Р А З У М Н И Я Т Ч О В Е К(ФАНТАСТИЧНИ РАЗКАЗИ)Христо МИРСКИ, София, България, 2012— — — — —
— — — — — СЪДЪРЖАНИЕПредговор Новобранецът Логична мисъл Откритието на професор Колосов Стимулаторът на Питър Мак-Грийвз Детелината Брачното предложение Право на избор Homo Rationalis Тунелът Канибалите Биологичен партньор Поръчката Шестият ден Homo Retarded Нови ? — — — — — ЧАСТ ПЕТАHOMO RATIONALISБлесналата в очите му светлина и ободряващата музика изпълнила стаята караха HR-750929-315617, наречен напоследък Бърли, да се надига вече от леглото, ала той нямаше за къде особено да бърза. Бавно протегна ръка, напипа бутона с двете кръгчета — третия от ляво, но защо да си играе да брои — на пулта до леглото и лекичко го натисна. Музиката утихна и спалнята потъна отново в полумрак за следващите 5 минути. Можеше да се поизлежава още малко, защото вчера беше работния му ден, но за всеки случай хвърли премрежен поглед към датника на стената. Ами разбира се, тридей, дюгруп-ахтмон*, 123-та година. А той работеше всеки дюдей. Но какво да се прави — всеобщото изобилие си искаше жертвите. Преди 123 години, когато започнали да отброяват ерата на Homo Rationalis хората работели по три дни в тогавашните седмици. А в разни стари книги се говореше и за петдневни трудови седмици. Пет дни от седем, Боже мой, какво щастие, а! И по цели осем часа! А сега той имаше право на 3 часа, и то само след 40-тата си година, докато преди работеше по 2 часа, и пак беше доволен. След година и половина време щеше да може да работи и по 4 часа на ден веднъж в шесторката и той от 10-тина години си мечтаеше за това. [ * Годината се дели на 10 месеца (онмон, дюмон, тремон, формон, фифмон, сиксмон, севмон, ахтмон, найнмон, и тенмон), всеки от които е по 36 дни, които, от своя страна, се разделят на 6 групи (онгруп, дюгруп, тригруп, форгруп, фифгруп и сиксгруп) от по 6 дни (ондей, дюдей, тридей, фордей, фифдей и сиксдей). Останалите 5, или 6, дни в годината образуват допълнителна група или ексгруп, която удължава тенмон. Датата може да се задава като ден и месец или ден-група-месец, например: 9.8 = 9 ахтмон = 3.2.8 = тридей-дюгруп-ахтмон. ] В това отношение законите бяха строги: работа в полза на обществото се разрешаваше само при навършени 25 години и до навършване на 75 годишна възраст. Часовете варираха между 2 и 4 дневно (до един час можеше да работи всеки, независимо от възрастта си), ама това се считаше групно, т.е. за една шесторка дни. А това ще рече, че се работи шейсет дни в годината, като се започва от два часа и се стига до 4 след 50 годишна възраст. Много рядко, за особени заслуги, се разрешаваше да се работи до 5 часа общо в групата, но в два дни. А изключения за повече от два дни важаха само за един на хиляда души, че и по-малко. Но това бяха избраните интелекти, а не редовите граждани като него. Ама те часовете по-рано май бяха други, а? ... Да му се не види и звънеца! Що пък да не полежа още 5 минути? — рече си Бърли — и пак натисна копчето за отлагане на събуждането. Та за какво си мислеше? А-а, за часовете. Те май били двайсетина, или нещо от сорта. Не, май че 22, щото хората почитали някакви-си 12 светии и то по два пъти, денем и нощем, тъй че трябва да прави 22. Е, ще проверя на компютъра. Или може да попитам и сина си, тъкмо ще има за какво да го изпитвам. То не, че има нужда, ама нали, все пак, ми е син, та малко внимание не пречи. Билби е добро и будно момче, само дето рядко си приказва с него. Ама и за какво да си приказват толкова? Ако иска нещо да разбере пита ИС, информационната система, и въпроса се решава. Ако детето има нужда от нещо, то ИС му го дава и без негова намеса, а ако не му дава това, което иска — е, значи то и не бива да му се дава! Упражнения за ума, упражнения за тялото — ами нали за това стои по 2 часа дневно в учебната стая и поне по час в спортната. И награди получава, ако ги заслужи. Какво повече може да даде един родител на детето си, което ИС, или разните роботи, не могат да му дадат? Май ще трябва да проверя, дали не може още нещо да направя за него, щото детето скоро ще навърши 14 и ще трябва да се подготвя за разможителния си период. ... Е-е, явно ще трябва да ставам, реши Бърли, защото вече не мога да спра този звънец, ако не му кажа първо колко е, я 12 на квадрат, я 7 по 8, я нещо подобно, а е ясно, че не мога да му го кажа, докато не го сметна. А за да го сметна, трябва първо да се събудя и да взема да натискам клавишите, нали така? Хитро са го измислили хората, няма що. Е, хайде: раз, два, три — за скучен ден се приготви. * * * След още 10-тина минути**, облекчен от насъбралите се през нощта ненужни продукти от обмяната на веществата, изкъпан със събуждащ воден душ с променлива температура, изсушен от горещ въздух и получил сутришната си доза масаж от стандартния масажиращ робот в тоалетното помещение към спалнята си, Бърли седеше в своята кухня-трапезария и натискаше разни бутони за закуската си. Явно и синът му също не бързаше особено за деня, защото едва сега се намъкна в стаята и изтърсвайки с отегчение едно "Хелоу, пап" се намести на друг стол и зае със същата дейност. Само че той беше досадно бавен в избора си, и превъртя холографните изображения на поне 10-тина ястия докато се спря на нещо. Е, право си е момчето да си гледа удоволствието, защото: какво друго да прави един разумен човек? Но, понеже трябваше за нещо да го попита, Бърли се прокашля и продума: [ ** Денонощието се дели на 10 часа по 100 минути, всяка от по 100 секунди. Това прави 100,000 секунди вместо 24*60*60 = 86,400 така че новата секунда е малко по-къса от старата, но затова пък новата минута е 1.5 пъти по-дълга от старата, а новия час е 2.4 пъти по-дълъг.Това, разбира се, няма значение, просто е по-удобно да се използува десетична база навсякъде. ] — Как си Билби, момчето ми? Май отдавна не съм те питал? — Да, наистина, от два дни, защото вчера се измете от къщи преди още да съм станал. Иначе, мога да ти заява най-отговорно, че съм добре, и вчера бях добре, и миналия ден — също. — Е-е, знам го това, но пък културните обноски изискват да попиташ събеседника си за здравето му, нали така? Но, ако толкова искаш, мога да те попитам и нещо друго. Например: по колко часа дневно са работили хората преди ерата на HR? И колко прави това в сегашни часове? — Ха, зависи кога! Преди едно 5-6 века са работили по 10 и 12 часа, а пък това е правело почти половината от денонощието, защото то, както знаеш — и момчето го погледна, дъвчейки бавно залъка си, сякаж беше усетило неумението му да смята добре — е било от 24 часа. А после взели та го фиксирали на 8 часа, щото 3*8 = 24, т.е. 8 часа работа, 8 часа свободно време и 8 часа сън — всичкото по равно. А пък, тъй като сега часа е два пъти и половина (2.4, ако искаме да бъдем точни) по-дълъг от по-рано, това ще рече някъде между 3 и 4 днешни часа. Почти както и сега, татко. — Тъй, тъй, ами ... каква част от времето си те изобщо са работили тогава, при техните 8 часа и каква част работим сега? Ама недей да си прекъсваш закуската, можеш и после да го пресметнеш и довечера да ми кажеш, нали? — Е, че то и няма много какво да се смята. Преди 2-3 века, значи, са работили 1/3 от времето в работните дни, а пък те са били 5/7 от всичките, така че получаваме, момент ... — и той защрака нещо набързо на пулта на масата — към 24% от времето. Е, ако отчитаме и годишния отпуск, може да спадне и до към 22%. Сега пък, ако вземем средно 3.5 часа ... ама по-добре да вземем средно 3 часа и 33 минути, защото това прави пак 1/3 от деня, и го умножим по 1/6, щото работиш веднъж на шест дни, това прави 1/18 от всичкото време или ... само 5% и половина. Доволен ли си? Или искаш да сметна и какъв процент от времето ти отива на игрището за голф, колко в тоалетната, и т.н.? — Браво, Билби, браво! Значи, виждаш ли какво е това хомо рационалис, а? Голяма работа сме, и то защото правим всичко според разума, нали? Защо да работим повече, след като имаме роботи и технологии? Е-е, по-хубаво би било да работехме поне три дни по три часа, ама щом Избраните са решили така, значи са му направили сметката. — Да работиш, казваш. Ами-и, би ли ми казал какво толкова, всъщност, работиш, татко? — подхвърли момчето, отпивайки от сока си. — Е, аз мисля, че доста пъти съм ти споменавал, че работя в един завод, където правим най-различни играчки. Едни такива кукли-роботчета, дето могат да разказват приказки и да целуват за "лека нощ" немирните палавници като теб от преди 10-тина годинки. И да ги завиват през нощта, за да не настинат, и да им пеят песнички и други щуротии. Или пък роботи-проходилки за най-малките, дето могат да ги преповиват и им забърсват дупенцата, като ги нацапат, и, въобще, вършат работата на майките от едно време. А от две-три шесторки насам правим едни плюшени мечета, дето могат да се катерят по дърветата и да разравят кошерите на пчелите за да ядат меда, само че като заровят вътре лапа и пчелите ги нападат и събарят от дървото. Е, не истински пчели, де, защото те може и детето да ужилят, а и родителя, ами едни миниатюрни роботчета с микро-батерийки и централизирано управление. И знаеш ли къде е това управление — процесора, де? Ами в корема на мечето, разбира се, макар че може да се монтира и на дървото — по желание на клиента. Та-а, такива ми ти работи. Много интересна служба и на мен ми харесва. Само дето ти досега не си ме разпитвал за работата ми. — Вярвам, че е интересна, ама аз те попитах какво работиш там, нали? — Е, как какво работя? Ами управлявам процеса на производство, следя сумата параметри, гледам разни индикатори, викам ремонтните роботи, като се повреди нещо, сменям информационните кристали, и прочее. Работата е много отговорна и затова сме и двама души в завода, за да се дублираме, ако възникне опасна ситуация, или ако единия се разболее, например. — Ами ако и двамата се разболеете, а? Тогава спира ли завода? И на колко смени работите, знаеш ли? — Е-е, досега не се е случвало и двамата едновременно да се разболеем. А за смените, май е една, ама не съм се интересувал. — Та, значи, сменяш програмите, викаш ремонтните роботи, и прочее. А как решаваш кога да го направиш? — Ама нали ти казах, че следя сумата параметри, така че вземам решенията на тяхна база. — Тъй де, ама не може ли тези решения да ги вземе някакъв централен компютър, на същата база? И без теб, с една дума. — Е-е, виж сега, чак за това не съм мислил. Но-о, сигурно може ... — Е, затова те попитах, де — и момчето взе да рови нещо с вилицата в почти празната си вече чиния. — Ама ти така ще изкараш, че и с мене и без мене завода все ще работи, а? Че то, ако беше така, защо да ходя на работа, а? Виж какво: за тези неща си има Избрани и щом като те са решили, че в завода трябва да има оператори, то значи така и трябва. Хомо рационалис са разумни хора, нали така? И най-важното им призвание е да работят за другите, за да имаме едно спокойно общество. И ти, ако учиш всичко, което иска от теб компютърния учител, един ден ще започнеш също да работиш за другите — и Бърли насъбра празните си чинии като ги натрупа върху гнездото за прибиране и натисна бутона до него. — Аз, как да ти кажа, не съм убеден, че искам така да "работя". Мисля, че ще се опитам да не работя — като Избраните. — Идеално, Билби, стига да успееш. — И-и, тате, може ли да не ми казваш така, а? — Че какво му е лошо на името ти? Звучно, кратко и, нали си ми син, та трябва малко и имената ни да си приличат. Но пък като направиш 15 години ще можеш да си избереш и друго име, както знаеш. ... Или вече си си намислил? — Нещо такова ... — А мога ли да попитам какво е то? — Ами-и, ... Платон, да