И Т А З Д О Б Р А !( П У Б Л И Ц И С Т И К А )Христо МИРСКИ, 2001 ...— — — — —
— — — — — ЗА ВЕСТНИЦИ Съдържание на тази част 1. Истината за България 2. За пазара и за българина 3. Петилетка на разрухата 4. Желаете ли да губите 13-тата си пенсия? 5. Време за равносметка 6. За избора и демоса 7. Реквием за една коалиция 8. Още нещо за демокрацията 9. Какво объркахме с Валутния Борд? 10. Що е то конвергенция? 11. Защо се "издъни" социализма? 12. Къде сме ние? 13. Прогноза за лето 1999-то 14. Може ли българина да плаща 50% данъци? 15. Размисли в навечерието на "празника" 16. За демокрацията и мелиорацията 17. За демократичния феномен 18. Крачка напред, две назад 19. Отново остър завой 20. Боже, какво ядем! 21. Защо петлите кукуригат сутрин? 22. Има ли глобално затопляне? 23. Фаталната 2013 година в България 24. Защо гласуваме, като ... не гласуваме? 25. За фашизма от позициите на здравия разум 26. За социалното министерство в България 27. ... нови за вестници [ Материалите следват последователно но в различни книжки, както е казано в забележката в началото на книгата. ] — — — РЕКВИЕМ ЗА ЕДНА КОАЛИЦИЯ Когато някой реши да си строи нова къща, или да събаря старата си, той, обикновено, събира свои приятели (и съмишленици) и прави коалиция, казано по научному. След като построи или събори къщата, той може да си пие питието с приятелите си, или пък да направи нова коалиция (за строеж или събаряне на вила, например), но старата коалиция, така или иначе, вече не съществува. Така е било от време оно, така е, и така ще бъде! Иначе, коалиция, която се задържа твърде дълго монолитна, заприличва на капризен старец, за когото всички се молят Господ да го прибере по-бързо при себе си (както беше с добре познатия ни от близкото минало Отечествен Фронт). С други думи, единственото развитие, което една коалиция може да претърпи, е нейното разпадане! Дали това ни харесва, или не, няма никакво значение, защото такъв е живота! А единственото нещо, което се казва за някого, който си отива от живота, е само хубавото. Така че нека забравим лошото и си спомним само хубавото за небезизвестната политическа коалиция, наречена СДС, защото тя направи много хубави неща за България. Първото нещо, за което трябва да се благодари на СДС е, че тя помогна на закъсалата и закостеняла БКП от времето на "бай Тошо" да се промени в една модерна лява партия, нещо което без помощ отвън беше много трудно и направо непосилно за БКП. Основното предимство на многопартийността е, че тя не смекчава критиката на опозицията, а СДС беше силна и млада опозиция: толкова силна, че да вземе властта, и толкова млада, че да ... не може да я удържи! Точно такава безкомпромисна опозиция беше необходима на БСП за нейната реформация в началния момент. След това трябва да изразим благодарност на СДС за това, че тя, наистина, е коалиция, и като така започна много скоро (дори преди още да дойде на власт) да се разпада. Тя и сега също не желае да става партия и продължава да се разпада, като по този начин най-безболезнено отървава България от безполезния двуполюсен модел като просто оставя само единия полюс и група модерни опозиционни партии, за да го уравновесяват! СДС е модерна опозиция, нещо повече, тя винаги е опозиция на всичко ляво, независимо дали това е хубаво или лошо за страната в момента, и в същото време е достатъчно слаба за да промени нещо, което е хубаво. В този смисъл СДС е идеалната опозиция и, когато в скоро време тя спадне до петнадесетина процента от мандатите, е възможно да се наложи да бъдат взети някакви мерки за нейното консервиране и запазване за бъдещето! На трето място, но то като че ли е най-същественото, трябва да благодарим на СДС за това, че тя помогна на много хора да оценят предимствата на лявата идея и да разберат, че социализма, наистина, е единственото бъдеще на човечеството! Но не социализма от фашистки или от комунистически тип, а именно социалдемократическия социализъм като най-добрия, поне засега, вариант на компромис между аморалния капитализъм и утопичния комунизъм. Това съзряване на българския народ можеше да се постигне по два начина: или като се разреши масова емиграция, която след време неизбежно да покаже на емигриралите, че известната поговорка "имаш крава — пиеш мляко, нямаш крава — гледаш" не е справедлива за бедния български народ (така както не е справедлива и за сумата по-богати народи по света); или като се опита да установи у нас грубия капитализъм от началото на века, та да може целия български народ в съкратени срокове да се убеди в това. СДС направи дори двете неща! В този смисъл СДС предвидливо си "изкопа гроба", в който, обаче, тя ще заеме почетно място в нашия политически живот. Най-сетне, СДС даде основния тласък за установяване на многопартийността и демокрацията у нас, условия, в които най-добре се открояват предимствата на реалния социализъм, постигнат в редица западни демократични страни! Никоя друга политическа сила освен СДС нямаше необходимото влияние за да покаже, че само идеите (например, за демокрация, многопартийност, законност, свобода, и прочее) не са достатъчни, поради което често се казва, че: пътя към ада на всяка крачка е осеян с благи намерения! Във всеки случай, освен добрата идея, трябва и умела партия, която да я реализира, иначе се получава, че свободата, например, се изразява основно в свобода на порнографията и престъпността. С други думи, осъзнаването на необходимата свобода, като балансирана среда, стана възможно само благодарение на негативния пример на реализацията на (иначе хубавата) синя идея. Затова да свалим шапки и да преклоним глави пред подвига и саможертвата на СДС, господа и другари. Амин! 1996 ? П.