И Т А З Д О Б Р А !( П У Б Л И Ц И С Т И К А )Христо МИРСКИ, 2001 ...— — — — —
— — — — — ЗА ВЕСТНИЦИ Съдържание на тази част 1. Истината за България 2. За пазара и за българина 3. Петилетка на разрухата 4. Желаете ли да губите 13-тата си пенсия? 5. Време за равносметка 6. За избора и демоса 7. Реквием за една коалиция 8. Още нещо за демокрацията 9. Какво объркахме с Валутния Борд? 10. Що е то конвергенция? 11. Защо се "издъни" социализма? 12. Къде сме ние? 13. Прогноза за лето 1999-то 14. Може ли българина да плаща 50% данъци? 15. Размисли в навечерието на "празника" 16. За демокрацията и мелиорацията 17. За демократичния феномен 18. Крачка напред, две назад 19. Отново остър завой 20. Боже, какво ядем! 21. Защо петлите кукуригат сутрин? 22. Има ли глобално затопляне? 23. Фаталната 2013 година в България 24. Защо гласуваме, като ... не гласуваме? 25. За фашизма от позициите на здравия разум 26. За социалното министерство в България 27. ... нови за вестници [ Материалите следват последователно но в различни книжки, както е казано в забележката в началото на книгата. ] — — — ИСТИНАТА ЗА БЪЛГАРИЯ* [ * Публикувано на 4 стр. на в-к. "Анти" от 26.08 - 01.09. 1994, почти без съкращения, но под рубриката "Печална равносметка" (автор Христо Мирков), имплицираща съвсем друг (СДС-арски) смисъл. ] За да спестя времето на и без това информационно затормозения читател ще споделя тази истина още от началото, като по този начин го избавя изобщо от необходимостта да чете материала. И така, истината е, че ние сме невероятно бедни! А сега за тези, които имат пет минути свободно време, ще изброя пет съображения защо, именно, считам така. 1. Преди около някой и друг месец стана въпрос за националния ни резерв, като се оказа, че той възлизал на към 32 тона злато (цитирам по памет). Интересно е, че тогава не чух нито един икономист, при все че ние имаме доста умни такива (или, може би тъкмо поради това?), който да направи простата аритметика, че 30 и няколко тона са 30 и няколко хиляди килограма, или 30 и няколко милиона грама, което разделено на 10 млн. българи (грубо казано) прави по три грама и малко на глава от населението! С други думи, националният резерв за всеки българин се равнява на 1/10 унция злато, което е практически най-малката златна монета с големина между тази на монета от една и две стотинки, само че от чисто злато (една жълтица, обикновено, е от порядъка на 10 и повече грама). Горе-долу толкова прави една скромна венчална халка (към пет грама, преизчислено към 14 каратово злато). 2. Доста пъти чувам да се говори за различни международни заеми, които биват отпускани на България от една или друга организация, по един или друг повод, по време на правителството на "нашите" или, съответно, на "другите". Обикновено става въпрос за суми от порядъка на 80 млн. долара, 150 млн. долара, дори, мисля, че се говореше и за 300 млн. долара (тук и надолу става въпрос за щатски долари). Както забелязвате аз съм доста неточен към тези цифри, защото дори и да имахме отпуснат заем от 500 млн. долара, това щеше да прави по 50-тина "доларчета" на човек, или един обяд в приличен (не луксозен) ресторант в страната, даваща заема. С други думи, нашите кредитори не смеят дори "да ни платят едно ядене", тъй като се съмняват дали ще им го върнем някога. Обърнете внимание, че за милиарди става дума или когато те са левове, или когато това е целия ни дълг. 3. Едно от нещата, за които много се говори, но все не остава време да се свърши, е приватизацията. За да не бъда голословен ще сравня с една "наша" (бивша социалистическа) страна — Чехия, която има население горе-долу колкото България и малко по-малка площ. От миналата година в началото (доколкото ми е известно), чехите получиха съответни бонове или точки по за 50 хиляди крони на човек, които миналата година бяха равни на около 50 хил. лева, но сега са вече към 100 хил. лева. В същото време ние говорим за приватизация у нас за 25 хиляди лв. и ако тя се проведе веднага ще бъде вече не четири ами дори пет пъти по-малка от съответната за Чехия (отчитайки лихвите за изминалата повече от година), а докато тя се осъществи у нас реално отношението ще бъде сигурно 10 пъти по-малко на глава от населението. 4. Що се касае до заплатите, то там цифрите са още по-драстични: минималната облагаема заплата у нас е към 2,000 лв., или 40 долара, срещу 1,000 - 1,200 долара в една "нормална" страна; а средната заплата е към 60 - 80 долара, срещу 2,500 - 3,000 долара в "нормалните" страни (кавичките са по усмотрение на читателя за това, какво е нормална страна). Общо взето съотношението е около 30 пъти, което е съвсем реално, тъй като след отварянето на нашия пазар цените вече почти се изравниха (макар че не бих се наел да споря, ако някой твърди, че нашата реална заплата е "само" 25 пъти по-малка). 5. Най-сетне фактът, че алкохола у нас е 7-8 пъти по-евтин отколкото в "нормалните" страни (което се потвърждава и от разликата в цените у нас между българската парфюмирана водка, носеща името на традиционното за нас питие ракия, и оригиналната шотландска ракия, наречена "уиски"), говори, че българина е толкова беден, че дори "не може да се напие като хората" (защото ако можеше, бъдете сигурни, че държавата щеше да печели от това). Така че истината, както бе казано още в началото, е, че ние сме невероятно (само че това, уви, е факт) бедни, обаче оптимистите твърдят, че "шъ съ упрайм" ... ако ни провърви с политици, така, както ни потръгна във футбола. 07.1994 — — — ЗА ПАЗАРА И ЗА БЪЛГАРИНА* (След като имаме свободен пазар остава само да се научим и как да пазаруваме) [ * Публикувана е стара и доста поорязана версия на 10 стр. на в. "Вестник за дома" още от 11-18. 11.1994. След това е публикувана и почти цялостна версия на 8 стр. на в. "Континент" от 28.10.1998. ] Наблюдавайки нашият пазар през последните години човек не може да не стигне до извода, че той не е такъв какъвто би ни се искало, или, казано по друг начин, такъв какъвто е в другите западни страни. Освен икономическите причини и лостове, с които държавата трябва да регулира производството и пазара, които ще оставим на тесните специалисти, т.