ПРЕДАТЕЛСТВО

Препуска времето неумолимо

в невидим и всемирен бяг,

далечни пътища необозрими,

безкраен и пришпорен впряг.

Дали предавахме необяснимо

земята и рода свещен,

нима погубихме необратимо

душите и сърцата в плен?

Нали обичахме благословено,

кълняхме се в народа свой,

нали обичахме неосквернено

родина и звезди безброй.

Безверни мисии недопустими,

наивен и безсмислен страх,

бунтовни истини неуловими,

брутален и безумен крах.

ВСЕЛЕНА И ПИСМЕНОСТ

Деветте Планети на Слънчевата система са свързани с 9 – те глаголни времена в

българския език. Векторът на кръга – време пресича орбитите на Планетите и

образува 9 действия в езиковата ни система – темпорална безкрайност към

безкрайност.

Девет Планети и времена девет,

Слънце и Космос, Земя и духовна епоха.

Азбуката сътвори Ренесанс,

Вселената – безкрайност,

Славянският мир получи скиптъра на светлината.

Достойно е да възпяваме Солунските братя,

далече в небитието езическото суеверие остана.

Кръстът прогони Сатана,

диви копита от степите на Азия

нагазиха в духовната Византия.

Музо, не презирай жестоките и неуки варвари,

а превърни гнева си в молитва.

Осенени от Светия Дух,

буквите запяха като птици

върху листовете на историята

и жаравата на светостта –

светломирен полъх от вечността,

с трепет се събудиха тайнства.

Духът на истината проплака в слово,

благоверните векове коронясаха Писмеността за времена вечни.

Словото се извиси до просторите небесни,

които запяха химна на Пресвета Троица.

В молитви и пост укрепваше вярата,

Амвонът на паметта е безсмъртно сияние,

Алфа и Омега получиха живот свише.

Радвай се, Сонм на Светците,

Радвай се, Богородице, Пречиста,

защото Словото пробуди човешките сърца.

Словото на благочестието,

Словото на Закона славянски,

Словото, което победи мъката от тъмнината.

Пътищата ни се изправиха,

Книгата на живота записа този връх на върховете,

отчаянието от безпътието не е истина.

Да внимаваме да не ни изкусят падналите ангели,

да повикат страха от смъртта,

да ни поробят измамните идоли.

Всемирът запя: Алилуя!

Символът на безкрайността се роди,

бездната на неверието бе сломена,

нетлението стана реалност.

Мирноблажени да бъдат вовеки Светците, дали ни чудния дар.

КАДЕНЦА

"Ние знаем, че белият човек не разбира нашите пътища".

Сиатъл, индианският вожд

Планетата е грахово зърно, което в дланите държим.

Каденца вълшебна е любовта небесна,

орис чуждокъщна седефени вопли донася.

Къде са копията на кахърите,

към нас летящи подло?

Къде е страхът - тази страст пагубна?

Враговете станаха пепелища,

греховете - цветя,

невежеството - минало.

Битието проклето не боли както преди,

от аналите вехти съвестта свири на орган –

хаосът стопи се като свещ восъчна.

Достойно ли е да умираш всеки ден,

когато Ангелите обещават друго?

Нима сме странници безскрупулни,

в абсурдни стълкновения изгубени?

Как искам да съм като теб, Земя –

добра, красива и разумно-свята!

Ти никога не спираш в своя път.

Пази ме, моля те , от този свят коварен,

от същността му кръвожадна, тварна.

Защо ли сетивата на мислите са на клада осъдени като еретици?

ГЛАС НА РАКОВИНА

За греховете да плачем, приятели, така както Рая скърби.

Какво ли говорят звездите за нас в сияние трансцедентално?

Белези от смърт остави гордостта земна,

смарагдова суета ме смразява,

благородството претърпя трансформация –

защо ли в измама се мъча?