П. Както всяка политически ангажирана творба и това разглеждане е неизбежно пристрастно, но в общи линии то е вярно и показателно за това, че всяка монетка си има две страни. Отбелязаните тенденции продължават да съществуват. А има и един куриозен момент за мислещите хора (макар че народа като цяло не е такъв), а именно: при все че СДС-арите са също идеалисти, те нямат идея, защото никой не отрича днес принципите на демокрацията (а конкретната им реализация), нито закостенялостта на старите комунисти, и прочее, така че като премине новостта на движението им дори и "лудите-млади" вече се поотказват от тях. Разбира се, може да се постави и дуалния въпрос, особено след изминалото Жан-Виденово-време, но истината в неговия случай е, че той се опита, доколкото можа, да задържи девалвацията на лева с наши средства и до голяма степен успя, защото всички, които имаха някакви влогове във фалиралите (а, може би по-точно, фалираНите) банки си получиха парите и, ако не бяха зимните маршове на СДС-арите ненавременния Борд щеше да ни се размине. Е, вярно е, че (под СДС-арското влияние) и БСП не можаха да уцелят приличната средна възраст за политиците си, защото "Жанчо" си беше един комсомолец. И други "трески за дялане". Но освен това реквиеми за БКП (респ. БСП) вече има много, така че това не е интересна тема. За сметка на това авторът има нещо като апологетика на комунизма като една нова атеистична религия, но това е в отделна брошура. Прочее, ако човек вземе да си коментира всичките стари мисли, то няма да му се види края, така че да приключим с това. 2001 — — — ОЩЕ НЕЩО ЗА ДЕМОКРАЦИЯТА Демокрацията е максимално неефективната форма на управление и това би трябвало да е ясно на всеки, който си е задавал този въпрос, докато на другия полюс — най-ефективното управление — очевидно е едноличната власт. Колкото и да не ни се иска да приемем едно такова твърдение, то е било известно на хората още от дълбока древност и това е най-важното основание, оправдаващо съществуването на всички: тирании, деспотични управления, абсолютни монархии, и различни диктатури (като въпросът не е в това дали автора или някой друг ги оправдава, а защо те са съществували и съществуват). Това че демокрацията е максимално неефективна форма на управление на една държава, разбира се, изобщо не означава, че тя е нещо лошо, защото всяко нещо трябва да съответствува на времето и мястото си, и да се прилага в нужната степен! Иначе всичко изглежда твърде наивно и детински. Та, ако демокрацията беше толкова хубаво нещо и нямаше никакви недостатъци, то за 25 века от нейното установяване в Древна Гърция (от тирана Пизистрат, според историците), днес нямаше да има нито една страна, където тя да не е единствената и безспорна форма на управление, защото хората, дори и да са неуки, никога не бягат от интереса си. Ако погледнем само малко по-внимателно на съвременните демокрации, ще видим, че в тях присъстват елементи както на демокрация (Парламент, или Говорилня на български), така и на диктатура (Монарх или Президент). Точно тези диктаторски елементи в демокрацията дават възможност на съвременните демокрации да съществуват в продължение на няколко века и да не се взаимоизключват нито със силната Президентска институция, нито с Монархията. Докато в Древна Гърция, в зората на демокрацията, просто са се редували 5—10 години на демократично управление с толкова, че и повече, години на тирания. С други думи тънкостта е в компромиса между двете крайности. И ако един човек или народ не може да намери нужната степен на компромис, то тя ... пак се установява, само че във времето, т.е. чрез трептенето между двата края! Историята на всеки един народ, в една или друга степен, показва, че еднолична власт се е установявала тогава, когато народа е бил значително застрашен, било то от външни врагове, било от размирици, било от природни бедствия, а през изтичащия век и поради глобални икономически проблеми застрашаващи нацията — накратко: тогава, когато е трябвало народа да бъде сплотен и да преследва някаква жизнено важна цел. Тогава, когато няма някаква основна цел, или, казано по друг начин, когато основната цел е просто да се живее хубаво, тогава се е установявала някаква форма на демокрация, или най-малкото на либерално управление. Точно в такива случаи демокрацията е била и си остава за предпочитане, защото наред с редица свободи за личността, тя дава и повече атракции за народа. Така е не само у нас сега, така е и във всяка друга демократична страна където поредния избор е нов шанс за народа да прави различни залагания на политиците, така както става на конните надбягвания. В крайна сметка, отдавна е известно, че, както казват англичаните, народа иска bread and circuses (което се превежда неудачно, според автора, като "хляб и зрелища"). А щом народът иска "циркове" защо да не му се предложат? Да, ама ако има хляб! "А хлябът е малко, а хлябът не стига, деца", е казал поетът във време много напомнящо днешното. А когато хлябът не стига се появява жизнено важна цел за нацията, целта да се оцелее, като си задържим стандарта на живот поне от времето на "тато", макар и той да е бил много по-нисък от този в "нормалните" демокрации. И когато има важна цел народът не може да търпи неефективна форма на управление. Западните Парламенти могат да си позволят да разглеждат и въпроси като това, примерно, дали могат хомосексуалисти да сключват граждански брак или не, но при нас такива дебати сега са ненужни (не защото нямаме хомосексуалисти, разбира се). Казано по-ясно: в тежки за нацията моменти трябва да се засилят диктаторските елементи в управлението. Това може да се постигне легално: или като се изберат едноцветни Парламент и Президент (в тези избори ние не "рачихме" да минем изцяло наляво, но, дето се вика, що е време — наше е, така че може сравнително скоро да отидем пък изцяло отдясно), или като се засили властта на Президента (нещо, което винаги може, и изглежда трябва, да се направи, макар и да изисква промени в Конституцията). Някои от западните коментатори твърдят, че ние сме първата от екс-комунистическите страни завършили вече първото лъкатушно движение и преминали към втория период (т.