речем. Пак е кратко и звучно, нали? — Аха, Платон Понтийски, май си спомням. Нещо от Древната Гърция. Може, може, ама от догодина. — Ама не може ли и от сега, а, татко? Е, аз нямам предвид официално, или да събираме гости по случая, а ей тъй, между нас. ... И той не е бил Понтийски, ще знаеш, а просто Платон. Бащата изгледа замислено сина си, погледна и часовника, и рече примирено: — Е добре, между нас може. И бягай да си учиш уроците. А пък аз трябва да бързам, че Гримби пак ще се сърди, ако закъснея за голфа. Здрав дух, в здраво тяло, нали така беше? Чао ... Плати. * * * — Хелоу, Бърли — поздрави го приятеля му като го видя да слиза от колата, кацнала на паркинга. — Нещо умислен ми се виждаш, а? Да бяхме преди два-три века, щях да си река, че пак си се карал с жената, ама сега, като я няма, съм бая озадачен. — Хелоу! Как си, старик? Направи ли едно пробно с тренировъчния робот докато ме чакаше, а? Ха дано да си позагрял, че пак ще те натупам, Гримби. — Абе, то и миналия път така се канеше, ама друго излезе, нали? Е, аз удрям първи, щото и дойдох първи — и той нанесе един доста силен, но не кой знае колко точен, удар. Бърли дълго си наглася топката и избира стика. Най-после я удари, но полета ù беше доста къс и той направи кисела гримаса като я видя къде пада. Първият удар беше много важен, но, все пак, играта още не бе загубена, така че той се затътри с торбата със стиковете към новото място. После продума: — Знаеш ли, моят малчуган си мисли, че от работата ми няма много полза, защото всичко било автоматизирано. Ти какво ще кажеш, а? — Ами-и, май е право момчето ти. Защото аз веднъж нещо бях отишъл до автомата за закуски, а пък Моли, колежката, се беше обадила, че ще се забави с половин час, нещо неприятно ù се случило — колата ли, компютърната уредба ли, не помня — и като се върнах след една-две минути гледам, че трябва да се повика един ремонтен робот на гнездо 17-B, или май беше 17-G — е, няма значение — и, аха да натисна бутона, гледам на монитора за ремонтчиците, че един вече се клатушка натам, накъдето трябва. Та си помислих, че системата може малко да ни изчаква да направим каквото трябва, ама ако не го направим до определено време да взема да действува и сама. Тъй де, изкуственият интелект си върши работата — и Гримби извади друг стик, повъртя се оттук, оттам, и чукна доста точно топката. — Значи, може да пробвам и аз някой път да се направя на разсеян, а? — А-а, не те съветвам, защото току виж че усетилит нещо и ти намалили работното време с половин-един час. Виж какво, драги: ти искаш да работиш, нали така? И хората ти дават тази възможност. Ако не ти харесва, недей да работиш и точка по въпроса. Никой и копче няма да ти каже. Бърли нанесе на свой ред удара и двамата продължиха напред по курса. Значи, ситуацията се разясняваше, но пък няма да вземе да се притеснява, я? В крайна сметка сега на земното кълбо живееха над 100-тина милиона души, а пък Избраните бяха 100-тина хиляди, или нещо от сорта. Живота трябва да се живее разумно и толкова. Общественият труд ... — Знаеш ли какво, Гримби, аз си мисля, че труда в полза на обществото е толкова нужен за човека, както и ... сутрешното кафе, или нашия голф, например, или пък секса. Искам да кажа, че щом е разумно човек да се труди, то значи и трябва да го прави, нали? Иначе няма да има самочувствие, а това не е разумно. — Ха, знаеш ли какво се сетих? — отвърна приятеля му, нанасяйки поредния удар — Спомних си за някаква древна игра, Ханойска кула, май че беше, която само че не се наричала игра, ами имала някакво сакраментално значение, и се изпълнявала от някакви будистки монаси, преди, трябва да има, 3 хиляди години, или повече. Състояла се в това 11 диска (е, може и друг да беше броя им) с дупка по средата, набучени на някакъв кол и наредени един върху друг, само че по-малък диаметър върху по-голям, да се прехвърлят на друг кол, като се използува още и трети помощен кол. Единственото условие било да се слага по-малък диск върху по-голям, а не обратното. Когато успеели да прехвърлят всичките дискове на другия кол, тогава щял да настъпи края на света, или познанието на Бога-истина, не помня. Само че това време било толкова дълго, че монасите, най-после, се отчаяли и отказали да постоянствуват в начинанието си. — Нещо като легендата за шахмата и пшеничните зърна, които трябвало да се удвояват на всяко следващо поле, а? — Донякъде, що се касае до големите числа, но иначе това беше пример за страхотна рекурсия. Учих нещо подобно на времето си, ама то, нали, човек затова и учи за да има какво да забравя после, защото ако нищо не е научил, то какво ще забравя? Логично, нали? Ха-ха-ха. — Абе, май че е точно така. А-а, между другото, спомняш ли си защо Избраните бяха 100-тина хиляди? — А-а, това беше нещо много просто. Чакай да се сетя. ... Ставаше дума за хиляда области на човешкото познание, и 100-тина души Избрани работещи във всяка от тях, така че 1000*100 = 100,000. Или нещо подобно. — Да-а, правилно. Само че сметката беше с едно средно число, май че 5. Но това са приближени сметки. — Абе, приближени, ама вършат много добра работа. Теорията за ранговете, а? Всеки човек поддържа контакти от до три ранга, които се определят от броя на десетичните цифри на броя на хората, с които контактува. Така, така ... Тогава, ако вземем за средно 5, получаваме: 5 за първи ранг, 50 — за втори, и 500 — за трети. Първи ранг са ти най-близките роднини и познати. Е, то сега роднините са малко условно понятие, ама, все пак, баща ти и дядо ти трябва да са живи, нали? Бърли кимна с глава, нагласи топката и пак се прицели. Понеже оставаха още 20-тина метра до ямката трябваше да внимава доста, макар че, от друга страна, май вече нямаше шансове за победа. Направи приличен удар, изправи се, преметна торбата със стиковете на рамо, и чак тогава добави: — Дядо Глобил вече навъртя 96 лазарника, но е още жив и здрав, та навярно ще си изкара положеното. И баща ми, разбира се, макар че я се видим с него веднъж в месеца, я не. Той се е увлякъл от корабомоделиране, а пък аз от разни там бом-брамсели, галфове и, трипери ли беше, клипери ли, нищо не разбирам, така че и нямаме особени поводи за срещи. Ами да, от празненството за новото му име сме се виждали, има-няма, три пъти, а пък то вече комай година се изтърколи от тогава. — Той не беше ли Клири по-рано, а? Ами сега как се е нарекъл? — Вече е Марсел. Мисли си, че е нещо морско и пò му подхождало на корабните интереси. Негова работа. Аз вече 15 години съм си все Бърли и засега не мисля да се прекръствам. — Както и да е, де. Значи: ти, баща, дядо, син, сегашно гадже, 1-2 бивши, и още 2-3 приятели прави към 10-тина познати от първи ранг. A propos, аз нали съм от тях, а, старче? — Докато не се откажеш от голфа, или не ме биеш пет игри под ред ще те считам за първи ранг. Доволен ли си? — Дума да няма. Даже ... — и той се прицели внимателно и плъзна леко топчето право в лунката. — Та ако искаш тоя път може да не го броим за да остана в тази категория, а? — А, че защо да не го броим? Това е първата игра. Една за теб. Аз така предпочитам да давам по някоя игра преднина, за да не те загубя като партньор. — Добре, че ми я даде, че иначе щеше да ми е много трудно да си я взема сам. Е, хайде пак към началото на трека, а? Бърли довърши своята игра с още два удара, събра стиковете и те се потътриха към началото. Гримби продължи мисълта си: — Та-а, тези бяха от първи ранг, нали? После идват 50-тина, т.е. от 10-20 до 100-тина души все добри познати, с които поддържаш често контакти, но не си така емоционално обвързан, както с хората от първи ранг, и не знаеш почти нищо за техния живот и интереси, освен това заради което ги познаваш. Това са хората от квартала, работата, клуба или игрището, които дават втория ранг. Но ако си от Избраните, то това са хората от твоята научна област, нали така? Е, те може да са и към хиляда души, или повече, но човек не поддържа с всичките тях преки контакти, а се ограничава според възможностите си, така че спокойно можем да ги приемем за стотина души. А третия ранг вече са случайните познати, на които я не им знаеш името в момента, я си чувал за тях, ама не им знаеш физиономията, или обратното, и не само че не знаеш от какво се интересуват, ами често те пък, от своя страна, изобщо не те познават — както е с разни знаменитости. Те може да са няколко стотин, но сигурно не са повече от 1-2 хиляди. Четвърти ранг познати рядко някой може да има, защото такъв ни е централния процесор, старче. — Точно така. И областите на дейност, наистина, са към хиляда. Ще питам сина за по-точна бройка. Добре, но тогава излиза че такива като нас много и не трябват на тоя свят, а, Гримби? — Е, какво като не трябват! Да не вземеш сега да ми приказваш за смисъла на живота, на стари години, а? Та да трябва да те питам защо расте тревата, чуруликат птичките, или се плодят мушиците. Смисълът на безсмислието е то да продължава, нали така? Поне защото животът се среща рядко и трудно се запазва. Ние сме рационални личности и няма нужда да се залъгваме с разни богове и прочее измишльотини. И давай сега по-бързо, че на обяд имам среща с друг приятел от първи ранг — и след 10-тина минути те завършиха и тази игра, като този път Бърли се реваншира, и се разделиха до фифдей в 7 часа. * * * Вечерта към 8 часа Бърли се разхождаше със сина си край местния средновековен замък, построен преди две години. Есента, малко по малко, навлизаше в правата си, както и подобаваше на началото на ахтмон. Тук-там пъстроцветни листа се отронваха от дърветата поради лекия ветрец. Слънчевият диск се канеше да завърши дневната си обиколка и, възползувайки се от кулите на замъка, си играеше на криеница с двамата спътници. Тишината и архаичната обстановка предразполагаха към непринуден разговор, който в момента се въртеше около пернатите обитатели наоколо, назовавани уверено от момчето. Като поизчерпаха орнитологията мъжът се сети, че Билби искаше да стане от Избраните и го подпита: — Я ми кажи колко са сега всичките Избрани Интелекти, щом искаш да се присъединяваш към тях? — Ами, то е доста относително — отвърна момчето. — Последно дават към 128,000 Избрани, но доста от тях също ходят на работа като теб, защото им харесва. А има и още 50 и няколко хиляди Кандидати, основно на възраст под 40 години, които се надяват също някой ден да станат Избрани. Освен това всеки, както знаеш, може да се занимава с каквито иска научни изследвания, така че има и 20-тина хиляди Кореспонденти. Едно на друго, откарват към 200,000. — Ами всичките хора колко сме? Имаме ли 200 милиона? — Засега са, доколкото си спомням, 180 милиона, но техния брой, по принцип, намалява, защото всеки може да има по едно дете, ама не всеки иска, нали знаеш? Това, обаче, се счита за правилно, защото оптималния брой хора на Земята бил между 10 и 50 милиона. Е, има още 7-8 милиона и на другите колонии, но това не е съществено. — Добре, Бил..., пардон, Плати. Ами я да те попрепитам малко по историята. Можеш ли ми назова 3-4 важни предимства на хомо рационалис, пред предишния сапиенс, а? — Хе, та аз това вече забравих колко отдавна го минах. То беше някъде преди квадратния корен, и химическата таблица. Ама, нейсе, ще ти направя хатъра, щом си рекъл. Нали не държиш на последователността им, татко? — Не разбира се. Кажи ми каквото се сещаш. — Ами-и, няма войни, например. Вече почти два века, откакто е била последната война за пръстените на Сатурн. Войните се водели основно по две причини: икономически и психологически. Икономическите се свеждат до желанието за завоюване на материални ценности, за да могат