Д Е С Е Т   Ц И Н И Ч Н И   Е С Е Т А



          (ПОПУЛЯРНО МИРОВЪЗРЕНИЕ)




          Христо МИРСКИ,    София,   2000




           — — — — —


           СЪДЪРЖАНИЕ


     Предговор
     За сътворението и сътвореното

     За жената и мъжа
     За човечеството

     За интелекта
     За религията

     За демокрацията
     За насилието

     За справедливостта
     За популацията

     За бъдещето
     Приложение: Конституция на Циникландия


           — — — — —


           ЧАСТ ПЕТА




           ЗА СПРАВЕДЛИВОСТТА


     Че този свят е жесток и несправедлив човек разбира още в мига, в който се появява на него, излизайки от топлата и уютна майчина утроба, и затова първата му работа е да нададе див рев на недоволство. С по-нататъшното му развитие нещата стават още по-зле като единственото му "избавление" идва чак тогава, когато той напусне живота и остане да съществува само като една идея в спомените на другите. Такава е действителността в нашия свят, а доколкото никой не е доказал, че някъде съществува по-добра, то се налага да се примиряваме с нея и да се опитваме да я харесваме. Е, това не е чак толкова трудно, и хората се научават да се радват на живота, ала това не означава, че така той става по-справедлив за тях или пък те престават да се стараят да го подобрят. Стремежът на човечеството да направи живота си по-справедлив е неизменния човешки идеал, който наистина е идеал защото никога не може да бъде реализиран на практика, но пък винаги можем да се стремим асимптотично към него. Тук ще се спрем на някои от по-важните въпроси свързани със справедливостта.

           I. Между правдата и справедливостта

      1. Една кратка лингвистична екскурзия ни казва, че правото е, всъщност, правото на силния, или на дясната ръка, защото така е не само в руския, а и в немския, английския, и прочее. Като че ли само на български не правим асоциацията на правото с дясното, т.е. със силата, но това се разбира интуитивно от всички народи. Така че право е това, което е в интерес на по-силните, било то физически, финансово, интелектуално, или с някакви закрепени по рождение наследствени права. Строго погледнато силният изобщо не е прав — той е просто силен, но като няма друг ефективен начин да се разбере кой е прав и кой не е, се приема, че силния е прав, и с това въпроса се приключва. В света на животните, а и при хората, това не е лишено от смисъл, защото силния, ако не друго, то поне може да наложи своето право чрез силата си (а и не е изключено той да е действително прав). Нещо повече, от позициите на природата, т.е. на селекцията на най-добрия екземпляр и вид, това право е напълно обосновано. Затова, дори и да не сме от силните, сме длъжни да приемем едно такова схващане за правилно.
      Справедливостта пък е допълнението на правото, или правото на слабите, т.е. на останалите индивиди като извадим от тях силните (и точно това казва и английската дума left, която значи както ляво, така и останалото). От гледна точка на еволюцията и селекцията на най-добрите това може и да не е правилно, но пренебрегването на справедливостта води до намаляване на разнообразието в природата, което ще рече, че природата също има има интерес от съблюдаването на това право. Това е особено актуално в човешкото общество, защото разнообразието на типове и характери е най-интересното нещо в живота. Силният гледа своите лични интереси, а те не винаги съвпадат с тези на слабите, но в редица случаи се оказва, че благосъстоянието на слабите влияе на свой ред и на това на силните, т.е. пренебрегването на интересите на слабите не е в интерес и на силните! С други думи, нещата са взаимообвързани и подценяването на едната страна се отразява неблагоприятно и на другата. Това е било известно от дълбока древност, така че въпроса за управляващите (силните в обществото) никога не е стоял като: дали да се отчитат интересите и на слабите, а до каква степен могат те да се отчитат — защото слабото, нямайки друга възможност, твърде често е и подло и недостойно, което е още латинско виждане, понеже и днес в италианския sinistro значи както ляв, така и вреден, мрачен (а в английския sinister е зловещ) —, т.е. всичко се свежда до нивото на компромис на противоречивите интереси. Поради тази причина обществото непрекъснато се е колебаело между правдата и справедливостта.
     В тази връзка нашият народ има поговорката: "Имаш крава — пиеш мляко, нямаш крава — гледаш!". Дали ще говорим за мляко, хляб, луканка, прилична кола, собствена плантация, или бензиностанция, или космическа совалка, например, не променя същината на нещата — правото е да се ползуваш сам от това, което имаш, но справедливостта изисква и други да се ползуват от твоята собственост, защото в обществото всички хора се правят по един и същ начин и се раждат равни. Това, че когато един човек дойде на този свят, намира за себе си някои неща в повече отколкото друг, не е израз на неговите лични способности (сила, в някакъв смисъл), и като така има резон в това и "който няма крава пак да пие мляко". Дори когато нечии преимущества са резултат на личните му способности, то и тогава може да се пледира за равенство в разпределението на благата, защото самите му способности, разбира се, не са резултат на някакъв особен "майсторлък" на баща му при зачеването, или на майка му при износването на плода, а още по-малко на него самия някъде още на стадия на оплождането и създаването на зиготата (защото то оттам и започва да се развива организма му). Всички усилия на индивида за постигане на надмощие над другите спокойно могат да се разглеждат като резултат на природни дадености, които пък са просто игра на случая, така че ако благата трябва да се разпределят според това твърдение, то те трябва да се разпределят съвсем случайно. Е, чак до такива крайности не стигат нито десните (поборниците на правдата), нито левите (поборниците на справедливостта), защото това не се съгласува добре с ничии интереси (макар че то, обективно погледнато, е вярно), и предпочитат всеки да "дърпа чергата" към себе си.
     Така се получава, че нито десните, нито левите, могат да надскочат своите интереси и да погледнат обективно на нещата, но пък живота се развива в резултат на противоречията между различните интереси, които именно определят текущото равновесно състояние за обществото. И двете страни обикновено не са прави (което ще рече, че и двете са прави, ако гледаме оптимистично на нещата)! Така например е правилно само този, който може да си плати (т.е. родителите му) образованието, само той да има право на образование, но пък не е справедливо, след като всички хора се раждат равни, някои да нямат възможността да се учат. Обаче не е правилно и тези които нямат способности да се учат, да плащат образованието на тези които имат такива способности но нямат средства (защото средствата в тези случаи се вземат от всички, т.е. и от неспособните); но също така не е правилно ако някой е достатъчно "тъпичък" и не издържи конкурса да не може да се учи, ако има възможността да си плати, защото нали тъкмо затова той и се учи, за да стане "по-умничък"? Както се вижда нещата са доста оплетени и човек лесно се забърква в тях и по тази причина в съвременните (че и древните) общества се вземат мерки и в двете насоки: от една страна се осигурява някакво достъпно (не срещу заплащане) образование за способните и надарени деца (защото те като се изучат ще получават, общо взето, по-малко отколкото ако не си губят времето за учене, или най-малкото ще работят по-плодотворно за обществото или работодателя, така че ще имат възможност да върнат това, което е похарчено за тях), но от друга страна се разрешава (и това се посреща с удоволствие от учебните заведения) на всеки, независимо от способностите му, да си плати (т.е. купи) образованието. С известни нюанси (проценти на платено и неплатено обучение за различните нива, видове учебни заведения и специалности, различна форма на възвръщане на средствата, и пр.) това е стара стратегия, и тогава когато обществото може да си позволи по-големи инвестиции в тази насока то винаги се стреми да го направи, защото това носи полза както за управляващите (силните), така и за масите.
     Аналогично стои въпросът и със здравеопазването и социалното осигуряване в днешно време, защото здрав и спокоен народ е също така обществено изгоден (т.е. и за силните и за слабите); както и народ имащ някакви елементарни познания за света, получавани от едно средно образование. Ако в минали епохи това не се е реализирало, то е било въпрос основно на обществено благосъстояние, или на възможности, а не на неразбиране от страна на силните. Идеите за социализма (т.е. за социалната справедливост) не пречат на десните поборници на правдата, ако се подходи правилно към въпроса. Отреченият днес комунистически социализъм не е подходящ за силно развитите страни поради своята крайност, но това не значи, че той е неподходящ за бедните страни, или пък че е бил неоправдан и ненужен етап в развитието на тези страни! Тези идеи са се породили още в Древна Гърция, в едно развито робовладелческо общество, и те неизбежно ще присъствуват във всяка държава, като от тяхното правилно (тук право и справедливо) решение зависи целостта и сигурността в нея. От политическа гледна точка това изисква едно сближение във вижданията между десните и левите партии, но тъкмо такова неантагонистично противоречие се наблюдава във всяка устойчива държава днес, а и през вековете.

