И   Т А З   Д О Б Р А !


          ( П У Б Л И Ц И С Т И К А )



          Христо МИРСКИ, 2001 ...



           — — — — —


   
          Забележка:

     Тук продължават нещата за списания със следващите две статии.

 


           — — — — —


          ЗА СПИСАНИЯ

     Съдържание на тази част


     1. Есе за здравия разум
     2. За завоя наляво
     3. Колко трябва да получава една фирма за да работи "за лудо"?

     4. Народът ни пак се запаси със скъпо
     5. Много добро не е на добро!
     6. Свободни ли сме, или напротив?

     7. Политическа благодарност
     8. Неомалтусианство, или рационално мислене
     9. Митове за демокрацията

     10. За собствеността и нейното бъдеще
     11. Право кривосъдие

     12. In ovo e veritas
     13. Ех манци, манци —пация!
     14. Какво искаме да кажем на света?

     15. В България всичко е спокойно
     16. Партиите в България

     17. За разложението на морала
     18. Възможен ли е умерен комунизъм в България?
     19. ... нови неща

     [ Материалите следват последователно но в различни книжки, както е казано в забележката в началото на книгата. ]


      — — —


          ЗА СОБСТВЕНОСТТА И НЕЙНОТО БЪДЕЩЕ

     Основния камък, в икономиката на капитализма или социализма, е въпросът за собствеността, и тъкмо по тази причина с него от край време се спекулира. При това нещата са пределно ясни, на базата на практиката на тези два строя. Първо нека уточним, че тук не става дума за личната собственост, като: къща, кола, яхта, покъщнина, и прочее, които се използуват, пряко или косвено, за задоволяване на личните и на семейството нужди, нито за степента на разкош, която човек може да си позволи, като, например, някой може да има и три жилища (в различни населени места, или извън града) но те въпреки това да се използуват от него, а друг може да дава едната си стая под наем, за да върже някак-си двата края, но и в двата случая това е лична собственост. Другият вид собственост е тази, която се използува за някакъв бизнес, т.е. човека (или някоя фирма, или общината, или държавата) притежава фирма, в която работят други хора (наемни работници). В този случай собствеността се използува за получаване на принадена стойност, или с нейна помощ става експлоатацията на подчинените на фирмата работници, и поради това считаме за естествено да я наречем

     1. Експлоататорска собственост.

     От векове наред такова разделение на имуществото съществува по света, така че засега не казваме нищо ново. Ако някой, все пак, се шокира от това название, то може да я нарича мениджърска, или стопанска, или крупна, и прочее, но тези названия не са толкова точни и в някои случаи може да възникне недоразумение. Вярно е, че думата експлоатация не звучи много приятно, защото тя значи буквално "вадене на душата" (на plua-то, или на всичкото), но при едно безпристрастно разглеждане не е редно да сме много свенливи, защото в света на бизнеса, все едно, не цари благотворителност, ами жестока и безпощадна конкуренция, така че тук ще използуваме този термин, без да му придаваме непременно пренебрежителен (комунистически) смисъл.
     И така, ние ще говорим само за експлоататорската собственост, която при комунизма беше само държавна, така че този строй просто се включва в капитализма, т.е. комунизма си беше един държавно-монополистичен капитализъм с всичките му плюсове и минуси! При комунизма никой нямаше право да има собственост, с чиято помощ той, еднолично, да експлоатира другите, но това не премахваше експлоатацията на работниците, защото тя е просто необходима (в света на капитала), или не може да съществува сплотено общество без взаимна експлоатация в него, нещо, което е започнало още с появата на разделението на труда и на първите професии в дълбока древност. Както при капитализма, така и при комунизма, експлоатация в сферата на производство съществува, само дето при комунизма от нея се ползуваха само някои избрани, номенклатурата, която можеше да заема ръководните длъжности, докато народа не можеше. Е, при капитализма всеки може, само че това не значи, че всеки го прави, защото в развитите страни процента на богатите или на тези, които притежават експлоататорска собственост, варира обикновено между 3 и 5%, т.е. практически толкова, колкото беше номенклатурата. Изобщо, процента на елита във всяко едно общество, от първобитно-общинното и до сега, винаги се е движел в тези граници, което ще рече, че основната част от хората не притежават това, с което си "вадят хляба"! Ами, тогава каква е разликата между комунизма и капитализма? Практически никаква, или тя е въпрос на нюанси.
     Но разлика няма, ако говорим за лична и за експлоататорска собствености, а ако си задръстваме главите с понятия като "частна" и "държавна", нещата се объркват. И нека не си мислим, че тези 3% са пресилени, защото дори и селските стопани, които (уж) притежават средствата за производство (земята, най-вече), в развитите страни са около 5-8% (а в САЩ — само 4%), при това далеч не всички работят на своя земя. Тя може някога да е била тяхна, преди век, да речем, когато капитализма е бил още "зелен" (и това е наложило измислянето на такива строеве като фашизма и комунизма!), но в едно развито общество, това е изключение. Даже и един таксист, който спокойно може да притежава колата, с която си печели парите, просто "не преде" ако е толкова дребен собственик, както се вижда вече и у нас. Единствено лица на свободна практика — част от юристите, частните учители, лекарите, и други —, както и крупните капиталисти, си вадят "хляба" със своя "лопата", а за огромното болшинство от хората, т.е. поне 95%, това не важи, и те са наемни работници, каквито бяхме всички ние (без "татовците") и по-рано.
     Е, след като си изяснихме, че в днешно време всичко е капитализъм, и че народните маси, все едно, не могат да притежават експлоататорска собственост (ако не за друго, то поне защото трябва някого да експлоатират — иначе се получава "българския вариант" на прехода, който за 1999 г, ако не грешим, се характеризираше с около 360 хил. еднолични фирми и заети в тях към 750 хил. души, т.е. по двама на фирма?!), то е съвсем логично да се пледира, че е най-добре изобщо да няма такава собственост (освен държавната), нали? Това беше и комунистическото виждане, и то, ей Богу, звучи разумно, защото ако едно нещо е изключение, то спокойно може да се пренебрегне или премахне. Само че ... . Ами, на тоя свят има сумата изключения, които, въпреки това, са много важни и необходими, като тук ще си позволим да приведем за пример само, да ме извинят читателите, секса, в който е добре известно, че мъжкия индивид е "боеспособен" горе-долу през един процент от времето (да речем 15-тина минути в денонощие, което има 1440 минути). Трябва ли тогава да премахнем и този един процент за да бъде хармонично обществото ни? Ето това беше комунизма — една утопия, понеже се гледаше пристрастно на нещата. Само че (пак "само че"!) и сега се гледа пристрастно, защото сега пък си мислим, че всеки трябва да става експлоататор (или търговец)! Така че, ако искаме да постигнем някакво справедливо виждане по въпроса, то нека разгледаме безпристрастно

