НЕМСКА КАЛАМБУРИАДА
(Преводи на немска лека поезия,
подбрана според преводача)
— — — — —
— — — — —
СЪДЪРЖАНИЕ
Встъпителни бележки
І. Първа тетрадка
Ерих Кестнер, "Животът в нашето време"
ІІ. Втора тетрадка
Ерих Кестнер, Стихове
ІІІ. Трета тетрадка
Немски епиграми
ІV. Четвърта тетрадка
Вилхелм Буш, Стихове
V. Пета тетрадка
Христиан Моргенщерн, Хумористични стихове
VІ. ??Шеста
??
ІХ. Сборна тетрадка
Други преводи от немски
Zusatz: Einige Gedichte im Original
— — — — —
ВСТЪПИТЕЛНИ БЕЛЕЖКИ
Тук са събрани редица мои преводи от немски. Те не винаги са лека поезия или каламбури, особено Ерих Кестнер, с когото започвам, но тъй като неговата поезия отговаря на афинитета на преводача към прости и запомнящи се детски рими, както и към по-скоро философско (дори цинично, при нужда) виждане за нещата, нежели на емоционални описания на ситуации (които, най-често, са лишени от особен смисъл), то всичко това е сложено под една обща шапка. Освен това по-нататък има редица епиграми и хумористични стихове, така че, поне за тях, лека поезия е точно казано. А има и едно допълване до малка серия с книгите "Английска К." и "Пъстра К.", така че нека си вървят в пакет. Може да се добави още и забележката, че книгата е отворена (винаги, когато си купя нова тетрадка мога да я продължа, нали?), така че датите са за информация и следващата дата ознаменува оформянето на книгата с първите пет тетрадки и не е нито начална, нито крайна.
Е, приятно четене.
2008, Христо МИРСКИ
— — — — —
ПЪРВА ТЕТРАДКА
Ерих КЕСТНЕР
ЖИВОТЪТ В НАШЕТО ВРЕМЕ
Оригиналът е от:
E. Kästner, "Die Schule der Diktatoren und noch mehr Theater",
Henschelverlag Kunst und Geselschaft, Berlin, DDR, 1978; Erste Ausgabe: Atrium Verlag, Zürich 1959
Превод 08.2004
Заб. Авторът дава това като радиопиеса, написана в 1929 г. по поръчение на шлезвигското Радио в Бреслау като "Лирическа сюита в три части" с музикален съпровод на Едмунд Ник и режисьор Фридрих Бишофс, но след това то е изпълнявано в много театри, а не като радиопиеса. И днес то (според преводача) също не е за радиопредаване, но като театрална пиеска, или по-скоро оперета, понеже има доста песни (така че една режисура няма да е съвсем тривиална), е неизменно актуално.
— — —
ПЪРВА ЧАСТ
ВСТЪПЛЕНИЕ:
[ * Адаптацията с кажи-речи един век закъснение е очевидна, така че тук може да се чува тракане на принтери и писукане на мобилни телефони, но преводача навсякъде в тези обяснения се придържа максимално близко до оригиналния текст; що се касае до римуваните реплики, обаче, превода е авторизиран (т.е. претворен) при запазване на смисъла. ]
ОРАТОР: Тишина!
Не съм аз сам. И водя Ви един човек открит.
Той среден гражданин е.
ЖЕНСКИ ГЛАС:И се казва?
ОРАТОРА: Шмид.
ОРАТОРА: Тихо!
Опитайте се миг да помълчите,
и с туй човека що е тук да уважите.
МЪЖКИ ГЛАС:Ала какво ли толкоз има Шмид да каже?
Пък и сред този шум ний няма да го чуем даже.
ЖЕН. ГЛАС: Ний време нямаме за думи сладки!
ОРАТОРА: Но замълчете, той не ползва фрази гладки.
Той е човек съвсем кат' мене или Вас,
човек от този град, такъв кат' всички нас,
и времето, в коет' живейм, добре познава.
МЪЖ. ГЛАС: Ами, тогаз човек май може да го съжалява.
ЖЕН. ГЛАС: Не щеме да го чуем, тъй изглежда.
МЪЖ. ГЛАС: И кой е този дето ни нарежда?
ЖЕН. ГЛАС: Иди-доди да ни говори за Шри Ланка.
МЪЖ. ГЛАС: Но нашата страна не е за нас примамка!
ЖЕН. ГЛАС: Не щем да слушаме за туй що става у дома.
МЪЖ. ГЛАС: Защото втръснала ний тази срамота!
ОРАТОРА:
Но чуйте, той направо е експерт
по Вашия живот, той знае всеки дерт
и всички Ваши грижи и надежди.
Та той не е богат, нито начетен много,
и щом Ви казва нещо, то, за Бога,
това са Ваши чувства и премеждия.
С какво това не Ви харесва аз не знам!
Земята кръгла е, светът голям
и той — един човек кат' всички Вас.
МЪЖ. ГЛАС: Добре, ала не чакайте да сме в захлас.
ОРАТОРА:
Човекът, с който ще се срещнеме сега
се казва Шмид, и Курт към него му приляга.
Той става сутрин, без неделя, в шест часа,
и точно в осем вечерта в леглото ляга.
Туй прави, значи, десет часа сън,
и девет във бюрото е зает,
и чет'ри за храна и път навън,
и само час за него — луд късмет!
Едва през празниците спи той до обяд
и после бръсне се дор лъсне кат' фенер,
а вечерта танцува нейде в своя град —
с поредна мацка, той пореден кавалер.
В пон'делник всичко отначало почва,
една и съща песен всеки ден,
година след година се източва
а той остава същия ерген.
Туй време марширува кат' войник,
и удря крак със него Шмид,
изтича то и ето, в някой миг,
разбира той, че веч' е бит.
И вижда, че ще бъде все така,
и не остава нищичко за него скрито;
уви, той лъгъл се е до сега,
надеждите изтекоха като през сито.
Човек е просто някакво растение,
то смучи сокове, и другите от него,
душата му (а тя е под съмнение)
не чини много, в плен на неговото его.
Нуждай се той от десет часа сън,
и девет във бюрото е зает,
и чет'ри за храна и път навън,
и само час за него — луд късмет!
Човек яде за да живее и обратно
и значи, всъщност, е един търбух!
И с час на ден за удоволствие, понятно,
че често той за музите е глух.
Но не живее Шмид сам в този свят,
при все че бори се той често сам,
коет' е странно, щот' сред стар и млад
е пълно с Шмидовци, това го знам!
ОРАТОРА:
Не е май краят хубав, ни е ободряващ.
ЖЕН. ГЛАС: Какъвто е.
МЪЖ. ГЛАС: И няма 'що да ни задявяш!
ОРАТОРА: Какво, наистина ли сте съгласни?
ЖЕН. ГЛАС: Да, да, май вече всеки е навит.
ОРАТОРА: Добре, тогава давам думата на Шмид!
ШМИД:
Е, името ми вече знаете самички,
понеже бях представен аз на тоз' отбор.
А песента, с която почвам, е за всички,
и ще я пея аз във съпровод на хор.
ШМИД:
Аз почвам с песен, що касай мнозина
и ще я пея, както казах, с хор.
Душевният живот е в нас погинал,
живеейки без лукс и с много зор.
Живеем ний, ако живот е туй, къде намерим,
и погледа ни блъска се отвред в стени,
да съзерцаваме звезди ни липсват маниери,
а и не трябват ни при толкоз лампи и фенери,
та звездна мисъл рядко ще ни посети.
Какво ни топли, че за някой е света прекрасен,
ний болшинство сме, и за нас е този извод ясен:
Земята кръгла е и хич не се мори
да се върти безспир напето,
и кой я гледа право изотзад дори
я гледа сякаш във лицето!
ЖЕНСКИ И МЪЖКИ ГЛАС:
Таз' песен е за нас, сближете се насам,
и той я пее, чувате, със хор.
Светът е чуден и допаднал би и нам
но в градовете сме като в затвор.
ШМИД:
А времето пързаля се с шейна.
В зори побягваме за да работим,
печелим цял ден само за храна,
а нощем спим; и в цялата страна
в неделята вали, като по ноти!
Какво кат' победили сме природата,
ний много сме, но к'ва ни е изгодата?
ВСИЧКИ:
Земята кръгла е и хич не се мори
да се върти безспир напето,
и кой я гледа право изотзад дори
я гледа сякаш във лицето!
ЖЕНСКИ И МЪЖКИ ГЛАС:
Таз' песен е за нас, сближете се насам,
и той я пее, чувате, със хор.
Светът е чуден и допаднал би и нам
но в градовете сме като в затвор.
ШМИД:
А времето пързаля се с шейна.
В зори побягваме за да работим,
печелим цял ден само за храна,
а нощем спим; и в цялата страна
в неделята вали, като по ноти!
Какво кат' победили сме природата,
ний много сме, но к'ва ни е изгодата?
ВСИЧКИ:
Земята кръгла е и хич не се мори
да се върти безспир напето,
и кой я гледа право изотзад дори
я гледа сякаш във лицето!
ОРАТОРА:
Но не мислете, че това е само фраза,
че всички Шмидовци сте, както вече казах.
И знаете ли, ако с днешна дата
животно диво срещнете в гората,
какво ще го запитате тогаз?
МЪЖ. ГЛАС: О да, какво?
ЖЕН. ГЛАС: Кажете го на нас!
ОРАТОРА: Това хер Шмид ще разясни във миг.
ШМИД: Ще го запитате, навярно, с просещ лик:
"Не носите ли днешен вестник с Вас?"
МЪЖ. ГЛАС: Ами така е, да.
ЖЕН. ГЛАС: Такъв въпрос изглежда безупречно.
ШМИД: Понеже търсите сензацията вечно.
Грабежи и убийства и пожари,
рекорди всякакви, но да'н са стари.
Аз даже зная песничка една
по тоз' въпрос, изпял я бих сега ...
ОРАТОРА: Вий одобрявате ли той да пее?
ЖЕН. ГЛАС: Да пее, да.
МЪЖ. ГЛАС: Щом го умее.
ШМИД:
По-рано някой 'ко тежеше
над сто и петдесет той беше
сензация за мало и голямо,
оставаше да го изложат само
за зрелище на някой панаир
и беше той за хората сеир.
ОРАТОРА:
А днес такъв пред нас и да стои
не даваме за него пет пари.
ШМИД:
Сега са вече други времената,
не ни вълнува нищо сетивата.
Дори се сещам аз за èдин мъж,
кой нè се беше къпал ни веднъж
в течение на пет години цели,
ала жените бяха полудели
за туй прасе, той доктор даже стана —
бе бърза процедура разиграна.
ОРАТОРА:
Прилежен да е, дет' се вика, всеки може,
тук трябва нещо шантаво да се приложи.
ШМИД:
Сега са вече други времената,
не ни вълнува нищо сетивата.
Познавах аз един що ден и нощ
се смееше, от осемнай'ста йощ.
Кога му казах:"Туй е дивотия!",
през смях написа той на лист хартия:
"Дори да дойде много тъжен ден,
аз гледам просто хората край мен".
ВСИЧКИ:
В това е прав той, колко прав е, ах,
кат' гледаш другите те хваща смях!
ШМИД:
Не ни вълнува нищо сетивата,
понеже се смениха времената.
ОРАТОРА: Живота Ви сензации е или грижи,
ушите Ви — продънени от градски шум.
ЖЕН. ГЛАС: Така е, ала утре 'кво ще се изниже?
МЪЖ. ГЛАС: Блажен е тоз', кой в ред живее и със ум!
ОРАТОРА: В разкош и сред пари живее богаташа.
ЖЕН. ГЛАС: А ний стачкуваме и с данъци ни плашат.
ОРАТОРА: Живеете сред четири стени и грижи,
ушите Ви са пълни с този градски шум.
ЖЕН. ГЛАС: Така е, змайм ли утре 'кво ще се изниже?
МЪЖ. ГЛАС: Кой в ред живее е блажен, 'ко има ум!
ШМИД:
ОРАТОРА: Но моля Ви се, Шмид, да има тука мир!
ШМИД: Тоз' ред прилича ми на грамофонна плоча —
навийш ли ръчката, върти се тя безспир.
ЖЕН. ГЛАС: Хер Шмид, защо нападате човека с хъс?
ШМИД: Щот' е доволен като го въртят на пръст!
Той плюй на всичките права човешки
и всяка власт го мести като пешка.
ЖЕН. ГЛАС: Ами, в живота често случва се това,
Кат' те натискат, то прекланяш ти глава.
Такъв човек не търси веч' спасение,
За него дисциплината е извинение.
ШМИД:
Счупи го този кръст, щом някой те натиска,
че иначе ще те уцелят във тумбака.
Не гледай другите, това не се изисква;
а пък и те прекланят се, не се протакат.
Дълбок поклон, че той не се шегува,
на него плащат му за туй, ще знаеш.
На колене! Недей да му мъдруваш!
И всъщност ти самият го желаеш.
ГЛАС ОТ ЗАДЕН ПЛАН:
ШМИД:
Тъй трябва, туй житейска мъдрост е.
Щом мачкат тебе, ти пък мачкай друг —
това закон природен се зове
и само губиш, правиш ли напук.
В началото боли те малко кръста,
но няма страшно, с всеки е така.
Кураж си дай, добре снижи си ръста,
виж, другите го правят с лекота.
Ти трябва даже да се молиш: "Боже,
на всеки твърд ботуш слуга ти дай!"
Не си ли нивга мачкан то не може
човек да станеш свестен, то се знай.
ГЛАС ОТ ЗАДЕН ПЛАН:
ШМИД:
Тъй трябва, туй житейска мъдрост е.
Щом мачкат тебе, ти пък мачкай друг —
това закон природен се зове
и само губиш, правиш ли напук.
Счупи си кръста! Няма нищо трудно,
от памтивека тъй е, век след век.
Счупи тоз' кръст! По-бързичко, по-будно —
гръбнака се огъва кат' геврек!
А в градовете сме като в кафези,
сами затворени във тях треперим
един от друг и тези от онези,
ала тъй трябва, щом сме се заврели.
ГЛАС ОТ ЗАДЕН ПЛАН:
ШМИД:
Тъй трябва, в градовете е така.
Там вкопчили сме се един за друг,
като верига с милион звена —
не можеш да ни разделиш и с чук.
ЖЕН. ГЛАС: И туй живот за Вас е, с таз' представа?
ШМИД: О да, а виждате ли други начин Вий?
ЖЕН. ГЛАС: Аз мисля, да.
ШМИД: Но посочете го тогава!
ЖЕН. ГЛАС: Ами, в това е трудността, уви!
А според Вас това'й живот типичен.
ШМИД: Добре, какво Ви липсваше във песента?
I-ВИ МЪЖ. ГЛАС: Самата личност.
II-РИ ЖЕН. ГЛАС: Да, живота личен.
ОРАТОРА: Тогава песен, може би, за личността?
I-ВИ ЖЕН. ГЛАС: Тъй може.