      2. Малко по-сложно стоят нещата в областта на управлението и необходимата принуда за извършване на обществено полезен труд, или, казано по друг начин, в експлоатацията на масите, т.е. в извличането на всичко, което те могат да дадат, в "изваждането на душите им", тъй като думата етимологично се извежда от: ex-, което значи изваждане или изхвърляне, и корена plua- (или ploi-), който значи "много". Масите може и да не харесват тази дума, но е ясно, че в едно общество всеки трябва да дава каквото може от себе си, а кой друг да го накара ако не силните? Няма общество без принуда, а и не може да има (в идеалния случай всеки трябва сам да се принуждава), но тя може да бъде от различен характер. В робовладелското общество тя е била физическа; във феодалното — на собствеността на земята и "басните" за синята кръв на аристокрацията, или на църквата като наместник на Бога; при капитализма това е принудата на капитала (или по-точно на отсъствието му сред масите). Правдата изисква слабия да работи, а справедливостта изисква всеки да работи. Но нали човек трябва да бъде накаран по някакъв начин да наруши своето dolce far niente ("сладко безделие")? Все едно, всички не могат да управляват, пък и то също е работа, така че силни днес са не толкова тези, които управляват, а тези които "дърпат конците"! Силният днес, пък и винаги, може да се познае по това, че той има възможността да прави каквото си иска (е, в дадени граници), докато слабите са принудени да правят каквото им наредят силните. Но силата в капиталистическото общество е силата на капитала и това определя разделението между експлоататорите и експлоатираните.
     Официалната пропаганда винаги измества акцента на социалните противоречия и в днешно време в развитите страни се говори много за тъй наречената средна класа, но тя е просто необходима на силните в обществото, за да може масите да купуват произвежданите изобилно стоки и да пълнят джобове на силните. Абсолютното богатство на гражданите, обаче, не решава въпроса за несправедливото разпределение на благата, защото относително експлоатираните пак си остават онеправдани, така че повишаването на жизненото равнище само способствува за постигане на някаква справедливост, ала не я гарантира. Единствено разумът, т.е правилното разбиране на интересите, както на управляващите, така и на масите, може да доведе до правилно разбиране по въпроса!
     Като намесваме интелекта би могло да се очаква, че след като той може да помогне за намиране на правилния баланс между правдата и справедливостта, то той и трябва да ръководи обществото, т.е. силата да се състои в наличието на интелект. Да ама ... не, поне засега, защото интелекта е един още недостатъчно развит инстинкт и хората съвсем не са убедени, че той трябва да ги командува; масите много по-лесно приемат измислиците за Бога и църквата като Негов наместник на Земята, например, отколкото това, че разума, който е бавен и неубедителен в решенията, и противоречи на инстинкта за размножение, и не се вързва с неорганизираността и раздробеността на човечеството (вижте "За интелекта"), може да бъде по-добър от съществуващото (каквото и да е то) положение. Освен това интелектът има това предимство, което се оказва недостатък в случая, че не се предава в поколенията и една интелектуална сила ще бъде много непостоянна субстанция за да може да вземе някога властта (а и да я удържи, ако някой ù я "набута" в ръцете). По-реално е да допуснем, че някакъв изкуствен (макар и създаден от човека) разум ще може да управлява някога, отколкото да повярваме в възникването на интелектуална олигархия в бъдеще. Не и преди обществото да намери начин да се сплоти като един организъм, ако това въобще някога може да се постигне. Но нека с това приключим тези разсъждения и преминем към следващия въпрос.

