И Т А З Д О Б Р А !
( П У Б Л И Ц И С Т И К А )
— — — — —
Забележка
:
Тъй като книгата е огромна то тук тя се публикува в много отделни книжчици от около 50 КВ, съдържащи обикновено от три до пет статии. В тази книжка е началото със съдържанието и предговора, както и първата порция от три статии.
— — —
СЪДЪРЖАНИЕ НА РАЗДЕЛИТЕ
Предговор
I. За списария
II. За вестници
III. Фейлетони
IV. Други
— — —
ПРЕДГОВОР
Тази книга съдържа всякаква моя публицистика, писана през периода на демократичния преход у нас, който започна през 1989 година, и би трябвало да свърши тогава, когато жизненото ни равнище достигне нивото от преди. Съдейки по нашите темпове и бъркотии това ще продължи горе-долу едно поколение или 25 - 30 години, но и за десетина година се събраха доста неща, така че реших да ги събера на едно място. На базата на времето, в които те са писани, е логично да се очаква, че те третират основно феномена наречен демокрация, който е един доста интересен и устойчив социален феномен (щом като съществува вече 25 века), но, разбира се, той не е някаква панацея, която изведнъж ще вземе да ни оправи (още повече, че засега тя само ни обърка), а си има много необходимо-присъщи (ако използуваме този икономически термин) недостатъци.
С други думи, една градивна, па макар и утопична или идеализирана, в някои случаи, критика би трябвало да е от полза за хората, които си задават въпроси за света и обществото около тях (макар че в днешното динамично време тези хора не са особено много; но пък и в коя епоха те са били много?). А че тя наистина е градивна би могло да се заключи поне от това, че авторът не е обвързан с никои политически групировки или водещи икономически или други структури, така че може да бъде максимално безпристрастен. По необходимост, обаче, той е, най-общо казано, с леви убеждения, защото те, поне от един век време, са, един вид, критерий за здрав разум. Това е така просто защото нашия свят е жесток и несправедлив по отношение на слабия индивид и функция на обществото е да го направи поне малко по-добър, което именно е квинтесенцията на "социото" или правото на слабия. Това е било ясно от дълбока древност, но едва в обществото на всеобщо изобилие (или постиндустриалното общество, или на развития капитализъм, или както го наречете) става възможно тези желания да станат действителност за масите. А, ако щете, приемете, че автора не е от силните на деня, и като така той застъпва интересите на слабите.
Последователността на материалите е общо взето хронологична в рамките на разделите, но самите раздели са нещо относително, като под неща за списания се имат предвид по-дълги и по-сериозни разработки, докато за ежедневната преса трябват по-"сдъвкани" неща, където не се налага човек много да се замисля. Затова и при вестниците се използуват по-къси колонки, за да се пробягват по-бързо с поглед (поне заглавията), което е запазено и тук. Фейлетоните е ясно какво представляват, макар че те са един вид смях през сълзи, в повечето случаи, но пък нали и затова е измислен хумора — за да поемаме по-лесно тежестите на ежедневието. В раздела други са събрани всички такива неща, които не беше ясно към кой от предишните раздели принадлежат.
Едно десетина от нещата са публикувани в някои вестници, макар и често в посъкратен (и осакатен, бих казал) вид, доста неща са пращани по редакции и останали без отзвук, но повечето материали са писани основно за удоволствие (е, и за запълване на времето, защото един "професионален" безработен разполага с доста от тази особена "стока"). Тук, разбира се, не може да очаквате да "откриете Америка", но сигурно ще намерите някакъв
от официалната преса (или пропаганда) поглед, защото автора не е от тези които следят медиите, така че няма опасност да Ви говори изтъркани неща. Много от писанията са вече неактуални (а други ще станат такива след време), но тя, публицистиката, по начало е привързана към момента на действие и бързо остарява, което не значи, че модела на разсъждения или изводите се променят (т.е., при аналогични ситуации ние пак ще постъпваме "тъпичко но родно", както гласеше една фраза от тоталитарните времена) и затова са оставени, за да се получи по-пълна представа за автора като независим (но наистина) творец.
Ами това е, уважаеми бъдещи читатели, пък, ако нещо случайно Ви хареса, то пийнете една чашка и "за Бог да прости" автора, защото е малко вероятно книгата да види бял свят приживе (ако не за друго, то поне защото публицистиката се натрупва дълги години и издава, евентуално, посмъртно). Да приемем, че се казвам така, както съм се подписал (защото: какво му е лошо на името?), и че датата е писана като момент, в който реших да събера нещата на едно място, а не като начална или крайна дата. Приятно четене.
2001, София Христо Мирски
— — — — —
ЗА СПИСАНИЯ
1. Есе за здравия разум
2. За завоя наляво
3. Колко трябва да получава една фирма за да работи "за лудо"?
4. Народът ни пак се запаси със скъпо
5. Много добро не е на добро!
6. Свободни ли сме, или напротив?
7. Политическа благодарност
8. Неомалтусианство, или рационално мислене
9. Митове за демокрацията
10. За собствеността и нейното бъдеще
11. Право
съдие
12. In ovo e veritas
13. Ех манци, манци —пация!
14. Какво искаме да кажем на света?
15. В България всичко е спокойно
16. Партиите в България
17. За разложението на морала
18. Възможен ли е умерен комунизъм в България?
19. ... нови неща
[ Материалите следват последователно но в различни книжки, както е казано в забележката в началото на книгата. ]
— — —
ЕСЕ ЗА ЗДРАВИЯ РАЗУМ
*
[ * Този материал е съвсем различен от останалите в книгата и е оставен с ретроспективна цел, но вижте и P.S. накрая.]
Сравнително наскоро чух един стар виц, че социализма бил "
победа на всички прогресивни сили над здравия разум
". Без да абсолютизираме тази спорна мисъл, да не забравяме и народната мъдрост, че във всяка шега има частица истина, и да се опитаме да потърсим дали в дадения случай има нещо вярно.
Понятието "здрав разум" обикновено се разглежда като първично и недефинируемо. То означава нещо дълбоко присъщо на човешката природа; инстинкт за разумност при отсъствие на достатъчно данни и методи за вземане на решения; мотивировка на равнището на
обикновен човешки индивид, нещо почти по детски примитивно. За да бъдем по-точни, това е определение на автора за здравия разум, извлечено на базата на ... неговия здрав разум.
Всяко едно общество, обаче, налага своите наслоения към това понятие, като създава някакви норми на съжителство. Доколкото винаги интересите на индивида влизат, в една или друга степен, в противоречие с интересите на обществото е възможно необходимото
на средния член на обществото да противоречи на здравия му разум. При наличие на определени прослойки, групи, или класи, под среден член на обществото трябва да разбираме усреднено за всяка такава група. Прочее, нямам намерение да преразглеждам историческия материализъм, искам само да укажа, че колкото по-точно нормите на поведение за по-голяма част от обществото съвпадат със здравия разум, толкова по-естествено тези хора изпълняват задълженията си към обществото. Тъй като главната цел на всяко общество (на управляващата прослойка) е
(колкото се може по-дълго) това общество, а здравия разум на всеки член на обществото се характеризира с неизбежен егоистичен уклон, то решението, получено по линията на най-малкото съпротивление, е обществото да изисква норми на поведение, максимално близки до здравия разум на всеки.
