доколкото това не внася особени изменения в разглеждането ще се спрем на еднаква (или почти) численост на мъжете и жените. Такива общини съществуват в някои религии (мормоните, ако автора не греши), така че това не е чиста абстракция, а освен това така се облегчава и въпроса за надмощието, като може да съществува някакво управляващо тяло на общината. От гледна точка на мъжа, както и на жената, това е достатъчно добър вариант, като за продължението и развитието на вида той пък е и
от всички. Този метод може да се прилага, например, при две съвременни семейства, и не е като да не се случва понякога. Съществува и вариант подходящ за голям панелен блок, или за един вход от него, при който долните три етажа се заемат от три детски възрасти (като се започне от детската градина), после следва етажа с общата кухня и трапезария (където може да има и малки сепарета — защо не?), а отгоре следват скромни апартаменти за всеки мъж или жена. По този начин, всъщност, стигаме до някаква модификация на Платоновата република, където всички деца трябвало да бъдат общи и достояние на нацията. При "панелния" вариант може лесно да се разполага и със стаи за гости, така че приликата с Платоновия идеал става пълна. Така може да се осъществи най-после и мечтата на французина, а именно: вървейки по улицата, да може с основание да погали всяко срещнато дете — защото откъде да знае дали то не е негово собствено? Въпреки комичността на положението в случая няма нищо неестествено, освен че то
не е прието, но то може да стане реалност след век-два, на фона на развиващата се еманципация и евентуалното извънутробно раждане в бъдеще.
Ако основните характеристики на мъжкия и женския индивиди се изменят и уеднаквят, остават в сила само изискванията за развитие и подобрение
, които идват да заменят класическата форма на принадлежност на децата към майките и грижите за собственото потомство (за децата този вариант би бил по-лош, но нищо не пречи на някоя майка да си гледа и
дете, стига да намери време за това). При едно достатъчно развито общество има всички основания да се предполага, че минималната единица (в момента семейството) ще се
, като обхваща все по-голяма част от обществото (макар че тя може и да намалее до един родител, накъдето, май вървим), и по този начин създаде предпоставки за по-голяма организация в него, понеже целта на всяка система е да се организира по-добре.
3.
Нека накрая се спрем и на въпроса за
еманципацията на жената
, който е един, все още, криворазбран процес. Оригинално тази дума означава освобождение или изскубване на жената (от игото на мъжа) и това е правилната трактовка, ала жените не са от тези дето ще вземат много да се замислят, а и често губят чувство за мярка (доколкото то им се намира), така че няма защо да се сърдят когато някой (като автора) ги нарече ... еманци
(че даже някои казват, че трябвало да бъде еманци
, но автора не застъпва чак толкова крайно виждане). А това, между впрочем, е съвсем правилно граматическо образуване на женски род от думата "еманципат" (emancipat, ако такава дума съществуваше), откъдето е дошла и еманципацията (да напомним, че на латински окончанието -ti се чете "-ци"; аналогично на демократ, -ка, и -ция). Та тези Emanze (според немците), в по-лошия случай (който те не смеят да си признаят, ама си го мислят) считат, че това е движение за установяване на
на жената или матриархат, което ние обяснихме наскоро, че е с нищо немотивиран абсурд, а в по-добрия случай разбират това като равенство на жената с мъжа, а да се търси равенство там, където природата е създала най-голямото различие (Ян — Ин), може да хрумне в главата само на една типична жена, тъй като
това противоречи на здравия разум
! Може да се говори за равенство пред закона, или за
на жената, което е едно голямо постижение на ХХ-ия век, макар че то разклати силно редица установени норми в обществото, но пък то беше неизбежно, изхождайки от многото социални промени и повишението на жизнения стандарт по света. Обаче нека сме наясно, че една
равнопоставеност на жената може най-много да доведе до ...
с мъжа!
Изобщо погледнато, ако ще говорим за равенство, то това означава още, например: че и жената трябва да подлежи на военна служба, щом мъжа подлежи; че и мъжа трябва да се научи да кърми, или пък жената да се откаже (то последното вече стана масово явление); че и мъжа трябва да се научи да ражда, щом жената го прави (то, според радио Ереван, това още не било станало, ама опитите продължавали), или, което е по-лесното, и жената да се откаже да го прави (което хич не е химера при възможността за извънутробно раждане); че при разводи децата не трябва да се дават като правило на майката (както е още от римското право), а само момичетата на нея, докато момчетата — на бащата (ако са на възраст над три годинки, примерно), като маиките си плащат издръжките на общо основание с бащите; че и жените трябва да спортуват мъжките спортове
с мъжете; и други подобни. Повечето от тези неща са възможни дори в момента, а някои други — в близко бъдеще, но работата е, че от това
женските си предимства и удоволствията от материнството, докато е много съмнително дали ще спечелят нещо, освен нови задължения, по-трудни за тях поради все още нетрансформираната им женска натура. Така че въпросът тук много прилича на нашата поговорка за жабата, която видяла, че подковават вола, та и тя вдигнала крак.
Засега еманципацията доведе само до активно включване на жената в обществения живот (тя, демокрацията, поначало си е едно "женско" управление, но за това в съответното есе) и производството (докато по-рано нейната работа не се е виждала), както и до разпадане на семействата (все още не окончателно, но с явна тенденция натам), че и до по-често проявяван хомосексуализъм (защото щом жената няма нужда от мъж, то и той може някак-си да мине без нея), а и до редица парадокси тук-там, но май с нищо не допринесе за едно реално
на живота на жената, което би трябвало да е целта на занятието. А на всичкото отгоре, при наличието на равенство (или дори при приказките за него), се оказва, че и
емоционалната привързаност
(считай,
любовта
) значително
, защото тя
се базира
предимно
на различия
, противоположности, допълване! Има се предвид не роднинската "филия", която е едно наложено от обстоятелствата чувство на принадлежност към дадена група, а истинската
, любов, обич, love, искане или желание, гръцкото αγαπη, и прочее, която никога
възниква между равни — по простата причина, че човек иска най-много това, което няма; тя обикновено е свързана със секса, но не винаги, а и там, или поне в класическия (и досега смятан за единствено приличен) случай, нещата също не свеждат до "има — няма", "1" или "0". Равенството, ако не доведе до някакво колективно чувство (а напоследък ние нещо взехме да не харесваме колективните и другарски изяви), най-много да доведе до съперничество и борба за надмощие (което не е, и никога не би могло да бъде цел на някаква хетерополова група, за да не кажем семейство или брачна двойка); а дори и в най-колективната група пак неизбежно възниква борба за надмощие. Така че, ако искаме да заличим разликите между двата пола, ще трябва да се оправяме и без любовта и симпатията, като вече и секса не може да ни помогне (като заместител на по-силните емоции), защото и там има неравенство.