е. те приемат за дадено, че ние се движим като затихващо махало, което е един модел доста близък до действителността, макар у нас тази теза да не се приема с особен възторг, нито от политиците, нито от народа, но изглежда, че отдалеч по-добре се вижда), само дето много бързото собствено колебание е характеристика за голяма лабилност на системата* (казано на технически език) или на маниакално-депресивна психоза (казано на медицински език), или на безизходица (казано по нашенски). [ * Този въпрос е добре развит от автора в "За завоя на ляво (импулсна политология)". ] Шопа си има един много мъдър лаф: "онò, шо си требе, онò си го сàка". Не бих искал да пророкувам, но ако не успеем да постигнем едно силно, сплотено и ефективно управление в кризисния момент, в който сме сега (независимо дали го наричаме криза или катастрофа), то ... ами, пак ще го постигнем, но по някой по-бурен начин. А тъй като: какъвто демоса, такава и -крацията, то никой няма да ни е виновен! 11.1996 — — — КАКВО ОБЪРКАХМЕ С ВАЛУТНИЯ БОРД?* [ * Публикувано практически изцяло (без илюстрация) на 8 стр. на в. "Континент" от 07.10.1998 (с леко варирано заглавие, но в същия дух). ] [ Идея за илюстрация: един язовир с висока стена, на която с едри букви пише "язовир Валутен Борд", и в който отгоре плуват най-различни български левове в банкноти от 1, 2, 5, 10, че и 50 хиляди, а отдолу изтича тънко поточе с банкноти от по 5, 10, 20 и 50 немски марки, може и някоя монетка. ] 1. Ако трябваше да имаме Валутен Борд, то ние избрахме най-неподходящия момент за това, като всяко друго време, било то по-рано, било то по-късно, би било значително по-изгодно за нас! Ако бяхме въвели Борда 12 месеца по-рано, например, то нашият лев щеше да струва 12 пъти повече, отколкото струва сега, като аналогична щеше да е ситуацията и няколко години по-рано. Ако пък го бяхме въвели сега, то един лев щеше да струва около 1300 лв, защото толкова е реалната му цена днес, ако вземем за база цените от времето на "бай Тошо", когато един лев беше равен на един щатски долар (не според официалната му цена, а чрез някаква потребителска кошница, както си му е реда), и ги умножим по този курс. При цена 1,750 лв за един щатски долар според тази база цената на овчето сирене сега би трябвало да бъде 6,300 лв, на хубавия кашкавал, маслото или месото — към 10,000 лв, на захарта — към 1,700 лв, на белия хляб — 700 лв, на яйцата — 230 лв, и така нататък, а те са по-ниски! Това че има някои изключения се обяснява по различни начини и не опровергава тезата за правилното съотношение на цените на основните хранителни стоки при тоталитаризма (към което ние, така или иначе, сега се стремим), с поправка за някои силно дотирани по-рано отрасли, като транспорта. Олиото в момента е точно толкова, колкото би трябвало да бъде, но това е в следствие на реколтата на слънчогледа и то ще спадне през зимата до към 1,500 лв; кравето сирене сега е близко до нужната му цена от 4,500 лв, но то беше спаднало доста и ще спадне пак до към 3,500 лв; шише ракия от 750 гр трябва да е 7,300 лв, а кутия "Арда" филтър — 1,000 лв (и те ще станат пак толкова), но сега народа ни е толкова беден, че властващите просто се боят да вдигат цените на акцизните стоки (както е във всички западни страни), и се стига дори до такива аномалии, че човек може да купи литър наливна ракия за 1,000 лв, а литър прясно мляко "Верея" — за 950. Цените в момента на основните хранителни стоки са доста по-ниски защото Борда, фиксирайки заплатите, не позволява на цените да растат (понеже при пазарната икономика цените на стоките са определят от купувачите, а не от продавачите, както си мисли почти всеки българин), но в това няма нищо хубаво за нашата икономика и, освен това, следва неминуемия извод, че в близките 1-2 години те ще трябва само да се покачват, в което пък няма нищо хубаво за народа! Ниските цени на стоките препятствуват родното ни производство, което и без това "крета" едва-едва по сравнение с годините на застоя. Преди Борда сумата хранителни стоки родно производство се изнасяха навън поради глад за валута от страна на фирмите, но сега те нямат никакъв интерес да правят това (на дъмпингови цени, разбира се, защото нашите предишни пазари "отидоха на кино" откакто тръгнахме по пътя на демокрацията, а пък за завоюване на нови, в условията на жестоката конкуренция на другите развити страни, че дори и на бившите ни колеги по съдба като Чехия, Унгария, Словения, Прибалтиката и прочее, с които сега ни се налага да се сравняваме, просто не ни стигат силите). С неизбежното бавно повишаване на заплатите ще трябва да минат поне десетина години, докато стигнем отново до положението от края на тоталитаризма, а какво ще произвеждаме дотогава — не е много ясно. Нашият търговски баланс на книга излиза добър, но на това може да вярва само човек, който не е живял поне шест месеца в България за да разбере, че ние сме факири в докарването на сметките, защото е ясно, че не произвеждаме нищо сериозно, а почти цялата ни битова техника е вносна, което ще рече, че я купуваме. Очакваният приход на външни капитали (защото при тази беднотия всичко у нас е доста евтино и може да бъде лесно закупено от богати западни фирми) не настъпва нещо, че дори и туризма, на който много се надявахме (и от който доста печелехме при тоталитаризма) тази година е много зле — явно чужденците предпочитат по-спокойните и "умерено бедни" страни. Така или иначе, ние сега сме на второ място по беднотия от бившите ни социалистически съседки след Албания (което, може би, е правилно защото и името на нашата страна започва с втората буква на азбуката?). Получи се така, че Бордът само фиксира беднотията ни, защото преди него ние тъкмо бяхме започнали да си възстановяваме цената на лева и бяхме постигнали невъзможното, като дори победихме долара два пъти, и имаше всички основания да се очаква и още малко да му свалим курса (както и се опитваме сега посредством дефлацията на лева), но уви, това вече никога няма да ни се отдаде. Неволно ми идва наум един виц от преди две-три години за едно запитване до радио Ереван: "Абе, какво става с българите, стигнаха ли вече дъното?", на което те отговарят "Аха, стигнаха го, стигнаха.", а после пак ги питат "Е, добре де, а сега какво правят?" — "Ами, копаят надолу!", бил отговора им. Благодарение на Борда ние, най-после, спряхме да копаем надолу, на за сметка на това пък затънахме в тинята! Нашата валутна криза от преди това си беше един естествен процес на търсене на твърдо покритие за несигурния лев и тя си премина от само себе си когато парите взеха да се похарчват (нещо като младежките пъпки, които, колкото и да ги мажеш с разни мехлеми, нищо не помага, но после идва време и те сами си изчезват). Смело може да се твърди, че сега и без Борд долара щеше да бъде, или по-евтин, или поне по-добре съизмерен със заплатите ни. Във всеки случай ние още имаме минимална заплата под 30 щ.