хората да си осигурят добри условия за съществуване. Но пък добрите условия не важали за всички, така че целта пак не се постигала. После се стигнало до ерата на технологиите и изобилието, така че тези материални ценности станали лесно добиваеми, пък и човек не може да изяда, да речем, по десет кила месо на ден, нали така? Нито ще му е кеф сам да се разхожда по пръстените на Сатурн, примерно. Нито пък е имало нужда от икономическо заробване, защото роботите, все едно, вършат неприятната работа. И струват много по-евтино, отколкото отглеждането на едно дете, нали? Даже някъде пишеше, че още преди старата Нова ера, хората имали страхотни постижения и в металообработването, и в архитектурата, и земеделието, и изкуството, и къде ли не, само че тогава робите пък стрували по-евтино ... — Като в Древната Гърция, дето ти е харесала, нали? — Ами да. Ако махнем от нея робите и безправието на жените това е било едно идеално общество. Е, биели са се, разбира се, но основно по психологически причини, защото мъжете искали да покажат силата си, а пък жените искали да ù се подчиняват. Това е малко поупростено, но е вярно. То и до преди два века хората основно за това са воювали, но тогава дошла виртуалната действителност и компютърните игри, така че човек може сега да си се "бие" с когото си иска без да пролива кръв. Е, и разните екшъни, трилъри и тям подобни, дето са ги гледали, им давали достатъчно емоции (то и аз не е като да не гледам подобни филми, ама ме интересува основно историческата обстановка). След това определили спътниците на Марс като място за бойни действия, ама то на човек като му дадеш нещо на готово той най-често и не го иска. Така че и тази идея си изживяла времето. Е, и генетиката помогнала, но за нея после. — Браво, Плати! Значи първо сме махнали войните. После? — Ами-и, да вземем развитието на личността. Хората, както знаеш, искат храна, подслон, и ... секс — произнесе леко сконфузено момчето —, преди всичко. Като си осигурят тези неща, то искат да си покажат силите ... — Както ти с познанието на птичките, а? — Тъй де, какво му е лошото човек да се покаже? Е, вярно, че то не зависи толкова от него, колкото от гените, ама и така да е. Може човек да може нещо и да го направи, а може да може и да не го направи, нали? Така че е по-добре да го направи, ако е нещо хубаво. — А ти какво наричаш хубаво? — Ами, ти ме прекъсваш точно на това място, бе, татко. Хубаво е това, което е хубаво за обществото, а пък всеки си мисли, че хубавото е това, което е добре за него, нали така? Така че цялата тънкост е в това едното да се изравни с другото! Ама то това си е задача на социалното управление, нали? Защото човек е най-доволен когато другите го уважават. Тогава и той се уважава най-много и смята, че се е изявил с нещо добро. Уважението и самоуважението са по-важни от страха на другите от теб, така че двете различни неща стават едно и също, ако обществото гледа разумно на нещата. Та, като успее човек да се изяви, то тогава не му остава нищо друго освен да стане по-друг, да промени нещо в себе си, да се усъвършенствува, с една дума. Е, и удоволствието, разбира се, защото иначе защо да се възпроизвеждаме, ако няма да ни харесва света? Хомо рационалис живее само за да се развива и да се радва на живота. Който може да направи кариера като Избран я прави, а пък който не я направи си живее безгрижно живота, докато му се разрешава. — Точно така, развитието на личността е много важно нещо, защото и живота, въобще, е едно развитие. Желание за надмощие и подчинение на другите се поражда сред хората, а и животните, тогава, когато иначе те не могат да се изяват. Дотук са две неща. — Третото може да бъде генетиката. Сега просто хора с лоши гени, лоши за обществото преди всичко, не се пораждат, доколкото това може да се определи предварително. Понякога, все пак, стават грешки, но пък нали затова са компютрите, за да ни следят и проверяват. Само че генетиката можела и преди HR да прави чудеса, ама хората си мислели, че трябва да събират само гении на едно място, а то така не става. Първо, по-умните имат нужда от по-посредствени хора за да се изявят; второ, всички имат нужда да се подчиняват на някого, защото така е по-лесно и спокойно на душата; трето, ако отнемем разнообразието на природата, то от това само ще загубим, защото не може точно да се знае кое ще е добре след време, и кое не; и други аргументи. Аз, примерно, не искам да има само лястовички и канарчета, а да няма ... врабчета, нали така? — Тъй де. Значи аз съм врабчето, а пък ти ще станеш лястовичка, ако те разбирам правилно. — Ама, пап, аз само ти давам пример, нали? После ... щом ще си говорим за птички, то ти си знаеш, че си врабче, и не ти пука, а пък аз още не знам дали ще стана лястовичка или не. Така че: на кого му е по-лесно, а? — Я го виж ти философа! Добре, де, приемам, че си Платон, и това може само да ме радва, защото, все пак, средата на възпитание трябва да значи нещо. — Ама разбира се, тате, само че ние рядко си говорим. И то не защото нямаш време, нали? ... Та, да продължа нататък. Почти е решен въпросът с гъстонаселеността. Преди два века и половина сме били стигнали, ако си спомняш, цели 30-тина милиарда души. А това стеснявало страхотно жизненото пространство, или "ловното поле" на хората. Това е и друга важна причина за войните, дето по-рано пропуснах да кажа. Тази теория за ранговете е много вярна, защото след като света е едно цяло, то, значи, той е като една държава, а пък една средна държава по-рано, когато е имало различни държави, е била към 50-тина милиона, най-много до 100-тина. Според не много сигурни данни, ама така прочетох някъде, през второ-първо хилядолетия преди Новата ера (която вече е стара, де) на Земята живеели към 50 млн. души, а пък към началото на същата тази ера те достигнали до към 100 млн. души. После, до 18-ти век, пак по старому, все още нямало един милиард, ама след това хората вече съвсем се изложили, нали? — Така е. Аз самият си мислех по този въпрос днес и затова те попитах за Избраните. Продължавай, много е интересно. — Така че HR са разрешили и този проблем, макар че, на мен ми се струва, че и 5-10 милиона също би бил добър брой. После смъртта, нали разбираш, е много важен момент в живота. Е, малко глупаво го казах, ама си е така, де. Сега всеки може да живее до 100 години, което съвсем не е малко, струва ми се. А е и кръгла цифра и едно към 95% ги доживяват. Ами после? Ако продължаваха да живеят кой колкото може, както преди ерата на HR, то къде щеше да му излезе края, а? Давай 150 години, давай 200, а може би и 300. И т.н. И ако са се размножавали като по-рано, т.е. средно по три деца на семейство, и по 25 години за едно поколение, това знаеш ли какво прави? Ами прави: на 50 години 9 внука и 3 деца, на 75 години 27 правнука, 9 внука, и 3 деца, а на 100 — вече само пра-пра-внуците стават 81. А пък на 200 години всичките преки роднини на един човек биха откарали към 10,000 души! Внушителна цифра, няма що. Ама ние да не сме мухи, я? Дори само 100-тина роднини да имаш пак няма да им запомниш имената, да не говорим да ги познаваш. А сега всичко е просто и ясно — който стигне до 100 години, събира роднините около себе си, казва им сбогом, удрят му инжекцийката, и той с усмивка на уста си отива от този свят. Това за мен, май, е най-ценното постижение на HR, не мислиш ли? — Ами, как да ти кажа, Плати. ... Прав си, разбира се, но човек трябва да е много разумен за да го разбере, а пък не всички сме още такива, така че надали всеки ще се усмихва на 100-ния си рожден ден, но, изглежда, така трябва ... — Така, или по някакъв друг начин, но трябва продължителността на живот да е към три поколения, т.е. всеки да дочака внуците си, но не и по-нататък, нали? Сега хората като си вземат деца между 30 и 40 години, и като живеят по 100, излиза точно така. Може да живеят по 200, но тогава трябва да се снабдяват с деца някъде към 70-те. Или пък както е било в Древен Рим, където казват, че хората живеели средно по 45-50 години, но едно поколение било към 18-20 години. — Да, разбира се. За това си съвсем прав. — Ами, ... после идва ред на социалното управление. До преди век и нещо хората все се чудели дали диктатурата или демокрацията е най-добрата форма, ама то нито едната е най-добра, нито другата. В смисъл, че те и двете са и добри и лоши, нали така? А те дори не се чудели, ами си мислели, че демокрацията, ама такава каквато е била тогава, е най-правилната. Но пък, мине се не мине време и, ту тук, ту там, идвала по някоя диктатурка. Също както в тази Древна Гърция. Не знам дали знаеш, но там демокрацията за пръв път била въведена от някакъв-си тиранин Пизистрат, т.е. Тиран, де, което било титла на тогавашен управник с неограничена власт. Защо, пита се, един тиранин ще въвежда демокрация, а? Ами защото тя е изгодна за тираните! Че и народа го разбирал това, и най-напред не искал той да си избира управниците, ама като го позалъгали малко, взел, че се навил. — Ама, разбира се, че тъй наречения демократичен избор, или избора отдолу нагоре, си е чиста глупост. За това дори няма нужда човек да може да чете и пише, че да го разбере. Защото не може някой, който не разбира (от социално управление, имам предвид), да избира хора, които не познава (т.е. не е живял или работил с тях някоя и друга година), при това без да им иска никакъв документ или някакво свидетелство за кадърност като управници. Щото в никоя демокрация не е имало задължителен демократичен университет за управниците, нали? А и не би могло да има, защото това би противоречало на демократичния принцип, че всеки човек от народа може да стане управник (защото човека може да не е имал средства да се изучи, или пък да не са му разрешавали да учи). Изобщо, тези въпроси трябва да се решават само от инстанции, които познават управлението и управниците достатъчно добре. Но това е очевидно. — Тъй, де. Та, значи, ясно е, че проблемът за избора е, изобщо казано, неразрешим, защото за да може човек да направи разумен избор, той трябва да е поне толкова умен, колкото човека, когото избира за свой управник. Но ако някой е толкова умен, че да може да направи такъв избор, то защо трябва да избира някой друг, възможно по-некадърен от него, а не себе си, а? Това ми е ясно, някъде от миналата година, ама защото се интересувах по въпроса, иначе то не е в задължителната програма. ... Ама, тате, знаеш ли, че аз се поуморих от толкова приказки. А останаха още сумата въпроси за разглеждане. Що не вземем да похапнем нещо в замъка, а? — Ама, разбира се, момчето ми! С най-голямо удоволствие — и те се запътиха към кръчмата в една от кулите на замъка, където, за по-голяма автентичност, ги обслужваха роботи с метални рицарски брони, месото се носеше на дървени подноси, а пък за прибори за хранене, ако изключим по един нащърбен нож с кокалена дръжка, можеше само да се мечтае. * * * Фифдей вечер беше сексуалния полуден на Бърли и този път той бе отишъл на гости при текущата си приятелка Маргит. Тя беше закръглена мадама на 42 години, най-често с руса коса, височка към метър и 70, добра плувкиня и водолазка, и работеше всеки ондей в един завод за парфюмерийни препарати. Когато се запозна с нея преди три години и нещо, на почивка по Адриатиката, тя се казваше още Илона. Имаше дъщеричка на 6-7 годинки и те живееха в един стреловиден блок в подножието на малко хълмче, някъде на 10-тина минути път с въздушната му кола от неговия дом. Рядко ходеха по кръчми защото и двамата си падаха малко домошари, така че сега се излежаваха на плажчето около триъгълния басейн от вътрешната страна на дома ù, блейкаха към