           II. В търсене на ескейпизма

     Щом като на всеки е ясно, че този свят е несправедлив, то и всеки се опитва да намери подходящ за себе си начин за бягство от него в някакъв измислен свят на заблудата. Човек е слабо същество и не може да живее без заблуди — било то приказки за децата, било очаквания на "голямата любов" при възрастните, било надежда правдата да възтържествува (при което, обикновено, не се има предвид правото, дори не и справедливостта, а някаква чисто егоистична интерпретация на действителността), било то политическа, военна, или спортна победа, било литературата и другите изкуства, или успокояващи медикаменти, или сънищата, или алкохола и наркоманията, или сексуалната утеха, или интересите на клана и мафията, или вярата в своя Бог и в задгробния живот или прераждането, и тъй нататък. Животните (и то само висшите бозайници) избягват от действителността единствено чрез сънищата си, докато хората са олицетворение на ескейпизма. В предговора ние казваме, че по отношение на търсенето на истината хората могат да се разделят на три групи, а именно: такива, които търсят истината; такива, които търсят лъжата; и такива, които изобщо не се интересуват от истинността на твърденията. Тези, които търсят лъжата очевидно са ескейписти; тези, които търсят каквото намерят, независимо дали то е истина или лъжа, също са ескейписти, защото те просто прилагат някакъв друг критерий (личното удоволствие); но дори и тези, които търсят истината, пак са ескейписти, защото за тях света на истината е по-добър от реалния, където истината много трудно може да бъде намерена и в повечето случаи е спорна. Но такова деление образува пълна група събития, т.е. изчерпва всички хора, от което следва, че всички ние сме ескейписти.
     Тази констатация положително е била интуитивно ясна на мислещите хора още от зората на цивилизацията, защото всички нейни усилия се свеждат до предлагането на народа на една или друга форма на заблуда. Така е възникнала религията като опиум за народите (вижте "За религията"); така се обосновава нуждата от аристокрацията; така съществува и се рекламира пазарната икономика, което си е една очевидна заблуда, защото пазара е изгоден само за този, който може да му влияе и да го формира по някакъв начин; това целят и приказките за патриотизъм и саможертва в името на общността (не че тази заблуда не е необходима за дадената общност, но да се вярва, че е приятно да умреш за родината си е чиста заблуда); подобно е положението и с морала въобще, който втълпява на хората явни заблуди, с оглед на разумното им за обществото поведение (само че не с помощта на разума, а именно по пътя на заблудата); на заблуда се основава и демократичния избор, който противоречи на здравия разум и е най-добрия биберон за народите (вижте "За демокрацията"); и други социални феномени. В това отношение, изглежда, нищо и не може да се направи, защото самия живот, като резултат на редица случайни и нецеленасочени процеси, просто не може да има някакъв смисъл, но хората категорично отказват да се съгласят с подобно виждане. Признавайки смисъл в живота ние автоматично избягваме от нашия реален свят, а търсейки смисъла му неизбежно стигаме до бездна от противоречия и никакви доказателства. Църквата, обикновено, се задоволява с твърдението, че "пътищата Божии са неизповедими", а всяка една идеология и политическа платформа измисля някакви свои цели, с които да аргументира правото си на съществуване, защото когато се работи с човешки материал не може без заблуди!
     Дори науките, и то точните, като най-рационалния раздел на познанието, също се ползуват масово от редица опростявания, приемания, хипотези, и абстракции, за да могат да познават реалния свят, което, по същество, е едно отбягване от реалната действителност към такава, където нашите допускания са в сила винаги. Най-малкото ние приемаме, че нашия свят е детерминиран и като повторим един експеримент то и резултата ще бъде същия, макар че още древните се били наясно, че "не можеш да влезеш два пъти в една и съща река", защото тя (т.е. времето) тече неспирно. Но без детерминираност не могат да работят нито техническите ни устройства и апарати, нито научните ни теории, а без абстракции (сами по себе си вид ескейпизъм) не може да се развива никоя точна наука, особено математиката, чиито методи пък се използуват във всички останали науки.
     Целият наш процес на познание се бойкотира непрестанно от проблема за декомпозицията, който се свежда до това, че за да познаем нещо от действителността трябва да го отделим от нея, да отрежем някои от връзките на явлението с останалата материя (защото те са безброй много), но при това никога не можем да бъдем сигурни, че не сме отрязали тъкмо нещо съществено. Това се онагледява от старата притча за тримата мъдреци и слона, които били много мъдри, но и много стари и отдавна ослепели, и разпознавали предметите чрез опипване. Веднъж по време на едно от техните странствания по света ги завели при един слон (каквото животно те не били срещали дотогава) и всеки започнал да го изучава като използувал тази му част, която бил хванал. После те споделили своите умозаключения и първия казал, че слона е като голяма бъчва, която трябва вътре да има пружина и се движи като подскача с нея (тъй като той опипвал крака му); втория възразил, че това са глупости, защото слона е като голяма змия дебела колкото човешко бедро, която се храни чрез всмукване, а се движи като изкарва въздуха от другия край (тъй като той опипвал хобота му); а пък третия се изсмял и казал, че те изобщо нищо не разбират, защото слона е като голяма кожена чиния и лети във въздуха (тъй като той опипвал ухото му). В редица случаи нашите опити за познание на дадено явление са също толкова комични и противоречиви, защото всяка частна наука изучава различни негови аспекти. Но какво да се прави: без декомпозиция няма познание!
     Но най-несправедливата характеристика на нашия свят за човека на науката, а в редица случаи и за всеки един от нас, е принципиалната невъзможност да докажем правотата на дадена теза, с малки изключения! Лесно се доказва, че едно нещо не е вярно в общия случай, като открием поне един частен случай когато то не е вярно, което се използува от дълбока древност, предимно в математиката, и се нарича метод на допускане на противното (reductio ad absurdum) — доказва се, че противното на дадено твърдение не е вярно, от което следва, че даденото твърдение е вярно. Обратното обаче, доказателството на едно вярно твърдение (ако не можем да използуваме предишния метод, или някаква форма на индукция) е практически обречено на неуспех, защото то най-често е свързано с пълно претърсване на всички възможни състояния, които обикновено са безкраен брой, и то във всички възможни моменти от времето. Научната интуиция често "беснее" пред невъзможността да докаже в общия случай нещо, което във всеки наблюдаван частен случай е вярно. В такъв случай човек може да се заблуждава ако приеме твърдението за вярно (защото няма доказателство), но той може да се заблуждава и ако не го приеме за вярно (защото то, все пак, изглежда да е вярно), така че всеки приема предпочитаната от него форма на бягство от коварната действителност.
     С този феномен са се сблъсквали юристите, че и обикновените хора, отдавна, и затова нашия народ често използува поговорката: "Върви доказвай, че не си камила!", когато трябва да убедиш другите, че не си направил дадено нещо (защото никога не си го правил). Съдопроизводството си "измива ръцете" със свидетелските показания, но няма никаква гаранция, че те са верни, поради което, например, стотина хиляди невинни жени (предимно) са били изгорени на кладите по подозрение, че са вещици. При това инквизицията е била дори с чиста съвест, защото тя е прилагала един "разумен" метод за доказателство на подозрението: ако обвиняемата, с помощта на разни демони и духове, е можела да се спаси от кладата, то значи тя наистина е била вещица, т.е. съществувала е възможност за едностранно доказателство! Това, че никоя жена не се е спасила по този начин, не било никакво логическо опровержение, като се вземе предвид необичайната наивност на хората по това време, които са вярвали на всичко (както са я видяли да излита яхнала метла от комина, например, така и на кладата мнозина виждали духа ù да излита прегърнат от някой демон), а и никой не е знаел какво точно е това вещица (защото, ако е имало друг някакъв начин за откриване на съществените "вещически" характеристики, то той навярно е щял и да се използува). Това е една безупречна йезуитска логика, а пък ако обвиняемата не е можела да се спаси, както винаги е ставало, то значи и не е била вещица (само дето не са слагали на кладата този, който я е обвинил, защото човека може пък и да е сбъркал нещо — човешко е все пак), освен това тя по този начин си е осигурявала "директен билет" за рая (което за тези времена не е било за пренебрегване). Обаче не си мислете, че в днешно време подобни съдебни грешки не се случват — историята на съдопроизводството направо "бъка" от такива несправедливи решения, основани на свидетелски показания. Но какво да се прави — живота е несправедлив!

           III. В утвърждаване на егото

     В нашия свят човек не може да не гледа интересите си, или своето его, но доколкото всеки от нас е свързан с другите той трябва да проявява и някакво ниво на рефлексия като отчита и чуждите интереси, защото иначе може да се окаже, че той просто "реже клона на който седи". Комунистическата идеология подхождаше доста ограничено към въпроса (най-вече поради ограничеността на масите, изглежда) делейки хората на две категории — на егоисти и колективисти — като проповядваше, че егоистите са "лошите". Понякога се използува и термина филантроп (т.е. "обичащ хората", от гръцки) в смисъла на колективист, но всички знаем до какви комични резултати може да доведе необмислената филантропия. Ако отстъпиш място на някоя жена в трамвая, защото ти се е видяла по-стара, тя може да вземе и да ти се обиди. Ако прекалено угаждаш на децата си и гледаш всичко най-хубаво да е за тях, това, естествено, ги разглезва (по този повод англичаните имат поговорката, че "Пестиш ли пръчката — разваляш детето!"); но освен това тези "добри" родители са такива само спрямо своите деца, което е пак вид егоизъм. Масово разпространената от векове благотворителност в редица случаи не дава добри резултати, защото така някои се научават вечно да просят и да се оплакват; освен това си е чиста заблуда да мислим, че тези които дават го правят от любов към ближния си — те го правят от желание да се извисят: първо в своите очи, а след това в тези на другите (защото анонимната благотворителност не е популярна). И много други примери, които показват, че когато човек мисли за другите, той: или не мисли правилно, или се заблуждава (защото, всъщност, мисли за себе си), или и двете — понеже в този егоистичен свят просто не може да не мислим за себе си.
     По правилният подход е да говорим за индивидуализъм, като разбираме желанието за изява и надмощие над другите, което, обаче, не означава, че от това другите не може да имат полза. Колкото и странно да изглежда, човек твърде често иска да прави добро на другите (поне ако не може да се наложи над тях с лошо), защото всеки иска да се хареса на ближните си, като в този смисъл най-висшата проява на индивидуализма е неговото рефлектиране в положителното мнение на околните за индивида — само че човек прави добро не защото е добър, а защото е индивидуалист! Цялата тънкост е в това да оценим правилно желанията на другите и да ги съпоставим с нашите, т.е. да намерим нужното сечение в личните и колективните интереси, без да накърняваме особено своите. Известна е поговорката: "Не прави на другия това, което не искаш да правят на теб!", но това е един пример за неправилна рефлексия, защото би трябвало да се каже така: "Не прави на другия това, което той не иска да му правиш!". Типичен пример за правилен индивидуализъм е сексуалният контакт, при който всеки партньор, изхождайки от своите интереси, се опитва да задоволи и тези на другия. В аналогичен тип "сношения" човек встъпва и във всекидневната си и трудова дейност, при което ако той гледа само своите (или само чуждите) интереси, се получават много грешки. Сексуалната аналогия, изглежда, е полезна в много житейски ситуации, както правилно я намира С.Н. Паркинсон в отношенията между фирмите, защото подобна е ситуацията и между началник и подчинен, и между деца и родители, и между колеги в работата, и между държавите в техните отношения, и прочее, където всеки гледа да "прецака" другия, но ако се престарае в това отношение най-много да "прецака" себе си. С други думи, в процеса на утвърждаване на своето его "номера" не е в това да не си гледаме интересите, а да познаем правилно интересите си!
     Осъзнаването и зачитането на чуждите интереси наравно със своите е основния начин да направим поне обществото, в което живеем, справедливо. Малките деца реагират особено бурно когато тяхното желание да правят добро (защото то, изглежда, е вродено във всеки от нас, наред със желанието ни за надмощие над другите) не се посреща със задоволство от околните, но това става основно защото те още не знаят как да го направят, или си мислят, че техните егоистични желания са добри, или пък се сблъскват с индивиди, които вече са разбрали, че света не е справедлив и постъпват по същия несправедлив начин. Единственият път за изграждане на социален организъм, обаче, минава през правилното разбиране на личните интереси, и основната пречка по този път е неразумното човешко поведение. По тази причина историята е пълна с безбройни кръвопролития и нещастия, като ние сме в известна степен дори по-зле от животните, които, като ненадарени с разум, но с добри инстинкти, успяват по-добре от нас да поддържат равновесието между видовете и хармонията с природата. Дори в класическия пример на екосистемата зайци-вълци се вижда, че вълците, изяждайки по-слабите зайци, спомагат за тяхната селекция и размножение (защото: "Здрав секс — в здраво тяло!", тъй да се каже), както пък и зайците, развивайки своите крачни мускули, успяват да селекционират и поддържат една добра популация от жизнеспособни вълци. Докато хората (като много умни, може би?) убиват не за да се нахранят, а най-често от злоба, омраза, или просто неразбиране на интересите си. Само през ХХ век са дадени повече жертви във войните отколкото във всички предишни времена, основно защото силните страни (с развити икономики) не можаха да се спогодят като хора как да експлоатират по-изостаналите (като нас) страни.
     В края на ХХ век се забеляза някакъв прогрес, със създаването на международните финансови институции, които свеждат всяко робство до икономическо, и разпределението на "плячката" — според вложените капитали. Тази тактика, както се вижда засега, дава добри резултати, защото хем развитите страни си осигуряват нови пазари, евтина работна ръка, и поле за капиталовложения, хем изостаналите страни получават различни помощи, ефективно управление, и други, нови за тях, житейски съблазни. Освен това по този начин, чрез уеднаквяване на стандартите и жизненото ниво (след известно време, разбира се), се отлага момента на краха на съвременната техническа цивилизация (вижте "За бъдещето"), което е едно явление от взаимен интерес за всички. Ето как индивидуализмът в междудържавните отношения може да се окаже по-добър от стария егоизъм от времената на "горещите" и "студени" войни.

