Д_Р_И_П_А_В_И_ С_П_О_М_Е_Н_И_

               НУЛЕВА ГОДИНА

               (Биографични Моменти, Философски Разсъждения, Хумористични Коментари, Етимологични Забележки, Стихчета, и Прочее Между-жанрови Особености, от Един Мизерстващ Български Интелигент)


               Христомир КАЗАСОВ, 2020 +


          — — — — —


     [ Резюме: Заглавието е достатъчно подробно за да няма нужда от други пояснения. Това са откъслеци, спомени, от тук и от там, при което са важни не толкова самите те, колкото връзките между тях, как аз прескачам от едно на друго, защото мъдростта, поне от времето на Аристотел, се състои във връзките между нещата. Освен това се чувствам длъжен да предупредя, че аз неизбежно ще плюя демокрацията, особено нашата, така че ако на някой тя му харесва то да ме прескочи, автори днес има бол. Иначе отделните неща ще са кратички, до 2 разгърнати двойни страници на книга (т.е. до към 10 КВ текст), понеже хората се отегчават от дълги неща. И ще пиша по години, като 2020 е нулевата, в която аз станах на 70 години, и смятам така да продължавам още 5 години. Това е господа, приятно четене. ]


     [ Идея за илюстрация на корицата: В центъра на картинката, която е в рамка и под автора и заглавието, се вижда въже за простиране, на което висят прокъсани долни гащи, от които може да капва някоя капка вода, и които са закрепени с три щипки. Въжето е опънато на два кола, като на левия, който започва на към 1/3 над долния край на картината и продължава почти до горния ù край, отгоре има сърп и чук, а самия кол е боядисан в червено, или е на червени ивици на бял фон (било хоризонтални, било по спирала), докато десния кол започва на същото ниво, но е 1/2 до 2/3 от височината на левия и е син, респективно на сини ивици, и на върха му се вижда монета с цифрата "1" в средата (друго не се разчита), но монетите са 3 изправени на ребро и допрени така, че да образуват триъгълник (гледано от горе). Освен това отдолу край коловете е написано: "коммуны' под левия и "with money" под десния, отгоре над по-късия десен се вижда слънцето, а отдолу в дясно има плажен шезлонг с плат като трикольора ни, хвърлена книга и слънчеви очила отгоре, а отляво стои изправен възрастен мъж (с бели коси), който с дясната ръка слага средната щипка, а в лявата държи плажна шапка, с която прикрива задните си части. Това е. ]


          — — — — —


          СЪДЪРЖАНИЕ

     Нулева Година
     Първа Година
     Втора Година
     Трета Година
     Четвърта Година
     Пета Година


          — — — — —


          НУЛЕВА ГОДИНА


           — — —

          Съдържание на Тази Година

        0.00. Кой съм аз?
        0.01. Защо това заглавие?
        0.02. За детските ми години
        0.03. За майка ми, и за нейната майка
        0.04. Аз като ученик
        0.05. За баща ми — раз
        0.06. За баща ми — два
        0.07. За мен в гимназията
        0.08. За баща ми — три
        0.09. Ицката кандидат студент, с лирични отклонения
        0.10. Оттук - оттам, дор' станал съм голям

           — — —

          0.00. Кой съм аз?

     Е, аз мисля, че тук е най-добре да хвана бика за рогата, както се казва, за да разбере той още от самото начало с кого си има работа, а и евентуалните читатели покрай него. Така че аз съм Христомир Казасов, с едно Николов по средата, защото баща ми беше Никола. Христомир идва от дядо ми Христо, който пък идва от оня Христос, който си мислел, че може да превъзпита хората като се прави на "отнесен от вихъра" и уж говори с някакво божество, и То му казва, че хората са големи маймуни, а пък времето на маймуните, дори тогава, било отдавна минало, обаче накрая го наказали като обикновен бандит. Така де, а "мира" е добавен защото в 50-те години, след войната, е било модерно хората да се борят за мир или най-малкото да парадират с това, и затова у нас има доста Звездомировци, Тихомировци, Добромировци, Станимировци, Седнимировци, и други подобни. Обаче на, аз съм се оказал бая хрисим и миролюбив, най-вече защото съм бил ... хилав като хърба-тревица, дето се вика, но във всеки случай си заслужавам добавката.
     А пък Казасов ни е била фамилията, защото ... . Е, тъкмо заради това аз веднъж, трябва да съм бил на към 30-тина години, бях ходил да търся (относително) известния Димо Казасов, и да го питам за това. Намерих го просто по телефонния указател, защото тогава хората не се бояха от атентати и си пишеха адресите в указателя, и той се оказа май някъде към 80, недочуваше, и имаше някакво младо маце дето го гледаше, така че аз прекарах едно 15-тина минути с него и това бе всичко (но все пак бях проявил някакво любопитство, исках да науча нещо). Та според него (той май бил от Трявна), казасите били надомни работници които плетели ширити и гайтани за турската армия, нещо такова, но защо са били така наречени той май че не разсъждава, обаче аз по-късно поразсъждавах по въпроса. Според мен (и то някъде от към 90-та година, преди да се заема с етимологични изследвания) това име трябва да идва от латинската casa, което значи къща (и която — без да дълбая сега — се свързва с турската кааза като околия). Тоест това били надомно работещи занаятчии (а и Габрово е занаятчийски град), но после тези хора са зачезнали и затова сега фамилията ми е рядкост (я има 20-тина души, я няма), а и името ми също е рядко, така че аз съм изобщо рядък човек — както казваше майка ми: такова дете рядко се ражда и мъчно се отглежда.
     Е, това беше за да ви покажа, че просто ще разказвам за разни неща, и че книгата може да се нарече биографична, обаче — каква ти биография, такива неща се пишат от известни хора, а аз съм неизвестен, практически де, така че този жанр е само про форма. По-подробно за мен ще има време да говоря, но засега може да кажа, че едно 40 години, половин живот (поне според моите прогнози), в тоталитарно време, аз бях представител на научната интелигенция, получих 2 висши образования, едно в Русията, едно у нас, стигнах до позицията на научен сътрудник от БАН, и след това дойде демокрацията ни, и всичко се опропасти, както всички вие (ако живеете у нас) прекрасно виждате (а ако имате щастието да не живеете у нас, то поне чувате), така че при нас настана един истински ... пиздец, както казват русняците.
     Така, и аз лично, заприличах на една фиданка, или пък борче, с прекършено връхче — ах! — и почнах да се чудя какво да правя. Да се чудя какво да правя със времето си, понеже за работа и пари дума не можеше да става, в тежки времена на един народ (а особено на такъв варварски като нашия) не му трябват интелигенти, трябват му бачкатори — което, от позицията на капиталите и новите капиталисти, ще рече балъци, дойни крави, меки ... дупета, ако ми позволите тази метафора, или бели роби! Изхода беше, а и си остава двояк: или преквалификация в сферата на будалкането, което значи, да речем, търговия, реклами, public relations, счетоводство и банково дело, такива неща, или пък емиграция в чужбина, където и улиците да метеш пак ще се чувстваш по-ценèн и щастлив, отколкото у нас!
     Обаче това не е за всеки, не всеки може да превива глава и да върти опашка като послушно кученце, само и само да докопа някой кокал, така че аз карах "на мускули", дето се вика, и останах — ако щете вярвайте, ако не щете недейте — без работа и доходи цели 25 години, цифром и словом, като си намерих някакво занимание, както на времето си потомствените аристократи (защото аз я бях аристократ, в известен смисъл, научен аристократ). И какво беше това занимание, а? Ами прописах, основно публицистика, прилагайки доколкото мога и където мога (или дори не мога) научен подход към социалните въпроси. След като написах няколко книги (които повече от 10 години стояха при мен, защото издаването, както и сиренето, според оная поговорка за приятелството, ставаше вече само с пари, а аз, дори и да имах такива, нямаше да се навия да плащам за да ограмотявам хората), аз се заех с други неща. Какви неща, ли? Ами постъпих както споменатите аристократи, заех се с езици и етимологии, защото там има място за редица интелигентни догадки, без да се изисква някакво специално образование, просто си седиш и си мислиш (като гледаш единствено да не се окаже накрая, че само си седиш). С такива "ангажименти" си утепах едно 10-тина годинки. Освен това започнах да пиша и стихове, първо на български, после не само; след това започнах и да философствувам за какво ли не, и така времето ми минаваше докато дойде време за пенсия.
     Само дето думата "пенсия" е чисто формален израз, тъй като трудно може да се нарече пенсия доход от ... 1/3 минимална работна заплата (МРЗ), грубо казано (за научен сътрудник от БАН), нали? Да де, но мен, научен на демократична мизерия, не беднотия (беднотията е благинка по сравнение с моето дередже), този доход напълно ме устройва, защото аз нямам мацки които да хрантутя (понеже то така и излезе при мен по-рано, но все някога ще дойда и до това), жилище имах, и като имах и занимавка, то съм направо щастлив. А пък занимавката ми е да се публикувам по разни сайтове, и на Изток и на Запад, че и на Север (но още не съм стигнал до Юга). Така че аз си имам няколко пиздонима — според руснаците — и си публикувам по нещо, и тези -ними са повече от един за да ги сложа в множествено число. Стихчета си пиша на три езика, но ще се опитам и на четвърти (с божията помощ), така че, както пееше едно време Васко Кеца: Казано честно всичко ми е наред, тъй че спокойно гледам напред!
     Остава само да осветя леко и въпроса за появата ми под истинското си име. Ами вижте, там, на моите сайтове, аз публикувам на езика и малко отгоре, и това е по простата причина, че, след като не се публикувам у нас, е редно да използувам и някой чужд език, нали? А не се публикувам у нас, защото у нас за всичко трябва да се плаща, няма (или поне аз още не съм намерил) сайт, където да те канят с бъклица и да викат: хей, Ицка, абе холан, заповядай при нас бе, стига да имаш какво да кажеш на хората го кажи, и пари няма да ти искаме. Понеже то е така по света, но не и у нас. Докато така, като българин, аз ще пиша само на български, ако не броим чуждиците. Който прочете, прочете, който не стигне до мен — ами здраве да е, всички ще си отидем рано или късно, или, както гласи една латинска поговорка (в моя редакция):

     Даже и да се прославиш като Гунди,
     пак ще си отиде глорията мунди,
     и сега когат' не гоня вече ##нди,
     нè ми пука слаби ли са или дунди.

     Тъй де, аз правя каквото мога, което е по-добре от нищо. Но и това не е най-важното. Не, най-важната причина за моята поява и под истинското си име е това, че аз съм, един вид, ... болен! Ами да, аз толкова свикнах с това да пиша нещо, да го закачам някъде, пак да пиша нещо ново, и така нататък, че просто си търся за какво още да пиша, защото иначе ще пукна от скука, повярвайте ми! А с новото име идват нови теми, нови форми, нови радости, so to say.
     И после: какво от това, че името ми било истинско, та кой ме познава вече мене? Едно време сигурно имаше стотина души дето ме познаваха горе-долу добре, колеги, състуденти, и прочее, може би и няколко стотин бяха чували за мен или ме бяха виждали, но сега вече всички са ме забравили (30 години не е шега работа). Плюс това положително половината от тях вече са "хвърлили топа", really. А тези дето не са и все още може да си спомнят за мен — да речем 20-тина души —, ами че от такъв зор те ще вземат да ме търсят по разни чужди сайтове, това е изключено, аз и да го видя няма да го повярвам. Така че, господа, -жици, -жички, и прочее случайно попаднали при мен читатели, аз съм за вас поредния писател, когото никой не чете (защото за четене се броят милиони, а не някоя и друга хилядарка на година). Това с което бихте могли да ме запомните, покрай незначителните биографични моменти, са следните features: философствания, морализиране, езикови познания и етимологии, стихове, омраза към демокрацията (извисяваща народната простотия), някои секси и цинични моменти, интелект бая над средното, старческо изкукуригване (доста под средното), добро въображение но за вероятни неща (не голи измислици), е и още нещо, you name it, како викат американците.

     12.2020, София, Блъгария, Европейски Съюз (в долния десен ъгъл на картата)

           — — —

          0.01. Защо това заглавие?