II-РИ ЖЕН. ГЛАС: Политиката за нас е чужда.
ОРАТОРА: Ами, изпейте нещо Вий, туй го разбирам!
II-РИ МЪЖ. ГЛАС: Защо пък не?
ШМИД: О, пейте, чувствате ли нужда?
I-ВИ МЪЖ. ГЛАС: Ще пеем песен за живота мебелиран.
Някой мъж си нивга не отказва
сън спокоен, тих кат' речен брод,
други пък небето ги наказва
с мебелирания им живот.
То ги праща в разни пансиони,
при хазяйки — сбръчкани жени;
кой не разполага с милиони,
и с килерче ще се примири.
По стените блудкави картини,
мебелите скърцат с жален стон,
пода дъсчен хлътва като минеш,
а бельото — просто тъмен фон.
Прах се стели там където може,
изглед — в заден двор или стена,
и с девойка, ако се наложи,
среща в парка, само не в дома.
Кимаме, навити като кукли,
да роптаем нямаме уста;
все мечтаем ний за дом уютен,
все живееме във самота.
Тъжен е живота мебелиран,
о, събратя, по света широк!
изход в брака сал се уж намира,
ала той е скок във ров дълбок.
I-ВИ ЖЕН. ГЛАС: О, старата позната песен, да?
II-РИ ЖЕН. ГЛАС: Във туй за мен е мъжката беда.
ШМИД:
Ако разбирам Ви добре, госпожици,
кроите вечно бракове, без ножици.
I-ВИ МЪЖ. ГЛАС: И от кога е брака пак на мода?
I-ВИ ЖЕН. ГЛАС: Но той е най-признатата метода.
II-РИ ЖЕН. ГЛАС: Не се мечтай добре на работа в бюрото.
II-РИ МЪЖ. ГЛАС: Абе, парите ни, май, хващат Ви окото.
ОРАТОРА: Тук вече се прокрадва и омраза
I-ВИ МЪЖ. ГЛАС: Защо пък не?
II-РИ МЪЖ. ГЛАС: Жените са зараза.
I-ВИ ЖЕН. ГЛАС: Уют домашен ...
II-РИ ЖЕН. ГЛАС: със любим съпруг ...
I-ВИ ЖЕН. ГЛАС: с дечица.
I-ВИ МЪЖ. ГЛАС: Със стари дрехи ...
II-РИ МЪЖ. ГЛАС: вечни пости ...
I-ВИ МЪЖ. ГЛАС: без парици.
ШМИД: Така живее се във беден заден двор.
I-ВИ ЖЕН. ГЛАС: Такива мисли за живота са позор!
ОРАТОРА: Спокойно, граждани, не бива със кавга.
ШМИД: Животът тежък е, но свиква се с това.
Докле човек е млад той има още сили,
но номера'й в това, че хората са гнили.
Тъй получава се печалния рефрен.
Но туй е нашия живот!
II-РИ ЖЕН. ГЛАС: Кога?
ШМИД: О, всеки ден.
I-ВИ ЖЕН. ГЛАС: Но без деца и мъж не е живота лесен.
ШМИД: А с тях мъжът пък пее люлчената песен.
ШМИД:
Детенце спи! О, спи дете!
Аз май съм ти роднина,
но правдата, кат' две и две,
не зная аз. О, спи дете!
Със тебе сме двамина.
Детенце спи! О, спи дете!
По-умно нищо няма.
Сънят храна за тебе е,
той сили ще ти донесе,
а аз ще чакам мама.
Но легна ли при нея аз
тя "Остави ме" казва.
И ден и нощ, и час след час
ми къса нервите, курназ,
и брака ни погазва.
Детенце спи! О, спи дете!
Не ще загубиш нищо.
Сънувай чудни светове,
докле си мъничко дете
и ти'й сърцето чисто.
Навън сноват коли в нощта*,
убийства се извършват;
царува силата, мощта,
а слабия се скършва.
[ * Тук, навярно, трябва да се смени и мелодията, тъй като формата на стиха се сменя. ]
Там вятър духа, дъжд вали,
дърветата треперят;
макар че тях не ги боли —
'де с хор'та да се мерят!
Кога си буден куп беди
те дебнат неизменно,
но щом съня те победи
спасен си мигновено.
Спасен е който дълго спи* —
най-дълго спи мъртвеца!
И где ли майка ти се скри?
Прощавай, май се стресна ти?
Разбудих младенèца!
[ * Тук се връща първоначалния ритъм. ]
Но забравù света дете!
Ужасно ми е жалко,
че с глупости развличам те,
нощта докато си тече.
Не плачкай, мое малко.
ВСИЧКИ:
— — —
ВТОРА ЧАСТ
АКУСТИЧНО ВСТЪПЛЕНИЕ:
ОРАТОР:
Дори сред милиони хора в градовете
човек живей самотен като диво цвете.
Градът голям е и да викаш на стените,
какво са ти виновни те самите?
ЖЕНСКИ ГЛАС: И крие ли се в градовете смисъл,
когато в тях човек е вечно кисел?
ОРАТОРА:
Към Ваш'те интереси те не се нагаждат,
копнежите Ви колкот' и да се обаждат.
Обслужват те предимно хората с пари,
а тези като Шмид ...
МЪЖКИ ГЛАС: ... тях огъня да ги гори!
ЖЕН. ГЛАС: Ех, честичко да ходехме в гората!
МЪЖ. ГЛАС: Но пътят дълъг е.
ШМИД: А малко е парата.
[ * Това сигурно е грешка и трябва да е номер 7, но го оставяме така, понеже после номерата следват последователно. ]
ШМИД:
Сезоните менят се във гората,
ала в града не виждаме ги ний.
Сезоните менят се сред полята —
ний часове броиме, и парата.
ЖЕН. ГЛАС: Но във гърдите ни копнеж се крий.
ПРИПЕВ,
Ала саксията е по-достъпна,
през лупа кат' я гледаш е гора!
Освен това защо в копнеж да тръпна,
като не стига пустата пара?
Море от покриви, червени, сиви,
задушен въздух, сякаж е от плат.
А ний мечтаем за поля и ниви,
и за гори с поточета красиви.
ЖЕН. ГЛАС: За тихо кътче с райски благодат.
ПРИПЕВ,
Ала саксията е по-достъпна,
през лупа кат' я гледаш е гора!
Освен това защо в копнеж да тръпна,
като не стига пустата пара?
И ето ни сред разни сантименти.
ОРАТОРА: Ала не са ли женски туй моменти?
ЖЕН. ГЛАС: Сега пък и ни оскърбявате май Вие,
доколкото разбирам аз.
ОРАТОРА: Но моля Ви, подобен намек се не крие
във думите ми в този час.
Да бъде някой-си сантиментален
не е беда, ами талант похвален!
ШАНСОНЕТА*: Какъв хитрец! Но щом като това така е,
то мога нещичко и аз да изиграя.
[ * Това е не само название на песничка, а и на жената, която я изпълнява, а тук и нейното име. ]
ОРАТОРА: Това отлично е госпожице.
ШАНСОНЕТА: Мерси, съкровище, туй ми допада.
ШМИД: Тоз' глас познат ми е и туй лице.
МЪЖ. ГЛАС: Тя тук работи, нейде на площада.
Аз слушал съм я нявга в кабарето,
макар да бе отдавна, общо взето.
ОРАТОРА: Но позволете ми, без да се бавя,
със две-три думи да Ви я представя.
ОРАТОРА:
Особена красавица тя не изглежда,
ала беда не е това, нали?
Жена е тя, и с мъж нещата се нареждат.
А музиката е в червата ù.
Животът тя от всяко ъгълче познава,
отпред, отзад, отгоре, и отдолу.
Съвсем кат' за пред хора песните не стават,
ала се свиркат от мнозина соло.
За туй що знае пее тя, и знае туй що пее,
което се познава по гласа ù.
И въпреки, че всичко във Вселената старее,
което тя е пяла дълго трае.
Тя малко вие горно "до" когато взема
и тона ù не е кристално чист,
но чувствата ù Вашата душа превземат
защото пее със сърцето си.
Познава на живота тя ярема
и по-добре от Вас дори.
И някой песнички на тази тема
тук може да Ви сподели.
ШАНСОНЕТА:
Ще Ви изпея нещо ново днеска —
любовна песен, нè е хумореска.
Аз песента ще пея, с нея нямам зор,
но тя върви със припев с дамски хор.
За нас е често тоз' момент критичен:
да балансираме живота личен
с бюрото пълно с пишещи машини,
които тракат тъй, край тях щом минеш:
ШАНСОНЕТА:
Ний над клавишите цял ден се пòтим,
като че свирим на пиано.
Кой е богат той просто не работи,
а ние блъскаме отрано.
ШАНСОНЕТА:
Не ме съди, за туй що беше, строго.
Ще ти го кажа аз по почин мой.
Ала не гледай ме така, за Бога,
че се срамувам аз от всичко много,
и ме смразява този поглед твой.
ПРИПЕВ,
ЖЕН. ХОР:
Ний над клавишите цял ден се пòтим,
като че свирим на пиано.
Кой е богат той просто не работи,
а ние блъскаме отрано.
ШАНСОНЕТА:
Не мисля, че ме нещо извинява,
а и не е за туй момент сега.
Аз чаках дълго своя ред, тогава
занизаха се много, ще прощаваш,
но никой мъж не бе на висота.
ПРИПЕВ,
ЖЕН. ХОР:
Ний над клавишите цял ден се пòтим,
като че свирим на пиано.
Кой е богат той просто не работи,
а ние блъскаме отрано.
ШАНСОНЕТА:
А ми се искаше да знача нещо
за някого, да съм му нужна аз.
Желаех туй от все сърце, горещо,
но вечно без любов се любех — 'де-що
ми паднеше за туй удобен час.
ПРИПЕВ,
ЖЕН. ХОР:
Ний над клавишите цял ден се пòтим,
като че свирим на пиано.
Кой е богат той просто не работи,
а ние блъскаме отрано.
ШАНСОНЕТА:
А времето тече и нямаш вече
търпение, щом всички са боклук.
Изкарваш някак, свиква се, човече.
Да чакаш чудо във живота пречи.
И изведнъж то става — ти си тук!
ПРИПЕВ,
ЖЕН. ХОР:
Ний над клавишите цял ден се пòтим,
като че свирим на пиано.
Кой е богат той просто не работи,
а ние блъскаме отрано.
ШАНСОНЕТА:
Но що било — било. Какво да сторя?
Забита болката остава в мен.
Не мога с времето да се преборя.
И вместо да се радвам аз се моля:
дано не закъснях със този ден.
П РИПЕВ,
ШАНСОНЕТА:
И видя ли децата да играят
на топка в двора, или рев се чуй,
че нос разбил е някой най-накрая,
тогаз тъгувам, но се свиква с туй.
ЖЕН. ГЛАС:
Ний над клавишите цял ден се пòтим,
като че свирим на пиано.
Кой е богат той просто не работи,
а ние блъскаме отрано.
ЖЕН. ГЛАС:
Градът голям захапал ни е с зъби,
но смей ли някой да му се иззъби?
Живеем със стаен копнеж в сърцата.
ШМИД: И по-добре да го таи жената.
ЖЕН. ГЛАС: Ах, нека поговорим още малко.
ШМИД: Мен за сърцата Ви разбити ми е жалко.
ЖЕН. ГЛАС: Той се задява с нас.
ШМИД: Какво пък, Ваша воля.
Аз мога също за гробòве да говоря.
Изобщо, аз се славя с здрави нерви;
пък и ковчезите са вид ... консерви.
ЖЕН. ГЛАС: За Вас живота май изглежда лесен.
ШАНСОНЕТА: Тогава чуйте майчината песен.
ШАНСОНЕТА:
Синът ми вече и писма не пише.
Но виж, за Коледа едно дойде —
почти като благословия свише —
обичало ме моето дете.
Последен път видях му аз фасона
преди година, или половин.
Затуй аз често ходя на перона
да срещам влаковете от Берлин.
Той там живее, и веднъж да свърна
в Берлин за малко се изсилих аз,
ала размислих и билета върнах —
не знам дали се случва и със Вас.
ПРИПЕВ:
ШАНСОНЕТА:
Запазила съм детски чифт обувки,
кога седя сама ме мъчи глад
за детски смях, със ласки и милувки,
и питам се: децата що растат?
Веч' от година има си момиче,
но снимката ù още не видях.
Не знам за сватбата им дал' прилича
да избродирам нещичко за тях.
Ако поканят ме тогаз — кой знае?
Ами обича ли го тя кат' мен?
Дали и с други синове така е?
И още ли е често простуден?
Ех, де да беше той при мен все още,
във този град, в един и същи дом.
А тъй, аз влаковете слушам нощем,
и съм разбита, като след погром.
ПРИПЕВ:
ШАНСОНЕТА:
Запазила съм детски чифт обувки,
кога седя сама ме мъчи глад
за детски смях, със ласки и милувки,
и питам се: децата що растат?
ОРАТОРА: Унилостта ни се разраства, значи.
ЖЕН. ГЛАС: Градът не ни помага хич дори.
ШМИД: Неженени моми, и майки плачат.
ШАНСОНЕТА: Добре, мъжете 'кво пък ги боли?
ЖЕН. ГЛАС: Тъй де, за тях кажете непременно.
ШМИД: Мъжете остаряват постепенно.
ЖЕН. ГЛАС: А в часовете дето им остават?
ШМИД: Ами, те имат своя залъгалка.
ЖЕН. ГЛАС: Каква е тя, какво си пожелават?
ШМИД: Парици трупат за градинка малка.
ЖЕН. ГЛАС: И кат' спестят пари за таз' мечта?
ШМИД: Засяват рози ... и кълнат града.
Отвред стени фабрични ги обграждат
а в небесата самолети се обаждат.
ЖЕН. ГЛАС: А кат' сведат очи от небесата? ...
ШМИД: ... те свойта младост спомнят си, крилата.
МЪЖ. ГЛАС: Да можех вечно да съм на шестнайсет!
ЖЕН. ГЛАС: Когато бяхме млади, всичко бе наред.
ОРАТОРА: Да, тази тема е добра, признайте.
ШМИД: Ала сърцата ни смразява като с лед.
МЪЖ. ГЛАС: Да можех вечно да съм на шестнайсет!
ШМИД: Години малко, грижи малко — знай се.
ОРАТОРА: С две думи: вечно да съм на шестнайсет!
ШМИД:
Да можех все из парка аз да бродя
с момиче срамежливо в лунна нощ,
да я целувам с риск да бъда лош
и да ù пращам пак цветя със кош,
докат' я на венчавка съпроводя.
I-ВИ МЪЖ. ГЛАС:
Да можех да презирам пак лъжата,
за да изчезне тя от този свят.
Да можех минувачи, що мълвят
докато край прозореца вървят,
аз да подслушвам скрит във мрачината.
II-РИ МЪЖ. ГЛАС:
Да можех пак хербарии да правя,
и да крещя със детския рояк.