д., което е, може би, равнището на Руанда. Ако нашите политици не бяха поставили пак, по стар навик, политиката над икономиката и бяха измислили нещо по-разумно от зимни маршове по улиците, за да предизвикат поредния скок на долара (защото цената на една валута при пазарни условия се определя, преди всичко, от доверието, което може да се има на страната, а това ще рече от стабилния политически климат в нея, който пък зависи, най-малкото, от изкарването на изборните мандати до край), то долара щеше да стигне до едно ниво от около 1,000 - 1,200 лв и щеше да спре да расте повече, предвид на факта, че хората нямаха повече пари за да го купуват, и сега, може би, щяхме да изплуваме малко по малко на повърхността (т.е. до тоталитарното ниво на жизнен стандарт), докато с Борда ние сме така здраво закотвени към дъното, че няма измъкване. 2. Ако трябваше по груб начин да спрем девалвацията на лева, то и сами можехме да си направим валутен борд, който да доведе до ограничаване и премахване на пазара на лева (защото това именно направи Борда!) и до фиксирането му на някакво разумно ниско ниво. Тъй като на глада очите са големи, то някаква твърда валута би трябвало да се даде на народа, но едно малко количество от нея би успокоило достатъчно хората, защото тя им трябва само като средство за спестяване, а при тази беднотия трудно някой би могъл да спестява повече от 20-тина процента от доходите си. Едно просто предложение е следното: всички заплати, пенсии и други парични помощи да се изплащат частично във валута, като тази част е, да кажем, 1/3 от сумата (в краен случай 1/4). Такава сума би могло да намери всяко по-прилично предприятие, тъй като фонд работна заплата обикновено е около 5 до 10% от общите разходи, така че става дума цифром и словом за 2-3% във валута. Малко по-сложно би било положението с пенсиите, които не са малко перо, но там биха могли да се потърсят някакви заеми, или други помощи, или дори да се издават някакви сертификати, като държавните ценни книжа, за кръгли суми от по 100 монетни единици, например (ако частта е по-малка, то тя да се натрупва), а тяхното реално плащане да стане след две—три години. Валутата би могла да бъде по избор на лицето и да може да се променя на шест месеца, а на когото не му стигат стотинките за да си купи хляб или мляко, би могъл да я препродава на когото си иска, и така за 3-4 месеца щеше да настъпи пълно затишие на валутния пазар (с някакви-си 10—20% годишна инфлация на лева, което е нормално за нашата болна икономика), както и спокойствие сред 90% от населението. Ако въпреки това нещата не се стабилизират то би могло да се прибегне и до някакво разумно блокиране на валутните влогове на гражданите, примерно по следната схема: свободни за опериране са всички влогове до 250 щ.д. (или съответен еквивалент в друга валута), от влогове с размер до 1,500 щ.д. могат да се теглят ежемесечно до 50 щ.д. (като не е задължително това да става всеки месец, и ако някой не е ходил четири месеца, то на петия може да изтегли направо 250 долара — за да си купи телевизор, да речем), а по-големите влогове могат да се теглят на транжове от по 1/10 от размера на влога през три месеца. Естествено трябва да се допускат изключения за спешно лечение. Това не е нещо нечувано по света и неговата социална цена би била по-ниска от нашата "система" на седемкратна годишна инфлация и два- до три-кратна компенсация от банковия лихвен процент. 3. Валутният Борд изобщо не разреши основния ни проблем за подобряване жизненото равнище на населението, защото не повиши заплатите на трудещите се (а дори напротив — замрази ги), нито пък създаде условия за интензифициране на родната ни промишленост (защото не прие никакви протекционистични мерки за пазарна защита на българските стоки — високи вносни мита на чуждите стоки, например), нито пък намали външния ни дълг (а дори напротив — фиксирайки един по-лош от реалния курс на лева, всъщност, увеличи дълга, защото той се изработва у нас, т.е. в левове, а се изплаща навън, т.е. във валута), че дори и не успокои хората успели да запазят някоя пара за "черни" дни (защото при тази символична лихва и неизбежното постепенно повишение на заплатите и на цените, които ги следват, се оказва, че спестяванията продължават да се топят — бавно, но сигурно)! То, ако се замисли човек, Бордът и не си е поставял за задача да разреши нито един от тези въпроси (защото и не може!), а просто да натрупа актив за една от политическите сили, която да се прикрие зад факта на стабилизиране цената на лева. Но такова твърдо фиксиране на цената на една валута е пряко нарушение на пазарния механизъм (а ние уж твърдим, че пазара винаги е хубаво нещо), пък и при "бай Тошо" също имаше постоянна цена на лева (а сега твърдим, че тогавашното положение било лошо). Единственото хубаво нещо, което Бордът направи, е че той създаде една стабилна среда за добра счетоводна отчетност и поддържане на постоянни цени в национална валута. Но пък и кой е казал, че счетоводството трябва да се извършва в националната ни валута, след като основния принцип при създаването на Европейската икономическа общност е именно единното счетоводство в екюта (а от 1 януари 1999 година в 11 страни ще се оперира официално в евро единици)? Това ни най-малко не накърнява националните интереси на страните от общността, нито изисква реалното съществуване на такива банкноти в обръщение на вътрешния пазар във всяка от страните, като тяхното печатане и използуване се планира чак за 2002 година. Счетоводството можеше да се води в която и да е от твърдите валути като всички сметки се обръщат от левове в такава валута (което все едно се прави при валутните операции на фирмите, само че в обратна