е. на икономистите, да дискутират, (защото наличието на пазар не означава, че той трябва да функционира съвсем неуправляемо), съществено влияние оказва и психиката на българския купувач, която все още се базира на модела на централизираното снабдяване от тоталитарно време. По точно казано такава е психиката на хората на възраст над 50-тина години, но пък и те са основните купувачи у нас, защото ангажираните с постоянно работно време пазаруват поне два пъти по-малко от неработещите и пенсионерите. Ние ще се спрем на пет важни момента на пазарното стопанство, които не са достатъчно ясни на масите, или, най-малкото, не са добре осъзнати, а се възприемат като някакво изключение. Те са следните: 1. Всяка фирма работи за себе си, с изключение на държавно финансираните и на така наречените сдружения с идеална цел, които работят за да изразходват отпуснатите им средства (или според добре известното от миналото ни правило: "целта е да се оправдаят средствата"). Няма фирма, която да работи за клиента, в свой ущърб, освен в случаите когато интересите на клиента съвпадат с тези на фирмата, или в кратки периоди — при създаване на имиджа! Но освен работа за печалба и без печалба просто няма трети начин за функциониране за по-дълго време. Такъв е пазарът, такъв е капитализма, но такъв е и живота. 2. Всяка цена се установява от клиента, а не от производителя, или посредника търговец, които могат да си правят всякакви прогнози и анализи, но докато "негово величество" клиента не си каже тежката дума, това са само "сметки без кръчмаря". Това е съвсем елементарно, но неосъзнато от болшинството българи, особено от пенсионерите, които още си мислят, че трябва да има някакъв комитет по цените, както беше в миналото. За да се убедим в правотата на нашето твърдение, нека си представим, че се предлага за продан такава стока, която никой не може да си позволи лукса да купи (космически совалки, примерно), и тогава каквото и да правят фирмите, колкото и научно да определят цената ù, тя няма да си намери купувач. Производителят или търговецът имат първата дума, но тя не е определяща докато клиента не я приеме негласно (подобно на семейството, където мъжа е главата, но пък жената е шията, и без нея главата нищо не може да стори). Влиянието, така или иначе, е взаимно, но е важно да се разбира кое е определящо. Непознаването на това положение, освен че причинява много емоции на по-възрастните (то, дето се вика, това и не е лошо, защото те имат нужда от емоции, дори и от отрицателни), но и затормозява пазара, защото, създавайки възможности за моментни печалби за някои търговци, всъщност, разваля имиджа им като цяло (а и не изгодно за никого, щом не е добре за пазара). 3. Всяка реклама се заплаща от клиента и, разбира се, не от фирмата, защото тя работи само за печалба! Това твърдение е заложено етимологично в думата"реклама", която означава обратно изискване на вложените средства (на английски, който е един съвременен латински, reclaim = re + claim, макар че това за тях не значи реклама). Английската дума в случая е advertisement, което пък ще рече добавяне (add) към цената (само че този път корена Vert е немски, но това, все едно, ни води до латинския). Това е съвсем естествено, но обидното (за тези, които се замислят по въпроса) е, че този, който купува една широко рекламирана стока, всъщност, заплаща рекламата и за тези, които не я купуват. Все пак от всяка вреда може да има и някаква полза и това е, че рекламата очертава кръга от стоки, които не са особено необходими за широката публика и, следователно, един разумен купувач трябва да се въздържа да купува (като търси някакви техни алтернативи). Никой не рекламира хляба, или сиренето, или картофите, или олиото, или захарта, и т.н. (освен ако те не са с нещо по-особени, и в такъв случай и няколко пъти по-скъпи), защото всеки и без това ги купува, но се рекламират: кока-кола, алкохол, цигари, спортни стоки, проститутки (ах, пардон, "компаньонки") и прочее. Безспорно рекламата е душата на търговията и без нея не може, но е полезно широката публика да знае, че разходите за нея започват от 10 % и достигат до една трета от цената на стоката.** [ ** Може да се добави още, че съвременния пазар и икономика разчитат основно на ... снобизма на гражданите — но когато човек може да си позволи да бъде сноб, а не в обстановка на мизерия. (Откъдето можем да направим извода, че — ха, ха — че, снобизма се лекува най-лесно с продължителна мизерия!) ] 4. Пазарът няма глобални закономерности, а само някои локални тенденции (трендове), но и за тях няма никаква гаранция докога ще продължават, а това е най-важното, което би трябвало да се знае. По-точно казано: единствената глобална закономерност на пазара е, че той няма глобални закономерности, които да са достъпни за непосветените граждани, защото те самите са участници в него, и когато някоя закономерност стане очевидна и хората започнат да регулират поведението си спрямо нея, то тя вече се променя, като най-често се обръща на противоположната ù! Дори и за посветените специалисти по икономика и маркетинг, пазара, все пак, си остава един феномен, който може да се анализира (най-често постфактум), но не и да се предскаже задоволително. Моделът на насищането на пазара с дадена стока корелира с въпроса за предсказване на сушите, или наводненията, или разливането на Нил, като големия (практически неограничен) брой неизвестни прави точното решение невъзможно. Освен всичко останало, рекламата и разни моментни настроения на масите могат да разстроят всички сметки (докато при разливането на Нил, например, няма никакво значение, какво е мнението на ... крокодилите по въпроса). Поради тази причина успехът съпътствува най-често крупните фирми, защото те прилагат (ако я прилагат, разбира се) единствено правилната стратегия за умерена печалба, известна под името "разделяй за да владееш" (поделяй и властвуй, или divide and conquer), като инвестират в различни области, за да може, като загубят в една, да спечелят в друга. Дребният производител или купувач практически няма шансове да спечели от рискови операции като правило, само по изключение, и за него остава единствената възможност да работи усърдно, и то не за да печели, а за да не губи, и тогава той ще може да преживява добре с някаква минимална печалба при един наситен пазар. Лошото е, че у нас, както производителите, така и купувачите, все още мечтаят да забогатеят изведнъж, като "ударят кьоравото", и ... като правило губят. Но какво да се прави — това е характерно за етапа на "зеления" капитализъм, или за периода на първоначално натрупване (или ограбване) на капитали и тази гонитба за "златния телец" е продължавала в Америка, може би, повече от един век, та защо и у нас да не продължи поне половин? 