Е, ситуацията не е съвсем безнадеждна и може да се очаква (надеждата крепи човека), че като премине първоначалното опиянение от излишната свобода, жените ще се усетят докъде трябва да стигнат и дали печелят нещо от приравняването си с мъжете, защото, както бе изложено по-горе, семейството все още е необходимо (докато обществото не е предложило по-добра минимална единица), както и патриархата също е най-добрата форма на управление в него. Важното е да се осъзнае, че намесата в "божиите работи" по продължение на рода може да предизвика къде-къде по-големи катаклизми отколкото замърсяването на околната среда и тук трябва да се пипа много внимателно, а още по-добре изобщо да не се пипа, като се ограничим само с облекчаване на болезнените моменти в живота и оставим кесаревото кесарю, мъжкото на мъжа, и женското на жената.
— — — — —
ЗА ЧОВЕЧЕСТВОТО
Човечеството е съвкупността от хората населяващи нашата планета, но дали поради досадна грешка на Бога, поради божествена мъдрост, или случайна необходимост, тази съвкупност е прекалено разединена. Хората са разпръснати по земното кълбо почти както космическия прах е разсеян в междузвездното пространство — тук-там има малко повече отколкото на друго място, между тях има някакви сили на привличане и отблъскване, аналогично на гравитационните, има някакво ниво на организация и структуриране, както във всяка материя, има динамика и развитие, но всичко това е далеч недостатъчно за да говорим за някакъв
. Връзките между неделимите единици, наречени индивиди (individuum на латински), са в съвсем зачатъчно състояние, и хората са един вид интелигентни терминали — способни на самостоятелни действия, но свързани по някакъв безжичен начин в обществото — само че най-често те работят в "автономен режим", а ако в тялото на едно животно всеки орган работи сам за себе си, то този организъм няма да просъществува дълго време, или, най-малкото, непрекъснато ще дефектира. Точно това, всъщност, и прави нашето общество, започвайки от момента на "слизането от дървото" и до края на кървавия ХХ-ти век, защото човечеството, уви, още не се е научило да живее като цялостен организъм!
Не е необходима особена гениалност за да се забележи, че универсалността на човека е нож с две остриета, на които ние непрекъснато се порязваме. Универсалният механизъм е удобен когато той трябва да извършва различни дейности, но той е
по отношение на почти всяка от тях! Това би трябвало да е очевидно и ние говорихме по този въпрос в есето "За сътворението" (в раздела за човека), така че един малко по-умен Бог би трябвало да намери някакъв начин за
на функциите на отделните индивиди още от момента на раждането им. Това предопределение би трябвало да бъде в известни граници, допускащи взаимозаменяемост и конкуренция, но не на всеки със всеки, докато в човешкото общество единствено в областта на възпроизводство съществува строго деление на два класа, така че двама мъже, например, колкото и да се напрягат, не могат да създадат потомство. Без някакво фиксиране на функциите на всеки индивид в обществото не може да има единно функциониране на всички в рамките на общността, не може да има организъм, не може да има съвършенство. А това ни навява на мисълта, че човечеството е още твърде ново нещо за природата (или Бога, ако така пò Ви харесва) и нещата тепърва ще се развиват и подобряват, като се породят и предадат по наследство някакви по-съществени различия между индивидите (надхвърлящи расовите или имуществени такива), които да доведат и до по-голяма хармония в бъдеще. Но нека се спрем последователно на: обществото (с неговите недостатъци), и цивилизацията (която се мъчи да ги преодолее).
I. Обществото
Обществото, разкъсвано от егоистичните интереси на неговите членове, няма редица атрибути на цялостен организъм, поради което то и не се различава много от съвкупността от даден вид животни — вълци, зайци, риби, скакалци, и прочее — или, по-точно, притежава качества от всяка една такава съвкупност (доколкото човек е универсално животно). По-конкретно
обществото
1.
Специализация
. Това ще рече, че обществото няма присъща нему диференциация на дейностите, при която всеки индивид още
си да знае какви са неговите специфични права и задължения и към каква група той принадлежи, т.е. кой ще бъде в обслужващата сфера, кой в техническото производство, кой в селското стопанство, кой ще създава и разпространява изкуството, кой ще управлява масите, кой ще се занимава с наука, кой със спорт, а кой с отглеждане и възпитание на потомството, и тъй нататък. Ако използуваме пак същия пример със секса, там всичко е точно и ясно, макар че различия или изключения безспорно има, но те не се отразяват съществено върху прираста на населението (което е целта в този случай). Идеалното решение тук предполага някаква
на психофизиологични типове, като степента на принадлежност към всеки от тях трябва да се проверява периодично (през 5 или 10 години, например) с оправдали себе си тестове. Ако днес това изглежда все още в сферата на фантастиката, след един век то може и да стане реалност, най-малкото на базата на някаква по-задълбочена статистика, така както зодиите, които, при все че са предимно "черна магия", в редица случаи са показателни, защото са художествена преработка на някои неточни статистики проведени в древността (да припомним, че съзвездията съвсем
на стилизираните си означения, което ще рече, че не характерите се определят от съзвездията, а съзвездията са наречени така заради характерите на родените под техния знак хора!).
Тази идея, както виждаме, съвсем не е нова, и ако човечеството си постави за задача да я разреши (поне с достатъчна точност) няма никакви принципни трудности, защото вече сме наясно, че гените, така или иначе, служат тъкмо за да установят границите на възможностите за развитие на всеки индивид. При това положение задачата се свежда до едно прецизно разшифроване на зашифрованата генетична информация, което би дало неизмерими перспективи за личностно усъвършенствуване. Такива тестове трябва да се използуват при започване на всяко образование и да се имат предвид при назначаване на работа, като имат предимно препоръчителен характер, докато не се убедим в тяхната вярност в продължение на дълъг период от време. Това, разбира се, би облекчило много и здравеопазването, или по-точно профилактиката на болестите, както и профилактиката на престъпността (в каквато насока са правени редица опити, но от това, че те са се оказали неудачни, не следва, че
е неправилна). Специализацията на индивидите не означава непременно разлики във външния вид (защото човек рядко си служи пряко със своите крайници в трудовата дейност), а в
на индивида към даден вид дейност. Цялата тънкост е тези тестове да могат да работят добре от най-ранна детска възраст, ако не и още през утробното развитие.
По-нататък обществото няма
2.