холографния екран, препречен във въздуха на фона на хълма, където някакви бели мечки се търкаляха по арктическите тороси, пийваха от коктейлите и попиваха отмалелите вече лъчи на следобедното слънце. Блокчето беше с 20-тина обитатели, така че сега само още две хлапета се цамбуркаха във водата гонени от един сенбернар. Бърли беше налапал едното зърно на гърдата ù и нещо ù шушукаше. Изобщо, семейна идилия — като от старите филми — ако не броим белите мечки. Маргит се размърда леко и протегна ръка към дистанционното, което почти се беше заровило в пясъка на тясната ивица, набра нещо и продума: — Бър-Бър, искаш ли още нещо за пийване. — А не, Гит, и така ми е много гот. ... Ама, като си рекла, може още едно "арктическо слънце", с повечко конячец. — Добре де, ама да не викам после робота да те носи до кревата ми. — А-а, то ако ще ме носи, по-добре да е до басейна, че да поолекнеш малко. Законът на Архимед, нали си чувала? — Бър, — понадигна се тя малко — да не искаш да кажеш, че съм станала дебела, а? Всяка сутрин бягам от тук до върха и обратно. Зиме и лете. Е, зиме е малко по-трудно нагоре, ама пък надолу е по-лесно, защото направо си се пързалям ... — Въх, да не би на това съкровище, мила? — и той тупна лекичко въпросното място. — Ще го похабиш като едното нищо. — А-а, няма страшно. Аз обувам дебелите гащи и като седна отгоре, та чак до долу. Само внимавам да не цопна в басейна, че е малко хладничка водата по това време. А, ето ти го "слънцето" — и тя пое от робота двете чаши. — А ти на какво си? Пак ли на това розè? — Колко пъти да ти казвам, че това ми питие се нарича "розè пур ла кушè бланшè", и е приготвено по моя рецепта, която не я съобщавам на никого. — Я да видя ... м-м, страхотно! Личи си, че е "кушè ... пур ла путè розè". Много ми харесва. Ами я да видим какво ще стане ако му "грейна" малко слънчице ... — Да не си посмял да ми разваляш букета му! Дай си ми чашата и си се грей колкото си искаш на твоето слънце. — Чиърс, Марийке. — Чиърс, Бър-Бър. Ама за какво да пиеме, а? — Ами, ... за белите мечки, да речем. Или, ако толкова искаш да е персонално, то за онова малко меченце с черно носленце и рунтаво дупенце. Да е живо и здраво, поне докато угасим екрана — и той отпи голяма глътка от чашата си. — Ама защо не се чукнахме първо? — Чукането после! Сега пием, нали? — Ама, че невъзпитан мъжкар! А не може ли преди? — Можеше. Ако беше казала по-рано, нали? А сега вече е късно. Да си допиваме чашите и да се цопнем още веднъж в триъгълника, че твоето кушè ни чака. — Ама няма ли да хапнем нещо-о? Аз се рових два часа из кулинарния указател за да избера нещо вкусно за моя грубиян, а пък той даже не иска да го опита — и тя направи плачлива физиономия. — Ще го опитам, Марги, и всичкото ще го изям. Само недей да плачеш. Но първо "работата", а после удоволствието от яденето, нали така? Пък и ти го предложи, ако си спомняш. Обаче най-първо басейна. Хайде! — и те се отправиха към водата. След известно време през което двамата, отдавна напуснали басейна, вършиха неща, за които не е прието да се пише дори и в ерата на HR (просто защото е по-добре да се покаже, а литературния жанр е бедничък в това отношение), Бърли и Маргит преминаха в трапезарията и се заеха с удоволствието от зареждане с енергия, който процес бе останал непроменен от времето на Адама. Преглъщайки поредния си залък жената продума: — Бър, не пречи да помислим, все пак, къде ще ходим през ексгруп. Ако не се откажеш до тогава от мен, де. Щото, нали знаеш, когато всички се юрнат изведнъж на някъде, то последните може и да си останат в къщи. — М-м, не ми е минавала още такава мисъл през главата. Имам предвид да се отказвам от твоята ... "лунка". Щото за един играч на голф, нали разбираш, да улучи лунката е върховното удоволствие. — Хайде, хайде. Такива "лунки" през път и на път. — Ама и "голфаджиите" не са малко, ще знаеш. Пък и с тези, как да го кажа, изразителни "очи", щом ме погледнеш, и веднага ми прималява от удоволствие. Та-а, може и да помислим по въпроса. Но сигурно ще да е някъде пò на топло, нали? По Адриатиката не ми се ходи пак, че може да си намеря и друго маце там, в Карибието бях вече два пъти, в Африката още има твърде много пясък. Има сумата острови ... Ами, какво ще кажеш за Австралията? Ходила ли си вече там? — Преди 20-тина години бях веднъж, но всичко съм забравила. Може и там. Ще гледаме как скачат кенгурата и как се катерят коалите, а пък вечер ще ни вият разни динговци под прозорците. А денем ти ще си закачаш едно колелце на символа на плодородието, а пък аз ще мятам бумеранг от 50-тина метра разстояние и ще ти свалям колелцето. Ако не падне преди това, де, поради лоши климатични и прочее условия. Ама аз ще те фиксирам с моите "очи", та да не се случват такива работи. — Хм, това за очите, добре, ама по-добре да използуваш някоя клонка за целта, щото аз, не знам дали си забелязвала, ама обичам да си украсявам въпросния "символ" с разни ... топчета, а пък те са едни такива, деликатни, та ме е страх малко, значи. — Добре де, ще оставим играта с бумеранга под въпрос. Иначе може, нали? — Може. И ще ядем задушена кенгурова опашка със скариди и банани, или нещо подобно. Страхотно! Седиш си на верандата, гледаш как припкат кенгурките, кенгураците, и малките кенгурчета, и, като си харесаш някое с по-хубава опашка, го посочваш на робота и той отива да му я вземе. А остатъка хвърля на динговците край вилата, които ни пазят от чуждите динговци. — Да де, само дето никой няма да ти разреши да убиеш бедното животно. Освен ако е нещо болно или старо, ама то тогава може и да не бива да се яде, или да не е вкусно. Тъй че и там кенгурското ще е като и тук — развивало се на някакви кокали, които може да са и от магаре! — Е, хайде да не приказваме за такива гнусотии, а? Като го ям си ми е много вкусно, а пък дали е някаква мускулна посявка върху скелет на животно, или са морски водорасли и планктон, или пък рафинирани нефтопродукти, ми е все едно. Виж рибите са естествени, яйцата, и още разни мекотели и насекоми, ама аз бръмчащи твари в уста не слагам. — Защо бе, скъпи? Аз имам една приятелка, ето там в другото крило на стрелата, на по-горния етаж, дето много харесва някакви трепанги или не знам какви си ларви. — Пу-пу, и скакалци, сигурно. Като древните пророци на Христовата религия. Не знам дали знаеш, ама техния "деликатес" били сушени скакалци с див мед! Представяш ли си? Само не разбрах дали пъхали скакалците в питите с мед и ги запичали на бавен огън, или пък ги поливали обилно с мед и украсявали с листа от маруля, или нещо друго от сорта. — Абе, ти се смей, ама може и да не е лошо, защото те са богати на естествени протеини и мазнини, а като им добавиш и въглехидрати, то сигурно става нещо много хранително. — Както и да е, ама без мен. А какво ще правим с дечурлигата? Аз моя философ може и да го взема, ако не възразяваш, защото той е в такава възраст, че малко разнообразие и срещи с други пубертетчета няма да му навредят. А момчето трябва да започва и сексуални упражнения. Е, ако не ги е почнал вече, защото не съм го питал. Ами ти с твоята Фили какво ще правиш? — Е, все ще измисля нещо, защото със нея няма да можем и две целувки да си разменим. Момчето го вземи. То, все едно, няма да стои при нас. Ами защо му викаш философ? — Ами, искал да става от Избраните, харесва Древна Гърция, решил е да се нарече Платон, и прочее. Ама тя е дълга история. Иначе, наистина, ми се вижда доста умен. Даже аз, май, вече не му пасвам. — Е, че то е хубаво, че е будно момчето. Радвам се. ... Знаеш ли, хрумна ми нещо. Аз имам един стар приятел Кандидат. Та-а, да вземем да му го пратим да си поговорят, а? — Ценя предложението ти, ама надали ще е удачно едно твое гадже да праща сина си при старото ти гадже, нали? — О-о, я стига! Ние поддържаме отношения основно покрай дъщерите ни. Защото той си е взел дъщеричка и, докато тя беше още бебе, аз, все пак, му трябвах за разни съвети. То роботите са хубаво нещо, ама някоя жена в такива случаи хич не е излишна. Нещо като майка, де, имам предвид. А ти как се оправяше с твоя син докато беше малък? — Ами, аз го взех на третата година. Че какво щях да правя с малко бебе, а? Е, та той как се е навил на дъщеря? Нали пола на детето трябва да е като пола на родителя? — Абе, че трябва, трябва. Ама никой не е казал, че не може и обратното. Той ми твърдеше, че един мъж винаги имал нужда от някоя жена, и че трудното щяло да бъде само някъде в пубертета, а пък докато е малка, а и после, като устареел, си било друго да си има дъщеря. А и за нея щяло да е по-добре да си има баща. Те такива ми ти работи. Но може и да е прав, де. Аз не съм разглеждала нещата така. Та, както и да е. После неговата Пеги се сприятели с мойта щерка, тъй че често се виждаме. Неговата е година и нещо по-голяма, ама се спогаждат много добре. Дано не се скарат някой ден за един и същи мъж. Ха-ха. — Е, ако сте доста близки може и да му подхвърлиш. ... М-м, чудесна вечеря, скъпа. Само нещо сладичко, ако ти се намира, за десерт, няма да откажа. — Знаеш ли, намира ми се нещо. Същото което и навсякъде се намира, защото кухненския ми възел е стандартен. Натискай каквото ти хареса. — Мерси, значи. Аз мисля да хапна някой мелбичка, че да възстановя млечния баланс на организма. А ти? — Ами-и, не знам, Може би някое перфе. Защото то бягането си е бягане, ама и калориите да са по-малко. А пък ... аз моята "мелбичка" после ще си я изям от теб, ако не възразяваш. — М-м, не че възразявам, ама възстановителния процес, нали разбираш, при това "ходене по терена", ударите със "стика" и прочее, е малко бавничък, та ... — Ще го ускоря, мили, не се безпокой за това. Ха наздраве! — Наздраве. Този път за кенгурата, ако не възразяваш. — За кенгурата и опашките им, и за други опашки, които подскачат също като кенгура. След което десертите се появиха на масата, и бяха изядени, и нашите герои преминаха пак в другата стая, където ... и така нататък. * * * На следващия ондей сутринта Бърли отново се завари на закуска със сина си. Ядеше спокойно и понеже нямаше нищо планирано до обяд реши пак да си поговори с него. Но не можа да се въздържи да не започне с Австралията, за която, действително, при повече от два месеца преднина, нямаше проблеми с резервацията. — Плати, мислил ли си какво ще правиш през ексгруп? Какво ще кажеш за една разходка down and under, както се казва, до едно място, което е родината на кенгурата? — Уха, Австралията, значи. Няма проблеми! Стига да не ме будалкаш. Ама, можеш ли да си го позволиш, а? — Че защо пък не? Като правило всеки може да почива по седмица през зимата и две през лятото където иска. Освен ако не спестява много усилено, ама аз за какво да спестявам? Жилището ме устройва, голфа е евтин и достъпен спорт, колата ми работи бижу и не ми трябва нова, синтетичната храна ми харесва и не се харча за естествени омари или чер харвер — защото не мога да ги отлича от изкуствените, де. И не съм се хванал още да колекционирам, я някакви антични бирени капачки, я ножчета за бръснене, я порцеланови сервизи, я нещо друго. По космоса не налитам особено та да си строя звездолет, нито подводница, та да се завирам в разни морски дупки. А понеже още нямам право на 4 часа работа, то и оттам спестявам по нещо. — А за работата много ли плащаш? — Е, нито много, нито малко. На година откарва колкото за половин нова кола. Виждаш ли, то Правителството е пресметнало какви са средните разходи на човек, така че му се отпускат и съответните кредити. Няма да вземем да се бием един друг, защото нямаме какво да ядем, или не ни стигат пазарите, я? Или пък да се надлъгваме като диваци, че