Шмид:
Да можех на шестнайсет да съм пак,
и всичко след това аз да забравя.
Да можех пак да коткам ловко мама,
за да изклинча дребничка пара,
дорде за някой цирк да събера,
че той ми беше винаги мерак.
А днес желанието ми го няма.
I-ВИ МЪЖ. ГЛАС:
Да можех все да бъда съблазняван,
като тогаз от госпожа Шварцкопф.
За нея бях аз винаги готов,
откликваше и тя на всеки зов,
и бях от нея тъй добре съгряван.
II-РИ МЪЖ. ГЛАС:
Да можех легна ли, без да се бавя,
аз да заспивам кротко, без гайле.
ШМИД:
Да можех на шестнайсет да съм все,
и туй, що след това бе, да забравя.
ЖЕН. ГЛАС:
Да можех вечно! Знам това, разбира се.
Обаче нашта младост, Шмид, къде е?
ОРАТОРА:
Ами, то ако изход се намираше,
не щеше тъжни песни той да пее.
— — —
ТРЕТА ЧАСТ
ШУМОВ МОНТАЖ:
ОРАТОРА:
Един от мъка мълви мрачни думи,
докато друг се дупчи сам с куршуми.
МЪЖ. ГЛАС:
Ах, за градинка малка как мечтая,
с беседчица на шарени талази,
с марулки или репички по края.
ШМИД:
ОРАТОРА:
Ний често пием хубави наздравици,
а после "бум" в челото — лоши навици!
А който няма си случайно пистолет,
с отрова миша свършва той живота клет.
Или се дави, или с газ заспива.
ШМИД: Изобщо, избор чуден се открива.
ЖЕН. ГЛАС:
Това живот ли е, кат' всеки ден
се гръмва някой тежко огорчен?
МЪЖ. ГЛАС:
Човек гладува, люби се, в'обще живее,
но вечно не намира обяснение
таз' суета защо'й — пред тоз' въпрос немее.
ЖЕН. ГЛАС:
Не сме щастливи ний, за съжаление.
И, дал Бог, някой се почувствува щастлив —
току на сутринта не се събуди.
МЪЖ. ГЛАС:
Човек се ражда, и умира, щото бил е жив.
Защо да търсим умни тук подбуди?
ОРАТОРА:
Вий тъй говорите, като че ли Ви'й мило
да се самоубиете — това е гнило!
ШМИД:
Да се говори тъй не подобава.
Защо не го направите тогава?
ЖЕН. ГЛАС: Но Шмид, нима приканвате го към това?
МЪЖ. ГЛАС: О, той зарадвал би се на таквиз слова.
ОРАТОРА: Така ли считате, Шмид? Обяснете.
ШМИД: Достатъчно, кавгата прекратете!
Щом кат' е тъй ще трябва пак да пея,
но тоз' път песен, с изстрели във нея.
ШМИД:
Чуй сега един съвет.
Ако с пистолет се целиш
в себе си, то ще спечелиш,
ако чуеш най-напред
туй, що всеки с ум го знай:
подлеците се надигат,
а добрите все не стигат.
Тъй че по-добре си трай.
ПРИПЕВ: Не плачи и не тъжи, в въздуха цели се ти!
Никого не ще боли.
В въздуха цели се ти!
ШМИД:
Ако още на тоз' свят
има бедни и богати,
и трупа ти ще си пати,
гръмнеш ли се тъй от яд.
Туй, че този свят е лош
и куршум си заслужава
знае даже всяка крава.
Мигар го не знаеш йощ?
ПРИПЕВ: Не плачи и не тъжи, в въздуха цели се ти!
Никого не ще боли.
В въздуха цели се ти!
ШМИД:
Ако пък се ти косиш
що не всички са добрички,
то барем се поборичкай
с нещо да ги подобриш.
Вярно, злото, глупостта,
силни са, преобладават,
но затуй си заслужава
да си жив напук на тях.
ПРИПЕВ:
Ако толкова да стреляш ти е зора,
то цели се във небето без умора!
ОРАТОРА:
Съветът е добър, това признавам;
тъй пистолета пълен — празен става.
Ала небето възголяма е мишена
и трудно може да не бъде поразена.
ЖЕН. ГЛАС:
Но Шмид и нещо друго имаше предвид:
че никой няма при това да е убит.
МЪЖ. ГЛАС:
Добре, добре, но туй е слабо,
защото нам съвет ни тряб'а,
как от неволите да се спасим,
а тъй ний пак в мизерия стоим.
ШМИД:
Ами тогава много съжалявам,
но друг съвет аз просто не познавам.
А липсва нещо важно в нашта младост.
МЪЖ. ГЛАС: Какво ù липсва?
ШМИД: Ами, жизнерадост!
ЖЕН. ГЛАС:
Обаче има разни забавления:
кина и танци, оперети.
ШМИД:
Индустрии, да вкарват в заблуждение.
Но станали са ни адети.
Там ходиме от отчаяние,
че то, да сме щастливи, ум се иска.
МЪЖ. ГЛАС: Глупаци, значи, сме, без знание?
ШМИД:
Глупаци, или просто не ни стиска.
Тоз', който днес живее той е длъжен
да изпълнява свято своя дълг,
да се лишава без да бъде тъжен,
да не живей за себе си, кат' вълк.
МЪЖ. ГЛАС: Да се въртим неспирно в кръг, нали?
ЖЕН. ГЛАС: Ала защо? Какво ще променим?
ШМИД: Тъй трябва, инак пò ще ни боли.
МЪЖ. ГЛАС: Но 'къв е смисъла?
ШМИД: Така ще подобрим
живота мил на тези подир нас.
ЖЕН. ГЛАС: Но Вие казахте, че в никой час
съвсем добре не ще да бъде.
ШМИД: Така е, но ...
МЪЖ. ГЛАС: ... "професора" си прави гъдел
с кахърите ни ...
ШМИД: ... малко ще се подобри.
Не може ли в главите Ви туй да уври?
МЪЖ. ГЛАС: Аха, но вътъка изглежда рехав.
ОРАТОРА: За хората, Шмид, туй не е утеха.
Не че не мислят те за своите деца,
но туй не разведрява техните лица.
Безспорно, че добре звучи това,
но е далеч за тях, отвъд ровà.
А пък доброто, казахме, е малко.
ШМИД: Така е, колкото да ни е жалко.
ОРАТОРА: Те биха искали да е по-лек
живота им. Не виждате ли лек?
ШМИД: Май знам един.
ЖЕН. ГЛАС: Но говорете бързо! Как?
ШМИД: Ами, с ирония.
ЖЕН. ГЛАС: С ирония?
ШМИД: И още как!
ШМИД:
Не ми е лесно хор'та да опиша,
но не с омраза, а с ирония.
Изглеждаме кат' слезли от комикси,
и не с сърца, а с телефони, а?
Ний знаем: всички кръгове са кръгли,
а от дърво протезите пък са.
Английски още можеме да бъбрим
и се гордеем с туй като деца.
ПРИПЕВ:
Обаче, ако бе света квадратен,
и падаха глупаците в клозета!
Тогаз, без ни един човек, кат' златен
света ни щеше да'й, кат' в оперета.
ШМИД:
Акъла ни напира да изскочи,
понеже знаем толкоз много, че
и не разбираме го, между 'прочем.
Например: цепим косъма на две,
създаваме какво ли не с ръцете,
и туй, що се не мери, мерим ний,
но крушки във душите, инак, светят,
и само що се плаща се цени.
ПРИПЕВ:
Обаче, ако бе света квадратен,
и падаха глупаците в клозета!
Тогаз, без ни един човек, кат' златен
света ни щеше да'й, кат' в оперета —
на разни живинки за луда радост.
Но той е кръгъл, а пък ти — глупак!
Ала не се презирай, родно стадо —
с куршум се обеси, ти знаеш как!
ЖЕН. ГЛАС:
Е, общо взето, песента я бива.
Човек и с шутовщина се разсмива.
Но беше малко ...
ШМИД: ... не в целта. Май се изложих.
Бе твърде грубо, и по-фино може.
ОРАТОРА: Тогава кой да го смени? Кажете! Ето!
ШМИД: Оназ' жена от кафенето.
МЪЖ. ГЛАС: Шансонета.
ШАНСОНЕТА:
Щом тъй желаете. Аз песни разни знам,
и пея ги със удоволствие и плам.
Да вземем темата упомената веч':
от градовете да се махнем по-далеч,
защото мразим тез' казармени стени
и по простори ний копнейм и висини.
Таквиз копнежи са добре познати,
освен на нас, на хората богати,
със тази разлика, че който е с пари,
каквото иска може да си позволи.
Например, да отиде в планината
през зимата, за радост на душата.
ШАНСОНЕТА:
Седят те в гранд-хотелите.
Горите, то се знай,
са в сняг завити целите.
Седят те в гранд-хотелите
и пият своя чай.
Във смокинги облечени,
а вънка студ и мраз.
Сърничка скача пò-встрани.
Във смокинги облечени —
за пощата е час.
Обичат те природата,
затуй с колата пак
са тук, това е модата.
Но знаят я природата
от снимки цял рояк.
Или за спорт в хотелите
говорят със замах.
И с кожите, дебелите
излизат пред хотелите —
и връщат се у тях.
МЪЖ. ГЛАС: Обаче туй помага. Или не?
ЖЕН. ГЛАС: И после ... нещо да попитам искам.
МЪЖ. ГЛАС: Не може все с ирония, о не!
ЖЕН. ГЛАС: 'Ми да, не може вечно да се кискам.
Между смеха какво човек да прави?
ШАНСОНЕТА: Да се отчайва, според свойте нрави.
ШМИД:
В тез' времена не ни остава избор много;
утеха всеки търси — няма я, за Бога!
МЪЖ. И ЖЕН. ГЛАС: Добре, но как да сме щастливи пак не знаем.
ШМИД: Да скърцаме със зъби!
ХОР (ВСИЧКИ): Друго?
ШМИД: Да си траем!
ЖЕН. ГЛАС: Като че ли не ни измъчва нищо, а?
МЪЖ. ГЛАС: Но Боже мой, това е просто срамота!
ШМИД:
Не трябва думите ми да извъртате;
излиза тъй, че с някого ме бъркате.
Аз казах само: що да се надявате?
Тъй само свойто време пропилявате
безсмислено, понеже в клещи Ви държат:
града, държавата, завода, и домът.
Така че свиркайте си, просто тъй, на пук!
ЖЕН. ГЛАС: На пук? И туй съдбата ни ще промени?
ШМИД: Не е живота еклер с крем.
МЪЖ. ГЛАС: Това го знаем.
ШМИД: Аз също. Но защо да циврим кат' жени.
Да устояваме, като че ли нехаем.
Ей тъй, на пук!
ЖЕН. ГЛАС: И тъй ще мръднем ний напред?
ШМИД:
Не баш напред, но ще сме в ред!
Не е кат' шоколад живота тук,
ала да устояваме, на пук!
ХОР: На пук!
ШМИД:
Така живота ни не се променя, но
променяме се ний, оттам и той, ведно!
Не стойте като лъвове във клетка!
Боксьорите си имат поговорка,
полезна'й тя за наш'то време гòрко,
и често ни помага, в крайна сметка.
ЖЕН. ГЛАС: И тя гласи?
ШМИД: "Еднакво твърд бъди
когато тебе удрят, или удряш ти!"
МЪЖ. ГЛАС: Че със какво тя толкоз ни помага?
ШМИД: С туй, че в живота тя е мощна тяга.
ШМИД:
Всеки, кой в живота си се провали,
а живота му е тъй типичен,
мисли: туй е края на света, нали?
И готов е веч' да се капичне.
Всички планове превръщат се в мечти,
тъпче той година след година
все на същото местò и трий пети,
гордостта си унизено сринал.
ХОР: Ала,
ако вместо вечно той да плаче:
"Ах, туй смаза ме кат' с чук!"
Значи,
вместо плач, той лозунга да тачи:
"Ще живея пък, на пук!"
ШМИД:
Или, на разходка тръгва вечерта,
и зад хиляди прозорци свети,
но със нищо не крепи го мисълта,
че и хората зад тях са клети.
Знае, че не е той изключение,
впримчени и другите са яко,
но не носи му туй утешение,
и света кълне наред, глупака.
ХОР: Ала,
ако вместо вайкане смутено:
"То живот веч' няма тук!"
Значи,
вместо туй, да викне убедено:
"Ще живея пък, на пук!"
ШМИД:
Ролята играйте Вие без кураж,
а пък и пиесата е слаба.
Щастието виждате като мираж,
и го търсите кат' сляпа баба.
Всеки се отчайва бързо в тоз' живот
и следи как вехне и угасва.
Тъй умира той прижùве — този ход
на живота груб съвсем не пасва!
ХОР: Ала,
щот' не е от шоколад живота,
то бъди ти като бук!
Значи,
да го кажем всички и с охота:
"Ще живея пък, на пук!"
ЖЕН. ГЛАС:
Е да, кога такива песни пеем,
и то във хор, щото сами не смеем,
това, разбира се, ни впечатлява,
и казваме си "И със Шмид тъй става".
Но сутринта, кат' чуеме будилника,
не знам дали таз' мисъл ще е силната.
МЪЖ. ГЛАС:
Тогава ще вали, или за работа ще бързаме —
ще гониме трамвай, че надницата си да вържеме.
ЖЕН. ГЛАС: Тогава работата ще е наш'та същност.
МЪЖ. ГЛАС: А вечерта ний уморени ще сме в къщи.
ШМИД:
О, Ваш'те болки как са ми познати!
Как всеки иска да избута своя срок.
Желанията за промени ще препратим
към политиците, или към Господ Бог.
Ала така не става, тоз' въпрос е личен.
МЪЖ. ГЛАС: По дяволите! Туй на проповед прилича.
ШМИД: Която няма много да Ви навреди.
ЖЕН. ГЛАС: И аз кат' се оправя, всичко ще се нареди?
ШМИД:
По този начин пак се в кръг въртиме —
щом на съдбата гледаме като на виме.
Така не става.
МЪЖ. ГЛАС:
МЪЖ. ХОР:
Ний страница печална сме
и Бог над нас не бди.
ЖЕН. ХОР: Ни средства имаме в ръце.
МЪЖ. ХОР: Ни цел, що да следим.
ЖЕН. ХОР:
Живеем ний, за да печелим.
Асфалт и къщи вече никнат вред.
МЪЖ. ХОР:
И плюнем ли, пак ще оцелим
машини — и в съня с'са сврели.
ОБЩ ХОР: Щастлив е този, който млад умре.
ОРАТОРА:
ШМИД: Мислù за тез', що идват подир нас!
ЖЕН. ХОР:
Голяма маса ние сме,
в излишък се плодим.
МЪЖ. ХОР: Най-евтината класа сме.
ЖЕН. ХОР: Но накъде вървим?
МЪЖ. ХОР:
За други ние се стараем,
ала за тях кат' въздух сме, надут.