5. Пазарът е изгоден само за този, който може да му влияе, а това са основно крупните производители и търговци, докато дребните производители и масовите купувачи са длъжни да се приспособяват към него, което в редица случаи не е в техен интерес. Ако нашето снабдяване при централизираното планиране, с хранителни продукти, например, не беше особено добро, това се обяснява, или с някои особености на нашия пазар, или с нежеланието то да бъде направено по-добро (поради, общо взето, ниския жизнен стандарт, макар и в момента той да е доста по-нисък), защото в Чехия в колбасарските магазини по-рано имаше поне 10-тина вида колбаси, че дори и в бившия ("нерушим") Съветски Съюз почти винаги имаше поне пет вида "сырове" и десетина асортимента топени сирена, докато у нас в най-добрия случай имаше два вида сирене и два вида кашкавал. Освен това изобилието от стоки на пазара не значи задължително изобилие от стоки и в къщи, както сега от горчив опит се убедихме. Конкуренцията, разбира се, е хубаво нещо за стимулиране на производството, но тя може да се имитира и чрез добро планиране. Пазарът е хубав за купувача когато той е наситен и купуването е равномерно и планируемо. Когато пазаруването става "на талази", или "на юруш", било то защото някой казал, че дадена стока ще поскъпне (и в резултат на повишеното търсене тя наистина поскъпва), било защото хората гледат да си похарчат парите за да не се обезценят бързо, а пък после по половин година стоят и си "преживят храната" като някой питон погълнал цяло агне, или пък обратното — не купуват защото чакат стоката да поевтинее, и докато чакат, тя вземе та поскъпне — всичко това само затормозява нормалните пазарни отношения, от което купувача определено губи. Губят като правило и продавачите (и производителите, които стоят зад тях), защото неритмичността обърква всички прогнози. Както казват опитните мъже: всичко лошо на тоя свят идва (да ме извинят дамите) от нередовните сношения, но пазара си е един вид сношение между продавачи и купувачи, и ако искаме и двете страни да получават удоволствие от играта (защото той, пазара, е една интересна игра и поприще за изява за мнозина) то трябва да правим това с повече разум, или (което май е едно и също) с уважение към партньора. Ако се опитаме да очертаем основните разлики на нашия пазар от западния, ще трябва да констатираме следните две неща: българина най-често купува скъпо; и производството става, обикновено, на пачки, а не равномерно! В желанието си да купи нещо по-евтино, масовият купувач продължава да създава традиционните опашки, а в такава обстановка търговците му предлагат или ненормално завишени цени (да не са луди да губят хората, я?), или по-некачествени стоки (пак по тази причина). Това е един вид "мътене на водата" и никой не е виновен на българина, че той сам си мъти водата! Предимствата на пазарното стопанство се проявяват когато производителя започне да търси купувачи за стоките си и затова се старае да ги направи по-хубави, а не обратното. Друг объркващ момент идва от неразбирането между текущо купуване по малко и някакъв вид запасяване, като повечето хора купуват на едро не заради отстъпка в цената (която и няма как да им се предложи, след като те самите налитат да купуват на едро), а защото на тях така им е хрумнало в момента, или пък така са свикнали. Когато нашенеца реши, че е дошъл сезона за туршиите, той, все едно, купува на едро, и затова тогава цените подскачат, макар че домати могат да се затварят и през юни и юли, примерно, ако тогава те са по-евтини. Крайно време е да се научим да купуваме това, което ни се предлага (по-евтино) в момента, а не това, което искаме да купим, защото такъв подход е изгоден не само за купувача, а и за търговеца, който е изнесъл стоката си и има интерес да я продаде. Това не е въпрос на беднотия, защото западняка, който е поне 10 пъти по-богат от нас, реагира по-добре от нас на сезонните или моментни цени, като по този начин ги поддържа стабилни, докато при нас те "пощръкляват". И, разбира се, трябва да се свикне с факта, че на пазара стоките никога не свършват, защото тяхното наличие се осигурява посредством ценовия механизъм! Желанието за бързо забогатяване пък кара производителите да се впускат да "бълват" на пазара това, което се търси най-активно, като забравят, че не са сами и че и останалите производители правят същото. Затова една година картофите стават много евтини, друга година чушките, после доматите, после лука, после захарта и т.н., защото всеки си прави сметката на базата на печалбите от предишната година, която сметка излиза "без кръчмаря". Пазарът и без това страда от цикличност (както всеки естествен процес на този свят) и няма никаква нужда да я усилваме, като дърпаме надолу долните положения в цените, и нагоре — горните. Ако не знаем къде да дръпнем, то по-добре изобщо да не дърпаме, като вместо максимална печалба търсим постоянна и умерена. Разбира се, никой не се е родил научен и с пазара ще трябва да свикваме дълго време, но е важно да се разбере, че той е общ за целия ни народ, и всички ние сме участници в него. Желанието за лична изгода е естествено, но и стремежа към взаимно удоволствие също трябва да стане естествен за българина. Във всеки случай друг начин просто няма! 1994, 10.1998 — — — ПЕТИЛЕТКА НА РАЗРУХАТА* [ * Публикувано на 2 стр. на в. "Антени" от 26.10.1994, съкратено наполовина, но в същия дух (с измислен псевдоним А.