           IV. За щастието и умереността

      1. Щастието е въпрос на равновесие между желания и възможности, и в нашия несправедлив свят всеки има правото да се стреми към него. Тази дефиниция е удобна с това, че тя ни указва двата начина за постигането му: или като увеличим възможностите си, или като намалим желанията си (като се предполага, че желанията са винаги по-големи от възможностите ни). Умереният начин на живот изисква и умерени желания, а оттам и по-лесно постигане на щастието. По-ограничените хора, децата например, доста често са щастливи, защото техните желания не достигат такива върхове, както когато пораснат и започнат да се чудят какви нови желания да си измислят (особено ако разполагат с време и средства за да ги удовлетворяват). Понятието "щастие" има някакво сечение с ескейпизма, защото също е въпрос на някаква заблуда, но доколкото то е преди всичко резултат на компромис нека не смесваме нещата. Щастието е състояние на комфорт с околния свят, а не просто бягство от него и зависи от нашето вътрешно състояние: когато сме много гладни комат хляб може да ни направи щастливи, докато ако сме на двадесетина години и ни е "подгонил хормона", както са казва, спокойно можем да забравим обикновения глад и да търсим сексуалния контакт, а когато насъщните ни потребности са удовлетворени и само се чудим какви нови усещания да изпитаме може да потърсим или изкуството, или опиатите и наркотиците, или да търсим изява на някои наши перверзни желания за насилие над другите — всичко според вкусовете ни.
     Начините за постигане на щастие, обаче, можем да формулираме и по следния начин: щастието се състои: или в някакво напълване, т.е увеличаване на капацитета ни, било то на знания, или хранителни вещества, или пари и друга собственост, или интересни социални контакти, и пр.; или в някакво ... изпразване, т.е. изразходване на средства когато си купим нещо, или извършване на дадена дейност чрез разход на физическа и/или интелектуална енергия, или трудна победа над някого, в резултат на което нашите желания временно намаляват. Процесът на напълване е по-бавния и по-уморителен и щастието от него не винаги е толкова силно, както при изпразването, където ефекта е почти мигновен, но и бързо преминаващ. Важното, обаче, е, че и двата противоположни процеса могат да носят щастие — както да събираш пари, така и да ги харчиш; както да се учиш, така и да използуваш знанията си; както да си напълниш стомаха, така и да се облекчиш след това; както да построиш нещо, така и да го разрушиш (този разрушителен инстинкт е особено развит при децата, защото разрушението е най-лесното съзидание!); а в крайна сметка и в секса е точно така (с този нюанс, че на мъжа е отнета една част от щастието, или пък жената е допълнително облагодетелствувана, защото при нея процесите на напълване и изпразване са съвместени във времето, или, най-малкото, това е нейния постоянен стремеж). Казаното може и да звучи цинично, но изглежда съвсем убедително. Така че, несправедливостта на нашия свят, все пак, се компенсира частично с възможността ни да намерим щастие в него.

      2. Добре, но щом щастието е в умереността (на напълването и изпразването, ако щете), то какво е самата умереност, и какво ù е толкова хубавото, че да накара още древните гърци (а и по-древни народи) да издигнат лозунга: "Нищо прекомерно!" (с евентуалната модификация "Бързай бавно!")? Е, ясно че умереността, или още чувството за мярка, е умението да се намери средата между двойка крайности, при което е добре да си представяме, че някакво топче (или самите ние) е завързано между два ... ластика, т.е. че диалектиката е, един вид, "диаластика" или "диалактика" (от лактанидите, млечните нишки). Това, наистина, е велико изкуство, т.е. нещо което трудно се научава (ако, изобщо, може да се научи), във връзка с което е полезно да припомним древната източна молитва, направена популярна на Запад (а и при нас) основно чрез Курт Вонегут, а именно: "Боже, дай ми смелост — да променя това, което мога, сила — да понеса това, което не мога да променя, и мъдрост — да отлича едното от другото!". Така че: умереността е мъдрост, или мъдростта е умереност, в редица случаи. (Вижте също и при медицината от есето "За човечеството".)
     Но тогава въпросът ни звучи по-конкретно, а именно: защо, след като умереността е въпрос на мъдрост, и всички знаят това (най-малкото са го чували много пъти), хората най-упорито се съпротивляват на умереността (особено жените — вижте главата за Мъжа, от есето "За жената и мъжа")? То може да е въпрос на изкуство да се намери точната среда, но хората, като правило, изобщо и не се опитват да я търсят, ами: като тръгнат от едната крайност и залитат направо към другата, като пияни, откъдето, като мине някое-друго време, се връщат пак към първата, после пак към втората, и така нататък, до безкрайност! Е, то това прави "играта" наречена живот да трае вечно, но пък и глупаво, че и жестоко, най-често, така че известна умереност, в повече от това, което проявяваме като правило, винаги е необходима — да, ама ние не щем да сме умерени и това си е! Та защо, а? Ами, защото като сме умерени, то най-често сме и посредствени, а пък ние не щем да сме такива, ние искаме да достигаме върховете — и то с пълно право, защото нищо велико на тоя свят не е постигнато с умереност, а само с упоритост и нахалство (да се "наврем" там, дето не ни щат). С други думи, ние искаме да сме екстремални във всичко, и лошото не е, че искаме да сме такива, а че и в това си желание не знаем мярка, защото малцина са хората, или случаите (2-3%, да речем), които могат да стигнат до върховете, респективно, при които може да се стигнат върхове. От гледна точка на "дядо Господ" такова едно "рипане" е хубаво (Той тъкмо това и иска, да седи и да Си гледа сеир), ама ние страдаме; това, някак-си, не е справедливо, но нищо не може да се направи (защото ние и не искаме). С годините човек малко помъдрява и става по-умерен, но и това не е съвсем вярно за мнозина, защото те стават такива не от поумняване, а защото способностите им вече не са както по-рано.