Организация
. Това означава, че в човешкото общество не е ясно кой кого трябва да управлява. При животните въпросът се решава лесно чрез прилагане на правото на силния, но при хората, понеже силата има най-различни аспекти — физическа, морална, икономическа, интелектуална, и прочее — нещата стоят доста зле и стават причина за всички кръвопролития в човешката история. Този въпрос няма изгледи да се разреши в скоро време, поради облагите на властта, и, естествено, неговото радикално решение се състои само в отнемане на привилегиите на властта и превръщането ù в определен вид трудова дейност, както всяка друга. Известни наченки на решение, обаче, има, защото мениджмънта е тъкмо наука за управлението (доколкото той, въобще, може да се разглежда като наука), но докато мениджъра е зависим от капитала и получава допълнителни облаги от самата власт (освен заплатата си), той и няма да бъде истински мениджър. Едно такова разглеждане няма нищо общо с аристократичните, или расистките, или други подобни схващания за "богоизбрана" класа или нация, които проповядват предопределено веднъж завинаги и предавано
деление на хората на управляващи и управлявани; нито пък предполага привилегированост на едната група пред другата. Това не противоречи и на демократичните тенденции благата на властта да се разпределят от тези, които
се ползуват пряко от тях (т.е. управляваните да избират управляващите ги), но изисква разпределянето на властта, между хора
да вършат тази дейност.
Доколкото този въпрос засега остава в областта на фантастиката нищо не ни пречи и да предложим едно подобно решение, а именно: цялото тактическо управление, т.е. при дадени закони и определени стратегически цели, да се предаде в "ръцете" на изкуствения разум, който няма основания да бъде егоистично пристрастен. В такъв случай всеки член на обществото ще знае от рождение, че той (или тя)
роден да управлява, и като така няма да му остане нищо друго освен да слуша и да изпълнява — просто както всичко гениално, нали? Така или иначе, обаче, не може да съществува организъм, в който въпроса за надмощието на един или друг орган да не е предварително разрешен. Ако използуваме една метафора от зоологията можем да кажем, че
човешкото общество
като цяло практически
няма нервна система
и наподобява
или червея, при които има известни наченки на организираност, защото те могат да се движат в дадена определена посока, но тя най-често е случайно избрана, или пък това е посоката на най-малкото съпротивление! Отделни по-малки групи хора, като племена, нации, или държави, имат
степен на организираност, могат да си поставят цели и да ги изпълняват, но цялото общество все още не се е научило да го прави, по простата причина, че то няма предопределена от природата му организация или структура. Това е изключително съществен момент и докато той не получи някакво разрешение човешкото общество (така както и всяка друга животинска общност) ще поддържа приликата с медузата, но няма да прояви нещо наистина човешко.
И нека напомним, че управлението не е задължително да бъде непременно йерархично, като може да съществува и хетерархия, и разделение на властта според характера на областта за управление, и някакво редуване във времето, и общо гласуване по редица въпроси, и случаен избор чрез жребий, и други варианти. Важното е това да бъде решено веднъж за винаги в обществото, а не: мине се не мине век-два и хайде да правим революции (т.е. "превъртане" или обръщане на обществото нагоре с краката; от този корен идва и думата "револвер" или барабанлия пистолет). Революцията е най-грубия начин за промяна в обществото и тя говори само за
на съществуващата система, като не дава никакви гаранции за разумността на новия ред, нито пък предлага разумен преход към него! Съвременната демокрация основно "хвърля прах в очите" на хората с хвалбите си, но тя е само едно временно решение, което, хем не е ново (а от 25 века), хем е някакъв компромис на класическата гръцка демокрация с централизираното или диктаторско управление (вижте "За демокрацията"). Фактът, че сега се връщаме към нещо отпреди толкова време говори, че то е имало много недостатъци, така че въпроса изобщо не е разрешен, а стои открит! И все пак той се решава по-лесно в рамките на дадена държава, докато за човечеството като цяло хаоса е почти същия какъвто е бил и по времето на Вавилон.
После обществото няма още и
3. Разумност.
Има се предвид, че разумността в поведението на обществото, поне досега, е била
на съставящите го индивиди (което е едно априорно и трудно доказуемо твърдение, но пък е съвсем правдоподобно), и, очевидно, значително по-слаба от най-умните му членове! С други думи можем да твърдим, че обществото удовлетворява
закона за намаление на разумността
, или увеличение на хаоса, поради който многото хора вземат, като правило, по-"тъпото" решение! При това този закон зависи съществено от
на хората, като по-малка група такива може и да вземе правилно решение, но асимптотично, с увеличаване на общността до стотици и хиляди (още повече до милиони), нейната хетерогенност води до постепенното
заглушаване на гласа на разума
, или неговото "зашумяване", казано на технически език. Ако тръгнем в обратната посока, т.е. към намаляване на групата от хора, ще забележим също едно намаление на разумността на техните решения при много малки групи (от един-двама души), но това е поради ниското средно ниво на разумност на индивидите, а не поради влиянието на групата. Това ни води до извода, че съществува някаква оптимална численост от индивиди, които могат да вземат правилни решения, и тази бройка обикновено съвпада със, хъм, ...
на ръцете (евентуално, и на краката)! Това правило можем да наречем
закон за малките числа
и той е лесно обясним с възможностите на човешката психика, поради които човек може да се сработи добре само с малък брой хора (или колкото по-добро ниво на познанства искаме да разглеждаме, в толкова по-малък кръг трябва да го търсим). Прочее, това е добре известно и затова повечето комисии се избират именно в състав не надвишаващ 10 - 15 души. Обществото, за съжаление, далеч надхвърля това оптимално число и поради това разумността на неговите решения е нещо практически недостижимо.