1.
Да започнем с по-прости
примери
:
за ненужните забрани
.
Твърде често сме свикнали да виждаме у нас надписи от рода на "Влизането забранено" или "Показвай пропуска без подкана" и други подобни, при това и на места, където това е излишно. Тъй като всички знаят, че заповедта е формална, тя не се спазва и никой не иска пропуск (освен няколко дни в годината, при поредната "акция на активност" на някой началник). Вариетет на тази ситуация наблюдаваме, когато се пази портала, а наред с него съществува и дупка в оградата, която всеки, който пожелае, може да научи. Логично е, ако нещо е забранено, да се разбира от кого, защо, и какви са последствията от нарушаването на дадената забрана, но при нас далеч не винаги е така. В резултат се получава, че този, който включи в своя морален кодекс правилото "по-нахалният печели", обикновено наистина печели.
Друга вариация се наблюдава в редица наши жилищни комплекси. Всеизвестно е, че пешеходните пътеки, най-често, не са прокарани на местата, където човешкия поток е най-голям. Вместо, обаче, те да се прокарат където трябва, ние поставяме табелки, прокарваме телени огради, или включваме обществеността да бди над това кой гази тревните площи. Ефектът, естествено, е нулев.
Аналогична е ситуацията, когато в коридори и фоайета, където обикновено се пуши, вместо да се поставят метални кошчета или се вземат други мерки, предпазващи от пожар, или подобряващи вентилацията, се слага табелка "Пушенето забранено". В резултат на това пак се пуши, но цигарите се гасят по пода или където може, като така се увеличава и замърсяването и опасността от пожар.
Сродна ситуация съществува и със задължителните изпитни сесии във ВУЗ-овете. Измислена е сложна система, определяща кога даден студент може да се яви на даден изпит и как да преминава в следващ курс, като в същото време се регламентират и основанията за изключения, които се оказват толкова много, че около една четвърт от студентите се ползуват от тях, без да се счита, че това пречи на процеса на обучението им. От гледна точка на здравия разум е ясно, че или изключенията трябва да бъдат намалени, или правилата трябва да се променят!
Може би най-съществена изява получават ненужните забрани в областта на секретността. Авторът няма намерение да издава "държавни тайни", назовавайки конкретни примери за псевдосекретност, защото всеки от нас би могъл да посочи редица такива случаи. Колкото и да е нелогично, най-често се прилага правилото, че всичко, което издава нашата
, както в областта на икономиката, така и в социалната и политическа сфери, представлява държавна тайна, която дискредитира системата.
2.
Друга по-сериозна категория
примери
са тези,
свързани с инициативността
.
Многократно у нас е разглеждан въпроса за личната заинтересованост от извършване на дадена обществено-полезна дейност и съответните материални и морални стимули. Въпреки това, примерите за незадоволително решение на въпроса и наличието на ситуации, когато за равен по количество и качество труд се получават съвсем различни облаги, или дори за повече труд са заплаща по-малко, са твърде много. Здравият разум не може да проумее нито защо една медицинска сестра за 6 часа работа в поликлиниката получава около 10 лева, а за една инжекция в къщи — 5 лева; нито защо за един учебен час учителят получава 3 лева, а за частен урок — от 5 до 10 лв.; аналогично за строителните работници, автомонтьорите, и прочее и прочее. На практика това води до създаване на лична незаинтересованост от основната работа.
Желанието за прогресиране в служебната йерархия, назовавано понякога неправилно кариеризъм, също е от значение за инициативността на човека. Логично е, който работи по-съвестно и ефективно, той да се придвижва по-бързо нагоре. За съжаление твърде често решаващ, ако не единствен, се оказва критерият за политическа активност и идейност — т.е. ранжирането по скалата "наш човек".
Ясно е, че младежта е най-революционната и инициативна част на всяко общество. В този смисъл би трябвало да способствуваме за повишаване на самостоятелността на младите, с оглед повишаване на тяхната активност и чувство за отговорност пред обществото. Нашата система, обаче, всячески възпрепятствува подобни опити — и чрез финансовия механизъм, и чрез жилищни пречки, и чрез единствеността на младежката организация, и чрез разпределението на младите специалисти, и прочее. В резултат на това инициативността на младите се подтиска и те продължават да искат всичко на готово, както когато са били малки.
Инициативността се потиска не само при отделни личности, но и при цели предприятия. Колкото и да се говори за самостоятелност на фирмите и за конкуренция между тях, това не може да се прояви на дело. Нека не разискваме тук връзката между конкуренция, пазарен механизъм, дефицит, и социализъм. Достатъчно е да подчертаем, че без конкуренция няма поле за инициативността, няма възможност за адаптивно развитие на икономиката ни.
Свързан с гореказаното и достатъчно важен, за да се спрем на него, е въпросът за борбата против монопола. Ние не само че нямаме правна база за такава борба, но считаме, че това, едва ли не, е борба против строя (може би, защото държавата е единствения монополист у нас). Здравият разум, обаче, изисква колкото е по-крупен даден производител, толкова повече да се взема от него (в същото време у нас все още бензина се продава по-евтино на държавата, а по-скъпо на отделния гражданин или дребна фирма).
3.
Нека сега потърсим някои
примери
за противоречия на здравия разум по въпроси,
свързани със собствеността.
В последно време у нас започна да се говори за уеднаквяване на формите на собственост: държавна, кооперативна, групова, лична, акционерна. Това напълно съответствува на нормалната човешка логика. Проблемът е, че засега само се говори (както, че всички сме равни пред закона, но в редица случаи се иска мнението на партийната или комсомолската организация, потвърждаващо това "равенство"). Та у нас все още номерата на колите са различни по цвят (и бензина е с различни цени), в зависимост от формата на собственост. У нас съществуват цени на едро и на дребно, но на практика това са цени, по които се продава на различни
собственици, като обикновено се прилага противоречащото на здравия разум правило: по-крупният собственик купува по-евтино, а обикновеният гражданин — най-скъпо. Вярно е, че така се доказва предимството на крупното производство, но е вярно и това, че ако у нас то се крепи само на тенденциозния ценови механизъм, то, значи, то и не се крепи на нищо!