     2. Плюсовете и минусите на частната собственост,

или, както приехме да я наричаме, експлоататорска собственост. Плюсовете, разбира се, са свободата на действие, оперативността, пазарната ориентация на производството. Един собственик на фирма може да действува много по-бързо от държавата и, в редица случаи, това е от полза за целия народ. Между впрочем, това беше и идеята на Горбачовската перестройка — да се реформира строя, но без да се разрушава. Защото държавното си има и своите предимства, а и просто не може без държавна армия или полиция. Колкото и да ни се вижда странно, но тъкмо тази перестроечна идея е била ясна и на американците някъде към 70-те години, и те успяха да модернизират донякъде техните централизирани структури. Ние, разбира се, нищо не модернизирахме, а направо разрушихме. А защо го направихме? Ами ... щото така беше по-лесно! Те и децата, дори малките бебета, изпитват най-голям кеф когато разрушават (купчина кубчета, примерно), а не когато правят нещо, защото още не могат да направят нещо хубаво, но да разрушат винаги могат (и на това древно схващане дължим и ... нашата дума "скучен", която е "одрала кожата" на руското "скученный", което значи събран на куп).
     Та, такива ми ти работи по въпроса за перестройката и промяната, но да се върнем на нашия анализ. Най-важният плюс на частната собственост, всъщност, е възможността за конкуренция, само че тук ние съзнателно използувахме термина "частна", защото той предполага антипода "държавна", при която конкуренцията не е ефективна, защото това е, един вид, "хара-кири" на системата. Когато говорим за експлоататорска собственост, то тук конкуренцията е неизбежно присъща, така че няма нужда да я указваме. (Но нека не оставаме и с впечатлението, че при централизираната собственост, всякаква форма на конкуренция е изключена, защото спокойно може да има държавна и общинска, или някаква друга колективна собственост, може да има някакво допустимо ниво на държавно участие, може да има различни конкурси или методи на точкуване за определяне на най-печелившото предприятие от даден бранш, без да се изключват малките и средни такива, и прочее.)
     Основният минус, пък, на експлоататорската собственост, е нейната изключителност, т.е. това, че практически всички членове на едно общество не са експлоататори (мениджъри и пр.), и като така това поражда много несправедливи отношения в обществото, от които не можем да не се интересуваме, тъй като куриоза на живота е, до голяма степен, в това, че човек не може добре да мисли за себе си, ако не мисли за другите, т.е. за резонанса от неговите постъпки върху другите (а още по-малко може да мисли за другите, ако не мисли за себе си)! Така че въпросът се състои в това, така да нагоди тази експлоататорска собственост, че тя да не внася нови несправедливости в живота, който и без това е достатъчно несправедлив. Ами, да поразнищим малко този момент. Кое е толкова несправедливото на имущественото неравенство (защото то е и хубаво, понеже предлага условия за надпревара и жизнени цели, за тези, които нямат експлоататорска собственост, а те са болшинството от хората)? Е, според нас, а то би трябвало да е ясно и на всеки, който се е замислял по въпроса, най-лошото на имущественото неравенство е това, че то не е лично заслужено!
     Защото хората имат добре развито чувство за справедливост, и, както си му е реда, с отчитане на случайността, или шанса, или късмета. Почти никой, поне на Запад, не роптае особено за това, че големите "риби" изяждат по-дребните, или че силния побеждава, или по-способния, по-учения, и т.н. Е, те хората си роптаят, разбира се, но това не е нещо антагонистично, както са роптаели срещу аристокрацията, например, или срещу робството (или номенклатурата), или срещу фашизма — установки, които не позволяват на масите да минат от другата страна на бариерата. Капитализмът е хубав тогава, когато той е добре социализиран и когато масите имат, ама наистина, шансове да бъдат такива, каквито желаят, според даденото им от Бога. Лошото идва, когато едни се раждат богати, а други бедни, и бедните просто нямат никакви шансове да станат богати. В развитите страни всеки иска да забогатее, но когато това стане единствената жизнена цел, то такъв живот е доста скучен и неприятен, а когато човек се стреми да изяви заложеното в него, той е просто интересен, и неравенството не тормози толкова хората, колкото е в такива мизерно бедни страни като нашата.
     Така че нека не бягаме от въпроса за бедността (която не била порок, ама си е чиста свинщина), нито пък си мислим, че в света на капитала успява (в смисъл на забогатява) по-способния, защото след като той работи за богатия или експлоататора, то пак богатия става по-богат. Това, което пречи на капитализма да се харесва и на бедните е неговата несправедливост. А на какво се крепи тя? Ами ... на наследствеността, разбира се! Ако богатството падаше от небето, или пък се завоюваше лично, но при равни шансове, то всеки би бил доволен от едно такова "надбягване". Но и да не стигаме до другия полюс, защото средата, в която се възпитава човек от малък, безспорно има значение, и ако всички са при съвсем равни условия ще изчезне стимула за масите, както и стана при тоталитаризма. Така че ние не сме изобщо против наследяването, а срещу наследяването на експлоататорската собственост! Иначе се получава, че всички са равни, ама някои са по-равни от другите, както казвахме по-рано, а и днес никой не е отрекъл необходимостта от равнопоставеност на всички, било то пред закона, било по отношение на пола или расата, и прочее. След като не могат всички да бъдат експлоататори, то и няма нужда на някои да се дава такъв старт още с рождението, но ако някой, при относително равни условия, успее да стане такъв само в рамките на своя живот, то това може да е от голяма полза за всички, нали таки? Е, след тези разсъждения сме готови да изложим нашето предложение за

     3. Бъдещето на капитализма,

от гледна точна на експлоататорската собственост, или нашето виждане за бъдещата крупна собственост. Доколкото фирмената дейност, така или иначе, се отделя от личния или семеен бюджет, то няма проблеми за отчитането им, както и за наследяването на големи суми. Нещо повече, данъка наследство, който с нищо не е заслужен според наследника (да не би държавата да е вкарала починалия по-бързо в гроба, та да трябва да ù се плаща?), при големи суми често достига до 1/3 от наследения капитал, така че държавата, все едно взема доста. Ние просто предлагаме доста драстично завишаване на данъка наследство при надхвърляне на някаква граница, която ще наречем експлоататорски минимум (ЕМ), но това не е някакво неизбежно наказание за богатите, понеже всеки може приживе да прехвърли каквото пожелае на своите преки наследници (което и оправдава данъка наследство, между впрочем — т.е., след като човек няма вяра и на своите хора, то да си плати за това!), като ако наследените капитали, акции, дялове, или имущество не надхвърлят един ЕМ, то всичко си се наследява според досегашните закони за страната. А какво значи "драстично"? Ами такова, например, че при достигане на 10 ЕМ лицето да получава само 2 ЕМ, или при достигане на 100 ЕМ — 3 ЕМ, и това да става по някаква експонента.
     Нека сега определим този минимум, защото някой може да си помисли, че човек няма да наследи и жилището си. Е, може да си го помисли, ако ставаше дума за лична собственост, но ние говорим за големи суми, с които може да се върти едър бизнес, което ще рече, че дребните предприятия трябва да може да се наследяват изцяло (дори от един наследник), че и средните също, ако са притежание на няколко души, или ако има няколко наследника (което е обичайната практика). Нашето предложение е доста просто: 1 ЕМ = 1000 МРЗ (минимални работни заплати), което може да се осъществи във всяка страна, тъй като минималната работна заплата отдавна е централизирано установяван показател. При това такова ниво може да бъде само първоначално, а иначе, да бъде въпрос (също както МРЗ) от компетенцията на Парламента, като се определя, да речем, така, че да се прилага за не повече от 10% от населението и във всички случаи да включва цената на средно жилище, кола и пр. (например за нас, при 100 лв. МРЗ това прави 100,000 лв; а за страна като САЩ, където МРЗ е към 1,200 US$, ще имаме 1,2 млн.щ.д.).
     Надали представлява проблем легализирането и на особен вид собственост с пожизнена сила, която, при това положение, не подлежи на унаследяване, а се връща във фирмата. Това може да изглежда доста странно (защо някоя фирма ще продава акции, които човек направо губи със смъртта си?), но може да се окаже подходящо за капитали, които трябва да принадлежат на някаква текущо променяща се група хора, например: наследствено имение, което да бъде винаги на рода, или общинска собственост, и прочее, като такива акции може и да се раздават според регламента на фирмата, или да увеличават дяловете на останалите собственици. Това донякъде може да ощети държавата, като подмине закона за наследство, но тъй като държавата, все едно, печели от нашето предложение, то нека се прояви и малко "ларж".
     С оглед избягване на монопола на държавата, от този драстично завишен наследствен данък, може да се приеме положението, че за нея не може да остават повече от 1/3 от активите на такива фирми (понеже това е един вид национализация), а другата част (ако остава още) да бъде за общината, или за друга организация, или да се раздава с някакъв жребий. В крайна сметка, важното е всеки да има интерес да забогатее приживе, но и всеки да има някакви реални шансове да "намаже" нещо от крупните фирми, при смърт на някой от собствениците. Това няма да намали конкуренцията и ще засяга само действително крупните предприятия, за които държавата, под една или друга форма, е длъжна да се грижи, или да ги контролира. Това няма да бъде социализъм, в комунистическото виждане, а по-скоро един народен капитализъм. А дали това няма да отслаби крупните фирми? Ами надали, защото в живота на една фирма има три основни етапа: на създаване и пробиване, на развитие и разширяване на производството, и на преформиране и упадък. Някои народи имат и поговорката, че фирмите живеят три поколения, като първото я създава, второто я разширява, а третото я пропилява. Нашето предложение не засяга първото поколение, което е и най-важното, то елиминира третото поколение, което е хубаво, а функциите на второто поколение спокойно могат да се изпълняват от държавата, и въобще от повече лица (крупната собственост, все едно, не се управлява лично от собственика), така че това не би трябвало да засегне крупния или определящия за всяка развита страна бизнес. По този начин ние вече стигнахме и до