Ако потърсим причините за това подтискане на разума от масите ще стигнем пак до корена на злото, т.е. до автономността на индивида, който, за да може да проявява свободна воля, трябва да има някаква убеденост в своите решения. Убедеността, обаче, може да се получи, или по пътя на разума, или по пътя на неоправданото самочувствие (т.е. на отсъствието на разум), ако не намесваме инстинктите (или "зова на дивото"), които съществуват и при животните, а ние разглеждаме, все пак, човешкото общество. Това е съвсем елементарно и, очевидно, правилно решение от гледна точка на Създателя, но ако разглеждаме нещата на ниво индивиди, докато на ниво общество това създава големи проблеми. И наистина, ако по-елементарните хора, ненадарени с някакви особени мисловни способности, съзнаваха своята неспособност за правилни решения те биха страдали постоянно от комплекс за непълноценност, и затова когато някой не може да обоснове логично своите действия (или да постигне логиката на чуждите), той просто постъпва така както намери за добре и отрича логичните съображения. Това
в общия случай, защото логиката на обикновения човек е често неточна, така че дори и той да залагаше само на нея, грешките съвсем нямаше да бъдат рядкост. Така или иначе, обаче, колкото човек е по-прост, толкова по-твърдо той отстоява своите заблуди, защото те са си
и държи на тях (вижте още "За демокрацията"), и поради тази причина простолюдието винаги заглушава своите велики личности. По всичко изглежда, че това е непреодолимо противоречие и всяко решение може да бъде само компромисно, но такова решение е необходимо за да стане обществото нещо повече от ято скакалци, например, защото ако има някаква човешка черта, която да го отличава с нещо от животинските видове, това
да бъде разумността на поведение, а разумния критерий, естествено, трябва да бъде
и жестокости в живота на хората. От гледна точка на природата това
би било разумно, защото
, и ако това може да стане с по-малко загуби на белтъчна материя, то това е едно по-икономично решение, и, следователно, за предпочитане.
II. Цивилизацията
Цивилизацията, в своето развитие, непрекъснато се е стремяла да преодолее изложените в предишната точка "нямания" в обществото, т.е. отсъствието на специализация, организация, и разумност в него, които са следствия от липсата на предопределеност на индивидите, като се е опитвала и опитва да приближи съвкупността от хора към някакъв цялостен организъм (и нека поясним, че в тази глава ще използуваме един събирателен смисъл на думата "цивилизация", т.е. всичките досегашни цивилизации). Това, разбира се, не ù се е отдавало, било то поради слабото ниво на познание до което сме достигнали, било поради трудно разрешимите противоречия между обществото и индивида, заложени във всеки човек. Опитите, обаче, продължават и ще продължават докато съществува това гордо двукрако същество, нарекло себе си разумно, защото живота е един
във Вселената, чийто единствен смисъл е да се види дали ... трябва да се правят
експерименти.
Така например, стремейки се към организма, цивилизацията налага необходимостта от образование, и то не само като начин за познание на света, а и като средство за специализация (т.е.
) на индивидите с оглед на по-задълбочени познания в дадена област. Цивилизацията налага и потребността от някаква организация в обществото, която да имитира нервната система на организмите и да накара индивидите да правят не само това, което искат, а и това, което е полезно за всички. От дълбока древност, обаче, е бил известен радикалният начин на организация, който и съществува сред животните, а именно: правото на силния, или централизацията на управлението в едни ръце, или йерархичната форма на управление; както са били известни и недостатъците на този начин, и затова са се търсили други форми, които да не са толкова военни. Това, всъщност, дава и названието на самата дума "цивилизация", което ще рече някакво
управление, със специализация и разделение на властите, там където това е възможно. Цивилизацията налага също и разумност в обществото, която да бъде, доколкото е възможно, по-голяма от зашумената разумност на тълпата, и да съдържа опита и изводите на най-големите умове на своето време. За тази цел тя открива и разпространява религията, която, използувайки някаква форма на заблуда, успява да накара масите да надскочат малко собствената си кожа и да се почувствуват част от мирозданието. Благодарение на цивилизацията се развиват и изкуствата, които предлагат едно по-интелектуално занимание за хората и средство за отбягване на чисто животинските им инстинкти, както и за разкрасяване на техния живот. Развиват се и науките като една квинтесенция на човешкия разум, и спорта, като култ към физическата красота и съвършенство, и така нататък.
Цивилизацията, изобщо казано, е единственото нещо, което успява да направи човешкото общество нещо по различно от съвкупността от всички животни от даден вид, само дето тя има още твърде много недостатъци, за да я приемем за добра! Ако се върнем към етимологията на думата трябва да признаем, че и до ден днешен няма нито една
цивилна форма на управление, защото няма нито една държава или общност, в които да не присъствуват армия и някакви сили за вътрешен ред, които съвсем не са цивилни структури, а военни. Освен това взаимоотношенията между държавите продължават да се определят от позицията на силата, независимо че тази сила не винаги е непременно военна, а може да бъде и икономическа, например. Идеалната цивилизация, очевидно, трябва да бъде една световна държава, с нейното неизменно управление поддържащо статуквото (или
), което да се извършва с достатъчно разум (не задължително човешки), в която да има прецизна специализация на дейностите според генетичните дадености на хората, и която да се стреми към едно равновесие за всички биологични видове и хармония с неживата материя. Основните усилия, обаче, на съвременната демократична форма на управление са не в посока на единството на човечеството, а в посока на неговото
на автономни единици, съчетано с опити за минимизиране на тяхното противопоставяне, т.е. не към структуриране, а към по-голяма степен на свобода на групите (държавите) и индивидите, което
движение в правилната насока! Това е обяснимо с факта, че демократичните свободи се пропагандират предимно от силните и развити страни, както и от управляващите в дадена страна, при което те, неизбежно, защитават интересите на своите общности, а не на цялото човешко общество.
След тези по-общи разсъждения за цивилизацията ще се спрем на някои добре очертани предметни области от нейната дейност, като разгледаме конкретните им проблеми и евентуалните пътища за решаването им. Много от тезите може да изглеждат фантастични, от гледна точка на всекидневието ни, но при такива глобални проблеми нямаме право да се ограничаваме с текущата реалност, а трябва да приложим един по-всеобхватен и изхождащ от целта поглед към естеството на нещата. Ще започнем със съвременната
1.
Медицина
. Тя е доста далеч от нейната цел: да премахне страданията на човешкия организъм, като му предложи един
или остаряване и като разкрие всички негови заложби. Такава трябва да е етимологията на самата дума, чийто корен на латински е medi, което значи "среда", и трябва да е формиран под влияние на древно-гръцкото схващане за умереност във всичко. При все че съвременната медицина е неизмеримо по-напред от нивото ù от преди два века, примерно, тя все още
предлага най-разумния начин на живот, според особеностите на индивида, разбира се. Основната сила на медицината днес се базира на силата на лекарствата, но тази сила е нож с две остриета, и въпросът не е: как да се преборим с болестите, а как
, или как да накараме организма
да се справя с тях, ако вече сме се разболели. Повечето победи на медицината се състоят в това да премахне болестите наложени от цивилизацията, или, най-малкото, получили голямо разпространение по нейна вина! Масовите епидемии, с които през последните два века успяхме да се справим, са възникнали някъде по времето на Вавилон, поради неразумното струпване на големи човешки маси на едно място, и сигурно не са били така разпространени по времето на пещерния човек, например. Съвременният СПИН също получава особено разпространение във века на масовите комуникации и безразборни сексуални връзки (при все че вътрешно-племенния секс пък си е имал други недостатъци). А какво да кажем за сърдечно-съдовите заболявания и злокачествените тумори, които са причина за повече от половината от смъртните случаи? По рано хората са мрели от едно порязване на пръста, например, но пък днес умират просто от това, че живеят в градовете, а не сред природата! Зловредното влияние на цивилизацията върху здравето на хората е съвсем
с положителния принос на медицината, така че, едно на друго, хората все още масово не могат да доживеят положения им век живот. (Между впрочем, руската дума "человек", според най-честата народна етимология, била получена от комбинация на думите "чело", която може и да не съществува в съвременния руски, но присъствува в славянските езици, където е дошла от латинския, защото я има в италианския и в музиката, а руския език стои доста близко до латинския по словесното си богатство и граматика, плюс думата "век", което ще рече: "на всяко чело — по един век".)