З. С-ов, разшифровано от тях като Атанас Савов, в което няма нищо вярно). ] Изминаха пет години от времето, когато нашия "тато" слезе от политическата сцена (подпомогнат от свои бойни другари), пет години, през които различни политически сили (парламентарни, извънпарламентарни и задкулисни) рушиха всичко, което можеше да се разруши в нашата многострадална родина, при това със "завиден" успех! Съзнателно или случайно, разумно или не, за политически актив или за лично облагодетелствуване, но тази петилетка с право може да се обяви за петилетка на най-голямата разруха: разруха на "Партията и Правителството", разруха на профсъюзите, разруха в църквата, разруха в армията, както и в милицията-полицията, разруха в науката, разруха в културата, разруха в образованието, също в здравеопазването, разруха в центъра на София, както и в периферията, както и в другите градове, разруха по селата, разруха в институтите и заводите, разруха на природата, както и разруха в човешките души! Разруха наляво и надясно, нагоре и надолу, разруха сред младите и сред старите! Но, все пак, всяко правило си има изключение, а именно: разцъфтя моралната разпуснатост, разцъфтя престъпността и корупцията, разцъфтя човешката глупост навсякъде, където е възможно. От балканските страни ние бяхме, може би, най-образованата, макар и бедна страна — сега сме само най-бедната (след Албания)! Отрекохме тоталитаризма с тотална разруха — ура, господа! Друг е въпросът дали е трябвало всичко това (и кое именно) да се руши или не, но е факт, че ние разрушихме всичко. Мнозина ще възразят, че не може да се строи нов дом върху изгнилите основи на стария, че те първо трябва да се съборят (може би, за да изградим нов "завод на живота"), че същото важи за всички институции на тоталитаризма, че те не можеха да се реформират отвътре, а трябваше да се съборят и заменят с нови, че както науката ни, така и образованието, и медицината, и армията, и милицията, трябваше да се градят наново. Може би да, господа, но щом трябва да съборим старата си постройка, къде трябва да живеем докато си построим новата? Кой разумен стопанин руши старата си къща преди да си е осигурил оборотно жилище? А нашето "оборотно жилище" бяха палатките — и в прекия, и в преносния смисъл! Ние се отказахме от червеното "светло бъдеще", за да го заменим със синьо такова, но смяната на цвета не премахна утопията, а създаде още по-голяма бъркотия на "строителната площадка" на нашия живот. Станалата пословична още при комунизма каламбура, че грешките на растежа прераснаха в растеж на грешките, продължава да е актуална и днес! Докато в някои страни не стана така! И аз говоря не за далечни и екзотични страни, а за някои от нашите "братски", та дори и славянски страни, ако щете. И наистина, защо не се получи така в Чехия или Словакия, ами в Унгария, ами в Прибалтиката? Защо когато в другите страни народът правеше нежни революции у нас ставаха "груби бъркотии"? Защо когато другите страни (е, не всички, разбира се) отрекоха комунизма, за да покажат, че са осъзнали погрешността му, ние се държахме за него като за торба с жълтици, а после, когато същите тези страни започнаха вече завой наляво, за да покажат, че са достатъчно зрели, та да не стигат до крайности в отрицанието, ние продължавахме да завиваме надясно и дали ще продължаваме още? Толкова ли ни харесва беднотията, че още не можем да надскочим нивото от при "бай Тошо" (с нашата около 50 щ.д. средна месечна заплата сега) или гоним нивото на Сомалия? И защо чешката крона за пет години девалвира около два пъти, докато нашия лев — поне 25 пъти? Е, вярно е, че не сме като Русия или Сърбия, но пък и нямаме техните проблеми! Така че, ако сме достатъчно мъдри за да разберем, че сме глупави (както са казвали древните), би трябвало да се огледаме наоколо: първо у нас, за да са убедим (ако още се съмняваме), че всичко се руши; после навън, за да се убедим, че може и по-"инак"; а след това да помислим какво да направим, за да не ни се подсмиват хората от по-цивилизираните страни на "пиянството" на цял един народ, че то вече и на хроничен алкохолизъм заприлича, тъй като продължава твърде дълго. В момента, всъщност, ние се колебаем накъде да вървим: дали наляво, след като "светлото комунистическо бъдеще" се оказа пълна утопия, а пътя към него — тотален застой, или да изберем десния капитализъм от началото на века, който се оказа твърде жесток за нашия беден народ, пък и твърде аморален. Но който търси истината на краищата няма да я намери там! Също така въпросът не е да се избегне колебанието (тъй като това е невъзможно и би било поредната утопия), а да се намали амплитудата му, да се търси равновесното положение, да се придържаме към осевата линия на пътя, да плуваме по талвега на реката, или както щете наречете това центриране, което е просто въпрос на разум. Иначе се получава свободно колебание. Същото колебание, което ще имаме, ако вземем една дървена летва, закрепим я неподвижно в единия край, отклоним другия ù край наляво (например) и го пуснем — тогава свободния край ще отиде първо в крайно дясно положение, после ще се върне наляво, после пак ще отиде в дясно, и така много пъти, като най-бавно ще се движи и най-дълго ще стои именно в крайните положения, които са най-лошите, докато с най-голяма скорост ще преминава тъкмо през равновесното положение, където и трябва да спре. Та, това е, което ще направи дървото, но ние не сме дървета, господа! ... Или пък, може би, сме? 10.1994 — — — ЖЕЛАЕТЕ ЛИ ДА ГУБИТЕ 13-ТАТА СИ ПЕНСИЯ? Вярно е, че народът обедня, парите не стигат, и най-много не стигат на тези, които имат най-малко — това никой не може да го отрече. Въпросът е, обаче, че инерционното мислене от годините на "застоя" пречи на мнозина пенсионери (и трудещи се също) да действуват адекватно на обстановката на висока инфлация и води до загубата на тринадесетата им пенсия всяка година, казано с две думи. При това загубата е чиста, защото те не получават нищо повече в замяна. Нека поясним по-подробно ситуацията: Един средно взет пенсионер получава 2,000 лв. пенсия и си докарва по различни начини още към 1,000 лв., което прави към 3,000 лв. месечен доход. При това, колкото по-трудно живее българина, толкова повече той се опитва да спестява — така наречените "бели пари за черни дни" —, така че в края на месеца, обикновено, внася към 1,000 лв. на книжка. Въпреки че мнозина пенсионери биха възразили, че не могат да спестяват толкова всеки месец, аз лично считам, че тези пресмятания са справедливи за 2/3 от пенсионерите у нас, но дори да важаха само за 1/3 от тях, а за другата част — само наполовина, то пак си струва да им се обърне внимание (защото и половин пенсия е нещо, нали?). Средата между 3,000 и 1,000 е точно 2,000 лв., т.