     4. Заключението,

в което ще подчертаем, че колкото и нови да изглеждат тези идеи, то те не идват на празно място, защото капитализма се развива и модернизира. Днешният капитализъм на Запад, не е това, което е бил преди век, и неговото социализиране, или стремеж към по-голяма социална справедливост, е неизбежно. Това, съвсем очевидно, съответствува на желанието на масите (стига някой да ги попита), че и половината от експлоататорския елит също би го приел, понеже това не засяга личния живот на богаташа, а поколението му — е, то, сигурно, не заслужава толкова много богатства, понеже това, което идва на готово не се цени особено. Когато една фирма застарее, на нея гледат като на някой вдетинен старец, когото всички чакат "дядо Господ" най-после да си го прибере, а ако ще е "дядо Господ", то защо не е и държавата или общината? Младите и пробивни малки и средни фирми не губят, масите печелят от по-справедливия капитализъм, държавата също, а и крупния бизнес не губи, така че сигурно някога това ще бъде реализирано. Големите данъци (не само абсолютно, а и процентно) при големи доходи не са новост за редица западни страни, просто хората още не са се усетили, че може хем бизнеса да върви, хем държавата постоянно да забогатява. Нашият СДС-арски лозунг за "бедна държава и богати граждани", както видяхме от собствен горчив опит, може да се осъществи само ... в първата си част, и не е възможно да има богати граждани в една бедна страна. Социалистическата идея нито е нова, нито е погрешна. Погрешна беше нейната реализацията, но това важи и за капитализма от средата на ХХ век, така че, да се надяваме, че ще се стигне до правилно виждане и по въпроса за собствеността и експлоатацията.

     08.2001

      — — —


          ПРАВО КРИВОСЪДИЕ

     Системата на правораздаване, дошла до нас от римски времена, е едно от най-големите недоразумения в социалната област, но това почти не ни прави впечатление, защото, както казва народа, "срещу ръжен не се рита". Е, то е така, разбира се, но ако изобщо не "ритаме", примката само ще се затяга, така че в тази статия автора смята да хвърли някой "къч" срещу системата като цяло, с присъщите ù недостатъци, а след това да направи и две формални предложения: за унифицирано определяне на щетите и за персонално модифициране на наказанията.