Средната продължителност на живота, безспорно, се повиши много през ХХ век, предимно благодарение на направо фантастичното намаление на детската смъртност в цивилизованите страни, както и на значителното подобрение на условията за труд, и това са големи успехи за медицината, които не бива да пренебрегваме. В същото време, обаче, докато хирургията реже един повреден орган а не го лекува или заменя, медицината ще бъде много далече от целта. А нали на гущера може да му порасне откъснатата опашка — значи някакви скрити механизми съществуват и в нашите гени и ние също би трябвало да можем да направим така, че да ни порасне нова ръка или крак! Същото може да се каже и за стоматологията, която още не се е научила как да накара организма ни да произведе нов зъб на мястото на болния или падналия — след като това става веднъж в живота, значи може да стане и втори път! Никотинът и алкохолът са всеизвестни отрови за организма, но медицината още не е намерила техните заместители, т.е. нещо толкова безвредно (почти не влияещо на психиката, за разлика от сумата модерни медикаменти), но което има почти мигновено въздействие; при това въздействието е
, което ще рече, че ако искаме да спим, една цигара (или чашка ракия) ще ни приспи, но имаме ли да вършим важна работа, то същата доза ще повиши работоспособността ни — защото това са естествени продукти, които карат организма ни
да се справя със ситуацията, а не блокират усилията му, както правят повечето лекарства! Дълголетниците (над 100 години) в днешно време надали са повече (процентно) отколкото преди 10 - 20 века и те са такива не защото се ползуват от услугите на медицината, а независимо от нея, или дори
нея. Основните заслуги на медицината днес са в масовото продължение на живота на населението, но това засега само увеличава пренаселеността на земното кълбо (вижте "За популацията"), а и в редица случаи (особено към края на живота си) човек просто
, което поставя на дневен ред въпроса "За вредата от ползата".
2.
Правото
, или правораздаването е своего рода
на цивилизацията, защото неговата цел трябва да бъде изработването и прилагането на еднакви за всички правила с оглед на опазване на обществото от вредни за него елементи, както и предотвратяване на престъпленията, обаче наблюдавайки нелепостта на съвременното правосъдие човек неволно стига до извода, че древните монарси, които са съдели без никакви закони, в редица случаи са вземали по-справедливи решения, от тези, които се наблюдават в сегашните съдебни процеси. Когато човек извършва някакво закононарушение или престъпление то е
защото той не знае кое е право и кое не — той може да не знае буквата на закона, но положително знае
му (иначе, поне в днешно време, законите щяха да се изучават още преди децата да се научат на четмо и писмо) — ами защото се надява да "мине между капките", т.е. да надхитри другите, и тогава правораздаването само "
в тази мелница", като при това облагодетелствува съдебната система! Ако някой съди лично, то той поне представя (или излага) себе си в резултат на това, а ако съди според предварително съставени закони, то, значи, той и
, а само си получава заплатата за съблюдаване на дадена (добре заплатена) процедура.
То, разбира се, е ясно защо се е стигнало до това откъсване на съдията от самото решение — всички хора са егоисти (или грешници, ако използуваме религиозната терминология), и като така е по-добре да се реши какво ще бъде наказанието, преди да се знае конкретното нарушение, отколкото наказанието да се преценява само на базата на нарушението при дадената ситуация и личност на нарушителя. Логически погледнато това е правилно разсъждение (т.е. идеята е разбираема и правилна), но то просто не е претворено както трябва в действителността, защото ако съдията не трябва да е пристрастен към делото, тогава той и
, както и обратното — подсъдимия не трябва да знае кой го съди! Темида само на картинките се рисува с превръзка на очите, но да сте видели някой съдия с превръзка на очите и маска на лицето? Най-много да си сложи перука от по-голяма суетност, но не за да остане неизвестен. Освен това ако ще се търси правдата, то тя не трябва да е зависима от материалното облагодетелствуване. Но какво тогава търсят в съда платените адвокати (и то платени тъкмо от заинтересованата страна и във връзка с конкретното дело)? И още: ако всеки конкретен случай не може да се включи предварително в законите, а се предвиждат само типови ситуации на нарушения докато вината в конкретния случай се определя по време на съдебния процес, то решаващата дума трябва да принадлежи на някаква случайна извадка от народа, а не на платени служители. Но дори в страните, чието законодателство избира съдебни заседатели за всяко дело от средата на народа, те могат да се отхвърлят от всяка от страните, а това вече не е случаен избор а пародия; или пък се търси единодушно решение (при делата за убийства в САЩ, например), а това не е естествена ситуация, и тя води до принудително решение. Реално погледнато излиза, че единственият положителен елемент в съвременното правораздаване е концепцията за прокуратурата като защитник на интересите на народа, защото там меркантилните съображения са сведени до минимум.