           V. За ползата и вредата от свободата

      Свободата е нещо дето много го "либиме", което може да се види добре на Запад, чрез връзката между немското Liebe като любов, и ... френското libertè като свобода, които сигурно са от един корен. Ползата от свободата е ясна, тя е в създаването на равнопоставеност между различните индивиди, чиято цел, обаче, е да се докаже неравенството им (вижте пак "За жената и мъжа", при въпроса за еманципацията)! Така че от свободата има полза природата (или дядо Господ), а иначе по-силния индивид, защото така той по-лесно може да докаже надмощието си, докато за слабия — "файда йок"! В нашия свят на силните за слабите остава само един начин да станат силни — като се обединят, очевидно — ала те тъкмо това, най-често и не желаят. Те предпочитат да си затварят очите и да се мислят за равни (а не само -поставени), и това е въпрос с който се спекулира от векове и хилядолетия, докато за равенство може да се говори само в смисъл, че хората (и животните, изобщо живата материя) са резултат на еднакви първоначални действия по тяхното създаване и случайни фактори формиращи техните различия по равновероятен начин. А иначе те са различни, просто защото са такива на практика (в резултат на случайността, възпитанието, средата, и времето, в което растат и живеят). Неравенството на хората и животните, въобще неидентичността на възпроизводство при биологичната материя (дори когато "матрицата" и "шприц-формата" са едни и същи) е най-интересното свойство на живота, което обуславя и неговата силна адаптивна способност.
     Така че свободата е относително понятие и още въпрос на равновесие или компромис в стремежа към нея ( осъзната необходимост, според определението на "г-н" Ленин, с тази добавка, че я осъзнаваме чак когато я загубим), но вредата от прекаления стремеж към нея би трябвало да очевидна, защото тя само ни отслабва — добре известния лозунг "Разделяй за да владееш!" ("Поделяй и властвуй!", "Divide and conquer!"). Но коварният момент тук не е в това, че, поради обвързаността на нашия свят, свободата за един се свежда до противното за друг, или че свобода в едно нещо е нейното ограничение в нещо друго, нито в това, че свободата днес може да доведе до някакво робство утре, или че твърде често не можем да преценим дали печелим или губим от дадена свобода, и като се мине време са оказва, че на практика то не било свобода въобще, или други подобни. Не, коварният момент е, че най-много се борят за свобода тъкмо слабите, които най-често губят от нея, докато силните си траят и оставят слабите да си "чукат главите"; това се наблюдава при свободния пазар, при борбата за еманципация, при борбите за независимост, при стремежите за лична изява, и тъй нататък. Силният, за когото свободата е най-изгодна, не се стреми към нея на всяка цена, защото това за него е сравнително лесно, а и да не много свободен, той е силен, и все ще си наложи правото, докато слабия, който почти винаги само си хаби силите, той и иска да си ги хаби, защото — току виж се окажел по-силен, ако е свободен. Е, ако това не е осъзната необходимост, то е поне въпрос на ум и разум, защото знаете, че за най-умно животно считаме кучето, а то не бяга да живее в гората или пустинята, ами иска да ни служи и да се подчинява, не да е свободно. Така че неизбежно се натрапва извода, че хората, от много акъл, може и да са превъртели малко.

     И така, животът не е справедлив, защото всеки индивид има интереси противоречащи на тези на другите, а в действията си всеки изхожда предимно от своите собствени. Ако потърсим корена на злото ще стигнем до констатацията, че той е в различията между индивидите. Ако хората бяха като роботи от една серия, те нямаше да имат основания за недоволства, и нямаше да имат противоречиви интереси (защото ако имаха, както имат еднакви възможности, щяха просто да се унищожат взаимно). В своите противоречиви интереси всеки се стреми да се изяви и докаже, че не е равен на другите, че е по своему уникален и неповторим, ала за тази цел той, обикновено, иска първо да има равенство. Поради взаимната оплетеност на нещата в безброй много диалектически връзки (като че ли стегнати с безброй много "ластици") и поради вроденото си чувство за справедливост (само че от гледна точка на своите интереси), хората считат, че този свят е несправедлив (и затова са си измислили друг, след смъртта, който да е справедлив). Но всяко хубаво нещо върви ръка за ръка и с нещо лошо (или, както казват англичаните: "Не можеш да запалиш свещта от двата края едновременно!"), така че се налага живота, който все пак, поне по липсата на друг, е нещо хубаво (или е най-добрия от възможните), да бъде и несправедлив от субективна гледна точка. Тъй като той, обаче, е несправедлив от гледна точка на всяко живо същество, то това е равносилно на твърдението, че той е справедлив, т.е. понятието справедливост губи своя смисъл!
     Това е известна теза в древните източните философии (за разлика от създадения от Християнския Бог свят), понеже хората по-рано са тръгвали от интересите на цялата природа, а не само от тези на хората, още по-малко от тези на едно избрано племе. Будизмът, например, казва, че света е нещо три пъти "не", или по-точно: на този свят нищо не е съвършено, нищо не е постоянно, и нищо не е независимо! Е, такъв го е измислил "Дядо Господ"; Вие, ако можете, измислете по-добър.


           — — — — —


           ЗА ПОПУЛАЦИЯТА


     Говорейки за населението на земното кълбо има три момента, на които би трябвало да се спрем, а именно: оптимална ли е числеността на хората на Земята; какъв трябва да бъде приблизителния им брой; и как да го постигнем най-лесно. Освен това важен е и свързания с тезата въпрос за средната продължителност на живота. Нека ги разгледаме последователно.