е. всеки пенсионер държи средно към 2,000 лв в дома си в течение на цял месец (като аналогична е ситуацията и с работещите, които получават средно 4,000 лв. чисти и стигат до нула лева пред заплата, или средно пак по 2,000 лв.). При съществуващия най-нисък лихвен процент (за безсрочни влогове в ДСК — 56% годишно, или 4.66% месечно) това прави към 90 лв. месечна загуба, или за цялата година — около 1,000 лв., т.е. половин пенсия до тук. Един средно взет пенсионер има спестени пари към 70,000 лв. (т.е. около две годишни заплати, което е съвсем реално). В същото време разликата в капитализирания лихвен процент между едномесечните депозити и шестмесечните такива е към 1.5% средно за всички банки, а това прави още хиляда лева загубени през годината, или другата половина от пенсията. Обърнете внимание, че аз не говоря колко бихте спечелили, ако купите акции на фирмата A&B, например, тъй като при акциите може да спечелите, но може и да загубите; нито пък говоря за въображаема печалба (примерно, ако всеки месец купувате по един килограм месо по-малко, то това ще Ви спести 200 лв., а ако не си купите 10 кг., то това прави цяла пенсия "печалба"). И така, 13-тата пенсия, загубената, е факт! Остава да видим какво печелим от тази загуба, а това е удобството да имате пари под ръка всеки момент. Дали не може, обаче, хем парите да са ни достъпни, хем да получаваме висок процент, т.е. "и вълка да е сит, и агнето да е цяло"? Оказва се, че това е напълно възможно и ние предлагаме следната проста схема на разпределение на влоговете на база 100 хиляди лева, а именно: а) В ДСК, като най-сигурно място (което може да фалира само заедно с държавата) държите около половината си пари, или по-точно: на две места по 20,000 лв. за срок от една година, но разместени през шест месеца и то на едно фиксирано число от месеца, което си изберете. (Тъй като опашките по банките са най-големи съответно: между 5-ти и 15-ти всеки месец, когато се получават пенсиите; между 20-ти и 30-ти, когато се получават заплатите; а така също и в първите няколко дни на месеца, особено в началото на полугодия — затова Ви предлагаме число между 15-ти и 20-ти). Да вземем за пример 15.01 и 15.07 съответно. б) В пет различни банки (тъй като, в крайна сметка, всяка банка може да фалира) правите влогове по 10,000 лв. всеки месец от месеците между годишните влогове, за срок от шест месеца (например, от 15.02 до 15.06 включително, през месец). в) В най-близкия до дома Ви клон на ДСК (или друга банка) правите обикновен безсрочен влог от максимум 10,000 лв. г) В къщи държите максимум 1,000 лв. (половин пенсия). При това положение разполагате средно със следните суми: всеки момент — с около 500 лв. (половината от 1,000 лв., като среда); всеки работен ден — с до 10,000 лв; веднъж в месеца с общо 20,000 лв. (10,000 от 6-месечния плюс 10,000 текущи); и два пъти годишно с общо до 30,000 лева. Това разпределение на парите отговаря на основните изисквания на стратегията "разделяй за да владееш" (поделяне на банките и сроковете). За по-голяма пълнота би трябвало да добавим и още едно правило за минимизация на риска, а именно "правилото на страхливия", което гласи: колкото по-големи изгоди (тук, лихвени проценти) Ви се предлагат, толкова по-малко се "хващайте на въдицата" (в случая, влагайте пари там)! С други думи, противодействайте на рекламата. Една малка подробност: съществуват някои банки, които позволяват да "върнем времето назад", като броят месеца точно по 30 дни, съответно и при кратните периоди, което за една година дава пет дни разлика. Така че, ако искате да си преместите падежите на някои влогове с няколко дни назад, потърсете тези банки. Това, разбира се, не е съществено, но винаги когато е възможно е по-добре да се помни по-малко, така че ако всичките Ви срочни депозити се падат на едно и също число, това се оказва удобно. И така: да губите или не 13-тата си пенсия — изборът е Ваш! 1995 ? П.П. При среден лихвен процент от около 5%, както е някъде от към 1998 г., е ясно, че с такива трикове няма да докарате до цяла пенсия, а до едно 50-100 лв. (към 2005 г.), но и това не е за изхвърляне. Освен това е редно и да си поделите парите в (поне) два вида конкурентна твърда валута. Това се все очевидни неща, но основната причина поради която хората избягват да го правят е, че те просто не обичат да бъдат умерени (каквото и да са казвали още древните гърци по въпроса). 2008 — — — ВРЕМЕ ЗА РАВНОСМЕТКА Казано накратко, ситуацията у нас е ясна — липсва център. Въпросът е, обаче, защо отсъствува този център? Защо малцина бяха политиците с влияние у нас, които успяха да се удържат да не "почервенеят" или да не "посинеят" повече от "необходимото", след като още древните гърци са били написали на храма на Аполон в Делфи лозунга "Нищо прекомерно!"