И Т А З Д О Б Р А !
( П У Б Л И Ц И С Т И К А )
— — — — —
Забележка
:
Тук продължават нещата за списания със следващите три статии.
— — — — —
ЗА СПИСАНИЯ
Съдържание на тази част
1. Есе за здравия разум
2. За завоя наляво
3. Колко трябва да получава една фирма за да работи "за лудо"?
4. Народът ни пак се запаси със скъпо
5. Много добро не е на добро!
6. Свободни ли сме, или напротив?
7. Политическа благодарност
8. Неомалтусианство, или рационално мислене
9. Митове за демокрацията
10. За собствеността и нейното бъдеще
11. Право
съдие
12. In ovo e veritas
13. Ех манци, манци —пация!
14. Какво искаме да кажем на света?
15. В България всичко е спокойно
16. Партиите в България
17. За разложението на морала
18. Възможен ли е умерен комунизъм в България?
19. ... нови неща
[ Материалите следват последователно но в различни книжки, както е казано в забележката в началото на книгата. ]
— — —
ПОЛИТИЧЕСКА БЛАГОДАРНОСТ
*
[ * Това може да се счита за политически ангажиран материал, но истината е, че никоя политическа сила не е възнаградила автора за този му "ангажимент", така че е по-правилно да го наречем
ангажиран. Във всеки случай би трябвало да е ясно, че ако СДС-то не се беше разбързало "като теле пред мама си", дето се казва, да направи прехода към демокрация, то комунистите, както го бяха започнали с перестройката, така за 10 години досега да са го направили и забравили. Да ама, дисидентите пак щяха да останат с пръст в устата, нали? И там е целия номер. ]
1. На СДС благодаря,
че ни закара във калта,
защото, ако по начало всяка промяна е опасна, то най-опасна е
промяна и, ако има изключения от това правило, то това са случаите, когато процеса на прехода е много болезнен, но затова пък след това ни чака "райски" живот (както, например, когато ни боли зъб и трябва да ни го извадят). Само дето при нас, нито процеса на прехода се оказа по-кратък от един
преход, нито "райския" живот вече настъпи, след като средното ни равнище все още е около 7—8 пъти по-ниско от това при "бай Тошо", а пък ако има въпрос, по който всички политически сили да имат консенсус, това е тезата, че при тоталитаризма беше лошо (всъщност,
се вярва на СДС, че няма нищо по-лошо от комунизма, то тогава излиза, че
, поне за България — от което следва, че или "дявола не е чак толкова черен, колкото го рисуват", или на СДС-то няма защо да се вярва, или, евентуално, и двете). Освен това по въпроса за живота в рая може и да се спори, било то защото понятието "рай" е не по-малко утопично отколкото комунизма, било то защото, ако демокрацията беше най-доброто нещо за всички времена и държави, не е ясно защо ние трябваше да чакаме цели 25 века за да дойде тя до нас от Древна Гърция, след като сме им комшии.
Така или иначе, обаче, народът ни търпеливо изкарва шок след шок: било то ценови; било то на разпуснатост на нравите; било то на безнаказана престъпност; било то на платено обучение и здравеопазване; било то на мита за възможността за лично забогатяване на фона на един беден народ; било то, че продавайки се на богатите западни държави, ще "прокопсаме" повече, отколкото ако гледаме народите от "своята черга" в икономическо и/или езиково отношение; било то, че е по-добре, както е казал поета, "да ходим да се скитаме, по тази тежка чужбина"; било то най-тежкия шок — на безцелен живот, защото личното облагодетелствуване на човека, никога не е било нещо особено достойно за поколенията, освен за видни СДС-арски идеолози; и прочее. И се получи така, че след като вече отдавна "стигнахме дъното", то продължаваме да копаем все по-надолу, "ошашавени" от мита за демократичния рай и загубили всякаква ориентация! Но човек не знае кое е по-добро за него докато не стане
, за което от все сърце
!
2. На СДС благодаря,
че ни изложи пред света,
защото по-рано всички страни от бившия социалистически лагер бяхме с горе-долу еднакъв стандарт и надали някой би могъл да предположи, че, поне в икономическо отношение (т.е. съдейки по девалвацията на лева), ние ще се окажем към
(хиляда и двеста)
по-зле, не от немците, или американците, или французите и прочее, ами от чехите, които са си също славяни като нас и братята Кирил и Методий след нас се били отправили към техните земи, че дори те имаха да разрешават и някои национални разногласия, но се "разведоха" така цивилизовано, че и западните демокрации им свалиха шапка, докато при нас (благодарение на СДС, разбира се) понятието социалист (ако щеш чети "комунист") още звучи като обидна дума, макар че хората по целия свят от вече 20-тина години (най-после) констатираха, че лоши са
комунистите
, а условията, които ги бяха довели на власт, т.е.
и се бяха заели (още много по-рано) да го реформират, тъй като, искаме или не, но "призрака" на комунизма преброди света и вече отдавна социализма е реалност по целия Запад, макар и да не го наричат така.
Ако въпросът беше само в морален план, т.е. какъв смисъл влагат седесарите в понятието комунист или социалист — нейсе, човещинка (т.е. злобица човешка) и може пък и да не са виновни хората, защото не знаят какво говорят и вършат, но те просто решиха, че като е трудно да конвергират комунизма към съвременния капитализъм, могат просто да ни върнат
! И успяха! Никой нормален човек, когато реши да си строи нова къща, не събаря старата, без да има
на новата, и без да си осигури, тъй да се каже, "оборотно жилище", докато ние разрушихме и управлението на страната, и профсъюзите, и армията, и силите на вътрешния ред и сигурността, и просветата, и здравеопазването, и църквата, и връзките ни с другите страни, и морала на населението, и какво ли още не, и продължаваме да живеем като "
".
Нашата демократична революция, откакто народа ни изпадна в "делириум демократикус", под влияние на видни дисиденти (т.е. на хора, които не бяха
добре, ако се гледа латинския произход на тази дума) и естрадни певци (може би защото за тях естрадната и политическата сцена си приличат, стига "шоуто" да е добро и да носи слава и пари), протече по плана на селските феодални въстания от средните векове — важно бе да се свали царя, а кой ще дойде на негово място, ще му мислим после. Важно беше да се направи
, а пък реда някак-си сам ще си дойде; важно беше да се размъти водата, за да се изловят дребните рибки (че и по-едрите също). Но пък ако не беше СДС-то света никога нямаше да разбере колко сме неорганизирани, нито народа ни — колко лошо нещо
да бъде демокрацията, за което най-възторжено
!
3. На СДС-то се отдаде
и без пари ни то продаде,
защото, ако трябваше да фиксираме някога курса на лева (тъй като излезе, че свободния пазар е хубаво нещо, ама
и за нашия лев), то надали трябваше да го правим точно тогава, когато обедняхме толкова, че вече нямаше накъде, и започна нещо нечувано в човешката история: когато нашата скромна валута
и той падна
, след като в резултат на седесарските митинги от януари 1997 год. за
, наречени,
(?), митинги за "национално спасение", той беше стигнал съвсем нереални цени — та нали всяка валута е някакъв вид "мента" (като на английски mint значи, както мента, така и монетен двор) и нейната цена зависи преди всичко
, а какво доверие може да се има към страна, в която има хора, които не могат да спят спокойно, ако, или не подпалят някоя обществена сграда, или, най-малкото, не вземат да ù трошат прозорците (щото то вече почти не бяха останали паметници за "боядисване")?
Та, ако трябваше, значи, да се продаваме, то надали трябваше да чакаме нашите демократични левчета да издребнеят, дори не колкото стотинки (една стотна от нормална монетна единица), а да станат на
(една хилядна, или една
), та чак тогава да свикаме "аукциона", защото Валутния Борд е просто едно разпродаване на България на богатите западни страни обединени в международни финансови институции, но на принципа на
— т.е. където печалбата се разпределя според вложените пари, и няма никакво значение, коя точно идеална част от България е вече собственост на Америка, коя на Германия, коя на Канада, и прочее (както и когато човек си плаща, било то наем, било цялото жилище, в многоетажен блок съвсем не го интересува коя част от асансьора
е неговата и дали той се събира в нея). При това такава продажба, за която валутата дори
платена, а само
да ни я платят, ако има нужда, защото на Борда, ей Богу, хич не му трябват нашите пари (нито пък той е благотворителна организация) и сега той (т.е. западните капитали, които стоят зад него) просто си ги "осребрява" като купува де що намери евтино предприятие, къща, земя, и други.