Тежат греховете като стоманени мечове,

от безумие предадохме Небето,

разболяхме се от своеволия, за да не сме съвършени,

в съня си само не грешим.

Очите на Луната са добри и няма никого да оскърбят.

За къде ли сме тръгнали, се питат раковини и гларуси?

До къде ще достигнем в алчност неистова?

Маскирани грешници се преструват на Ангели –

на живот и смърт всеки ден.

Ще си отиде ли завинаги вината, сковала цялата ни същност,

покрила ни с отровна тога?

Ти, истина ли си живот, кажи?

А може би си мисъл бяла,

реалност осезаема ли си,

или дихание сапфирено от детство долетяло?

Лъжа препуска неуморно,

Жана д' Арк бе предана до смърт,

да стигна до сърцето и желая,

в него аз вълшебница ще бъда.

Инкрустирана романтика ми подари лятото,

но аз съм каещ се грешник.

Умопомрачително недоволни сме често,

инквизирайки добротата.

Кажете ми, дървета, какво е обичта истинска?

Нима инфанта аз съм, тичаща между колоните на времето,

които като кукли се засмиват?

Понеси ме, Небе, някъде далече от тази окупация .

Моя, Земя, прегърни ме -

глупостта загуби сражението,

а ту при ще побеждаваме,

алтернатива друга невъзможна е.

ЗА ЧЕСТТА НА УЕЛС

На лейди Даяна Франсис Маунтбатън Уиндзор

За благоверната принцеса на всички времена,

толкова близо, но все пак далече,

ветровете разказват сага уелска,

скрили в ръцете си вопли на птици.

Да се заслушаш и немееш,

когато корабът на истината спре на кея.

Листа от спомени донасят чайки,

делфини превръщат болката в пясък.

Заблуда е,че те познавахме,

ти, неуловима белозарност,

шепа звезден прах по орбитите на Вселената,

невидимо и видимо сияние от свещи непрокудени.

Ветрове, ветрове, тази сага отеква в душата на Англия

и оставя свещена печал във дворците и.

Небесата ще бият камбани уелски –

няма край този горестен бяг!

Колко пъти към теб се завръщахме несъвършени, изгубени ...

Даяна показваше пътя, който толкова търсехме,

за сбогом после ни махаше с дантелена кърпичка.

Кръговратът тварен до основи ни руши,

като Феникс да възкръснем е лъжа,

само ти, лейди Спенсър бе така съвършено предана,

белочудна и добра,

глупостта на глинената слава победила.

Ридаят на мълчанието чашите във Кенсингтън.

Няма никой, никой няма, само счупена сълза,

само белодивна обич във очите на принцесата.

Враг и предател не беше никому ти,

но във сага нозете ти тичаха.

Къде беше Богородица, когато Даяна издъхваше?

Къде бяха Ангелите, Херувимите и Серафимите?

Защо ти, Небе, отне земното чудо на рода Спенсър?

Какъв е този живот – без логика и справедливост?

Никой за нищо не ни попита.

Провидението отне съвършенството и замлъкна без оправдание.

РАЗСТРЕЛЯНИ ПЪТИЩА

На 11 септември 2001 г. в САЩ бяха извършени

терористични атентати,

в резултат на които загинаха 2749 невинни хора.

До тук ли бяхте всички Вие -

свещени мъченици в чудовищна война?

Остани поне малко живот,

твоите мигове все тъй радват.

Има ли неповикана милост?

Толкова много пространства,

а за миг взривове разстреляха тишината.

Закъсняха фатално мечтите,

закъсня безвъзвратно Ескалибур,

мечът на крал Артур.

Неродени деца запяха.

Вериги оковаха мира,

човечеството се умори от насилие,

изгубихме епохи от нежност и любов,

несбъднати и невъзможни пориви.

Обречени на смърт, невинни и заключени,

проклятие неписано, неискано ги срещна.

Недовършени и окъснели пътища,

минаха кервани с надежда,

но никой не ги стигна.

Късчета вечност, опръскани с кръв.

