Л Ю Б О П И Т Н И    М А Н И Ф Е С Т И



          (ПОЛИТИСТИКА)




          Христо МИРСКИ,    София,   2000




           — — — — —


           СЪДЪРЖАНИЕ


     Предговор
     Манифест на ДДД
     Приложение към ДДД
     Манифест на ЕЕЕ

     Манифест на ЗЗЗ
     Приложение към ЗЗЗ
     Манифест на ИИИ
     Манифест на ККК

     Манифест на ННН
     Манифест на ППП
     Приложение към ППП

     Манифест на РРР
     Приложение към РРР
     Манифест на ССС

     Манифест на ТТТ
     Манифест на ФФФ
     Манифест на ЦЦЦ
     Приложение към ЦЦЦ

     Следговор
     Добавка: УРА, възможно ли е?


           — — — — —


           ЧАСТ ШЕСТА




          СЛЕДГОВОР

  • Диктатурата е единственото нещо, което може да убеди народа, че в демокрацията има нещо хубаво, така както и демокрацията е единственото нещо, което може да накара народа да разбере, че и в диктатурата има нещо хубаво! Тъкмо затова, нито чистата диктатура, нито чистата демокрация траят вечно.

  • Единственото хубаво нещо на демокрацията е факта, че тя е лоша форма на управление, но като такава тя може винаги да се усъвършенствува! Диктатурата пък, обратно, е най-добре организираната форма на управление и при прилагането ù има два варианта: или тя е лошо насочена и това е лошо, или е правилно ориентирана и след време това прави живота скучен и безцветен и хората губят интерес да го правят по-добър, което също е лошо!

  • С диктатурата можем да се преборим и историята е пълна с примери за падания на диктатури (в най-лошия случай със смъртта на диктатора, защото всички сме смъртни а той също е човек), но с демокрацията, със средствата на демокрацията, това, уви, е невъзможно (тъй като народът е неунищожим). Надеждите, че демокрацията в някоя страна може да се измени със смяната на управляващите, не са базирани на нищо; ако тя с течение на времето все пак еволюира, то това е защото условията в страната се изменят, но това в по-силна степен се отнася за разните диктатури.

  • Всеки демократичен избор, като правило, е неразумен и се явява, един вид, процедура за утвърждаване на неразумността! Допускането на възможността за съществуване на разумност в избора изисква прилагането тъкмо на тази разумност вместо всенародния избор.

  • Демокрацията е най-добрия ... биберон за народите, защото хем запазва майчината гръд (политическата система), хем създава илюзия за ситост (привидно участие в управлението)!

  • Какъвто демосът — такава и -крацията!

  • Другото название на демокрацията е вулгарокрация!

  • Тъй като отдавна е известно, че народът иска основно хляб и "циркове" (panem et circenses, по латински), то съществува диктатурата — за да даде хляба, и демокрацията — за да осигури цирковете! Лошото е когато тези неща се разминават във времето.

  • Не демокрацията води до по-добър живот, а добрия стандарт на живота дава възможност за идване на демокрацията! Така е било преди 25 века в древна Атина, така става от преди два века по целия цивилизован свят, така беше и у нас, когато се отказахме от тоталитаризма. Ние, обаче, решихме да сложим "каруцата пред коня" и затова оплескахме нещата.

  • При житейските проблеми въпросът, най-често, не е в това какъв е отговора, а в това какъв е въпроса! Поради инерционността на социалните системи, обаче, там се получава нещо по-различно и трудността при тях не е в намирането на нови идеи (за решаване на проблема), ами в отказването от старите!

  • Съществуват само два начина да се накара някой да върши нещо, което той не иска, и това са: или принудата, или заблудата! Но те не може да бъдат избегнати, защото в противен случай не бихме имали човешко общество, способно да обвърже отделните индивиди в пространството и времето. Диктатурата, както е известно, залага основно на първия начин, а демокрациятана втория, но нито едната, нито другата форма, могат да съществуват дълго време, ако не използуват и другия, несвойствен за тях, вариант, тъй като иначе палитрата им би била доста бедна.

  • Една личност не може да бъде наистина велика, ако няма смелостта да се надсмива над себе си; така и една демокрация не може да бъде истинска, докато не включва възможността хората да се майтапят с нейните недостатъци.

  • Знанието е сила, а невежеството — щастие! Мъдростта е в компромиса между тях!