едни стоки са по-добри от други — както е било по-рано с рекламата. При разумен подход средства в обществото винаги се намират. — И ... само двамата ли, ако смея да попитам? — Е-е, ха познай де. — Ясно, значи с онази лелка дето, още преди да позвъни на вратата, и апартамента се изпълва с екзотични аромати, а пък аз отивам при Грони за да си учим заедно уроците. Имам предвид, че ти си мислиш, че отивам при него, де — и момчето го изгледа тарикатски. — Аха, екзотични аромати. Ами, това е нещо като реклама на фирмата, нали разбираш, защото Маргит работи в един такъв завод. Ама ти си вече голямо момче, тъй че ще можеш да ходиш където си искаш. — Нямаш проблеми, нали ти казах. Изобщо нямам намерение да ви преча. Пък може и аз да намеря къде да ... изразходвам енергията си. — Тъй де, ама аз имах намерение и за това да си поговорим, защото вече си пораснал. Мисля, че трябва да ти обясня някои неща, ... за жените, имам предвид, и ... — Ама, тате, да не мислиш, че ще ми ги обясниш по-добре отколкото в уроците, а? Е, искам да кажа, че аз ... вече съм на ясно и ... ами, то си е естествено, нали така? — Тъй де, тъй. Мъжът си има нещо дето жената си го няма, и обратното, тъй че противоположностите се привличат. Но, както казваш, то си е естествено, макар да не е много рационално. Ама и то е, донякъде, развитие на тялото, така че и такива упражнения трябват. По-рано това е имало конкретна цел, а сега е вече само едно полезно упражнение и удоволствие. Стига да не се прекалява, да не ти пречи на уроците, и да не се увличаш много. Искам да кажа, да не преобладават емоциите над разума. Е, добре де, може и друг път да поговорим пак. — Може, татко. Но на мен само това не ми е ясно: какво му е лошото жените да ... раждат, имам предвид, а не само да се упражняваме напразно. Искам да кажа, да знаеш, че някое дете си е твое. Е-е, не само юридически, де. Щото ако хората искат, то може, нали? — Ако — то. Точно така. Ама те много и не искат. Мъжете, май че искат по-често, ама защо жената да се мъчи да ражда? Не че знам колко се мъчи, ама, все пак, защо е нужно, след като зародиша си се развива съвсем добре и в изкуствената матка? После, виждаш ли, като си знаеш децата си много привързан към тях, а това не е разумно. Ами пък разводите? По-рано, нали така, хората се женели. И живеели щастливи, ама средно към пет години, а после вече само се търпели, защото децата и семейството трябвало да се издържат. Е, до към ХХI век от старата ера все още се женели, ама разводите вече били надхвърлили 50%. А после надхвърлили и 60 и 70%, и тогава се видяло, че няма смисъл да се женят, след като после ще се развеждат, нали така? И как да делят децата си? Ако те са четен брой пак може, ами ако са нечетен? И после трябвало да се съдят и да доказват, че другия съпруг е, я ненормален, я некадърен, я нещо подобно. А дори и да са две момчета пак ги давали на майката. Изобщо, сумата глупости. И всичко поради ненужната емоционална обвързаност на майката. Искам да кажа, че майката може и да не е глупачка, но щом става дума за нейните деца си е една обикновена квачка, която, изобщо, не може да взема разумни решения! Но пък и на мъжа да се дават децата пак не върви, защото жената се е мъчила да ги роди, а той само си е правил кефа. Така че е много оплетено. — Да, де, оплетено е. Ама ако някоя двойка искат да си имат свои деца то това не се счита за неразумно. — Не се счита за нормално, момчето ми. Иначе е позволено. Мисля, че и сега имаме към 10,000 семейства. — Малко над 18 хиляди, татко. Ама за последните 20 години все се покачват по малко. Макар че разбирам, че това няма и едно на хиляда, така че си е очевидно изключение. Но не ми се вижда естествено. — Е, то ако намесим естественото нещата се объркват още повече, защото естествено е да има един мъж на стотина жени, примерно. Ама тогава жените няма да са доволни, защото мъжа ще ги спохожда веднъж-дваж в годината, а пък на тях им се иска това да е по-често. Тъй че 1:1 е едно много Соломоново решение. А пък раждането ... Е-е, ако и мъжа можеше да ражда то нямаше да има проблеми, нали? Но иначе нещата не са равнопоставени. А не са такива, защото "дядо Господ" така е искал, макар че е все едно дали ще говорим за Господ или за еволюция. Двата пола са нужни за да има по-ясно противопоставяне, да има движение. — Ами ако бяха три пола? По-добре ли щеше да е тогава, а? — Е-е, та аз да не съм дядо Господ, та да ти кажа. Ако след някое и друго хилядолетие половете станат три, значи така е по-добре, ама това не ми се вярва. Тя, генетиката, вярно, че може да ни направи всякакви хора, и ако щем и със 7 пола, или пък хермафродити, ама сигурно няма нужда да се бъркаме в работата на природата. Това нещо наречено неразумна гордост е много важно, момчето ми. Т.е. важно е да го няма! А пък по-рано хората много се гордеели, я някоя река да обърнат наопъки, я някоя пустиня да залесят, я блато да пресушат, я така да работят, че пушек да се вдига. Ама това трябва да става много внимателно, защото има сили над силите на цялото човечество взето заедно. И не е разумно да им се месим, ако искаме да оцелеем. — Съгласен съм, че разума трябва да стои над всичко, ама все пак ми се струва, че естественото е по-разумно. Както и да е. А какво ще кажеш за равенството на половете, а? — Хъм, то това равенство е объркало сумата неща на тоя свят. Да говорим за равенство, тъкмо там, където е налице най-голямото различие, си е чиста глупост. Можем да говорим за равнопоставеност или равенство пред закона, или равни възможности за ползуване на човешките блага. Но това е все едно да говорим за "равни възможности за доказване на неравенството"! Защото хората не са равни един на друг (и животните, разбира се), нито половете са равни. Те ако бяха равни значи нямаше да съществуват два пола, нали така? Ама тъкмо това му е хубавото, че не са равни. Ти знаеш ли каква част от Избраните са мъже и каква са жени, а? — Ами мъжете са към 70% от всичките. — Ето, виждаш ли? А може и още да се покачат. Защото е ясно, че мъжа е творческата и борческа личност, носителя на разума, този който цени спокойствието си и обича игрите (защото творчеството е една игра с природата, нали?). Докато жената е носителя на природосъобразното (което далеч не винаги е разумно), на хаоса и разрушението, на егоизма, ако щеш, особено ако си ражда децата. Не ти знам опита в сексуалните упражнения, за които говорихме, но там, определено няма нищо разумно! Ама те са нужни за да има живот. А има и нещо друго. Има изключително и посредствено, но и двете неща са еднакво важни за едно общество. Само изключителното може да създаде нещо ново или да победи при по-нови условия, ама може и по-лесно да загине. Посредственото, от своя страна, е по-издържливо, но и по-консервативно. Ти имаш ли представа за продължителността на живота на двата пола по-рано, когато тя не е била още фиксирана? — Е, точно не знам, но си спомням, че жените живеели с около 5 години повече от мъжете, или малко повече. — А-а, виждаш ли? А от друга страна те създават яйцеклетки до средата на живота си, т.е. когато са живеели по 80 години това е било до към 40, а сега е до 50-тина, и тогава настъпва критичната възраст, след която жената вече престава да бъде такава по отношение на размножението. Сега на всяка жена ù вземат периодично по някоя яйцеклетка докато не набере нужните 10 броя за генетичните банки, освен ако не предпочете да ù извадят единия яйчник и те да се произвеждат в изкуствени условия. Та след това време, или пък без яйчници, жената силно се приближава по разумност до мъжа, но това става когато тя, всъщност, вече не е жена. Докато мъжът функционира като такъв чак до към 80 години, макар накрая и доста рядко, нали разбираш? Ама е по-неиздържлив, защото много се разходва. А и обмяната на веществата му е по-неефективна. И прочее. — Да-а. Значи, нито да се радвам, че съм момче, нито да съжалявам, така ли? — Ами, точно така. Всекиму своето ниво на различие. А пък всички различия между хората, взети заедно, правят обществото. Хомо рационалис е за разумното проявление на различията, а не за тяхното премахване. Но, знаеш ли, мисля да те пратя при един познат на Маргит, Сеймур се казвал. Той бил Кандидат и може би ще ти е интересно да си поговорите за разни работи. За Древната Гърция, например, и за каквото искате. Нали не възразяваш? — О-о, с голямо удоволствие, тате. Е, хайде чао, че ти ако нямаш уроци, аз, все пак, имам. Нали така? — Чао, Плати. * * * Някъде след една шестица време, привечер, Билби се беше запътил към "Камбаните" за уговорената среща със Сеймур. Тъй като още нямаше право да кара личен транспорт използуваше обществения, а и малко пешеходна разходка хич не му вредеше. Комплексът се състоеше от седем 10-тина етажни постройки във формата на гигантски камбани с прозрачни външни стени, зад които се виждаха всякакви растения. Явно че това бяха някакви зимни градини, като всяко жилище си имаше своя и по-различна от другите. Средата на камбаната бе запълнена с разни оранжерии, басейни и други съоръжения, а жилищата бяха по периферията. Момчето намери нужния апартамен и позвъни. На вратата го посрещна един около 40 годишен мъж с рунтава руса коса и не по-малко рунтава растителност по лицето и го поведе към холчето пред неговата градина, където имаше няколко палми и други тропически растения, отделени с тънка прозрачна преграда от къта накъдето се запътиха. Мъжът посочи креслата на момчето и подхвана разговора: — Та, значи, ти си Платон, за когото ми говори Маргит. Радвам се да се запознаем. — Аз, всъщност, още съм Билби, но след година смятам да се нарека Платон, а пък татко се съгласи да ме нарича така и сега, ама то е неофициално. — Е, то официалното е: година, месец, ден, и после кода в деня на раждането, нали? Но пък ние не сме се събрали на официални преговори, я? И аз си имам номер, ама всички ми казват Сеймур — и той извади някаква обемиста лула, натъпка я и я запали. Разнесе се приятен аромат из стаята. — Баща ми си пийва честичко разни миризливи коняци, ама не пуши. Вие пък пушите ... — ... ама не пия. Това ли мислеше да кажеш? Е, не си падам по коняците, ама понякога също сръбвам по нещо привечер. Някое уиски с лулата няма да ми навреди. А ти си набери каквото искаш от кухненския робот ... — но в този момент се разнесе някакъв шум зад преградката и Билби се извърна учуден към вътрешното стъкло. Шумът идваше някъде от палмите и като се вгледа той откри там една маймунка подала глава зад ствола. — А-а, забравих да те запозная, Платоне. Това е Бамби, а пък горе в листата е Бимби. Бамби е женската и тя, както и се полага, е по-любопитната, така че не може да пропусне да види кой е дошъл на гости. — Бамби и Бимби. Хъм, много интересно. А не се ли страхуват от мен? — Първите 10-тина минути сигурно, но после свикват. Нарекох ги така ... абе, не знам дали е редно, но ти си голямо момче, та може да ти обясня. Боботенето е звучно и те бързо свикнаха с това, а пък ги различавам по средната буква. Ама изписана! Латинското "i" е една такава ... щръкнала буква, не намираш ли? А пък буквата "a" е ..., ами някаква дупка. Както "o"-то, ама то не ми звучеше хубаво, пък и "а"-то е най-отворената гласна. Така че мъжкият е с "i" по средата, а пък женската е с "a" по средата. И ще ти кажа, че не е като "i"-то да не се среща с "a"-то доста честичко. Ха-ха. ... Хъм-м, за какво искаш да си поговорим? Казаха ми, че Гърцията от едно време ти харесвала. Така ли е? — Ами да. Родина на сумата философи и науки. И на демокрацията. Имам предвид в чист вид. Е, тя затова и много не се е задържала и са я сменяли с поредна тирания, но пък идеята е тяхна. А и боговете им са били по-интересни и като живи. Само дето все се биели, ама то тогава кой ли не се е биел? Те са били доста разумни хора, нали? — Е, то човека, въобще, винаги се е считал за разумен. Само дето повече се е считал, отколкото е бил. Даже умните хора отдавна са казвали, че homo sapience е същество, което може да разсъждава, ама избягва да го прави! Или по-точно: човек е същество, което почва да разсъждава едва след като е изчерпало всички неразумни начини за постигане на целта! Е, за толкова хилядолетия вече сме ги поизчерпали, така че просто ни се е наложило да бъдем разумни. A propos, знаеш ли какво значат тези латински думи? Имам предвид sapience и ratio? — Ами, мислене, не е ли така? — Да, де. Ама аз те питам лингвистично. Защото всяка дума е получена отнякъде, понякога и от обикновено подражание на звуците от природата, и се свързва с други подобни думи в различни езици. Така че всяка дума значи нещо. — А-а, ами sapience не знам откъде е точно, но ratio си е мисленето, нали? — Горе-долу е така, но тогава възниква въпроса: какво е това мисленето и как хората са си го представяли в древността? Sapience е доста древен корен, защото в турския език хората говорят за сапикасване и за есапи. Но първото е нещо като "чактисване" или разбиране, а пък есапите са сметки! Но и рациото е същото, защото в латинския ratio значи: отношение, връзка, деление. Ама делението нали знаеш как се пише — с една чертичка, т.