ЖЕН. ХОР:
Живота с нази си играе,
смъртта докле се нейде мае.
ОБЩ ХОР: Понеже бедни сме и все в банкрут.
ОРАТОРА:
ШМИД: Мислù за тез', що идват подир нас!
МЪЖ. ХОР:
Ний храниме се с ядове,
обличаме се с тях.
ЖЕН. ХОР: А времето не стига все.
МЪЖ. ХОР: Какъв е наш'ят грях?
ЖЕН. ХОР:
В заводите стареем ние,
градът расте, ний сдаваме съвсем.
МЪЖ. ХОР:
И смелостта ни веч' се крие,
и любовта ни някой сви я.
ОБЩ ХОР: И кой ни пита искали ли сме?
ОРАТОРА:
ОБЩИЯ ХОР:
Хей, Шмид! Отговорете! Питат Вас.
ШМИД: Мислù за тез', що идват подир нас!
ШМИД:
— — — — —
ВТОРА ТЕТРАДКА
Ерих КЕСТНЕР
СТИХОВЕ
Оригиналът е от:
E. Kästner, "Die Zeit Fährt Auto", Verlag Philipp Reclam Jun., Leipzig, DDR
Превод 2004
— — —
За проблема с Фюрера
Когато Бог, във първия уикенд
света огледа и видя, че е красив,
потри ръце доволен в тоз' момент
и възгордя се, че е тъй трудолюбив.
Със гордост Той на своята Земя откри
туберкулоза, Стандарт Ойл, оръжия,
и от Германия отлакване, уви:
"Защо без Фюрер ни остави, Боже, а?"
Е, Господ се стъписа, то е, значи, ясно.
"Любими мой народе", рече, "няма как!
Без Фюрер ще сте, щот' не мога аз всечасно
да претворявам. Чао. Ще се видим пак."
И тъй стоиме ний без Фюрер, и сами
в световната история блуждаем.
Но: трябва всичко след това през тез' очи
да гледаме, за да го разпознаем.
(1932 г.; стр. 24)
Един стар цитат
Един църковен пастор словоохотлив
веднъжка сподели със мен кат' с брат:
"Ако Христос, спасителят ни, беше жив,
Той днеска щеш' да стреля с автомат."
О, знай ли някой този пастор где живее,
че много ми е нужен този мъж.
Потеглил още утре бих, да знаех где е —
за да го шамаросам бар' веднъж.
И трябва даже всички на опашка
да се редим за нашия шамар.
Какво, туй виждало Ви се апашки?
Е, вярно, тъй е, но е все пак цяр!
- - -
И не мислете: туй е само фраза,
измислици, и никой по света
не вярва в нея. О, тя е зараза,
и като тъй съвсем възможна, да!
(1929 г.; стр. 28)
Другата възможност
Ако войната ние бяхме
спечелили със щурм, с могъщ напор,
тогаз' кат' в лудница ний щяхме
в Германия да сме, ил' кат' в затвор.
Нас щяха кат' дивашко племе
да ни опитомят така,
че пред сержант, по всяко време,
да козируваме с ръка.
Ако спечелили я бяхме,
тогава щяхме не сал докат' бдим,
а и в леглата, докат' спяхме,
ръце по шевовете да държим.
Жените по дете в година
да раждат щяха, точно, в срок,
че за любимата родина
кръвта е кат' доматен сок.
Та, ако бяхме победили,
то Господ щеш' да'й немски генерал,
и наши — вси небесни сили,
и всеки поп в пагони би блестял.
Да имаме ний щяхме Кайзер,
защитни ровове встрани,
за граници, на всеки шмайзер,
и ... шлем вместо глава, уви!
Ако войната бяхме ние
спечелили, тогаз бодлива тел
отвреде щеше да ни скрие.
И всеки мъж — войник, с ум на петел.
И тъй кат' само със топове
не се печелят битки, то
с приплода щяхме д'сме готови,
щом трябва пушечно месо.
Съзнанието будно щяхме
да оковем в вериги ний навред.
И тъй нататък — просто страх ме'й!
Ако спечелили я бяхме.
Но я загубихме, за наш късмет!
(1930 г.; стр. 32)
Кубически километър стига
Един математик, но името забравих,
веднъж бил казал, че е време, май, дошло
един порядъчен сандък да се направи,
и там да турим цялото човешко зло.
И трябда да е тоз' сандък по километър
надлъж, нашир, и също във височина.
След туй да го напълним трябва, вместо с етър,
със хората (към два милярда) по света!
Та ако, рекъл, всичко правилно измерите,
и всеки, до човек, във него се набута,
остава да го пуснете във Кордилерите,
във някоя дълбока падина прочута.
И тъй ще сме спасени от съблазни
във тоз' пакет, по километър на страна;
и водорасли ще прорастват разни,
и пясък ще се стели в таз' дълбочина.
Над градовете волни птици ще кръжат,
над градовете толкоз щумни èдно време,
че хората във Кордилерите лежат.
Ала на никой няма вече да му дреме!
(1932 г.; стр. 34)
Подслушана алегория
A: Всичките камъни на пирамидите
могат да легнат къдет' ги стоварят,
'щото приличат си, само че нижните
камъни винаги пò ги товарят.
B: Ваш'то съчувствие прави Ви чест,
ала отгоре да са всички искат.
Може би чули сте Вие протест
от тез' отдолу, че все ги притискат?
A: Да де, но няма ли във такъв случай
по добре да'й да обърнем нещата
и пирамидата с връх да забучим?
Туй ми се види нетрудна задача.
B: Ала тогава тя ще се разпадне,
и тез' отгоре ще се стъркул`ят.
И кат' нападат кой както му падне
пак пирамида те ще съградят!
A: Но щом кат' хората, ах, не, простете,
щом като камъните се разбъркат,
то най-отдолу — сами преценете —
мажоритета стои. Или бъркам?
B: С туй съм съгласен аз, туй е разумно.
Геометричният образ е правилен
Значи остава ...
A: Какво?
B: Е, по-умно
е пирамиди в'обще да не правиме!
(1930 г.; стр. 46)
Девиче оплакване
Живеем на четвъртия етаж, във заден двор,
под мишниците вече първи косми имам,
и брат ми пуска ми ръка, чак виждам с него зор,
и щ'съм на четирнайс'т кат' мине тази зима.
В една едничка стая спиме ние всички,
че в другата сме пуснали млад господин.
Ах, като някой граф облича се тоз' чичка,
и бута ми чат-пат по лев — виж 'къв съм фин!
На мен учителят ми Гюнтер ми допада.
Кога физическо играйм сме ний така
облечени, че хвърля поглед той с наслада,
ала най-често върху моите бедра ...
Ако на Гюнтер стаята си дали бяхме
не бих приела ни стотинка аз, о, не!
В съседни ний легла да спиме кротко щяхме
и щях да имам шест по поведение.
Кога аз блейкам през прозореца навънка
без някакво особено желание,
то на фенера долу хвърлям някой плюнка.
И брат ми 'ко е тук — пра'йм състезание.
Кога сама съм, то за любовта аз чиста
чета във Библията случки стари.
А вчера майка ми дори не каза нищо,
кога над туй занятие ме свари,
при все че винаги да знай що правя иска,
и след това раздава тя шамари.
(1928 г.; стр. 64)
[ Заб. на прев.: Е, накрая това стихче излезе много нравоучително, но то сигурно е съответствало на духа на 30-те години на миналия век и на една Германия. Не това, обаче, привлече вниманието на преводача, а неподправения тийнейджърски жаргон, който той се надява да е останал добре предаден. ]
— — — — —
ТРЕТА ТЕТРАДКА
НЕМСКИ ЕПИГРАМИ
Оригиналът е от:
"Deutsche Epigramme aus vier Jahrhunderten", herausgegeben von Anita und Walter Dietze, Verlag Philipp Reclam Jun., Leipzig, DDR, 1985.
Превод 2004
— — —
Георг Рудолф Векерлин (стр. 5)
За смъртта на хер Шлунд
Хер Шлунд си легна трезвен вчера,
и затова напусна го душата.
Но ако беше пил без мера,
то сигур щеш' да кърти на кревата.
~~~~~~~~~~
Мартин Цайлер (стр. 10)
За човешката поквара
Понеже рядко някой чини
за мен са хората кат' дини —
в дузини трябва нож да втъкнеш,
дорде на свестен се натъкнеш.
~~~~~~~~~~
Паул Флеминг (стр. 13)
За лекаря
Лекува всички лекарят, в това е цар,
ала за свойта смърт, уви, не знае цяр.
~~~~~~~~~~
Даниел Георг Морхов (стр. 32)
За един оратор
Ти толкоз хората въ'душевяваш,
че чуят ли те, бягат те и се спасяват.
За обществените длъжности
Понеже бремето на службата е твърде тежко,
затуй "магарета" го носят — туй е тъй човешко!
~~~~~~~~~~
Христиан Хофман фон Хофмансвалдау (стр. 37)
Епитаф на алхимика
Аз алхимик бях, търсех с дни и часове
изкуството смъртта да победя.
Що търсех не можа да ми се отдаде,
туй, що не търсех, стана, за беда.
~~~~~~~~~~
Георг Грефлингер (стр. 44)
Привидно противоречие
Когат' се караме не стига ни ни къща, ни палат,
кога се любим пък устройва ни и сал един креват.
Основание за търпеливост
Аз твойте присмехи посрещам кротко и без злъч.
Защо магарето да съдя, дето хвърля къч?
~~~~~~~~~~
Ангелус Силезиус (стр. 45)
Колко много Господ ме обича
Аз знам, че Господ ме обича толкоз, че без мен
Той в миг предал би Богу дух — в това съм убеден!
Не търси причината
Не пита розата защо цъфти, но сигур трябва.
Тя прави го от само себе си и с туй ни грабва.
За човешкото величие
Щом Господ нашите души прибира, значи
Той хората цени високо и ги тачи.
~~~~~~~~~~
Даниел фон Чепко (стр. 49)
Познай себе си
Ти себе си познай, че кой това го може,
той и надхвърля себе си — 'ко се наложи.
За човешкото призвание
Как жалко е ти кат' човек сред хора да живееш,
но да надскочиш в теб
~~~~~~~~~~
Христиан Грифиус (стр. 50)
Разни магии
Възвеличава Омир чудесата на Цирцея,
че тя герои славни прави на свине.
Но наш'то време е далече по-напред от нея,
щом кат' прасета за герои ги зове.
~~~~~~~~~~
Христиан Вернике (стр. 66)
За един храбрец
Защо се сърдиш кат' ти казвам пак,
че необмислено се впускаш често в бой?
Признай ми само туй, че си глупак,
и ще те считам аз
За венчалните халки
Попитали един: защо отляво
халките носят се, при все че дясната ръка
би трябвало в живота да ни води — нал' така?
"Че кой пък по заслуги получава?"
~~~~~~~~~~
Готлиб Зигмунд Корвинус (стр. 77)
На девойката с трапчинка на бузата
По божията милост носиш ти
трапчинка малка на брадичката прекрасна.
О Боже, ти молбата ми сбъдни:
да хлътна скоро в твоята "трапчинка" тясна!
За прозявката ми
Когат' прозявам се ти казваш, че щ'те глътна,
но обещавам ти: ще бъдеш непокътнат.
Дори да можех щеше много да ме'й срам,
защото знаеш ти, че
~~~~~~~~~~
Йоахим Бекау (стр. 79)
Мъжът е господар
Стопанин пийнал във огнището свали се.
Слугинята "На помощ", викна. — "Засрами се!",
съпругата отвърна, "Що за маниери! Спри!
Той господар е, и където иска там ще спи!"
~~~~~~~~~~
Фридрих фон Хагедорн (стр. 81)
За добрите дела
Кой ще надмине този, що за зло, добро раздава! —
Приятел рядък, кой да го признай не се решава!
Елена и Менелай
При Менелай завърна се Елена
и рече тъй, с главица преклонена:
"Лиших те аз от моето порочно тяло,
ала душата ми за тебе е, всецяло".
Отвърна той: "Приемам туй, но знай тогава,
че твоята по-лоша част за мен остава."
~~~~~~~~~~
Абрахам Готхелф Кестнер (стр. 90)
Предимството на мъдростта (по Хораций)
Богатства, сладостни неща, имоти,
чрез мъдрост да постигнеш е за смях.
И що тогаз над нея да се пòтим? —
Ами, да свикнем да живейм без тях!
~~~~~~~~~~
Йохан Вилхелм Лудвиг Глайм (стр. 99)
Един въпрос
Защо тъй малко умни хора бродят по света?
Защот' е тъй удобно да си глупав, че дан' си е срамота!
За счупената лула
Мавзолеи, храмове, дворци и пирамиди —
всичко се разпада, става всичко прах.
Времето на нищо не прощава, ах!
И лулата ми се счупи, да му се не види!
~~~~~~~~~~
Готлиб Конрад Пфефел (стр. 137)
Подслушан разговор
— Акулата налапва, тъй съм чувал,
човека цял, с устата си могъща.
— Така е, ала стига си умувал!
Министър някой, цял народ поглъща.
Драконът
Един мъдрец, видял в Китай тълпи
пред статуя на дракон да се молят,
продумал тъй: "О Боже, ти прости
заблудата им, те с добра са воля.
И благодарен даже им бъди,
че на човек не щат да те престорят!"
Емилия
Емилия, подтиквана от майчина любов,
притиска до гръдтта си своя пудел мил със плам.
Та питам се: "Не е ли туй лечебен метод нов? —
Часовникът
"Часовникът ти, лельо, изостава." —
ù казал Макс — "Аз хващам се на бас!".
"Какво, момче? Грешиш! Щото тогава,
защо сверявам го на всеки час?"
Фрагмент от една проповед
"О да, повярвайте ми, мили братя,
животът ни кат' сън дълбок върви.
Ний лягаме си здрави във кревата,
и мъртви се събуждаме в зори."
Картината
Разглеждаше един мъж във музея
картина с дявол, сграбчил някакво момè.
"Охо", възкликнал той, "таз' дулцинея,
'ко беше мойта, щеше да го издере."
Осуетена сватба
Един мъж искаше на Тулия ръката,
ала от туй не бе тя никак поласкана.
"Не ща го!", рече, "Ах, тежко на мен горката,
но като мама аз девица ще остана!"
Пастор Дунс
Едва изкрякали за трети път петлите,
ала Светия Петър се пробудил в миг.
Така ни кряска дълго пастор Дунс в ушите,
но не видя той ни един събуден лик.
Добрият княз
"За доказателство, че съм добър баща
аз на народа си", Добрият Клавдий рече,
"със скиптъра да Ви командвам веч' не ща." —
И затова си пръчка жилава отсече.
~~~~~~~~~~
Христиан Готлиб фон Мур (стр. 144)
За жената с дълъг нос
Тя много искаше да я целуват,
но с този нос — мъжете все умуват.
~~~~~~~~~~
Христиан Август Феере (стр. 167)
Малкият лъжец
Туй малко бебе само погледнете —
с каква невинност то крои измама!