  • Знанието разединява хората, докато глупостта е това, което ги сближава! Целта на общественото управление, обаче, е сплотяването на масите, и поради това то обикновено залага на тяхната глупост!

  • Равенството е въпрос по който много се спекулира, защото Бог или Природата (ненужното да се задраска) се е постарал /-ала сред живата материя то да е невъзможно, а пък на нас (поради човешка глупост, навярно) много ни се иска то да съществува. Добре, обаче, че нашите желания не съвпадат с възможностите ни, защото иначе просто нямаше да сме хора (а роботи, може би)!

  • Свободата е ... коварно понятие, защото нашия свят е свят на силните, ergo, единственото спасение за слабите е да се обединят, за да станат силни, само че това, естествено, намалява свободата им! Което ще рече, че всички приказки за свободата при капитализма (или индустриалното и пост-такова общество) са само притчи за лековерни, т.е. за "популиса", и дори при тоталитарното общество би могло, в известен смисъл (икономически), да има повече свободи за народа (а и имаше)!

  • Основното различие в икономическата област между капитализма и социализма (съответно комунизма) е по въпроса за притежанието на средствата за производство. Това противоречие, обаче, изчезва ако нещата се разглеждат от позицията на личното им притежание от работещите с тях, тъй като в развитите страни поне 95% от хората не притежават това, с което си "вадят хляба", така че излиза, че кой именно ги притежава не е от особено значение. При това за благоденствието в обществото е важно не дали има много богати, а да няма много бедни! Последното, обаче, зависи не от политиката, а от икономиката и сплотеността на народа! Което ще рече, че новите (стари) форми на управление и собственост няма изгледи особено да ни помогнат.

  • Най-лошото на лошите идеи е, че в тях има нещо хубаво (поради което те завладяват умовете на хората), така както и най-хубавото при хубавите идеи е, че в тях има нещо лошо (поради което след време е възможна подмяната им с нещо още по-хубаво)!

  • След като "Mundus vult decipi!" (или "Светът иска да бъде лъган!") значи трябва да има социална структура, която да се заеме с това. Та ето как политиците са се появили на арената.

  • Политикът е човек със: високо самомнение, посредствен интелект, и примитивни емоции! Първото му е необходимо за да се кандидатира, второто — за да бъде разбран от народа (средата), и третото — за да прави добро шоу. Дали това ни харесва или не — няма значение, понеже демократичния избор го изисква.

  • Политикът е като ... парче месо, закачено на куката в месарницатавсяка муха може да го наплюе! В този смисъл, лошият политик е този, по когото "мухите" не кацат, а добрият, обикновено, е "най-оплютия"!

  • Политикът е резонатор на гласа народен и затова добрия политик често ... кънти на кухо!


           — — — — —


          ДОБАВКА: УРА, ВЪЗМОЖНО ЛИ Е?*

          (УПРАВЛЕНИЕ НА РАЗУМНАТА АЛТЕРНАТИВА)

      [ * Това е една по-късна добавка (от 2007 г.), където въпросът е разгледан не толкова едностранчиво, но за сметка на това и по-схематично, както и подобава на чернови вариант на проекто-предложение. То, обаче, е напълно реализуемо, ако се обсъди и допълни с нужните детайли. ]

          1. Защо?