посока). Цените на стоките можеха да се актуализират според курса за деня или да се пишат в екюта, например, и да се преизчисляват в момента на покупката, ако курса е много нестабилен, така както се процедира негласно в сумата фирми от към 1991 година насам, само дето те използуват най-често долари. Заплатите също трябваше да се определят в някаква твърда валута, а да се изплащат в националната, според усреднен курс за предишния месец. Подобна ситуация ние сме имали в нашата история, като наскоро след Освобождението ни от турско робство сме били привързани към френския франк (и първите пощенски марки са били в сантими, а не в стотинки), и това е продължавало успешно доста години. А и каква беше нашата валута при тоталитаризма, ако не привързана към рублата, като курса ù се различаваше само с една-две стотинки? Цялата "тънкост", очевидно, е в това да се привържем към силна валута, а не към слаба (и когато рублата "отслабна" ние се вързахме неофициално към долара (както и руснаците, между впрочем). Само че нашите политици имаха криворазбрано чувство за национално достойнство и си мислеха, че то се изразява в опериране с български левове (и това гласи чл.4 от закона за счетоводството). А докато си мислеха така, гордият български лев взе, че "издребня" до размерите на една ... въшка (ако приемем, че един средно голям лъв е дълъг около 1.80 м, или 1,800 мм, от главата до опашката, без да му я опъваме — но то и не е за препоръчване да дърпаме опашката на лъва —, а пък една въшка е около 1 мм, или 1,800 пъти по-малка). Така че ако има нещо, което да е накърнило нашето национално достойнство, това е издребняването на лева, а не официалната валута в счетоводството. 4. Дори и да сме "оплескали работата" с Валутния Борд, то ще я объркаме още повече, ако сега се откажем от него, защото при неразумен преход между две нива момента на прехода се оказва по-лош от което и да е от двете нива! Под "неразумен" тук се разбира не по експонента, т.е не плавен., а с присъствие на силни синусоидални, т.е. вълнообразни, колебания, които надскачат новото ниво от двете му страни, а нашия преход към демокрация се оказа точно такъв и съпроводен със силни и бързи промени, ту наляво, ту надясно, които по-скоро наподобяват старческия тремор на мускулите, отколкото разумната регулация от една централна нервна система. В крайна сметка, с всичко се свиква, та какво ни пречи да свикнем и с един Валутен Борд (пък и какво друго ни остава, освен да свикнем с него?), а след 5-6 години нещата може и да се подобрят. Лошото е, че го направихме по един доста некадърен начин и в най-неподходящия момент заради политическия актив, а не от гледна точка на националните ни интереси. Но пък и това си има своите предимства (както бил казал един шотландец след като му изгоряла къщата — защото и жена му изгоряла заедно с нея), тъй като ние най-после осъзнахме нашата беднотия (след като я фиксирахме за дълго време), а осъзнаването на собствените недостатъци и проблеми е основната предпоставка за тяхното оправяне. Да се надяваме, че ще успеем да поумнеем още малко, та да ги оправим. 09.1998 — — — ЩО Е ТО КОНВЕРГЕНЦИЯ?* (или за разликата между социалния капитализъм и капиталистическия социализъм) [ * Публикувано почти непроменено на 8 стр. на в. "Континент" от 16.11.1998. ] Буквално преведено "конвергенция" означава сливане на две тенденции в една, или на два пътя в един — нещо като събирането на две успоредни прави в безкрайността. Теорията за конвергенцията на капитализма и социализма бе доста нашумяла преди 20-тина, че и повече, години, но тогава тя беше върло отричана от комунистите като реакционна. Не че човек не може да ги разбере, защото тогава основополагащо твърдение на марксизма-ленинизма беше тезата, че социализма е качествено ново стъпало в еволюцията на обществото и, като така, ако едно стъпало вземе да се слее с предишното, то ще излезе, че стъпала изобщо няма и, което е по-лошо, че социализма може да се "изпързаля" надолу към капитализма. От висотата на изминалите почти 10-тина години на преход към демокрация е очевидно, че нашия социализъм определено се "търкулна" надолу към капитализма. И това е лесно обяснимо, защото социализма, или комунизма (както и фашизма), са просто разновидности на капиталистическата форма на икономическа организация на обществото и, при все че различия има, то те не са отделни стъпала, а по-скоро страни (повече или по-малко леви) на едно и също стъпало. Сега това не буди съмнение в никого, но все пак си струва да се спрем на някои по-важни моменти на тази конвергенция, която във всяка от "бившите" протича по своеобразен начин. Първата особеност, която бие на очи, е почти мигновената скорост на нашето конвергиране към Запада, така че ние просто се залепихме към капитализма, и то така здраво, че се налага развитите капиталистически страни направо да се чудят как да се отлепят от нас! Изминаха едва 4-5 години от събарянето на Берлинската стена и вече се наложи издигането на Шенгенската, която, макар и да не е иззидана от тухли или бетон, е не по-малко здрава от предишната. Което ще рече, че се натрапва въпроса: дали Берлинската стена пазеше повече Изтока от Запада, отколкото обратното? Аналогична беше ситуацията и с "масовото преплуване" на Адриатиката, както и с "регатите" Куба - Майами Бийч. От формална гледна точка, това не беше чиста конвергенция, а една изродена нейна форма, при която едната права просто се счупи по посока на другата. Нещо подобно можеше да се очаква поради по-мощната "гравитация" на развитите западни икономики, но реалните мащаби надхвърлиха прогнозите и на самия Запад. Друг характерен момент, особено за нашата страна, беше връщането назад във времето към периода на грубия или зелен капитализъм от началото на века. Вярно е, че за да има капитализъм трябва да има капитали, т.