? А ако веднъж си зададем въпроса, то не е трудно да стигнем до извода, че: умереност, житейска опитност, и мъдрост са до голяма степен синоними и се асоциират преди всичко със зрялата възраст. И действително, разпуснатият ни Парламент, по моето скромно мнение, беше със средна възраст около 40 години, докато по времето на "бай Тошо" средната възраст клонеше към 65 години, или Парламента ни беше значително подмладен. Безспорно е, че в спорта, науката и в редица други дейности съществува възрастова бариера, и макар че тя не е задължителна, то върховите постижения са възможни най-често до 35 (рядко до 40) години. Само че това са дейности, за които се изискват, обикновено, по-бързи рефлекси, докато в политиката, на практика, е точно обратното — важна е не бързината на действие, а разумността и мъдростта на решението, които настъпват след възрастта на "лудата" младост, или от 40 години нагоре. Докато в нашия бивш Парламент, може би, само една трета от членовете бяха над 45 години и, струва ми се, пак горе-долу една трета бяха под 35 години. Това, именно, определи "цвета" на бившия ни Парламент не като син или червен, а като зелен, в смисъл на недозрял! Точно там ни беше бедата. В това се състоеше основното ни престараване и ако успеем да го осъзнаем поне сега — пак добре. Следващият момент е свързан с начина на центрирането на политическите сили, за което претендират както червените, така и сините. Аз, обаче, си позволявам да се усъмня в това, тъй като стигаме до старата поговорка за вълка и кожата, а освен това центриране не може да стане само от едната страна, а предполага едновременно движение от двата края, иначе няма да се центрира Парламента, а ще се измести центъра, което е нещо друго. Редно е да си припомним, че сините се появиха защото съществуваха червените, така както в началото на века са се появили комунизма, както и фашизма, за да се противопоставят на жестокия капитализъм от това време, а и един на друг. Сега десните сили в Парламента толкова успешно ни върнаха в жестокия капитализъм от началото на века, настъпи такова разслоение в обществото и такова обедняване, че избирателите с голямо основание се обръщат пак наляво, т.е. историята, май, започва да се повтаря. Това, обаче, не е центриране, а борба на идеи! От друга страна народът ни би трябвало да е щастлив, че само за пет години получи възможност да се убеди, че нито лявата реалност (45 години стигат), нито дясната алтернатива (няма и 45 месеца, и пак стигат) са добри. Идеите звучат много красиво, но реализацията им куца, тъй като истината не е в краищата, а в средата и, следователно, двата полюса просто трябва да конвергират! В световен мащаб точно така и стана: капитализмът, като по-адаптивен, успя за повече от половин век да се придвижи доста наляво и да се социализира така, че в редица съвременни западни страни този социализъм, за който ние говорехме на времето си, до голяма степен е вече построен; социализмът пък се опита да завие на дясно, но поради "деснофобия" и органична неспособност той просто колабира. Така или иначе, обаче, двата края се събраха, независимо от терминологията. Остава да се надяваме и в нашия Парламент да се получи подобно движение от двата края, както се казва, "с Божията помощ". Един въпрос, който Парламентът не успя да разреши докрай защото не пожела, беше да се промени минималната бариера за представителство до действително минималната, т.е. един човек, или, да речем, трима души, с оглед избягване на случайни грешки. Тъй като двата политически колоса стоят на двата полюса, съществуващата система цели премахването на всички степени на умереност. Нека, обаче, не забравяме, че реката не се състои нито от левия си, нито от десния си бряг, а от това, което е между двата бряга! В противен случай реката се разделя на два ръкава, а когато един народ се раздели на две е ясно какво става, така че ако нашите читатели желаят да има, все пак, една река в политическия ни живот, те просто са длъжни да търсят партия по средата. Дори и шансовете за вкарване на такава партия в Парламента да са много малки, пак трябва да се опита. Просто това е единствената разумна алтернатива за страната ни. Да не забравяме и пикантната подробност, че всеки се учи от грешките на другите, но от своите грешки — не желае! Затова нашите политически сили могат да се учат само когато са в опозиция (защото тогава те не могат да грешат сами, понеже не вземат решения, а чужди грешки — с лопата да ги ринеш)! При това положение единственият начин една партия или коалиция да укрепне и се подобри (ако е действително жизнеспособна) е да мине в опозиция. От което следва, уважаеми читатели, че ако действително милеете за партии от двата полюса, единственият начин да им помогнете е да не гласувате за тях! Ако това стане, бъдете сигурни, че на следващите избори те ще блеснат в нова светлина, а иначе ще продължават да се "калят", или сами, или един друг. Накрая нека си представим един каубой от дивия Запад с цял куп пищови: един пищов му е служил вярно и примерно повече от 45 години, но нещо взе да заяжда напоследък, уж го смазва, уж му смени целия ударен механизъм, ама все бие наляво; другия пистолет е отскоро, с модерен дизайн и тъмно син цвят, препоръчан му от най-добрите оръжейни експерти от Запада, ама той пък попада доста в дясно; другите пищови още не ги е пробвал, някои даже още не са простреляни. А няма време за губене и назначаване на експертни комисии, трябва да се стреля, защото е обкръжен и патроните му са на свършване. Как мислите, че ще постъпи каубоя, уважаеми читатели? 1996 ? P.S. В 2008 г. много ясно се вижда (а то и още преди 10-тина години се видя), че въпроса с центъра е изключително важен, и понеже левия и десен полюс твърде бавно се центрират остава още само възможността от поява на нови партии, които да бъдат по възможност центрирани, или, най-малкото, да нямат основания за принципни търкания само поради това, че, хъм: едните викат "ууу", а другите "ура" (което, май, е и основното различие между СДС и БСП). Новата що-годе центристка партия беше появилата се в началото на ХХІ век "царска" партия, защото, поне по идея, народа си мислеше, че царя ще милее за него (а не за имотите си, както, най-вече, се оказа). Е (ако махнем въпроса с имотите, който просто "боде очите" на българина), те и са горе-долу център, ако не за друго, то защото през първия си мандат бяха "анти" и на сините и на червените, така че друго и не им оставаше, ама и не са точно този център, който автора има предвид, и който народа ни търси. Истинската центристка партия, разбира се, беше и си остава турската партия, ДПС, без която никой Парламент не може да се оправи, която излиза, че просто е принудена да бъде центристка, защото тя и не е партия в общоприетия смисъл! Тя не е класическа