     Историята на всички общества е история на противодействие между масите и управниците, или между низовете и върховете, за по-добро и морално, справедливо управление. Това е така понеже управление не може да няма (идеята, че всеки сам ще знае какво да прави е повече от утопична), но и всеки човек има достатъчно добра представа за морал и справедливост, понеже това е нещо вродено и действуващо на базата на сравнението с другите (така че ако някой нарушава дадени морални или правни норми то това почти винаги е не защото той, ако е пълнолетен, разбира се, не знае кое е добро и кое лошо, а защото се надява да остане ненаказан, нещо което, дори и да не му донесе преки изгоди или удоволствия, най-малкото повдига самочувствието му). В резултат на това противодействие се стига до намиране на компромис между желанията на народа и интересите на управниците, които по принцип не би трябвало да са антагонистични, но обикновено са тъкмо такива, и който компромис най-често се свежда до ... залепяне към единия край (понеже златната среда, уви, за нас е недостижима), така че това е или някакво силно централизирано управление, или някаква форма на анархия.
     Е, ако те са крайни, то нито диктатурата (респективно тиранията — въпрос на название) не може да трае дълго (историята дава много примери за това), нито пък анархията (която в крайна сметка се свежда до една или друга форма на изява на народните желания при поне минимална дисциплина, както е при демокрацията). Считаме, че е ясно, че добрите решения трябва да са по-близо до центъра, който е общоприето да наричаме демокрация (макар че идеята на демократичния централизъм не е много по-различна — тя защитаваше /защитава интересите на народа, но без толкова циркаджилък както при западната, а вече и наша, демокрация). Но остава още важният въпрос за морала, който просто е длъжен да присъствува в каквото и да било управление, ала за беда, от времето на Ренесанса, той (т.е. религията) е бил изхвърлен от там — понеже се е оказало, че той (т.е. тя) остарява по-бързо от икономическите отношения в обществото и започва да пречи на управлението (което днес е поставено и на добра научна база). Изхвърлянето на морала от управлението, обаче, не значи, че той не присъствува незримо в съзнанието на хората (спомнете си за абсурдния, но реализиран в САЩ, сух закон наложен от пуританите), неговата сила просто е била малко намалена, докато в днешно време, когато влиянието на църквата вече е доста отслабнало (и, между впрочем заменено с медиите), и особено в страни с общо взето атеистично население (като нашата), се оказва че тепърва трябва да вкарваме морала в управлението (което комунистите и бяха направили, според техните виждания, разбира се).
     Пък и не става въпрос само за морала, а и за интелекта (или просто за народната мъдрост) който може, че и трябва, да се противопоставя на (неизбежните) егоистични интереси на управляващите. В редица западни страни, където хората са достатъчно заможни за да позволят на техния морал да си казва думата ако те заемат управляващи длъжности, или както комунистите казваха, че щяло да бъде когато човек почне да живее за да работи, а не да работи за да живее, и каквото е било правилото векове наред сред потомствената аристокрация (което е и основното оправдание за нейното съществуване), нещата може да вървят по-добре (макар че и в тези случаи нерядко възникват проблеми), но не и в бедни страни като нашата, или сред не много религиозни граждани (пак като при нас).
     А не е и само морала още и защото народът продължава да не бъде представен равномерно, като една статистическа величина, в Парламента. Нито управляващите се избират като добри професионалисти; те са първо видни политици (разбирай въжеиграчи, шарлатани и прочее, най-малкото добри оратори, и тук не става дума само за у нас, а за всяка демократична страна), и чак после, ако някой път това се случи, и добри професионалисти. Нито пък някой се опитва да махне най-после тези явно пристрастни (partial, или защитаващи частни интереси) партийци, което ни кара да мислим, че комунистическото виждане за една партия просто от най-добрите (каймака на обществото, в тяхното виждане) съвсем не е било лишено от основания (човек трябваше да види до каква степен политиците могат да опошлят всяка идея, в случая тази за плурализма, за да повярва, че в комунистическата идея имаше много резон). И това не са разтягания на локуми, понеже, ако се абстрахираме от икономическите проблеми, демокрацията върви добре в тези страни, където и няма големи разлики между различните партии, т.е. там, където народа може да сменя политиците без да променя особено политиката — както мъжът сменя вратовръзката си, която е само декоративен елемент в облеклото, така че, всъщност, може и изобщо да не я сменя.

          2. Как?

     Предвид на това, а и по редица други неспоменати тук явно (но застъпени на други места в тази книга) проблеми, ние считаме, че едно разумно управление (самото Правителство, или Управление, или Парламент, или Върховен Орган), което е съвсем подходящо да бъде наречено на български (а и на руски) УРА, като съкращение от Управление на Разумната Алтернатива, трябва да съдържа следните три елемента, а именно: Палата на Ръководителите (ПР за кратко), Палата на Народа (ПН за кракто), и Палата на Мъдреците (ПМ). Нака се спрем последователно на всяка от тях.