е. много пари събрани в малко ръце, а тъй като никой доброволно не желаеше да си дава тоталитарните спестявания (защото, макар и "мижави", но други спестявания у нас нямаше), то те трябваше да бъдат отнети от "по-способните" по редица, къде законни, къде незаконни, начини. Вярно е също, че не можеш да си построиш нова къща, ако не събориш старата, само че ние доста дълго време "живеем на палатки". Съвсем ясно е, поне от примера на някои от другите "бивши", че би могло да конвергираме по-плавно и без да се връщаме назад във времето — както по жизнен стандарт, така и по моралните ценности, които имахме по-рано — но ние от много партизанлък, бабаитлък, курназлък, шашмалък, и прочее, не го направихме. Не че не бяхме чували, че капитализма е като мушмулата и докато е зелен не става за ядене, но изглежда просто ни беше малко акъла, от което пък следва, че сега трябва поне да ни е здрав гърба, иначе никакъв "келепир" няма да видим. Нашата изродена конвергенция, обаче, не означава, че Запада е стоял със скръстени ръце докато съществуваше бившия Социалистически лагер. Тогава когато нашето сближаване със Запада бе затормозено от тоталитарното ни управление в развитите капиталистически страни нямаше никакви пречки за постепенно конвергиране към социалистическите идеи. И Запада конвергира, само че по-плавно и умерено, което ще рече и по-разумно! Та какво са различните социалдемократически западни течения през последния поне половин век, освен опити (и то доста удачни) за създаване на един по-хуманен и социално справедлив капитализъм? Какво друго, ако не обмислена конвергенция, т.е. заимстване на положителното и отбягване на отрицателното при реалния социализъм? Всяка уважаваща себе си западна страна има някакво пенсионно, здравно и за трудови злополуки осигуряване, както и общодостъпно, т.е. безплатно в момента на получаването му, образование, докато през миналия век съвсем не е било така. Не е възможно повечето читатели да не са чували фразата, че основната полза от социализма беше в това да направи капитализма по-добър, само че болшинството от тези, които са я чували все още я възприемат като едно екстравагантно твърдение, докато тя си е чиста истина, погледнато в световен исторически план! Защото реалният социализъм, така или иначе, си беше един глобален експеримент, за това как да се справим с недостатъците на капитализма. Това че той не излезе много успешен не значи, че той не е дал резултати. Освен това не бива да пренебрегваме локалните икономически и социални особености и да си мислим, че ако в Америка, например, не е имало социализъм то значи социализма е бил излишен и в Русия, защото царска Русия е била силно изостанала в почти всяко отношение страна. Когато червените са щурмували Зимния Дворец в Петербург, в Америка вече е имало почти сто-етажни небостъргачи и конвейера на Форд е бълвал автомобилите, във Франция се е извисявала Айфеловата кула, в Германия отдавна е била построена Кьолнската катедрала, в Чехия — храма Храдчани, да не говорим за храмовете в Италия и така нататък. И да не забравяме, че "призрака на комунизма" съвсем не се е появил за първи път в Русия, ами е обиколил цялото земно кълбо и е останал там, където тогава е имало жизнена среда за него. Но той влияе на всички страни по света и предизвиква неизбежната конвергенция на различните видове капитализъм към един по-хуманен и съвременен строй със засилени социални елементи в него. А дали ще го наричаме социален капитализъм, или капиталистически социализъм, или просто капитализъм, или по някакъв друг начин, не е особено съществено. Този призрак сега броди някъде из страните от третия свят, но той не е изчезнал съвсем, защото идеите за социално справедливо общество съществуват още от Древна Гърция, от времето на Платон, или съпътстват зората на демокрацията. Интересен момент за отбелязване е факта, че докато гражданите на западните държави са убедени, че капитализма не е добър строй, и тъкмо поради това се стремят непрестанно да го подобряват и осъвременяват, то ние — обратното — си мислим, че вече сме постигнали рая на Земята. И поради това нашия капитализъм ще си остава още дълго време зелен! Може би това е последица от нашето тоталитарно минало, да си мислим, че това, което правим е най-доброто, но ние твърде бързо забравихме, че капитализма е неизбежно съпътствуван от редица кризи и се нуждае от едно прецизно централно регулиране за да работи добре. Недопустимо е да се забравя за световната икономическа криза от 1929 год., продължила достатъчно дълго за да се изрази след това във Втората световна война, но ние сякаш забравихме това. Ние забравихме дори и съвсем скорошната криза, която започна към 80-те години на века, но която, така или иначе, добави последния щрих към обстановката на разведряване между Изтока и Запада, като накара развитите страни най-после да сменят политиката на тоягата, с тази на моркова (превод от английското: stick and carrot approach). Краха на социалистическата система разреши временно тази криза, защото се намериха нови пазари за западните, както нови, така и морално остарели за тях, или пък втора ръка, стоки. Но вече сме свидетели на поредици финансови кризи в Далечния Изток, неразрешени проблеми в "бившите" (ex-communist countries), начело с Русия, познаваме си и нашите проблеми, така че е крайно време да стигнем до западното схващане, че капитализма е лош строй, но пък няма по-дъбър от него (или изказано в обратна посока). Признаването на реалното положение би могло да ни помогне да намерим и лек за него. Иначе не ни остава нищо друго, освен да си мислим, че демокрацията ни е виновна за нашето "дередже". А това не е съвсем вярно, защото демокрацията е едно съвременно средство за постигане на целта, а дали ще го използуваме правилно, зависи от целия ни народ. Отричайки естествените процеси на конвергенция между капитализма и социализма, което в нашия случай ще рече отричайки всички постижения от периода на социализма и юрвайки се неудържимо към зеления капитализъм с платено обучение и здравеопазване и с митовете за бързо и лесно забогатяване не може да ни донесе нищо друго освен неприятности за страната! Трудно може да се намери западна страна, в която поне една от трите водещи партии да не е или просоциалистическа или най-малкото да няма развита социална платформа. Названието не е най-същественото в случая, и в редица страни все още бягат от думата