партия защото това за правата и свободите са си мехури за лековерни, така че тя няма някаква особена платформа или идеи; единствената ù платформа е че тя е етническа и като така трябва да се хареса на всички турци у нас. Да, ама всичките турци са като всичките българи — сред тях има и бедни и богати, и умни и простовати, и тъй нататък, така че нейните лидери няма как да не се стремят да угодят, доколкото могат, на всички, а това става най-лесно чрез умереност (при която никой много не печели, ама и никой не губи много). Така че излиза, че етноса и не е чак толкова лоша платформа за политическа партия, както у нас го представят; пък и, в крайна сметка, може би е по-добре турци да ни превземат (не че те искат да го правят, защото това което те най-много искат, и то от повече от век, е да влязат в Европа, така че всичко, което може да опетни имиджа им, е явно нежелателно за тях), отколкото китайци или американци, защото с турците имаме поне общи вкусове (и им разбираме и, хм, псувните, докато с китайците още нямаме опит, а пък за американците ние сме просто поредните "бели негри"). Е, освен това и БСП-то, доколкото му се отдава, се центрира (дори и ... perduta-та кауза, СДС-то, също), а и какво друго му остава, след като е в коалиция с "царедворци" и "османлии". Лошото при този процес на центриране е само ... народа, защото той пък си иска крайностите, ако ще да понамирисват на фашисти, каквото впечатление правеха, поне в началото, хората на "Хайдук Сидер"; те и не могат да са "върло" фашистки, защото идеите на това движение, поне според автора, нямат почва у нас, но това е друга тема (то, реално погледнато, в бедна страна като нас, има почва само за социализъм, ама ние все още бягаме от него като "дявол от тамян", така че да не се пишем големи експерти по "почвознание"). Поне по въпроса за възрастта вече се движим правилно към средната и над нея, макар че то за това може да си има просто обяснение — младоците в политиката вече одъртяха (ако не броим атакуващите "щурмоваци", ама и те ще остареят с времето). Изобщо, изводи лесно се правят, с малко здрав разум всеки може да си ги направи (и си ги прави, ако се съди по половината негласуващи вече), лошото е само, че гласа народен най-често е и вулгарен (което за западния свят са синоними). 2008 — — — ЗА ИЗБОРА И ДЕМОСА Всеки избор, провеждан от голяма група хора и при непълна информация, като правило, е неразумен и представлява, по същество, процедура за утвърждаване на неразумността! Макар и на пръв поглед парадоксално, това твърдение е съвсем вярно. Много народи имат поговорки за това, че избора е мъка, но нашето твърдение е, че в повечето случаи тази мъка е и безсмислена! Друг е въпросът когато човек се чуди, например, дали да си купи кайма или сирене, или изобщо да не купува, че така е по-евтино (при днешните пазарни цени). Или пък когато малка група хора — Управителен Съвет или някакво Бюро, или Комисия и прочее — избират измежду няколко кандидати, защото тогава избора служи за усредняване на гласовете, а и самата комисия в този случай е достатъчно компетентна и разполага с нужната информация. Колкото, обаче, групата нараства, или информацията става по-оскъдна, толкова по-неразумен се оказва и избора. Това би трябвало да е и очевидно, при такава постановка на нещата, защото разума е нещо обективно, нещо което не може да бъде следствие на мненията на групата хора, и ако съществува някаква точна процедура или последователност от действия (алгоритъм, ако използуваме по-съвременна терминология), прилагайки която можем да получим вярното решение, то няма никакъв смисъл да провеждаме избора, при който вярното решение може и да ни "избяга"! Казано по друг начин, допускането на възможността за съществуване на разумност в един многопараметричен избор при положение, че не са ни ясни, нито начините за оценка на всеки отделен параметър, нито начините за "претегляне" на отделните параметри заедно, изглежда много съмнително, но ако това можеше да бъде оценено, то е необходимо това да бъде направено. Но ако такава оценка може да бъде извършена, то тогава нашия избор става напълно излишен, защото трябва да се прилага тъкмо този алгоритъм на оценката, а не избора. Така например, кой може точно да формулира колко дълъг трябва да е носа на един Президент или колко високо трябва да си го вири; или пък, кое е по-важно: номера на обувките му или висшето му образование; както и кое е пò за предпочитане: дали да е гинеколог, или метеоролог, или музиколог, или да е, дето се вика, човек от народа, т.е. висшето образование няма значение? Вярно е, разбира се, че когато много хора избират се получава усредняване на мненията, което мнозина неправилно приемат за разумно, ала това е просто усредняване на глупостта, и не може да добави повече разум! Наред с казаното, но погледнато от друга страна, се оказва, че избора е един алтернативен вариант на жребия или гадаенето (независимо дали на кафе, боб, вътрешности на жертвени животни, или по друг начин) — методи, прилагани от дълбока древност в случаи, когато човек не е способен да вземе разумно решение, било то, защото няма необходимата информация, било то защото не е в състояние да я обработи по подходящ начин. В смисъл, че и там и тук имаме неразумно решение, но в редица случаи просто е необходимо да се вземе някакво решение, дори и неразумно, и, естествено, че тогава човек избира по-малката злина или по-малко неразумното решение. Този феномен на, да го наречем, "разумната неразумност", е бил забелязан още в дълбока древност, за да е стигнала до нас притчата за Буридановото магаре, което, поставено между две еднакви купи сено, не можало да избере коя от тях била по-голяма, та да започне от нея, а понеже то, все пак, било магаре и имало магарешки инат, просто умряло от глад. Привеждаме тези разсъждения за да убедим читателите, че в редица случаи (т.