Очите търсеха изход,

той бе към Горния Йерусалим.

Умъртвени полети видяха птиците.

Откъде се пръкна толкова мъка,

та Небето не я побра в душата си.

Гнездата излюпиха скръб,

одеждите на горестта облякоха дърветата.

ДИАРБЕКИР

За пранги тежки оковани

поехме нататък към джендема.

Бяхме предадени.

Не бях виждал нивга Диарбекир,

само бях чувал за него.

Касабата пустееше странно

като затишие пред буря.

Поведоха ни по главната улица,

жива душа не се мяркаше.

Бяхме босоноги и отчаяни,

доверихме се на подлеци,

които за 33 сребърника ни затриха.

Цял сахат ме удряха заптиетата:

“ - Ах, ти, гиди, хайдутин, бунт оглавил,

далече от семейство ще гниеш,

въстание ще правиш, а!

Ти пак късмет имаш, пехливанино,

че те не обесихме сабахлен.

Късметлия си, гяурино,

но да видим какво ще правиш в Диарбекир?

Ах, ти, мискинино неден,

измъкнал те е някой.

Защо не те убихме,

сега на този пек ще вървим.

Кой ли е дал кесии жълтици,

за да умилостиви каймакамина,

или пък валията?

Трябваше да ги изколим като ярета!

Колко ли път ни чака,

а и слънцето е силно“.

“ - Ние заповед изпълняваме! -

намеси се друго заптие.

- Да не искаш да ни опушкат заради тях.

Колко ли ще живеят тези хаймани?

В затвора се работи от сутрин до здрач,

тежък труд черен,

всяко неподчинение се наказва с камшик“.

Така минаваше времето,

нарочно храна не ни даваха,

а ние мълчахме от безсилие.

“ - Ето го и Вашият дворец! -

изсмя се подло конвоят. -

Пристигнахме, така че се радвайте.

Само да опитате да избягате,

живи ще Ви одерем!“

Колко време е минало не знаех,

а и не чувствах,

но вече бяхме в Диарбекир.

Сякаш призраци ни нападнаха:

“ - Ето ги! Ето ги, идват!

Къс по къс ще ги режем,

срещу слънцето с отворени очи ще ги държим,

ще ги ослепим и ще ги изгорим!“

Паплач гнусна се впусна,

ритаха ни като побеснели:

“ - Султанът ще сваляте, а!

Гиди, прости, комити!

Ние шпиони си имаме,

майчиното Ви мляко знаем,

евтина е раята и се лесно продава,

жълтици щом накуп види.

Вие по-хитри от нас ли сте?

Маскари с маскари, кучета недни!

Всеки ден на колене ще се молите,

за храна и вода,

ние ще решим кога да Ви ги дадем,

от Диарбекир никой не се е измъкнал,

тук ще се мъчите като роби!

Роби сте и роби ще умрете,

робска е Вашата психика

и цялата българска сган!“

Какво можех да изрека,

бях пленник за първи път в живота си.

Дано панукла затрие Диарбекир.

Какво ли прави милата ми майчица,

баща ми и братята,

клетата ми невеста Яна,

дъщеричката ми невръстна,

моята рожба единствена?

Без мен ще расте чедото,

без баща си – харамията,

самият Страхил хайдутин.

Какво ми било писано,

писано и орисано.

Аз, турчин никога не ставам!

Имам една вяра християнска

и на Мохамед се не кланям.

Еничарин няма да съм,

да коля своя народ български,

кълна се в Небето, че пак ще се върна

и бунт ще поведа за свобода.

Сакън, да не чуят надзиратели,

върли чучела зли,

какво си хортуваме след тежкия ден,

само да знаят какво сме им намислили.

Всеки ден влачехме огромни камъни ръбести,

не преставаха да ни с камшик налагат.

Не бяхме от пленничеството отчаяни,

а от предателството.