Прочее, пътищата за подобряване на нещата са ясни, така че нека укажем първо какво може да се направи в най-близко бъдеще — това е въвеждането на някакво условно безплатно, т.е. предварително заплащано,
, така както съществува здравно и трудово, и адвокатите и на двете страни да се определят от съдебната инстанция по някаква установена процедура. Ако адвокатите са само един вид "преводачи" от естествения език на този на законите (add + voce, на лат., или voice на анг., т.е. някакъв "рупор"), а не средство за лично облагодетелствуване на всяка от страните (както е ситуация при гражданските дела в монента), това ще е съвсем правилно решение (а и за наказателните дела също). Самият факт, който ще бъде потвърден от всеки адвокат (да не говорим за хората от народа), че делото се печели от по-добрия адвокат, означава, че целта на процедурата
установяването на истината, а личната борба (с цел облагодетелствуване) на адвокатите, както и на всяка от страните. Ако предлаганото тук все още не е въведено като практика, то е само защото законите се изработват от юристи, а те не са толкова глупави, че сами да си "прережат клона", на който седят! Освен това съдиите трябва да се наричат просто председатели на съда (или
, ако щете), защото те самите не съдят, а само следят съблюдаването на правилата. Наред с тези мерки трябва във всички случаи, където е възможно, съдебната процедура да се упрости и замени само със съдии, но
, и дори с някакви компютърни системи (което вече почва да се прави в някои страни) — става въпрос за актове за глоби, бракоразводни дела, и дори финансови и други граждански дела като първа инстанция. Последната инстанция, така или иначе, трябва да бъде някакво
, където да се избират съответния брой (7, 11, 15, или 21, примерно) съдебни заседатели от достатъчно голям пул, но в деня на процеса и
, които именно да се произнасят по всяка точка от формулираните от председателя обвинения, а решението, което трябва да се запазва анонимно, да се взема като при гласуване, и/или чрез усредняване на гласовете (съпроводено с евентуалното им претегляне при наличие на няколко опции).
Бъдещата тенденция трябва да бъде към все по-голямо
от съдебните процеси и използуване на някакъв изкуствен и безпристрастен разум поне на нисшите инстанции. Председателят на съдебното заседание, ако и където той е човек, трябва
максимално от страните, като те нито се виждат, нито се чуват, нито се познават, а комуникират чрез някакви терминали в различни помещения, и дори трябва да не се допуска използуване на истинските имена, а на условни означения като обвиняем, обвинител, свидетел_N1 и т.н. При по-висшите инстанции, където решенията трябва да се вземат от случайно избрани съдебни заседатели, те също не трябва да са известни на страните по делото и да останат анонимни. При особено тежки дела трябва да се предвиди като последна инстанция и някаква компютеризирана процедура за
гласуване (според пунктовете на обвинението) чрез фонокарти, или по терминална мрежа. Това са неща, които ще бъдат реализуеми повсеместно след около половин век, стига цивилизацията да си даде сметка дали съдилищата да останат само зрелищно мероприятие за народа, от което всяка от страните, а и самите служители на правосъдието, да извличат лични облаги, или са длъжни да станат органи за едно безпристрастно осъждане на противообществените прояви и престъпленията.
Другият вариант пък е провеждането на истински съд, но
закони и наказания — за по-леки нарушения — нещо, което наричахме "другарски" съдилища при тоталитаризма (не че те вършеха особена работа, поради тоталното проникване в тях на ръководните идеи на Партията и деформираната извадка на народа, или манипулираното мнение на народа). Във всеки случай това не е някаква фиктивна идея и също може да се провежда чрез терминали, така че лицето да остава анонимно, както и съдиите му. По този начин ще имаме някакъв вариант на
, което се използува векове наред от някои църкви, и, следователно, е психологически напълно оправдано за нарушителя, а пък що се касае до ролята на изповядващите, можем да бъдем сигурни, че ще се намерят много желаещи да бъдат включени в този кръг, защото хората са твърде любопитни (не любознателни) и всичко, което представлява някаква тайна, ще е привлекателно за тях. Отново никакви пречки, освен желанието на народа.
3.
Управлението
на обществото е основния камък, в който от хилядолетия насам цивилизацията се препъва, защото е ясно, че не може без силна централна власт, нито без обратна връзка от страна на народа, но
форми си имат, както своите предимства, така и своите недостатъци. Ясно е, че трябва да се намери някакъв среден или компромисен вариант, защото иначе средата ... пак се постига, но
, т.е. чрез непрекъсната
на една форма с друга (нещо, което много прилича на старческия тремор на мускулите)! Съвременната демокрация е един такъв компромисен вариант, но тя има твърде много недостатъци, на които, обаче, тук няма да се спираме, защото са разгледани обширно в есето "За демокрацията". Бъдещото управление на обществото ще бъде, все едно, някаква форма на демокрация, но при нея не бива да се изключва и известна доза изкуствен разум. Прочее, да преминем към
4.
Образованието
, което е едно огромно постижение на цивилизацията, но което има
, а именно: разширяване на познанията ни за света, в който живеем, както и ограничаване на разглеждането в дадена тясна предметна област, с оглед на нейното по-задълбочено изучаване! Това не е парадокс, а елементарно следствие от ограничеността на нашите възможности. Да припомним, че придобилата отдавна негативно значение дума "схоластика" идва от латинската (и старо гръцка) дума за училище (школо, или school на английски, или Schule немски) и ще рече просто нещо, което се научава в училище; вярно е, че първите училища са били в манастирите, но пренебрежението към такъв род знания идва съвсем не от позициите на атеизма, а от разбирането за ненужността и ограничеността на много образователни дисциплини, и подчертава, че не винаги "ученото" е правото. Във всеки случай непредубедената детска психика в редица случаи мисли по-разумно отколкото завършилите дадено образование, и колкото по-висше е образованието, толкова по-ограничени или
стават хората в способността си да мислят, докато съвсем не са редки случаите на самообразовали се хора с много широки и верни познания за живота. Не мога да се сдържа да не приведа тук известния афоризъм на Оскар Уайлд, който казва, че: "Това, което трябва да се научи, не може да се научи, а това, което може да се научи, то и не си струва да се учи!". (Има се предвид, че това, което човек иска да знае — например: кой билет от лотарията да си купи за да спечели, или за кое момиче да се ожени за да бъде щастлив, или към коя партия да се присъедини за да успее в живота, и прочее — все едно не може да се научи, а това, което може да се научи, то вече е
и, следователно, не си струва труда човек да си пълни главата с него.) В този смисъл
никаква
(ако някой се е развълнувал по този въпрос) образованието да вземе да направи хората много умни (учени — да, но то не е съвсем същото), което, общо взето, е правилно, защото в едно общество трябва да се поддържа някакво разумно съотношение на по-умните, или мъдри хора, към по-посредствените, па ако ще и с висше образование в дадена тясна област.