     Тук може да се отговори и съвсем накратко, но може и на дълго и на широко, и аз ще предпочета последното, защото целта ми в тази книга, както уж намекнах, е да приказвам за нещо, така че да минава времето, и моето, и на читателите, които покрай мен хем ще научат нещо интересно, хем и майтап ще падне тук-таме. Та краткия отговор е, че това е съвсем хубаво и правдиво заглавие, понеже спомените, особено на старите хора, са тъкмо дрипави, прокъсани, фрагментирани, те уж помнят нещо, но това е само парче от нещо, цялото отдавна им се губи. Още повече като се има предвид, че аз не съм някаква известна личност и няма смисъл да се стремя да спазвам дори хронологична последователност на събитията, тъкмо такива дрипи са най-подходящото четиво при чакане на някоя спирка или пък за заспиване; т.е. тази книга се различава от моите обикновени писания, които са дълги и структурирани, докато тук е точно обратното, и точка по въпроса.
     Така, а сега да минем на дългия отговор, при който всеки от вас, бас държа, ще научи нещо интересно, някоя чужда думица и неочаквана идейка. Та този отговор тръгва от италианския (понеже аз тогава, преди 2-3 години, бях на италианска вълна) и от техните думи reminiscenza и cencio, където последното значи дрипа, и аз си бях въобразил, че те трябва да са свързани, което формално погледнато не е така, но иначе, ако човек (особено такъв гигант на мисълта като мен) се разтърси, то навярно ще може да ги свърже някак-си. Е, сега аз точно това и ще направя, но нека преди това спомена, че в този език сега (да речем, че от към 10 век, понеже аз не съм специалист) думите се четат не така както в латинския (откъдето по-рано са дошли, ако са дошли де, при нас), а малко по-смекчени и приятни за ухото, или по-близко до древните народи, като, примерно, циганския. С това не искам да кажа, че италианците са цигани — понеже защо да го казвам, то се ... вижда от всички, ха-ха — но специално буквите "c, sc, g", ако са меки, т.е. последвани от "i, e", се четат като наши, съответно 'ч, ш, дж', докато иначе се четат 'к, ск, г'; плюс това, нека го кажа веднъж за винаги, аз ще използувам единичните кавички за това как нещо се чете, а двойните за цитиране как то е написано. Така че горе-споменатите думи се четат 'реминишенца' и 'ченчо'.
     Да почнем с първата дума, с това до-ре-ми- (но без фа-, сол- и нагоре) сцена /шена. Е, "до"-то е от мен, "ре" за всички западни езици значи изправяне или обръщане назад, "мин"-аването внася друг нюанс, който одма ще разясня, но и до тук е ясно, че това е едно повторно показване на сцената, изваждане на нещо на белия свят. "Минаването" е, всъщност, мънкане, ще ви кажа аз, което е озвучаване на мисленето (примерно, Мнемозина като богиня на паметта, mente-мисълта, че и самата буква "м" в украинския се наричала мислите — или нещо от сорта, буквите си имат имена или картинки). Така че стигаме до основното, до сцената, която не е пространство педя или паз (пазва) или ... пазар (аз съм мислил доста по подобни въпроси), нито е повдигната "страда" като естрадата (а пък страдата е нещо стъпкано или стрито), нито е арена (като място с много aereo-въздух), нито пък е някаква плоскост (plate, планка, плочка, и т.н.), така че: каква е идеята? А, идеята е във ... сиянието, което е scheinen-'шайнен' на немски или shine-грея на английски, и това имало санскритски корени, понеже има един цвят, циан /-ов, който е отровно син (може би и зеленикав), но блестящ, и той в санскрита бил 'чиамас', което обикновено се дава като източник за нашия син цвят. Така че сцената е сияйно място, което, дори и да е тъмно наоколо, е осветено и се вижда, и това е идеята на сцената, да се изложи нещо пред очите на всички.
     Добре, а сега да стигнем до дрипата, където е достатъчно да си стоим само в италианския, където това е просто нещо ... изгорено, или пък за изгаряне! Примерно, да прескочим към нашата вечер, която в моя интерпретация е нещо "вече + черен" (но вечечерен звучи бая сложно и затова малко сме го опростили), което е така, защото през деня слънцето жури та чак прежуря, но вечерта е като изгоряло, схващате ли? Е такава е идеята и в италианския, където cena-'чена' е вечер, cenere е пепел, и дори известната Пепеляшка е Cenerentola. Така че "ченчо"-то е нещо изгоряло, но освен това, като сравним scena и cena се вижда че те спокойно биха могли да са свързани понеже само едно начално s- ги отличава. С други думи, формално спомените може и да не са дрипи, но асоциативно са тъкмо нещо такова. Та моята първоначална идея беше да ви ... уча на италиански, като пиша "Дрипа първа", втора и т.н. на италиански, но ми се видя, че това ще мъчи не само вас, а и мен (защото този език и за мен е още нов, аз започнах да го уча май че едва към 60-те си години, и то без познания по никакви други латински езици).
     Обаче спомените, особено при старите хора, особено картинките, асоциациите, са тъкмо нещо откъснато от нещо друго, което чака да бъде свързано с другото, ама ако може. Примерно аз лично съм хващал мозъка си на тясно когато трябва да ми покаже някаква следваща картинка, и той се обърква и ми показва глупости, логически абсолютно несвързани неща, като този пример, че аз пътувам на сън в асансьора, натискам копчето за 5-я етаж, понеже аз там живея, и след като той спре се оказвам на ... първия етаж, навън, тъй като мозъка ми е намерил само тази картинка, на осветено от слънцето място и дървета наоколо. Поради тези несуразицы хората обичат да си обясняват сънищата — защото те са несвързани, и може да се свържат както ни се иска, и като така можем да се лъжем с каквото ни се ще!
     Нека добавя и още нещо, понеже аз съм се интересувал от тези неща, и моите тези са общо взето правилни. Та в мозъка ни има два компютъра, или той е дву-ядрен, както му викат днес, и това са двете полукълба, които, от гледна точка на осевата симетрия, са разделени с някаква преграда, и лявото такова кореспондира с дясната страна, и обратното, което изглежда бая странно, но тъй като нашия Дядо Господ няма навика да прави грешки, то трябва да има някакво обяснение на това. Е, обяснението (според мен) е в това, че нервните влакна, особено в мозъка, се опитват да се кръстосват колкото се може повече — тъй като запомнящите елементи са не самите нервни клетки, а пресичанията им с други такива, това са така наречените синапси —, и поради това става така, че лявото се отразява отдясно и обратно. Плюс това дясното е по-силно от лявото (било то ръка, било крак, било цица — ах, простете — било нещо мъжко, ама няма да го кажа сега), и поради това логиката, това в което е силата на човека, се разполага в лявото полукълбо, там е цифровия или точния компютър, и той работи (си мисля аз) основно през деня, докато сме будни. През нощта, обаче, лявото полукълбо се "гаврътва" настрани и заспива, и се обажда дясното, което е асоциативния процесор, и той оперира с образи без да търси логическа връзка (защото десния му събрат дреме през това време, за да даде нужната връзка).
     Това е в общи линии, и тук не съм ви излъгал в нищо, но за следващия мой извод не съм сигурен, не съм специалист, просто си мисля, че това е така. Тоест аз си мисля, че леваците са хора с преимуществено развито дясно полукълбо, и те могат да го използуват и на яве, и са, или би трябвало да са, склонни към творчески дейности, като изкуство, музика, и други подобни, не към точни науки. И тук аз тръгвам от леваците, но имам предвид изобщо всички хора, които с нещо се отличават от другите, примерно ... хомосексуалистите (които, действително, са основно хора на изкуството), или заекващи, или физически слабо развити (да речем жени без гърди), и други подобни; тук сигурно има някакви данни известни на медиците, но те може да са противоречиви и затова хората да не са стигнали до моите радикални изводи. Обаче, вижте, това за двете полукълба и разделянето им е интересна идея, която наскоро прочетох в един роман (което не значи че той е наскоро написан) на Ст. Лем, сигурно последния му (понеже ми се видя, че способностите му вече по малко ... издишат), за Мира на Земята.
     Та, да се върна към мен и тази книга. Значи аз ще ви разказвам разни откъслеци и ще ги коментирам както намеря за добре, за да си запълня времето, но и да ви науча и вас на нещо дето няма къде да го прочетете; а пък ако след прочитане на мое парче вие вземете че задремете — ами тогава ще ви уча по сугестопедичната система. Изобщо, съветвам ви да не ме забравяте, и да не четете повече от едно парче наведнъж, едно ви стига, за да може да го обмислите, защото моите познания на тези години, и след драстичната смяна на професията ми, вече не са така заострени или задълбани в една насока, но затова пък са на широко, т.е. станали са по-енциклопедични (което, разбира се, ще рече че аз ще обхващам в тях и ... циклопи и педита и други неща, нали така?).

           — — —

          0.02. За детските ми години

     Аз съм бил роден на 26 май 1950 година (което ще рече че ЕГН-то ми започва с 500526, но как свършва няма да ви кажа), някъде към 5 часа сутринта, в голямото село София, все още България (но не се знае за колко дълго), в семейство на интелигент (или служещ, за разлика от работник или селянин), и ако не греша в Майчин дом, или градинката след централната ж.п. гара, която по странни причини се нарича Алжир (защото би могла да е и Танганайка, да речем). Дали съм бил предсрочен или след-срочен не мога да ви кажа, запамятовал, но май че беше преди времето. Гледали са ме както могат при някакви роднини в София, тъй като тогава баща ми е учил в Консерваторията (което ще изясня в друга "дрипа"); както могат значи в някаква детска кошарка, която май че била първоначално голяма щайга (или пък това аз си го измислям). Плюс това са ме били хранили с изкуствено мляко, което за това време май е било рядкост, във връзка с което на стари години стигнах до някои важни заключения за някои болести, до които също ще стигна скоро).
     И кажи-речи това е, което мога да кажа поне за първите си няколко години, макар че някои стари хора може да се хвалят, че забравяли само новите неща но помнели всичко старо (примерно, че успели да преброят ... космите на ... оная работа на майка им като излизали от нея, чието число в момента били забравили, но помнели че то свършвало на 7, да речем). Е, аз не съм от тия, аз не помня вече нито нови неща, особено от последните 10-тина, че и повече години (защото не се случва нищо ново и интересно за мен след идването на демокрацията), нито стари, от преди 40-50 и повече такива, аз може би мога да запомня някакъв начин на разсъждение, метод, модел, но не и обикновени гнусни факти (понеже то е така, фактите в латинския аз ги свързвам със ... фашкиите, но сигурно и към това ще се върна по някое време). Но това което е сигурно, е че аз и като бебе съм бил много интелигентен, или пък и това си измислям (т.е. внушавам).
     След това, все още като невръстно детенце, съм се преместил в Плевен, което е един град като голяма плевня, прорасъл с плевели наоколо, и разни, по-големи или по-малки камъни, и около него има местност наречена отдавна Каменец, или Каялък /Кайлък по турски, в който парк има даже ресторант в една пещера (което аз помня защото много по-късно съм бил екскурзовод и съм водил руски групи там, и съм си stibitz-нал, според немците, т.е. "задигнал" 1-2 глинени чашки от него). Ама и от там нямам никакви спомени, освен един, който може да е за всяко време след 5-те ми години, така че може и да не съм бил вече в този град. Това е когато веднъж са ме къпали, и то е ставало в някакви легени, понеже течаща вода е имало, но не и топла, тя идва предимно с парното, към 70-те години и то в София. Та майка ми ме била изкъпала и попила с хавлия, и тя имала една приятелка, стара мома, и аз съм почнал леко еуфориран от живителната баня и разтривка, да подскачам гол из стаята и да си мяткам оная работа, на която у нас се вика "патка", но когато стане по-голяма де, а на италиански е l'uccello ('уччелло') или птиченцето, така че може да се използува и за дете. И аз съм запомнил тази картинка понеже тая стара мома се превивала от смях като ме гледала, докато аз съм се чувствувал като неосъзнат бъдещ сатир.
     ( И тези италианци, дяволите ги взели, за откраднали от нас сумата интересни изрази, и това им е било малко, ами са взели, че са ни гепили и ... знамето, само дето малко са разместили цветовете! Е, сега, то сигурно е било обратното, ние имаме сумата общи изрази с италианците, понеже те са цигани — sorry —, а пък последните са се позавъртели покрай турците, които се "намазали" нещо от древните персийци, или пък италианците, наред с французите и още латинците преди тях, са попили нещо от маврите, които често са посещавали тези брегове (за да "чукнат" нещо чуждо), но така или иначе, ние имаме доста общо с тях, спокойно можем да се считаме страни побратими, но не го правим, изглежда, защото това не ни ласкае особено. Примерно, нашата каруца е италианска carrozza, и дори carrozzabile е път проходим за каруци, каруцарски път. И знамето май са ни го били дали великите сили, начело с Францията, заедно с един потомствен аристократ за цар, който, хайде, Готски бива, ама защо трябва да е все с ... кобур, още не мога да разбера. )
     После имам спомен за някакво жилище, не много високо, но ние сме били на първия етаж и аз съм имал обыкновението да влизам в него най-често през ... балкона, като съм се повдигал малко май че по входната врата на кооперацията (и там сигурно съм чукал на стъклото, ако вратата на терасата е била затворена). Кооперацията не беше висока, може би 3 етажа плюс таван, и на тавана през зимата миришеше хубаво защото там стояха разни ябълки, дини, грозде, може би и дюли, изобщо плодове за зимата; на гроздето (обикновено бяло и едро) на всеки грозд се слагаше по едно зърно да го подхранва и така стоеше бая дълго; а пък дините ги купувахме от "динàри" с каруци, за някаква смешна цена от 3 стотинки килограма! Минаваха от време на време и "бичкиджии", които режеха дървата за отопление с някакви бичкии закрепени на каруци. Изобщо, това беше след Сталиново време, 50 и някоя година, когато в градовете имаше изобилие, за сметка на селата, предполагам.
     Или в Плевен, или в следващия град, но май че още тук, ми се случи едно произшествие: както сновях като бездомно куче по улиците и градинките, и веднъж си играех на някаква ниска (може би половин метър) ограда на градинка, подскачах на нея, и гуменката ми се подхлъзна, или нещо обърках стъпката, но стъпих на земята и крака ми, левия, от коляното нагоре направо се разпра от тази ограда, на 3-4 сантиметра дълбочина, и на една педя дължина (поне моя педя тогава)! Обаче, не че аз съм бил много смел, но то при такава дълбока рана в месото не се чувства силна болка както ако си порежеш леко пръста, така че аз успях да докуцам до в къщи, да вляза вътре, и тогава вече настана олелията в дома, като някак-си викнаха и лекар (май че един комшия в съседната къща беше лекар, но може и да греша) и ми сложиха 4-5 шева на крака, който не ме болеше, но може да е станал с нещо по-непълноценен от другия.
     Така, и на 6-7 годишна възраст съм се преместил пък в един много ... шумен град, или пълен със шума, и по улиците направо газиш в нея, а пък да не говорим за наоколо, където колкото си щеш шумаци и неголеми баири разположени като кьошкове, което е нещо като дивани или канапета (presumably за мацки и диванета) на турски и други езици тъдява (даже и в руския има дума киоск, което, обаче, там значи вестникарска будка, с буквата "б", да подчертая). Та в този град аз съм бил тръгнал на училище, от което време не помня нищо, или с малки изключения. Примерно спомням си че от балкона на жилището ни се виждаше точно един паметник на Съветската Армия и ние бяхме май на втория етаж. Също там имаше една река протичаща през града пълна с фекалии и прочее боклуци, която така и се наричаше, Боклуджа; абе, хайде, фекалиите са от мен, но боклука е турска дума, и в този град половината от жителите и тогава бяха турци, а пък наоколо си е истински Дейлиорман или Лудогорие, още и Добруджа като добра земя макар и хълмиста, и там има бостани и ниви, където бачкат (и -ха) до 90 % турци.
     Едното нещо за отбелязване тук е, че веднъж, в някакъв кръжок по химия, аз, като страшно ученолюбиво дете, участвах в какви ли не кръжоци и олимпиади (по математика, предимно, но май че и в кръжок по ракето-моделиране), и някъде към Нова година правехме разни, не баш бомбички, нещо по-безобидно, някакви хартийки, напоени с йод и още нещо, които разпръснати по пода, като стъпиш на тях и пращяха, пукаха, бяха един вид като фойерверки, нещо такова (забравил съм подробности). Та там аз вземам с някаква дълга лъжичка нещо от някакво бурканче (дадено ми, не че не съм слушал и съм го взел) и го нагрявам над спиртник и то гори с някакъв цвят, и пак вземам с тази лъжичка нещо от бурканчето, ама ... де да включи моето детско "пипе", че лъжичката е вече гореща отпред (тя не ми пареше на ръката) и като я пъхнах в бурканчето и настана фойерверка, бурканчето гръмна, и едно порядъчно парче стъкло направо се залепи за дланта ми (на лявата ръка). Та тогава пак имаше лекарска намеса, изрязаха ми огромните пришки (като най-голяма монета но само по дланта, не по пръстите, защото аз пръстите ги бях навирил, както ме бяха учили, и държах бурканчето само с палеца и показалеца за шийката). Та оттогава съм поскаран с химията, и после в горните класове не съм я харесвал, помня още единствено формулата на етиловия алкохол (и знам че бензола имаше някаква циклична формула с въглерод и нещо друго).
     А другият момент е не случка, а операция, извършена от лекари, и тя беше по моето — ама седнете първо на здрав стол — ... обрязване (на uccello-то)! Трябва да е била преди пубертета, но не съм съвсем сигурен кога, и баща ми бил преценил, че това е много желателно понеже турците са много хубави хора, но към своите, нали така, и затова те проверяват, когато играеш с някого, или в съблекалня, и прочее. Но аз изобщо не съжалявам за това премахване на ... препутицата ми, с позволение на читателките, но тук аз нищо не измислям, това е латинска дума: praeputium, понеже стои най-често преди puta-та и пречи в някои случаи; тя е още foreskin или крайняя плоть. Това е една малка корекция на стореното от Дядо Господ, наричан още и Аллах, тъй както операцията на апендицита, отрязването на сливиците (или пък на ноктите, а?), и съвсем не е задължително да се свързва с вярване в разни измислени божества. Тя е полезна, което ми напомня един стар виц, за един наш "гларус", който свалил някаква французойка на морето и като почнал да я работи тя почнала да вика: ah, tres jolie, а пък той ù отвърнал: ами ще жули я, като си си я напълнила с пясък как няма да жули! Та за да се избегне ненужно жулене и раздразване на мъжкия атрибут в райони с много пясък наоколо е редно препутицата да се отстрани.
     Ами стига за сега, защото си изпълних нормата за една дрипа, но после пак ще продължа със себе си.