          1. Добре замислено, но лошо осъществено

     Ясно е, че в идеята наказанието да е определено предварително за дадена типова ситуация, а не това да става във всеки конкретен случай има резон, но ... . Но работата е там, че системата на правосъдие твърде често не изпълнява основното си предназначение: да предпазва обществото от престъпни прояви, като осигури безпристрастно наказание на провинилите се. Хората извършват нарушения и се съдят, не защото не знаят законите — те може да не знаят буквата на закона, но положително знаят духа му — ами защото се надяват да минат ненаказани, било то като не ги заловят, било то като спечелят делото (макар и да не са прави), а не са редки и случаите, когато те прилагат свое правосъдие, защото не вярват в официалното. Пък и самото правосъдие никога не може да бъде наистина безпристрастно, щом се извършва от хора, които, очевидно, са хем пристрастни, хем могат да бъдат корумпирани. А и съдиите — те уж съдят, защото това значи названието им, но в действителност са само някакви разпоредители (или "кондуктори", защото това е смисъла на думата conductor в английския, която значи, както кондуктор, така и диригент, ръководител, или електрически проводник). Съдията не съди според своето виждане, а според законите, и най-доброто, което може да направи, за да изрази виждането си, е да нагоди закона към ситуацията, а не обратното, което значи, че в такъв случай той е определено пристрастен! Така че безпристрастният съдия, не е съдия, а пристрастния — не е добър съдия.
     Това е един порочен кръг, в който се въртим двадесетина века и изхода е: или в прилагането на автоматизирани компютърни системи и/или вземане на административни решения, поне на първите нива (което вече не е някаква утопия); или в масовото участие на представители на народа — съдебните заседатели (СЗ) в делата, като ролята на съдиите се сведе до разпоредителски функции или професионални консултанти на СЗ. Но в такъв случай СЗ не трябва само да стоят и да мълчат "като риби" през цялото време, ами да могат да задават въпроси, да изискват сведения и експертизи и, въобще, да вършат работата на съдията. Е, тъй като не може цял куп хора да питат и нареждат, то може техния председател (де факто, съдията, но който да няма право да гласува) да координира нещата, и да има юридическо образование, но всички отговорни решения трябва да се вземат колективно от СЗ, чрез обикновено гласуване. И не по този, да ме извинят читателите, перверзен начин, по който то става в момента (поне на Запад, тъй като автора не е юрист), където се иска единодушно решение на всички от съдебното жури, защото ние добре знаем какво значи единодушното решение, прилагано почти половин век в нашите "народно-демократични" структури. Гласуването трябва да се провежда чрез традиционно гласуване, с: "да", "не" и въздържали се, и решение да се взема, чрез обикновено или квалифицирано (2/3) мнозинство.
     И — нещо, което е повече от очевидно, но не се прилага досега в никоя страна — тези съдебни заседатели трябва не да се избират публично от народа и предлагат от политическите сили според някакви, явно изкривени, виждания за най-добрите съдници, ами да бъдат една представителна извадка на народа, което ще рече, че те трябва да се избират по някакъв случаен начин, гарантиращ равномерно представителство на всички слоеве от населението (а не на партии) в правосъдието. Тези хора трябва да бъдат много повече от сегашните СЗ при нас, и да служат за много по-кратко време — месец, да речем — което ще осигури и едно по-широко участие на народа в правосъдието (а не само в четенето на съдебната хроника по вестниците). Ако всеки има поне веднъж в живота си право да бъде СЗ, то и законите, навярно, ще се спазват по-добре. Всяка по-горна инстанция трябва да има повече СЗ, а най-горната да се набира от някакво Съдебно Заседателно Събрание (за кратко ЗС), като се разрешава и всенародно гласуване (посредством някакви фонокарти, Интернет, и прочее). И съвсем ясно, че няма никакъв резон в това те да бъдат четен брой, още повече 12 (както е на Запад), и всяка страна да може да отхвърли някого — какъвто му е късмета на обвиняемия (на даденото ниво), такива ще бъдат и съдниците му. Логично е да се приеме техния брой да бъде, от долните нива нагоре: 3, 5, 7, и 9, като при особено тежки случаи ЗС може да е в състав и от 99 души, само за гласуването. Да не говорим за това, че правознание, например, трябва да бъде един от учебните предмети в училище (сигурно по-важен в живота на всеки от творчеството на някой наш поет или писател, примерно). Само че такива реформи не могат да настъпят в правораздаването докато те не настъпят в основите на демократичната система, която продължава да бъде партийна или пристрастна и да не изразява волята народна, но по тези въпроси автора е дискутирал много в други материали.
     Да вземем сега адвокатите — те защитават, преди всичко, своите хонорари, но не и истината, защото срещу заплащане може да се докаже какво ли не. Съдебните процеси, от римско време, са били предимно място за изява на адвокатите, а не място за доказване на истината, и всеки знае, че процеса се печели, най-често, от по-добрия адвокат, което ще рече, че побеждава не истината, ами компетентността (да се изкривява истината, или "да се тегли чергата към себе си"). Юридически компетентни лица, ако и доколкото те са необходими в един съдебен процес, могат да бъдат използувани, но не като хора, които говорят вместо дадена страна (освен ако лицето е в някаква степен възпрепятствано), а като юридически съветници, консултанти, или експерти, така както се използуват специалисти и от други области. След като човек, завършил задължителното си образование и научил се на "четмо и писмо", може се движи свободно в обществото, да пресича улиците или да кара кола, да се наема на работа, и прочее все опасни, в една или друга степен дейности, където всеки може да го излъже или измами (особено в демократични условия, т.е. в обстановка на по-големи лични свободи), то всеки такъв човек трябва да може лично да се защити или да обвини някого, когато това се налага. Той, разбира се, няма да е професионалист, но поне ще бъде непосредствен и по-малко престорен от адвокатите, т.е. при такъв човек да се установи истината ще бъде по-лесно, отколкото при сегашното положение. А щом и действителните съдници, или СЗ, също не са юристи (с изключение на председателя им) то това няма да бъде нещо ненормално. В крайна сметка, законите са сложни, и стават все по-сложни, защото юристите искат това, а не защото то толкова се налага, понеже чувството за справедливост или вина е практически вродено в човека и са достатъчни буквално десетина "Божи заповеди", за да знае той как да се държи в обществото. Добавете към това и правознанието (законознанието), за което говорихме, добавете възможното опростяване на нещата (за което ще говорим после), разните компютъризирани справочници, юридическото лице (председателя на журито, който е редно да има право на вето при противозаконни процедури), и се оказва, че професионализма е просто изкуствено натрапен, за да може юристите да си пазят хляба! Не че не ги разбираме тях, и не че, ако хората не искаха да се съдят, нямаше да има поне дваж по-малко дела, но докато народа не вземе малко да "свие сармите" на това привилегировано съсловие, нещата няма да се оправят. Както съдиите не са истински съдии, така и адвокатите не защитават истината и мястото и на едните и на другите трябва да бъде само помощно, второстепенно.
     Но ако адвокатите не работят на хонорар, то как ще работят те, ще запита някой. Ами, така както работят към 90% от служителите, т.е. срещу някакво фиксирано заплащане. Всички адвокати могат да бъдат назначавани централизирано чрез някакъв случаен избор (отчитайки профилираността им); може и някой да си избере някого, но не защото му плаща повече. Вникнете малко в нещата: въпросът не е така плосък, като дали да се плаща за една дейност (след като всяка работа струва нещо), или да не се плаща за нея, а дали да се плаща в момента на ползуване на услугата, когато такава заинтересованост на работника изкривява естеството на работа (примерно, лекарите искат да има повече болни и операции, за да получават повече пари; адвокатите искат да има повече дела, по същата причина). Ако преди един век подобна мисъл би била утопия, то днес, когато има социално осигуряване, всенародно образование, трудово-правни консултации, и прочее, няма никакви принципиални трудности да съществува и правно осигуряване, нали? Така че всичко е въпрос на желание — желание, но изявено от народа.
     И още нещо: поради неизбежния стремеж на хората да опростяват всичко, в системата на правосъдието се приемат някои очевидни абсурди, като това, че съда е непогрешим (ако по-горна инстанция не отмени някое решение, но всеки служител в една система е призван да я защитава, така че това рядко се случва), или че решението трябва да бъде винаги бинарно, т.е. виновен или невинен, или че законите трябва да се спазват буквално, независимо, че народа, ако има кой да го попита в случая, би казал нещо друго, и други подобни. Ясно е, че по-горните инстанции, особено ЗС, или всенародно гласуване, трябва да може да тълкува законите както прецени за добре, и дори да не ги прилага в някои случаи (без да ги променя). Ясно е също, че при едно нормално (а не единодушно) гласуване ще има хора както "за", така и "против", или въздържали се, така че може да има и степен на увереност при вземане на решението, която трябва, най-малкото, да се оповестява. Всеки съд може да сгреши и дори това е една доста честа практика! То и целия народ може да сгреши, и това не е като да не се е случвало и да не се случва доста често, но акцента в случая не е на безгрешността, а на конкретното народно виждане в дадения момент и на даденото място, което може и да се промени в последствие.
     Трябва да е ясно, че не е възможно да се напише програма, която да взема точни решения при огромен (за да не кажем безкраен) брой варианти на поведение, без наличие на някакъв интелект вземащ решение на място, докато системата на правораздаване се опитва да прави тъкмо това невъзможно нещо, и затова грешките са съизмерими със ситуацията при отсъствие на такава програма (т.е. ако съдехме както в древността — не по закони, а по съвест)*. Ако най-доброто решение, като правило, е компромисното, то нека и правораздаването да е един добър компромис между безпристрастност и човещина, а не да се спуска като нещо дадено от бога. Самите юристи, очевидно, са доволни от ролята си на богове, и те сами няма да се откажат от това си място, но ако съдят обикновени хора от народа, ако те се сменят често (така че да се редуват всички) и нямат основания за преструвки и правене на кариера, нещата, навярно, биха били по-добри.

      [ * Да припомним по-късното дело с българските медици в Либия, където по целия свят, беше ясно, че не може те да са били виновни в някакво умишлено действие (просто защото са монстри, злодеи, гяури, и прочее), но те бяха осъдени по напълно законен, според законите им, начин. Това не е съдебна грешка, относто съдебната процедура, това е чисто и просто криво правосъдие, или обратното. Разбира се, някой може да възрази, че и целия либийски народ да ги съдеше, то резултата пак щеше да бъде същия, така че, все едно, в случая щеше да се вземе погрешно решение и, като така, нямаме основание да даваме този случай за пример. Да, ама не е все едно дали можем (т.е. целия либийски народ) да се прикрием зад закона и да сме с чиста съвест, или ще трябва все някога да отговаряме пред Бога, който и да е той, или пред хората около нас (и по света), или пред съвестта ни, когато дойде време да се замислим за себе си (защото такова време все някога идва)! Такива морализаторски разсъждения може в днешно време да изглеждат пресилени и смешни, но хората си ги правят, или най-малкото, законите, власт-имащите и религията изискват от нас да спазваме някакъв морал. Изобщо, от това, че съвестта на хората, особено на големи групи, поради силна пристрастност, често греши, не бива да решаваме, че можем да минем изобщо без нея. ]

     То, ако се замисли човек, единственото рационално зърно в правораздаването е системата на прокуратурата, т.е. на защита на интересите на държавата, зад които се крият тези на народа. Но и там има "кусури" защото когато прокуратурата възбужда дело тя се чувства призвана да осъди нарушителя колкото се може по-строго, като въпросите на елементарна човечност често остават на заден план. В този смисъл може да се предложи и в това съдебно звено да има трима или петима души от СЗ, или от някаква алтернативна групировка, но случайно избирани и непрофесионалисти, които да "удържат топката", за да не се стига до груби случаи. Да напомним отново, че ние не сме против професионализма на юристите, а против водещата им роля и възможността за користно облагодетелствуване, като считаме също, че всяка от страните трябва да се защитава сама, и едва ако това е трудно осъществимо или невъзможно, тогава да се замества от юрист. Такива особени случаи биха били, например: физически или психически дефекти на лицето; то не може да се яви защото е починало или тежко болно; ако делото е възбудено от прокуратурата, но пострадалия или роднините му не желаят сами да участвуват в делото като обвинители; ответник по дадено дело е държавата (и не можем да искаме в такива случаи на подсъдимата скамейка да застава, примерно, Президента); и прочее, но когато физическо лице може да бъде определено, дори и при дела от и срещу фирми, те трябва да се представят от лицето, което според закона ги представя (Председателя на фирмата), а не от специално назначен юрист (който не е явна страна по делото), той може да присъствува и участвува в делото, но задкулисно и когато ответника или ищеца му даде думата. Е, да приключим с това с общите недостатъци на системата на правосъдие и да преминем към един конкретен въпрос, разработен от автора.