Ръчичките протяга си и двете
във страстен порив към мъжа до мама
и кряска с дива радост: "Тати, моят тати!" —
С такъв лъжец светът тепърва ще си пати!
Трезвият Ханс
На Ханс моралът може малко и да куца,
но инак често трезвен ходи той.
Например днес, преди следобедна закуска,
за трети път е трезвен тоз' герой.
~~~~~~~~~~
Йохан Хайнрих Фос (стр. 178)
Моят бръснар
Бръснарят ми си пада особняк
и тъй старателно, прецизно, бръсне, значи,
че втората страна обръсва чак
когато първата се пак с брада затлачи.
~~~~~~~~~~
Готфрид Август Бюргер (стр. 180)
За магаретата и славеите
Някой магарета чувам, че искат
славеите като тях да товарят
с тежки чували и тъй да притискат,
че да ги видят тогаз как ще сварят
песни да пеят. Добре, но пък казват,
че тези птички в'обще не пледират
с песни магаретата да изказват
туй, що в душата си и не разбират.
Утеха
Кога те хулят разни зли езици,
в утеха своя мойта мисъл чуй:
на зрели плодове летят осите,
и завистника хубавото плюй.
~~~~~~~~~~
Август Готлоб Еберхард (стр. 189)
На Диндонета
Аз осмелих се сал един единствен път
с целувки сладките ти устни да покрия.
Но ти отвори ги, разбрах ти аз умът,
и любовта ми изпари се — що да крия?
~~~~~~~~~~
Август Фридрих Ернст Лангбайн (стр. 228)
Пролетен разговор
А: Поръси ли земята малко топъл дъжд,
глава надига, що е в нея, изведнъж.
B: Ах не, не думай! Лоша вест ми казваш ти,
че с бож'та помощ съм погребал две жени.
За късмет на бръснарите
Туй, че на евините дъщери
не им растат като на нас бради
е, мисля си, голям за нас късмет,
че както бъбрят те цял ден подред
би трябвало да си магистър по магия,
за да не ги порежеш ни веднъж — нали, а?
~~~~~~~~~~
Герхард Антон фон Халем (стр. 230)
За предопределението и свободната воля
— Защо се караме за щяло и нещяло
вместо да се зачитаме взаимно?
— Навярно би било това добро начало,
най-малкото изглежда туй разумно.
Но глупостта ни е от Бог определена,
наред със свободата да е изявена.
За слабия и силния
Слабакът често изтъпанчва се отпред
и почва силния да хули и одумва,
че ако той не го оплюе — де късмет
и за слабака да се каже някой дума?
~~~~~~~~~~
Йохан Христоф Фридрих Хауг (стр. 242)
За едно противоречие
Туй, че преди със основание
твърдях: "той е талант", а днеска "не" изричам,
не е беда, щот' критиката си прилича
по туй със всяко завещание,
че всяко следващо предишното отрича.
Фрагмент от домашен разговор
"Ах, дявол да ме вземе, ако е лъжа
барем едничка дума" — рече Мима.
"Ех, как бих искал" — промърмори тъй мъжа —
"да бе излъгала сега, любима!"
Основание за подобрение
А ето как пиянството един мъж победил —
кога лика на своята съпруга раздвоил!
От един разговор
— Ах, как се радвам да те видя, щото чух,
че бил си уж починал, друже мой!
— И аз се радвах много като чух тоз' слух.
За каляската на граф Y
Шест коня впрегнати отпред са
в луксозната каляска.
Сал чет'ри щяха хубавеца
да теглят без каляска.
Лоша съдба
Жена ми тъкмо се спомина и в тоз' миг
получих протестиран вексел аз тогава.
Защо все нещо щастието помрачава?
~~~~~~~~~~
Фридрих Рюкерт (стр. 263)
Стара поговорка с нов смисъл
Във виното се истината крие;
което ще рече във наши дни,
че трябва да си поркан да разкриеш
ти истината някому в очи!
Естествено сравнение
Съзнанието е в човека спотаено
тъй както в кремъка се крий искрата;
тя не изскача сам сама, и непремено
да го помлатиш трябва по главата.
~~~~~~~~~~
Алоис Блаумаер (стр. 266)
Превръщения
Ако се чудиш как таквоз нищожество
кат' гъсеницата ни дава пеперуда,
не се чуди, че то и друго същество,
жената т.е., буди същата почуда —
измъквайки се от леглото като гъсеница
и с малко грим превръщайки се в първа хубавица.
~~~~~~~~~~
Франц Грилпарцер (стр. 268)
Юбилей
Тоз' мъж се'м'сетгодишен юбилей празнува,
ала от седем нанатам си съществува
кат' кръгла нула, и затуй сега я взе
и като я дописа — стана седем'се!
~~~~~~~~~~
Игнац Франц Кастели (стр. 271)
Женска молитва
Не мога повече да трая
сърдития глупак;
тъй би ме вчера, че не зная
кога ще седна пак.
О Боже, помогни ми раз
и разреши туй дело,
вземи един от нас, а
оттеглям се на село.
Защита от ударите на съдбата
A: От ударите на съдбата,
що сипят ми се на главата,
ме само добродетелта опазва.
B: Но тънко се обличаш, се оказва.
~~~~~~~~~~
Хайнрих Хайне (стр. 276)
Естествено явление
Едно момиче на брега стои,
въздиша, гледа във захлас и трепет
как Слънцето не мож' да устои
и пада, сякаш някой го'й утепал.
Госпожице, вдигнете си главата!
Тоз' фокус стар е, като този свят:
то крий се тука просто зад Земята,
а после пък изскача изотзад.
Странен ефект
Когато свойте болки Ви изплаквах
прозявахте се Вие отегчен.
Но с Вас кат' се заех — не го очаквах —
уста отворихте Вий озлобен!
Особена среща
Разбирате ме Вие рядко,
аз също рядко Вас, във този миг.
Но щом пързулнеме се гладко
в калта — намираме си общ език.
~~~~~~~~~~
Паул Хейзе (стр. 305)
За жените
О мъж, пази се, и на тези дето сриват
жените с думи лоши нямай вяра,
защото лошите далеч по-лоши биват,
добрите пък — в доброто нямат мяра!
Трудна оценка
Не всякоя жена за всеки мъж подхожда,
не всяка може точно да го оцени.
А някоя пък, колкото по-лоша мож' да'й,
е толкоз по-добра от другите жени.
Хитър метод*
Да бъдеш храбър значи да изглеждаш жалко
в очите на жените, да си като прах.
Те мислят си, че щом акъла ни е малко,
то и загубили сме си го зарад' тях.
[ * С донякъде подобен смисъл е латинската поговорка: Ars est celare artem, която казва, че "Изкуството е в това да криеш изкуството". ]
За песимиста
Защо ли тоз' човек ругае
тъй безпощадно целият ни свят?
Нима изобщо той не знае,
че е света и с благинки богат? —
Ами, той знай, че ... ако плюе в обща купа,
то ще излапа сам останалата супа!
Най-лошото
Най-лошата от всички е бедата,
коят', освен че къса ни сърцето,
наред с това троши ни и главата.
За смелостта да бъдеш страхлив
На някой кожата им толкоз им е мила,
че мигом хукват за да я спасят.
Как може хората да имат толкоз
,
че целия си страх да изразят?
За женското внимание
Не се отчайвай, ако твоята жена
разсеяно те слуша, апатично.
Тя мож' да не разбира цял'та същина,
но е погълната от твойта личност.
~~~~~~~~~~
Макс Калбек
(стр. 319)
Епитаф за един съпруг
Съпруг добър погребан е в туй мèсто.
С мълчание го почете.
Едно око затваряше той често,
докле затвори ги и двете.
~~~~~~~~~~
Ото Банк
(стр. 323)
Човешко съчувствие
Малцина виждал съм, що кат' тревички
безмълвно срещат ударите на съдбата;
но със търпен'е християнско всички
бедите срещат на ... съседа и събрата.
~~~~~~~~~~
Лудвиг Фулга
(стр. 327)
Научен диспут
Първи си косата раздели на път,
и доклад написа, та сма`я светът;
втори свойта сбра я и назад я среса,
и нарече онзи пречка за прогреса;
на въпроса трети книга посвети —
че ония бùли с падащи коси.
Късмет или напротив
Има и таквиз роднини,
дето лесно мож' да се забравят,
ако бар' веднъж в година
на обидени те не се правят.
~~~~~~~~~~
Оскар Блументал
(стр. 331)
За случайното и необходимото
Ах, случаят е само дреха, маска,
ала необходимостта ни тласка!
Съображение за обмисляне
Да си мормон уж нè е никак зле,
и някои мъже ги облазяват.
Но имат си и те едно гайле —
че се и тъщите увеличават.
Случва се
Тя ме целуваше така омайно,
в прегръдките пращяха мойте стави.
Тя много ме обичаше, безкрайно —
дордето ме накрая изостави.
Двойнствено възражение
За някой опери се туй отнася,
че музика и текст са гола вòда.
И дòкат' текста в дрямка те унася,
то музиката буди пък народа.
~~~~~~~~~~
Арно Холц
(стр. 336)
За една известна максима
"Всяка гениалност е много старание."
— Е добре, това аз вземам под внимание,
но освен това то чуйте туй от мене:
само със старан'е се не става гений!
Бъди послушен!
Би ли си махнал ти мръсните лапи
от моя сандвич, че ще те ухапя!
За теб — потта, а парите — за мен;
Бог тъй е казал, бъди примирен!
Знам, че негодник си ти, ала моля —
бира с картофки си хапвай на воля!
*
[ * Тук явно се има предвид, че бира с картофки има и за най-бедните; е, то така беше и у нас, но откакто дойде демокрацията не е баш така. ]
~~~~~~~~~~
Йоахим Рингелнац
(стр. 340)
Не е логично
Бе нощ студена, още звездноярка,
часът бе три, морето северно бе, да.
И носеше се — кат' перце от ярка —
самотен ... косъм, суахилски, от брада!
Естествено, поставих си въпросът:
при звездна нощ, във три, край Категат,
какво ще търси суахилски косъм?
Но логиката ми отказа, брат!
Навред
Чудесии са от вси страни.
И живот навред кипи.
И в чорапите на леля ми,
и къдет' се закрепи.
Тъмнина навред цари.
Стават татковци децата.
А пък нейде по Земята
някой да живей се умори.
Ала вечността цари.
Охлювът не е юнак,
хич не му завиждай!
Цопнеш ли го във коняк
бели мишки вижда.
Весело плискат вълните
Весело плискат вълните в потока,
слънчеви зайчета скачат по тях,
ала във същата тази посока
камъче щръкнало, малко, съзрях,
плачещо сякаш, със мокри страни —
щото възпира добрите вълни!
~~~~~~~~~~
Ерих Кестнер
(стр. 353)
Въпрос на смелост
Кой би могъл връхлитащите влакове да спре? —
Поникналото между релсите цветче!
За младата дама пред погребалното бюро
Съглеждам често млада дама да се спира
баш пред витрината на б`юро погребално.
Що гледа вътре, а да влезе не напира?
Какво ли търси тя във туй место печално?
Ковчег да си избира — хич не ми изглежда.
Не проумявах нищо, всякаква надежда
да разбера оставих, докато ме осени:
госпожицата ... шапчицата си оглежда —
добре ли ù стои, ил' килнала се е в страни.
Да не го приукрасяваме
Преди децата нещичко да наследят
родителите трябва те да погребат.
За творческите заблуди
Заблудите могат да бъдат полезни,
но да се прехвалват не бива.
Далече не всеки сред морските бездни
Америка нова открива.
In memoriam memoriae
(в памет на спомените)
Ах, спомените странно нещо са,
преобразяват чувствата ни чак —
'га нещо хубаво забравя се кося,
'га лошо пък забравя чувствам се глупак.
Надпис на църковно гробище
Кой таз' табелка си направи труд да прочете,
то паметта на легналите тук да почете,
които прùживе съвсем не са мислùли
по-рано да умрат отколкот' са мислùли.
Съчувствие и перспектива,
или умозренията на едно дърво
Аз тук стоя, дърво съм, и роптая,
че улицата, всяка къща, стая,
са тъй огромни и не го туй проумявам.
О Боже, дребните дръвченца в края
на таз' алея аз как само съжалявам!
За антропологията и жаждата за познание
Какво за людоедите ний знаем?
Дали ядат ни те как подобава?
Със нож и вилица? — О не, гадаем.
Ами дали пò търсят те тогава
такъв, месата дет' му се подават,
или пък фин, та чак изпосталял?
Тъй малко знаем, че направо ми е жал!
Дефиниция на славата (от френски)
Какво е славата, че без умора
да сме сред малкото такива се стремим?
Ами, да ни познават много хора,
които да познаваме не се морим.
Паметна табелка (Германия 1938)
Тук бе убит човек, кой силно вярваше в човечеството.
Но бе по-глупав от това що разрешаваше се от полицията на отечеството.
~~~~~~~~~~
Ойген Рот
(стр. 361)
Лесен изход
Човек кой чувства срам, макар и несъзнателно,
от действията си, ако е откровен,
приема лесно, че за него е желателно
чак толкоз с себе си дан' бъде откровен.
Не съвсем според поговорката
Човек почти не го боли,
че няма рози без бодли.
Но чувства се като извозен,
че пълно е с бодли без рози.
Лоши времена
(1933 - 1945)
Човек, кой бързи действия не взема,
си казва: ще му мисля, като дойде време.
Но трябва да се'й уморил от чакане
при туй безвременно, безсмислено протакане.
Слаба утеха
Човек си мисли, че сал в неговия град
е пълно с лумпени и к'ва ли още гад.
Уви, заблуда'й туй, във всякоя държава
е пълно със таквиз, но той не ги познава.
Между времената
Един живей със сетни сили
във свят, какъвто няма вече,
а друг напред пък се'й изсилил
и в бъдещ свят живей, далечен.
~~~~~~~~~~
Ерих Вайнерт
(стр. 363)
Нещо абстрактно
Във този гроб се намира, значи,
една неосъществена културна задача,
която надхвърляше нашите възможности
във мащаби направо безбожностни.
Тук лежат нейните кости.
Идвайте ù понявга на гости!
Идиотите
Решиха лудите, във лудница една,
парламентарни избори да правят.
И взеха лафове да си разправят.
И знаете ли в крайна сметка що станà?
Ами, спечелиха големи квоти
баш най-неизлечими идиоти!
Което и показа пред света,
че лудницата бе на висота.
~~~~~~~~~~
Бертол Брехт
(стр. 369)
За тежкото време
Ти пушиш, плюеш се, пиянстваш кат' прасе.
Или се хилиш като луд, или задрямваш тих.
Зъбът на времето неспирно те гризе.
Ти пушиш, бълваш злоба, или ... пишеш някой стих.
За градовете
Под тях текат помийните води.
В тях няма нищо, пушек вие се над тях.
Ний бяхме там, не ни се услади.