           — — —

          0.03. За майка ми, и за нейната майка

     Майка ми се казваше Благовеста, Блажка като галено, после Якимова и Иванова, но стана Николова Казасова след като се омъжи за баща ми. Тя беше от Севлиево, малко градче недалеч от Габрово (което тогава може да е било и село), и родена през 1922 година и стана и остава известна преди всичко с това, че се омъжи за баща ми, който беше малко по-млад от нея. Тоест тя е типичен пример за това как трябва да постъпват жените, съгласно всички свети книги на всички религии, да се грижат и служат на мъжете си с каквото могат, за да им помогнат и ги извисят над другите! Заради него тя не е завършвала никакво специално образование, но то преди почти век какво образование би могло да завърши едно селско момиче от провинцията? Във всеки случай тя беше образцова съпруга, домакиня, и майка, само дето биде наказана от вездесъщия Бог с твърде ранна смърт без никакви основания.
     Тя беше не само добра, но и красива жена, руса, макар че си изрусяваше малко косите (с кислородна вода), но коя жена не иска да се направи още по-красива? Не беше нито висока нито ниска, нито слаба, нито пълна, нито с дълъг нито с крив нос, и прочее отличителни особености, просто красива жена, както казах. ( Така че, дето се вика, ако можех да избирам, не бих си избрал по-добра майка, наистина. ) Е, тя беше работила тук-там, май че накрая успя да събере едвам 10 години трудов стаж, за да хване поне половин пенсия, но обикновени и женски професии, като: секретарка, телефонистка, касиерка в едно кино, говорителка по радиоточката в някакъв завод (ако не греша), и други, но аз не си спомням такива, защото някъде след, да речем, 15-тата ми година беше само домакиня, като шеташе, готвеше, и прочее (знаете, че домакинската работа никога не свършва).
     Готвеше вкусни и общо взето евтини гозби, един интелектуалец като баща ми, и по това време, нямаше кой знае какви големи доходи. Какво например? Ами, боб чорба или яхния (то и аз си готвя бобец когато мога, само дето той вече бая поскъпна, та предпочитам други варива), супа топчета (която не е прието да се нарича ... чорба, тя е "извисено" ядене), телешко варено като чорба (но от кокали, а не от цял джолан с месо, и червиша се вадеше с фиби и плуваше отгоре, но тъй като той не е мазнина то ставаше за ядене, наред с разните зарзавати), после кюфтета пържени и с доста хляб (които аз тогава не харесвах поради това, че месото не се усещаше, но сега, при демократичната гладория, когато се случва да изядам едно кюфте или кебапче за две вечèри, с нужната гарнитура, и да се нахранвам добре, бих бил радостен да имам такива кюфтета пред себе си). Освен това и разни сарми, лозови (респективно ... липови) или зелеви, чушки пълнени, свинско със зеле, пиле, риба (ех, тогава рибата беше евтина, комай 3-4 пъти по-евтина от сега, ако я сравним с пилето, да речем), и други; освен това у нас са готвеха доста често и гъби, понеже баща ми ги познаваше, и ме е научил и мен на това, и те си бяха препитание; а при възможност той беше и риболовец, така че се разнообразяваше трапезата ни.
     Е, от научна гледна точка може яденето ни да не е било съвсем здравословно, защото беше обикновено с някаква запръжка, но тя такава е българската кухня при всички. И най-важното за храната: тя беше естествена, не като сегашните сурогати. И всичко в нашето семейство беше в общи линии наред, докато аз направих 20-тина годинки и тогава, учейки във великия и нерушим Съветски Съюз от свободни републики, който отдавна е разрушен и републиките станаха още по-свободни от тогава, но който (Русията поне) продължава да бъде велик, ако питате мен, та някъде до към 2-3 курс, когато аз разбрах, че майка ми имала бучка на гърдата, че трябвало да я оперират, че я оперирали, че и отрязали цялата едната гърда, след което тя вече определено вървеше към края си, защото рака не прощава на никого!
     И действително, тя не можа без една година да докара дори до 60, въпреки всичките старания и на официалната и на народната медицини, баща ми я хранеше с възможно най-витаминозната и силна храна, правеха ù някакви лапù (не помня вече, май че с кестени), но метастазите тръгнаха навсякъде, и макар че тя откара двойно повече от обещаваните обикновено 5 години, тя живя след операцията малко над десет, но накрая все пак предаде Богу дух. И аз казвам всичко това още в началото, защото доста по-късно на мен ми се отвориха очите за много неща свързани с болестите, и с рака най-вече, така че искам да ги споделя с евентуалните ми читатели, за да може, дори и да не могат да помогнат с нещо (но в редица случаи може да могат), то поне да са наясно за причините. Аз ще се връщам на тази тема и на други места, и аз прозрях нещата чак към 60-те си години, но съм убеден че съм прав, независимо, че тезите ми не звучат сериозно за медицинските среди.
     Вижте, аз твърдя нещо съвсем просто — което може да се сведе до сентенцията: "Помогни си сам, за да ти помогне и Господ!", но имам убедителни, поне за мен, доказателства, базирани на няколко случаи —, и то е, че органите, всеки един по своему, бидейки организирана материя, се опитват да се борят с външната среда, но просто не знаят как да направят това в редица случаи, и поради това често ни правят мечешки услуги! Помислете над това, господа, защото то по принцип е така, вземете, да речем, направо фантастичния механизъм на съсирване на кръвта, така че да се затвори раната! ( Той този механизъм е подобен на това как някои рояци мравки, подгонени от някакво природно бедствие, или просто решили да се преселят, преминават някоя река — ами те правят мост от живи тела като се хващат една за друга и всяка с половин корпус по-напред, и така на няколко слоя, и после отгоре преминават детегледачките с пашкулите на новите мравки, и след като преминат всички то моста се разпада, но тези дето са били под водата вече не могат да излязат на никой бряг. Така едни се жертват за други. )
     Та всеки един орган се опитва да направи каквото може, но в редица случаи не може, а специално рака е една доста ... интелигентна болест, той решава по някое време, че най-сигурната помощ за органа е неговото подмладяване, регенериране, ново копиране, такива механизми има скрити в генетичния код — както, примерно, на гущерите може да им порасне откъсната опашка —, има ги и ДНК-тата за да пазят генетичния код и схемите на копиране, и остава само органа да реши да го направи (това дето не трябва да го прави). Така че при майка ми, след като тя със мен не е имала кърма, и след като аз някак-си съм ù повредил "механизъма" за да има други деца (защото аз не съм имал нито братя нито сестри), след като тя прехвърля климакса си и се вижда че вече няма да има шансове за гърдите ù да потрябват повече, то те в този момент решават да се подмладят! Ако това го направи някой човек или животно, ние ще приемем това за разумна реакция, нали? Е, така е и в този случай, реакцията е разумна, но не е достатъчно разумна!
     Обаче, господа, така е и с цялото човечество и със всеки един от нас, то и ние се опитваме да правим добро, само че не знаем как, и затова правим лошо! Това е с две думи. Така че всеки от вас, ако някога е имал проблеми с някой орган, и после тези проблеми са изчезнали, да се чувствува предупреден, че някой рак може да се опита след време да му "помогне", така че да се опита той самия преди това да си помогне с нещо; това е трудно, но аз не мисля че е невъзможно, стига мислите ни да текат в правилното русло. ( Вярно е, че тя пушеше, но аз лично не считам, че това е било съществено, защото: хем една жена обикновено не е заклет пушач, и майка ми надали е стигала до 1/2 кутия цигари дневно, хем цигарите предразполагат, но не са те причината за заболяванията, причините са, както аз обясних, желанието на самите органи да се излекуват. )
     А сега да кажа и 1-2 параграфа за нейната майка, която носеше странното име Моцка, което трябва да е нещо латинско, то, един вид, я сродява със ... Моцарт, може би е символ за някакво движение (моцион и на руски, а в латинския muovere сигурно може да стане на moci понеже тук са и ... емоциите), и тя беше абсолютно хрисима женица, божа кравичка дето се вика, но аз я помня все лежаща на кревата по цял ден докато реши, че ù е време да си отива от този свят и просто ... престана да приема храна! Спомням си, че баща ми пита някакъв лекар и той му каза, че това се случвало, организма сам си знае дали иска да живее още или не. Във всеки случай с нищо не можахме да ù помогнем, тя нямаше някаква особена болест, която да се лекува, беше просто болна от живота! А пък аз, с моята детинска куфалница (защото трябва да съм бил към 7-8 годишен, някъде там), ù се сърдех като ми казваше, че всички ние ще умрем, и аз и отвръщах, че аз пък не ща да умирам, а тя пак си повтаряше своето, и аз даже я бях ударил с някаква книга по главата и ù се появи на челото едно от тези старчески петна, когато кръвта вече не може да се разсее наоколо, пукат се капилярите, нещо такова; не че тя е пострадала от това, пък и къде акъл в едно малко дете, но ето такъв спомен имам. Та тя си отиде тихо и мирно, пийваше само по малко водица, капчици буквално, и храчеше понякога в една купичка. Мисля че си отиде спейки (но не мога да се закълна).
     И това бяха всичките ми grand-parents, понеже баба по бащина линия нямах, както и нито един дядо; всъщност, естествено, че аз съм имал баби и дядовци но не си ги спомням, те са били живи когато аз съм се родил, но аз не помня да съм виждал никой от тях. Е, минорен капител се получи, но то е така в живота, има и лоши моменти, за да се радваме на хубавото когато дойде.