В резултат на което ние засега сме по-добре само от Албания, ама и това не се знае дали ще трае дълго, защото откакто Борда
ни на по-малко от един долар дневно минимална заплата нямаме особени шансове да "блеснем" с нещо хубаво (сега вече не можем пак "да бием" долара, примерно, защото не ни се разрешава, иначе отдавна да сме го направили, при тези ниски цени — по сравнение с международните — на редица основни хранителни и други продукти) и се получи така, че
ние се движим
, на което викаме демокрация! То лесно може да се приказва, че комунистите били изнесли парите и опропастили България, и "бай Тошо" бил направил нашите дългове, но ако човек малко се почеше по главата, може и да "изчеши" мисълта, че външния ни дълг при тоталитаризма беше, всъщност, около три средни заплати за страната (към 1000 щ.д. на глава от населението, при към 350 щ.д. средна заплата, защото един лев тогава беше равен на един щатски долар — 98 цента, ако искаме да сме по-точни — и това беше
, ако я сравняваме с цените на хляба, млякото, месото, транспорта, жилищата, и прочее, или с някаква потребителска кошница, както си му е реда), а сега е около 25 (
) средни заплати (към 2000 щ.д. при около 70-80 щ.д. средна заплата), или е
за няма осем демократични години!
Нито пък някоя от дребните частни фирми (с по-малко от 10 работника и по-малко от 100-тина хиляди долара активи, да речем) бяха направени с демократични пари, а не с "тоталитарни" (другите по-богати фирми, с изключение на останали тук-там държавни, вече са чужда собственост). Нито пък социалистите са искали да обръщаме гръб на единствената славянска велика сила (защото
Русия не беше велика сила, и то
, той никога нямаше да смени политиката на "камшика" с тази на "моркова", както казват англичаните). Но пък, ако не беше СДС-то, народа ни никога нямаше да повярва, че можем да обеднеем чак толкова колкото сега (имам предвид нашето-си българско имущество, а не намиращото се у нас, но закупено от Запада) и да разбере колко лошо е когато "нямаш крава, а ти се пие мляко", така че "можеш само да гледаш" (според една наша поговорка), за което коленопреклонно
!
4. Тъй СДС-то се наложи
и ни морално то разложи,
защото има две неща, които правят една група хора, населяващи една и съща територия, да стане
народ
и това е
обединението
в два аспекта: обединение
в
, т.е. общността на интереси между всички, независимо от различията по каквито и да били признаци, чувството, че човек не живее само за себе си и за личното си облагодетелствуване, чувството за
, на когото той може да разчита да му свърши някаква работа, а не само да го "прецака" защото е по-голям "тарикат", съзнанието за национално единство (а не имуществено, например), желанието да направим нашата страна добро място за живеене, а не да гледаме чуждото добро (стоки, социални структури, обичаи и пр.), защото то винаги си остава
, въобще доброто в отношенията към хората, а не злото, оплюването, и презрението към хора, които мислят другояче (или просто мислят
другите);
и
освен това обединението
във
, т.е. съзнанието, че човек е само една нишка в тъканта на историята, че живот е имало преди него, ще има и след него, независимо дали ще го наричаме прераждане, задгробен живот, светло бъдеще, или по някакъв друг начин, но то ще е наше бъдеще и ние трябва да се научим да живеем в него и
него, то трябва да осмисля редица "безсмислени", от моментна гледна точка, постъпки и да навързва поколенията, а не да ги противопоставя и разединява, с една дума — да създаде една динамична структура, стъпваща върху постигнато, а не отричаща го изцяло (защото, в своята ограниченост, не може да постигне неговия смисъл)!
Без такова единство не може да има народ, а само банда, стадо, или глутница, в която всеки гледа само как "да напълни гушата си" или да излъже ближния си, докато личностното развитие се гарантира най-добре, когато то е в интерес на обществото, а не обратното. И това не може да се постигне без някакви
, т.е. без нещо
, защото ако един идеал може да бъде реализиран, той значи не е идеален, той престава да бъде идеал! Такива са идеалите за равенството (след като Бог ни е създал различни, то ние
можем да бъдем равни, иначе не бихме били хора, а роботи или клонинги, което, обаче, не значи, че не трябва да са създават равни
за изява), свободата (абсолютната свобода не само е фикция, но тя е и едно противоречие в определението, защото пречи на другите около нас, така че свободата е просто една вечно изменчива точка на равновесие между нашите и чужди желания), братството (то не само е невъзможно, но и далеч не е най-доброто, защото колкото по-тесни са връзките между хората, толкова по-дълбоки са и противоречията между тях), и прочее. Но без идеали човек не може да живее, защото, доколкото той не е Бог, той
да има цели пред себе си, за да знае накъде да върви. Докато СДС-то просто ни отне редица човешки идеали от преди хилядолетия, като ги замени с някакво, не измислено, а привнесено от Запад, понятие за
демокрация
, която
, по елементарната причина, че
— в смисъл, че ние си имаме демокрация някъде поне от 1991 година, и то според признанието на
, защото това е въпрос на законова уредба!
Ако искаме да бъдем точни, то ние имахме
демокрация и при тоталитаризма, но не в съвременния смисъл на това понятие, обаче, доколкото всичко на този свят е въпрос на намиране на равновесното положение в момента, може доста да се спори дали тя не е била най-добрата за нашата страна — може да се спори, но
, най-малкото защото ние нямахме, така наречената "контролна група", т.е. нямахме две Българии — едната наистина демократична, а другата "тоталитарно демократична", за да кажем в коя от двете страни хората живееха по-добре! Но все пак можем да видим (е,
можем, разбира се), че при нашата демокрация, поне засега, ние живеем по-лошо, и то
защото
ни е сполетяло някакво природно бедствие, или някоя друга страна ни е обявила война, или пък е избухнала гражданска война (както стана в други пост-тоталитарни страни), или пък някой некадърен диктатор се е заседял дълго на трона (дори истината е, че нито едно правителство още не си е изкарало мандата до края), или пък, най сетне, сме тръгнали към демокрацията след разорителни войни и национални катастрофи (както е било, когато сме тръгнали към социализма), а не след дълъг период на тъй наречения "застой" (т.е. на мирно и
развитие) и с един съвсем нормален външен дълг от около три средни месечни заплати на "калпак".
Това, че на някои хора у нас не им харесва нашата демокрация и казват, че тя
не е "истинска" демокрация, прилича на плача на малко дете, когато майка му го бие за някоя негова лоша постъпка и на неговите оплаквания, че тя не му е майка, не защото не е, а защото не е добра, според неговите разбирания, и, следователно, не може да му е майка, защото майката е винаги добра. Но кой е казал, че едното е непременно свързано с другото? Та, на нашия въпрос: ако демокрацията не ни харесва, то е защото още не можем да намерим най-подходящата за нас демократична форма на управление, а налаганата ни от Запада такава не е добра за страната ни като цяло (че на всичкото отгоре, тя не е изгодна и за отделната личност). Във всеки случай:
демокрация ние имаме
, но това признание съвсем не е изгодно за СДС-то, защото, ако това е така, то
този Съюз изобщо
в политическия ни живот. Всички партии у нас, ратуват за някаква демократична форма на управление (дори и в имената им да не се съдържа непременно корена "демо"), а това, което ние
нямаме са идеалите и жизнените цели, сплотяващи ни в едно цяло, защото забравихме притчата за хан Кубрат и снопа пръчки, забравихме лозунга над Народното Събрание, забравихме всичко, освен да се бием по гърдите, че сме демократи!
И още нещо: ако се приеме за вярно, че и социализма, и фашизма, и комунизма, и капитализма от миналия век (или от края на този, 20-тия, ако става дума за България), и съвременния капитализъм (защото той все пак е извлякъл някаква поука, и от голямата криза през 1929 година, и от Първата и Втора световни войни, и от съществуването на световната Социалистическа Система и нейната
в етапа на мирното съвместно съществуване,
разпадането ù като изживяла времето си, но
, защото иначе богатите западни държави, никога нямаше да ни подадат ръка, или да сменят политиката на ембарго и студена война, или на "камшика", за който стана дума) са все видове капитализъм, беше явно твърде неразумно да минаваме от полюса на централизирана държавна икономика направо към другия — на разпокъсана и дребна частна собственост — само за да се убедим, че силата е в обединенията на капиталите, или че
, а когато те са малко (защото не е необходимо човек да е икономист, за да знае, че ние сме малка, бедна и, поради кръстопътното положение, доста често ограбвана страна) тогава изхода е само в намаляване на
на собствениците! Ние уж го разбрахме това (да се надяваме), но след като се разпродадохме на чуждия капитал и руинирахме всичко, което можеше, включително и морала на населението, но как иначе
да го разберем, ако не беше СДС-то да ни накара да направим толкова много
на куп, за което убедено
!