          2. Унификация на оценката за щети и вина

     Законите трябва да се опростяват доколкото това е възможно, защото и те се подчиняват на закона на Паркинсон, че всяка работа се разраства дотолкова, че да запълни времето определено за нея, или да уплътни времето на лицата, които я извършват. По-точно, тук става въпрос за това, че всяка система се стреми да стане по-сложна, с надеждата по този начин да стане по-добра, но от дадено място нататък тя става само по-сложна, а после започва да функционира и по-лошо, тъкмо поради своята сложност. Може би на зората на древното законодателство законите и да са вършели работа, поне защото са били много по-малко от сега, или пък съдиите да са били с доста по-висок морал от днешния. Може и да е така, макар че на нас не ни се вярва много; най-вероятно за автора звучи тезата, че законодателството е било поредната утопия, с която обществото се е залъгвало и продължава да го прави и днес. Е, човечеството не може без утопии, пък и е вярно, че въпроса не е толкова в суровостта на наказанието, колкото в неговата неизбежност, която зависи не от законите, а от органите за принуда и различните системи за следене (на всичко, което може да се следи) и за манипулиране на обществото (в негов интерес), така че поне да предложим някакъв начин за унификация и опростяване на оценката за вината, която при гражданското законодателство се свежда основно до материални щети.
     Става въпрос за това, че мерната единица, която е националната валута, е възможно най-несигурната, защото в бизнеса не се залага само на една ценност, има пазар на валути, има ценни метали, има недвижима собственост, и прочее. Освен това никой бизнес няма такива амбиции, като системата на правосъдието, да съществува не само векове, ами хилядолетия. Разбира се, че не може да има точно измерване, при смяна на "аршина", а той се мени не само при висока инфлация, но и при едно стабилно обществено развитие, където при нормалните 4-5 процента лихва и/или инфлация след 20-тина години, или по-малко от едно поколение (което вече е към 27 години), всички цени се удвояват. Това, очевидно, създава работа на юристите, но ние считаме, че тази изкуствено създадена работа може и трябва да се премахне.
     И така, с какво да мерим, ако не с пари? Ами, с нещо, което не се променя, т.е. което се променя с времето, но което може да се използува за измерване на жизнения стандарт, така че като изразим всичко останало чрез това нещо, то цените ще остават постоянни! Ако в древен Рим такова решение и да не би било възможно, то поне от век насам във всяка що-годе развита страна (че дори и в такава като нас) съществува понятието минимална работна заплата (МРЗ), към която се привързват всички социални плащания. (Е, те се привързват в "нормалните" страни, докато при нас може и да не са добре "вързани", защото, поне в смисъл на социално осигуряване, се счита, че една МРЗ са две МРЗ**, но нека приемем, че това е поредната "грешка на растежа" и, рано или късно, нещата ще се нормализират.) Само дето ние предлагаме да използуваме не МРЗ, ами минималната годишна заплата (за кратко МЗ), съответно усреднена след изтичането на годината, защото повечето щети ще бъдат съизмерими с годишната заплата, а при малки можем да имаме най-много до две десетични цифри. При ситуацията в момента 1 МРЗ = 100 лв, или 1 МЗ = 1,200 лв, като е ясно, че за щети по-малки от 12 лв. никой не се съди, а повечето дела касаят щети от порядъка на стотици и хиляди, евентуално 10-ки хиляди лева (т.е. няколко до няколко 10-ки МЗ), но може да има и по-големи суми, при дела между фирми или особено богати лица.

      [ ** Тогава, но подобна е ситуацията и в 2008 г. ]