           — — —

          0.04. Аз като ученик

     Тук имам предвид по-специално от 1-ви до 8-ми клас, когато съм бил в Шумен, но може да спомена и нещо от преди това, или дори след, нямам намерение да се придържам стриктно към годините, защото спомените ми, както казах още в заглавието, са дрипави. Между другото, Шумен едно време се наричаше Коларовград, на името на Васил Коларов, и имаше няколко предприятия с това име (май че и някаква работилница за боя за обувки), който уж беше съратник на Гошо Димитров, и като така беше хубав човек, защото Г.Д. беше наш човек, но после излезе, че не било съвсем така ( Значи, вижте, в областта на пропагандата е така, щом искаш да избелиш твърде много някой човек, то е доста вероятно в скоро време да се окаже, че той, човека, не само че не бил чак толкова бял, като тебешир, ами и бил черен като катран. Най-добре би било да не се изсилваме много-много, ами да казваме и хубавото и лошото за всеки, ама нали трябва да учим — т.е. да будалкаме — масите с нещо, та затова стават такива бъркотии. Досущ както и с демокрацията, която по-рано не беше хубава защото беше дясна, докато нашата беше народната, която, както се оказа след това, не беше баш демокрация, но пък беше народна, поне ако питате мене, докато това дето го имаме сега, най-малкото от началото на 21-ия век, си е ачик-ачик анти-народна демокрация, обаче това е моето мнение, не на официалната пропаганда, която пак се изсилва за нещо. )
     Та като малко дете, може да съм бил в 1-ви или 2-ри клас, някъде там, си спомнях че обичах (т.е. че ми се е случвало два-три пъти, не повече) да се наредя в някой магазин (т.е. в един, според както си спомням, и трябва да е било някъде до нас), и ако преди мен се случи да има някоя майка с малко бебе на ръце (което нещо се циври), и зад мен няма никой (за да не ме види някой), да се приближа внимателно към бебенцето и да го ... щипна по крачето! Щипването трябваше да е добре премерено, за да не остави някаква следа (не съм го драл с нокти я), но и да го усети и да надуе гайдата, през което време аз стоя настрани и блейкам безучастен по витрината (и кой ще заподозре едно прилично облечено дете в злодеяние?). Добре измислено, а? Което ви разказвам за да разберете, че аз не измислям и не се стремя да се разкрасявам, а ви разправям реални случки; но също и да ви убедя че по-късно, когато чух от някъде, че децата са твърде жестоки, аз имах личен пример за това, и още повече основания да стана философ (по натура). Така че аз, разбира се, не бях прав да дразня детето, но пък то от какъв зор трябва да реве така силно, че чак да ми прави кеф, а? Да се е държало то по-умерено, и аз съм щял да съм умерен, нали?
     Но иначе аз бях много послушно дете и исках всичко да знам. Според родителите ми аз непрекъснато съм питал "А хто туй?", "А хто онуй?", т.е. "Защо?". И ето ви сега един случай, че аз първо питам, и после проверявам дали не са ме излъгали — абсолютен научен подход, няма спор! Само че тук има кратка предистория, понеже иначе вие може да се чудите защо е било така. Та тогава, 50-те години на прошлия век (шёл, шёл, и прошёл), още нямаше кофички за кисело мляко, не, а и преди кофичките имаше бурканчета, ама тогава и това нямаше, а имаше едни огромни тави, може би 3 педи в диаметър, и под педя високи, с капаци, алуминиеви, и млякото се караше в тях от работилницата (всеки град трябва да си е имал няколко такива, знам ли?). Та за да си купи човек кисело мляко той трябваше да си носи тара, някаква тенджера, и продавачката му сипваше млякото с една голяма плоска лъжица и то стоеше, разбира се, на буци (не че е било като биволско, но си беше бая гъсто, и без нишесте). Така че при нас имаше една тенджера за тази цел, която, навярно за по-хладно, трябва да е било лято, стоеше в банята на пода.
     Така, и случката е, че веднъж аз питам спомената ми баба Моцка (защото майка ми трябва да е била някъде на работа), какво има в тази тенджера. Да де, но щото аз все съм питал за нещо, и ако не ми отговорят съм бил недоволен и съм продължавал да задавам този въпрос, ама и като ми отговорят пак съм бил недоволен, защото тогава съм задавал веднага някакъв друг въпрос, но на горката ми баба ù е било омръзнало да ми отговаря, и понеже не е имала висше психологическо образование (нали?) ми казала че няма нищо. Е-е, ама не на мен таквиз! Щом като няма нищо, рекъл съм си аз, я да пробвам, и аз хващам тенджерата с две ръце и — ама няма да познаете с каква цел — с едно ловко движение я обръщам надолу върху ... главата си, като съм притискал и капака с ръце! Е, то млякото беше гъсто, но не чак толкоз та да стои залепнало на дъното когато то е навирено нагоре. Така че аз бях малко "освежен" с една млечна баня, и възрастните бяха научени да не ме будалкат, нали така?
     Изобщо, аз, ама никак не обичам да ме будалкат, и това е основната причина поради която аз плюя демокрацията и на яве и на сън (даже понякога, като се събуждам и гледам че кревата ми ... плува — защото много яко съм я плюл тая пущина докато съм спал). Та ето ви друга случка в тази насока. Имало някаква лелка, която много ме харесвала и, не е дошла, не се е хвърлила да ме прегръща и целува, а пък тя на мен не ми е харесвала — дали ... носа ù е бил крив, дали ми се виждала грозна, или прекалено гримирана, или нещо подобно, но не съм я харесвал. А родителите ми, особено баща ми (доколкото си спомням), ценели един Господ знае какво в нея, или просто не искали да се изложат като се покажат (чрез мен) неучтиви, но непрекъснато ме убеждавали, че лелката била много хубава. Е, за тях може би, но не и за мен. И веднъж когато тя пак била дошла и пак ме мачкала и целувала, и баща ми пак казал, че лелката е много хубава, то аз пък съм отвърнал: "Че какво ù е хубавото на нея?". Вот так-то, получили то, на что напрашивались! ( И, мои редки читатели, аз мисля че споменах още някъде в началото, че не смятам да превеждам всеки израз, особено, руските, а също и английските, виж, нещо по-завъртяно немско може да преведа, или пък италианско, или латинско и прочее, но за простите неща търсете вие какво значат, в днешно време е пълно с компютърни преводачи по Интернета. )
     После едно време имаше чавдарчета със сини връзки и пионери с червени; да съм бил чавдарче нещо не си спомням, но червена връзка съм носил. И за през лятото винаги ни даваха един поменик от задължения, като: събиране на вторични суровини, бране на билки, четене на уж нужни книги, и може би и нещо друго. Не знам дали това беше пионерско задължение, но най-вероятно беше така. Вторични суровини събирах, където можех, хартия, май че и железария, все някоя стотинка падаше, но да си изкарваш така прехраната е аллах-керим работа. Билки също събирах, най-вече лайка, май че и жълт кантарион, равнец, и други. Лайка там имаше доста (но сега вече може и да не е така, поне в София човек бая ще я търси докато я намери), равнеца бе много, но той тежи за да го нося; моята мечта беше да събирам ... цветни листенца от мак, защото за това плащаха цели 4 лв, за кг., което за това време беше бая парà, но опитайте се да ги събирате и ще видите, че с мака, дето викат някои, не ми се отвори парашута. Това бяха скучни занимания, но ако човек все едно се разхожда наоколо по баири и ливади то защо да не набере нещо? Та навярно от тогава ми е останало едно уважение ли да река към разните билки, или най-малкото имам някаква билкова култура (до което сигурно ще стигна и по-късно, когато подема въпроса със старостта и здравословния начин на живот).
     Книги ни даваха сумата за четене, и то все сериозни и отегчителни, но аз се мъчех да прочета поне половината (а другите навярно изобщо не го е##ваха). Обаче аз книжки и си обичах да чета, и навярно по тази причина съм сложил очила още от детска възраст (но не по рождение), като майка ми казваше, че съм бил четял под одеялото и с фенерче и затова, ето, сложил съм очила. Което надали е баш така, сигурно аз съм искал да чета нещо преди заспиване (кой не иска?), аз и сега го правя, и то дори държа да има съществена разлика между книга за приспиване, и книга за учене, за просвещение, но съм четял под одеялото, очевидно, защото те не са ми позволявали да чета, нали? Така че, да са ми позволявали.
     Изобщо, аз съм бил послушно дете, по няколко причини. От една страна защото баща ми беше местен големец, коч-коджа ми ти диригент, от друга защото бях, ами, ... бавно развиващ се, в смисъл на физическо отношение, и другите деца все ме биеха (ако се сбиехме), така че аз странях от тях към по-сериозни занимания, а и освен това бях доста любопитен, както обясних, все исках нещо да науча в повече от другите, увличаше ме математиката. За игрите с другите деца, ами аз и нямах добри рефлекси, може би, но си спомням, че веднъж хвърлих някакъв камък към едно дете и той взе че го улучи точно по главата! Потече му малко кръв, и аз, ща не ща, почнах да страня от децата, а и те от мен, защото не бях като тях, бях от по-висша "класа". Не че не бях буен, бях, но се въздържах с другите деца. Вижте, сега, от 20-тина години насам, аз съм убеден, че децата, особено момчетата, не слушат не защото са лоши, а защото те са длъжни, самия Дядо Господ е вложил това в тях, да опитат разни варианти, да видят до къде може да се простират, какво може и какво не може, това е част от обучението, така правят всички животни! Ако едно момче не е буйно, то значи е бая глупаво, едва ли не олигофренче, повярвайте ми! Докато с момичетата не е така, те не си падат по рисковани занятия, те залагат само на сигурно, и затова си играят основно с кукли, които не могат да им направят нищо лошо.
     А има и още един момент, до който аз стигнах едва след идването на демокрацията, и който аз може да дъвча често, но той е важен, и това е моето наблюдение, че това, което обединява хората, е нещо просто (че и простотията им), а интелекта само ги разединява, те се кефят на различни неща! Но това, че аз съм стигнал до този извод, не значи че аз съм първият който го е открил, не, аз просто "преоткривам колелото" доста често, и донякъде подобна мисъл на тази е изказана брилянтно от моя любим Оскар Дивако, който казва: "Нищо не задоволява така добре сложните натури, както простите удоволствия!". Тоест той изказва в афористична форма това, че за да се радват хората на нещо те трябва да имат интерес към него, а сложните натури имат и интересите на по-простите. Толкоз, чао засега.