е. нещо отгоре и нещо отдолу. Нали разбираш? Също като Бимби и Бамби. Та и отношението, между хората, имам пред вид, си е пак, в известен смисъл: един отгоре, а друг отдолу. Ще извиняваш, но е така. Само че аз се поотвлякох, защото това ни отдалечи от сметките. Та мисълта ми беше, че рациото е делението. А делението значи и разум, защото да разделиш две числа се иска доста разум, нали така? То и сега се иска, защото малцина могат добре да смятат на ум, без калкулатор, а пък в Древен Рим тая работа е била съвсем трудна, защото тогава са смятали с римски цифри! Та, да събереш две римски числа, пак иди-дойди, ама да ги разделиш — е, това вече е бая трудно, и в древността това са го можели сигурно по-малко от един човек на хиляда. — Е да, това за делението с римски цифри никога не бях го чувал. Но за сметките, действително, и баща ми понякога бърка. — Ами, бъркат се хората, особено при приблизителни сметки, защото дори и да са усвоили алгоритъма за пресмятане, то цифрите за мнозина са нещо странно и абстрактно. А те си имат хубава наредба. Та, да се върнем пак на мисленето. Не вярвам да знаеш, но в славянските езици мисленето идва от ... буквата "м"! Т.е. буквата "м" е буквата на мисълта, или поне така е в украинския, където тази буква се нарича "мислите", а мисълта е "мiсль". Нещо подобно има и при гръцкото μυθoσ, което е нашия мит, само че там вече не мисълта, т.е. сметките, ами резултата от мисленето, т.е. разните приказки и легенди, съдържат тази буква. И то не е въпрос само до една буква а до сричката "ми-". А пък тази сричка знаеш ли откъде е дошла, а? Ами, когато човек се замисли нещо той какво казва? Не казва ли нещо като: "м-м", или "хъм" или "ами-и" и прочее? Нали така? Нещо подобно намираме и при руското "думать", което ще рече мисля, което пък идва от ... дима, т.е. нещо невидимо, някакъв дух. А в латинския този дух вече се нарича spiritus, откъдето французите говорят за la vie spirituelle, или духовен живот. Руският "дух" е същия този дим, разбира се. — Да, това е страшно интересно. Ама то ще рече, че и предишния човек ("сапиенса") и сегашния (разумния) не са много различни по смисъл, нали? — Е да, това са просто синонимни названия, защото човека си е все същия, и ако го сложиш при някои от древните условия на живот, той пак няма да постъпва разумно. ... А, ето я и Бамби — каза той и, наистина, маймунката вече се бе промъкнала през отвора към помещението и с два скока бе успяла да се покатери на раменете му и да се хване за косата му. Той протегна ръка назад и се здрависа с нея, след което тя се поуспокои на едното му рамо. — Но стига само аз съм приказвал. Я кажи и ти сега нещо за тази хубава древна демокрация, та да видим какво знаеш. — Ами-и, в Древна Атина имало някакъв Хореопаг, който се състоял от 500 души избирани от 50 рода или дема по 10 души. Не съм убеден, че тези родове са били правилно определени и сигурно е имало някои търкания, но пак е била по-добра от тези демокрации от края на ерата на хомо сапиенса. Поне защото в древността хората са били много по-малко и са се познавали горе-долу, така че са можели и да избират. Имало е някакво равномерно разпределение между тях, а не са представяли само някакви партийни членове, дето са били най-много 5-6% от населението. Всичко се е решавало от Хореопага: и на кого да обявят война, и кого и как да осъдят, и какво да се сее и строи, и прочее. Е-е, не че хората не са грешали, защото били осъдили един Сократ на смърт, основно поради това, че учел младите на нищо да не вярват и във всичко да се съмняват, а това не се харесвало на управляващите. Но не е имало професионални политици и професионални юристи, щото те нещо са обърквали работата, струва ми се. ... И изборите в родовете често са ги правели със жребий, за да има всеки еднакъв шанс — нещо като днешното Събрание на Представителите, и въобще ... — Браво, момче, уловил си доста важни моменти, но дай сега да ги поразнищим малко, а? Значи щом ще представяме народа, то тогава да го представяме както трябва, нали така? А знаеш ли как е сега? — Ами сега всичко е ясно и просто. Управлението, т.е. Световния Съвет, Министрите и прочее, се избират от горе на долу от съответните професионални кръгове на Избраните. Е-е, не е точно от горе, защото ... е, не знам точно, но имат няколко кръга на избори като, да кажем, 10,000 души избират 1,000, после те избират 100, нещо такова. Но това е итеративен избор, нали? Т.е., всеки избира хора, които познава доста добре, а може да избере и себе си, ако иска да участвува в управлението. Ама, май, повечето Избрани и не искат да участвуват в управлението, струва ми се, защото хората си имат по-интересни мисловни задачи. Както и да е, това е по отношение на административната част. А пък демократичният елемент е представен в Събранието на Представителите, където са 1,000 души избирани почти както в Древна Гърция. Е, пак не се изразих точно, защото в древността жените и робите не са гласували, пък и не във всеки род се е прилагал вероятностен избор, но е нещо подобно. Ама аз още вероятности не съм учил, тъй че не знам точно. — Е, ще ти обясня в общи линии. То е нещо като хвърляне на зарче. Ако говорим за обикновен случаен избор, това ще рече едно n-стенно зарче, където ако хората са 100 млн., например, то значи и зара е със 100 млн. стени. Представяш ли си такова зарче, а? Е, то няма значение, ама аз така си питам — малко да ти размърдам въобръжението. Само че сегашния избор не е просто случаен, ами се нарича многопараметричен случаен избор, което ще рече, че в това Събрание има процентно толкова представители на различни кръгове от населението, колкото има и по целия свят. Например, половината от тях са мъже, а половината са жени; 300 и нещо са от жълтата раса, не знам колко-си от черната, и съответно от бялата; един от тях е от Избраните, защото засега съотношението е към 1:1,000; може да има и един Кандидат, има 215 души, например, които се водят като приятели на животните, като мен — това го проверявах точно, просто от любопитство —; има и съответното възрастово разпределение по интервала 25-75 години; и т.н. Това хем е случайно, хем е доста точно, т.е. по-точно е от чистото случайно разпределение, защото алгоритъма е такъв, че донагажда бройката. Но тези хора не управляват, а само оценяват! И се сменят всяка година. И така е и при съдилищата, които, все още, съществуват, защото няма как всичко да прехвърлим на компютрите. Но последната инстанция винаги е цялото население, защото за едно такова гласуване няма никакви проблеми. Това е демокрация, точно в смисъла на демоса или народа, а не някаква-си деформирана партокрация, както и ти си забелязал. Ами знаеш ли защо по-рано е било иначе? — Навярно, защото партийците са се били набутали навсякъде и не са искали да изпускат властта. — Точно така. Лъжели са народа, че без тях не може и той им е вярвал и ги е боготворял. Античните партии не са били като тези, да речем, от ХIХ век нататък, защото там личността, т.е. някой аристократ, е правел и партията и в това, все пак, е имало някакъв резон, поне за да раздели хората на лагери. По-късните партии, обаче, вече са се градели около някакви платформи, които уж трябвало да представят народните интереси, но те са представяли, предимно, интересите на самите политици. Аналогично и с юристите. Те са се били наврели в почти всяка дейност, използувайки това, че хората просто са искали да се съдят. Хората се съдят, а юристите "пълнят гушите". Какво по-добро от това? А пък самата юриспруденция е била в основата си гнила, защото се е вършела срещу заплащане, т.е. не е била безпристрастна и обективна, ами съвсем субективна или money-тивна! Трябва да знаеш, че хората от близкото минало са продължавали да изобразяват богинята Темида със завързани очи, но никъде по света съдиите не са съдели с маски на лицата, нали? Да не говорим за адвокатите. Напротив, те са държели да се знае кои са и хората да ги познават, а пък в същото време не са съдели според своята съвест, а според някакви закони. Е, разума изисква или да се съди съгласно личното виждане, и тогава да се знае чие е това виждане, или пък да се съди според предварително определени типови ситуации фиксирани от законите, но тогава няма нужда от съдии, а само от някакви надзиратели или разпоредители, които съвсем не е необходимо да се знае кои са, нито пък това е някакво почетно звание. A propos, знаеш ли откъде пък идва думата министър, а? — Ами не знам точно, но той е важен човек, все пак. — Там е работата, че не е! И това е било ясно още и на древните римляни, защото ..., е-е, я се опитай да направиш разбор на думата minister! — Ами ..., да, разбира се, че не може да е голям човек, защото mini значи малък! Но защо тогава латинците са ги нарекли така, а, Сеймур? — Просто защото са искали те да не се възгордяват и да съзнават, че един министър е "малък човек в голямо учреждение" — държавата. Ама като е имало облаги, то човека изведнъж "пораствал". Не може да се каже, че и сега няма такива моменти, но при толкова компютърни системи той е, в редица случаи, само едно формално поставено лице. — Нещо като работата на баща ми ли? — А-а, и това ли си разбрал? Браво, Плати. Ами да, де, това си е една заблуда, ама какво да се прави, като хората искат да бъдат лъгани, че даже, ако толкова няма кой да ги лъже, то вземат и сами да си се залъгват и да си вярват. Знаеш ли, древните римляни били формулирали мисълта: Mundus vult decipi, което ще рече буквално: "Светът иска да бъде лъган". А пък щом иска, то защо да не му се даде, нали така? И затова били измислени и религията, и после мас-медиите. Ама и сега си се лъжем, защото то, дето се вика, цялото изкуство е една измислица (fiction), т.