     Следователно, най-естественото и просто решение е всички закони да се прередактират (това става доста лесно, при наличие на компютърни бази, както стоят нещата вече и у нас), като всички глоби се изразят чрез МЗ и части от нея до втория знак. След това може всеки един закон да се преразгледа и коригира, както и често става. Но в пълнота на въпроса нещата са по-сложни, защото ние искаме само това да е единствената мерна единица, засега поне в гражданското законодателство, където става дума предимно за щети, а не за човешки животи, които не могат да се възстановят. Това ще рече, че ако някъде пише "... и еди-колко си години затвор" то и това трябва също да се изрази чрез МЗ. Най-простото приемане, на първа редакция, е 1 МЗ = 1/2 година затвор (всъщност, посоката в началото е обратна, т.е. 1 г. затвор = 2.0 МЗ), а при ново разглеждане нещата може да се уточнят. Може да се въведе и някакво степенуване на затворите (да речем: такива, при които 1 МЗ се брои за 0.4, 0.5, 0.6, или 0.7 години). При това, обаче, винаги когато става дума за възмездяване на щети, които могат да бъдат възмездени, трябва да се даде възможност на човека да го направи (като, евентуално, се стигне и до конфискация на допустимото от закона лично имущество), и чак ако не може, то тогава той да лежи в затвора, който не само, че няма да върне разходите на ощетената страна, но и ще добави нови за държавата. Така че и по тази причина е правилно основната (и единствена) мерна единица да е МЗ, а не години затвор.
     Но това значи, че и самото изплащане ще става тъкмо в МЗ, а не в левове, т.е. то, разбира се, ще става в левове, но те веднага ще се обръща в МЗ (с точност до третия знак след точката) към момента на внасяне на сумата, така че се избягва всякаква необходимост от пресмятане на лихви и преразглеждане на дела поради промени в стандарта на живота (висока инфлация, примерно). Този подход с пълна сила може да се приложи и към всички видове плащания в страната, и най-малкото при делата по издръжки. Единственото, което се иска в случая от дадена държава, е тя коректно да поддържа МРЗ, нещо, което тя и е длъжна да прави, ако държи на доброто си име. Нещо повече, така формулирани законите могат да бъдат с една, действително, между-държавна сфера на валидност, защото законодателствата на различните страни, така или иначе, се стремят да се уеднаквят, особено в рамките на Обединена Европа, и това ще бъде най-правилната основа за обединение на страни с различен стандарт на живота. Би могло да се възрази, че по-правилно е да се използува една средна заплата (доходи), но това е относително понятие, с което може да се спекулира, докато минималната се оповестява официално, и не подлежи на задкулисно пресмятане.
     Малко по-сложен, но не и непреодолим, е въпроса с наказателното право, където присъдите се свеждат основно до години лишаване от свобода, по простата причина, че един човешки живот е безценен и не може да се върне (аналогично и леки, средни, или тежки телесни повреди). Е, то е така, но ... дали, все пак, е така, защото когато казваме "безценен" ние нямаме, разбира се, предвид, че той няма цена, а че цената му е много голяма. Но в редица случаи се налага да имаме някаква оценка, за това неоценимо нещо, наречено живот; налага се не защото това ще върне живота, а просто защото трябва да има и количествена оценка. Ако не се задълбаваме особено в моралните аспекти на въпроса, защото при капитализма всичко, и работната сила, се купува и продава, и, следователно, има някаква цена, то спокойно можем да приемем, че това не е пълно възмездяване, а мярка за наказанието на виновния, или частично обезщетение за пострадалия или неговите наследници. Дори само за да имаме единна мярка това би било удобно и полезно, а тук предполагаме, че това е и едно обезщетение (та нали и с половин вековно закъснение немците плащат днес обезщетения на останалите живи жертви на нацизма). Единната мярка е първото условие за опростяване и унификация на нещата, още повече при една достатъчно сложна система, като тази на правораздаването.
     Е добре, да приемем, че убедихме читателя колко е необходима една такава универсална мярка, която е ясно, че трябва да се изрази пак чрез МЗ, но на каква база да стане това? Тук, отново, би могло да се предложи това да е средната (годишна) заплата или доходи за страната, но нашата цел е да предлагаме не утопия, а нещо реално, и, разбира се, е съвсем нереално да се приеме, че един среден нарушител (убиец, например) може да изплати стойността на човешкия живот (или част от нея, ако е само телесна повреда) за времето оставащо на жертвата /пострадалия до средната продължителност на живот (примерно 80 години), при едни средни доходи равни на около 2.5 МЗ, ако той е със същите средни доходи, и трябва също някак-си да живее. Тогава или трябва да се върнем към миналите векове, когато за погубен живот се е вземал живот, а за телесни повреди, например, да му отсичали на виновния, ръка, крак, или каквото и да било (което няма дори частично да обезщети пострадалия), или трябва да променим "аршина". Ние отново считаме, че най-правилната мярка е пак: по една МЗ, за годините оставащи на жертвата до средната продължителност на живот (първоначално приемаме 80), но не по-малко от 1/10 от това време (т.е. 8 години)!
     С други думи, ясно е, че не е редно да имаме различна оценка за различни жертви, защото пред правосъдието всички трябва да са равни, и че тази мярка трябва да са минималните, а не средни доходи. Това, обаче, се оказва оправдано и по други причини. Ако средния човек печели средните си доходи, то той не прави това през целия си живот (80 г.), а някъде около 30-35 години, което е пак около 2.5 пъти по-малко от цялата продължителност, така че мярката: за една година — една МЗ, е съвсем подходяща. При това положение, тъй като нито обезщетението е пълно, нито се предполага то да бъде достъпно за "средния престъпник", нито пък е възпитателно той да се размине само с пари, се налага основната част от наказанието да се обръща в затвор, като се изисква заплащане (ако лицето е в състояние) само на една до две МЗ (това ще бъде доуточнено в следващата точка) на пострадалия, плюс разноските по делото. Ясно е, че когато се прецени, че лицето представлява опасност за обществото, то може (и трябва) да бъде задържано в специални изправителни заведения, през време на следствието и прочее, но това са подробности за всеки конкретен случай; лечебните заведения, все едно, не се разглеждат като затвор, макар че имат подобен ефект за лицето; нашата единна мярка, не отменя необходимостта от изолация на виновния, но тя се измерва чрез МЗ, а изолация може да се прилага и не само поради вина, а и при установена опасност за обществото.
     Да видим тогава с няколко примера какво се получава. Да речем, убийство на 30 годишен гражданин. Тогава наказанието трябва да бъде 50 МЗ, пресметнати като затвор това дава 25 години, но ако виновния може да изплати нещо, чрез компенсация с имуществото му, този срок ще се намали, освен това първоначално определените години не отговарят на действително излежаваните (по редица съображения), така че това дава към 15-тина години реален затвор. Това е твърде много според днешните виждания, но не е като да не се прилага в сумата страни, а и тук се натъкваме на въпроса за персоналното модифициране на присъдата, с което ще се занимаем в следващата точка. Но ако жертвата е 75 годишна, например, то наказанието ще е 8 МЗ, или някакво обезщетение за наследниците плюс 2-3 години затвор. Вижда се, че една такава силна зависимост от възрастта е нещо ново за правораздаването, но в нея има доста логика, а и повечето жертви са основно под и около средната възраст, което им определя 20-тина години затвор; освен това възрастта, макар и неявно, се взема под внимание при определяне на присъдата (чрез използуване на "от ... до ..." в законите); и свръх това, ако е убийство с цел грабеж, то ограбеното се иска да се върне (а ако е наследено се отнема), така че и това добавя още някоя и друга МЗ присъда, което показва че идеята ни е съвсем приемлива.
     Да вземем сега телесни повреди, тежки — 50% от стойността на останалия живот — това ще даде половината от присъдата в предишния случай (съобразно възрастта). Или изнасилване — оценено от съда на около 10% (т.е. без тежки физически наранявания), но пострадалата е на 20 години и това ще даде 1/10 от 60 МЗ или 6 МЗ, като пострадалата има всички шансове да получи прилично обезщетение, както и виновния да полежи 1-2 години. Или пътно-транспортно произшествие — сметките могат да бъдат аналогични, но с някакъв коефициент на вина, който може да е в границите от 1 до 4%, примерно, защото се приема, че това не е предумишлено убийство, но не може съвсем без наказание; аналогично при самозащита, и при други подобни неволни деяния.
     Тук вече се вижда, че ние предлагаме и някакъв набор от коефициенти, по които се умножава наказанието, така че да запазим универсалния подход за определяне на вината, изхождайки от възрастта на пострадалия. Тези коефициенти могат да бъдат следните: а) степен на пострадалост — от 0.01 до 1 при смърт; по-малко от един процент не считаме за удачно, но за всяка от категориите случаи отразени в законите се определят свои граници; б) вина на причинителя — аналогично от 0.01 до 1 при предумишлено деяние (в частен случай убийство); в) жестокост — от 0.5 до 1.5, като 1-цата е за неизявена жестокост, а 0.5 е за някаква хуманност, според общоприетото разбиране (т.е. има, или би трябвало да има, разлика между убийство чрез приспивателно, или с оръжие, но на място, или след мъчение и побой); г) убеденост на журито — от 0.5 до 1, като ако е по-малко от 0.5, се определя и коефициента за обратното твърдение (примерно, невинен); такъв коефициент е крайно време да се въведе, защото бинарната оценка може да даде (и дава) много голяма разлика, а поне 1/4 от случаите се базират на вторични доказателства, където, съвсем очевидно, не може да има пълна убеденост; д) модификатор на СЗ — коефициент в границите от 2/3 до 4/3, т.е. позволяващ двукратно изменение на наказанието, но центриран около единицата, с който журито при по-горните съдебни инстанции (ако и където това е разрешено от закона) може да налага своето виждане, намалявайки или увеличавайки предвиденото наказание според своята съвест; а може би и някои други.
     Това ще сведе квалификацията на деянията до едно запълване на таблици, но по този начин нещата ще бъдат облекчени и по-удобни за прилагане от всеки (включително и от компютърни системи, което е въпрос на недалечно бъдеще, поне при най-долната съдебна инстанция), като използуването на компютърни таблици ще позволява всички оценки да се извършват моментално. При едно правилно гласуване от мнозина СЗ с различни мнения (според изложеното в предишната точка) уточняването на нужния процент ще става автоматично на компютъра, или може да се провежда гласуване за установяване на нужния процент чрез бинарно деление на позволения интервал на коефициента. Така хем ще се отчита влиянието на различни, специфични за конкретния случай параметри, хем законите могат да се пишат универсално; досегашното "от — до" е много грубо и в редица случаи погрешно; освен това е важно — за редица статистики и анализи — да се знаят оценките по всеки от параметрите, а не само "падналото от небето" крайно решение на журито. Наред с това единната оценка на щетите или вината позволява и съвсем естествено пропорционално поделяне на наказанието, когато имаме няколко подсъдими /обвиняеми, за което се изисква, след определяне на общата сума в МЗ, да се гласува и за частта от вината на всеки от обвиняемите. Това ще намали личното наказание при няколко съучастници, но ако щетите и компенсациите са правилно изчислени това е справедливо, и, освен това, то ще стимулира нарушителите да разкрият и други лица взели участие, но още не известни на правосъдието (т.е. и "натопяването" ще се извършва коректно).
     Изобщо казано, нашият подход не е съвсем нов, като подобни методи отдавна се прилагат в редица научни дейности, при съставяне на различни програми и планиране на много активности, но той е нов в системата на правораздаването! А е нов, защото служителите на тази система държат повече на подчертаването на своето високо положение, отколкото на прозрачността на техните действия; на божествената загадъчност, отколкото на разумното разглеждане; на непогрешимостта, отколкото на гризящото съмнение; и прочее. В редица страни те даже още ходят с перуки, за да подчертаят своята "нечовешка" природа, но ние сме длъжни да обясним, че перука на английски се нарича wig, което пък идва от ... добре известната "фига" или смокинята, или по-точно от един неин лист, тъй като още от времето на Адам хората са прикривали срамните си места със смокинови листа; или, най-малкото, са считали, че така се разкрасяват. Авторът счита, че единствено правото съдене може да разкраси един служител на тази система, а всичко друго е само фиглярство (на руски), или фокусничене и мошеничество.