           — — —

          0.05. За баща ми — раз

     Баща ми, Никола Христов Казасов, е роден на 12.04. 1927 година в балканското градче Габрово, в непретенциозно българско семейство (не знам подробности за неговия баща Христо, но той е бил обикновен работник или занаятчия, никакъв виден богаташ или търговец, или учен, или политик); освен това баща ми е бил май най-големия от трима братя, още Любомир и Никифор (но ги надживява и двамата). Въпреки това, обаче, и самия град е бил буден възрожденски град, и в него е била известната Априловска гимназия, която той завършва, и обърнете внимание в кои години е било това и колцина са били хората с гимназиално образование по това време. Но още в гимназията той проявява изключителни, доста над средното, музикални способности, и после успява, с много труд и големи амбиции да отиде в София и да завърши Музикалната Академия, и да стане дори диригент! Аз ще пиша още нещо за него след това, като цитирам някои официални данни базирани на негова автобиография, но тук бих искал да предам моите впечатления за него, които, за моя жалост, далеч не са пълни, защото аз хем (като послушно детенце) не съм смеел да разпитвам за неговия професионален живот, хем (като едно малко ... диваненце) изобщо не съм се интересувал от това — т.е. той е бил образец за мен, но аз не съм смеел да нахалствувам за подробности (а дали това е било от скромност или от незаинтересованост, май че по-скоро последното, не мога да кажа със сигурност).
     На външен вид той беше доста красив мъж, но не като някой як бабанка, а просто като добре изглеждащ, фотогеничен, както се казва (защото и аз си мисля, че съм красавец, без никакви дефекти, ако не броим късогледството, което не се вижда, но никога не съм бил фотогеничен). На ръст той беше дребен, в смисъл че под нормалното, аз в последствие го надминах по височина, но съвсем пропорционален и красив, както казах. Сега, аз нека си поразсъждавам по моему, пък вие ако искате приемайте това за вярно, но на мен ми си струва, че тъкмо този нисък ръст при него е бил един от стимулите му за да израстне в професионално отношение, да се извиси над другите! Защото то трябва да е така, психологически, човек се стреми да изпъкне пред другите когато не изпъква с природните си дадености, т.е. когато има дребни, не дефекти, а просто не стандартни и ценени черти и характеристики, примерно: нисък ръст, слаб физически, с лошо зрение, левак, без гърди ако това е жена, мъжка жена или женски мъж според общоприетите разбирания, че дори и хомосексуализъм (особено в днешно време). Във всеки случай ако един мъж е като Аполон и всички жени го търсят (ясно за какво), то той няма да вземе да си губи времето за да учи десетина години та да се изяви с нещо; респективно и ако е секс-бомба за жена. Е, аз малко утрирам, но повярвайте ми, че е така, защото амбициите трябва с нещо да се подхранват.
     Но той беше и доста способен практически във всяка насока, в която е бил решил да се развие, т.е. беше (rather е бил) старателен и трудолюбив, понеже преди да стане музикант, той е учил някакъв занаят, с музика, т.е. с играене, според практически всички народи, човек не може да се изхрани. Той разбираше, например, от дърводелство, оправяше маси, столове (тапицираше), напрàви си сам цяла фото-лаборатория, от А до Я, дето се вика (макар че то по-рано е било така, радио-любителите, както съм чувал, едно време сами си правели радиоапаратите), направи си стелажи и в мазето, и прочее. Беше любител-фотограф, но какво значи любител? Той имаше някакво калфенско свидетелство, беше работил при някой известен фотограф, и не само си промиваше сам и филмите и снимките, ами можеше да прави ретуш не само на снимките, а и на негативите — представяте ли си? — и можеше да махне (или пък сложи) някаква пъпка или брадавица, ей такива неща. А можеше да прави ретуша понеже разбираше и от рисуване (примерно от светло-сенки); вярно, по-късно не рисуваше, но пишеше всякакви плакати, ако се наложи.
     И в музиката също най-напред е бил любител, свирел е на някакъв дудук (и доста по-късно, щом компанията поискаше можеше да изсвири нещо), и на виола е свирил като малък, и на пиано, и струнен оркестър е ръководел, и духов, и слухари (които не разбират нотите) по ресторантите, и симфонични оркестри, и даже малко нещо е бил и композирал веднъж-дваж. После се научи и да си ... шие дрехи (поне ризи), и да готви (доста вкусно, както и аз по едно време, по принуда). Обувки си ремонтираше, залепваше всичко (включително и някои пластмаси като ги разтваряше), мартеници е правил от кожени парченца, какво ли не. И важното е, че всичко му идеше отръки, излизаше хубаво, понеже се стараеше, докато при мен, кажи-речи нищо не ми се отдава освен философстване. За мен майка ми казваше, че били и двете ми ръце леви, и понеже това го повтаряше често, то като го казала веднъж пред една жена, и тя възкликнала: "Горкото дете, ама как се е родило така?". Плюс това "разбираше" и от рибарлък, и ходеше по разни гьолове около София (това в последните 20-тина години) и сам чистеше рибите, и така хубаво можеше да ги опържи (с подсушаване на вестник, овалване в брашно, отупване, и прочее салтанати), че човек да си оближе пръстите, а пък то бяха най-обикновени каракуди, дето сериозните рибари и не ги ловят, или ги дават на котките.
     Така че баща ми беше образец за подражание, но освен мен нямаше кой да му подражава, а пък аз отдавна се бях отказал да тръгна по неговия път. Аз, по всичко личи, изобщо нямах музикални дадености, слух или памет, каквото там трябва, мен ме увличаше математиката, понеже това е мислене, но музиката — йок (поне като малък). Във всеки случай си спомням че като съм свирил на пиано — а то този инструмент беше задължителен в дома на един диригент — и като ми омръзнело да свиря (гамите, най-вече, до нещо по-сериозно надали съм бил стигнал), съм правил опити да свиря — обърнете внимание на моята изобретателност — с ... краката си (понеже те бяха също с дълги пръсти)! Сега, то че е смешно е така, но аз просто съм искал да пробвам, още повече след като задължителното свирене не ми е доставяло удоволствие, но аз имам дълги пръсти, и сега на стари години, и бих могъл спокойно да съм станал пианист, но не би, за това трябва нещо вътре в човека, в душата му. Та веднъж като съм изтръгвал такива странни звуци от този божествен инструмент и баща ми, не щеш ли, бил в къщи, и надникнал в стаята да види какво става, и като видял рекъл: "Е, стига толкова, няма що да го мъчим детето повече.".
     Та на баща ми всичко, което похванеше, му идеше отръки, можеше добре да се концентрира, един концерт като диригент, или пък соло изпълнител, е бая голямо изпитание, за това се иска много труд и старание. Но при него явно са имали значение и конюнктурните условия в страната, защото той получава бърз старт в началото на 50-те години на миналия век, когато младата социалистическа държава е финансирала добре културата и изкуствата, за да станат те достъпни за народа, това не са бошлаф-работи, това е истината, но после, след 60-те години и към техния край някои субсидии са били намалени, и, примерно, симфоничния оркестър в Шумен просто е бил закрит. Тогава той "емигрира" в София, намира си работа, но доста по-долу в професионално отношение, първоначално отговаря за развлекателните оркестри по ресторантите из София (за да си осигури работа и оттам жилище), после става диригент на Представителния духов оркестър на армията, и даже бива мигом издигнат във военен ранг — would you believe it? — от редник до ... майор (защото в армията е така, не можеш да командуваш служители с по-висш ранг от твоя), и на този пост накрая се пенсионира вече като подполковник, макар че той ръководеше и сумата самодейни състави и е вземал с тях все златни медали, на по-долу от това не е бил съгласен!
     При все че на стари години аз, особено съдейки по себе си, си мисля, че тук има значение и това, че той, може би, е бил достигнал ... тавана си, не е бил диригент от първа величина, не е имал връзки зад гърба си, и други подобни. На всичкото отгоре към 70-та година дойде и болестта на майка ми, изрязването на гърдата ù, и той беше яко сломен от всичко това, повече не ходехме на почивка практически никъде, а преди това сме ходили и на море и на планина; те си бяха идеална двойка, живееха един за друг, в днешно време такива неща не се случват, жените гледат да правят своята кариера (ако ще тя да е като продавачка в супермаркет, примерно казано). А и аз, навярно, бях достигнал моя таван, научен сътрудник от БАН, за дисертация и докторатура никога не съм мислил сериозно, и точно в 40-те ми години дойде тъпата ни демокрация и се оказа, че който бил учил много — ами да не е бил учил, кой го е бил по главата? Така че тавана зависи от конюнктурата, но той си е и таван.
     Обаче, господа, моето може би и да е таван, но за него трудно може да се каже такова нещо, защото да ръководиш 100-тина души (понеже един голям оркестър има толкова хора), не е често срещано явление, не, това си е голямо изключение; то може да не е като да си Министър, и сигурно не е, но може да се нарече таван само от някой близък в момент на откровеност, а не официално. ( Докато аз съм стигал до "бос" само на 2-ма - 3-ма души, и никога не съм се считал за ръководител, а и не съм се стремял към това. ) Единственото нещо за което може да се съжалява (и за което аз съжалявам, а навярно и той също е съжалявал накрая), е че както беше с много добро здраве, не е полагал достатъчно грижи за него, а и аз не съм бил тогава още стигнал до моите изводи за рака (която тема започнах и ще продължа по-нататък), така че не можа да прескочи 80-те си години, и да откара до едно поне 85, понеже иначе, във всяко друго отношение, той беше здрав. Ето ви само този пример: до една година преди края си той ходеше за риба като ставаше по нощите, към 4 часа и минути, за да хване първия автобус към 5 без нещо, и ходеше с бодра крачка, до 78 години, и всеки ден щъкаше на някъде, я на пазар, я на гроба на майка ми, я за риба, защото просто не го свърташе в къщи на едно място. Така че, с две думи, неговият живот бе добре изживян, и той бе постигнал основните си стремежи от детските си години, за едно бедно момче от провинцията да стигне до главен диригент на оркестър е голямо постижение.

           — — —

          0.06. За баща ми — два

     Тук ще приведа някои официални данни за баща ми, Никола Христов Казасов, роден на 12 април 1927 година в град Габрово, взети от една книга, където са сложени от негова автобиография. Та ето, той:

    \/ \/ \/
        От ранно детство проявява музикални наклонности, като в предучилищна възраст се научава да свири на устна хармоника и примитивна флейта. Музикалното си обучение започва от 8-годишна възраст с първите си уроци по цигулка, По време на ученическите си години в Априловската гимназия се включва в духовия оркестър като ес-кларинетист [а аз дори не знам какво е това чудо], а в симфоничния оркестър като цигулар, и достига до концертмайстор в гимназията.
        Първите му диригентски прояви започват след 1944 година [значи към 18 годишен], когато се откриват чудесни условия за работа — отначало в училищния смесен хор като помощник на учителя по пеене, а по-късно в градския самодеен оперетен колектив като хормайстор и оркестрант, в смесения хор на кварталната организация и в Представителния градски младежки хор "Емануил Манолов" като хорист.
        През 1947 година е приет в педагогическия факултет на Държавната музикална академия, която завършва с отличен успех през 1951 година [значи аз съм бил студентско дете, като роден в 50-та година], След успешно издържан конкурсен изпит и 3-годишно следване през 53 година завършва специалния клас на Академията по оркестрово дирижиране. Студентските му години се характеризират с много активна обществена дейност, дирижира сборния студентски хор ..., ръководи смесения хор при читалище "Цанко Церковски" в София, включва се в обществената дейност, проявява се с отлични постижения в прегледите на художествената самодейност, и се представя с този хор в самостоятелен концерт в камерна зала "България". През последния месец на следването си постъпва като оркестрант-виолонист в Пловдивския Симфоничен оркестър, а става също и диригент на мъжки войнишки хор при ВВС, с който бива отличен на прегледа на армейската самодейност.
        Професионалната си диригентска практика той започва през април 1953 година като диригент на новосъздадения симфоничен оркестър в град Плевен. През това време е диригент и на три хора, които печелят призови места в прегледите на художествената самодейност (...). Като музикален специалист се включва в работата на методическия кабинет към отдел "Култура" при ОНС Плевен, а като композитор участвува с авторска музика в някои от спектаклите на Плевенския Народен театър. През 55 г. във Велико Търново е определен за лектор на едномесечни курсове за подготовка на диригентски кадри за самодейността, и със същата мисия през 56 г. подготвя кандидатите и в гр. Враца, като преподава хорово дирижиране, елементарна теория на музиката, хармония, и народна музика.
        През 1956 година е назначен за главен диригент на Държавния симфоничен оркестър в гр. Шумен (Коларовград). ... През този период стотиците симфонични концерти донасят на колектива множество отличия и признания за високи художествени постижения, като на ІV-я национален преглед на симфоничните оркестри в София (60 г.) е награден от Съюза на българските композитори за най-добро изпълнение на българска творба. Наред с това участвува активно и в културния и обществен живот на града като: член на лекторска група, градски съветник (депутат на 127-ма избирателна секция), член на Окръжния комитет за защита на мира, и на други места. Извън служебните си задължения става диригент и на: Представителен градски смесен хор "Родни звуци", Градски самодеен оперетен колектив, Дамски хор при ДНА, Арменски смесен хор "Ереван", диригент на Турския държавен естраден театър, а в много постановки на Държавния народен театър е музикален оформител и взема участие с авторова музика. През 59 година е лауреат на Първия републикански фестивал като диригент на хор "Родни звуци".
    /\ /\ /\

     След което, обаче, фондовете за култура понамаляват и Симфоничния оркестър в Шумен се закрива през януари 1965 година (когато аз би трябвало тъкмо да съм бил излязъл от пубертета, на 15 години, ама май че тъкмо съм бил влязъл, като с позабавено физическо развитие — за сметка на интелектуалното ми, тъй като сигурно отдавна съм бил изчел всички интересни детски математически книжки, като една "Математическа досетливост", за която си спомням). И от този момент започва, ако не "климакса" на баща ми, то поне неговото хълмисто плато, с изкачвания където може, но от по-ниски места. Продължавам цитатите:

    \/ \/ \/
        В 1965 г. Никола Казасов се завръща в София като диригент [силно казано] на Софийския клон при ДСП "Бюро Естрада", и става член на естрадната секция при Съюза на музикалните дейци в България, където работи близо 7 години. След Първия конгрес на културата е избран за член на Президиума на Съвета за изкуство и култура при Ленински РНС, и през 70 г. преизбран.
        През 1966 г. той поема ръководството на Самодейния мандолинен оркестър при ТПК "Хигиена", който в последствие преминава към Културния дом на Централния кооперативен съюз. С огромния си труд, със своята саможертвеност, и с голямата си любов към музиката задружният колектив достига високи изпълнителски успехи, като на ІІІ-я и ІV-ия Републикански фестивали бива удостоен с лауреатско звание, златни медали, и Почетна грамота на Съюза на българските композитори (69 и 74 гг.). На ІV-я Фестивал оркестърът завоюва високото звание "Представителен", а е носител на златни медали и от V-я, VІ-я, и VІІ-я Републикански фестивали.
        Но оркестърът получава висока оценка и зад граница, като с голям успех преминават концертите в Полша (69 и 75 гг.), Румъния, Чехословакия, Холандия, и други страни. През юли 1978 г. Мандолинният оркестър участвува в Международния музикален конкурс в гр. Керкраде, Холандия, където се представя отлично и завоюва първа награда и златен медал. Високият професионален уровен на изпълнението го утвърждават като първокласен инструментален състав със специфични качества, с интересен и разнообразен репертоар, предвид на което през 79 г. Балкантон издава грамофонна плоча на един от репертоарите на оркестъра. В нея са включени [но обърнете внимание, за мандолинен оркестър]: "Мечтание" на Шуман, "Поема" на Фибих, "Пицикато полка" на двамата Щрауси, "Песента на Солвейг" на Григ, танц от операта "Арко Ирис" на Н. Казасов, "Песен и танц" на Хачатурян, "На овчарската полянка" на Б. Ибришимов, и музикална картина "Българска земя" на Б. Воденичаров.
        Сериозни постижения на концертния подиум диригентът отбелязва и когато през 1971 г. постъпва на служба в БНА като диригент на Представителния духов оркестър на армията. Този оркестър получава висока оценка за представянето му на Фестивала Нова българска музика, на ІІІ-я преглед на професионалните духови оркестри в гр. Кърджали, и особено за блестящото му участие във Фестивала на военните духови оркестри в Париж през 1976 година. С този оркестър на БНА Н. Казасов взема участие в множество правителствени, общо-национални, и други мероприятия (като посрещане и изпращане на правителствени делегации, дипломатически ритуали, манифестации, конференции, спартакиади, зари, и прочее).
        Ето някои награди за дейността на Никола Казасов, освен горе-указаните: Значка Отличник на МВТ (69 г.), Народен орден на труда, сребърен (70 г.), Златен орден от ОНС Шумен за активна културна дейност (71 г.), Юбилеен медал 30 години БНА (74 г.), Орден "Кирил и Методий" І-ва степен (78 г.), Орден "За военна доблест и заслуги" сребърен (82 г.).
        От тази кратка биография се вижда, че Никола Казасов се е бил отдал всецяло на музиката, и нито за миг не е прекъсвал своя творчески път, проявявайки навсякъде своето трудолюбие, дарование, упоритост, неуморност, и творчески способности.
    /\ /\ /\

     Така, и всичките тези (заслужени) хвалебствия баща ми получава посмъртно през 2013 година от една родолюбива българка, Виргиния Данаилова, педагог, музикант, творец (както тя се назовава), която решава да оползотвори последните си пенсионерски години за нещо полезно за страната ни, за да не се забравят (в бързането за трупане не пари в дошлите безцелни демократични години) редица светли страници от българската самодейност и професионална музика, и от видни музикални дейци, и от не толкова видни, колкото ентусиазирани, самодейци. Тя издава 5-6 книги, като към края стига и до тази "Под звуците на мандолина и китара", съвсем прилично оформена, с лъскави корици, със стотина снимки, някои от тях цветни, и в текста и накрая, независимо че е в тираж от само 200 броя. Но все пак, това е издадена книга, и тя, белким, се пази поне в централната ни библиотека, и в някои музиканти (които са пожертвували 5 или 10 лв за да си я имат, и за потомството). И как успява да събере пари за издаването? Ами чрез малко просия от Народни съвети или Читалища, да дадат ако могат 500 лв (което те не могат) или пък по-малко (и по към 200 лв те вече смогват) и така тя успява да събере нещо за издаване, и после ако може си връща нейните пари, и гледа да остане нещо и за следваща книга. Така че ние може да сме варварски народ, но не всички, има и родолюбци.