           I. Пренаселеността

      Хората на Земята станаха твърде много и това би трябвало да е очевидно вече за всеки, защото ние нарушихме съществувалото от хилядолетия съотношение с другите животински и растителни видове и започнахме да си пречим активно във всекидневната си дейност. В древността човек не е имало нужда да се грижи за опазването на околната среда, защото той и не я е разрушавал, нито дори замърсявал, и се е изхранвал основно чрез лов и земеделие, което ще рече, че той се е вписвал добре в природата. По-рано като се е кажело "мръсотия" или "кал" се е разбирало нещо нужно и полезно, защото за да се породи нещо ново трябва да се разруши или да загние нещо изиграло вече своята роля. Между впрочем нашата дума "кал" има латински произход и е съкратено от "фекалий", т.е. faex (и faeces за мн. число), което значи, с извинение, фашкии (турските faşkiye), но пък в старо-гръцкия от същия корен имаме κάλο (κάλον), което значи хубаво, добре, така че фекалии трябва да идва от нещо като: "фуу" + "кало"! В днешно време ние говорим за екологично чисти продукти, които, иначе, са си направо мръсни, защото стават на кал (ала за древните гърци това е било нещо хубаво), докато тъкмо екологично мръсните неща (стъклени бутилки, пластмасови чаши, метални парчета, и други, които неразумно разхвърляме наоколо) са, всъщност, стерилни или чисти. А това ще рече, че ние не разсъждаваме като "дядо Господ", или че пречим на природата, а оттам и на себе си!
     Човешката цивилизация, стремейки се към неизменно подобряване на условията за живот на населението, волю или неволю, неизбежно води и до нарастване на числеността на хората. Казваме "неизбежно", защото досега това не е било избягвано, но тази тенденция трябва да се наруши, защото (както изтъкваме в есето "За сътворението") в природата не може да се движим все в една и съща посока, а трябва да има някакъв цикъл или затваряне! Ако не съумеем сами (с помощта на цивилизацията) да се върнем назад в числеността на човешката популация, то природата сигурно ще намери някакъв начин. Ние сме получавали досега много предупреждения (кървави при това), като се започне от епидемиите в древността (които стават възможни поради прекомерната концентрация на големи човешки маси на едно място), мине се през безбройните войни за завладяване на нови територии (защото старите стават все по-тесни), и се стигне до ХХ-ия век, когато ни сполетяха: и геноцида, и holocaust-а, и замърсяването на околната среда, и рака, и СПИН-а, и прочее. При това заплахите от епидемии и войни съвсем не са изчезнали в днешно време, а само си промениха характера, или мутираха, но си остават в сила.
     Преди два века в Англия е била публикувана брошурата на Томас Малтус, известна преди всичко с неговите кардинални изводи за разликата между геометричната прогресия, с която се размножават хората, и аритметичната прогресия, с която нараства производството на хранителни продукти, като при това положение към днешна дата хората на земното кълбо вече би трябвало да са измрели като рояк скакалци, оглозгали до шушка всяка тревичка или клонче на тяхната територия. Както почти всяко твърдение основано на екстраполация на някаква моментна зависимост, без да отчитаме възможната смяна на тенденцията (или тренда) и това се оказа погрешно, защото благодарение на цивилизацията хората се научиха как да вкарат и в сферата на производство на хранителни продукти геометричната прогресия, както и да "озаптят" малко размножителните си способности чрез редица противозачатъчни средства (в развитите страни). Резултатите, обаче, далеч не са задоволителни, защото хем човечеството продължава да расте с бесни темпове, хем вече почнахме да се храним предимно със сурогати.
     Така че ние изобщо не решихме проблема с гъстонаселеността а просто го изместихме в друга област! Наивно е да се гледа на малтусианството в прекия смисъл на изхранването (така както е наивно да се вярва, че Брама има шест крайника, или че Бог-дух прилича на гълъбче, както го рисуват по християнските икони), а трябва да се търси смисъла на твърдението, който споменахме още в първото изречение на този раздел. Ако и да можем някак-си да се изхранваме (защото в моретата растат сумата водорасли, в нефта има много калории, белтъчини могат да се получават от какво ли не, и, въобще, технологиите са "голяма работа"), оказа се че сега пък възникна информационния бум, в резултат на което нашия мозък започна все по-трудно да се справя с изискванията на новото време, като достигна тавана на интелектуалните си възможности. А наред с това науката, особено през ХХ век, ни предложи сумата революции: и с парната машина, и с електричеството, и с атомната енергия, и с безжичното предаване на информация, и с успехите на медицината в масовото продължаване живота на хората, и с компютрите и компютърните мрежи, и прочее, но нали всяка революция е по-лоша от умерено-бързата еволюция? Хората продължават да си пречат без техните "ловни територии" (в преносен смисъл, но пък то и какъв лов в днешно време?) да се пресичат, защото се пресичат интелектуалните им територии, и те вече все по-трудно правят кариера и се чудят, въобще, как да живеят живота си и за какво да го живеят (особено в индустриално развитите страни)!
     Определено може да се спори по въпроса, дали хората днес са по-щастливи отколкото преди два века, когато: и храната им е била храна, и труда им — труд (заради съотношението между усилието за производство на нещо и готовия продукт), и науката и изкуството — творчески дейности (не технологии), и игрите и спорта им — лични (не само зрелищни), и природата им — природа, и, въобще, живота им е бил осмислен и интересен, а не само колкото да минава времето. Така че въпросът съвсем не е в това, дали можем да изхраним 100 милиарда вместо 10 милиона, примерно, а в човешкото щастие и пълноценен живот, в умереното развитие, позволяващо изграждане на стереотипи на живот сред поколенията, както и в равновесието с природата, от която сме само една малка част.

           II. Оптималната популация

      Оптималната човешка популация на Земята трябва да бъде около 50 милиона души. Първото съображение е, че това сочи човешката история, защото според ориентировъчни, и донякъде спорни, пресмятания числеността на населението на Земята през II-I хилядолетие преди нашата ера е била около 50 млн. души, а към началото на нашата ера достига около 100-тина милиона. Това са били времена когато цивилизацията е била в разгара си, като хората са имали: и здравословна храна, и прилично облекло и жилища, и някаква техника, и добро изкуство, и религия, и строежи, които до ден днешен будят нашето възхищение, и науки, и начини на организация и управление, които прилагаме и днес, и прилично законодателство, и зрелища за масите, и понятия за чест и доблест, и култ към спорта, и прочее. Много неща не са били достъпни за всички, а само за управляващите, но те са съществували. Имало е също и много войни и епидемии, които съпътствуват цивилизацията и до наши дни, така че всички важни социални въпроси вече са били поставени! След това тази цифра до към 1800 г. още не надхвърля един милиард, докато през ХХ век определено "се изсилихме" като вече надвишихме 6-те милиарда. Ако 50, 100, че и 200 милиона са все още съизмерими цифри, то при над милиард души "играта", както се казва, явно загрубява.
     Ако хората днес живееха така разединено, както по времето на Римската империя, това, все пак, би било поносимо, но вече няма кътче на Земята, което да е изолирано и недостъпно за световните медии или бизнеса, като езиковите бариери (това "проклятие", което Бог бил изпратил на хората, според притчата за Вавилонската кула), които били призвани да разделят хората на по-малки групи, също не са особено ограничаващи, защото наред с добрите преводачи вече съществува и приличен, но много бърз, компютърен превод, а и световните езици, в крайна сметка, се свеждат до 5-6 основни. Последният щрих към мигновените световни комуникации добавиха компютърните мрежи, така че земното кълбо все повече се превръща в една държава, където протича конкурентната борба на хората за личностна изява, а такава мастодонтска държава става все по-трудно управляема, и кръвопролитията в нея — все по-големи. Една средно голяма държава (като Франция, примерно) наброява около 50 млн. жители, а там където държавите са по-големи хората рядко комуникират извън своя щат или провинция, докато по-малките държави (като нашата), обикновено, са сателитни на някоя от по-големите, и като така личната конкурентна борба се развива и на (част от) арената на "по-големия брат". Така получаваме второто съображение за нашето оптимално число.
     Сега ще приведем трето съображение за този оптимум, като изходим от целта за поддържане на такава численост на населението, че то да може да води пълноценен живот при нормална конкуренция между индивидите! Такава постановка на нещата е съвсем логична, защото въпроса не е колко хора можем да изхраним, а колко трябва да изхранваме! Ще правим сметките в повсеместно приетата десетична система на броене, само че ще използуваме логаритмична скала, която не е много точна (но на нас и не ни трябва особена точност), но пък е много удобна и всеобхватна. Ще центрираме цифрите около степени на десетката, и ще подразбираме един интервал от 0.5 до 5 пъти, умножен по тази степен, което ще рече, че като кажем 10 ще подразбираме всичко от 5 до 50, като кажем 100 — от 50 до 500, и така нататък. Ще почнем с това, че човек поддържа нормално до три кръга или рангове на контакти с обкръжаващите го, а именно: а) от първи ранг са тези, които включват хора от порядъка на 10 на първа степен или десетина души — най-близки роднини и познати, които всеки знае добре, може да предвиди тяхното поведение, и е емоционално обвързан с тях; б) втори ранг или 10 на втора, т.е. стотина души (всъщност от 50 до 500) — познати, колеги и роднини, които човек знае по име и физиономия, работи или живее в близост до тях, поздравява ги когато ги срещне, но не може да се каже, че ги познава добре, и не изпитва особени чувства към тях — просто това е средата, в която той живее и се опитва да се изяви или да направи кариера; в) трети ранг или 10 на трета степен (1,000 души) — хора за които той е чувал нещо или ги е виждал, но това е почти всичко, което знае за тях — тук влизат всички известни "звезди" от които лицето се интересува (било то футболисти, естрадни певци, политици или хора от хайлайфа), както и други случайни познати; четвърти ранг или 10,000 са твърде много хора за да бъдат достъпни за един средно развит интелект, така че не си струва да се съобразяваме с тях. Можем да наречем този човешки феномен "правило на малките числа", като е очевидно, че колкото по-задълбочени са контактите ни, толкова по-ограничен е броя на хората, с които ги поддържаме.
     Следващият момент е да определим приблизителния брой на областите на човешкото познание и интереси, в които поддържаме някакви контакти, но така, че тези области да бъдат относително добре балансирани, т.е. да имат по приблизително еднакъв брой хора, които могат да комуникират в дадената област. Номенклатурите на човешките професии, както и индексите на повечето големи библиотеки са от порядъка на няколко стотин, и това са всичките области на човешкото познание. Ако в някои случаи една от тези области се детайлизира на още десетки то такава тясна специализация не променя нашето деление, защото тези подобласти са доста тесни и небалансирани по обхват или брой на хората, които работят в тях. Аналогично съществуват и много широки области — например на футболните запалянковци, които по земното кълбо наброяват, може би, повече от милиард души, но това не е област, в която хората комуникират за да се конкурират (такава област би била тази на самите футболисти от национален или световен ранг, участниците в която, разбира се, са няколко стотин). С други думи, интересуваме се от такива области, в които хората, направо казано, си пречат, защото това е "ловното им поле" и в него те се конкурират с другите "ловци", състезават се с тях, изявяват се, или правят кариера.
     И така, нека приемем за по-лесни сметки (защото при размита информация най-правилното е поне да си облекчим сметките), че областите на човешкото познание са хиляда, както и броя на хората, които се конкурират в тях е също хиляда. По този начин ние надхвърляме тавана на втория ранг контакти, като вземаме и една завишена номенклатура от основни професии. Така получаваме една численост от порядъка на един милион души. Като вземем предвид, обаче, че ние подразбирахме (макар и да не бяхме акцентирали досега на това) области, в които хората творят, а не само извършват необходими за обществото дейности (като производство на стоки, услуги, здравеопазване, просвета, поддържане на реда, и пр.), то трябва да допълним обществото още и с "другите" хора. Обикновено с творчески дейности в едно общество се занимават от 3 до 5% от хората, но за да се презастраховаме нека приемем, че в бъдеще техния брой може да достигне и до 10% (или 1/10 от населението). Това ще рече, че трябва да умножим получения милион души по десет и така излиза, че оптималния брой хора стана 10 милиона. Доколкото нашите сметки са с точност до порядък нека приемем това число като долна граница, при което се получава, че оптималното население на Земята трябва да бъде от 10 до 100 млн., или, ако искаме да вземем някаква среда, това са пак 50 милиона души.