Да пребъде в народната памет името и делото (ако не за добро, то поне за
) на СДС, ОДС, БДС (Български Демократични Сили, може би?), ДДС (Дружни Демократични Сили, навярно?), и каквото още ги последва! Дано всяко зло да е за добро, както казва народа ни и (дал Господ) най-после да поумнеем, защото вярно е, че когато Господ иска да накаже някого Той първо му взема акъла! В крайна сметка, от дълбока древност е известно, че под слънцето няма нищо ново и нашия свят винаги се е движил от сблъсъка между доброто и злото, и тогава (ако искаме да сме справедливи)
за нашето бъдещо развитие към доброто, така че да
, за това че ни учи кое е лошо и какво
да правим, ако искаме да сме добри!
Защото
добри хора са
"нашите" привърженици, а просто тези,
които мислят първо за
, а после за себе си; тези, които са доволни, когато другите са доволни, а не когато те самите са облагодетелствувани в ущърб на другите около тях; тези, които знаят, че живота не е справедлив и
трябва да го направим справедлив; които знаят, че прав е не само силния (той, всъщност,
не е прав, а е само силен), а и слабия, като дори силния (щом като е силен) трябва да работи за слабия, а не обратното, и че нашия свят е достатъчно сложен, за да може всеки да гледа само своята личност без да мисли за другите (тогава той просто не мисли за своето бъдеще). Няма никакво значение дали човек стига до тези истини по пътя на вярата или по пътя на разсъждението — важното е човек да бъде добър! В противен случай, хем се затриваме като нация (макар и с 13-вековна история), хем
ще трябва да се върнем към социализма, но вече като роби на богатите страни! Защото, искаме това или не, но
бъдещето принадлежи на социализма, а демокрацията е
!
Светът не може да върви
устойчиво без добрини,
затуй накрая СДС
от злоба ще се изяде.
**
[ ** Както вече и стана от към 2000-та. Обаче, в крайна сметка, не са виновни само СДС-ските лидери, виновен е народа ни, който ги повика, издигна, че и все още ги търпи. (Случаят е, горе долу, аналогичен с въпроса: защо проститутките се червят така, че отдалеч да си личи, че са, да ме простят читателите, курви — ами защото мъжете такива ги харесват!). ]
01.1998
— — —
НЕОМАЛТУСИАНСТВО, ИЛИ РАЦИОНАЛНО МИСЛЕНЕ
*
[ * Публикувано на 27 стр. на в. "Континент" от 28.08.1998 творчески преработено за да влезе в една голяма страница. ]
Преди точно два века в Англия е била публикувана брошурата на Томас Малтус известна преди всичко с неговите кардинални изводи за разликата между геометричната прогресия, с която се размножават хората, и аритметичната прогресия, с която нараства производството на хранителни продукти, като при това положение към днешна дата хората на земното кълбо вече би трябвало да се измрели като рояк скакалци, оглозгали "до шушка" всяка тревичка или клонче на тяхната територия. Както почти всяко твърдение основано на
на някаква моментна зависимост, без да отчитаме възможната смяна на тенденцията (или "тренда", както е модерно да се казва днес, защото това е английска дума и, следователно, изглежда по-правилна в очите на масите), и това се оказа погрешно, защото, както казва една стара християнска поговорка: "човек предполага, но Бог разполага", и стана така, че "Бог" направи и в сферата на производство на хранителни и други стоки от първа необходимост също да навлязат темповете на геометричната прогресия, а също така "научи" хората как да произвеждат презервативи и други противозачатъчни средства, които да нарушат геометричната прогресия в ръста на народонаселението, но, така или иначе, ние все още не сме измрели като скакалците (макар че не е като да не се опитахме да го направим по друг
начин — чрез атомно оръжие, примерно — нито пък това ни се е разминало окончателно).
Да, но това е формалното тълкуване на предупреждението на проф. Малтус, и ако то не се е оказало вярно, това не значи, че неговите
са били погрешни, а тези идеи са, че просто
хората на Земята станаха много
, и те започват да си пречат активно, защото техните "ловни територии", ако използуваме един зоологичен термин, се пресичат. Новият момент, на който искаме да се спрем тук, е, че хората могат да си пречат дори когато ловните им територии са достатъчно богати и разумно установени (което още далеч не е постигнато в световен мащаб), като пак се сблъскат с някакво трудно преодолимо препятствие и това сега е
на човешкия интелект, достигането на който изкарва хората "от релсите" на установените през вековете навици, така както основния момент, който обърка изтичащия ХХ-ти век бе, ако го кажем само с една дума:
!
Тя започна в началото на века с конвейера на Форд, продължи с автоматизираните и роботизирани управляващи системи в производството, с навлизането на промишлени методи на работа в селското стопанство, даде възможност за създаване не само на мощни и свръхмощни оръжия, а на оръжия за
(или "холокаст", за да убедим читателя, че и автора знае някои "модерни" думички), изрази се в приложението на промишлени методи в обучението и науката, което превърна последната от творческа дейност в истинска производителна сила, така че вече в почти всяка област говорим за
, създадоха се цял арсенал от заместители или "ерзац" стоки, било то за храна, било за облекло, било за развлечение, защото те се поддаваха лесно на автоматизирано производство, унищожи се почти напълно творческия елемент в редица традиционни творчески дейности като изкуството, спорта, науката (че и секса, ако щете), като единственото място, може би, където все още не е навлязла мултипликацията, е възпроизводството на населението, но доколкото от доста време се говори за клонингуване и успехите на генното инженерство са наистина поразителни, няма нищо чудно в близките
тези неща да слязат от страниците на научно-фантастичната литература и да навлязат в живота ни.
Всичко това наруши основни временни зависимости между усилието за производство на нещо и готовия продукт, между действието и резултата, и "човеците", понеже не са богове, се объркаха и решиха да "се поизтрепят", та дано нещата се пооправят — подобно на модела на "лечение", използуван сумата векове, чрез кръвопускане, което днес може и да ни се вижда смешно и ненаучно но е горчивата истина (и, може би, точно така ще изглеждат на бъдещите хора нашите "опити" да разрешим проблемите си чрез груба сила и масово унищожение, ако, "дал Господ", човечеството продължи да съществува и за в бъдеще). Докато в дълбока древност във всяко племе е имало специален човек който се е грижел за запазване на огъня, и ако той изгаснел често убивали и този пазител, после с откриването на кремъка нещата значително са се подобрили, но до преди един-два века добиването на огън все още е заемало важно място в живота на човека, то сега една обикновена запалка, с която може да се добие огън към хиляда пъти, вече струва (и се цени) колкото едно кокоше яйце, т.е. колкото напъването на кокошката да го снесе (ако не броим "напъването" на петела да го зачене, разбира се). Аналогични промени настъпиха и в областта на транспорта и съобщенията, появиха се масови информационни средства или медии, които също объркаха редица човешки навици, а възможностите на тъй нареченото мислещо същество дотолкова се засилиха, че това бедно същество, което, всъщност, и
мислещо, а само
, както са забелязали по-умните човешки екземпляри преди доста време (но го прави чак
за постигане на целта, според автора) не просто се обърка, ами направо се "ошашави" през изтичащия век.
Но достатъчно по въпроса, а това въведение ни бе необходимо за да прогнозираме основните проблеми на бъдещото столетие, което вече "чука на вратите ни". Тези проблеми, по мнение на автора, са два, а именно: изкуственото или извънутробно раждане, и контрола на прираста на населението. Първият от тях е опасен с това, че той ще наруши една съществена връзка на човечеството с природата, ще намали емоционалния контакт на майката с детето, и ще облекчи дотолкова живота на по-нежната половина от хората, че те отново
и ще се чудят какво да правят (след като не правят това, което им е отредено от както свят светува) и ще започнат какви ли не революционни катаклизми. Доколкото, обаче, споменатият проблем се съдържа до голяма степен в този за контрола на раждаемостта, авторът се нагърбва да предскаже, че
основния проблем на бъдещия XXI век
ще бъде въпроса за
на земното кълбо! Ние ще се опитаме да го разгледаме, но
чрез екстраполация
на тенденциите, което е като "да си правим сметката без кръчмаря", а от гледна точка на някаква
, защото основната заблуда в споровете с малтусианците е била дали Земята
да изхрани бъдещата лавина от хора, докато въпроса би трябвало да звучи като:
дали Земята
и дали това води до увеличаване на интегралното човешко щастие, което, именно, би трябвало да бъде единствената цел на човечеството?