социализъм, както се казва, като "дявол от тамян", но по целия западен свят се шири една или друга форма на социализъм, една или друга симбиоза на капитализма с идеите на социализма и комунизма. В една силно развита и "баш" европейска страна като Австрия, например, по традиция се празнува Първи Май като ден на, както те го наричат, "посаждане на майското дръвче", което е един доста интересен обичай и ще си позволя да го обясня накратко. Става дума за издигане на едно високо, поне 10, че и до 20 метра, борче, украсено с гирлянди и цветя, което се закрепва на нивото на земята в специално изготвено устройство — нещо като лафет на оръдие — така че да може да се движи само в една плоскост и да няма опасност да падне настрани. Самото издигане става с дружните усилия на двадесетина души обикновени граждани по най-първобитния начин, а именно чрез пръти и греди, с подпиране и преместване напред на гредите, с подвиквания от рода на "хайде-хоп" (или "ей ухнем", на влекачите на шлепове по Волга) докато то се изправи вертикално и тогава се закотвя в устройството и стои така по две седмици. През време на повдигането му, което трае кажи-речи един час, се събира цялото местно население, яде печени пилета, пие бира и се весели. Но какво е този обичай, ако не празник на съзидателния труд, или един типично социалистически празник, който ние имахме глупостта (защото няма как другояче да го наречем) да отменим като отживелица от тоталитаризма? И един последен момент, който ни се иска да подчертаем: сливането на двата полюса, или конвергенцията между капитализма и социализма трябва неминуемо да се изрази и в приближаване на левите и десни партии една към друга. Това за нас не би трябвало да е толкова трудно, защото основната част от всички политици е съставена от дивергиралите на времето членове на бившата комунистическа партия, които просто решиха да се възползуват от предоставената им възможност за политическа кариера. За това, че те все още не го правят, обаче, трябва да виним не тях самите, а народа, който ги кара да играят тази игра и още изпитва задоволство да вика по митингите "у-у-у" или "долу". Политиците са вид артисти и те не могат да "играят" на празна сцена, и като така, волю или неволю, "танцуват по свирката" на народа. Ако някога народа ни поумнее дотолкова, че да стане достатъчно толерантен към мненията на другите и започне да гледа на демокрацията като на една атракция, то едва тогава тя ще престане да бъде само атракция! Колкото и странно да звучи, но това е така, защото то се потвърждава от практиката на западните демокрации. 11.1998 П.П. След десет години всичко е съвсем актуално. А дали ще е така след сто? Да се надяваме. Но все пак е важно народа ни да проумее тези прости истини преди да изтекат сто години (защото за десет още не ги е проумял добре). 2008 — — — ЗАЩО СЕ "ИЗДЪНИ" СОЦИАЛИЗМА?* (неортодоксална версия) [ * Публикувано почти без изменения на 8 стр. на в. "Континент" от 15.12.1998. ] Капитализмът е общество на капиталите и от тази гледна точка е оправдано делението на хората на три основни групи, а именно: а) такива които харчат по-малко отколкото са заработили, или основно спестяват пари, или са кредитори на обществото; б) такива които са похарчили повече отколкото са изработили до момента, или живеят със средства получени в аванс за бъдещ труд, или дебитори (длъжници) на обществото; и в) такива които имат добър баланс на полученото и похарченото, или които живеят от ден за ден, или още на принципа "каквото изчука — изпука". Това е нетрадиционо деление на хората, различно от общоприетото на: бедни, средни, заможни, и много богати, но то ни дава възможности за интересни анализи. Кредитори могат да бъдат както богатите, така и бедните, когато спестяват, както казва народа ни, "бели пари за черни дни". Дебиторите също могат да са повече или по-малко заможни, а и тези с нулев баланс — също. Важното при нашето разглеждане е връзката между всеки гражданин и обществото. Важно, защото независимо дали човек има да взема или да дава, той е обвързан с другите, докато този който живее само с цел да похарчи всичко спечелено е най-слабо зависим от другите, или най-автономен. Но едно общество не може да съществува без добри връзки между членовете му, или без някаква степен на принуда. В развитието на човешката цивилизация досега се е вървяло към все по-голяма свобода на връзката, като при капитализма принудата за упражняване на някаква обществено полезна трудова дейност е преди всичко икономическа, но тя съществува. Тя е като дистанционното управление в електрониката, но без нея не може. Същото е и в нашия случай — ако човек иска да живее пълноценен живот той трябва да поддържа и здрави икономически връзки с обществото, иначе то започва да се разпада и това води към анархия. Свободата не значи слободия, както се убеждаваме от нашия болезнен преход към нормален капитализъм, но той няма да стане нормален, докато не се установят подходящи връзки между неговите членове. В развитите западни страни гореказаното деление се осъществява естествено на базата на особеностите на всеки индивид, които се определят преди всичко от неговата възраст. Когато младите хора започват някаква работа с една начална заплата от, да речем, 3,000 щ.