И Т А З Д О Б Р А !( П У Б Л И Ц И С Т И К А )Христо МИРСКИ, 2001 ...— — — — —
— — — — — ЗА СПИСАНИЯ Съдържание на тази част 1. Есе за здравия разум 2. За завоя наляво 3. Колко трябва да получава една фирма за да работи "за лудо"? 4. Народът ни пак се запаси със скъпо 5. Много добро не е на добро! 6. Свободни ли сме, или напротив? 7. Политическа благодарност 8. Неомалтусианство, или рационално мислене 9. Митове за демокрацията 10. За собствеността и нейното бъдеще 11. Право кривосъдие 12. In ovo e veritas 13. Ех манци, манци —пация! 14. Какво искаме да кажем на света? 15. В България всичко е спокойно 16. Партиите в България 17. За разложението на морала 18. Възможен ли е умерен комунизъм в България? 19. ... нови неща [ Материалите следват последователно но в различни книжки, както е казано в забележката в началото на книгата. ] — — — НАРОДЪТ НИ ПАК СЕ ЗАПАСИ СЪС СКЪПО! Пазарът като система съществува по цялото земно кълбо вече редица хилядолетия и би могло дори да се каже, че той е непобедим като живота. Казвайки "пазар" аз имам предвид място, структура, или организация, при която се събират заедно група хора, които предлагат нещо, което им е излишно, (наречени продавачи), и друга група хора, които търсят нещо, което им е необходимо (наречени купувачи). Той е съществувал още в първобитните общини, съществувал е при фараоните, по времето на Конфуций, в Древен Вавилон, по времето на Сократ и Аристотел, по времето на Христос, на Мохамед, на Наполеон, на Маркс, че дори и при изкуственото комунистическо общество не можа да бъде изцяло премахнат, а само се подтискаше по всякакъв начин чрез въвеждане на пределни цени и антипазарни механизми на производство. Няма значение дали размяната на ценности се е извършвала стока за стока, стока за услуга (или връзки от всякакъв характер), или някакви други нематериални ценности, или срещу някакви измислени специално за целта мъниста, семена на разни растения, раковини, железца (независимо дали от благороден, неблагороден, полублагороден или "леко облагороден" характер), а така също и срещу специално отпечатани хартийки, след откритието на книгопечатането. (Между другото, може би е интересно да се знае, че думите: money, Münze, монети, мангизи, и прочее водят началото си от името на една ароматна ... тревичка, полезна за перисталтиката на червата и наречена "мента", или mint на английски, която за тях значи още и "монетен двор", т.е. мястото, където се правят "ментите", или "ментèтата", както казват някои, защото истинските ценности, или real estate на английски, са недвижимите ценности). Няма значение също и дали предлагането и купуването се извършват от самите заинтересовани лица или от специализирани личности или организации, наречени търговци, или пък от някакви, също специализирани, посредници наречени "брокери", защото те разделят (от английското break) ръцете на продавача и купувача по време на ръкостискането, ознаменуващо сделката, макар и то, понякога, да е чисто символично — обичай, останал само при началото на състезания по бокс и борба. Това което има значение е, че всеки пазар се определя от самите участници в него — да ги наричаме за по-кратко търговци и купувачи — и затова пазарите в различните страни са толкова различни. Един е пазара в Лондон, друг е в Делхи, трети в скандинавските страни, четвърти в Ориента, пети и шести в Америка или в Далечния Изток, и така нататък. Тъй като на нашия пазар все още преобладават българите, поне измежду купувачите (нещо странно на фона на тоталната мизерия, която изживяваме в момента), то пазарът ни е български и, ако трябва да го охарактеризираме с една дума, това е думата "шоков"! Констатирам този факт с известно прискърбие, тъй като шокът като лечебно средство се прилага само в краен случай, когато други по-умерени или разумни методи се оказват безполезни; той е едно ultima ratio ("крайно средство", на латински), а прибягването до крайни средства означава, че сме живели доста неразумно, за да стигнем до това положение. Така или иначе, обаче, българинът разбира само от шокове (и най-често без терапевтичен ефект) и се оказва, че вече е свикнал да купува, или скъпо или нищо, та чака поредното поскъпване за да изпразни джобовете си и да сложи нещо в хладилника. Като се има предвид, че ние като народ не сме нито по-глупави, нито по-некадърни от американците, примерно