Един ден дойде валията – Кемал ефенди,

от Цариград носел хабер важен.

Посочи ни и каза:

“ - Тия затворници са мои! Купил съм ги!

Слуги ще ги цаня в сараите ми.

Всичките занаят имат и ми трябват.

Сега насаме ни оставете,

искам да ги разпитам!“

Аз, харамията, за много чудеса знаех,

но все още на очите си не вярвах.

Какво се случваше тука,

да вярваме или не?

Клопка ли прави валията?

Нима чорбаджи Велчо платил сума грошове?

“ - Серсемите се измъкнаха, язък!“ -

отнейде дочухме преди да си тръгнем завинаги.

Отказахме турските дрехи

и си тръгнахме с окъсаните наши.

Значи имало предани люде,

с чисти сърца и души,

които за народното дело живеят.

Сполай ти, чорбаджи Велчо,

сполай ти, че ни от гибел спаси,

заверата беше разтурена,

но ето, че пак ще възкръсне!

Халал да са ни всичките грошове,

що ни от зла участ избавиха,

ще ги съберем от труда си

и ще ги върнем на този чиляк верен!

Всеки от нас получи един кон

и така потеглихме с Кемал ефенди,

а конвоят ни следваше.

Валията яздеше черен ат.

Грешка била станала и ни арестували,

други били комитите.

“ - Чорбаджи Велчо ми е авер,

той ми за Вас разказа.

Главата си давам за тях,

те са занаятчии мирни,

за размирици не ще и помислят.

В сараите мои ще ни чака чорбаджи Велчо,

после с него по родните си места ще се върнете,

щом сте хрисими, а не върли комити,

по живо, по здраво си вървете.

Получих доста жълтици за тази услуга,

дори още ме чакат.“

Оживяхме, чорбаджи, оживяхме!

Доживяхме да се видим!

Един си ти за нас на цялата земя!

Диарбекир е лошият сън, който свърши.

Господ здраве да ти даде,

на теб и на челядта ти,

на всичките ти сродници.

Само не ни карай да туряме фесове,

тъй щото не е хубаво.

Ние сме всинца българи

и клетва страшна сме дали:

“Свобода или смърт!“

За българско ще живеем и ще умрем!

Колко ни е хубава България,

една ни е само, едничка,

за нея туптят сърцата ни,

за нея живеят децата ни!

Една педя земя си не даваме,

в България завинаги оставаме,

да я браним и пазим

и нивга да я не продаваме!

15 август 2008 г., гр. София,

Успение Богородично

P. S.

Джендем - пъкъл, ад

Пранги - вериги

Касаба – град

Сахат – час

Панукла - чума

Сабахлен – рано сутринта

Мискинин – отвратитетлен човек

Серсемин – глупав човек

Халал – от сърце, без жал, с благословия

Пехливанин – борец.

ТАНКА

*******

Недостатъчни,

тъй странни и нелепи,

недопустими

и недоизказани

създания човешки.

*******

Изкуствен Запад -

стъклен, хладен, безцветен,

ела на Изток

в земя орадостена

при изгревите чудни.

*******

Мъниста любов

отнесоха облаци,

в дива тревога

пеперуди жадуват

за пристанища злачни.

*******

Бамбук и рози,

омърлушена мечта,

вали измама

по дълги коридори,

струни тишина болят.

*******

Dominus Flevit,

толкова много лета

баба я няма.

Къде тъгуваш, мила,

защо не се обаждаш?

КУКЕРИ

Сиротен танц, кукерски -

от Коледа до Водици,

да прогони душмани.

Огреховени души заклеймяват злото.

Ако млъкнат пушките, джанъм,

ще запеят чуките.

Кандисах, джанъм, кандисах,

на седянка да отида,

при лични моми и момци,

да видя тази кукерска драма,

която бесове прогонва.

Опалник с лош адет повикал змей-горянин,

селото да погуби с челяд и добитък.

Хлябът в нощвите, неизстинал,

в одаите свещници догарят.