д. месечно, то предприятието или банките се стремят да им предложат достатъчно големи заеми в размер на около годишна заплата, за да могат те да се снабдят с прилично жилище и превозно средство, които ще трябва да изплащат в продължение на десетина, или повече, години. Така човек, волю или неволю, става длъжник на обществото докато не достигне някаква средна възраст от около 40 години. Тогава пък започва обратната тенденция, като той вече се стреми да отделя настрани повече от това което печели за да има на старини нещо освен пенсията си. Дори въпросното лице да е милионерски син или щерка, ситуацията е аналогична, защото такава е човешката природа и няма смисъл да се върви против нея. Това, разбира се, не означава, че изключения няма, или че един дебитор не може да влага пари в нещо друго докато изплаща дълговете си, или пък един кредитор, не може да взема други заеми. Той трябва да поддържа някакъв нулев баланс за периода, така както прави и всяка фирма, но това не нарушава връзките му с обществото, а дори ги засилва. Докато този, който харчи само спечеленото е максимално свободен финансово, но и максимално неизгоден за капитализма като обществена организация. С други думи, това което е най-правилно за индивида, не е най-доброто за обществото и обратно, но това е съвсем логично доколкото капитализма, че и целия ни живот, е една поредица от компромиси с околните. При нашия социализъм, обаче, нещата не стояха така, защото около 80% от населението живееше на принципа: "каквото изчука — изпука". Имаше, разбира се, кредитори, както и дебитори, но те не се чувствуваха като такива, защото нито лихвените проценти бяха нормални, нито се отпускаха прилични заеми, нито човек можеше да се окаже дълго време без работа. Може би за по-младите да звучи доста странно, но през тоталитарно време народа като цяло беше, действително, по-свободен в икономическо отношение. За да имаме все пак стабилно общество тази свобода се компенсираше донякъде с редица други принуди и "грижи на Партията и Правителството", но те постепенно започнаха да не дават нужния резултат. Нещо повече, всички граждани накрая се превърнаха в основни кредитори на държавата, докато промишлеността ни зае мястото на основния длъжник, поради ниската ù ефективност. Това, всъщност, беше и основната икономическа причина за разпадането на социалистическата общност — отсъствието на здрави стимули за лична изява на всеки, както и подходящото му привързване към другите. Затова и Горбачовската перестройка в икономическо отношение започна с опити за повишаване на икономическата зависимост на работещите и отделяне на държавата от икономиката. Но тези опити бяха малко закъснели, и икономическите лостове бяха неадекватни на изискванията на едно развито общество. Иронията на сегашната ни ситуация, обаче, е в това, че ние не успяхме да намерим по-добро икономическо обвързване между хората, защото благодарение на изключително ниския ни жизнен стандарт по време на преходния период се бойкотираха всички начини за авансово кредитиране на младите, както и се опровергаха всички стремежи към кредитиране на обществото от по-възрастните му членове, които пострадаха най-много от промените. Реално погледнато нашият лев девалвира към 1,800 пъти, докато компенсацията, която всички изредили се правителства успяха да предложат чрез лихвения процент, се свежда до около 30-тина пъти, което означава, че кредиторите останаха само с около 1/60 част от спестяванията си, и надали вече ще направят повторен опит да подпомагат държавата. Младите пък, от друга страна, нямат още изгледи за някакви съществени кредити, по причина на същата беднотия, така че ние отново живеем на принципа на изяждането на всичко спечелено. Това, обаче, не е, и не може да бъде, път към едно развито капиталистическо общество! Нашето парадоксално разбиране за капитализма се свеждаше до схващането за по-голяма свобода и раздробеност на икономиката и селското ни стопанство, а това е точно обратното на изискванията на развитото капиталистическо общество! Дано някои политически сили си направят съответните изводи, но в нашите усилия към тотално отрицание на тоталитаризма засега не стигнахме до нищо хубаво (ако не броим осъзнаването на констатацията, че не стигнахме до нищо хубаво!). Социализмът в бившите комунистически страни се "издъни" повсеместно и закономерно, докато последвалия го капитализъм се "издънва" само в страни като нашата, където политиката продължава да стои над икономиката. В известен смисъл и това също е закономерно. 12.1998 П.П. Това че по-рано, в обстановката на "мътна вода" по отношение на валутата ни, банките не отпускаха заеми е ясно, но пък и днес (2008 г.) нещата също не са добре, но този път за народа. Някъде към 2005 г. започна "лудо надпреварване" сред банките да предлагат кредити на когото могат, защото никой и не искаше да взема (дори и фирми, навярно), понеже няма работа, нито нормален пазар, а банките не могат само да приемат пари, те трябва и да дават, иначе "алъш-вериша" не върви. Съдейки по продължаващата надпревара за предлагане на заеми изглежда, че хората, все пак, основно влагат париците си (не че те са много, но пък хората не са малко), но сигурно има и не малко граждани (и фирми) вече здраво заробени да плащат докато са живи. Лошото за хората е, че робството на капитала вече се шири навсякъде, защото ние не знаем мярка в нищо, и сега пък се юрнахме да живеем назаем (който може). Все пак, в духа на материала, нещата се движат в правилната посока на обвързване на хората (ако не броим престараването ни). И още една забележка, по отношение на дивата инфлация, когато хората гледаха как с една цяла някогашна спестена заплата те не могат да си купят вече и един хляб, и най-вече по отношение на практически смехотворното компенсиране на инфлацията чрез лихвения процент. Авторът все се кани да направи едно сравнение на компенсацията на спестяванията за няколко бивши комунистически страни и не го прави поради затруднен достъп до инфлационни проценти и лихвени проценти за страните за поне 10 години време, но е практически убеден, че най-зле те се компенсираха у нас (дори в Русия беше по-добре, да не говорим за Чехия, Полша, или Унгария). Лошото не е високата инфлация, а практически никаквото ù компенсиране, и това 60 пъти загуба днешните млади хора, които не са били очевидци, просто не го вярват! Днес всеки ден така нагло ни лъжат от всякъде и за всичко (най-вече чрез рекламите, но и политиците се стремят да не изостанат), че някои млади хора (да ги наречем пак "връстници на свободата") вече не вярват на сигурни и неоспорвани от никого исторически факти, както например, автора веднъж чу от един младеж, че това за фашистите, за евреите и газови камери, не било вярно (защото здравия разум не го приема — но и страна в която народа да бъде "прецакан" 60 пъти без държавата да се намеси някак също противоречи на здравия разум, само дето е вярно). 2008 — — — |
Сконвертировано и опубликовано на http://SamoLit.com/