           — — —

          0.07. За мен в гимназията

     Тук аз имам предвид основно от 9-ти до 11-ти клас, когато учех в София, но не мога да обещая, че няма да се сетя за нещо от преди това, или пък и след това. Значи тогава учехме до 11-ти клас, като достатъчно, сега (ако отново нещо не сме променили) се учи до 12-ти клас, а пък в Русия учеха до 10-ти, и почваха от 6 години, което се вързваше с паспортната възраст от 16 години. Само че номерът е там, че обема на материала беше май все същия, в общи линии, и поне за математиката (понеже аз съм давал известно време уроци по математика на ученици) материалът постоянно се местеше, между 7 и 8 клас, и от 10 и 11 към 12, но у нас производни може и да се учеха, ала никога не се е стигало до комплексни числа, а в Русията май че и за 10 години успяваха да се запознаят и с тях. Изобщо, изглежда че и за учебните програми важи закона на Паркинсън, че всяка работа се разширява дотолкова, че да може да запълни отпуснатото за нея време (или щат).
     Нека, обаче, заявя определено, че аз съм бил само примерен и усърден ученик, но в никакъв случай гений в някакво отношение, или поне способен за нещо извън това, което се иска от мен! Което някои хора могат с основание да приемат за посредственост, след като не съм блестял с нищо извън нужното, àко и в нужното да съм бил в голяма степен изключителен (така че аз отново подчертавам, че не се хваля с нищо, само повествователствувам). И не само че не съм бил гений, ами съм бил и последен по отношение на физическата подготовка, последен и като цифри за бягане, примерно, и като ръст, винаги на куйрука на редицата — досущ както и България сега е на куйрука на Европа, и се отличава само с нейното ... варварство. Чак в края на гимназията, я в 10-ти, я в 11-ти клас изскочих изведнъж нагоре, но само като дължина, нищо пропорционално за силата ми, не, единствено врата ми се е бил издължил и костите на краката и ръцете също. Обаче иначе си оставах хърба или хилка, и ребрата ми се четяха (те чак когато прехвърлих 55 години и започнах да правя лицеви опори, едва тогава малко се позакриха от мускули и придобиха приличен вид).
     Така че аз бях хилка, но се стараех, което не доведе до нищо хубаво, защото още от началното училище, като ме караха да се наведа и да стигна с протегнати ръце до пръстите на краката си, аз ги стигах и можех да се навеждам още, и по тази причина колената ми получиха ... обратна чупка, досущ като при птиците (ако сте обръщали внимание на това). Сега, то може да се каже, че капачките ми са били малки, или костите ми меки, но ако не бях форсирал колената си поради тези тъпи упражнения по физическо сигурно нямаше да я имам тази обратна чупка. Докато що се отнася до развитие на мускулите ми това, ама сигурно, не е допринесло с нищо, това си беше един от поредните тъпизми на мущровката. А пък за мускулите ми, ами аз не си спомням за колко трябваше да пробягаме 100 метра (или пък те бяха 60?), но ако е трябвало да е за 16-17 секунди, то аз съм стигал на финала някъде към 25-тата секунда. И как учителите по физическо са ми пишели 6-ци просто не знам, може би за старанието, но сигурно съм имал шестица и по физическо, защото всяка година завършвах с пълно отличие (освен някой път да не е било съвсем така, не помня), и накрая получавах диплома с отличие (и в началното и в основното и в средното си образование, а после и във висшето, просто не виждам как е могло да бъде иначе). Така че децата на големите хора от малки имат редица неприятни задължения, да се стараят повече от тези на обикновените.
     Та мен не ме биваше за нищо по физическо, но пък за сметка на това правех упражнения на ... йогите! Не че съм бил стигнал там до някакви състезания, но това поза лотос беше играчка (или поне сядане по турски, което, кой знае защо, на немски се нарича Schneidersitz, шивашко сядане), и краката си ги качвах безпроблемно и на главата, и свивах коремните мускули, и като хванех някаква връв на ширината на раменете си, и хоп, обръщах ръцете назад, и после напред (е, това беше по-трудно, но го правех). Така че Ицката беше йога в училище. Но никой не ме е бил запомнил с това, и прякора ми беше "професора", сигурно защото всичко знаех (според уроците, но инак не ме биваше за нищо, дори ... патки да паса, дето се вика). Ами да, спомням си че имахме някакви часове по трудово обучение и трябваше да направим не нещо сложно, един ... чук, като му пробием дупка и му сложим дръжка. Е, аз дупка му пробих (но как, ей Богу не помня), и дръжка му издялках и сложих, но после като го огледах (или учителя първо го огледа) и видях, че дупката съм я пробил, ами, в другата плоскост, така че острието му идва по дължината на дръжката, а не напреко на нея. Този чук май че още стои някъде в мазето, за да ми напомня за моите вързани (или леви) ръце.
     Освен това бях и доста завеян, що се касае до общуване с другите съученици, защото не помня практически нищо за никого; имах 2-ма - 3-ма приятели, с които ходехме някъде заедно, май че и извън града, но това беше всичко. За някакви игри на топка и дума не можеше да става, най-малкото защото бях с очила, ама и не ме е теглело към такива (загубù-време, щом като не ме биваше за тях). Чак след повече от 50 години, съвсем случайно тази година (2020) ме срещна в местния парк един съученик, който един Господ знае как е успял да ме познае, и то в гръб (по походката навярно), та той взе да ми разправя че този бил починал, онзи също, и трети и пети, и то излезе, че май половината вече (на 70 години) ги няма; но той ходеше добре, както и аз. Предвид на моите диоптри (над минус 5, различни за двете очи, и по-слабото ми ляво май отива вече към 10) не ме взеха в казармата, което аз обичах да обяснявам, че не ме били взели защото все ми стърчал, и съм щял да изчукам всичките други войничета (барем с нещо да се похваля), но и да ме бяха взели не виждам каква полза щеше да има от такава хилка като мене в армията. Така че, да резюмирам, може да не ме е бивало за нищо, но да ... живея, поне засега, ме бива (защото нямам никаква вътрешна болест)!
     А да добавя и нещо още от началното ми училище, аз се увличах от филателия, събирах марки. Май че най-вече за да правя нещо, колекционирането е увлечение, но и там до нищо не съм стигнал, никакви участия на изложби и прочее, само си харчех парите да купувам всички ново-излезли марки, събирах унищожени от разни писма, такива ми ти работи, но нито тогава, нито по-късно, съм спечелил дори една стотинка от това занимание. А за харчене съм харчел, тогава (доколкото си спомням) ходех при някакъв дъртак където не съм купувал директно от него, разменях, но нови марки, които имат добра номинална стойност, за стари от времето на войната (разни там царе и генерали, гербове, такива неща), които за мен изглеждаха скъпи като стари, но после като погледнах в един каталог се оказа, че той ме е минавал няколко пъти, но пък той, действително, ги вземаше за да ги лепи по пликове, понеже водеше някаква кореспонденция. А много години по-късно, май че чак към 2010, попитах по Интернета някакъв филателист който продаваше марки, и му предложих да купи каквото иска, да речем, с 30 % под това както той го продава, обаче на мук, той на това не се нави (което ясно показва че и във филателията е както, примерно, с писането на книги — всички пишат но никой не чете, а тук всички продават но никой не купува).
     Обаче, ученолюбив или не, но това, което ми харесваше, беше математиката, другите неща ги учех комай насила. особено лаладжийските дисциплини, като история, география, литература. че и езиците. С руския бях добре, но ако не бях отишъл после в Съюза щях да го знам — дръжки (както казват някои); като втори или западен (защото тогава за първия език нямаше избор, той трябваше да бъде руския) учех немски, което беше по настояване на баща ми (ами това беше европейски език, иначе можеше френски, или пък испански но рядко, докато английския го учеха само отрочетата на номенклатурчиците в 2-3 езикови гимназии) и то още от прогимназията, ако не от 7-8 годишна възраст (също и като частни уроци), но той е достатъчно труден за да го научи човек както трябва (има 4 падежа, но не това е най-трудното, ами специалната ерекция на глаголите, so zu sagen, die Rektion). Но аз мисля, че вие всички знаете, че език в училище (или дори на курсове) не се научава, за това трябва да си в страната, или да имаш под ръка човек, който го говори перфектно; виж с руския ние бяхме най-привилегированите от социалистическите страни (защото, примерно, румънския и немския нямат нищо общо с руския; чешкия и полския имат, и още как, но тези страни са в Централна Европа, те са и католици, и винаги са били с немците, както и сега те са най-отпред от старите соц. страни, ако не броим ГДР-ците, които бяха просто купени от западните им сънародници, така че чехите и поляците просто не искаха да учат руски).
     Е да де, но къде ум в един народ като маса, някой отделен би могъл да проумее нещо, но тълпата е стадо, така че ние не знаехме руския, въпреки че всички го учеха, но го разбирахме прекрасно (както и сръбския, примерно). Ала аз не си падах дори по химията и физиката, които бяха точни науки, не описателни, там разтягане на локуми нямаше. Обаче, вижте, в математиката всичко е измислено, направено е идеално и непротиворечиво (с много малки изключения до които в училище не се стига), тя е приложна наука, като такава започва да се развива още в Древна Гърция (което значи и от по-рано), сега в нея има сумата чисто теоретически под-дисциплини, но и в приложните ù раздели всичко е добре нагласено, докато във физиката, примерно, може да се приложи един закон, или друг, или по-скоро донякъде един, а после друг, така че задачите по физика са по-трудни, и поради това аз никога не съм бил във възторг от нея, докато доста по-късно, когато се изучих и преучих, взех да считам физиците за по-умни от математиците! Така или иначе, искам да кажа, че в училище аз съм бил най-обикновен (и скучен) отличник, с интерес само към идеализираната (или божествена) математика.