     2.1. Палата на Ръководителите

     Тя, по принцип, е сегашния Парламент или Народно Събрание, и това е причината поради която ние твърдим, че преминаването към такъв демократичен модел (в общи линии това е вид демокрация, само че по-добра от досегашните), може да стане и в днешно време. При това положение, и на първо време, можем да считаме, че партийната система, колкото тя и да е гнила, може като начало да се запази, но после трябва да се изработи някакъв вариант на селекция на добри професионалисти, мениджъри или бизнесмени, които да се избират за определена длъжност (а не защото "фасона" им ни харесва) и от самите тях (а не от цял народ лаици!). Това е най-добре да са 100 души на национално ниво (на местно — според както се реши, но навярно: 5, 7 или 9), и от техните среди да се определят: Министрите, Президента, и другите ръководни длъжности в страната, а останалото болшинство от тях да се разпределя в различни Комисии, както и да участвуват общо в гласуването на важни документи и решения. Докато и ако те са партийци то избора на квотите за всяка партия (броя на хората, или процента им) може да се определя с всенародно гласуване, макар че е по-добре за тази цел да се използува разширения състав на ПМ (или ПН и ПМ, като се вземе средното им значение), което не само ще е много по-бързо, но и ще дава възможност за текущо следене на политическата ориентация в страната (нещо което във всички съвременни Парламенти отсъствува) като такова определение на квотите се провежда, да речем, на всяко полугодие.
     Това съвсем не е някаква фикция, тък като подобна процедура се прилага при избора на Папа (не се избира от всички вярващи, нали?), при избора на съдии за спортни състезания, в Управителните Съвети на различните компании, на партийно ниво в повечето партии (т.е. итеративно, от делегати), и другаде. Така че това е реално и възможно и така трябва да се постъпва ако искаме да се върши работа, а не само да се хвърля прах в очите. Само че това е само една трета от цялото Управление, тактическата му част, и решенията на ПР са предложения, които влизат в сила едва след като се гласуват и в двете останали Палати (които и играят ролята на опозиция), първо (да речем) в ПМ и после в ПН. Парадоксът, когато една и съща група хора, хем предлага, хем приема, тук не може да съществува, и няма основания да се очаква да бъдат приемани неща изгодни само на управляващите в момента, които после, като дойде друго Правителство, ще бъдат отново радикално променяни. Разбира се, в случаите на Решенията на разните Министерства, те влизат в сила веднага след приемането им от хората на ПР (всъщност само от Министрите, но те може да са и повече хора, цяла Комисия), но ПМ и ПН трябва да имат възможност да сезират всяко неудачно решение, ако решат че трябва да го разгледат и го счетат за неправилно.
     С други думи: дотук нищо радикално, само дето опозицията е отделена от управляващите (за да се върши работа и да няма възможност за непрекъснати спречквания), а е и правилно формирана (като други хора, които разглеждат нещата от други позиции, от тези на масите и на интелигенцията, а не на хора, които до вчера са управлявали а днес връзват кусури, или обратното), като е налице и едно допълнително, трето ниво на разделение на функциите. Е, това навярно ще позабави работата на УРА, но пък, ако се замисли човек, номера не е в бързата процедура а в правилната и добре обмислена; а и имаме добри гаранции за това, че решенията ще бъдат добре приети от народа, и няма да са някаква поредна глупост, която всеки що-годе интелигентен човек би могъл веднага да забележи.

     2.2. Палата на Народа

     Тя е това, което Народното Събрание, по същество, би трябвало да бъде — представителна извадка на народа като върховен съдия (а не място за приказки и разтягания на локуми, съдейки по названието "Парламент"). Това е нова структура, но очевидно необходима (така наречения vox populi — разисквахме го в другите Манифести), която е ясно, че трябва да се избира по случаен начин, като ние предлагаме тук също да има 100 души, избирани чрез обикновен случаен избор по ЕГН на по двама от всяка година на раждане от 20 години включително до 70 изключително; също така е необходимо да има и Разширена ПН от 1,000 души (получена по същата процедура), че дори и от 10,000 (ако това се счете за уместно), като всяка година (или половин година) може да се преизбира наново половината от тях, случайно избрани. Тази Палата трябва да има и някакви инициативни права, ако трябва да се постави даден въпрос, който среща съпротивата на ПР, но тя не е тази, която прави законите, тя само ги одобрява или не.
     Вярно е, че на пръв поглед изглежда твърде рисковано да изберем, дето се вика, "сульо и пульо", и да ги оставим да решават съдбините на страната, но тези хора само преценяват дали това, което им се предлага, е добро или лошо за тях, а и точно това правят Съдебните Заседатели, така че не виждаме особени проблеми в случая; в крайна сметка, несигурния човек може да си избере някого за образец (а и нещата минават преди това през ПМ), освен това е нормално да се признае правото на всеки от ПН да се откаже, ако желае, от поста си (тъй като хората тук ги избират без да са се кандидатирали, предполагайки тяхното съгласие). Това че тези хора няма да са професионалисти (т.е. най-вече юристи, ако се съди по реалните Парламенти) и много неща може да потрябва да им се разясняват — е, ами че тъкмо това е и целта на занятието: да се приемат ясни за народа закони, а не да се надхитряваме един друг.