При определянето на личната собственост социализмът изхожда от правилото за премахване на експлоатацията на човек от човека. Това е логично. Лоши са различните деформации на това правило, водещи до експлоатация на обикновения човек от държавата или от някои личности в партийния и държавния апарат. На практика се получава така, че и да има средства, човек пак не може да си закупи жилище за по-малко от 15 години, или трябва да се закрепости към дадено предприятие, което му е дало жилището. Всички знаят, че държавата отпуска заем в размер на 15 хиляди лева на млади семейства за закупуване на жилище, но не знаят, дали поне 5% от всички картотекирани са получили такъв заем. Аналогична е ситуацията с леките коли — държавният апарат използува нашите пари срещу
процента лихва, а ние си чакаме 10-тина години. Същото важи и за селскостопанската техника или други средства за дребно производство — такива, или не се произвеждат, или не се продават на частни лица, или са дефицитни. С други думи, ако гражданинът все пак има някакви права на лична собственост, се прави всичко възможно (по различни причини) той да не я получи.
Не е по-добро положението с плодородната обработваема площ за лични нужди (1-2 декара). Такава земя на практика не се дава. Гражданите се залъгват с неплодородни лични участъци, които винаги могат да им бъдат отнети от държавата. Нима някой истински социалист е мислил, че с един декар земя човек може да стане експлоататор? В същото време, всяка година зимата идва "неочаквано" и част от реколтата се използува "за наторяване". Здравият разум няма нищо против големите блокове пшеница, царевица, или палметни насаждения, но има редица култури, които изискват предимно ръчен труд и дават по-добра реколта когато един и същи човек се грижи за тях. Земята трябва да се обработва с любов, а колкото и да си кривим душата, никой родител не обича чуждите деца повече от своите, фигуративно казано.
4.
Не можем да подминем и редица
примери свързани с образованието
.
Нашата образователна система, от най-ниско и до най-високо ниво, залага предимно на наизустяването на фактическия материал, а не на особено ценното свойство на интелекта да
, да прави изводи и заключения. Вярно е, че почти всички области на науката имат своите "таблици за умножение", които трябва да се запомнят, но никоя наука не се състои само от таблици и факти. (Между впрочем, у нас едва преди 10-тина години бе разрешено да се използуват математическите таблици по време на изпити). Защо не използуваме по-масово системи от тестове, разпространени широко в редица развити страни? Трябва ли да се боим, ако някой каже нещо разумно, което може да бъде и спорно?
Всеизвестно е, че у нас образованието е безплатно и общодостъпно. Какво по-хубаво от нещо, което не струва нищо? На практика, обаче, се оказва, че това води до някои ненормални ситуации, защото все пак образованието
, и то много пари, на държавата! Получава се така, че изпитите във ВУЗ-овете, в същност, не са накрая, а в началото, когато даденият студент има съвсем смътна представа за избраната професия. Изпитите накрая са формални, защото държавата вече е похарчила парите, а ВУЗ-ът иска да минимизира процента на "брак". Освен това, здравият разум подсказва, че това, което нищо не струва, може би наистина "нищо не струва"? Като добавим и принудителния характер на обучението, който не се харесва на пълнолетната младеж, ненормалната конкуренция при кандидатствуване, въпреки перспективите за скромен живот след завършване, претрупаните с идеологически дисциплини програми, и други моменти, се получава така, че студентът рядко избира своята специалност по призвание. Прочее, трябва да се помисли за такава форма на безплатност на висшето образование, която да се прилага само спрямо ученолюбивите студенти, а посредствените да го заплащат; за система от бонификации и глоби; за специализирани изпити (по-скоро тестове) при постъпване, определяни диференцирано от всеки ВУЗ и за всяка специалност; и прочее мерки, които да противодействат на минусите на общодостъпността и да съдействат на плюсовете на призванието като метод на селекция.
Много важен за всяко общество е въпросът за разумното определяне на различните образователни степени. Не е важно названието, а какво ниво на образование получава човек след завършване на дадена степен. В момента ние имаме техникуми с ниво над средно образование, езикови гимназии с ниво на висше образование за езика, полувисше с реално тегло на средно специално, защити на кандидатски дисертации с ниво на дипломни работи, формално висше партийно образование, и прочее образователни дисонанси. В същото време редица знания (шофиране, машинопис, и прочее), необходими на всеки от нас, са извън сферата на образователната ни система. Нереалните степени на образование водят до различни деформации, свързани с формалното приложение на образователния ценз и внасят още по-голямо объркване при определяне на (и без това размитото понятие) интелигенция. Девалвацията на нашето образование прогресира.
5.
Сега нека разгледаме друг кръг
въпроси — свързаните с финансовата политика
на държавата.
Финансите — това са парите, появили се исторически като универсално средство за измерване на различни ценности. Нека не дискутираме по въпроса, могат ли те действително да служат за измерване на
блага. Не можем, обаче, да не акцентираме на идеята да се сведе
пространство от различни качества до една числова ос — парите. Здравият разум, без да си дава прецизни обосновки, естествено, приема по-простата схема. Нашата Партия и Правителство акцентираха на трудностите за свеждане на всички човешки ценности до парите, решиха, че това е невъзможно, опитаха се да въведат други скали (морални стимули, идейна убеденост, и прочее), докато се спряха на скалата "наш човек"! Дългогодишният опит ни убеди, че и това не е изход. Дали да не подкрепим отново идеята за парите, като ограничим тяхната власт над човека, вместо да търсим друг универсален измерител на ценности?
Авторът не твърди, че е запознат с въпроса за конвертируемостта на валутата, спрямо коя валута, за какви суми, за кого и по какъв курс. Очевидно това са сложни проблеми, които трябва да оставим на специалистите. При все това не е ясно, защо все още нямаме еднакъв курс и от двете страни на математичното равенство, а нарушаваме неговата симетричност? Нито пък е ясно, защо измисляме нереален курс за лева и след това се мъчим да го "реализираме", било чрез премии, било чрез забрани, било чрез Корекоми, било чрез търгове на валута, организирани от Българската Народна Банка, било чрез "черния пазар" или по друг начин. Не разбрахме ли, че от всички решения това е
?
Държавният апарат има нужда от издръжка, още повече в социалистическа държава, където има големи социални осигуровки и централизирано финансово регулиране на цялото общество. Неизбежно е данъчното облагане за всички. Здравият разум, обаче, изисква данъци и такси да се взимат върху нещо произведено или с оглед да се стимулира някакво производство, в противен случай можем да стигнем до прословутия данък за триене на зъбите, с който били облагани нашите прадеди по време на османското робство. Въпреки това у нас (доколкото е известно на автора), за да се припише някакъв имот или къща на роднини, трябва да се заплати около хиляда лева за канцеларска услуга, която не може да струва повече от 10 лева — плаща се данък наследство. Цената на един задграничен паспорт е около 100 лв., докато за вътрешния паспорт е 6 лева. Жив е още споменът за налагане на ергенски данък върху родители, чиито деца са починали. Трябваше ли да падне един самолет, за да коригираме този анахронизъм? Може ли, когато държавата дава заем, да взема лихва 3,5 до 4 процента, а когато влагаме парите си, да ни дава само 1%? Не е ли това косвен данък от около 3% за това, че просто имаме пари, които
да похарчим? Волю-неволю се натрапва асоциацията с цитирания "зъбен данък"!