е. не е реалната действителност. То, виждаш ли, не е лоша самата лъжа, ами това в чий интерес е тя. Но това е друг въпрос. ... Та да се върна на правото и демократичния елемент в него. Когато принадлежността към някаква типова ситуация трябва да бъда определена от представители на народа, то те и трябва да бъдат случайни представители на народа, ако не можем да го съберем целия. А то в миналото, дори когато в някои страни е имало съдебни заседатели, те трябвало да бъдат точно 12 и да вземат единодушно решение. Но кой нормален човек прави комисии с четен брой хора в тях и при това иска всички да мислят еднакво? Това си е била чиста демагогия и поява на диктаторски елемент в една демократична структура, което и водело до неминуемо изопачаване на решението. — Ами да. Аз усещах нещо такова и затова предпочитам Древна Гърция пред Рим, ама не можех точно да го обясня. Но пък тогава излиза, че римската законодателна традиция, май, е объркала света поне за 20 века след това, а? Защото ми е ясно от какви съображения се е наложило предварителното съставяне на законите — т.е. за да се съди преди конкретния случай с оглед на обективността — но тази обективност изобщо не е съществувала, поне сред адвокатите, които са били изцяло пристрастни. Ама тя не е съществувала и сред съдиите, защото те са се избирали от дадени партии, т.е. пак страни, и всички са ги знаели, така че елементарно са били подкупвани, или, най-малкото, заплашвани. А как е сега положението, Сеймур? — Е, то и сега не всичко е идеално, но поне е разумно, т.е. съдиите са анонимни — когато се стигне до хора съдии, де — а съдебните заседатели са случайно избирани и също неизвестни. Но обикновено, мисля, че в поне 90% от случаите споровете се разрешават от компютърните системи. А и като няма частна собственост — в този смисъл, в който е била по-рано, защото аз си имам собствена кола и жилище, ама и всеки си получава такива — и като няма наследствени или родови интереси, защото децата се пораждат случайно, то и няма много за какво да се съдят хората. Изобщо, днешната централизираната демокрация, или както още и казваме разумокрация, е един добър баланс между диктаторско и демократично управление, който използува най-доброто от всяка от крайностите. В едно общество не може без принуда, така че и днес си имаме: Правителство, Световна Армия, която е базирана предимно на няколко планети, роботизирана Полиция или Робиция, правораздаване и наказателни органи, и други централизирани структури. Но си имаме и демократични такива, защото, както още твоя съименник е разбирал: няма алгоритъм по който предварително да се определи кое е добро и кое е лошо! Но, разбира се, без изкуствения интелект, представен при роботите, в информационните и управленческите системи, базите знания и прочее, нямаше да можем да се оправим, защото, както хората в зората на изчислителната техника са били забелязали: най-слабото звено в системата човек-машина е човека! Най-слабо, ама и най-адаптивно! В известен смисъл и тук можем да направим един паралел с естественото положение при половете. Мъжът е слабия пол, но той е и адаптивния, творческия, борческия, и прочее, докато жената е издържливия и трудолюбивия, но и консервативен пол. Е, тук можем да кажем, че човечеството като цяло е мъжкия пол, с предимствата и недостатъците си, а пък машините са женския пол, също със своите предимства и недостатъци. ... Ами, я сега да видим един такъв въпрос, свързан с феномена демокрация: как така демократичния избор отдолу е лош, защото ти нали каза, че хората трябвало да се познават и прочее, а в същото време самия избор е вършел работа сумата векове? — Ами, мислил съм по въпроса и ми е ясно, че избора отдолу е, как се казваше, некомпетентен, но той, наистина, е вършел добра работа. Аха, това ли ме питате: как може едно нещо хем да е лошо, хем да е хубаво, т.е. хем да е неразумно, хем пък да е разумно, а? — Точно това. Т.е.: кое е хубавото и кое е лошото? — Ами, лош е избора, а пък хубав е ... пак избора! Ха сега, де! — Ха сега, де! Само че хайде, вместо демократичен избор, да избираме от една кошница с ябълки. Може ли? — Няма проблеми. Значи имам кошница с ябълки. После? — После се питаме: може ли да не знаем каква ябълка търсим, или дори да търсим най-зелената, и въпреки това, като вземем най-зелената ябълка, тя да се окаже пак хубава? Т.е. кога това би било възможно, ако е възможно, изобщо? Ясно ли ти е? — Ами-и, ... ами да, разбира се: когато всичките ябълки са хубави! Страхотно! Ама-а, то това не е никакъв избор! Е да, де, точно така. Това и не е избор, ами някаква демагогия, но такъв е и демократичния избор, нали? Защото ... всяка партия има практически равностойни кандидати. ... А пък партиите са ги сменяли като ... като вратовръзките, а? Не защото са добри или лоши, ами просто за разнообразие. — Правилно, Плати. Изборът е тъп, но самата процедура на избора им харесва на хората! Е, не мога да не те похваля, момче. Сече ти пипето, ще знаеш! Та хайде да добавя и още нещо сега. Такова решение, което е тривиално и винаги съществува, не е интересно да се търси, но то, все пак, е решение и в някои случаи може да върши добра работа. Такова едно решение е прието да се нарича нулево, като названието идва от математиката, където всяка хомогенна система от линейни уравнения винаги има решение при всички неизвестни равни на нула. Ама ти, навярно, още не знаеш какво е това система уравнения, нали? — За системи още не съм учил. Но какво е това уравнение, разбира се, че знам. — Е, ще ти обясня популярно. То не е нещо сложно. Система уравнения са няколко уравнения, които, обаче, имат и няколко неизвестни. Обикновено уравненията са колкото неизвестните и тогава системите са определени, а ако уравненията са повече се наричат преопределени, и ако са по-малко са недоопределени. Линейни са уравненията (или системите) ако неизвестните в тях са само от първа степен, а пък хомогенните или еднородни системи са такива, при които отдясно на уравненията винаги има нули. Нещо като: 5*x + 7*y = 0 и после 2*x - 3*y = 0. Ясно е, че ако и x и y са равни на нула, то за всяко уравнение получаваме 0=0, нали така? ... Е-е, така е и с демократичния избор от миналото. Решение винаги има, т.е. вземаш коя да е партия, но това не е интересно решение на задачата за избор на най-добрата партия. Но пък е решение и то може да върши работа когато партиите много не се различават. И наистина, при демократичните избори се наблюдава този момент, че тъкмо когато платформите на партиите много не се различават, то тогава избора е добър и демокрацията върви, докато при доста различни партии и платформи, нещата започват да боксуват и стават сумата размирици, революции, и прочее. Но за хората изборът е бил една интересна игра, при която имало и залагания на пари за това кой ще спечели. Точно, като че ли политиците са били като младите жребчета за надбягвания. Въобще, мен ако ме питаш, да бъдеш виден политик или държавник по онова време би трябвало да бъде обидно прозвище, ама хората са се гордеели с това, защото не са били рационални същества. Не е ли така? — Да, разбира се, няма нищо за гордеене, освен това, че си надхитрил ближния си. Но пък това безсмислено решение се е оказало и невероятно смислено, защото доставяло удоволствие на хората. Това, обаче, е направо гениално, а? — Спор няма, че е гениално. Само дето не е за разумни хора! Хората, виждаш ли, са си мислели, че като са им дали право да избират и това променя нещо. Ама то това нищо не променяло, защото те, все едно, не са можели да направят правилен избор. Но пък държало в подчинение! Защото, след като са ги питали и те са отговорили, то, значи, от там нататък, сами си били виновни, ако нещо не вървяло. С други думи, демокрацията е била най-добрия биберон за народните уста — защото хем запазвала системата на управление, хем държала народа в подчинение! Ама разумният човек се подчинява на разумните неща просто защото те са разумни! После, то и не е имало чиста демокрация от сумата векове защото е имало Президент, Министри, военни положения, Полиция, и прочее, така че народа и не е управлявал. Той само лесно е сменял едни некадърници с други и се е "кефил" на силата си. — ... В този момент и Бимби се навъртя около Сеймур и двете маймунки започнаха да го подръпват оттук-оттам и да негодуват нещо на техния си език. — Недоволствуват, че много приказваме, а им дойде времето за вечеря. Ама то и за нас също е дошло, а? Е, не съм подготвял нищо специално, но хайде да се преместим по-близо до масата и си избери каквото искаш — каза мъжът и се настани на близката маса за хранене където набра нещо на пулта. След няколко минути се приближи кухненския робот с количката с храна и маймунките веднага награбиха по няколко банана от една купа, защото, явно, знаеха, че те са за тях. Сеймур ги потупа лекичко отзад и те се запътиха в един ъгъл, където имаше ниски столчета и малка масичка. Навярно това им беше мястото за хранене. — Бананите са местно производство на Камбаната и са съвсем пресни, така че стават и за нас после. Е, хайде да подкрепим малко и тялото си, Плати — и двамата известно време мълчаливо ядоха. По едно време момчето се обади: — Много е добре, че вече живеем в ерата на HR. Просто не знам какво щях да правя ако ме бяха създали някъде преди 3-4 века. Или повече. Щях да бъда нещо като буболечките, сигурно. Щъкат насам-натам, ама не знаят защо го правят. Безсмислено. А сега разумът господства навсякъде. А пък, дори и да не е съвсем навсякъде, то ще го накараме още да разшири дейността си. Разумът е нашия Бог, нали така, Сеймур? — Да-а, Разумът е нашия Бог и това е много хубаво. Само че, знаеш ли, ще ти отговоря по начина, по който още в Древна Гърция, а сигурно и далеч преди тях, са отговаряли в такива случаи: много добро не е на добро! Или, ако щеш, че може пък буболечките и да са по-добре, защото нямат разум и не знаят кое има смисъл и кое няма. Чувал ли си нещо за притчата за Райската ябълка? — Ами да. Имало един Бог, май че еврейски, дето бил направил Земята, и тревичките, и птичките, и хората, само че те били само двама и се казвали, как беше, а, Адам и Ева. Та те си живеели в една хубава градина наречена Рай и се радвали на света, защото той бил Божие творение. Ама в тази градина имало едно дърво от което Бог им бил забранил да ядат плодове. Но после се появила една змия и излъгала Ева да опита от плодовете, и после тя подлъгала и Адам, и после те започнали ... ами разни сексуални упражнения. Ама дядо Господ много се разсърдил от това и ги изгонил от Рая и те слезли на Земята и почнали там да се мъчат да живеят, така както по-рано всички хората са се мъчили. — Тъй, тъй, само че работата, изобщо, не е била в секса, а в разума! Разбираш ли, това дърво се е наричало Дърво на Познанието, а не на Секса, нали? Така че: много разум не било на хубаво. Поне според вижданията на древните хора. — Е да. Ама то е било далеч преди HR. Тъй че днес не важи. — Абе, не бих искал да те разочаровам, ама пак си важи, ще ти кажа. Защото ... ами я си представи една стълба. Ама много дълга. Да я наречем Стълбата на Разума. И почваш да се катериш по нея. Вървиш, вървиш нагоре, а после? — Ами, почиваш малко и после пак продължаваш нагоре. — Тъй, ами после? — После, пак същото, нали? — И докога така. — Ами сигурно винаги — отвърна момчето доволно. — Винаги или вечно е едно твърде капризно понятие. То предполага, че тази стълба трябва да е безкрайно дълга, нали така? Ама безкрайно е едно идеализирано понятие. То не е от реалния свят, защото не може едно нещо все да расте, или пък все да намалява. Обаче има една възможност една реална фигура да позволи да се върви вечно по нея и все в една и съща посока, нали? Коя е тази фигура? — А-а, за кръга ми говорите, нали? — Да. Кръга или затворения контур. Ама е по-правилно да кажем цикъл, което вече е не само геометрично понятие. Та, основното свойство на цикъла е, че, като се движим все в една и съща посока, след някое време се връщаме пак там, откъдето сме тръгнали. Само някакъв цикъл може да ни осигури вечното или безкрайното в един краен свят, момче. И, извинявай за сексуалните ми отклонения, но на това се крепи и секса при висшите бозайници. При Бимби и Бамби, например. Първо, това е възвратно-постъпателното движение, т.