“Този пакостник хаир да не види“! -

се носи от уста на уста.

Щял чума да донесе,

зла воля имал,

делии няма да го възпрат,

злобен изедник ще изпепели нивите,

по икиндия ще връхлети,

като вампир кръвта ще пие...

Но звънци кукерски ще го спрат,

като комити ще го победят,

двубоят неравен предрешен е,

за никакво зло няма тук брод,

мирът се завръща отново.

Ог герана с вода ще напълним менци

и ще плиснем вода по калдъръми,

да ни по вода върви,

нивга сакатлък да се не случва

и с нишан в ръка ще празнуваме.

-------------

Опалник – клеветник.

ПОСЛАНИЕ

Тишината се завърна от Голгота,

тъй бързо ме отмина и не спря.

Прочетох, че има острови от безмълвие,

в които ромоли плачът на Вселената.

Пътуват русалки в древна сага епична,

от която епистоли изпращат,

битие, ранено от стрела космична

донася дихание на Серафими.

Чувам как чудно пърхат крилата им,

съзирам в очите тъжнотата им,

която изпепелява мигът земен.

Дърветата на Рая от нежност са пленени,

но хората към тях отдавна не поглеждат,

в заблуда земна омагьосани,

чиито нокти драскат алчно и зловещо

в телата им, превърнати на статуи безнравствени.

ЕСЕННОСТ

Стърнища посивели,

студена кръв мълчи –

измама преживели,

земята все гълчи.

Полето есенее,

харизан звън в небе

докосва онемели

ръцете на дете.

Нелепо разпиляни

копнежи за любов,

в лъжовност оковани

издигат свят покров.

ПЕСЕН ОТ РАЯ

Еленови сънища в райски чертог –

какво дивно, сакрално вълшебство!

Богородица свири на арфа,

мисли за времето смутно, сполетяло Планетата.

Пространства без грешници и войни

подаряват небесните сили,

безсмъртен мир и доброта бяла,

от която пониква любов в безкрайността.

ПЛАЧ

Щурците сънено плачат,

когато в тревите студени,

затичан в селото здрача,

изпива сълзите последни.

Долитащ с гларуси вятър

събира сломени телата,

запалва свещите някой,

сърцата говорят с ятата.

КАРТИНА

Рисувам обич синя, мили,

светулки тичат боси в мрака,

звездите пеят, тайни скрили,

небето твърде дълго плака.

Рибари хвърлят късни мрежи,

тръстика ще целуне вятър,

пустиня пари в дива нежност,

която пие чаша лято.

СЕРЕНАДА

Серенада небесна със жезъл долита,

Като река бяла любовта преминава.

Ренесансов рицар препуска към мен –

как исках да го срещна наяве.

В параклис от безвремие се лутам,

видения изгубени възкръсват.

Абажури сатенени неспокойно гадаят

ще достигне ли благородникът замъка?

Очакване тича с пантофки червени,

мраморни стълби студено мълчат.

Олюлени стъбла от стремежи откъсвам.

Дали започва моята приказка перлена,

написана върху папирус във Египет?

Живяла векове във пясъци брокатени,

опръскана неволно от реката Нил,

дочула писъка на робството,

отнесена от кораб венециански

и подарена на епископ.

Оставена в болонски замък,

където я намерих – оцеляла, истинска и моя.

НЕВЪЗМОЖНОСТ

Крещеше времето като простреляна кошута.

Частици дни се разпиляха нерадостни на пода.

Копнения като мъниста в ръцете си събирах,

а някъде проплакваше любов.

Изгнанице моя, да знаеш как се молех за теб –

както се молят предатели.

Така е късно да те изоставя,

а да те докосна не успявам.

Колко много те търсих, моя мила любов,

както скитах по калдъръми

чух молитвите на сребърните камъни

и ридаенето на изгубени чамове.

След твоя бяг дулата на страха започнаха да вият.