Финансовата политика на държавата се проявява и във въпроса за пенсионирането. Но аз нямам предвид нито възрастта, нито процента, а това, че пенсиите, практически, не се коригират с оглед на годишната инфлация. От гледна точка на здравия разум трябва, или пенсиите да се отпускат с оглед на стандарта на живота в момента (и независимо от заплатата), или с оглед на коригираната съгласно моментния стандарт заплата. Ако човек е спокоен за размера на пенсията си, много хора на възраст 45-50 години и изработили вече годините за пенсия, биха могли да изкарват прехраната си по най-различни обществено полезни начини, без да заемат щатни бройки, като по този начин освободят места за амбициозни млади хора. Необходимо е човек не само да може, но и да има интерес да смени естеството на работата си, ако това е от полза за обществото или за здравето му в днешния динамичен век.
Заплатите на интелигенцията (не само на художествено-творческата, но и на лекари, научни работници, инженери, учители, и други) се определят централизирано от държавата и се изплащат предимно от държавния бюджет. Здравият разум (и принципите на социализма) изискват заплатата да бъде мерило за обществената значимост на личността. В същото време, обаче, заплатите на интелигенцията са по-ниски от брутните заплати на работниците с ниска квалификация, под или около средната работна заплата за страната, и два пъти по-ниски от заплатите на милицията или армията. Изглежда общоизвестно правилото, че способността на една държава да се грижи за своята интелигенция е мерило за финансово благополучие и развитие. У нас се говори много: за водещата роля на интелигенцията в процеса на преустройството, за грижите на Партията и Правителството, за превръщането на науката в производителна сила, и прочее. На практика, обаче, съвсем не са редки случаите, когато един лекар след (или преди) работа сяда зад волана на частното си такси; когато филолози и други висшисти работят в бояджийски бригади; когато кандидати и доктори на науките затварят буркани със зимнина или ремонтират колите си и т.н., за да изкарат или спестят "някой лев". От нашите вестници дори звучаха хвалебствени отзиви за това, как група програмисти отишли да доят кравите на село, за да изразят "единството и сплотеността" на българския народ. Разбира се, всяко правило си има изключения, но нашите изключения станаха правило:
!
Това правило, освен негативния възпитателен аспект, води и до снижаване продуктивността на интелигенцията, като отнема голяма част от времето ù за несвойствени дейности. Къде отиде прословутата любов на българина към наука и знания — замени се с вицове за "ученото"! Не е ясно, кога най-после ще спрат опитите да се провери, може ли "ученото" да върши работата на "неученото"? Обратни опити не се правят, защото отговорът е ясен! И за да не бъде обвинен авторът в пристрастност, нека подчертаем, че ситуацията у нас далеч не е такава, каквато е била по време на култа към Сталин в СССР, или по време на културната революция в Китай, така че можем да почакаме още малко и да продължаваме да приказваме за грижите на Партията и Правителството, които (поне досега) идваха толкова късно, че веднага след това можеше отново да поставяме въпроса на дневен ред.
Освен това държавата използува финансовия механизъм за стимулиране развитието на някои отрасли, обявени за стратегически и определящи, което само по себе си е логично. При нас, обаче, за стратегически бяха обявени всички отрасли на промишлеността, в които
никакви
: електрониката, машиностроителната и металообработващата промишленост, "голямата" химия, и сега биотехнологиите. Ако подобни мерки се предприемат в развитите страни, то се прави така, че продукцията на стратегическите отрасли да бъде конкурентно-способна. Политиката на централизирано планиране и държавен монополизъм, особено след прословутия Априлски пленум от 1956 година, доведоха до значителни инвестиции в тези отрасли и ... повече нищо.
Ако, средно погледнато, стандартът на живота у нас е
по-нисък от редица западни страни (защото цените на хранителните продукти, леката промишленост, на коли и жилища у нас, изразени в български левове, са практически равни на съответните цени на Запад, изразени в щатски долари, при "незначителната" разлика, че средните заплати у нас са 10-тина пъти по-ниски), то в някои от указаните отрасли бяха поставени "рекорди". Така например, един персонален компютър от типа на IBM-PC/AT струва 2,000 - 2,500 долара или една средна месечна заплата там, докато у нас той струва (български и "висококачествен") около 35 хиляди лева или 10 средни
заплати, което дава отношение повече от
! Аналогично е положението и с видеотехниката. Малко по-добро — с инструментите и продукцията на машиностроителната промишленост. Що се касае до "голямата" химия и металообработващата промишленост, ако там съотношението е по-малко, това е с цената на нашите дробове, поради практическото отсъствие на модерни и скъпи пречиствателни съоръжения. За сметка на тези отрасли, ние "умело" подтискахме развитието на селското стопанство, защото в него
имахме традиции. Такива диспропорции не могат да бъдат обяснени от позициите на здравия разум.
6.
Може би вече е време да разгледаме и
нашето отношение към природата
.
Авторът не претендира за приоритет в твърдението, че каквото е отношението ни към себеподобните, такова е и отношението ни към всичко, което ни заобикаля, т.е. към природата. Обикновеният селянин убива някое животно или отсича дърво, когато иска да се нахрани или стопли, но не за да се похвали, че е по-силен от природата. Ние изсякохме горите и заехме най-плодородната земя, за да построим нашите промишлени гиганти; замърсихме реките и езерата; превърнахме парковете си в боклукчийски ями; нашето Черно море стана наистина
; нивото на замърсеност на въздуха в градовете, промишлените области, и столицата, достигна рекордни стойности в световен мащаб; дадохме своя "достоен принос" и за радиоактивното замърсяване. Наред с това пътният знак за алея за велосипедисти на практика е непознат; а ако някой пожелае да притежава домашно куче, трябва да заплати съответен (пак рекорден) данък за своята любов към животните и да си го държи в подходяща клетка, или да го научи да лети — това все още не е забранено. Казано накратко, ние се научихме да се отнасяме пренебрежително към
около нас (в името на великата цел) и сега природата ни отмъщава за нашата неразумна гордост.
Все още не е ясно защо решихме, че колкото сме по-развити, толкова повече трябва да концентрираме и уедряваме всичко. В природата нещата са взаимно балансирани, но ние решихме, че сме по-силни и трябва да я променим. Малко ни бяха промишлените гиганти, трябваше да ги изградим по-близо до големите градове, по-близо до столицата. А може ли една столица да не е "най" във всяко едно отношение: промишлено, административно, политическо, образователно, и прочее? Вярно е, че в повечето западни страни се обособяват отделни административни центрове, отделни университетски градове, отделни промишлени области, но може би това е така, защото там не могат добре да си "планират" нещата?