     2.3. Палата на Мъдреците

     Тази Палата (или още на Мъдрите, или на Старейшините, още добродетелните, образците за нас, и прочее) е вече принципиално нов елемент в Управлението, отсъствуващ от всички съвременни Парламенти, при все че не може да се каже, че тя е съвсем неочакван елемент, понеже се базира на идеята за избор отдолу, избор некомпетентен, но не за професионалисти а за хора, които уважаваме, ценим, доверяваме им се. Тук е мястото за истинския демократичен избор, само че не просто за залъгване на масите (с някой нов биберон), а за итеративен избор отдолу, избор на хора не само от върховете (като: видни учени, хора на изкуството, духовни лица, а ако щете и поп-звезди или футболисти, и пр.), но и на такива от прякото ни обкръжение (примерно: съпруг, баща, майка, началник, и др.), като във всеки по-горен кръг избират само вече избраните и само измежду избраните — така както прави и всяка уважаваща себе си партия.
     Най-общо казано това ще рече, че на първата итерация гласуват всички, и не само за един човек, това е твърде упростено, а за пет (или 10) души (не от партии, тук се избират личности) без да се прави разлика за приоритет между тях, като за всеки (по ЕГН, и с компютър, очевидно) се събират гласовете на гласувалите за него, после този списък (за цялата страна на национално ниво, но днешните компютри няма да се затруднят с това) се ранжира в намаляващ ред на получените гласове, и се отделя началото му, да речем като 5 до 10 пъти (както се реши за всяка итерация) по-малко хора от началото на итерацията. Тази процедура се прилага и за следващите итерации, само дето (освен че гласуват само тези от намаления списък — един вид делегати) при броенето на гласовете за всеки се прибавя не по единица за всеки гласувал за него, а броя на гласовете, които последния вече е получил (т.е. теглото на гласа). Освен това на последната итерация, когато останат 1,000 души (или 1,200, с малка резерва), е необходимо тези хора да се съберат лице в лице на едно място (да речем в някой курорт) за да се опознаят доколкото е възможно, който процес трябва да трае поне седмица. Така накрая се избира ПМ пак от 100 души, както и Разширена ПМ от 1,000 души. Този избор също може да се провежда всяка година, по Интернет, или от специални терминали, и той е явен, понеже няма смисъл да се пази в тайна щом не избираме големи началници, а само хора, които ценим и уважаваме.
     Та това са нашите Мъдреци или Старейшини, хора на чийто, не само интелект, но и морал ние залагаме. Е, вярно е, че изглежда странно да се учим на ум и разум, или морал, от поп-звезди, манекенки, или футболисти, но, смешно или не, такива хора, действително, твърде често са образци за подражание за мнозина (а и това ще придава известна "свежест" на състава, така да се каже). Но дори и хората от ПМ няма да управляват (ние не сме привърженици на Платоновата идея, че страната трябва да се управлява от философи — ако не за друго, то поне защото народа, нито ще ги избере, нито ще ги разбере; а и поп-звезди, да речем, сигурно не е редно наистина да ни управляват). Тези хора, обаче, са стратезите, които трябва да могат да кажат какво да се прави, какви са проблемите, по какви въпроси да работи ПР, както и дали последните са си свършили добре работата. Това е Палатата, в която може и трябва да има дискусии, която може (и е желателно) да се следи от публиката, а не останалите две Палати, и в нея единствено човек може да се гордее ако бъде избран, не и в ПР (където просто пада работа), а още по-малко в ПН (които са, един вид, "кибиците"). Тази Палата трябва да има, наред с утвърждаването или не на законите и другите важни документи, също и основни инициативни функции; тя е по същество и опозицията, но една разумна опозиция, упражняваща градивна, а не деструктивна критика (според правилото, че щом нещо не е от нас, то непременно е лошо).

          3. Дали?