          3. Персонална модификация на наказанието в зависимост от възможностите на виновния

     Ако в предишната точка и да имаше някакви сметки, то те бяха само обикновена аритметика, която, така или иначе, се прави, или се е правила при създаване на законите. Тук вече ще изложим нещо, което засяга математиката от горните класове (IХ-Х), но което, все пак, не е висша математика, и при това се налага от живота, защото дори някой и да си мисли, че съда е абстрактна структура и не се състои от хора, ами от "наместници на Бога", то е съвсем ясно, че обвиняемия или подсъдимия е обикновен човек, но наред с това различните подсъдими имат различни възможности, така че едно и също наказание не е едно и също по отношение на различни лица. С други думи ние искаме да предложим някакъв личен филтър, който да модифицира щетите или обезщетението S (в МЗ), до някакво лично наказание N (също в МЗ, но от там сведено и до години лишаване от свобода), поне на базата на един персонален фактор, а именно: неговия жизнен стандарт, изразен чрез доходите му. Доколкото, обаче, при капитализма всичко се изразява в пари, то този единствен фактор е практически универсален.
     Идеята ни отново е проста, но ефектна и приложима за всякакъв диапазон на нарушения и за всякакви доходи на подсъдимия. Тя се свежда грубо до това, че прекалено големите наказания, които нито могат да се изплатят, нито да се излежат, просто трябва да се намалят, за да станат поносими. В нашето законодателство няма този парадокс някой да бъде осъден на 273 години затвор, примерно, но има друго неправилно положение — че той се осъжда само за най-голямото провинение. Докато ние считаме, че трябва да се прави разлика между оценката за вината и личното наказание (самото изплащане и/или излежаване). Оценката S трябва да бъде съгласно изложеното в предишната точка, а личното наказание N, трябва да бъде съобразено с възможностите на виновния. Като универсална мярка за възможностите му ние приемаме неговите средни годишни доходи (за кратко ЛД), изчислени на базата на последните пет години, като се приеме (т.е. узакони), че всеки е в състояние да изплати до един ЛД, но не повече от два ЛД, в по-специални случаи, или по желание на някоя от страните, като останалото се заменя с години лишаване от свобода. Така получаваме съвсем естествен преход между двата вида досега използувани мерни единици (пари и затвор), като многото пари автоматично се обръщат в затвор, но самото понятие "много" зависи от виновния!
     Остава най-важното — да обясним как точно ще става модификацията на наказанието. Е, ясно е, че тя трябва да бъде такава, че да намалява големите наказания, или да сплесква кривата на наказанията в посока на големите стойности, но по какъв начин? Ами, най-естествения начин е да се използува някаква експонента, което е естествено, защото тази крива е масово срещана в природата, при нашите органи за възприятия (реагира се на "пъти" изменение, а не на проценти), и се използува доста широко в редица технически и научните ситуации. Понеже далеч не всички читатели (още повече юристите) са на "ти" с подобни математически въпроси, то нека подчертаем, че това е най-гладката математическа крива (има безброй много производни и те са все същите!), така че тя не е "паднала от небето", а е измислена (в точния математичен смисъл), защото практиката я изисква. При това няма пречки да се прилага и простонародния начин за определяне на понятието гладкост — ако човек прекара пръст по нея, то тя се кривù, но няма никакви "бабунки".
     Е добре, стигнахме до експонентата, но ние ще използуваме и обратната ù функция, наречена логаритъм, за който всички поне са чували, и то десетичен, като по-естествен за хората. Нашата цел е така да сплескаме кривата на наказанията, че при значение 10,000 МЗ да останат 1,000 МЗ, т.е. да я намалим там 10 пъти, но единицата (1 МЗ) да оставим на местото ù! Тук навлизаме във все по-трудна материя, но ще се постараем да я обясним просто, макар че тя и да остане не съвсем ясна, това не е страшно, защото става дума само за една обосновка, и съвсем не е нужно тя да се включва в законовите документи — просто е дадена формула, която трябва да се прилага. Та, ако сега минем в логаритмичен мащаб, логаритъма от експонента става права линия, така че трябва да прекараме една права през точката (0;0), понеже log 10 1 = lg 1 = 0 (логаритъм от единица винаги е нула, независимо от базата, която тук е 10), и през точката (4;1), понеже lg 10,000 = 4, а lg 10 = 1, и ние искаме тъкмо 10 пъти намаление в тази точка. Тази права ще има ъглов коефициент на наклона 1/4 и следователно нейното уравнение, ако се върнем в нормалния мащаб, ще бъде: lg y = 1/4 lg x. Ако сега махнем логаритъма трябва да антилогаритмуваме, или да вземем 10 (базата) на степен всяка от двете страни, което дава 10lg y = 101/4 lg x, но 10lg y = y, като на това число y трябва да разделим, за да получим искания ефект. Така че при щети S, за наказанието N по изменената крива ще получим S / (101/4 lg S) = S*10 -1/4 lg S, което при S = 1 [МЗ] ще даде, наистина, lg 1, което е 0, и после 10 на нулева степен, което е 1, и S разделено на 1 си е пак същото. Но ако вземем S=10,000, то lg 10,000 = 4, по 1/4 дава 1, 10 на първа степен е 10, така че S ще се раздели на 10 и това ще даде 1,000; съответно при S=1,000 ще получим (след пресмятане) 177.828, което ще бъде модифицираното наказание, съответствуващо на щети 1,000 МЗ; при S=100, ще имаме N = 31.623; а за 10 МЗ — ще имаме N = 5.623 МЗ.
     Само че кривата ще е такава, ако сплескването запазва точката 1 МЗ, но ние казахме, че искаме това да е не минималната заплата, а личните годишни доходи, т.е. ЛД, които ще означим с D. Ами, в такъв случай, това, което трябва да направим е да изменим така логаритъма, че той да става нула при S = D (т.е. при S = D аргумента на логаритъма да е 1), и съответно да дава 10 при S=10,000*D, а това ще рече, че трябва в аргумента на логаритъма да вземем S/D (но първото S, по което умножаваме си остава същото, защото продължаваме да мерим щетите). Така получаваме формулата за наказанието N = S / (101/4 lg (S/D)) = S*10 -1/4 lg (S/D). Преди да приведем една табличка с някои от значенията на кривата N да обърнем внимание на един не много желателен ефект в случая: щом като при големи S кривата ще се сплесква или намалява, то при малки значения на S тя ще нараства, така че при щети от порядъка на 1/100 МЗ (или 12 лв. сега) ще трябва наказанието да е 30-тина пъти по-голямо. Това следва както от разсъжденията в логаритмичния мащаб, където имаме права линия, така и от характера на експонентата (и логаритъма) които монотонно растат (или намаляват). Но това не е страшно защото има тривиално решение: прилагаме нашия филтър само за значения над личните доходи D, а при по-малки значения наказанието е точно равно на изчислените щети. Преходът между наклонена права и извиването ù по експонента става при S = D, като тъкмо това беше и нашата цел — да коригираме само непоносимо големите наказания за провинилия се. Състоянието на нещата в табличен вид е показано на Таб.1.