От горестните дъждове разбрах,

че е невъзможно да те стигна.

Ръцете ми са толкова студени,

защото ме отлъчи покрусена.

ДАЛЕЧНОСТ

Далече, далече, далече,

след хиляди мили тъга,

далече, далече, далече,

аз толкова много вървя.

Душата, душата, душата,

те искаше, викаше, ах,

в цветята, в цветята, в цветята

се скиташе болката грях.

АДИО

Последно сбогом, шер ами.

Ездата свърши най-подир.

В земята мокра две ками лежат.

Очите от сапфир,

защо отново не видях?

Косите бяха от сатен.

Конете морни бързо спрях.

Дали рисува само мен?

Полу- жена, полу-дете,

будувам във това кресло.

Мигът в душата ми плете.

Отдавна, мили е било.

САГА

Как трошат тишината

триста луди копита,

тича в сумрака вятър,

диво плачат елите.

Бият бели камбани,

Князът бавно умира,

а в студените длани

шепа пясък изстива.

В бяла риза момиче

от седлото си пада

и реката повлича я

бързо към водопада.

Пада тялото с крясък,

С него кръстът съзират.

Князът...В шепата с пясък.

Той изстива, изстива.

ПРОШКА

Ронят земни сълзи

грешници лоши,

тръгват болни води

с кални галоши.

Късно стана, уви!

Ангели знаят!

Грозни, страшни души

дръзко нехаят.

Няма милост сега,

Господи, Боже!

Адът вечен видях,

смъртното ложе.

Прошка искам! Спаси!

Огнена мъка!

Жупел мрачно класи...

В нивите – пъкъл.

Мисъл гузна кръжи,

Съдникът носи

всички мои лъжи,

страстите боси.

Този земен живот –

пагубно грешен...

Восък, кукли, облог –

договор смешен.

Има само един

Изход възможен.

Бързо казах:”Амин”

в дива тревожност.

Тичах, молех, горях

с Псалми вълшебни,

каех се, осъзнах

дните потребни.

Мила, Дево, дали

Изповед свърши?

Тайнства. Разум. Боли...

Прелест* откърших.

Колко много лъчи

в тленни Планети!

Врява, тъжни очи

в бели сонети.

—

P. S.

*прелест (славянска дума) – самоизмама

SONETTO

Сонетна пролет и контеса,

гондоли пъстри, но сами,

реката чака, но уви –

завеси спусна тъжна меса.

Плачете до полуда дива,

вълшебно е небето днес,

сеньори пеят във унес,

луната е отломка жива.

Какъв е този маскарад?

Защо сме предрешени и прикрити,

нима душата може да се скрие?

Венеция е в бална рокля,

в коприна и тафта – рубинено сияйна,

напомня ми на сребърните тайнства.

ПИАНОТО НА ДОН КИХОТ

Белочудна есен тича презглава,

вятърни мелници разказват легенди,

онемяла зорница си спомня сенокоси,

светлосънно пътуване на орхидеи.

Препуска Росинант самотен,

объркана действителност рисува справедливост,

а Дон Кихот запалва факла.

Ще зазвучи ли ”Малка нощна музика”?

Испанският идалго се усмихва.

Алкала де Енарес ликува белосвидна,

изпраща ни жасминови сонети.

Епохи са притихнали в чертог космополитен,

а, аз танцувам в кралски двор,

където преданост и истина ми се покланят.

Не искам никога да свършва този танц,

о, нека рицарят да свири неуморно,

напук на подлеците в заговор сплотени,

готови да нападнат в гръб,

да ме разкъсат като плячка,

да ме залагат срещу титли и имоти.

Нима възможно е да бъда уловена,

да ми надянат хитра примка враговете,

когато Дон Кихот е моя орисия?

Не мисля, че ще стана жертва,

завинаги ще ме закриля тази песен,

която камъните ще запеят.

Добър вечер, рицарю, мой!

Мое убежище и моя утеха!