     Ами, в общи линии, това е идеята на УРА, но дали тя не е поредната утопия? Дали не е добра само на теория, а на практика да се окаже по-лоша от традиционната демокрацията (макар че, ако гледаме българската демокрация, то по-лошо нещо от нея май не може да има — след като дори и при тоталитаризма беше значително по-добре, поне по жизнен стандант за народа —, но ние говорим за демокрацията изобщо, така че да не се отдаваме на емоциите си)? Е, надали ще е по-лоша, поне a priori погледнато. Защото работата на ПР уж ще е малко по-неефективна (поради засиления контрол от страна на ПМ и ПН), но тя, въпреки всичко, може да се окаже и по-ефективна, понеже при отделена от "Говорилнята" опозиция, управляващите просто няма да има с кого да се карат и ще трябва да си вършат работата; а и те ще бъдат не само амбициозни оратори (и достатъчно богати за да се кандидатират, или поне подкрепяни от богати и, респективно, със съмнителен произход на богатството, среди), а истински професионалисти в управлението (доколкото изобщо може да се въведат точни критерии там където дейността не е само рутинна а е по-скоро изкуство).
     После, ПН очевидно ще бъде наистина представителна извадка на населението, едно Народно Събрание; после, ПМ задължително ще внесе малко морал и разум в управлението (т.е. изключено е да се случат само глупаци в Парламента, както май и се случва у нас понякога, а?). А и противодействието между три сили, не толкова като християнската Света Троица, колкото в духа на древната източна философия застъпена чрез боговете: Вишну (Вършителя, поддръжката, или тактиката за нас, ПР), Брама (бога, който кара нещата да бръмчат, Създателя, или стратега за нас, ПМ), и Шива (Разрушителя, този който ще ни ... нашиба с някоя пръчка ако не слушаме, в известен смисъл аналог на народа или ПН в случая, който е способен да разруши всичко създадено от управниците или мъдреците), е за предпочитане пред две Камери, още повече пред нашия еднокамерен Парламент; така диалектическите противоречия могат по-добре да се разгърнат! Освен това избора в отделните Палати трябва да се разминава по време, и ако в ПР той е за четири (или три, или дори две) години, то ПН може да се обновява наполовина поне веднъж годишно, а ПМ може да се избира на една или две години, Президента може да се избира половин година след идване на власт на новата ПР, и прочее.
     И още нещо по въпроса за морала: той става лош не защото е лошо е да има морал в управлението (това е задължително изискване и ние много добре виждаме че без морал до никъде не я докарахме), ами когато само една избрана група има правото да поучава, когато само една истина е добра, само една религия е приета и официална — защото тогава идва стагнацията, при която морала тъпче на място, докато вижданията на хората се променят. Но при управлението на УРА това никога не може да стане, понеже ние избираме силни личности или образци за подражание, към половината от които са известни и успели в живота, така че те, очевидно, имат свои лични виждания, а не общоприети предразсъдъци, и те са най-различни хора, и по професии, и по склонности, не са обединени в никакви партии, нито имат някакви общи платформи (освен това на което казваме мъдрост и добродетел). Така че при тях никога не може да има една единствена вяра, и, следователно, не може да има и застой; те могат да формират само това, което е редно да се нарече сечение на всички религии (вери, истини, и прочее), и което, ако успее да се формира, то и ... ами, слава Богу! Понеже това е най-трудното нещо в социалния живот на дадена общност — постигането на единно виждане по основните житейски въпроси, при толериране на различните желания на всички отделни групи и прослойки. Търсейки единно виждане там където всеки, както се казва, дърпа чергата към себе си, може да се стигне до един морален минимум, който да важи за всички, да е ясен на всички, и да е зачитан от всички!
     Е, вярно е, че в днешния глобален свят радикални промени в социалната област трудно могат да се въведат в една отделна страна, още по-малко в такава с численост на населението едва ... едно про миля от световното, но, както знаете, една верига се къса в най-слабото си звено, така че не е изключено на нас да се падне честта да проведем този важен експеримент (да речем, първоначално на местно ниво, в един град или област). В крайна сметка, напоследък доста се говори за гражданско общество, но то никъде не работи достатъчно добре, ако го има, така че това може да бъде нашия, български вариант. Защото ако той не се приложи у нас ще трябва да се надяваме това да стане, да речем, на Аляска, или при племето Мумбо-Юмбо, или ... на Луната. Във всеки случай, когато едно нещо е необходимо, то рано или късно става, или, както е казал шопа, "Онò, шо си требе, онò си го сàка", и единствената причина (според нас) поради която това може и да не стане (поне в скоро време) е, че идеята на УРА е съвсем ... разумна.
     Но пък, помислете: не е ли по-добре да кажем УРА, отколкото после да се "кòсим", че не сме приели една идея просто защото тя се е оказала по-разумна от нас?


           — — — — —


          К Р А Й



 


Сконвертировано и опубликовано на http://SamoLit.com/

Рейтинг@Mail.ru