И така, да започнем. Според ориентировъчни и, може би, спорни пресмятания числеността на населението на Земята през II-I хилядолетие преди нашата ера е била около 50 млн. души, а към началото на нашата ера достига около 100 милиона. Това е една съвсем прилична и достатъчна бройка хора за едно цивилизовано общество, което и дава
за пресмятане — на базата на човешката история. След това тази цифра до към 1800 г. още не надхвърля един милиард, докато през нашия век ние определено се "изсилихме" като вече надвишихме 5 млд. (плюс или минус десетина години тук нямат значение). Но това все още се търпява ако хората живееха разединено както в Древен Рим, например, обаче в края на нашия век идва още един "бич" за човечеството — световните компютърни мрежи, които добавят последния щрих към средствата за масова информация, като позволяват съвсем достъпна
масова информация. Ето тук вече, наистина, Земята става доста гъстонаселена, защото не е важно колко души живеят на едно място, а
как те
могат да
в процеса на работа или развлечение, като в това отношение е полезно да припомним и библейската притча за Вавилонската кула (която, всъщност, е
абилонска, ако искаме да се движим в крак със световните лингвистични тенденции), която се свежда до това, че прекалено единно човечество не е "Богу угодно", т.е. не е угодно за хората, защото нарушава баланса им с околната среда, казано накратко. Новият акцент тук е не само в силата на човечеството (и неразумността му, която неизбежно съпътствува неумерената сила), а в психофизиологичните характеристики на човешкия индивид.
Сега ние ще мотивираме по
ориентировъчната
оптимална популация
на Земята от порядъка на
тази около новата ера
като използуваме приетата масово десетична система на броене. Ще започнем с това, че човек поддържа нормално до три кръга или
на контакти с обкръжаващите го, а именно:
а)
от
първи ранг
са тези, които включват хора от порядъка на 10 на първа степен или само десетина души — най-
близки роднини и познати
, които всеки познава (или поне си въобразява, че познава) най-добре, може да предвижда тяхното поведение, и е емоционално обвързан с тях;
б) втори ранг
или 10 на втора, т.е. стотина души — познати и роднини, които човек знае по име и физиономия, работи или живее в близост до тях, и, най-малкото, поздравява когато ги срещне, но не може да се каже, че ги познава добре и не изпитва някакви особени чувства към тях — това просто е средата, в която той живее и се опитва да се изяви или
да направи кариера
;
в) трети ранг
или 10 на трета степен, което прави хиляда души — хора, за които той е чувал нещо или ги е виждал, но не само, че не знае кой колко деца има (и има ли изобщо), дали е женен, и прочее, но твърде често не знае, или името, или физиономията, или не ги свързва едно с друго — тук влизат всички обществено известни "звезди" от които лицето се интересува (било то футболисти, естрадни певци, политици, или хора от хайлайфа), както и други
случайни познати
; четвърти ранг или 10,000 са твърде много хора, за да бъдат достъпни за един средно развит интелект, и, обикновено, с познати от такъв ранг могат да се похвалят само един—два процента от населението, така че не си струва да се съобразяваме с това. Говорейки за рангове, или използувайки десетична логаритмична скала, ние не можем да бъдем особено прецизни, така че даденото число може да бъде умножено по 2, 3, или дори по 5, което ще рече, че ако някой наброи познати от втори ранг, например, към 350 души, то те все още не са от трети ранг. Можем да наречем този човешки феномен
"правило на малките числа"
, като е очевидна зависимостта, че колкото по-задълбочени са контактите ни, толкова повече това ограничава броя на хората, с които ги поддържаме.
Следващият момент е да определим приблизителния брой на
областите на човешкото познание
и интереси, в които ние поддържаме някакви контакти, но така, че тези области да бъдат относително добре
, т.е. да имат по приблизително еднакъв брой хора, които могат да комуникират в дадената област. Номенклатурите на човешките професии, както и индексите на повечето големи библиотеки са от порядъка на няколко стотин, и това са
области на човешкото познание. В някои специализирани библиотеки, или в някои научни заведения, може да се окаже, че една от тези области се детайлизира на още десетки, но такава тясна специализация не променя нашето деление, защото тези подобласти са доста тесни и небалансирани по обхват или брой на хората, които работят в тях. Аналогично съществуват и много широки области — например на футболните запалянковци, които по цялото земно кълбо наброяват, навярно, повече от милиард души, но това не е област, в която хората комуникират за да се конкурират (такава област би била тази на самите футболисти от национален или световен ранг, участниците в която, разбира се, са няколко стотин, или поне толкова са тези, с които един добър футболист може да се съпоставя). С други думи ние се интересуваме от такива области, в които хората, казано направо,
, защото това е тяхното "ловно поле" и в него те се конкурират с другите "ловци", състезават се с тях, изявяват се, или правят кариера. Като казваме "комуникират", ние нямаме предвид, че хората си говорят за времето, или за спорта, или за конете, както обичат да правят англичаните, или за жените, както обичат да правят мъжете (или за мъжете, както пък правят жените), или за политиката и политиците (защото колкото
е една област, толкова повече хора си мислят, че те най-добре знаят какво трябва да се направи там за да се оправят нещата), а комуникиране с оглед на
!
И така, нека приемем за по-лесни сметки (защото когато информацията е размита и неточна най-доброто, което можем да направим, е поне да си облекчим сметките), че областите на човешкото познание са хиляда, както и броя на хората, които се конкурират в тях (без да си пречат особено) са също хиляда. По този начин ние вземаме тавана на втория ранг контакти, както и една завишена номенклатура от основни професии. Така получаваме една достатъчна численост на населението от порядъка на един милион души. Като вземем предвид, че ние подразбираме (макар и да не бяхме акцентирали досега на това) области, в които хората
, а не само извършват необходими за обществото дейности (като производство на стоки, услуги, здравеопазване, просвета, поддържане на обществения ред, и пр.), и като допуснем, че с творчески дейности в едно общество, обикновено, се занимават от 3 до 5% от хората, но пък, от друга страна, със засилването на производителните сили и усъвършенствуването на технологиите на съвременния етап, техния брой може да се очаква да нараства, то нека приемем, че творческите работници в бъдещото общество ще бъдат вече десет процента (или 1/10 от населението). Това ще рече, че трябва да умножим получения милион души по десет и така излиза, че оптималния брой хора става 10 милиона. Доколкото нашите цифри са с точност до порядък и могат да се разпростират до следващия десетичен порядък излиза, че оптималното население на Земята трябва да бъде от 10 до 100 милиона, или, ако вземем някаква среда,
това са 50 милиона души
.
Само такова общество би могло да съществува без големи сътресения и бъркотии в бъдещето, защото когато човек задоволи основните си жизнени потребности от храна, подслон и продължение на рода, му остава само грижата за личностна изява и, евентуално, усъвършенствуване и развитие на индивида (което, обаче, е нещо достъпно далеч не за всеки, и повечето хора след като намерят, както се казва, своето място под слънцето, най-често подменят стремежа за постигане на ново качествено развитие с по-голямо
изобилие на вещи и удоволствия). А доколкото с реалното навлизане на масовите лични комуникации в живота
целият свят става една държава
, където протича конкурентната борба на хората за личностна изява, то тази бройка от 50 млн. се отнася за
планета! Така получаваме още един,
начин за проверка на нашето оптимално число, защото 50 млн. е числеността на една средно голяма държава (като Франция, примерно), а там където държавите са по-големи хората рядко комуникират извън своя щат или провинция, докато по-малките държави (като нашата, например), обикновено, са сателитни на някоя от по-големите, и като така конкурентната борба се развива и на (част от) арената на "по-големия брат".