А какво направихме с нашите жилища? Напълнихме градовете, че дори и селата, с многоетажни блокове — далеч от земята, по-близо до промишлеността. Вместо да направим "села от градски тип" — с класическите двуетажни къщи и декар земя около тях, но топлофицирани и телефонизирани, ние направихме "градове от селски тип" — построихме панелни блокове и обявихме селата за градове! Здравият разум изисква човек да живее сред природата,
, ако щете, а ние прикрихме нашата некадърност в това отношение с гръмките фрази за "грижата на Партията и Правителството и лично на другаря ...". В същото време, обаче, някои "заслужили другари" си построиха "вилици", а на народа бе обяснено, че ако иска да се приобщи към работническата класа, трябва да отиде в градовете, където може да получи полагаемата му се "кутийка" след 10-20 години на "дела, дела и само дела". О неразумни народе, поради що се срамуваш да се наречеш селянин?
7.
Накрая трябва да се спрем и на
политическия живот у нас
.
Всеизвестно е, че най-прогресивната, -честната, -идейно-убедената, -способната, -закалената в борбата, и винаги безпогрешна част от българския народ е нашата комунистическа партия. Толкова дълго сме свикнали да повтаряме тези фрази, че, от гледна точка на здравия разум, започна да се налага
твърдение, защото "прекаленият светец и богу не е драг"! От позициите на идеологическия монизъм ние забравихме древната истина, че човек е грешен, а партията се състои от хора. Нещо повече, ние заменихме понятията: чест и доблест — с идейна убеденост; демокрация — с демократичен централизъм, изродил се в централизъм и клакьорство; делата — с думи за тях; желанието човек да получи заслужена награда за своя труд — със социалистическо съревнование; действителното — с желаното. И докато преустройството се изразява само в замяна на една личност с друга, на "дела" с "работа", на "преустройство" с "ново" или "действително" преустройство, на "развит" социализъм с "истински" социализъм, продължавайки официално да твърдим, че в момента (както и във всеки минал момент) политиката на Партията е и си остава единствено правилната, здравият разум ще се бунтува!
В последно време се постави недвусмислено и въпросът за многопартийността. Появяват се и правят своя "прощъпулник" редица независими съюзи и партии. Говори се за независими избори. В същност, нещата са очевидни: не може да има устойчиво и адаптивно управление без отрицателна обратна връзка, а обратната връзка в областта на политическия живот е
легалната опозиция
. Ако една партия не допуска официална опозиция, тя или се чувствува слаба да ù противостои, или просто е глупава — друга алтернатива няма!
Ясно е, че в момента у нас се извършват бурни еволюционни промени, целящи стабилизирането на старата компрометирана система. Това е похвално, защото ако системата успее да се нагоди към новите условия в света, значи тя е жизнена! Затова, обаче, за да може да се обновят органите на управление, да се обнови нашата комунистическа партия чрез активна борба в самата нея, неизменно условие е отделянето на Партията от държавата! Здравият разум ни подсказва, че както в икономиката, така и в политиката, важи правилото:
няма ли конкуренция — няма развитие
!
Всеки има различна представа за демокрацията, но в общи линии тя се свежда до възможността народът да каже открито своята дума по редица въпроси от жизнен интерес за него, за да може управляващият апарат да взема правилни решения. Противно на здравия разум у нас демокрацията беше сведена до възможността човек: или да се произнесе "за политиката на Партията и Правителството", или да си тегли последствията! Ние като че ли забравихме, че всеки човек има свое мнение и ако за нещо важно гласуват единодушно поне 90% (а ние предпочитахме кръглото 100), то значи изобщо нищо
гласувано, защото такова единство е
, то е принудително! Прочее, на днешния етап може да се спори само за формата на демокрация, а не за самата демокрация, защото
всяка диктатура
(дори и пролетарската)
е израз на
и успехите на диктатурата са успехи временни и съмнителни!
Не можем да не отделим няколко реда и на термина "
преустройство
", навлязъл вече в редица западни езици дословно, с незначителни езикови особености. Абстрахирайки се от фразьорските злоупотреби, преустройството, по същество, е:
опит за създаване на демократично общество в условията на наследения дефицит и тоталитарност на "развития" социализъм
. Да се надяваме, че този опит ще бъде успешен!
В заключение
нека да се върнем към мисълта, засегната в самото начало. Ние тенденциозно не разгледахме действителните причини за настъпилите противоречия между здравия разум и нашето "развито" социалистическо общество — нека оставим разбора на специалистите. Освен това причините наистина са комплексни: както субективни, така и обективни, така и грешки, породени от самата диктатура като форма на управление. Някои от тях бяха навреме забелязани и се набелязаха мерки за отстраняването им (но те не се приложиха последователно), други останаха незабелязани в атмосферата на политически и икономически монопол на държавата, трети тепърва ще бъдат признати. Много проблеми останаха извън полезрението на това разглеждане. Пътищата за разрешаване на тези противоречия също не бяха набелязани тук, макар в редица случаи авторът да има свои виждания, засегнати от изложеното.
В крайна сметка, ако ни е толкова трудно да построим действително социалистическо общество, то нека се опитаме да построим едно демократично общество, едно общество на здравия разум, без което няма да можем да живеем дори в "мазето" на Общия Европейски Дом! Да не забравяме това!
12.1989
P.S.
Както се вижда това е едно мнение в духа на преустройството и то изглежда доста наивно от висотата на изминалите дузина години. Но то е полезно с това, че е една умерена и градивна критика, целяща еволюционното реформиране на социализма, защото той, ей Богу, си има своите огромни предимства пред неморалния и груб капитализъм, в който се върнахме в резултат на тихата лудост на нашия народ. Прочее, този въпроси са многократно дискутирани в цялата книга, така че няма да ги разискваме сега, но прави впечатление незначителността на поставените проблеми. Ами да, проблемите ни при тоталитаризма не само изглеждат сега незначителни, но те и бяха такива, по сравнение с бъркотията на прехода ни към демокрация. Това бяха проблеми не само на нашето минало устройство, а на самото централизирано управление, и дори една Америка не се е разминала без нейната "перестройка", някъде към 70-те и 80-те години на ХХ век, защото тя, както и всяка уважаваща себе си държава, неизбежно има мощни централизирани структури, като армия и полиция поне. Така че нашите проблеми не бяха нови, но те бяха основните за нас.
Защото ние живеехме като в някакъв
, в едно стерилно общество, или, ако използуваме едно не много приятно, но вярно, сравнение: ние водехме живота на добре гледани домашни любимци — кучета, например. Ние бяхме сити и сресани и стопаните ни (т.е. номенклатурата) само ни се радваха, но, естествено, искаха и да ги слушаме. Докато като дойде прехода, на нас ни развързаха каишките и ни пуснаха по широкия свят. Да, ама той, този свят, и не бил толкоз добър, колкото си мислехме докато ни хранеха и държаха на топло, и сега пак си търсим някои добри стопани, само че този път от икономически силните западни страни. Както и да е, важното е, че ние проявихме всички симптоми на отвързани кученца, поради което още на времето-си автора говореше за
като нашата основна болест, която един велик наш българин по своето време бил нарекъл "пиянството" на един народ. Е, то не е лошо човек да си пийне понякога, ама всяко нещо с мярка, нали? Само дето това на важеше за нас, защото ако умереността е основно изискване за спокоен живот и, един вид, критерий за разумност, то ние проявявахме всичко друго, само не и разумност!