Избягахме; те сриват се, ще станат прах.
~~~~~~~~~~
Ханс-Георг Щенгел
(стр. 392)
Под нивото
Хер Шмид не е добър поет, което
е тъй, при все че пише с лекота
и всеки го разбира, ала, ето:
не го издига туй на висота.
Въпрос на възпитание
Един възпитан мъж не пита нивга мете-
-'ролога: "Времето за утре ни кажете."
О не! Той пита с такт, с прилична поза:
"Каква е утрешната Ви прогноза?"
Уклончив отговор
Попитал Бог веднъж: "Кажи, Адам,
света от мен създаден как намираш?"
Отвърнал демагогски той: "Ах, де да знам?
Въпросът Ви, о Боже, не разбирам.
Пък и как мога аз да съдя сам?"
— — — — —
ЧЕТВЪРТА ТЕТРАДКА
Вилхелм БУШ
СТИХОВЕ
Оригиналът е от:
Wilchelm Busch, "Zwiefach sind die Phantasien", Verlag Philipp Reclam Jun., Leipzig, DDR, 1972.
Превод 01.2005
— — —
(стр. 9)
Среща с просяк
Веднъжка просяк срещнах млад и здрав,
но тъй като съм с милосърден нрав,
подхвърлих му една монета,
която бе добре приета.
Обаче хич не бях готов
да срещна в него философ,
защот' туй никакво човече
ей туй пред мен тогаз изрече:
"Вървете си! Не ща да Ви благодаря,
понеже, както Ви пресметнах,
сте умен мъж, и като тъй добре разбрал,
че давате ми от суетност".
Момичето и розата
Тъй рече розата на младото момиче:
"О, как благодаря ти аз и те обичам,
за туй, че ме притискаш до гърдите
и гледаш ме с очи с копнеж пропити!"
Момичето отвърна: "Розичке добра,
аз те харесва много. Що да крия? Да!
Ала недей да си въобразяваш —
аз те обичам, щот' ме украсяваш!"
(стр. 23)
Старият ловец
Ловецът стар, Ханс Пастерас
в гората се отправи;
улучи там един бекас
и в къщи го достави.
Кога опече го на грила
от мъка щеше да се скапе,
че мириса го тегли с сила,
но той пък ... няма с 'кво да хапе!
"Уви!", въздиша тежко той
и сълзи кротко бърше.
"Носа ми още е герой,
но с зъбите се свърши!"
Да възпейм, деца
Да възпейм, деца, и славим,
всеотдайно и без завист,
ний носа на чичо Каспар,
който радостни ни прави.
Беше той кат' нежно цвете,
натурална чудесия,
но поливаше го чичо
щедро с вино и ракия.
Тъй че скоро забеляза
как набъбва тази пъпка
и червена роза става,
бавно, стъпка подир стъпка.
Всички рози са с бодлички,
ала тази не боде;
само снопчета мънички
с черни косми има, две.
Цветната ù пъпка носи
ароматна одисея —
иде туй от енфието,
цветния прашец за нея.
Често в някой ведна утрин
мораво синей се тя,
и кат' перла на върха ù
блясва капчица роса.
И докато други рози
вехнат зиме от студа,
баш тогава наш'то цвете
аленее пред света.
И затуй те славословим,
чичо Каспарови нос,
що цъфтиш по всяко време,
и дори сред тъмна нощ.
Преди и сега
Преди, когато нямах опит,
и скромен бях и без заслуги,
аз почитта си преподнасях
на хора други.
Сега, излязъл веч' на паша,
и срещайки телета всеки ден,
започнах да целя основно
аз само мен.
(стр. 32)
Виждах те често
Аз виждах те във ярък ден,
сред ромона на птички,
кога бе твоя лик червен
от слънчеви стрелички.
И в лунна нощ те виждах аз,
кога ухай жасмина,
а ти сребрееш във контраст
на тъмната картина.
Обаче при това се сещам,
че не за гледане мечтая,
ами дъха ти да усещам
на свойте устни аз желая.
(стр. 36)
Важните въпроси
Ти беше още мъничко момиче
на осем-девет беше по туй време,
и ме попита важно, сериозно:
"Децата откъде така се вземат?"
Кога видях те после, след години,
въпроса сложен беше ти решила
по начин прост, практичен, ефективен —
природата ти беше дала сила.
Отново време много се изниза
и помъдряла искаш ти да знаеш,
и втория въпрос по важност питаш:
"Къде отиват хората накрая?"
Мадам, аз чул бях — от кого, не помня,
нито ще бъда в туй подробен —,
че тоз' въпрос на практика решен е
по начин твърде неудобен.
(стр. 42)
Горкото цветенце
Тя бе цветèнце хубаво и фино,
под слънцето разцъфнало картинно,
а той бе младо водно конче
*
,
висящо често там кат' клонче.
Навъртаха се някои пчелички
и смучеха нектар бръмчейки всички;
навърташе се още бръмбар стар
и тъпчеше цветчето кат' шопар.
Ах, Боже, как на наш'то конче клето
терзаеше туй всичкото сърцето!
Но туй, коет' съвсем го отврати
бе сто пъти по-лошо от преди,
щот' се довлече и едно магаре
и цялото цветче да схруска свари!
[ * В оригинала се говори за пеперудка, но на немски тя е "той", така че си позволих тази малка волност. ]
(стр. 209)
Ограниченост
Честичко юздите дръпвай
и придържай коня свой.
Знай: зад всеки хълм изпъкват
нови хълмове безброй.
Не презирай с нос навирен
тоз', що тутка се цял ден.
Ах, светът е тъй обширен,
а умът — ограничен.
Въпрос на вкус
Туй за тоз', онуй — за оня;
масите с блюда са пълни.
Щом езика ти е склонен
всичко можеш да погълнеш.
Всекиму дай свойто право
да се кефи как си иска,
но не хвърляй взор лукаво
към туй дето друг си гризка.
Ако някой нетактично
гледа в твоята паница,
то тогаз, педагогично,
зашлеви му ти плесница.
(стр. 216)
Двойнствени са фантациите
Двойнствени фантациите биват,
две магически сестри са те.
Появяват се, прелитат, скриват,
безтелесно носят се край теб.
Кат' небето светла е едната,
тя ни радва и ни весели;
черна'й другата кат' сатаната,
плаши ни и прави ни белù.
Пей едната за любов и рози,
кеф, наслади ни пророчи;
другата нещастника тормози
дор от моста той не скочи.
Охлювите
Червенее се небето
западно, денят изтича,
сал на клонка, над полето,
дроздът свойта песен срича.
Във туй време в храсталака,
где цари сумрак и влага,
охлювчетата не чакат
и за набега се стягат.
Рогчета протягат смело,
но е малко светлината.
Въпреки това умело
те надушват си храната.
Бавно, мудно, ала точно,
хлъзгат се те устремени
на към лакомството сочно —
към марулките строени.
Тук с усилия задружни
докат' слънцето изгрее
късат, лапат туй, що нужно
е за тях, за да живеят.
И затуй оглежда мама
стриктно всякое листенце,
за да види дали няма
скрито някой охлювченце.
Щото с право се страхува
от гнева на своя мъж,
кой вилнее и бушува
охлюв види ли веднъж.
(стр. 224)
Хитрост и морал
Види се моралът нè е
нещо, на коет' държим,
докат' хитростта копнеем
страстно да я защитим.
Наречи разпуснат някой —
той не дава и пет пàри,
но "глупак" кажи и чакай
той юмрук да ти стовари.
(стр. 230)
Срамежлив и предан
Обичаше я той потайно,
стеснително, ала със плам.
Пленен от нея бе омайно
и друг кат' него аз не знам.
Една мушица на носа ù
подхлъзна се по таз' пъртинка
и в чашата му се удави —
погълна я кат' боровинка!
Веднъж във супата си косъм
откри от нейните коси.
Да беше друг — да се ядоса;
той го облиза и го скри.
Нави го на спирала нежно
и си направи амулет,
и до гърдите, най-прилежно,
го носи с себе си навред.
Още две?
Минаваше една фамилия
през нивата във ранен час,
и ето че мадам Отилия
намери двоен житен клас.
А според старото поверие
(в което вярва старо, младо),
близнил класец ако намерите
Ви чака скоро двойна радост.
Обаче татко Франц бе възмутен,
че пет плюс две — е, лошо става.
"Деца", въздъхна той, "в тоз' жежък ден
май почва да ми прилошава".
(стр. 243)
Мъченикът
Като добиче,
коет' обичам —
послушно, нежно, чисто —
пианото е,
но носи боя
от много пианисти.
А виртуоза,
във злобна поза,
разчорлен като хулиган,
кат' хищна птица,
като орлица,
връхлита го, кат' ураган.
Кълве го бясно,
от ляво, дясно,
изважда му душата;
за свойте лаври
се с него гаври
и къса му червата.
А то, горкото,
ридай, боботи,
хълцука и се циври.
При тез' неволи
как помощ моли,
не ще забравя нивга!
(стр. 245)
Живота
"Не е кой знай какво живота",
бил рекъл със горчива нота
мъдреца Соломон, но той, нали,
с хиляда, точно, справял се жени,
коет'е тежка орисия.
Обаче ний не сме от тия
кат' него, щот' по древен обичай
една жена си вземаме — и край.
Тъй че животът ни е поносим,
и по-добре тогаз да си мълчим.
Но няма що дори и тез',
които са изобщо без
жена да скачат да се давят.
Те по-добре да не забравят,
че щом като не се плодят
света не могат да
.
Така че, тъй ако подходим
ний към житейските несгоди —
научно, непредубедено —
то "Слава Богу", убедено
ще кажем, "че не сме кат' Соломон!
А щом е тъй — животът е бонбон!"
(стр. 263)
Стара песен на нов глас
От нямане какво да прави
веднъжка мама се отправи
към гардероба, где премèни
какви ли не са окачени —
нагъчкани като хамсии —,
с надежда нещо да открие,
което да използва пак.
Тъй стария съзря тя фрак.
Отдавна не обличан вече —
за таткото е бил наречен —
във синьо, с копчета блестящи,
с опашка, и втален със басти.
И почна тя да го преправя —
тук резне нещо, там прибавя,
тегели слага, мисли и крои —
тъй яке детско тя измайстори.
Но точно тъй постъпва и поета.
Ах, Боже мой, Той избор няма!
Щот' всички важни мисли са изпети
от времената на Адама.
(стр. 286)
Ергенски живот
Кой сам живее е блажен,
щот' прави 'квот' си ще цял ден.
Не му разваля кефа ни жена,
ни детски плач, ни шум, ни веселба.
И никой с нищо го не поучава,
та няма за какво да вдига врява.
Не го поставя никой на въпрос,
че ходел по терлици, или бос,
или по потник бил се шляел —
кой сам живей за туй не хае.
Укрит от чужди взор си кърпи сам
чорапите, и копчета — тук-там.
А тъй кат' няма женска пречка
дими по цял ден, като печка.
Ако обича може във захлас
да свирка, да се смей със пълен глас
на собствените си шеги,
да се уригва, да пръхти,
да спи, яде и кърка до насита.
Сал дето може някой да попита:
"Ах, този ли? Нима е още жив?
Аз мислех си, че в гроба той лежи."
Накратко: ако данъците не броим,
по-радостен живот от тоз' е немислим.
Така че прав е старият рефрен:
"живей си той безгрижно, кат' ерген".
(стр. 316)
Сбъднато желание
Туй, за което дълго си мечтал,
най-после сбъдва се и ти ликуваш,
и мислиш си, че вече без печал
от тук на сетне ще си съществуваш.
Ах, как се заблуждаваш, друже мой,
понеже всяко сбъднато желание
поражда мигом нови — ято, рой —,
с което хвърля те във отчаяние!
— — — — —
ПЕТА ТЕТРАДКА
Христиан МОРГЕНЩЕРН
СТИХОВЕ
Оригиналът е от:
Christian Morgenstern, "Alle Galgenlieder", Aufbau Verlag, Berlin & Weimar, DDR, 1983.
Превод 12.2007 - 1.2008
— — —
(
Първи раздел
, стр. 7)
Съюзна песен на обесниците
Житейска бъркотия вред гъмжи!
Животът ни кат' на конец виси,
виж, жàби жабата, оса осù —
ветрецът вчесва моите коси.
Ужасен ужас, стига си ни грухал!
"Щот' прокълнат си!", казва един бухал.
Лъчите звездни чупят се в Луната,
но ужаса е читав на Земята.
Ужасен ужас, о съдба. О не!
Копита удрят сребърни коне.
И вик надава бухалът: у-ху!
Уж`у, ужà, съдба, трас-прас, бум-бух!
(стр. 8)
Песен на обесниците, посветена на келнерката Софù
(щерката на палача)
О щерко на палача, о Софù,
ела и черепа ми целуни!
Вярно е, че моята уста
само дупка'й, само празнота —
но ти добра си, то си ти личи.
О щерко на палача, о Софù,
ела и черепа ми поглади!
Вярно'й, че на моята глава
няма вече никаква коса —
но ти добра си, то си ти личи.
О щерко на палача, о Софù,
ела и черепа ми погледни!
Е, очите ми не са веч' там,
щот' ги клъвна лешояд голям —
но ти добра си, то си ти личи.
О, не!
Вятърът ли свири,
червей ли се вири,
или кукумявки
правят си разпявки
по далечните баири?
О, не!
Краят е туй на въжето
от бесилката, което
морно диша, още пъшка,
и се в ляво, в дясно, тръшка,
както каталясала кобила,
останàла веч' съвсем без сила,
на към кладенец залита,
който тя не знай къде е (но и няма хич кого да пита).
(стр. 13)
Две фунии
Две фунии бродеха в лунната нощ
и във всяка от тях като в дълбок кош
падаха потоци бледа светлина
от блесналата над тях луна
и излизаха на петна
чак оттатък,
и т.
н.
(стр. 14)
Рибешка вечерна песен
*
— — \/ — — \/ — — \/
— — \/ — — \/ — — \/
— — \/ — — \/ —
— — \/ — — \/ — — \/
— — \/ — — \/ — — \/
— — \/ — — \/ —
— — \/ — — \/
— — \/ — — \/
— — \/ — (2)
[ * Ако не греша нещо в текста, тъй като я превеждах по-късно по памет. ]
Пролетна песен на обесниците
Запролети се вредом из страната —
блажени времена, o dolce vita!
Издънка щръква на към светлината
през дупчица от дървояд пробита.
От вятъра насам се тя поклаща,
а после пък полюшва се натам.
И като че ли лумва в мене плам
и младостта отминала се вр
ща ...
(стр. 18)
Коляното
Едно коляно скита по света.
Коляно само, друго нищо!
Не е дърво, ни звяр, ни стол, ни тас;
коляно само, друго нищо.
Бе във война прострелян мъж един —
отпред, отзад, отгоре и отдолу.
Коляното остана сам-самин;
като светиня съхрани се, голо.
И от тогава скита по света
едно коляно, друго нищо.