При горните пресмятания ние тенденциозно изпуснахме един важен момент — лингвистичната бариера, което е и другата основна поука от притчата за Бабилонската кула, защото езика служи преди всичко да изолира и обедини някаква етнически или териториално ограничена група хора, и, следователно, би трябвало да обърка нашите сметки. Това, обаче, не е така по две причини. Първата е, че международните лични комуникации просто
държавните граници, поне що се отнася до областите на познанието, и ние сме свидетели как в почти всяка наука вече масово се използува английския език и няма международно научно, културно или спортно мероприятие от по-значителен ранг, в което, ако не единствения, то поне един от официалните езици, да не е английския. Това важи за всяка професия, в производството, транспорта и търговията, както и в областта на развлеченията, такива като музика, спорт, дискотеки, игри, туризъм, и прочее. Разбира се все още съществуват франкофони, тевтофони и други (и те
съществуват) но на ниво всекидневно общуване, където няма борба за личностна изява. Може спокойно да се приеме използуването не само на един език, а на 5-10 по-известни световни езици, но, освен че съществуват преводачи за целта, добрият компютърен превод, поне в областите на познанието, а не в художествената литература, съвсем не е мит, а въпрос на някое друго десетилетие. Втората причина, поради която езиковата бариера не променя изложените сметки, е това, че лингвистичното деление просто се
с нашето деление на области на познание, защото няма никакви пречки лекарите по сърдечна хирургия, да речем, или авиаторите, или футболистите, и пр. да бъдат от различни езикови и етнически групи, но това не разделя арената на борба за тяхната изява — световната "държава". Освен това ние правихме сметките на базата на 10% творчески работници от населението, а останалите 90% спокойно могат да си се делят дори на 1000 лингвистични групи по около 1000 души в тях и пак да остават в рамките на познатите от втори ранг, като общия им брой пак не надвишава прогнозираните десетки милиони население.
Остава само да предложим някакъв
за постигане на такова драстично намаление на човешката популация и това е известно ограничаване на раждаемостта. Някои статистици сочат, че за да има
ефективен коефициент на възпроизводство на населението, т.е. за да се получи и в следващото поколение точно същата численост на населението, е необходимо на сто брака да има 265 деца, като при това се отчитат не се само раждаемостта и смъртността, но и възможността за зачатие в семейството. Ние си поставяме въпроса: колко ще бъде ефективният коефициент на възпроизводство, ако във
семейство (нещо, което не е чак толкова лесно, защото прираста на населението в третия свят е все още твърде висок) има средно
? Това е задачка от училищния курс и се решава чрез простото тройно правило, т.е.: на 2.65 съответствува 1, а на 2.0 — колко съответствува? Отговорът е 0.755, което означава, че след едно поколение ще имаме численост на населението от 75% на сегашното, или намаление с 25 процента. Продължителността на едно поколение в Древен Рим е била към 20 години, но със застаряване на населението и удължаване периода на обучение, този срок се увеличава, като средната продължителност сега е към 28 години, но за нашите сметки е достатъчно, ако приемем, че едно поколение трае 25 години, защото това ще даде по около
един процент намаление на годишния прираст на населението
, което, реално погледнато, съвсем не е страшно и е нормално положение в редица развити страни в течение на доста години, при това по естествен начин, а не защото се говори за намаление на раждаемостта (или пък се вземат някакви мерки, àко и да се говори), а дори
, че всяка страна счита това за нещо лошо и взема мерки за насърчаване на раждаемостта в такива случаи. Целият "номер" е това да стане
по света!
Тъй като е практически невероятно да се направи нещо в световен мащаб преди населението на Земята да стане 10 милиарда души (или след 10-20 години), изложеното означава, че от 10 млрд. трябва да се слезе на 50 млн., или
200 пъти намаление
на населението, или до 0.005 от 10-те млрд. (т.е. пет про миля). Така че сега въпросът звучи: 0.755 на каква
ще даде 0.005, и отговора е — около 19, което лесно може да се провери с обикновен калкулатор като умножаваме това число по себе си докато то намалее до пет хилядни (но това може да стане много по-бързо като наберем 0.755 и натискаме само клавиша за умножение последван от този за равенство, което имитира повдигане на квадрат; така още на третия път, т.е. на степен 2 на 3-та, или 8, ще получим вече намаление до 10%, четвъртия път, т.е. на 16-та степен — 1%, а после вече ще сме прехвърлили нашата цел). При продължителност от четвърт век за едно поколение това ще даде малко по-малко от
пет века
време за достигане на необходимата населеност, или, доколкото сметките ни бяха приблизителни, то най-много до края на следващото хилядолетие, но не по-бързо от поне два века, защото бързите процеси са и най-опасните. Това е приведено в следващата таблица:
Брой покол. 0 1 2 4 8 16 18 19 20 След (год.) 0 25 50 100 200 400 450 475 500 Коеф. намал. 1 0.755 0.570 0.325 0.105 0.011 0.006 0.004 0.003 Насел (млн) 10,000 7,500 5,700 3,250 1,560 111 63 48 36
Табл.1. НАМАЛЕНИЕ НА ЧИСЛЕНОСТТА НА НАСЕЛЕНИЕТО ПРИ 25% ЗА ПОКОЛЕНИЕ.
От една страна, на тази таблица не би трябвало да се гледа много сериозно, защото тя е някаква екстраполация, но от друга — тя е важна, защото това не е продължение на някаква съществуваща тенденция (тъй като тя дори още не е започнала), а по-скоро показва каква
да бъде насоката на изменение в числеността на населението, ако не искаме да се прибягва до тъй нареченото ultima ratio (или крайното средство, на латински), т.е. до военното разрешение на най-важния жизнен проблем на нашата планета. При това, очевидно, ще трябва да се измисли и някакъв нов термин, защото геноцида или холокаста никога досега не са давали намаление дори до 10% на дадено население (колкото и "черно" да звучи подобно твърдение), а тук става въпрос за 5 про миля, което е направо невъобразимо число. Но ако то е такова, от това следва само, че нашето въображение е слабо, защото през целия изтичащ век човечеството просто се задъхва от невъзможност за личностна изява при тази гъстонаселеност и информационен бум, от безработица, защото при неимоверно нарасналите възможности на новите технологии на никого не трябват толкова много работници (или поне не трябват
такива, а само хора, които да натискат копчетата и да въртят ръчките, а човек иска работата да му бъде приятна), и вече все повече хора гледат на своята професия само като средство за изкарване на прехраната си, а не като начин за постигане на удовлетворение от процеса или от резултата ù, както би трябвало да бъде, но това просто премества акцента за изява от производствената сфера към сферата на свободното време и развлеченията. Там, обаче, ситуацията е същата — надвишаване на информационния таван за познатите от втори ранг, при което обикновения човек отново не може да се изяви. По рано (до към ХVIII век, примерно) хората са намирали удоволствие дори в това да си запалят огън в камината, да се съберат заедно да попеят или поиграят, да си приготвят някое ново ястие или напитка, да се облекат с някоя уникална дреха, да убият някое животно, или дори да отидат на война, където да победи по-смелия и по-силния. Сега всичко става все по-стандартно и безлично, все по-технологично и безчувствено, все повече
(и налично в магазина) преди още да си се захванал да го свършиш, а това не носи нужното удоволствие!
Важният момент, обаче, е да се осъзнае, че ако човечеството не вземе някакво
решение по въпроса, това
означава, че той няма да бъде решен по друг начин! След като се преборихме с епидемиите от чума, холера и прочее, се появиха унищожителните войни, в които загиват не само тези, които желаят да се бият, за да покажат, че са по-силни, а най-вече мирното население, което желае само да живее; появиха се рака и СПИН-а, като средство за снижаване на средната възраст и числеността на все по-застаряващото население. Както скакалците се размножават най-активно когато има много храна, но скоро след това се оказва, че храната вече се е свършила и те започват да измират, така и хората увеличиха неумерено своята численост през последните един-два века, което породи нови проблеми с безсмислието на живота (след като няма умерена конкуренция и възможност за лична изява или кариера), с несъвършенството на
форма на обществено управление, с наркоманията, която нарасна десетки и стотици пъти по сравнение с положението от средните векове (защото опиума се е сеел по Изтока още от дълбока древност, но не се е ползувал с такова търсене), с хомосексуализма, който, все пак, се оказва, може би, най-разумното решение на фона на всеобщата неразумност (?), с масовото (отново) замърсяване на околната среда, не с "екологично чиста мръсотия", както е било хилядолетия наред, а с "
", както стана през този век, и прочее и прочее.
Така че, ако не постъпим разумно, природата (или Бога, ако така повече Ви харесва) ще си намери някакъв начин за установяване на равновесие на Земята, като например: масово безплодие, при което ще се раждат много хубави и интелигентни дечица, които, като пораснат, ще си вършат секса много по-научно от техните предшественици от началото на новата ера, но няма да имат нужда от противозачатъчни средства, защото ще могат за заченат само в един случай от хиляда, може би; или ще се измени съотношението на новородените момчета към момичетата от 18 към 17, както е сега, на, да речем, 21 към 4, което означава, че момчетата ще бъдат пет пъти повече от момичетата; или пък раждаемостта ще си е съвсем наред, само че във всяко следващо поколение децата ще имат
отколкото техните родители, а пък когато пръстите станат повече от дузина това ще предизвика сериозни трудности при натискане на бутоните и ще затрудни всеобщото изобилие; или пък наркоманите ще станат около 70% от населението и ще обявят всички останали за ненормално развити и подлежащи на задължително наркотизиране; или процента на самоубийците скоро ще надвиши 1/3 от населението, при това в тъй наречената продуктивна възраст; и разни други подобни. Във всеки случай ще се намери някакъв начин, който да породи възможност за ограничаване на конкурентните индивиди до равнището на достъпното за човека ниво на контакти от втори ранг, или до няколко стотин души, тъй като на никого не му е интересно да живее в обстановка, при която за да се изяви на този свят трябва да учи почти половин век, за да стесни областта на конкуренция доколкото може, и дори след това да има само един шанс на десетки хиляди, не за да изтегли най-голямата печалба, а за да си намери въобще някакво прилично място под слънцето.