Но има и нещо друго. Въпросът в този материал е поставен изобщо
, защото
народ не може да бъде толкова разумен, колкото би се искало на един технически образован и мислещ човек като автора. Т.е. разумното социално управление, все още, е една голяма утопия за масите и не съществува никъде по света! Но пък това беше една приятна утопия и нищо не пречеше на едно сито кученце, като автора, да си мечтае за блажената страна на разумните кучета. Или пък да я сънува, защото когато едно нахранено кученце спи, то има приятни или "розови" съница. Е, сега пък, понеже сме гладни, ние си имаме "сини" сънища, нали така?
2001
— — —
ЗА ЗАВОЯ НАЛЯВО
(или импулсна политология)
Надали има в момента в нашия политически живот по-коментиран въпрос от евентуалния завой наляво: за партии и движения, за страната като цяло, кога и дали въобще, колко наляво и колко задълго, и прочее. Може да се държат и басове за това, и не без основания, разбира се. И все пак, не мога да се оттърва от усещането, че това отново е въпрос на политическа манипулация (с която до болка сме свикнали), защото въпроса
се поставя коректно. Защото въпросът не стои като "дали ще завием наляво", а "
ще завием наляво"? По-важните съображения за това мнение са следните:
а)
Истината е по средата — твърдение, за което имаме сведения от повече от 25 века, но което, положително, е било известно и по-рано. В една динамична среда, ако не беше така по отношение на даден параметър, то щеше да се достигне единия от двата края, и веднъж прието това значение, по-нататък нещата просто нямаше да зависят от този параметър (а тук е съвсем очевидно, че много неща зависят от това дали ще завием наляво или надясно).
б)
Това движение е непрекъснато колебание. Като се има предвид, че още древногръцкият философ Платон е бил, всъщност, по-голям комунист от Ленин (защото не само, че е бил против частната собственост, но е считал, че дори и семейството трябва да изчезне напълно и човек трябвало да живее не за себе си, а само за държавата), както и по-голям утопист, разбира се, е ясно, че левичарството не е от вчера. А що се отнася до десните крайности, то не едно въстание или революция са избухвали за да се преборят с тях. Защото колкото и да е правилно, ако само в градината на Иван пада дъжд и му растат зелето и картофите, а при съседа Петър — нито капка, и само семейството на Иван да може да яде, то все пак идва време, когато на съседа Петър му омръзва да гледа гладните си дечица и се отказва от тази правда (да не забравяме, че на английски, немски, а дори и руски, "правилно" и "дясно" е една и
ума), като тръгва да дири социална справедливост на другата, т.е. лявата (left, по английски, или останалата) страна. Та, с една дума, нито единия, нито другия край е нещо неоспоримо веднъж завинаги и народите постоянно се колебаят, а правителствата балансират между двата края.
в)
Историческият пример в развитието на екс-комунистическите страни, които се движат преди нас в икономическото си развитие, недвусмислено показва (засега) тенденция към олевяване. И ако тази тенденция не се наблюдава в някои страни, то е само в такива като бившия "велик и нерушим" Съветски Съюз, която страна
не е "одесняла" достатъчно! А пред фактите дори и политиците трябва да замълчат.
За да обобщим тези три момента най-лесно е да използуваме
модела на затихващото колебание
(на едно махало, например), който е произведение от експоненциална и синусоидална функции и е показан схематично на фигурата
*
(Фиг.1.), чрез кривата "0" приета като базисна. Разбира се в социологията не може да се говори за толкова точни зависимости и не може да се определи
точно наляво или надясно (т.е. амплитудата на колебанието) се намираме в съответния момент, тъй като нямаме само две
лява и дясна партии в Парламента. Нито пък може точно да се определи периода, така че ако от първата най-лява точка (да речем, в горната част на фигурата) до втората такава изминат 10 (условни) години, а пък от втората до третата — 15, то това може да се счита за приемлива точност. Това, че не можем да използуваме този метод за добри количествени оценки, обаче, не означава, че той не е добър
, тъй като той вярно отразява постепенно намаляващите колебания около дадено установено значение, което е естествено да приемем по средата.
[ * Картинката, за съжаление, я няма, така че се налага да повярвате сляпо на моите обяснения (но тя и не беше много точна, тъй като я рисувах с мишката). ]
Хубавото на този качествен модел е, преди всичко това, че от него могат да се правят интересни
изводи
. Първото и най-съществено наблюдение в случая е, че съществуват два алтернативни начина за намаляване на стръмнината на движение (по отношение на хоризонталната временна ос), а именно:
1)
чрез
на кривата, която определя бързината на затихване (не е изобразена на фиг.1), което съответствува на кривата "1" (синята), която пада по-плавно, понеже периода ù е същия, но не достига толкова големи амплитуди; или
2)
чрез
за по-голям период, което съответствува на кривата "2" (червената).
И двата начина водят до приблизително еднакъв наклон (стръмнина) на
участъци на кривите 1 и 2 (или от началото до първия полупериод, до мястото на чертичките с номерцата, където те падат; или после, от долното положение до края на първия период, където те се качват нагоре — но навсякъде в линейните участъци се движат почти паралелно). Отново трябва да уточним, че може да се спори по въпроса доколко наклоните са еднакви, но във всички случаи те са по-малки, от съответния наклон на кривата 0 (черната). А обръщаме такова внимание на наклоните, защото е естествено да приемем, че целта на всяко такова движение е да се постигне максимално бързо затихване, при възможно
, т.е. да имаме плавно и безкризисно движение към новото равновесно положение (хоризонталната ос). И следователно това безкризисно двежение може да се получи, или когато кривата затихва (амплитудата ù пада) абсолютно по-бързо, т.е. кривата 1 (което е най-добрия вариант), или когато тя затихва относително бързо, т.е. кривата 2 (като амплитудата намалява по-слабо, но пък за по-дълго време), което, всъщност, е абсолютно по-бавно от другия вариант (но също така безболезнено).
Нека да разгледаме по-задълбочено тези два варианта, като извикаме на помощ импулсната техника, където се обяснява, че
периода на колебание е характеристика на системата
(например, при махало, това е дължината на махалото), докато
затихването
на експонентата
е характеристика на средата
(например, при махалото, това ще рече дали то се движи във въздух или във вода). В нашия политически случай "системата" е целия народ, дадената страна, от гледна точка както на икономическите ù възможности, така и на социалното съзнание и единство на избирателите ù, на природните ù дадености, традиции и прочее, т.е. това е нещо, което не може (поне лесно) да се промени. От друга страна, затихването на експонентата зависи от средата, а тя в случая е политическа, т.е. това са партиите, които помагат (или пречат) на дадения народ да достигне равновесното положение, и на тази среда може и
да се влияе и да се променя.