           III. Пътят към целта

     Най-лесният начин за постигане на целта е слабо намаление на прираста на населението, докато той стане леко отрицателен. Да приемем, че населението вземе да намалява всяка година само с по един процент (нещо, което е реалност в редица развити страни, само че не за дълго време), и тогава за всяка година ще трябва да умножаваме 0.99 по себе си за да получим крайния коефициент (като сложна лихва), по който да умножим началното население; или ако имаме професионален калкулатор то да смятаме 0.99^n, за n години, и тогава да умножим по началното число. В такъв случай ако стартираме при достигане на 10-те милиарда жители (защото е малко вероятно човечеството да се захване сериозно с тази задача преди да вземе буквално да се задъхва от пренаселеност), то тогава след 28 години (след малко ще разберете защо точно толкова) ще слезем до 7.55 млрд., след два пъти по толкова или 56 години — до 5.7 млрд., след 112 години — до 3.25 млрд., след 224 — до 1 млрд., и така след към 5 века (по точно 530 години) ще стигнем заветните 50 милиона!
     От друга страна едно поколение в Древен Рим е било към 20 години, но със застаряване на населението и с удължаване на периода на обучение, този срок се увеличава, като сега средната продължителност се оказва към 28 години (ето защо избрахме толкова години преди малко). Тогава според горните цифри излиза, че за едно поколение, или 28 години, ще имаме коефициент на намаление на населението равен на 0.755 (т.е. 0.99^28 = 0.75472). Този коефициент на изменение на числеността на населението за едно поколение се нарича коефициент на възпроизводство, и ако той трябва да е толкова, то тогава нека се запитаме: колко деца средно трябва да има в едно семейство, за да го получим? Без помощта на статистиката не е лесно да си отговорим на въпроса, защото има детска смъртност, безплодие, и прочее, но според едни данни за Русия се оказва, че за да имаме единичен коефициент на възпроизводство (т.е. за да остава населението все едно и също) е необходимо на сто брака да има 265 деца. Така получаваме една задачка от училищния курс, която се решава чрез простото тройно правило, а именно: на 2.65 съответствува 1, на колко ще съответствува 0.755? Отговорът е точно 2 (с точност до третия знак), който се интерпретира по следния начин: ако във всяко семейство се раждат средно точно по две деца това ще даде (ако смъртността и безплодието останат същите) ефективен коефициент на възпроизводство 0.755, или намаление с 25% на населението за едно поколение, което, ако беше със средна продължителност 25 години (вместо 28, но да не се формализираме особено много, защото ситуацията и без това е доста размита), щеше да даде този един процент годишно намаление на населението (или по-точно 0.98999^28 = 0.7545), с който започнахме нашите пресмятания (т.е. можеше да тръгнем и от двете деца на семейство).
     Както виждаме не се изисква нищо драстично или революционно, а малко здрав разум и организираност в цялото общество (включително, и най-вече, в третия свят), за да се поддържат средно по две живородени деца в семейство (или по едно на родител, защото понятието семейство започва постепенно да губи смисъла си в днешното общество), което ще дава всяка година отрицателен прираст от един процент и след към два века ще ни свали под милиарда, когато пак ще може да се преразгледа въпроса. Ако същата тенденция продължи, то след пет века вече ще живеем в единна световна държава със стотина милиона население, както е било по времето на разцвета на Римската империя. Или целият "номер" е това, което все едно става в развитите страни, да започне да се осъществява повсеместно! Не успее ли цивилизацията да постигне този оптимум, тя ... пак ще го постигне, само че по някакъв жесток и нецивилизован начин, защото, сериозно погледнато, едно намаление до пет про миля от числеността на населението (или 200 пъти) съвсем не е шега работа и геноцида по сравнение с тази цел "ряпа да яде". Доколкото при тези сметки сроковете съвсем не са малки е възможно да се наложат и по-решителни мерки, които да дадат по 2-3% годишно намаление с оглед на това да слезем под милиарда още през ХХI век.