Не е дърво, ни звяр, ни пустота;
коляно сал, и друго нищо.
Въздишката
Една въздишка се пързаляше на кънки по среднощния лед
и си мечтаеше за любовни радости и наслади.
Това беше до градските стени и бяха снежнобели навред
всички постройки, и дървета, и площади.
Въздишката си мечтаеше за една млада девойка
и се спря възбудена и даже зачервена.
И тогава се разтопи леда, и като скосена ръкойка
въздишката потъна, и не бе вече вид
на.
(стр. 19)
Бим, Бам, Бум
Камбанен звън в нощта лети,
като че носят го крила;
в църковни дрехи, над гори,
лети той, още над поля.
Той звънката камбана Бим
опитва да издири,
коят' изчезна като дим,
след като го натири.
"Ела, о скъпа, твоят Бам
гори в любовна мъка.
Върни се, Бим, ела насам,
скъси ми таз' разлъка!"
Обаче Бим, какт' често става,
при Бум забягнала бе тя;
е, той добър е, туй признавам,
но все пак си е срамота!
А Бам все тъй лети в нощта
над върхове, долùни,
ала напразно, щом с целта
той ще да се размине.
(стр. 20)
Естетичната невестулка
Една обикновена невестулка
седеше на една тиква-цигулка,
тъкмо до една гъба булка.
И сещате ли се Вие
защо?
Лунното теле, без нищо да крие,
ми съобщи това тихичко, на ухо.
То каза, че
хитрото животинчè
от римата било запленено!
За клатещия се стол изоставен на терасата
Аз съм самотен клатещ се стол
и вятърът ме клати и люшка
ли люшка.
На терасата дето има само вятър бол,
който ме клати и люшка
ли люшка.
И той ме люшка и клати през целия ден,
и в клоните на липата си шушка.
И знам ли дали някой друг като мен
тъй го вятърът клати и люшка,
като суха шушка.
(стр. 21)
Изповедта на червейчето
Живееше червейче странно
във дребна, такваз, раковинка,
и то ми сърце си спонтанно
веднъжка разкри, под сурдинка.
Сърцето му топло и нежно,
как биеше то със замах!
Обаче недейте небрежно
да мислите — правя си смях.
Живееше червейче странно
във дребна, такваз, раковинка,
и то ми сърце си спонтанно
веднъжка разкри, под сурдинка.
За женицата с хурката
Луната лик варварски плъзва в нощта
над мъничка селска къщурка —
далече на север, къдет' в самота
женица върти свойта хурка.
Преде ли преде. И какво ли преде?
От 'къв зор таз' хурка върти я?
По нощница бяла очи си боде —
обаче пък, инак, идил'я!
Луната лик варварски плъзва в нощта
над мъничка селска къщурка —
далече на север, де във самота
женица преде си със хурка.
(стр. 23)
Нещо става на луната
Лунното теле признава:
на Луната нещо става.
Тулемонд и Мондамиен
коленичили и вият.
Скърцат зъби озлобено
те на сярната хиена.
Кратерите пък тогава
с тишина ги заглушават.
На Луната нещо става,
лунното теле признава:
Коленичили и вият
Тулемонд и Мондамиен.
(стр. 25)
Двете магарета
Едно магаре, чуй човече,
на магарицата си рече:
"Аз тъп съм, тъпа си и ти, жена!
Да мреме време веч' дойде, ела."
Уви, тъй както твърде често става,
глупаците все живи си остават.
(стр. 27)
Водата
Водата, тя край нас минава, заминава,
без ни едничка думичка да ни изпява.
Обаче, 'ко не беше тъй, а иначè,
тя щеше, примерно, това да ни рече:
"Да получавам искам всичко на готово".
В което нямаше да има нищо ново.
Което пък съвсем нагледно ни показва,
че прави тя съвсем добре, че не приказва.
(стр. 29)
Двете шишета
Две шишета стоят изправени на една пейка —
едното тумбесто, а другото пък тънко като вейка.
Да се оженят си мечтаят те с наслада,
обаче ... няма кой да им извърши обряда.
Тогава те допират като бинокъл гърла
и отправят взор нагоре към небето.
Ала никой не се спуска оттам напето,
за да ги съедини пред Бога и света.
(стр. 48)
Двата корена
Два корена елхови, стари,
приказват си като другари.
Що случва се по върховете
им занимава умовете.
А там едно катеричè
плете за тях по чорапчè.
Един'ът рече "кник", а друг'ят "кнак".
За днеска стига толкоз, утре пак.
— — —
(
Нов раздел
, стр. 67)
Часовникът на Корф
Корф часовник странен сътвори
и стрелки два чифта му постави:
първ'ят чифт, напреде той върви,
вторият —
го направи!
Т.е., два часа е също десет,
три е девет, и така нататък.
Тъй е всеки просто някак весел,
и не мисли за живота кратък!
Щото тоз' часовник е двуличен
(туй да подчерта'йм си заслужава),
времето от него не изтича,
а се взаимоунищожава!
Часовникът на Палмстрьом
Пàлмстрьомският пък часовник е друг вид,
човешки взема той предвид.
Който го помоли е добре приет.
Даже и да е назад или напред,
ако го старателно помолят,
може той дан' спази протокола,
и да мине с още час, или пък два,
по-назад, или напред, и при това
изменението е пропорц'йонално
на това, как Ви съчувства той реално.
Тъй че: механизъм, но не му туй пречи
да е механизъм със сърце, човече!
(стр. 70)
Капан за мишки
— І —
Пàлмстрьом в къщи нямаше салам,
ала имаше си мишка, знам.
С цел от нея Корф да го избави
взе, че цял голям кафез направи,
и приятелят си там набута
седнал, и с цигулката прочута.
Идва нощ, и Палмстрьом в тъмнината
свири нещо нежно, за душата.
И докато той си музицира
мишката в кафеза се навира,
а след нея малката вратичка
се заключва тихичко, самичка.
Тъй кат' няма накъде да бягат
скоро дрямка двамата наляга.
— ІІ —
Идва сутринта и тоз' капан,
във очакващата го таман
за целта поръчана каруца
Корф товари, бодро тя скрибуца
на към недалечната горичка,
дето при ромолеща рекичка
всички спират, и едва тогава
пленниците той освобождава.
Първом мишката навън изскача,
Палмстрьом прага след това прескача.
Вдишва тя дълбоко въздух свеж
и надава радостен цвъртеж;
докат' Палмстрьом с Корф назад обръщат
и щастливи в къщи се завръщат.
(стр. 76)
Роклята
Роклята, тя през нощта поляга,
носена цял ден тя през нощта почива;
през ръкавите ù празни в тоз' час бяга
мишчица игрива.
През ръкавите ù празни нощем бяга
бързо мишчица — напред-назад — игрива,
през ръкавите на роклята, що нощем ляга,
уморена от деня, да си почива.
През нощта си роклята, поне за малко, ляга;
нощем, колкот' може тя почива.
И тогава през ръкавите ù пусти-празни бяга
мишчица игрива.
(стр. 77)
Ноктюрно в бяло
Таз' каменна фамилия
от мрамор сътворена
клечи край èдна лилия,
във кръг край тази лилия,
в нощ смъртно уморена.
По-мека лилията е
от камъка на белинà;
по-мека лилията е,
но камъка, по-блед пък е,
на бледа лунна светлина.
Туй цвете, таз' фамилия,
Луната в тази нежна нощ,
будуват те
*
—
ах, трогваща идилия! —
в примрялата и тиха нощ.
[ * Бдение, на латински (по-скоро френски, щом е с "ж"). ]
— — —
(
Нов раздел
, стр. 102)
Файтонджийското конче
Аз само файтонджийско конче съм, но ти
ме приеми и като философ;
торбата със овес ми на врата виси,
но трудно се яде от нея, оф!
Аз клатя я насам, и клатя я натам,
и докат' в нея аз глава завирам
спохождат ме таквизи мисли, че не знам
дали и мъдреците ги разбират.
Аз файтонджийско конче съм, обаче
от грижи често ми призлява,
че той, овесът, сам в уста не рàчи,
а все на дъното остава!
Клатушкам го нагоре и надолу,
докато ми се свят завие чак,
но не достигам нивга най до долу,
което ми'й големия мерак.
Аз просто конче съм и ми е тежко,
но утешавам се понявга с туй,
че и познанието ви човешко
да свърши няма нивга да се чуй.
Там всеки от чувала с мъдрост гризва,
обаче, сал прашинка, за беда,
така че, колкот' и да се облизва,
не ще достигне дъното, о да!
(стр. 104)
Километричният знак
Дълбоко в тъмната гора стърчи
тоз' знак, и върху него (в черен цвят),
за информация на стар и млад,
числото двадесет и три личи.
Но интересното и смешно даже
на случката е, че 'ко няма кой
да хвърли поглед на тоз' текст, то той
като че ли го няма щ'се окаже!
Или да се запитаме тогава:
какво за нас е знака
? —
Абстракция, химера, или блян!
Едва окото ни света създава.
(стр. 106)
На планетата на мухите
На планетата, дето мухите
царстват, на човека му се пише зле,
щото както ний тук към мухите,
тъй и те на нас отвръщат ни там вред.
Лепнат там на ленти с мед мъже, жени —
повсеместно, и крещят страхотно;
докато пък други са заточенù
в сладка бира, и то доживотно!
Но в
мухите са далеч пред нас
и на хората хич не приличат:
никога не ни ... изпиват те от раз —
по погрешка, нит' ни в хляб запичат.
(стр. 109)
Свраката
Едно поточе с име Сврака
течеше през гори и драки,
и ето, че в една мъглива нощ
се върна то към образа, що йощ
преди години много негов бе,
докле магьосник зъл не му го взе.
Така че във нощта мъглива то
към стария си върна се живот,
и във една се всели свряна
и дремеща наблизо врана;
и литна птичето в роса умито,
ала ... пресъхна речното корито.
(стр. 111)
Скициран план за една трагедия
Реката, наречена Сврака,
се замисля за своята истинска същност
и взема, че една вечер
просто отлита.
Мъжът, наречен Антон,
я вижда на своята нива и я прострелва
с ловджийската си пушка
просто до смърт.
Животното, наречено сврака,
съжалява със закъснение за необмислената си постъпка
(понеже на това място настъпва
просто суша).
Мъжът, наречен Антон,
не подозира (което е за съжаление, но не и за чудене)
за своето съучастие
просто изобщо.
Мъжът, наречен Антон
(и това до известна степен изкупува вината му),
взема, че от жажда
просто умира.
(стр. 112)
Хартийката от бутерброда
Една хартийка във гората,
понеже сняг валя, горката,
почувства студ ... И тъй от страх,
едва ли не с един замах,
при все че досега в'обще
не бе помисляла, че ще
да мисли нявга, щото тя
боклук един бе за света,
ала от страх — като с ритник —
да мисли почна тя в тоз' миг,
което много извиси я,
със ум и разум тъй снабди я,
но не от Бога подарен,
а с мозък, като теб и мен (!)
сдоби се тя, при туй логично
(макар и доста непривично) —
на базата на: дървесина,
белтък, брашно, че и сланина —,
така че здраво на крака
духът ù стъпи (нал' така?).
След туй природно чудодейство
реши хартийката да действа —
да оживее, да се движи
кат' пеперудка и без грижи;
направи крачка, полетя,
изскочи от гората тя,
шосето бързо прекоси,
ту се сниши, ту извиси —
досущ кат' всяка животинка
(на де снове, не знай саминка).
Но ето, че за зла беда
(за нейна собствена вреда)
съзря я птица алчна, тлъста —
и тук аз почвам да се кръстя —
и гладна (щот' бе януари)
се в миг отгоре ù стовари
и лапна я (не се размина)
с все "кокали и перушина";
хартийката, тя от уплаха
дори изобщо не проплака!
Така изчезна яко дим
продукта невъзстановим ...
(стр. 114)
Размишленията на файтонджийското конче
Димя през кожата си и носа,
и тази пара смръзва се в нощта.
Във въздуха се вдига на аванта —
като че ли съм Лунната аз кранта.
Но щях да съм, ако горях със сила,
аз Северно-Полярната кобила.
Обаче, до звездите 'ко димях,
то Млечно-Пътно конче щях да бях.
Окото на мишлето
Червеното око на малка мишка
от дупката навънка се натиска;
от тъмнината сякаш то изплува
и горестно сърцето ми вълнува.
"Чие сърце?" — Ами че мойто, де.
Понеже аз стоя пред туй мишле.
И пълни се душата ми с печал,
че за мишлето много ми е жал!
(стр. 116)
Чиниеподобното нещо
Чиниестото нещо приближава,
на седем гъши крака то търчи.
Чиниестото нещо приближава,
живота ми то иска да вгорчи.
То приближава в устремен галоп,
като добиче към фуража;
ту стрелва се кат' някой рибка - хоп,
ту кат' че хляб със масло мажа.
Ах, чувствам се кат' омагьосана,
като че туй ми е предвестник,
за туй, че ставам бременна жена,
и ще родя дете-обесник!
(стр. 117)
Съдба
През облак зигзагообразен се провряха
лъчите слънчеви и тоз' овен огряха.
Овенът, в своята кошара спотаен,
от тях бе с черно в ляво и отзад снабден.
Но цял живот той пребиваваше във мрак,
относно: кой му стори туй, защо, и как.
Междувременно
Един пес не прие добре,
че от дъжда намокрен бе,
и пожела си ... носна кърпа —
носа си, барем, да отърка.
Наместо туй той във тревата
оваля се "до козирката",
коет' не го спаси от мокротата.
На гроба на кучето
*
Вчера бях във долината,
кучето заровено где е.
Първо минах през вратата
скална, после в ляво пък поех.
Продължих напреде още,
несмутен от нищо покрай мен.
Но кат' стигнах тези мощи —
ах! От страх и ужас бях сразен!
Та тоз' камък като стигнах,
дето пише "Кучето е тук",
и кат' взех и го повдигнах —
ах! Срази ме сякаш някой с чук!
Щот' видях идея
,
що е куче в себе си видях.
Тъй че: дръжте се за стола,
и се радвайте, че аз там бях.
Питате ме как изглежда
таз' идея гола — нал' познах?
Ами, тя до туй се свежда,
че досущ е като куче. Ах!
[ * Тук се разработва латинската поговорка, за това къде било погребано едно куче, символизиращо дадена тайна, която поговорка я има на немски (Wo ist der Hund begraben), както и на руски (Вот где зарыта собака). ]
(стр. 119)
Врабчето и кенгуруто
Зад плет самотно кенгуру стои,
то вдигнало е своите очи
към покрива отсреща, дето
курдисало се е врабчето.
Обаче Врабчо се страхува:
'ко кенгуруто се преструва,
че само блейка, и 'ко скочи,
оградата то ще прескочи,
а после, кат' протегне лапа,
ще го докопа и налапа!
На кенгуруто във туй време
за Врабчо хич и не му дреме,
и подир час встрани глава
повива, просто ей-така.