Това е просто необходимост. А което е необходимо, рано или късно става, или както е казал шопа: "Онò що си трèбе, онò си го сàка", независимо по какъв начин ще бъде постигнато! Поради това, въпреки неразумните постъпки на човечеството като цяло, има всички шансове да се предполага, че след един-два века населението на Земята ще стигне отново до към един милиард, след което ще продължава да пада, докато мине и под стоте милиона. Да се надяваме, че това ще стане по разумен начин.
06.1998
— — —
МИТОВЕ ЗА ДЕМОКРАЦИЯТА
Хилядолетната човешка история не веднъж е доказвала, че когато човек няма достатъчно знания за дадено явление той започва да търси и си измисля разни заблуди, вярвания или митове, за да допълни с нещо мотивировката на своите действия. Някои от тях са полезни, тъй като дават лесно обяснение на сложни факти, или са безобидни, или носят някаква удовлетвореност и временно щастие, като например: приказките за зли вещици и вълшебници, които карат децата да бъдат послушни; мита за Дядо Мраз, който им носи подаръци; кръстенето или чукането на дърво за да прогоним дявола; вярата в задгробния живот, които да компенсира несправедливостите на този свят; добродетелния Бог, който прави всичко само от любов към нас, макар и това да ни изглежда съмнително; схващането, че Земята е център на Вселената и даже Слънцето обикаля около нея (още повече, че го виждаме с очите си); и други.
Има, обаче, и такива митове, които определено вредят на хората, най-малкото при по-продължителното им прилагане, и тяхната пагубност скоро се разкрива и предизвиква бурна реакция, като, например: притчите за синята кръв на аристократите, с която те се отличавали от простолюдието; или кръвопускането като метод на лечение използуван достатъчно дълго за да подкопае вярата на хората във възможностите на медицината; или наркотичното опиянение като метод за постигане на щастие; или хаоса като най-добър регулатор в природата и обществото; и прочее. С течение на времето много от безобидните митове стават опасни, или хората ги отхвърлят с натрупването на повече знания.
Подобна е ситуацията и с
демократичните митове
, които, малко по малко, започват да се осъзнават и да ни объркват, като много хора вече си задават въпроса дали демокрацията, наистина, е нещо хубаво, след като едно е това, което ни се втълпява от политиците и медиите, а друго е това, което се получава на практика. Поради тази причина изглежда правилно да се разкрият някои от тези заблуди с оглед на тяхното осмисляне, защото познанието съвсем
да противоречи на вярата (както наивно си мислят мнозина), тъй както детето, като навърши 5-6 годинки престава да вярва на измислиците за Дядо Мраз, но това не му пречи да ги харесва; или както при тоталитаризма всички обичаха за щяло и нещяло да използуват фразата за "заслугите на Партията и Правителството", макар да им беше ясно, че ако някой си е вдигнал по-високо щангата, то съвсем не е защото и ЦК-то се е "напрягало" заедно с него; или всички харесват червените яйца и козунаците за Великден, без това да значи, че вярват в непорочното зачатие на Дева Мария или във възкръсването на Христос (още повече, че и няма точни исторически данни за неговото съществуване); или пък че човек се отказва да играе на тото, след като научи, че колкото пò на едро той играе, толкова по-сигурно ще губи половината от парите си (или дори две трети от тях — зависи от регламента на тотализатора); и други примери. С други думи,
желанието
демокрацията
ни кара да хвърлим светлина върху нейните митове, а не стремежа да я сринем (макар че при повърхностно четене би могло да се създаде и такова впечатление), или по-скоро съзнанието, че ранното откриване на някои заблуди би могло да ни накара да погледнем по-благосклонно на тях, докато късното им осъзнаване може да доведе до по-бурна реакция.
Една част от тези митове са "необходимо присъщи" (както казват икономистите за някои видове разходи) на самата реална демокрация и като така царят и на Запад, докато останалите са породени на местна почва, и оказват опияняващо въздействие само върху нашия и някои други народи от бившия Социалистически Лагер, но никой от тях не е съвсем безобиден за обикновения гражданин за да може да се пренебрегне. Без да претендираме за особена строгост и пълнота на изложението ще се спрем на любимото от християните число дванадесет. И така, да започнем.
1. Демокрацията е власт на народа
Може би най-масовата заблуда, дори и на Запад, е, че демокрацията е власт на народа, но тя е просто власт
, или на хора
от народа. Ако тя беше на народа, би трябвало да имаме някаква ситуация подобна на избора на съдебните заседатели в САЩ, например, които се подбират от средата на обикновените хора, при това такива, че да
запознати или свързани по някакъв начин с делото, за да са максимално безпристрастни. Това ще рече, че ако у нас избирателите с висше образование бяха, да речем, 15%, то толкова би трябвало да са те и в Народното Събрание; ако частта от избирателите на възраст от 18 до 40 години е 30%, примерно, то толкова трябва да са и Народните Представители на тази възраст; ако 20% от гласоподавателите са от ромски етнически произход, то такъв процент трябва да имат те и в най-висшия демократичен орган; и прочее. С други думи
Парламента би трябвало да бъде
, а такова нещо, нито съществува, нито някой смята да го въвежда засега!
Дори и да се откажем от такива крайности, няма никакви проблеми да се пита народа едва ли не за
чрез някакъв вид фонокарти (като тези за телефоните или за теглене на пари от банковите автомати), при което всеки желаещ да изрази мнението си да може да го направи в течение на един месец чрез обикновено посочване на една от пет-шест алтернативи. Това е лесно реализуемо и би представлявало истинска народна власт — и по въпроса за цената на хляба и млякото, примерно, и по въпроса за легализиране на проституцията, и за мерките срещу престъпността, и за (или против) Валутния Борд, и за какво ли още не. Само дето, отново, никой и
да го прави, защото такива въпроси трябва да се решават задълбочено, а не като на седянка или в кръчмата.
2. Демократичният избор е правилен метод
Ако се замислим малко над начина на избор ще стигнем до извода, че той се характеризира с това, че:
хора, които
(т.е. не познават предметната област на управлението или мениджмънта, както сега се казва),
избират хора
(т.е. нямат никакви лични или професионални контакти с тях), при това
за професионална квалификация или трудов стаж (т.е. няма висше, или дори средно, специално образование за политици, няма изисквания за отработени години на ръководни длъжности от по-нисък ранг, нито пък възрастови ограничения, като някаква относителна гаранция за жизнен опит)!
Нещо повече,
този метод
и
, където се избират хора способни да вършат дадена работа, като например: при назначаване на работа в някоя фирма, в сферата на образованието, здравеопазването, армията и полицията, и прочее. Не от теоретически съображения, а от практически опит е ясно, че хора избрани по такъв
начин не могат да вършат нужната работа,
но
въпреки това
този
, както показва многовековната човешка история! Съществуват само два начина, хора избрани по такъв начин да могат да вършат работата, за която са избрани, и това са:
а) те самите
(или поне най-трудната ù част), а техните помощници; и
б)
алтернативен кандидат
би могъл да върши същата работа
(което те и правят, когато им дойде реда). Такова тривиално или неинтересно решение, което винаги е налице и прави процедурата на избора безсмислена, в математиката се нарича "
" — то
решение, но съвсем не е задължително да е най-доброто. Демократичният избор, разбира се, си има своите предимства — психологични, и възможност за лесна смяна на управници — но това не е правилен
на подходящи хора, при все че този мит цари масово и в западните демокрации.