           — — —

          0.08. За баща ми — три

     Третата порция за баща ми ще е посветена основно на края му, но има още неща които мога да добавя преди това. Значи той имаше много добра организация, самодисциплина, концентрация, което е особено важно за хора, които искат да стигнат до нещо повече от другите. Той се хвалеше до последните си години, че става всеки ден в 6 и 15 (или без 15, не съм сигурен, защото аз винаги съм спял по това време), което от гледна точка на моя мързел и удобства не е нещо чак толкова важно, особено в напреднала възраст, но то е важно, поддържането на едни и същи навици поддържа човека, нали, затова се казва, че навика е втора природа. Когато човек свикне да става всеки ден по едно и също време, то това вече не го тормози, дори и да му се вижда рано (докато аз имам теорията, че е най-добре човек да става половин час след ... изгрев слънце, защото щом природата се е събудила, значи и той трябва вече да се събужда, което е вярно, но трудно приложимо ако човек ходи на работа, понеже никъде няма работно време, да речем, от 2 часа след изгрев слънце, до 1 час преди залез — а би могло да се помисли по въпроса).
     После той обичаше, особено като прехвърли 45 или там някъде, да дремне след ядене дори за половин час, но това го освежаваше. Аз никога не съм правил това, и чак сега към 70 взех да полягвам за малко след като напълня тумбака на обяд, но не и да спя, докато той дремеше (нормално май към 1 до 1.5 часа) и това правеше ... два дни от един, тъй да се каже, той като че ли живееше повече! Но, разбира се, това е ако човек има ненормиран работен ден, но това зависи и от традициите в една страна, защото предполагам, че знаете, че испанците и /или италианците (а сигурно и арабите, изобщо в топлите страни) имат два часа почивка на обяд, тъй наречената siesta, защото да се работи в най-горещата част на деня просто не е работа, никой не печели от това (нито продавач, нито клиент, нито работник, нито селянин). Така че е напълно възможно баща ми още от младите си години, в Шумен, след като си е идвал в къщи за обяд, да е подремвал след това за малко, защото да ръководиш 3-4 състава освен основната си работа изисква разпокъсано работно време и, значи, човек може да си позволи малко табиетлийство.
     Но той беше изобщо с много добро здраве, и ако е хващал някакъв грип се е лекувал основно сам (с загряване, горещи напитки, разтривки, изпотяване, и чат-пат по някое обикновено лекарство). Беше прекарал един вирусен хепатит към 50-те (май че след кръводаряване), но други болести не е имал, и поради това аз мога да твърдя, че той просто не очакваше накрая да се стопи буквално, за няколко месеца, от рака, който го споходи, и в краен стадий. Имам пред вид, че към 70 той беше опериран от тумор (на дебелото черво), но се оправи доста бързо, и не си е мислил, че това е било злокачествен тумор (как може той да хване такава тежка болест?). Пушеше до последно, не че много, не, може би 4-5 цигари дневно, и една кутия му стигаше за 3-4 дни, така че уж се пазеше (имайки предвид майка ми), но лошото бе че пушеше от най-скапаните цигари, Арда-ІІ-ро (това, на което той му викаше качак-тютюн), и една цигара я делеше на порции, пушеше с едно малко цигаре и загасяваше цигарата като я оставяше в цигарето и после пак я палеше, а това мисля, че е прави пушенето още по-вредно.
     Значи вижте, аз обяснявам тези подробности за да предпазя някои хора, които могат да допуснат същите грешки; то и аз известно време пушех такива цигари (докато ги отказах за втори път), но аз бях принуден от цените им да се откажа (за което благодаря на партиите и Правителствата — аз ще стигна все някога до моя метод на отказване от цигарите), но той спокойно можеше да пуши прилични цигари и/или да ги откаже (както и направи от раз някъде 2 месеца преди да си отиде). Тоест той имаше и силна воля и здрав организъм, но просто се надцени! И нека сега аз развия моята теза за болестите, като реакция на органите, като опит за излекуване, която не звучи сериозно за медиците, но, ако питате мен, за болните би могла да звучи съвсем сериозно! И специално рака е една интелигентна болест (както казах), и е редно и ние да реагираме към нея интелигентно.
     Така, той имаше още от младежките си години тъй наречените киселини в стомаха, но това не е болест и се оправя лесно, чрез сода за пиене (и сладкиши), която затова и се нарича така. Да, тя не е болест, докато някога, към стари години, организма, а в случая стомаха и червата му, не решат, че тя, все пак, е болест, не е нормално състояние на органите, и не решат да се лекуват сами (само дето не знаят как да направят това). Така че той си вземаше дълги години (20 или повече) по към четвърт чаена лъжичка сода бикарбонат след ядене и всичко беше наред. После по някое време, особено като се пенсионира (рано, към 50 и нещо), той започна да нагъва усилено слънчогледови семки (да речем по 100 гр. дневно, но всеки ден, а това прави 2-3 кила на месец), защото това му смазвало стомаха (което навярно е точно така), обаче аз не съм обръщал внимание, че той бил намалил содата и после съвсем престанал да я взема. Аз разбрах това едва в последния му месец, когато той спомена че отдавна не вземал сода, и това "наля вода в моята мелница" (имайки предвид моята теория за рака). защото това доказва, че стомаха му е взел свои мерки за тези киселини! Така че аз мисля, че тук всичко е доказано.
     Сега, то е едно да се констатират някакви причини, и друго да се вземат мерки за борба с тях, и навярно той просто е ядял тлъста храна, т.е. майка ми готвеше със запръжки, но и аз ядях от същото нещо, а той дробеше и много хляб, така че надали е само това. Но във всички случаи готвене без запръжки е винаги за препоръчване; и във всички случаи когато той е спрял да взема сода е трябвало да се запита защо, какво става в стомаха му. И дори и в последния му месец, когато аз взех да го храня, т.е. да му готвя, той взе че прекрати вземането на обезболяващите таблетки (понеже те и му замайваха главата, веднъж се удари яко в един шкаф в кухнята като му се зави свят). Тоест аз не съм готвил никакво диетично ядене, просто не запържвах, не помня точно, но значи стомаха му понасяше по-добре моята храна, и ако е вземал някакви мерки по-отрано, то може би би изкарал някоя и друга година в повече. ( При все че аз не твърдя, че моите мерки са най-правилните, защото — имам този грях на душата си — аз го извеждах да обикаля блока в последния му месец за да има някакво движение, и това минимално натоварване буквално изсмука и последните му сили. Обаче, Бог ми е свидетел, макар че Го няма, но аз не предполагах че той наистина си отива, аз мислех, че просто накрая той е взел да води по-правилен живот. А и той самият ходеше всеки ден до пазара, малко преди съвсем да легне, без никаква особена нужда, просто ей така, за да се развее, понеже сумата години това е правил. Но то, както гласи поговорката ни: като се прекатури колата излиза че имало много други пътища. )
     Но поне за индикацията на заболяването аз съм прав, господа, и сега ще ви приведа още един случай. Приятел на мой приятел си отиде накрая (и то малко преди 70, може да е било и на към 65 години) от рак на тестисите, а аз съм го виждал няколко пъти, той беше не слаб като мен, той беше просто щека, сламка, Пинокио, само кожа и кости, но въпреки това се беше женил втори път, и аз видях втората му жена, тя беше някъде с 20 години по-млада от него! Каквито и други причини за заболяването да е имал, той сигурно се е престаравал с младата си булка, и затова накрая е дошло време неговите тестиси да решат да проявят малко примитивен разум, след като той, коч-коджа ми ти голям мъж, не иска или не може да прояви истински разум. Така че не ми казвайте, че греша, ако обичате, а си спомнете и древния, библейски навярно, лозунг: помогни си сам, за да ти помогне и Господ!
     Така че баща ми надживя майка ми с 20 години, но и той си отиде по-рано, отколкото би могъл, ако бе проявил малко повече разум, и не беше се надценявал. Аз мисля, че съм стигнал до важни изводи за разумния начин на живот, и ги излагам и ще ги излагам и по-нататък, но право на всеки от вас е да не ми обръща внимание, така че ваша воля. Аз лично съм решил, след като разгледах сериозно въпроса за живота и смъртта, да доживея до след май 2035 година, което ще рече до 85 години (и може би отгоре), така че вие просто следете някак-си дали ще се окажа прав или не. Ако се окажа прав, то това ще е доказателство, че моите твърдения са верни, поне в моя случай; а ако не се окажа прав то тогава ..., ами тогава нищо не може да се твърди със сигурност, защото аз може да съм изключение в нещо, от верността в частния случай не може да се заключава за верността в общия случай! Така че аз си измивам ръцете за моите поучения.
     Но да се върна към баща ми. Поклон пред паметта му, защото той беше просто добър човек, на никого не е направил нищо лошо. С политика той никога не е искал да се занимава, до момента когато, влизайки в армията и ставайки от редник на майор, не се наложи да бъде и партиен член, но преди това той е бил само човек на изкуството, стремящ се да даде нещо на народа, и да се изяви с нещо хубаво пред другите; за номенклатура при него изобщо не може да става дума, той е изцяло положителен като личност.
     Освен това от него останаха не само нематериални спомени, но и някои материални артефакти, които аз не знам какво да правя, така че нека поне ги спомена тук. От една страна остана цяла добре оборудвана лаборатория за черно-бяла фотография (не цветна), но в днешно време такива неща изглежда са за боклука, а жалко! Аз мога да я подаря на някого, но ако той ще я използува (а не на някой младок, който би се въодушевил, най-вече от безплатния подарък, но после ще зарежи предишните си намерения). От друга страна той има останали много щимове с негови оркестрации поне от последния мандолинен оркестър, те могат да бъдат използувани, но не просто взети от някой който ще иска да ги представи после като свои работи. И освен това има и няколко ордени и медали, а аз и хабер си нямам какво да правя с тях, а пък наследник практически нямам (само де юре), така че съм в затруднение, подскажете нещо. Е, това беше в тази дрипа.

           — — —

          0.09. Ицката кандидат студент, с лирични отклонения

     След 11-ти клас, на 18 млади годинки, аз реших да кандидатствам в някакъв ВУЗ, но какво и къде? Е, то можеше на няколко места и всяко място си имаше изпитите, та аз реших да кандидатствам за МЕИ-то (което сега е ТУ-София) и за Математическия Факултет на СУ ("Кл. Охридски", но тогава другите вузове не се наричаха университети), като за МЕИ-то ("Ленин", of course, тогава без Ленин никъде не можеше) трябваше да държа изпити по математика писмен (което значи задачи) и физика писмен (ако не е било нещо друго, но просто не знам какво може да е било; сигурно не литература, такива неща не ме привличаха), а за Мат-факултета трябваше освен писмения по математика, който съвпадаше с МЕИ-то, да държа и устен по математика (с въпроси от теорията). Специалностите навярно бяха електронна апаратура (тогава компютри още практически нямаше), и приложна математика, нещо такова. И моя милост, въпреки че бях пълен отличник, но като послушно и съвестно дете, все пак се записа на подготвителни курсове май че на две места, и за писмения (каквито имаше много), и за устния към самия Факултет, така че аз държах 3 изпита вместо 2 нужни, но какво да се прави, ами току виж не успея на едното място, та да вляза барем на другото (а за други специалности аз не съм и мислил, или най-модерното за тогава, или нищо друго).
     Да де, но кудоша (и проблема) стана когато аз бях приет и на двете места, и то за МЕИ-то не помня на кое място (май че 17-то), ала в Университета се оказах 4-ти по ред, направо да не повярваш! Така че: какво да правя? ( Това е все едно две мацки да ме чакат диван-чапраз и аз да не знам коя да уважа, защото другата ще ми се обиди! ) Е, баща ми се консултира с някакъв познат, май че доцент, нещо такова, и той даде съвета да предпочета инженерството, защото едно инж. пред името е все пак нещо, а като математик нищо не ти слагат отпред (нито пък ... отзад, де). Аз глас почти нямах, но май че и аз се съгласих, че така е по-добре, така че ето как, на практика, аз измених на любимата ми математика! Но първата "любов" винаги го тегли човека (за добро или за зло), и то дори и да не е плътска (за която аз трябваше да повременя пару лет докато в Русията една "Наташка" не се съгласи да ме, хъм, обезчести), и доста години по-късно, цели 10 години след първото ми висше образование, аз се убедих, че трябва да се опитам да наваксам загубеното, най-вече защото започнах да работя доста скоро като програмист в един научен институт, и там, естествено, трябваха познания по математика (а не, примерно казано, за движението на електроните и дупките в semiconductor-ите). Така че аз завършвах после второ висше образование, защото се бях объркал с първото, отначало до край (спестиха ми само физическото и чуждия език, но даже и политикономия трябваше да държа като държавен изпит). Е, при това положение се налага да вмъкна тук един поетически експромт, който не знам защо на английски става impromptu (т.е. сменя се изваждането със завиране, ако чактисвате), който е следния:

     Плачете, господа,
     за Ицката сега,
     пролейте бар' сълза,
     че тегли дузпата,
     на математ'ката!

     Каково, а? Направо блестящо. Този вид куплет може (при желание) да се нарече и петолъчка, защото има 5 еднакви рими (при все че за мен те не са съвсем идеални, аз обичам да римувам и по две срички, а тук е само една). От този епизод могат да се направят два извода: единият е, че човек е най-добре да слуша вътрешния си глас, защото тогава греши по-малко, а другия е, че в живота често се случват такива уж леки чупки, завои на страни, след което той изведнъж се оказва като че ли в друга дименсия, друго пространство, в някаква паралелна Вселена, която идея, както съм чувал, идвала още от санскрита, от едни свещени книги, Упанишади (така че и тук древните се оказват бая напред по сравнение със съвременността, само дето сега се гордеем с количествени мерки, някъде от френския Ренесанс насам, а по-рано хората са се интересували основно от качествените промени). Не че съжалявам за стореното, не, човек може да съжалява само за бързи и необмислени постъпки, а не за неща които е направил съвсем убедено (защото той може нещо и да изпуска в последствие, може би тогава просто не е имал друг изход) — както, примерно, за нашите социалистически години (които изобщо не стигат, трябваха ни още поне 10-тина, за да има някаква полза от тях), защото ние нито сме имали избор, нито нещо сме загубили, ние загубихме всичко тъкмо когато се отказахме от левия път и тръгнахме към възможно най-десен капитализъм във възможно най-бедната европейска (дори и това е пресилено, просто балканска) страна. И понеже в тази глава все едно има немалко лирически отклонение аз ще добавя и още 1-2, за да видите какво значи друга вселена.
     Примерно — този пример не е измислен от мен, аз съм го взел от един наш писател, но забравих името — ние можехме спокойно да приемем не християнството а исляма, щом е ставало дума да вървим с някакво по-голямо стадо! Понеже той възниква в началото на 7-ми век, а нашата държава бива основана даже малко след това, и движеща сила в нея са били древните българи, които са минали и са се отъркали и покрай монголци, и покрай разни южни народи наричани тюркски, и покрай арабите и персите, и нашите вкусове и до ден днешен не са като на западняците, а като на турците, и прочее. Обаче тази дребна вилка или чупка (if - then клауза) е променила не само живота на Балканите, тя е прекроила световната история, повярвайте ми! Ако ние бяхме станали мусулмани (т.е. ... мислещи мъже, според мен, в етимологичен смисъл, което аз сигурно ще дъвча и по-късно някъде), то ние щяхме да сме аванпоста на тази религия на Запад, и тогава турците, по-късно, щяха да стигнат не само почти до Виена, а и до Ла-манша, само бритите можеше да се спасят някак, и може би и Италия (но това не изглежда много вероятно). Тогава нямаше да има руско-турски войни, защото господството на турците на Балканите щеше да е безспорно, но навярно нямаше да има и ... славянска азбука, още от 9-ти век, а току-виж и руснаци нямаше да има, ами, хъм, ... западни китайци (защото във фонетично отношение тези езици са доста близки, докато българския, като език на южни славяни, стои доста близко по звучене до персийския и арабския, няма майтап)! Но пак повтарям, това не значи че сме сбъркали нещо, не, но би могло да бъде и иначе, и тогава пак нямаше нищо да е сбъркано! Защото има една източна теза, че всичко на този свят е справедливо, и щом нещо е станало така а не иначе, то значи така и е трябвало да бъде, това е правилното (а не това, което не е станало).
     А ето ви и още един пример от моя живот, който, пожалуй, никой освен мене не го знае (но пък защо да не го узнае?). Става дума за това, че някъде към 75-6 година (най-общо казано между първото ми висше от 74 и второто ми от 82) аз ходих едно лято, баш в най-топлото, август месец, на екскурзия из Рила планина, и уж знам че не е хубаво да се ходи сам, но нямаше с кого, та тръгнах сам, и веднъж, ами, чисто и просто се загубих в планината, понеже вместо да завия още малко на дясно (май че така беше), аз съм бил взел малко наляво, и след някакви стотина метра вече съм бил в друга долина, друг раздел! Аз се усетих, че нещо не е в ред, понеже скоро пътеката изчезна, но времето беше станало студено и дъждовно и не ми се връщаше нагоре за да не губя време, понеже прехода беше дълъг и имах още 4-5 часа път, така че реших че тя ще се събере с правилния път, но не би. По-точно това беше на път от х. Мальовица, за х. Иван Вазов, само че аз стигнах до ... Рилския манастир, но на 2-я (не мисля че е бил 3-ти) ден! При това валеше дъжд и аз "пренощувах" досущ като хайдутин в някаква дупка под една скаличка, където не можех да вляза цял, скрих само главата си, но краката ми под коленете стърчаха навън. Е, там мечка нямаше (дупката беше твърде малка), но сутринта видях по росната избуяла тревица някаква зигзаговидна пътечка която май беше от такова животно (защото къде вълк да се катери по билата, а козите те подскачат, докато тук беше прокарана пътека с ширина отгоре към 1/2 метър; освен това дали ми е била скрита главата под камъка или не нямаше никакво значение, защото той протече още след час време, и аз лежах практически в някаква плитка ... локва.
     Е, на другия ден грейна слънце, всичко беше светло и весело, аз изсъхнах за 2-3 часа, и на мен пак не ми се връщаше и продължих надолу понеже виждах там някакви сгради и поляни. Но не беше и много лесно да стигна до долу, понеже се появиха влажни валози, затъвах до колене в някакви клони и под тях течеше вода, но към вечерта стигнах до ниското. Нямам спомени за втора нощувка навън, така че може да съм преспал на следващата нощ някъде в манастира (там имаше наоколо туристическа спалня). Но другия релеф при незначителната чупка си е просто друг.
     По този начин аз, вместо да проявя бърз възход на математическото поприще и да защитя по инерция кандидатска най-много до 25 годишна възраст, и после да стана към 40-те може би професор Казасов (по, да речем, ретроспективна геометрия), и преди това, още към 2-3 курс, някоя по-окумуш математичка да ме хване (за оная работа, в пряк и преносен смисъл), и аз да ù направя 3-4 дечица, и те да ми дадат 6-7 внучета, и прочее, но да зарежа Русията и всичко останало, аз почнах развитие със забавени темпове, върнах се към математиката с 10 години закъснение, но в математиката е като в спорта, успехите са или до 30-така, или ги няма, така че мен ме завари завоя към дясна демокрация с никакво установено положение, и аз останах перманентно безработен, започнах да псувам демокрацията, да търся отдушник с публицистическа дейност, да пиша стихове, да се занимавам с етимологични проучвания, и прочее. Е да де, но не съжалявам (както пееше на времето си Едит Пиаф) защото живота ми е бил все интересен — труден, но интересен. Ами, паралелна вселена, това е.