е. в повечето житейски ситуации) разумното се състои в неразумното, но какво да се прави — такъв е нашия противоречив свят! С други думи, някаква "по-висша разумност" ("божествената" намеса, при жребия) може да промени една неразумност в противоположното ù, така че, общо взето, не бива да се притесняваме особено много от неразумността на нашето или чуждо поведение, но, все пак, има полза от самата констатация на факта. Ако сега разгледаме масовия демократичен избор, при който: хора, които не разбират (т.е. не познават предметната област, било то на управлението, било на правораздаването, било на икономиката, и пр.), избират хора, които те не познават (човек живее с някого десетина години и пак накрая се оказва, че не го познава добре, та какво остава за хора, които той не е имал възможност да попита лично за нищо, което го интересува), и при това без да изискват какъвто и да било документ за ценз (защото няма задължително висше, или дори средно специално, политическо образование), е съвсем естествено да се съгласим с казаното по-горе за очевидната неразумност на такива избори! Освен всичко останало, тези избори са и изключително разхитителни (поне за нашата бедна страна) и на практика излишни, защото всяко, що-годе добро, социологическо проучване (при което се определя и процента на грешката чрез няколко контролни групи) струва поне хиляда пъти по-евтино и може да свърши същата работа. По-висшата разумност в случая е чисто психологическа: нищо не "затваря така устата" на народа, както възможността той да си каже мнението (макар и да не разбира много)! Това е било ясно на по-умните управници още от зората на демокрацията в Древна Гърция и казват, че тя (демокрацията), всъщност, е била въведена първоначално от тирана Пизистрат, а не от самия народ. Трябва да подчертаем, обаче, че факта за неразумността на демократичните избори не означава, че те са излишни и трябва да се бойкотират, или пък трябва да оставим другите да гласуват вместо нас (защото това, поне от наша гледна точка, ще ги направи още по-неразумни, тъй като човек обикновено не се съмнява, че той самият постъпва разумно), а да се отнесем към тях с необходимата (несериозна) сериозност. В крайна сметка, не е толкова съществено за кого ще гласувате, защото, така или иначе, се получава, че: какъвто демоса, такава и "-крацията"! Бих искал да продължа мисълта си чрез известната сентенция на шопа, че "жената трèбе да се лàже, оти, ако не я лàжеш, ке оди друг да я лàже". Тази мъдрост се отнася с още по-голяма сила за политиците и народа (или за пастира и стадото), така че един политик "трèбе да може да лàже народо" ("Е, па он си може!" — ще каже пак шопа) и тук е уместно да спомена, че въпроса не е дали народа се манипулира (ако използуваме съвременната дума), ами дали това е за негово добро, и най-вече, дали тази заблуда излиза удачна или народа лесно я открива (защото всички ние знаем, като четем някоя книга или гледаме някой филм, че това не е действителност а само една измислица, или fiction, според англичаните, но все пак ни е интересно и сме доволни, ако измислицата, или манипулацията, ни прави по-щастливи). И не само политика, ами всеки от нас, в едно демократично общество има правото (е, не чак и задължението, де) да "лаже", или манипулира, ближния си (та какво друго е рекламата, ако не поредна манипулация на народа?), дори само за свое лично добро (макар това и да не е записано в Конституцията ни)! Това може и да не е разумно, защото щом всеки заблуждава, то живота става много сложен, но той вече e такъв и по-висшия разум в случая се състои в това да не се върви грубо против човешката природа. Прочее, вместо да цитираме шопа можехме да приведем и аналогичната латинска мисъл, която гласи: Mundus vult decipi, което се превежда като "Светът иска да бъде лъган". Та да се върнем към избора и напомним, че, като алтернатива на случайното решение, той може понякога, ако ситуацията е доста объркана (а у нас тя, май, твърде често е такава), да се облекчи по някой друг алтернативен начин. Например, трябва да гласувате и виждате, че и левите и десните не могат да оправят нещата (или както казваше нашия виден сънародник Бай Ганю: "всички са маскари"), "неетническия" (поне според тях самите) център няма достатъчно влияние, селяните, както обикновено, не могат да живеят без "синури" и все нещо делят, а неседесарски демократи няма (поне според СДС), или те не успяват да влязат в Говорилнята (български превод на думата "Parliament"). Ето, при това трудно положение би могъл да се предложи един доста атрактивен начин, който, обаче, може да се окаже подходящ при нашия двуполюсен политически модел. Рецептата е следната: а) ако Вие сте мъж, и трябва да гласувате, то в деня на изборите ставате, измивате се, избръсвате се, закусвате (или не — според доходите си), обличате си новите дрехи за този случай, излизате на улицата и отивате в пункта за подаване на гласа си, като преди да влезете в него поглеждате на коя страна ... сте си го заметнали този ден, и ако е в левия Ви крачол — гласувате за левите, а ако е в десния — за десните (разбира се, вероятността да е точно по средата е практически равна на нула); б) ако Вие сте жена, процедурата в началото е същата, а после поглеждате към четала на Вашия съпруг или любовник (както и подобава на жената) или си избирате някой мыж на улицата (както също подобава на жената) и гласувате според това, което констатирате. Кой знае дали и в тази процедура, при цялата ù парадоксалност, също няма някакъв "по-висш" разум? Ако този метод не Ви устройва можете да приложите едно правило, известно изглежда поне от римско време, което да наречем за краткост: "правило на съпруга"*. То се базира на метода на изключването и гласи: ако Вие сте женен мъж и Ви предстои сложен избор, който не можете да направите сам, то попитайте жена си и направете, по възможност, точно обратното на това, което тя Ви е казала; ако сте мъж, но не сте женен — използувайте любовницата си или комшийката за целта; ако пък сте жена — просто направете обратното на това, което мислите да направите (както и става най-често при жените). Учудващо е колко добри резултати дава този метод в редица случаи. [ * Алгоритмите за избор са по-подробно разработени във фейлетона "Готови ли сте за изборите?". ] 10.1996 — — — |
Сконвертировано и опубликовано на http://SamoLit.com/