3. Избира се най-добрата партия или политик
Това е поредния широко разпространен и на Запад мит, при все че няма никаква почва за такова вярване, а напротив — демокрацията
на презумпцията за
, защото, ако такава партия съществуваше, то след нейното избиране всеки следващ избор става абсолютно ненужен или формален (както беше при тоталитаризма)! Дори и да е възможен избора на добър лидер или партия в
, то, както отдавна е известно, всяка власт разваля човека (поради влошаване на обратната му връзка с обществото, която е нужна за да коригира неговото поведение), така че смяната му, или минаването в опозиция, е
за запазването му като нормален, т.е. среден, индивид с адекватни реакции. Освен това при демократичния избор в Парламента участвуват, както представители на "добрата" партия или коалиция, така и на "лошите" партии, които образуват опозицията, но и едните и другите представители получават
и носят
в управлението (или поне би трябвало това да е така), докато при никой друг избор не се награждават и победените, наравно с победителите. Това се прави в интерес на споровете (в които се ражда истината) и затова опозицията е необходима при демокрацията, но няма никакъв смисъл да се счита, че едната партия е по-добра от другата — просто те изпълняват
, но и двете са еднакво важни!
4. Това е добра форма на управление
Поредният и масов мит е, че демокрацията е добра форма на управление на държавата, докато тя е добра предимно при осъществяване на
, а
при самото управление! Многото мнения, макар и да водят до установяване на истината по редица въпроси, най-често объркват и забавят вземането на нужните решения, което се изразява в това, че
демокрацията е
една твърде
. Когато трябва да се действува тя е толкова лоша, колкото е добра когато трябва да се дискутира и разнищи въпроса; вземането на решения в условията на опозиция и привеждането им в изпълнение е много по-бавен и труден процес, отколкото при единовластие. Това би трябвало да е добре известно и очевидно, но не е, поради което народа твърде често иска от демокрацията неща, които тя
да предостави по силата на своята природа.
За по-добро онагледяване на динамиката на функциониране на демокрацията е полезно сравнението на това движение на партиите във времето с обикновена
от типа на греда закрепена в средата на малко възвишение, като от двете страни стоят двете крила в Парламента, а ако има център, то той стои в средата и натиска, ту на едната, ту на другата страна. Тази партия, която в момента е на върха, се е издигнала там,
защото тя е най-добрата, а защото
или "паднала в калта", така че управляващите трябва да са само благодарни на опозицията, че ги е издигнала на това ниво! Това е много важно да се помни и разбира, както от политиците, така и от народа, защото прекаленото самохвалство не е в състояние да донесе нищо друго освен самозабрава, докато целта на демократичното управление е люлката никога да не спира да се люлее.
5. При демокрацията има свобода на медиите
Съществуването на свободни медии при демокрацията е поредния
за народа, защото повечето медии са финансирани от крупния бизнес и като така те работят според наложената от него стратегия, която се свежда преди всичко към максимална печалба (което съвсем не значи максимална осведоменост или безпристрастност, макар и в някои случаи такива изключения да се наблюдават), а останалите обслужват управляващите институции, било то поради служебни задължения като национални органи, било то поради "симпатии" към силните на деня. По примера на Запада и у нас вече във всяка по-голяма организация съществуват тъй наречените отдели за връзки с обществеността, което е директен превод на public relations, а медиите са по същество подобни служби, само че на национално ниво. Може много да се спори по въпроса за тяхната обективност при представянето на информацията, но истината е, че
тяхното съществуване е
за да бъдат сведени до масите някои сложни политически решения, така че да не се предизвикват бурни реакции сред народа, което ще рече, че прикриването, премълчаването, или каквато и друга по-мека форма на лъжата да изберете, са
при тях!
Класическото сравнение в случая е с добрия лекар, който никога не казва на пациента цялата истина, ако това може да влоши здравословното му състояние. Така или иначе,
медиите
, и не могат да бъдат такива поне по икономически причини, а освен това са просто
да изпълняват редица пропагандни функции (до голяма степен подобно на ситуацията при тоталитаризма!). Дали това ни харесва, или не, е друг въпрос, но засега това е най-доброто решение използувано по целия свят, като известна доза обективност се постига на базата на
на отделните издания, които, обслужвайки различни среди от населението, им предлагат това, което читателите
да намерят в тях — това не е задължително истината, но е поне един
към нея. Решението, разбира се, е тривиално (но затова и трудно осъществимо) и то е в това
, че може да слуша истината, а не политическите манипулации на една или друга партия.
6. Демокрация значи пазарно стопанство
Този мит, като че ли, е по-разпространен у нас отколкото на Запад, но това може да се обясни с факта, че в западните демокрации хората не са имали възможността да живеят при някакво планово стопанство и поради това не знаят, че то може да бъде по-лошо, а виждат само недостатъците на пазарното при себе си. Така или иначе, обаче, това е една голяма измама, най-малкото защото някаква форма на пазар е съществувала поне от времето на Вавилон и, следователно,
като политическа форма на управление! Но дори твърдението, че пазара е нещо по-хубаво от плановото производство си е чиста проба заблуда, защото
пазара може да бъде изгоден
само за този,
който може
, т.е. за
производител или прекупвач, докато за "дребните рибки" той е една съвсем несправедлива форма за размяна на стоки.
Ако разгледаме
, за когото пазара, общо взето, е нещо хубаво, то това е основно илюзия, защото при едно добро планиране би могло да има същите стоки на пазара и при същите цени (както и става на практика на Запад, защото обикновено поне две трети от стоките в даден бранш са производство на крупните производители, които не могат да минат без предварително планиране и някакви съглашения между тях, а дребните производители се ориентират според едрите). Даже може да се каже, че каквото и да си купи човек, ако след това провери добре цените, ще открие, че задължително "се е минал", защото би могъл да го купи и по-евтино, ако е търсил по-дълго, или пък да си купи нещо по-хубаво за същите пари, така че той винаги може да съжалява за покупката.
Що се касае до
, то те отдавна са забелязали, че пазара е крайно недоброжелателно настроен към тях (нещо, което у нас тепърва се осъзнава), защото когато решат да произведат нещо което го няма в изобилие на пазара и докато съберат пари и организират производството и го изнесат на пазара, там вече е пълно с тази стока, защото, естествено, крупния бизнес ги е изпреварил (поради възможността за по-добро планиране от висококвалифицирани екипи) и го предлага по-евтино (поради неизбежните предимства на крупното производство). Не че няма изобщо изключения от това правило, но те са от порядъка на няколко процента при едно наситено пазарно стопанство, към което ние все едно се стремим. Поради тази причина производителите се обединяват в някакви кооперативи, за да успеят да станат по-едри и да имат влияние върху пазара, или работят за едри посредници, които предварително им определят някакви твърди цени на изкупуване, при което се получава, че пазара за тях самите
. Това е пределно ясно, а мита за предимствата на пазарното стопанство се разпространява от крупния бизнес понеже той винаги излиза победител в тази неравноправна борба. В частния случай на валутния пазар ние, след редица разногласия, приехме, че, поне засега, пазара не е хубаво нещо и въведохме Валутния Борд, който си е една форма на централизирано дирижиране на цените със запазване само на
за пазар.
7. Способният винаги успява
Този мит, аналогично, се поддържа от силните в обществото, а при капитализма — от богатите, защото тук силата е в капитала (да припомним, че на английски думата capital означава, освен голяма сума пари или богатства, още и главен град или столица, което имплицира смисъла, че капитала е главното). Той се оборва елементарно по метода на допускане на противното, а именно: ако приемем, че способния винаги успява (да умножи парите си, защото това е класическото разбиране за успеха при капитализма) то богатия скоро ще научи за този способен човек и ще го наеме да работи
и да умножава неговите пари, но понеже те са значително повече от тези на способния, то ще се окаже, че успелия е богатия, а не способния, което противоречи на нашето допускане. Противоречие няма да има ако изходим от твърдението, че успява богатия (или феодалния владетел — при феодализма, или номенклатурата — при тоталитарната държава, и пр.), което напълно съответствува на истината. Освен това този мит пак няма нищо общо с демокрацията като форма на политическо управление.
8. Заплащането е израз на свободата на гражданите
Този мит е до голяма степен завоалиран и не се изказва точно по този начин, но се имплицира такъв
, като се твърди, че при демокрацията човек може да си плати за да получи, например, по-добро образование (докато по-рано у нас не можеше), или по-добро медицинско обслужване (каквото по-рано у нас получаваха само висшите партийни кадри), или някакви други предимства, което е израз на свободата на личността. Това, разбира се, е израз
на свобода, а на
, като
в света на капитала единствената зависимост е тази от парите
, но тази заблуда се популяризира и на Запад, защото е изгодна за имущите слоеве, като в Англия, например, частните училища се наричат public, докато те съвсем не са за широката публика а за този (ограничен) брой родители, които могат да заплатят такива пари за децата си, а тъй наречения Open University (вече и при нас) съвсем не е отворен за всеки, който има съответните знания за да влезе в него, а е също
срещу заплащане!