           — — —

          0.10. Оттук - оттам, дор' станал съм голям

     Тази дрипа е последната за нулевата година (защото десет е кръгло число), така че аз няма да минавам към следването ми в Русия, а ще добавя някои дребни моменти от моето детство (основно пред-пубертетно, но не само). Лайтмотивът на тези моменти, обаче, е че ... при бай Тошо не беше лошо, и моето детство, още повече под крилото на добрите ми родители, беше щастливо, аз нямам никакви лоши спомени от това време! ( Лошото започна чак някъде след 75-6 година, особено в 80-те, и най вече — ако щете вярвайте, ако щете не —, но след 1984 година, според уникалното предсказание на Джордж Оруел, когато настъпи стагнацията, или по-скоро по-голяма от нужното стагнация. ) Така че моят личен живот, като че ли съвпада с доброто и лошото на нашия социализъм, което може да е случаен ... съвпадък, според моята още едновремешна измишльотина. но може да е и нормален процес; бунтовете в Унгария през 56 и в Чехия през 68 бяха твърде ранни "пилета" за соцлагера като цяло, тук трябваше Запада да смени най-после политиката си на тоягата с тази на моркова — но към това сигурно ще се връщам и в другите години — за да настъпи краха на социализма (т.е. на реалния, не на идеалния такъв, нека сме наясно).
     Та кое му беше хубавото на живота в нашето семейство тогава? Ами хранехме се хубаво, бяхме на почит като интелигентно и културно семейство, ходехме всяка година някъде на почивка, било то на море, било на планина, а то май и на двете, защото си спомням че разсъждаваме, че е по-добре първо на планина, с нужното движение, а после на море, защото то само вмързеливя човека. И обичайната почивка на планина беше с някаква екскурзионна група по стандартен маршрут, веднъж из Рила, друг път из Пирин, или из Родопите, или по Стара планина, каквото нещо може вече да не съществува, или да се е изродило (както всичко при тъпата ни демокрация), защото цените бяха достъпни, храната беше осигурена, така че носехме само дрехи и обувки в раниците си, нощувките естествено също, и като се има предвид, че преходите бяха обикновено през 2 дни на 3-ия, имаше време и за почивка, и сколасваха да се движат всички, дори и най-бавните. Та това беше хем пенсионерска почивка, хем за млади семейства с деца (които вървяха най-отпред); иначе човек трябваше да е голям турист, да си носи палатка, спален чувал и прочее, което не беше за всеки.
     При това ходене, а и доста често и през някой почивен или работен ден, аз ходех с баща ми за гъби, така че успях да ги науча всичките, макар че за гъбар взех да се смятам чак след към 35 години, когато взех да ги бера сам, защото иначе баща ми винаги имаше тежката си дума при съмнение за ядливостта. Така или иначе, аз сега познавам сигурно над 20-30 вида (което не значи, че не може да добавя още някой, както тази 2020-та година, когато открих в парка ни едни дребни млечници, но не бели ами хлебни, които аз мислех да са по-други, но излезе че са тези, и като ги сложих да врат те замирисаха на пресен ... хляб, само дето са малко жилавки за вече беззъбата ми уста, но хрускат доста приятно). А гъбата е хубава и полезна храна, и дивото в този смисъл няма практически нищо общо с питомното, което няма никакъв вкус. Бера, примерно: печурки (които са 2-3 вида), манатарки (5-6 вида, включително и 2 вида, които посиняват но стават за ядене), масловки (също няколко вида), рижийки (а мисля да пробвам и двойника им, който на руски е волнушка, и там го ядат след осоляване или изхвърляне на водата), гълъбки (те са над 10 вида), сурогризки (2-3 цвята, но има и такива дето приличат на зелената мухоморка), овчи нос (има и жълт такъв), сърнели (очевидно), майски гъби (сравнително отскоро, т.е. от преди 10-тина години), есенни гъби (или иначе наречени), пънчушки (също 2-3 вида), кладници (които са чудни зимни гъби), виолетки (особено едни есенни такива, които не могат да се оцветят и само пънчето им отдолу е виолетово а иначе са белезникави, но вкусни гъби), черешарки, чернилки (особено порцеланова ако се намери), ястребка, сърненка (която няма нищо общо със сърнелата), бяла сърнела (която бая се различава от традиционната), булка гъба (която се смята за царица на гъбите но може да се сбърка с червената мухоморка), пърхутки (и от гигантските, но и дребничките стават за ядене), ех, и сигурно още някой и друг вид. Не бера само коралки (защото веднъж ги сбърках, те се различават само по нюанси в цвета), и някои които не съм намирвал (като лимонки, трюфели, и още нещо навярно). Така че това знание в днешно време ми е от полза, помага за оцеляването ми в демократични условия.
     Освен гъбите идват и разни билки, които познавам основно като добри за туристически чайове (главно мащерка и риган), а доста по-късно открих за себе си и други (като глухарчето, един див лук, но не левурдата, киселец, и прочее зелени неща, на които може някога пак да се върна), и разбира се и всички диви плодове, които стават за ядене и за направа на вина (като: шипки, боровинки, малини, къпини, бъз, дренки, трънкосливки, рябина, и други), а и ядките (като лешници, бадеми, орехи, и т.н.). Правенето на вина от диви плодове (не от грозде), което става не с изстискване, а с накисване с вода и захар, и минава през два етапа на ферментация, открита и закрита, го практикувам основно на стари години, но и на това ме е научил баща ми, и той правеше по-рано разни такива вина, които могат да вдигнат и известен градус, но номера при тях е не в алкохола, а във витамините, и в естествените киселини, което е изключително полезно за стомаха; не ща да се хваля, но мисля че по тази причина аз нямам никакви вътрешни болести (които започват, като правило, около стомаха и черния дроб). И даже, доколкото си спомням, сме ходили някоя година в ниски курортни селца в планините, без туризъм, но с възможност за консервиране на диви плодове, като малини или боровинки, гъбки, такива неща, и да ви кажа, че малините не ги затваряхме в буркани, а нашите правеха сиропи, като ги засипваха само със захар, и след няколко дни прецеждаха сиропа (който не се вареше, но не можеше да ферментира, стоеше си така суров и страшно силен и вкусен), а самия плод се изстискваше силно колкото може и се слагаше да съхне, и след пару дней и той беше готов на нещо като кюспе, от което после през зимата си слагахме в чая наред с риган и прочее, и той хем се ароматизираше, хем се подслаждаше (така че нищо не отиваше зян).
     Но се варяха и сладка от такива диви плодове, в големи тави, на открит огън сред природата, и това беше, ей Богу, здравословен начин на живот и съчетаване на почивката с някакво движение (при брането); за съжаление такива занимавки младите в днешно време не признават, което според мен си е чист упадък, декаденс. ( Да търсиш всичко наготово в магазина значи, ако ми позволите да дам пару примеров, да не можеш да си избършеш ... задника, ако нямаш тоалетна хартия, поне 7-пластова, предполагам, или да си изчистиш ушите, или зъбите ако нямаш специална клечка за целта, или да си наготвиш каквото и да било, освен да си свариш яйца, може би, защото всичко се купува готово от магазина, или дори да не знаеш че млякото се дои от крави, а да си мислиш че расте по някои дървета направо в пластмасовите бутилки, знам ли?). Сега хората си избират всеки плод или зеленчук, докато по-рано се вземаше всичко наред, както го е направил Дядо Господ, и при готвенето се избираше кое парче за какво става, докато сега, примерно, криви краставици или чушки или моркови и прочее, не се продават; да, ама мутантни и неестествени неща се продават, нали? Или пък естествената съставка в тях (в някои напитки) е само ... 3 %, невероятно! И всичко се прави с подсладители, за да трае по-дълго, докато по-рано бозата в сладкарниците биваше два вида: сладка (или днешна), и резлива (или от вчера), и резливата беше понякога по-предпочитана, така че хората те питаха. Изобщо, доброто старо време беше наистина добро, а сегашното е гола вòда, ние живеем вече като че ли не на планета, а в някакъв звездолет (само дето още не сме взели да си преработваме ... фекалиите, но и това може да стане в скоро време!).
     Наред с това нека спомена и някои добри навици, които съм придобил от баща си. (Няма да ви казвам, че от него знам, че когато човек ходи в планината трябва да си носи винаги в задния джоб сгънато поне на 4 парче от ... вестник, защото не се знае кога ще му се наложи да си избърши задните части, и затова слагам това в скобки), но ще подчертая, че от него знам винаги да се стремя да правя нещо, да не стоя просто така и да блейкам нанякъде. Докато бях млад и ако имах под ръка някоя мацка я "работех", но и това беше работа, обаче да стоя така и само да: било то пия, било то ям, било то гледам нещо, или чета нещо, не е за мен, аз се стремя винаги нещо да науча, нещо да кяря от заниманието! По тази причина аз и не се разхождам просто така из парка, а търся гъби, и не чета просто така, а нещо полезно, или пък на чужд език, и даже и сега, в гладните (за ученото) демократични години, като ходя из града и минавам покрай ... кофите, ги оглеждам отстрани, да не би някой самарянин да е оставил нещо полезно за мен (най-вече вкусничко). Но това са навици, аз оглеждам кофите така, както оглеждам земята за някоя гъбка, майтап или не, но е така, аз трябва да имам оправдание за всяко свое действие, а това мисля че е правилно.
     Също така от баща си знам, че когато все ти се иска нещо, то го направи веднъж, но до крайност, така че да ти омръзне! Като примера беше, че за да не налитал все на баклава (той или някой друг), седнал веднъж и изял цяла тава с баклава; аз не съм правил това с баклава, но съм го правил със ... стрелбище, и ето как: веднъж събирах стотинки до към 2 лв. (което за тогава бяха много пари, една кутия локум, примерно, беше май 24 ст.), и отидох и стрелях за локум докато изпукам 2-та лева, и спечелих само 1 кутия, те ми дадоха една като подарък (май и ми разрешиха още изстрели), и това е, повече по стрелбища пари не съм давал. Също и на хазарт никога не съм играел, защото бих се чувствал кофти да ограбвам някого, а още по-кофти да губя, нали така? Само на едно нещо не ме е научил баща ми, нито майка ми, и това е когато си ... духам носа да духам толкова яко, че да ме чуят в съседния апартамент, на което всички немкини учат децата си от малки. Е, това е, господа, свърших нулевата година, и си мисля, че ме бива. А вие какво ще кажете?


           — — — — —


          КРАЙ НА НУЛЕВАТА ГОДИНА

 


Сконвертировано и опубликовано на https://SamoLit.com/

Рейтинг@Mail.ru