           IV. Продължителност на живота

     Оптималната продължителност на живота на хората трябва да бъде две поколения и половина, или в по-широки граници — от две до три поколения! Правилният подход изисква да измерваме продължителността на живот именно в поколения, а не в години, тъй като годините са нещо плаващо и нестабилно (като валутата ни през началните години на демократичния ни преход, например). В Древен Рим, когато хората са живеели средно по 40-45 години, то жените са започвали да раждат още от 13-14 годишна възраст и затова едно поколение е било към 20 години и е бил осигурен минимума от две поколения; в днешно време едно поколение продължава около 25 години (по-точно 28, както вече казахме), но при средна продължителност на живота между 70 и 80 години в различните държави то вече се приближава към цифрата три поколения, но във всички случаи не я надхвърля. Едно поколение означава, че човек само ще има деца, но няма да може да ги отгледа докато те почнат да имат деца, за две поколения той вече ще види и внуци, а при три — и правнуци. Както в древността, така и сега, повечето хора доживяват да видят внуците си, но далеч не всички могат да се радват на правнуци.
     Запознати вече с понятието за рангове на познати можем да получим още едно потвърждение за верността на десетината най-близки роднини при такава средна продължителност на живота. Ако всяко семейство има по две деца (а засега те са по-близко до три), то след две поколения ще има четири внука, а след три — осем. Като съберем всичките низходящи преки наследници и добавим още брат или сестра и съпруг /съпруга, то техният брой ще се определя по формулата 2n+1, където n е броя на поколенията, което при две поколения прави осем, а при три — 16. Засега говорим само за низходящи наследници, но при две деца сметките са същите и за възходящите роднини (защото родителите, очевидно, са двама), така че в началото и в края на жизнения си път човек има гореуказания брой преки роднини, а и някъде по средата излиза почти същото (при три поколения, един 50 годишен, например, ще има две низходящи и едно възходящи поколения, или: един съпруг /-га, един брат /сестра, две деца, четири внуци, и баща и майка, или общо 10 души). Но това са долни граници, защото има две "но", а именно: първо, това са само преките наследници, а остават още разни братовчеди, лели, племенници, роднини на съпруга /-та, и прочее, което увеличава тази бройка почти двойно; и второ, засега броя на децата е повече от две, така че имаме още едно увеличение. Казано с две думи: при средна продължителност от две поколения броят на близките роднини и познати е 10-15 души, при три поколения — става към 20-30, а при четири поколения — 50-70 души, което вече надхвърля границата на първия ранг познати.
     Ако вземем да изразим това в години е съвсем реално да си представим една средна продължителност на живота от един век (на всяко чело по един век, както казва руската дума "человек", според простонародната етимология), но при продължителност на едно поколение от 35-40 години и средно по две деца на семейство (или по едно на родител). Ако искаме да живеем, примерно, по 300 години, то тогава ще трябва да се задоволим да видим първото си дете когато надхвърлим стоте години, защото друг начин няма! Не можем, обаче, да си представим общество, в което хората ще живеят, да речем, 120-140 години, като имат по три деца, и средната продължителност на поколението е 25 години (което иначе е съвсем оправдано от физиологична гледна точка), защото тогава формулата за преките роднини ще бъде 3n+1, при n=5, а това прави 729, или доста повече от хиляда роднини заедно с братовчедите и тези на брачния партньор.
     Това е правилния начин на разглеждане на нещата, а не от позициите на възможностите на медицината, които, ако съдим по темповете на ХХ-ия век, нищо чудно още преди края на ХХI-ия да доведат до средна възраст към 120 - 150 години поне в развитите страни. Тогава ще се окаже, че наред с усилията за продължаване на човешкия живот ще се наложи да се търсят и подходящи начини за неговото прекратяване, когато той, по една или друга причина, не е вече кой знае какво удоволствие и/или затруднява общественото развитие. Когато някой домашен прибор се износи достатъчно, било то физически, било морално, ние го изхвърляме и заменяме с друг, но аналогична е ситуацията и с човешките същества, ако не разсъждаваме пристрастно, така че ще се наложи нашето общество да се освободи от редица социални предразсъдъци (наложени основно от християнския морал). В случая става въпрос за така наречената евтаназия, или безболезнена смърт. В това отношение днешното общество се е върнало доста по-назад от разбиранията битували в Древна Гърция, защото тогава всеки е имал моралното право сам да прецени кога да напусне този живот, и щом е намерел някоя достатъчно важна за него причина (най-често тежка и неизлечима болест), той просто си е написвал завещанието или го е предавал устно, събирал е близките си около себе си за да се прости с тях, изпивал е чашата с цикута или някаква друга отрова, и спокойно се е преселвал в "отвъдния свят". Древните римляни пък са предпочитали да си режат вените във вана с топла вода (може би поради техния култ към водата?). Така или иначе, това се е приемало с разбиране от всеки и си е било напълно в реда на нещата, докато днес, независимо от хилядите безболезнени начини за умъртвяване, подобно поведение се осъжда от хората.
     Човечеството е склонно да приеме за правилно никому ненужното съществуване, понякога дълги години, на неизлечимо болни, предимно стари хора, но не се наема да им предложи окончателно избавяне от страданията, нито пък те самите имат достатъчно сили за да се противопоставят на обществените норми. Самоубийството е едно от неунищожимите права на личността, а освен това смисъла на противодействието срещу него е да се предотвратят подобни прояви сред младите, които тепърва ще живеят живота си, а не сред тези, които вече се чувствуват явно в тежест на останалите. Необходимостта от постигане на правилно разбиране по въпроса се чувствува още днес, а в недалечно бъдеще може да се очаква разработването на специални процедури за преждевременно безболезнено прекратяване на човешкия живот: било то задължително (при достигане на "положената" възраст); било то с някакъв елемент на случайност (както и става в действителност), като след дадена възраст всеки се подлага на някакви периодични "изпитания" с вероятностен летален изход; било то като се забрани приложението на мощни медицински (подмладяващи) средства след достигане на стоте години, да речем; или по друг някакъв начин. Сегашното положение на нещата, обаче, не може да се нарече цивилизовано, и обществото ще трябва да усвои някакво ново (т.е. старо) обществено-полезно схващане по въпроса.
     Важно е да се разбере, че акцента в случая се поставя преди всичко върху психологическата връзка между хората, а не върху тяхното физическо и здравословно състояние. Съвременното общество се задъхва най-вече поради достигане на тавана на допустимата продължителност на живота от три поколения, а не толкова от самия брой на хората, защото докато в Япония се падат почти триста души на квадратен километър, у нас те са 78, а в САЩ — към 25, но проблемите навсякъде са почти еднакви. Средната продължителност на активна кариера за повечето хора е около едно поколение, защото като дойде новото поколение на работните места, то вече започва да си пречи със старото. Обаче при продължителност на живота от три поколения е рано да се пенсионират хора, на които им остава да живеят още цяло едно поколение, пък и те самите не желаят, защото всички пенсионери се чудят как да запълнят времето си и търсят някаква работа просто за да не "умрат от скука". Конфликтът на поколенията настъпи през ХХ век не защото 80 години живот е кой знае колко много за човешкия организъм, а защото повече от две и половина поколения среден живот става множко, а три е вече тавана.

     Ами, такава е ситуацията: населението на земното кълбо трябва да бъде толкова, колкото е една средно голяма държава, а продължителността на живота трябва да бъде две поколения и половина. Това е разумното решение и ние трябва да се опитаме да го постигнем, защото не постъпим ли разумно природата (или Бога, ако така повече Ви харесва) ще си намери някакъв начин за установяване на равновесие на Земята, като например: масово безплодие, при което ще се раждат много хубави и интелигентни дечица, които като пораснат ще си вършат секса много по-научно от техните предшественици от началото на нашата ера, но няма да имат нужда от противозачатъчни средства, защото ще могат да заченат само в един случай от сто двойки, може би; или ще се измени съотношението на новородените момчета към момичетата от 18 към 17, както е сега, на, да речем, 21 към 4, което означава, че момчетата ще бъдат пет пъти повече от момичетата; или пък раждаемостта ще си е съвсем наред, само че във всяко следващо поколение децата ще имат ... по един пръст на ръцете в повече отколкото техните родители, и когато пръстите станат повече от дузина това ще предизвика сериозни трудности при натискането на бутоните и по този начин ще затрудни всеобщото изобилие; или пък наркоманите ще станат към 70% от населението и ще обявят всички останали за ненормално развити и подлежащи на задължително наркотизиране; или процента на самоубийците скоро ще надвиши 1/3 от населението, при това в тъй наречената продуктивна възраст; или браковете на хомосексуалисти ще надхвърли половината от браковете; или други варианти.
     Във всеки случай ще се намери някакъв начин, който да породи възможност за ограничаване на конкурентните индивиди до равнището на достъпното за човека ниво на контакти от втори ранг, или до няколко стотин души, както и на преките роднини до нивото на контакти от първи ранг, или до десетина души. Това е така, защото никой не би желал да има толкова роднини, че да не може да ги познава като ги срещне, нито пък да живее в обстановка, при която за да се изяви на този свят трябва да учи почти половин век, за да стесни областта на конкуренция доколкото може, и дори след това да има само един шанс на десетки хиляди, не за да изтегли най-голямата печалба, а за да си намери въобще някакво прилично местенце под Слънцето.


           — — — — —


 


Сконвертировано и опубликовано на http://SamoLit.com/

Рейтинг@Mail.ru