Казано по друг начин това означава, че за страни, където политическата среда по-бързо конвергира към центъра, е възможно постигане на плавен преход и при достатъчно кратък период на колебание, говорещ за мощни икономики, социално съзнателни и единни избиратели (например за Унгария полупериода е около пет години; за Чехия и Словакия, ако се извадят 1-2 години предвид на разделянето им, като допълнителен проблем, с който трябваше да се справят, може да се окаже пак толкова, или малко повече). В същото време, в страни с по-лоша конвергенция на политическите сили единствената възможност за плавен и безкризисен преход се заключава в по-продължителния период на колебание (т.е. по-лоша адаптивност на системата, свързана и с по-големи социални разногласия, които се изразяват и в по-лоша конвергенция на политическите сили, както, например, в Полша, ако считаме за начало на движението надясно приблизително 1985 година, което прави полупериод 9-10 години). Докато в някои страни политическата среда е толкова конфронтирана, социалното единство на масите така слабо, че единствената възможност за удържане на положението преди катастрофалното пропадане при прехода се изразява в многократното разтягане (забавяне) на колебателния процес (например в Русия, по-точно в целия бивш Съветски Съюз, където заслугата е на великия "Горби", че той успя доста да
процеса през първите няколко години с неговата перестройка, иначе, при практически нулева експонента, щеше да се получи явно пропадане в гражданска война, а засега това почти се избегна; така или иначе, обаче, вече
на колебанието при тях, дори изваждайки 2-3 години за разпадането на империята им, достигна 6-7 години, което дава очакван полупериод от около 15 години). Смело може да се твърди, изглежда, че полупериода и при най-тежки условия
да надвиши едно поколение (20-25 год.).
Нека сега да се върнем към нашата страна. Съдейки по редица показатели (икономически, социални, народностни, и други) ние сме най-близо до Полша и при полупериод от около 10 години би трябвало да се очаква и следващия Парламент да е все още десен, като, може би, чак в края на века ще завием наляво. В същото време, обаче, на мен ми се струва, не ние би трябвало да се стремим към нивото (периода) на Чехия и Словакия, така че едно
на Парламента, като все пак той остава
, би било за мен израз на будни народни маси в настоящия момент. Това е, може би, най-доброто, на което може да се разчита в предстоящите избори, защото беше време (и някога пак ще стане така) когато дясно значеше добре, но в момента по-наляво значи по-добре, по-зряло, по-разумно!
Като допълнителен щрих към това разглеждане трябва да обърнем внимание на факта, че в политическия случай (за разлика от механичния) средата (партиите) не е независима от системата (народа), защото тя е част от народа, така че е възможно влияние от страна на политическите сили върху народа и обратно. В този смисъл, по-добре конвергирала политическа среда води до по-бързо икономическо развитие и по-единно социално съзнание на народа, което дава възможност за по-къс период на колебание, което, в крайна сметка, дава още по-бързо затихване (т.е. известна положителна обратна връзка).
И още една подробност: колкото е по-добра конвергенцията в Парламента (съответно и сред народа), толкова по-голяма е и помощта от Запада, защото е естествено, когато някой влага пари някъде да иска гаранция за спокойно и безкризисно развитие. С други думи,
западните инвестиции зависят
на отклонението ни от центъра (в ляво или в дясно),
, т.е. от конвергенцията на политическите сили. Това е единствената разумна позиция, защото при малка дивергенция посоката просто няма значение.
Иначе казано: да си помогнем сами, за да ни помогне и Господ!
1995 ?
— — —
КОЛКО ТРЯБВА ДА ПОЛУЧАВА ЕДНА ФИРМА, ЗА ДА РАБОТИ "ЗА ЛУДО"?
Въпросът, който си поставяме, е: колко трябва да бъдат приходите на една дребна фирма (например, едно-, дву-, или три-лично, най-често фамилно, ООД) за да се окаже, че след изплащане на данъците тази фирма ще спечели толкова (или дори по-малко), от колкото ако просто хората си бяха вложили парите, изразходвани във фирмата през годината, под формата на
или държавни ценни книжа (ДЦК) в банки (които, на всичкото отгоре, се гарантират 100% при фалит, съгласно Закона за защита на влоговете, докато фирмите губят точно половината пари при фалит на банка), като по този начин, посредством прираста на спестяванията си, отчете инфлацията, а лицата, които притежават фирмата, вместо да работят в нея и печелят по този начин, работят
при средната за момента работна заплата? Това според мен означава, че фирмата работи "зà лудо" (за "тоя дето духа"), че няма никаква финансова изгода от нейното съществуване, и че, всъщност, е по-добре да не функционира, защото такова производство не само, че не е разширено, ами би могло да се нарече направо
!
И така, нека първо въведем някои означения като започнем с буквата
, с която да бележим общата сума на приходите в левове. С буквата
да означим
към приходите или материалоемкостта на производството (тук в разходите влизат всички разходи, не само за материали), като за по-удобно записване изразим
не в проценти, а като част от цялото (например,
вместо 20% от
). Със
да означим средния годишен приход от вложения в левове (в момента най-изгодно е в ДЦК) и пак като част, а не процент (т.е. 0.5, а не 50%, например).
, която държавата взема под формата на данъци означаваме с
, а средната чиста годишна заплата, т.е. без данък общ доход (ДОД) — с буквата
. Тогава, приравнявайки печалбата на фирмата след данъчно облагане към възможната печалба от средна заплата и банкова лихва върху
във фирмата пари (защото хората са ги имали за да ги вложат във фирмата и да ги похарчат за производство на нещо), получаваме (всичко за една година), като
характеристика на работата "за лудо"
, следното просто уравнение:
(1)
тъй като
е печалбата преди облагане с данъци;
е печалбата след данъчно облагане; докато
е печалбата от разходите
, ако те бяха вложени в банкови институции като от частни лица (от собствениците на фирмата, които и работят в нея) без изобщо фирмата да съществуваше. С други думи лявата страна ни дава приходите от дребната фирма, а дясната страна е сумата от средната заплата и приходите от похарчените от фирмата пари, ако тя не беше фирма и само похарчените за годината пари стояха на личен влог. Ако оставим от едната страна само буквата
и решим това уравнение по отношение на нея ще получим:
(2)
което е нашата
крайна формула
.
За да си отговорим на въпроса, поставен в началото, трябва да намалим броя на неизвестните, като зададем значения на някои от тях близки или равни на действителните. Започваме отзад-напред на реда на буквите, т.е.:
лв годишно — хубава кръгла цифра, максимално близка до средната работна заплата за тази година (тя още не е изчислена точно, защото годината още не е свършила), което прави по 8,000 лв чисто месечно (или, иначе, 120,000 лв брутно за годината).
, т.е. 30% — това е данък печалба за
фирми с печалба под 1 млн лв годишно и за новооткрити фирми, което е най-ниския данък (обикновено е 40%, че и повече) и е, съответно, най-изгодния вариант в нашия случай.