Това, което се научава в училище или в университета са предимно някои фактически данни даващи възможност на студента да се приобщи към дадена професионална
, или към определено "стадо", защото тъкмо това показва разбора на английската дума studend, която се е получила от сливането на stud + end, като едно от значенията на първата дума е стадо специално от коне (което е общо-славянска и тевтонска дума и от там е днешното немско Stute като кобила). С други думи, студентът е като едно младо жребче (или кобилка), което още не се е научило да тича заедно със стадото и затова е някъде в края му; но втората дума може да е и само окончание, понеже на латински той е studiosus. Или още: ако вземем да преведем немското studieren като "стадирам" то хич няма да сбъркаме! А това което трябва на хората е способността да
правилно, ала мисленето е една загадка и мистерия за нас (вижте "За интелекта") и ние не можем да постигнем до край тайните му, а само се опитваме (най-вече чрез изучаване на математиката в училище). Поради това целта на образованието става да ни "напомпа" с някои факти, така че да можем да разбираме даден професионален жаргон, и да послужи като
според даденостите на всеки; така и трябва да се гледа на всяка форма на обучение, дори на задължителното. Проверка на мисловните способности, където е възможно, се прави, и ще се прави, но обучение по мислене, уви, липсва, защото не е ясно как да го проведем.
5.
Науката
е същността на цивилизацията, защото само знанието може да направи живота ни по-интересен и щастлив! Тя очевидно е свързана с образованието — и чрез двуякия смисъл на знанията ни, и посредством образователния характер на дейността на хората на науката (с оглед на осигуряване на средства за тяхната работа). И все пак науката е постигане на нещо
, а не просто приложение на вече известни истини, като този стремеж към истината заради самата истина, или както още се казва: към
, е една, действително, божествена човешка черта (независимо дали признаваме Бога, или Го отричаме). Известен негативен момент в науката настъпи основно през ХХ век, който момент е свързан с прекалено бързото ù, т.е. революционно, развитие (защото, естествено,
люционното движение е за предпочитане, поради по-малкото катаклизми), но нещата постепенно ще се нормализират предвид на безкрайната сложност на нашия свят, с която неизбежно се сблъскваме при задълбаването във всяка една посока. Огромният обем знания започва да конфликтира с творческия характер на научната дейност, като тя става един вид промишленост, а това от своя страна намалява нейната привлекателност, така че може да се предполага, че нарасналия процент научни работници постепенно ще спадне до някакво разумно ниво от 2-3%, което и ще усмири нейните експлозивни темпове на развитие.
Във всички случаи, обаче, нямаме право да виним науката за човешките недостатъци и неумението ни да се ползуваме от предоставените ни нови възможности. Естествено е едно дете, което за първи път хваща нощ в ръцете си да вземе да се пореже на него, така че няма нищо чудно в това, че човечеството се "порязва" на всяко ново и епохално научно откритие. В крайна сметка, вариантите са два: или човечеството ще оздравее и ще се научи да си служи с новата придобивка, или пък ще се разболее и ще си отиде от този свят, само че то ще бъде поради вродени дефекти на човека или на обществото, а
на самото научно откритие. Вярно е, че науката е един от най-опасните аспекти на цивилизацията (момент застъпван от всички религии), но пък тя е и един от най-сигурните пътища за постигане на цивилизовано общество, така че: искаме ли цивилизация, не можем без наука.
6.
Промишлеността
неизбежно съпътствува цивилизацията тъй като предоставя начини за повишаване на ефективността на човешкия труд във всяка рутинна дейност. Тя освобождава повече време от преки задължения към обществото, като дава възможност за по-щастлив живот на хората, само че тази възможност далеч не винаги се използува от тези, които работят в дадената промишленост, но това също не е вина на промишлеността, а на общественото устройство. Както и всичко прекомерно, когато се заложи твърде много на промишленото производство, може да се стигне до не особено положително състояние, което да обезличи човешкия труд и да превърне хората в един вид впрегатен добитък към техниката, което се наблюдаваше често през ХХ век. Това е добре известно и се опитваме да се борим с него, но изкушението на лесните успехи е твърде голямо за да му устоим. Поради това вече и храната ни е почти изцяло изкуствена, и дрехите ни, и развлеченията ни, и прочее. Промишлеността обърка цялата природа защото доста дълго време си мислехме, че "номера" е да се вдига много шум и прах (оттам и нашия лаф: "работя та пушек се вдига"; също както и думата industry се разлага на: in + dust + ry, което ще рече точно "нещо в праха"), като промишлените методи навлязоха и в науката, и в изкуството (ако можем така да наречем масово предлаганите по медиите сурогати), и в спорта, че и в секса и порнографията, и къде ли още не. Все пак вече започнахме да си даваме сметка, че само ефективността не е всичко, и можем да се надяваме, че за в бъдеще ще се научим да използуваме серийно произвежданите неща само като
, с оглед на печелене на време и средства, но не и като нещо задоволяващо търсещата природа на човека. Животът ще покаже дали нещата ще се подобрят, или ще се влошат още (преди да се подобрят).
7.
Търговията и пазара
, са много съществено завоевание на цивилизацията, при все че някакъв вид размяна на стоки е съществувала и сред първобитните племена. Установяването на благородните метали като единен еквивалент за оценка на всички резултати от човешката дейност е от изключително значение за свеждане на много-координатното пространство на ценностите до една единствена координата. Това далеч не винаги е добра оценка, но тя дава възможност за сравнение и обмен, а въвеждането на измислени и надарени с някаква стойност парични единици вече облекчава и самия процес на обмяна. Облекчението е относително, защото в действителност се налага съществуването и на междинен пазар на валута и ценности, но на него няма смисъл да се спираме тъй като той има същите общи характеристики на всеки пазар. Парите са някакъв вид заместител на ценности, или "менте", както казваме ние, но това виждане е битувало от хилядолетия, защото на английски, например, думата mint означава едновременно растението мента, както и монетен двор. Доколкото пазарът е мястото, където се извършва самия обмен, е нормално той постепенно да започне да диктува и какво да се произвежда (с оглед на обмяната с нещо друго). Това е естествено развитие на нещата, но то далеч не е най-правилното и разумно решение, защото прилага хаотични методи на контрол, а хаоса никога не може да бъде добро решение в обществото! Така че пазарът е едно временно решение, поради липсата на по-добро, но това
значи, че той е правилното решение.
Нека разгледаме това по-подробно, като изхождаме от интересите на производителите и купувачите. Третата група на търговците (и на брокерите), не е нужно да намесваме за простота, защото те, стоейки между двете гореуказани, изпълняват спрямо всяка от тях ролята на другата, така че не внасят нещо принципиално ново. Дребните производители определено губят от пазара, защото не е по техните възможности да го анализират и предскажат; то и крупните производители не могат да го предскажат
, а само в общи линии (защото ако можеха, то цялата търговия щеше да се сведе до точен анализ на данните, и на съвременното ниво на техника това щеше да бъде само един вид двубой между компютърни програми, а не привлекателно интелектуално занимание), но тъкмо това дава поле за тяхната изява. Тъй като дребния производител не може да се пребори ефективно с пазара неговото спасение е: или да се обедини с други събратя по съдба, за да достигне някаква "критична маса", когато вече да не е така зависим от него, или пък да работи за някой крупен купувач (търговец). Това, обаче, са все начини на
на пазара, а не за неговото използуване. С други думи, пазарът е изгоден само за такъв производител (търговец), който е достатъчно крупен (един от десетината най-големи в бранша и региона), за да му влияе!