N[МЗ]за S→ и D 0.01 0.10 0.50 1.0 2.5 5.0 10.0 50.0 100.0 500.0 1000.0
0.5 0.01 0.10 0.50 0.841 1.672 2.812 4.729 15.811 26.591 88.914 149.535
1.0 0.01 0.10 0.50 1.0 1.988 3.344 5.623 18.803 31.623 105.737 177.828
2.5 0.01 0.10 0.50 1.0 2.5 4.204 7.071 23.644 39.764 132.957 223.607
5.0 0.01 0.10 0.50 1.0 2.5 5.0 8.409 28.117 47.287 158.114 265.915
10.0 0.01 0.10 0.50 1.0 2.5 5.0 10.0 33.437 56.234 188.03 316.228
50.0 0.01 0.10 0.50 1.0 2.5 5.0 10.0 50.0 84.09 281.171 472.871
100.0 0.01 0.10 0.50 1.0 2.5 5.0 10.0 50.0 100.0 334.37 562.341
500.0 0.01 0.10 0.50 1.0 2.5 5.0 10.0 50.0 100.0 500.0 840.896
1000.0 0.01 0.10 0.50 1.0 2.5 5.0 10.0 50.0 100.0 500.0 1000.0

Табл.1. ФОРМИРАНЕ НА НАКАЗАНИЕТО СПОРЕД ДОХОДИТЕ НА ВИНОВНИЯ (В МЗ)

     Както се вижда от тази таблица формулата може да се прилага в неограничен диапазон, включително и при вина на фирми, когато доходите на фирмата за година могат да бъдат стотици и хиляди МЗ, като и тук се приема, че на изплащане подлежат наказания до 1, и не повече от 2, но, обърнете внимание, вече не МЗ, а ЛД на лицето или фирмата, което е съвсем логично! Останалото наказание подлежи на излежаване в затвор по споменатия коефициент: половин година затвор за едно МЗ. Това ще рече, че общото наказание N при по-богати лица /фирми е по-голямо отколкото при по-бедните, но това е правилно, защото при по-добър живот човек има по-малко основания да извършва нарушения; освен това ако сме под 1 ЛД наказанието е точно равно на щетите, само че дали ще сме под или над 1 ЛД зависи от възможностите на виновния.
     Да вземем за пример два реда — тези за ЛД равни на 1 МЗ и за 10 МЗ. При 1 МЗ: ако вината е за 5 МЗ се получава наказание от 3.34 МЗ, като една МЗ се плаща, а останалите 2.34 МЗ дават 1.17 г. затвор; при 10 МЗ се плаща пак 1 МЗ и от останалите 4.62 МЗ се получават 2.31 г. затвор; при 50 МЗ (получени, да речем за "стандартно" убийство на 30 годишна жертва) имаме 18.8 МЗ наказание, от което като се плати 1 МЗ, остават към 9 години затвор (който не е редно още да се намалява — за добро поведение, или като се извадят почивните дни, или при поредна амнистия, и пр.); а при 100 МЗ (едно жестоко убийство на млад човек спокойно би могло да даде толкова) коригираното наказание е 31.62 МЗ, като в затвора ще се лежи 15-тина години; и така нататък. Докато при ЛД (или D) = 10 МЗ имаме: всички щети до 10 МЗ се изплащат (и покриват изцяло); при 50 МЗ имаме коригирано наказание от 33.44 МЗ, но като се платят 10 (а може и 20 МЗ, ако това е финансово нарушение), то в затвора ще се лежи към 12 (или съответно към 7) години; а при 100 МЗ наказанието вече става 56.23 МЗ и като се платят 10 МЗ, то в затвора ще се лежи към 23 години.
     Освен това коригирането ще бъде различно, ако има няколко съучастника, защото тогава вината им ще е по-малка и ще се заплаща и/или излежава по-пълно. Примерно ако цитираното убийство даващо 50 МЗ се подели между двама виновни, да речем с 60 и 40 процента, то тогава минаваме на щети по 30 и 20 МЗ, които (не е отразено в таблицата) ще дадат наказания, при един, този път среден доход, от 2.5 МЗ, съответно: 16.1 и 11.9 МЗ, така че като си изплатят по 2.5 МЗ, се оказва, че първия ще лежи 6.8, а втория 4.7 г. в затвора; в същото време, ако беше само един човек със същите средни доходи, то за 50 МЗ получаваме наказание от 23.64 МЗ, и ако си плати пак 2.5 МЗ (но само веднъж, а при двама души става два пъти повече), то му остават 10.57 години затвор, което е повече от всеки от двамата предишни, но по-малко от тяхната сума. В следващата таблица (Таб.2) е дадено по-подробно съотношението: пари [МЗ] и затвор [г.], в зависимост от S и D.

N п./з. за S→ и D 0.01 0.10 0.50 1.0 2.5 5.0 10.0 50.0 100.0 500.0 1000.0
0.667 0.01 0.10 0.50 0.667 0.667 0.667 0.667 0.667 0.667 0.667 0.667
  0.0 0.0 0.0 0.118 0.565 1.177 2.207 8.163 13.95 47.44 80.02
1.0 0.01 0.10 0.50 1.0 1.0 1.0 1.0 1.0 1.0 1.0 1.0
  0.0 0.0 0.0 0.0 0.494 1.172 2.312 8.902 15.31 52.37 88.41
2.5 0.01 0.10 0.50 1.0 2.5 2.5 2.5 2.5 2.5 2.5 2.5
  0.0 0.0 0.0 0.0 0.0 0.852 2.286 10.572 18.63 65.23 110.5
5.0 0.01 0.10 0.50 1.0 2.5 5 5 5 5 5 5
  0.0 0.0 0.0 0.0 0.0 0.0 1.704 11.559 21.14 76.56 130.5
10.0 0.01 0.10 0.50 1.0 2.5 5 10 10 10 10 10
  0.0 0.0 0.0 0.0 0.0 0.0 0.0 11.719 23.11 89.01 153.1

Табл.2. ОБИЧАЙНА РАЗБИВКА НА НАКАЗАНИЕТО НА ПАРИ (I РЕД) И ЗАТВОР (II РЕД)

     Между другото, предложената формула може да се запише и по друг начин, чрез използуване на нецели степени, нещо, в което всеки добър ученик по математика може да се убеди, т.е.

     N = S / (101/4 lg (S/D)) = S*10 -1/4 lg (S/D) = S*(S/D) -1/4 = S 3/4*D 1/4

но това с нищо не променя нещата, защото нецелите степени, така или иначе, се пресмятат чрез логаритми. Този вид изглежда малко по-прост като запис, но е твърде загадъчен, ако искаме да постигнем смисъла му, затова и обяснявахме първоначалния вид. Нещо повече, вместо 10-тичните логаритми спокойно можем да пишем и натурални (при база Неперовото число e), но тогава трябва да вдигаме същото това e на степен, а не 10-ката, в което пък можем да се убедим ако тръгнем в горната формула от дясно на ляво и заменим преди третото "=" 10 lg с e ln. В крайна сметка, това са еквивалентни форми (като боб и фасул, да речем), така че да не се отвличаме повече.
     Друг момент е въпросът с конфискацията на имуществото, което може да му бъде конфискувано, ако виновния има такова. Това се прави преди персоналната корекция на наказанието, така че ако чрез имущество той намали общата сума на щетите S, това ще се отрази и на присъдата му. Може би трябва да се конкретизира и определянето на ЛД — това трябва да се прави на база семейства, защото не всеки си печели сам доходите. Ако, обаче, лицето е отделно семейство, но без постоянни доходи, то те трябва да се приемат за 2/3 МЗ (като това трябва да е и минималното допустимо значение въобще), защото такава е тенденцията на Запад за различните социалните плащания. Ако пък отсъствуват данни (примерно: бил е в затвора, или в чужбина и не може да представи документ за доходи, и пр.), то тогава трябва да се приеме 1 МЗ. Също така не разяснихме добре кога да се заплатят парите (в МЗ) — дали преди или след влизане в затвора, ако има такова. Считаме, че това трябва да стане до 5 години, но с оглед на редица причини не е удачно да се вадят от тях годините на лишаване от свобода (това няма значение за фирмени дела, а и за физически лица също не е особен проблем, ако човека може да намери парите — било то чрез теглене от влог, продажба на имущество, събиране на наем докато не живее в жилището си, вземане на заем, и пр.), така че те текат от приключване на делото. През това време лицето може да е на свобода (и тогава си отделя от заплатата) или в затвора, но ако след изтичането им той не е изплатил още сумата, то се налага да си я излежава и нея.

     Ето, това е един от начините за подобряване работата на съдилищата, за постигане на реална оценка за щетите (или доста близка до реалната, при нанасяне на физически повреди и смърт), но и за справедливо наказание, съобразено с възможностите на лицето, а освен това и за една лесна унификация на законодателството в целия свят. Начини има, стига да се изяви желание за подобрение.

     10.2001


      — — —


 


Сконвертировано и опубликовано на http://SamoLit.com/

Рейтинг@Mail.ru