Мимолетните времена си отидоха,

а ти остана завинаги верен.

VIA DOLOROSA

VIA DOLOROSA ме очакваше стаена,

невероятна и безвременна.

Била съм тук преди да се родя,

до болка помня всеки камък.

Сега, като дете оставях стъпки,

очите плачеха сломени, грешни.

Как трудно се върви по тази мъка,

да можех само да избягам, да се скрия,

да не я докосна никога,

но не успявах!

Разсякоха ме въглените на страданието

и заглушиха този зъл, объркан свят,

за да остана насаме със Вечносъществуващия.

Какво ли да ти кажа,

престъпила законите ти неведнъж,

какво в душата ще остане

след провалените ми мисии?

Една трагична земна невъзможност,

превърнала се в грозен хаос –

какво ли от Небето може да се скрие?

Надявах се, че мога да те следвам,

но толкова да бъда силна аз не мога.

Тайгата и пустинята се срещнаха,

преплетоха се земните окръжности,

глътка разкаяние за дълга изповед.

Умирах и възкръсвах всеки миг,

окаяна и обновена, ранена и добра,

безполетна, безпътна, ничия,

приличах на загиваща звезда.

Нозете ми пътуват закъснели,

във бяла приказка свещена,

синевата ми дари покаяние,

дали свободна мога да се върна?

Къде е пристанът на отчаянието,

ще ме погубят ли чакалите на греховете?

АЛИЕНАЦИЯ

Алиенация глобална връхлита битието,

светотатство историческо рани родословните дървета,

роптаят екзистенциалните нищожества,

”Новото време” изкусно погубва с химия и финикийски знаци,

Романтика шармантна рони сълзи безвъзвратно,

еклектични спорове са годините земни,

с космическа скорост се преобразяваме до неузнаваемост.

Хармония и тишина, заключени във перли,

захвърлени далече в Планета неродена,

в брилянтната реалия, която ни напусна

с каляска аристократична и средновековни трели.

На изкуствата сантименталните воали докоснаха лицето ми,

скъпоценният разум на същността ми подари диханието на епохите,

изтънчена барокова феерия ми каза: ”Сбогом!”

Къде сте, времена вълшебни и омайно тъжни,

защо ни изоставихте и на кого сте ни продали?

Хладнокръвната ерес се разпорежда неистово,

клеветница проклета и излишна.

Не са ни нужни ”новите герои” и техните слуги сервилни,

теории, измислени за глобализма –

дрехите нови на империализма,

експлоатацията отвратителна не може да се скрие,

дори прикрита с плащ коварен,

тя пак се вижда, чува, стене и проклина.

Изкуствените догми кръстосаха шпаги със истината –

поредната екзекуция на престъпно безсрамие.

ДЪГА

Слънчице изгря, дъждечко заваля,

литнаха врабчета с тънички крачета.

Чудната дъга песничка запя:

Колко красота има над света!

В детските души радост се роди,

Ангели добри носят куп игри,

бисерни мечти има във очи,

блеснали звезди светят до зори.

Д’АРТАНЯН И ЕСЕНТА

Цитрусова география възторжена пътува,

омъчнява при илюзиите безметежни щъркел,

съпротивление, осъдено без капка милост,

безпомощни пространства от любов – делба,

измамни нишки откровения опъват лък,

за да превърнат в рана вечни пориви маслинени.

Баронесата Есен ми сипва кафе,

на провидението зашумя жаравата,

докосвам векове прочетени,

мускетари оседлават коне,

Д’Артанян ми подава от шапката си перо,

великият гасконец полита във галоп.

” – Пази го добре, дете наивно! Завинаги ще те опази!”

Къде ли да го скътам, на пауново прилича?

Кафето е с ванилия и кардамон,

започва матине във замъка на Есента.

” – Чест имею!” – промълвява Д’Артанян

и бързо се изгубва изведнъж.

Кафе със него молех се да пия,