Лошото при нас, обаче, е, че поради, откровено казано, голямата ни беднотия, тези неща не стоят като въпрос на вкус или избор (примерно, дали човек да си купи сладолед на улицата, или пък една бира) а се превръщат в жизнено важни проблеми. В нашата наивност ние си мислим, че срещу заплащане ще получим нещо по-добро, докато дори в много богата страна като Америка надали повече от десетина процента от студентите (или родителите им) си плащат
образованието, при все че то е изцяло платено! Нещата са урегулирани чрез редица спонсори при следването — било то частни фондации, било големи фирми, било военното министерство, било държавни стипендии — като след завършване на образованието специалистите трябва да работят няколко години за този, с когото са подписали договора, т.е. това е добре известната от тоталитарното ни минало система на разпределения по места. Тези които сами си плащат, т.е. си
образованието, са предимно в областта на мениджмънта, което е съвсем логично, защото ако някой родител има свой добър бизнес той може да даде диплома на децата си дори и ако тях ги мързи да учат. Свободата в западните страни в това отношение означава
— както здравна, така и образователна — и това е действително важния момент, а не задължително заплащане без добре уредена система за компенсирането му (както е сега при нас). И отново, това няма нищо общо с политическата демократична система, а със социалните мерки в обществото.
9. Демокрацията и социализмът са несъвместими
Това е мит породен на местна почва (или в някоя друга екс-комунистическа страна), защото, както неведнъж споменавахме, демократичното устройство на политическата власт няма нищо общо със социалните придобивки в обществото, а там където има общо, това е в смисъл на засилване на социалните програми на всяка уважаваща себе си политическа партия в страните със западна демокрация. Дори ако се направи кратък преглед на няколко от класическите демокрации ще се установи, че в половината от страните поне една от трите най-популярни партии има в явен вид в названието си думата "социализъм" (или труд или социална и пр.), а в другата половина това се подразбира чрез отстояване на мащабни социални програми, не за друго, а защото в силно развитите страни, това става
и е най-добрия начин за печелене гласовете на избирателите! Така, че истината за
западните демокрации
е, че те
не само не изключват социализма, а го предполагат
в някаква степен (макар и да не го наричат така, защото бившия Социалистически Лагер ги наплаши да използуват тази дума), и няма никакви основания ние да се държим настрани от световните тенденции само защото по-рано нашия социализъм не е бил съвсем демократичен.
10. Демокрацията е добра за държавата
Би трябвало да е очевидно, че демократичната форма на управление е добра преди всичко поради възможността за индивидуално развитие и лична изява на гражданите ù, но не и за сигурността на страната! Примери за това могат да се намерят още в Древна Гърция, а и през двадесетия век винаги, когато се е пораждала някоя опасност за дадена държава, се е налагало някакво силно централизирано и милитаризирано управление, което, дори и да е запазвало известна
за демокрация, не е било реална такава, или поне не е било по-демократично от добре познатия ни демократически централизъм, който точно затова и е бил измислен на времето си, защото развитите западни страни още не бяха сменили политиката на "тоягата", с тази на "моркова", както казват англичаните (тъй наречения stick and carrot approach).
Демокрацията
по своята природа
е
, в противовес на диктатурата, и това е достатъчно ясно на политиците защото винаги се предвижда някаква законна форма за въвеждане на военно положение в случай на нужда. При нас самият преход към демокрация започна едва тогава, когато се снеха всички възможни външни заплахи за страните от бившия Социалистически Лагер, т.е. тогава, когато тоталитарното управление стана неадекватно на международните условия.
11. Народът свали диктатурата
Този мит е възникнал също на местна почва и оборването му се свежда до така нареченото contradictio in adjecto, или противоречие в определението, защото ако диктатурата е наистина силна централизирана власт, която не допуска никакво вмешателство от долу, тя и не би могла да бъде свалена лесно и безкръвно от долу! Което ще рече, че: или тоталитарното управление от последните години не е било истинска диктатура (което практически отговаря на истината), или пък то е било свалено защото
е "поискало" да бъде сменено (което е още по вярно, защото небезизвестния "Горби" цели 5 години провежда, тъй да се каже, "артилерийска подготовка" за целта, чрез неговите гласност и перестройка, които дори и на английски се пишат така). Истината е, че тоталитаризма бе свален защото при спадналата международна опасност, която винаги е била мобилизиращ фактор за съществуването на тоталитарната държава или общност, и нарасналите имуществени възможности в страните от бившия Социалистически Лагер, се създаде възможност за вътрешни борби и търкания в номенклатурата, която търсеше нови възможности за индивидуална изява и забогатяване (въпрос повдигнат още от Платон в древността), както и за признание пред западния свят.
Това, че нещата не протекоха точно по комунистическия сценарий, не бива да ни въвежда в заблуждение, че бившата номенклатура е загубила особено много от този преход;
този, който загуби най-много е
, естествено,
като цяло, защото за него бе оставено да раздухва огъня и "да си гори веждите", докато искрата бе запалена от самата номенклатура. Ако някой, обаче, много държи да си въобразява, че митингите и палатките свалиха тоталитаризма, то никой не му пречи, но правилното виждане е, че номенклатурата се "опъваше" само про форма, за да достави повече удоволствие на народните маси (също както някое младо момиче се опъва когато мъж, когото тя все едно харесва, се опитва да я "сваля"), а също и поради разбирането за необходимостта от някакво противодействие, за да не се получи (както, всъщност, и се получи), че вместо "да се изпишат веждите, се изваждат очите".
12. Преходът към демокрация е хубаво нещо
Този мит е, донякъде, само игра на думи, но истината е, че
преходния период е
, като правило,
, като в този смисъл сегашното ни положение е все още по-лошо отколкото бяха нещата при "бай Тошо" и съвсем не е ясно дали скоро ще се стабилизираме на новото ниво. Когато прехода настъпва неразумно (а точно това беше положението при нас) той протича хаотично и с голяма социална цена. Съвсем друго щеше да бъде положението ако преди да въведем пазарните цени бяхме успели да намерим някакъв начин за осигуряване на населението с основни хранителни продукти; или преди да раздаваме земята на собствениците ù бяхме решили как да се поддържа старото ниво на производство на селското стопанство; или преди да въвеждаме частната практика в здравеопазването бяхме решили въпроса със здравното осигуряване така както е в западните европейски държави; или преди легализиране на платеното обучение бяхме уредили въпроса със заплащане на разходите за него; или преди реституцията бяхме раздали част от общонародната собственост на
гражданин; или преди краха на лева бяхме взели някакви сериозни мерки за неговото фиксиране; и прочее — с една дума: ако преди да съборим старата къща се бяхме опитали да построим (поне част) от новата, или, както казват англичаните, ако не бяхме сложили "каруцата преди коня". Но как да го бяхме направили, след като демократичното опиянение ни беше замъглило разсъдъците? Това състояние още продължава и споменатите митове се ширят сред народа, като превръщат "пиянството на един народ" в хроничен алкохолизъм или, ако искаме да звучим по-научно, в
.
Изобщо, крайно време е да се проумее, че
демокрацията не е панацея
за обществото, и като форма на управление тя въобще
,
обаче
тя
е
и може вечно да се усъвършенствува от народа, което именно я прави адаптивна и дълготрайна. Самото установяване на демокрацията по законодателен път още нищо не значи, а каква ще си я направим зависи от нашите политици, или, в крайна сметка, от нашия народ.
Демокрацията не е решение на нашите проблеми
,
а само
една
! Ако продължаваме да се утешаваме с митове за нея доникъде няма да стигнем щом като de facto се оказва, че жизненото равнище у нас все още е значително под това от последните години на тоталитаризма. И то при положение, че нямаме абсолютно никакви оправдания за сегашното си състояние след като: нито външен враг ни е нападнал, нито Бог ни е пратил някаква напаст, както се казва, нито гражданска война ни е сполетяла, както някои други страни, нито пък някой политик или партия се е бил хванал така яко за бюрото, че и с топ да не можеш го помръднеш, а по-скоро обратното! И не е като да няма примери на други държави, в които този преход да минава по-леко и безболезнено. Безспорно, има някои обективни икономически причини, както и някои национални особености на "балканската" демокрация, но колкото по-малко митове използуваме и колкото повече здрав разум и патриотизъм проявяваме, толкова по-добре би трябвало да вървят нещата. Или поне така изглеждат те за автора.
08.1998
— — —
Сконвертировано и опубликовано на http://SamoLit.com/