е. движението на буталото, което е един вид "сплескан кръг", нали? И второ, това е прекъснатостта на действието, което е едно връщане във времето към началната точка. Така се получава, че имаме цикли и в пространството и във времето! Без цикъл би имало само някакво разрушаващо избухване. — Аз ... — промълви смутено момчето — си мисля, че и в секса, все пак, има избухване, и въпреки това той е устойчив цикъл, както казахте. Това не е ли едно противоречие? — Само повърхностно, Плати, защото това "избухване" е просто едно от състоянията на цикъла — горна мъртва точка, да го наречем — но не е разрушаващо избухване, което чупи цикъла. Бимби и Бамби нищо не си чупят, защото дядо Господ се е погрижил за това. Така, сега си спомни, че нашата стълба, която, значи, трябва да се затвори в кръг, беше Стълбата на Разума. — Е-е, ама тогава ще излезе, че след много разум ще се върнем пак там, от където сме били тръгнали. При амебата, примерно. Но това е ужасно! — Е, чак ужасно не бих казал, защото това, което е закономерно, не бива да се разглежда от емоционални позиции. Такъв подход не е разумен. — Ами кое е разумното? Да станем пак амеби ли? — Може и още по-назад. При това, което древните гърци наричали хаос, а го наричали така, защото той идвал от по-краткото им "ха", което на гръцки се пише така: χα — и той нарисува буквите с пръст на масата — което значело: да зяпна, да изям, да отворя уста. Я сега кажи "ха", като си глътнеш залъка. — "Ха". Ха-ха. Да, де. Това си е едно зяпване. Значи хаосът е бил наречен така, защото изяждал всичко, така ли? — Да, хаоса е бил една "голяма уста". Дали ще се стигне до хаос, или не, е въпрос на конкретна ситуация, но някакво "изяждане" на нещо постигнато винаги е необходимо, ако искаме да има вечно движение. — Но-о, какъв е смисълът тогава да бъдем разумни, за да станем после пак като амебите? Нещо не го разбирам това. — А, ето че и ти се хвана на въдицата! Какъв е смисълът, казваш? Няма човек на този свят, който да не се е хващал на въдицата за смисъла, освен някои съвсем ограничени хора, които, изобщо, не могат да си задават въпроси. Но хората, все пак, живеят, и не им дреме, нали? Значи, и аз затова те наведох на тази мисъл, че този въпрос не бива да се задава! В смисъл, че по-обикновените хора, въпреки че живеем в ерата на HR, просто приемат, че няма смисъл да си задават въпроса за смисъла, или че смисъла е в това да няма смисъл. Ясен ли съм сега? — Ами-и, всяка дума я разбирам, но това не значи, че го проумявам. — Въпросът за смисъла, момче, е и една от основните причини за измислянето на разните Богове, които затова са Богове, защото знаят смисъла на всичко, но на нас не ни казват нищо, понеже ние, все едно, няма да го разберем. И с това въпроса приключва. Но, ако искаш, можем да подходим и по друг начин. Както се казва: ad absurdum, или с допускане на противното. Ако живота имаше смисъл, то, значи, с разум или не, ние все някога щяхме да го постигнем, нали? Ама като го постигнем то тогава какво повече ще правим? Или, хайде, нека и да намерехме какво да правим, но, най-малкото от този момент нататък, животът пак нямаше да има смисъл за нас, т.е. няма да има някакъв друг смисъл, който да не знаем. Значи ако приемем, че смисъл има, то, рано или късно, ще се озовем пред ситуация, когато смисъл няма, което противоречи на допускането! Докато ако приемем, че смисъл няма, в това няма нищо лошо, че дори е и много хубаво, защото тогава можем вечно да си го търсим този смисъл, т.е. ще се намираме на работа, де, и можем да бъдем сигурни, че никога няма да го намерим, защото него просто го няма! — Страхотно! Значи смисълът е в това, че няма смисъл, а пък разума съществува за да доведе до това да няма разум. ... Само дето не го разбирам. — Не го приемаш, не че не го разбираш. А щом човек не приема нещо, то какво, най-често, прави? Ами залъгва се, разбира се. Това е негово основно право и никой не може да му го отнеме. Освен това ние говорим за неща страшно отдалечени във времето, така че те и нямат значение за нашия живот. А пък разума ... Е-е, я ми кажи колко разумни същества досега сме намерили във Вселената. — А-а, много се приказва, ама май, че още ни едно. — Тъй де. Не искам да кажа, че разум не може да съществува някъде другаде, но това е такава рядкост, че спокойно може да се приеме за изключение в еволюцията. С други думи, можем да говорим, че разума е един вид грешка на природата. Харесва ли ти такава дефиниция? — М-м, не бих казал, че ми харесва, но изглежда вярна. Но тогава защо толкова искаме да сме разумни, че и се гордеем с това? — Много добър въпрос! Най-простият отговор е, че ние просто сме принудени да бъдем разумни, ако искаме да оцелеем! Разумът изисква приложението на разума, но до кога това ще е така, не е ясно, а и няма смисъл да се главоболим за това, защото не можем да направим нищо. Виждаш ли, възможно е да се появят и някакви вътрешни търкания и тенденции, защото ... я ми кажи ти какво гледаш най-често по стереовизията? — Ами, основно филмчета за природата, птичките, за историята по-рано. Също и спортни състезания и конкурси. Е, и разни приключенски измишльотини и екшъни, де, ама те са все много стари. — Тъй де, ами питал ли си се защо са все стари, а няма хубави нови? — Ами ... не. Може би не се счита за разумно. — По-скоро, може би, защото не можем да направим нови хубави. Защото, виждаш ли, противоречията в живота ни намаляха доста. А оттам намаляха и емоциите, а пък те са нужни на хората. Животът ни е станал доста по-скучен отколкото по-рано. Много по-спокоен, приятен, весел, и прочее, ама пък и скучен. — Е, на мен хич не ми е скучен! Даже се чудя кое по-напред да науча и все не ми стига времето. — На теб да. Защото още си много млад и тепърва опознаваш живота. Но след 20-30 години, навярно, няма да мислиш така. Е, ако станеш като мен, или пък от Избраните, ще имаш доста неща, за които да мислиш, да твориш, а не само да "работиш", но такива хора са много малко. А на другите им е просто скучно. Затова, понякога, измисляме и неща, към които хората да се стремят, макар това и да е само заблуда, като работата в автоматизираните заводи, например. Затова и има все още толкова нисък процент на Избрани, а повечето хора не са такива. Ние, виждаш ли, и не бързаме да залагаме само на разума. Или, казано по друг начин, сега всички сме много по-разумни от по-рано, но истинския разум, съотнесен към цялото общество, е пак толкова малко, колкото е бил и по времето на Адам, може би. Защото той е някаква грешка, нали така? Ако грешките станат много, ако те станат правило, то навярно много бързо ще стигнем до някакъв взрив. Това е било известно твърде от отдавна и затова хората, след развенчаването на боговете и религиите, съвсем закономерно са не натъкнали на пропагандата и мас-медиите като много добро средство за поддържане на ниско интелектуално ниво на населението! То е било необходимо тогава, както е необходимо и сега. ... А да не забравяме и устойчивата система, за която вече говорихме, т.е. "системата Бимби - Бамби". Тя изобщо не е разумна, но е съвсем разумно да я запазим, нали? Е, и спорта, доколкото в него има много неизвестност, също е разумно да се запази. Това, което не може да се знае предварително, никога не може да омръзне на хората. Даже може да се каже, че фиксирането на крайната продължителност на живота на 100 години малко намали щастието на индивида, но пък да не би да е по-добре да оставим някой да умре поради това, че си е порязал пръста, както е ставало сумата хилядолетия, или да станем толкова "хора", че отново да вземем да се избиваме и надлъгваме. Но, може би, трябваше да оставим и някакъв случаен елемент, някакъв жребий, ама изглежда се полъгахме по поговорката, че човек, ако знаел кога ще умре, сам щял да си изкопае гроба, обаче това е вече друга тема. Така че разумът, разбира се, е хубаво нещо, той е нашето спасение, но-о без да се престараваме дори и в това отношение. М-м, да-а. ... Охо, вече било минало 9 и 50. Да не вземе баща ти да те бие в къщи, а? Ще извиняваш, ама май е време да си тръгваш. Е, сега ще ти повикам едно такси, защото много те забавих, ама какво да правя като и на мен ми беше интересно да си поговорим — и той набра нужното на пулта и стана от масата. — Страшно ми беше интересно, Сеймур. Нали може, някой път, пак да се видим? — Ама, разбира се, Плати. Вече се познаваме, така че просто ми се обади когато искаш да си поговорим. Чао засега. * * * Момчето вече отдавна се беше прибрало в къщи и легнало да спи, но главата му беше толкова объркана, че съня не го ловеше както друг път. По едно време той взе да се унася в дрямка и в мисления му поглед се появи някаква стълба. Тя беше безкрайно дълга и на всяко нейно стъпало с едри букви пишеше "РАЗУМ" и стрелка нагоре. По стълбата пълзяха всякакви животинки, само че кой знае защо амебите бяха големи колкото слоновете. Имаше и много хора, като някои от тях носеха табелки с надписи: "Хомо Неандерталис", "Хомо Фабрициус", "Хомо Баталис", "Хомо Ирационалис", "Хомо Сапиенс", "Хомо Рационалис", "Хомо Сексуалис", и прочее. После изведнъж стълбата се опразни. Обаче, като се вгледа по-добре, Билби видя на нея Бимби и Бамби. Те тъкмо бяха спрели на едно стъпало и Бимби показваше на Бамби своето "i", а пък Бамби го сравняваше със своето "a" и кимаше с глава. После те започваха един възврътно-постъпателен цикъл, който се движеше както във времето, така и в пространството, но винаги се връщаше на същото място, и Бимби обясняваше: — Виждаш ли, Бамби, важното е да има движение. Без движение няма цикъл, без цикъл няма вечност, а без вечност няма живот. Така че смисълът е да има цикъл, защото иначе няма смисъл, понеже, ако допуснем че има смисъл, то тогава ще се окаже, че няма смисъл. А пък ако приемем, че няма смисъл, то тогава ще остане само цикъла, понеже той има смисъл. Разбираш ли, Бамби? — Да, Бимби. Аз много харесвам този цикъл дето няма смисъл. Хайде да направим едно цикълче, Бимби. — Виж какво, Бамби. Ние трябва да се качваме по стълбата защото това е част от цикъла, така че нека минем на следващото стъпало — и те минаха на горното стъпало, където направиха едно цикълче, в което имаше избухване, но то не разруши стълбата. Тогава Бимби продължи: — Важното, Бамби, е да има спиране, защото иначе няма да можем да се върнем във времето и тогава цикъла няма да се затвори. Но да не забравяме и движението — и те се придвижиха на следващото стъпало, където Бамби предложи да направят пак едно движение, което да затвори цикъла. След като го направиха, се качиха на следващото стъпало и Бимби обясни, че понякога цикъла може да бъде и сплескан и тогава той се превръща в бутало, на което Бамби отвърна, че тя много обичала бутални цикли и поиска да спрат и да поразгледат добре буталото. След приключването и на този цикъл те минаха на следващото стъпало, където Бимби поясни, че те се движат по Стълбата на Разума, която се характеризира с това, че при нея, когато стигнат най-многото разум, ще се озоват пак в началото, на което Бамби отвърна: — О, Бимби, това за началото много ми харесва. Хайде да започнем пак от начало — и те започнаха пак от началото, което не разруши цикъла, защото в един цикъл няма начало и край, но ... някъде по това време Билби най-после успя да заспи дълбоко и без сънища. 08.2000 — — — — — |
Сконвертировано и опубликовано на http://SamoLit.com/