— — —
(
Нов раздел
, стр. 159)
Указ
Тъй кат' не се празнува нищо на таз' дата
предлагам Указ, с който да спася нещата:
да бъде отсега нататък този ден
за "Празник на Непразниците" обявен!
Цивилизацията напредва
Наскоро риба èдна писа
във своя вестник: "Мен ми писна
във тази глина все да газя,
тъй че открито ще Ви кажа:
Мечтая си за две ръце отрано —
да мога с тях ... да свиря на пиано!
Чух, че тритон от южните морета
рецепта имал, вече възприета,
и щял охотно да я сподели.
К. Шмид, от езерото 'Три ели'".
Щом вестника излезе от печата
прочетоха го: херингата, ската,
шарана, сома, даже кита бял,
и счетоха, че туй е цял скандал
и мрачен декадентски номер,
нечут от времето на Омир.
С единственото изключение
на полипа, за съжаление,
кой къмто счупено пиано
се прилепи и там остана.
Тритонът при това се впусна бурно
в кампания рекламна с таз' брошура
(получи я и Шмид от 'Три ели'):
"Ръце за риби! Искате, нали?
За три години, чрез гимнастика!
(С притурка и за ноктопластика)".
От туй личи, че новото не трай,
прониква в най-затънтения край,
и даже рибата възпламенява —
с човека сръчен тя да се сравнява.
(стр. 160)
Речното магаре
Веднъж изплува туй магаре
навън и се по гръб стовари
да се пече на
светлина;
и разположи тъй ръце, крака,
че на корема му закръглен тя
да избродира разни чудеса ...
Със този орнамент подир това
научен защити той докторат
пред нужната инстанция подводна;
и си спечели завистта народна.
Сега изнася често той доклади,
как няма за духа в'обще прегради,
и всичко можем с вкус да подобрим,
със лъч светлинен ако се снабдим.
При туй той себе си за пример взема
и с хумор тъй развива тази тема:
"Преди аз глупаво магаре бях,
и ето, че във всичко днес успях!
Сега съм аз изкуствовед признат,
в реката, езерото, по цял свят;
аз сякаш нова страница обърнах —
изкуството в религия превърнах!"
(стр. 176)
Двете камбанарии
Две камбанарии бият една след друга,
защото иначе би трябвало да се бият една
друга.
Те постъпват като двама добри християни.
Но тогава може да се постави следното питàне:
защо не могат да се движат така всички народи —
един след друг, вместо един срещу друг войни да водят?
Тогава те биха могли, действително, яда си да изпускат,
единия отзад, а другия отпред, без особено да се притискат.
Обаче, разбира се, епизодични примери за малко разум проявен
не променят с нищо тъпотиите между хората, ако питате мен.
— — — — —
??ШЕСТА
??
СТИХОВЕ
Оригиналът е от:
..., "...", Verlag ...
Превод ...
— — —
— — — — —
СБОРНА ТЕТРАДКА
ДРУГИ ПРЕВОДИ ОТ НЕМСКИ
СТИХОВЕ
Оригиналите са от:
1. Фрагменти (начало) от "Struwwelpeter"
. Оригинала от "Struwwelpeter Polyglott", Deutscher Taschenbuch Verlag, München, 1984 (IV-то издание, 1994, на 6 езика, вкл. немски и английски, и с хубави картинки; но без руски или български, макар че имало стари преводи и на руски). Превод 12.2001.
2. Анатол Франс, през немския текст на "Die Bratküche zur Königin Pedauque", превод 07.2002.
3. Ервин Щритматер, от един негов разказ (възможно част от градска песничка), превод 2002.
— — —
[Из 1. Фрагменты из "Struwwelpeter"-а]
Введение [Vorspruch]
Если детки паиньки,
кроткие как заиньки,
если супчик свой съедают,
бутерброд не забывают,
и играя не шумят,
не дерутся, не кричат,
маму слушают всегда,
то приходит к ним тогда —
мир когда покрыт снежком —
Дед Мороз с большим мешком.
Пётр, мальчик-чучело [Struwwelpeter]
Как ты всем наскучило,
чучело-Петручело!
Ногти на его руках
пяди две длиною, ах,
ведь не резал он их год!
Как не стыдно, бегемот?
Волосы комком, Петраша,
чучело было бы краше!
История шалопая Фридриха [Böse Friederich]
Фридрих, Фридрих, шалопай,
гадкий мальчик, негодяй!
Скольких мух он изувечил
(крыльев оторвав навечно),
сколько пташечек убил,
даже Гретхен раз побил
он кнутом, все стулья изломал,
кошек попинал — какой нахал!
Всё бы так и продолжалось,
но однажды вот что сталось:
у колодца повстречался
он с собакой, за хлыст взялся
и давай её лупить
не даёт ей воду пить!
Пёс, однако, был большущий,
не любил вещей он бьющих,
и в ответ лишь подскочил,
зубы в ногу погрузил,
кнут проворно закусил
и домой он затрусил.
Ну, теперь лежит в кроватке,
Фридрих наш, и боль не сладка.
Да и капли горьки тоже,
что дают ему из ложек.
В это время за столом
пёс, как истый гастроном,
всё сосиски уплетает
и винцом их запивает.
Кнут за спинкою лежит —
он его, ведь, сторожит.
Прискорбная история со спичками [Geschichte mit dem Feuerzeug]
Павлина раз была одна,
родные вышли — кто куда.
Ну и давай теперь играть
и петь и прыгать, в руки брать
что приглядится. Да, к беде,
коробка была на столе
со спичками и дура наша
решила чиркнуть, как мамаша.
Со спичками играть решила,
все наставления забыла!
А кошки, Минц и Манц,
вели вокруг свой танц,
просили много раз:
"Ведь папин был наказ!
О мяу, о мяу! Нельзя, нельзя!
Не трогай, ты сгоришь дотла!"
Но Полли кошкам не вняла
и спичку радостно зажгла.
И блеснул свет, и вспыхло пламя —
шипя, плюя искры и маня.
И прыгала вокруг Павлина,
как видно вот на той картине.
А кошки, Минц и Манц,
вели вокруг свой танц,
просили много раз:
"Ведь мамин был наказ!
О мяу, о мяу! Нельзя, нельзя!
Брось спичку, так сгоришь дотла!"
Увы! Огонь схватил одежду,
передник тоже, нет надежды;
зажглись и волосы и руки,
горит ребёнок весь! О муки!
Тут Минц и Манц кричат,
отчаянно пищат,
"Сюда, сюда! Бегите!
Горит дитё, спасите!
О мяу, о мяу! Беда, беда!
Без помощи сгорит дотла!"
Конец! Не будет её опять —
сгорела с головы до пят!
Лишь куча пепла, да ещё
её тапки целы — это всё!
И кошки плачут горько
у пепельной той горки:
"Мя-у, мя-у! Ох, не могу!
Что мама с папой скажут? Ну!"
И слёзы их так бурно шли,
что ручейки от них пошли.
... и т. д. (ещё в 3 раза по столько).
— — —
[От 2. Анатол Франс през немски текст]
Коледна песничка
Когато във онази зимна нощ
Исус роди се, бе студът тъй лош,
че трябваше магаренца с дихание
да го съгряват с трогващо старание.
Ала сега във нашата страна
е пълно със магарета, о да!
Но не познавам ази ни едно,
кое би сторило таквоз добро.
При туй забравяха тез животинки —
магаренца, козлета, или свинки —
вода да пият, или да ядат,
в стремежа си детето да спасят.
Но ето, днес във нашата страна
е пълно със добичета, о да!
И все пак не познавам ни едно,
що сторило би чак таквоз добро.
Анатол Франс
— — —
[От 3. Ервин Щритматер]
Сериозен кахър
"Ах да прилепна дай ми ти
до твоите гърди!"
Тогава почна тя да плаче:
"Аз нямам ги, обаче!
Туй дето вчера беше тук,
то беше от памук."
А после даже изкрещя:
"Ще ми простиш ли, а?"
— — — — —
ZUSATZ
Einige Gedichte im Original
— — —
(Aus: Erich Kästner, "Die Zeit Fährt Auto")
Das Führerproblem, genetisch betrachtet
Als Gott am ersten Wochenende
die Welt besah, und siehe, sie war gut,
da rieb er sich vergnügt die Hände.
Ihn packte eine Art von Übermut.
Er blickte stolz auf seine Erde
und sah Tuberkeln, Standard Oil und Waffen.
Da kam aus Deutschland die Beschwerde:
"Du hast versäumt, uns Führer zu erschaffen!"
Gott war bestürzt. Man kann's verstehen.
"Mein liebes deutsches Volk", schrieb er zurück,
"es muß halt ohne Führer gehn.
Die Schöpfung ist vorbei. Grüß Gott. Viel Glück.
Nun standen wir mit Ohne da,
die Weltgeschichte freundlichst überlassen.
Und: Alles, was seitdem geschah,
ist ohne diesen Hinweis nicht zu fassen.
Zitat aus Großer Zeit
Ein Pastor, der in der Heimat klebte,
sagte seinerzeit ungefähr:
"Wenn unser Herr Jesus heute lebte,
bediente er ein Maschinengewehr!"
Kann keiner des Pastors Adresse besorgen?
Weiß sie denn niemand? Wo wohnt der Mann?
Wenn ich es wüßte — ich führe noch morgen
zu ihm und böte ihm Ohrfeigen an.
Wir müßten Kette vor seinem Haus stehn!
Hier unsre Hände, dort sein Gesicht.
Sie können meinen Vorschlag nicht ausstehn?
Er ist nicht fein? Nein. fein ist es nicht.
- - -
Sie glauben, der Ausspruch sei nie gefallen,
sondern erfunden oder entstellt?
Das Schlimmste an diesen Zitаten allen
ist, daß man sie für möglich hält.
Die andere Möglichkeit
Wenn wir den Krieg gewonnen hätten,
mit Wogenprall und Sturmgebraus,
dann wäre Deutschland nicht zu retten
und gliche einem Irrenhaus.
Man würde uns nach Noten zähmen
wie einen wilden Völkerstamm.
Wir sprängen, wenn Sergeanten kämen,
vom Trottoir und stünden stramm,
Wen wir den Krieg gewonnen hätten,
dann wären wir ein stolzer Staat.
Und preßten noch in unsern Betten
die Hände an die Hosennaht.
Die Frauen müßten Kinder werfen.
Ein Kind im Jahre. Oder Haft.
Der Staat braucht Kinder als Konserven.
Und Blut schmeckt ihm wie Himbeersaft.
Wenn wir den Krieg gewonnen hätten,
dann wär der Himmel national.
Die Pfarrer trügen Epauletten.
Und Gott wär deutscher General.
Die Grenze wär ein Schützengraben.
Der Mond wär ein Gefreitenknopf.
Wir würden einen Keiser haben
und einen Helm statt einem Kopf.
Wenn wir den Krieg gewonnen hätten,
dann wäre jedermann Soldat.
Ein Volk der Laffen und Lafetten!
Und ringsherum wär Stacheldraht!
Dann würde auf Befehl geboren.
Weil Menschen ziemlich billig sind.
Und weil man mit Kanonenrohren
allein die Kriege nicht gewinnt.
Dann läge die Vernunft in Ketten.
Und stünde stündlich vor Gericht.
Und Kriege gäb's wie Operetten.
Wenn wir den Krieg gewonnen hätten —
zum Glück gewannen wir ihn nicht!
Ein Kubikkilometer genügt
Ein Mathematiker hat behauptet,
daß es allmählich, an der Zeit sei,
eine stabile Kiste zu bauen,
Die tausend Meter lang, hoch, und breit sei.
In diesem einen Kubikkilometer
hätten, schrieb er, in wichtigsten Satz,
sämtliche heute lebenden Menschen
(das sind zirka zwei Milliarden!) Platz!
Man könnte also die ganze Menschheit
in eine Kiste steigen heißen
und diese, vielleicht in den Kordilleren,
in einen der tiefsten Abgründe schmeißen.
Da lägen wir dann, fast unbemerkbar,
als würfelförmiges Paket.
Und Gras könnte über die Menschheit wachsen.
Und Sand würde darauf geweht.
Kreischend zögen die Geier Kreise.
Die riesigen Städte stünden lehr.
Die Menschheit läg in den Kordilleren.
Das wüßte dann aber keiner mehr.
Belauschte Alegorie
A. Sämtliche Steine der Pyramiden
gleichen einander so ungefähr.
Nur in einem Punkt sind sie verschieden:
Die unteren Steine tragen viel mehr.
B. Ihre Anteilnahme ist ehrenwert.
Die Steine haben sich wohl beschwert?
Es sind nun mal nicht alle die Ersten.
Die Untersten haben es immer am schwersten.
A. Wäre es nicht in solchen Fällen
besser, man kippte die Dinge um?
Pyramiden auf den Kopf zu stellen,
fände ich nicht dumm.
B. Dann gingen die Pyramiden in Trümmer.
Die Steine fielen und würden gehoben.
Doch wieder wäre die Spitze oben.
Und unten wären sie breit wie immer.
A. Wenn bei den Menschen, pardon! bei den Steinen
alles wie wild durcheinander gerät,
schließlich liegt doch zum Schluß, wie Sie meinen,
unten und evig die Majorität?
B. Das mein ich. Die Geometrie ist vernünftig.
Da hilft kein Weinen. Da hilft kein Hauen!
Da hülfe nur eins.
A. Und das wäre?
B. Künftig
vielleicht keine Pyramide mehr bauen.
Mädchens Klage
(Dem Wohnungsamt Gewidmet)
Wir wohnen Hinterhaus. Im vierten Stock.
Ich kriege schon die ersten Achselhaare.
Mein Bruder will mir manchmal untern Rock.
Und nächsten Juli bin ich vierzehn Jahre.
Wir haben bloß ein Zimmer, wo wir schlafen,
und trotzdem einen fest möblierten Herrn.
Der ähnelt sonntags einem schönen Grafen.
Und gibt mir Geld. Da tut man manches gern.
Herr Lehrer Günther könnte mir gefallen.
Beim Turnen zieh ich drunter nicht viel an.
Erst gestern sagte er den andern allen,
wie gut ich mit den Keulen schwingen kann ...
Wenn wir Herrn Günther bei uns wohnen hätten!
Geld oder so was nähm ich von ihm keins.
Wir lägen nachts fast in denselben Betten
und Ostern Kriege ich in "Sittlichkeits" die Eins!
Wenn ich bei uns zuhaus am Fenster sitze
und auf die Straße sehe, ist das weit!
Da spuck ich dann nach der Laternenspitze.
Und wenn mein Bruder mitspuckt, gibt es Streit.
Wenn niemand da ist, hab ich meine Ruh
und lese in der Bibel von der Liebe.
Vorgestern kam die Mutter grad dazu.
Sie fragte diesmal gar nich, was ich triebe.
Mitunter fragt sie nämlich, was ich tu.
Dann setzt es Hiebe.
К Р А Й
Сконвертировано и опубликовано на http://SamoLit.com/