или 140%, което също изглежда добро приближение до действителността, тъй като в началото на годината лихвения процент за една година беше 40%, в средата на годината стана към 120% (за ДЦК от портфейлните емисии на търговските банки), през септември най-сигурната банка, БНБ, емитираше облигации със 130% годишна лихва, а търговските банки продаваха ДЦК със 170% годишна лихва. Такова беше положението до към края на септември (революционен месец, поне за нашия народ, както знаят читателите), а сега най-новата информация е, че вече ОЛП стана 300% и ако се задържи така до края на годината (т.е. "
, както казват злите езици) може да се очаква, че това ще даде усреднено
приход към 160% годишно (което е повече от печалбата от усреднения ОЛП), но ние "от скромност" ще работим със 140%, за да сме сигурни, че оценката ни не е завишена.
Тогава формула (2) придобива вида:
(3)
което представлява зависимостта на печалбата
на дребната фирма в зависимост от материалоемкостта на производството (частта на разходите към приходите)
.
Първият извод
, който може да се направи е, че
или
, и то е критично, защото знаменателя на (3) става равен на нула (а, както е учено в училище, на нула не се дели) и максимално, защото за b, по-големи от това значение, знаменателя става отрицателен и съответно
става отрицателно, което няма смисъл, защото отрицателните пари означават, че фирмата губи, ако работи. С други думи, фирмата започва да работи "зà лудо" именно при максималното значение на
. В нашия (най-изгоден по отношение на данъците) случай това значение е:
или
33%.
Сега нека представим в табличен вид тази зависимост:
Табл.1. ЗАВИСИМОСТ НА
Тъй като няма фирми с по-малко от 20% разходи (поне 10% отиват за най-евтината реклама), нито пък някой е чак толкова "луд" та да печели милион и половина (работейки на вятъра, защото ние това смятаме!), се оказва, че левия и десния краища на таблицата са неизползваеми. (Освен това при печалби над 1 млн. лева данъците
вече ще са по-големи, така че и израза за
ще бъде друг). При това положение остава при материалоемкост
25% да се получат приходи от около половин до един млн лева. Това, обаче, са теоретични резултати, тъй като, на практика, няма фирми с по-малко от 30% разходи (дори за свободните професии се признават 30% необходимо-присъщи разходи без документи). С други думи изложеното недвусмислено означава, че
у нас изобщо няма условия за дребен бизнес
при това равнище на инфлацията и ако някой все пак продължава да развива такъв, то е или по инерция, или защото иначе човек просто не може да си намери работа!
На пръв поглед тук има някаква "магия", защото фирмата не е необходимо да разполага с всичките пари за разходите за цялата година в началото на годината, и ако се завърти 3-4 пъти цикъла на производство, то ще се получи, че може да се работи и с по-малки налични суми (и, съответно, приходите от лихви в нашите пресмятания ще паднат), а ако фирмата пече банички, например, то ще се извъртат стотина цикли за една година. При това положение, обаче, ние изобщо не отчитаме необходимостта от складови наличности, и разходи най-вече на дълготрайни материални активи (ДМА), където човек трябва да се "изръси" наведнъж поне за пет години, и то с големи суми, като
амортизацията
направо
се изяжда от инфлацията
! Ако пък говорим за производствени сгради и съоръжения (а при нашите климатични условия, както е известно, нищо не може да се произвежда под открито небе), то срока на амортизация е цели 25 години. Да не забравяме, че при едно наистина чисто счетоводство търговеца трябва, след като изплати ДМА при изтичане на срока за амортизация, да има точно толкова събрани пари, че да може да си купи
, вече практически изразходван, ДМА, докато при тази инфлация той ще разполага в най-добрия случай с 10-15% от сумата (а за сградите може би с 1-2% !). По този начин фирмата, всъщност, плаща данъци върху печалба, която
, но това е въпрос на други изчисления, с които нека не се отвличаме сега.
И така, за да се убедим, че нашите сметки са били доста близки до реалните, да варираме леко някои от параметрите във формула (2). Например, за по-прилична фирма данък печалба трябва да е 40% (т.е.
) и тогава получаваме
(4)
или
или 30%, което е още по-зле, както и трябваше да се очаква. (Таблица за
като функция на
в този случай няма да привеждаме, за да не отегчаваме читателите).
Ако при това "по-нормално"
приемем и една по-прилична заплата от 25 хил лв. брутно месечно (или 20 хил лв. чисто месечно) то трябва да варираме
до 240,000 лв годишно, нещо, което може да се очаква като
за следващата една година считано от октомври 1996, и тогава е редно да приемем
(т.е. 200%, с надеждата, че шоковият ОЛП от 300%, все пак няма да се задържи прекалено дълго) и така ще получим:
(5)
т.е.
или 23% (при
, както е в момента, получаваме
или 16% !). Това последното, че
производство с материалоемкост около 20%
е неефективно за собственика му, между нас казано, си е
! Той малко се "зацапва" от факта, че и крупните производства, очевидно (макар и по други причини), са също неефективни, щом като стотици предприятия се приватизират!
Тези сметки са правени за търговски дружества, които плащат данък печалба, а не за еднолични търговци (ЕТ), които плащат данък общ доход (ДОД), но, всъщност, и там нещата не са доста по-различни, защото при 430 хил лв. годишен приход, например, трябва да се плати ДОД в размер на 112 хил лв (по таблицата за 3,500 лв. минимална месечна работна заплата), което представлява 26% данък, а като се добави и минималната осигурителна вноска се получават общо 28%, което практически не се различава от предишните 30%. (Сравнете с таблица (4), където за
имаме
лв. приходи, или печалба, преди облагане с данъци
хил лв., т.е. точно толкова, с колкото току-що смятахме за едноличните търговци. Освен това тези суми са съвсем реални като средни цифри за ЕТ, ако не се правят някакви фалшификации).
Може ли нещо, все пак, да се подобри? За съжаление няма розови перспективи, защото дори намалението на данък печалба до 20% за дребните фирми (нещо, което надали някое правителство, независимо от цвета му, би си позволило, защото това директно бърка в бюджета) ще даде само
или 36% срещу предишните 33% (при прочее равни условия), така че това почти не влияе върху производството.
Единствената оправия е свалянето на приходите от лихви
(т.е. спиране на инфлацията и стабилизиране на икономиката). При
, имаме
, което е вече доста добре. Докато при
, или 30% (каквато беше амбицията на БСП-то, само дето се оказа, че "милите хора" си били правили сметките "без кръчмаря") се получава
или цели 70%.
Така че не ни остава нищо друго освен да си свиркаме песента
, защото хем няма условия за никакъв дребен бизнес, хем обедняхме до просешка тояга (без кавички) с минимална месечна работна заплата около 20-тина щатски долара (или под един долар дневна надница, ако така повече Ви харесва).
10.1996
— — —
Сконвертировано и опубликовано на http://SamoLit.com/