Аналогична е ситуацията и с купувача — ако той е дребен, почти винаги ще губи, защото при последваща проверка няма начин да не установи, че: или е можел да купи същата стока по-евтино, или е можел за същите пари да купи по-хубава стока (или и двете), или пък, ако се е стремял да проучи по-добре пазара за да не се "мине", е можел да си спести това време (а и нервите) като направи груб или случаен избор откъде да я купи (защото при един наситен пазар
аналогични стоки са приблизително еднакви)! Единствено крупният купувач (едра фирма или търговец) може да спечели от пазара. Шумно рекламираната пазарна икономика е една
, разпространявана от крупния бизнес, т.е. "четки" за дребните "рибки"!
Пазарът е най-
на производството, и той има единствено това предимство, че е по-
, от централизираното планиране, но понеже последното също си има своите присъщи недостатъци, излиза че всяко решение може да бъде
! Сегашното компромисно решение не е добро, а идеалното решение е някаква форма на единно планиране на производството за първите десет (примерно) най-крупни единици в отрасъла, на базата на динамично следене на потребителското търсене, но от
, различна от самите производствени единици, която да им дава указания, в някакви граници, за количеството и асортимента на типовата продукция в зависимост от техните икономически показатели, като им определя и пазарни райони, но без да изключва нужната конкуренция между тях. Не че това е лесно, но това е пътя за в бъдеще.
8.
Собствеността
, най-вече върху средствата за производство, е основен въпрос, който цивилизацията все още
да разреши задоволително. Ясно е, че и тук решението може да бъде само компромисно, защото винаги е имало неща, които не всеки един може да притежава, така както и винаги ще има неща, които всеки един трябва да притежава, но по въпроса много се спекулира, така че нека кажем и ние няколко думи. Основният спор между капитализма и социализма (или комунизма) е изобщо
, защото няма значение дали собствеността върху средствата за производство е частна или обща, а дали тя е
, т.е. дали този, който работи, притежава това, с което работи! От тази гледна точка разликата между тези два начина на организация на обществото изчезва, защото и в развитите капиталистически страни (а и през миналите строеве, като робовладелския или феодалния) само около 3 до 5 % от населението притежават тези средства за производство (но пък тези няколко процента и
работят пряко с тях).
Собствеността, от край време, е служила основно като
на едни хора над други и за избор на управляващи (нещо което комунистите наричат, и то не без основания, робство на капитала), което отново ни връща към недостатъците на обществото, разисквани в раздел I-ви. При разумен подбор на управляващите (основан на лични генетични дадености, удачни тестове, и статистика от личните им успехи) по естествен начин ще изчезне и въпроса за собствеността върху средствата за производство и ще остане само разделението на лична собственост (жилище, средство за транспорт, и пр.) и нелична (или нужна за обществото). Но това не значи, че неличната собственост ще бъде свободна, или безстопанствена, не само защото така тя ще се похаби, но и защото човек не може да работи добре за другите (като част от обществения организъм)
някаква степен на
, или експлоатация! Доколкото този въпрос се разглежда и в есето "За справедливостта" (както и в "За бъдещето"), то няма повече да се разпростираме, но ще отбележим, че
някаква
просто
!
9.
Армията и полицията
, както вече изтъкнахме, не са цивилни средства, но, доколкото чистите неща в природата са рядкост, то и няма период в историята на цивилизацията, когато да се е разминало без тях. По всичко личи, че така ще бъде и за в бъдеще, при все че армията в една всенародна държава може да се превърне в някаква сила за бързо реагиране при природни бедствия (и/или евентуални космически нашествия). Полицията, обаче, ще си остане, защото общество без каквито и да е забрани е немислимо, и, следователно, винаги ще има хора, които да искат да ги нарушават (което, между впрочем, си личи и от римското виждане за полицията-police като производна от града-polis).
10.
Изкуството
е също основна характеристика на всяка цивилизация, защото то предлага (алтернативен на религията) начин за разкрасяване на житейското ни съществуване, или
. Доколкото, обаче, авторът не е човек на изкуството, не му остава нищо друго освен да му се възхищава (е, ако то не е масово, разбира се).
11.
Религията
е задължителен елемент на цивилизацията защото хората са слаби същества и винаги ще имат нужда от
и опора (или нужния за тях "опиум"). Тук има много неща, които могат да се дискутират, но ние ще ги прескочим сега, тъй като има специално есе посветено на религията.
12.
Медиите
са един вид
! Тяхната сила се прояви основно през ХХ век, поради възможностите за масова информация, но трябва винаги да се има предвид, че те са си средство за масова
на общественото мнение (макар и в интерес на самото това общество), поради простата причина, че трябва да се използуват всички начини за противодействие на закона за намаление на разумността в групата, за който говорихме в началото. (Вместо манипулация бихме могли да използуваме и думата "инсинуация", която говори за навиране на нещо в каквито "синуси" намерим, и ако погледнем в италианския, то там думата за преподавател е insegnante, четено "инсеньянте", което стои доста близо до insinuante, при все че това не е съвсем правилно етимологично, защото техния преподавател идва от знака-segno, но може би тази връзка се прави от хората.) И тук постигнатото решение далеч не е най-доброто, най-малкото защото медиите, финансирани от крупния бизнес, защитават, разбира се, неговите интереси, а не тези на масите (но пък и масите не винаги осъзнават добре интересите си, за тяхно съжаление).
И така, цивилизацията допълва човешкото общество, като се стреми да го направи по-хуманно и щастливо, само че рядко успява защото трудно вкарва разума в действие. Човешкото общество засега не може да се прояви като цялостен организъм, а още по-малко — като разумен такъв. Но какво да се прави като такъв е
, с който сме принудени да работим — ненадеждното, жестоко и егоистично животно, което може и да постъпва разумно, понякога, но не и преди да е изчерпало всички неразумни начини за постигане на целта!? След като вече сме се появили на този свят, обаче, ние просто
, освен да изживеем живота си. Дано всяко следващо поколение прави това малко по-цивилизовано от предишното.
— — — — —
Сконвертировано и опубликовано на http://SamoLit.com/