казано, бих искал да разгледам по-подробно причините за тази наша пазарна аномалия. На първо място, разбира се, е нашата невероятна бедност. По-правилно би било да се каже мизерия. Поради тази причина сумата българи "налитат" да купуват най-евтината храна, та подядат дори и животните. Например, свинските гърди (кокали със сланина) са си цял деликатес, но народа купува масово и патешки и гъши "фенери", голи кокали, пилешки главички и крачета и прочее неща, които по времето на "бай Тошо" не бяхме виждали на пазара, и ги готви за себе си, или най-малкото извлича мазнината от тях. Нямам намерение да анализирам причините за това състояние (макар че, общо взето, е ясно, че в периода на първоначално натрупване на капитала, в който сега се върнахме, капитализма е най-ожесточен и най-тежък за нашия изстрадал народ, защото "парà при парà отива", а за това трябва някаква "маица", както казват хората), а да поясня на читатели как те самите си влошават положението, и да дам някой "лек" накрая. Колкото и да сме бедни не бива да забравяме че англичаните казват, че те не са толкова богати та да купуват евтини неща! В нашия случай се оказва, че тъй като всички търсят само карантия, или сланина, или главички и прочее, то те и ще са най-скъпите (относително), защото животните нямат по три глави, да речем, и се получава така, че най-бедните плащат една част от храната (от луканката, примерно) на по-заможните — т.е. тъкмо според поговорката "болен здрав носи"! Единствената "полза" в случая е, че така могат да бъдат излъгани по-малко от някои търговци, защото кантарите теглят грамажа а не цената (и ако стоката е по-евтина, значи и ще ги излъжат по-малко). В това все пак има някакъв резон и даже чух от едни "събратя" купувачи, че търговците се делели на три групи: честни — такива, които лъжат само с едно деление на кантара; обикновени — които лъжат толкова, колкото им позволи купувача (най-често стотина грама), тъй като не държат кантара на нулата (или чрез други трикове); и аджамии, ама те ставали все по-малко. Особено на едро се лъже когато "водата е размътена" и хората правят отново опашки или купуват с цели торби. Прочее, да си дойдем на думата: в момента е за препоръчване да се купуват по-качествени стоки и по-конкретно за месото — обезкостено и дори шол (освен ако нямате домашно животно, за което също да мислите). Друг мой съвет към читателите е да забравят, доколкото е възможно, за пресните салами и да търсят други алтернативи — кайма, месо (не свинско, защото всички него търсят), сирене, дори постна храна. В "нормалните" страни едно кило пресен салам (и то хубав) струва колкото две кила хляб, а у нас съотношението е около четири към едно (така че би могло да се каже, че в този смисъл ние сме около два пъти "по-ненормални" от тях). А що се касае до хляба, то отдавна би трябвало да ни е известно, че завишената консумация на хляб у нас се дължи на занижения ни жизнен стандарт, а не на някакви особени кулинарни традиции на народа! Така че, волю-неволю, ще трябва да намаляваме консумацията на хляб, което хич и не е лошо. Още един съвет: яжте ядки (основно фъстъци) — те хем са богати на белтъчини, хем се само два-три пъти по-скъпи от хляба (ако си ги печете в къщи, но това лесно се научава); те са идеалната и най-бърза закуска по всяко време и от тях не се пълнее. (Пак в скоби бих искал да спомена, че хиндуизма забранява консумацията на всякакво месо: птици, риби, дори яйца и хайвер, защото това са бъдещите деца на животните, и то не за седмица или две, както е при нашите пости, а изобщо, докато ядки и подправки не ограничава, а това ще рече, че ядките просто заместват месото, защото всяка религия събира вековната народна мъдрост). Последен щрих в това отношение: докато все още черният хляб е по-евтин от белия — яжте от него, защото това няма да продължи дълго! Почти няма в Европа страна където белия хляб да се предпочита пред черния и затова в най-добрия случай той струва колкото черния, но най-често е по-евтин (дори и в Русия е така, а в Австрия, например, единствения, що-годе приличащ на нашия, хляб се нарича "турски"!). Толкова по въпроса за беднотията — тя не е порок и макар и да не е нещо с което да се гордеем, то не е и нещо от което да се срамуваме. Това, от което бихме могли да се срамуваме е, че (в резултат на тоталитарното ни минало, най-вече) ние нямаме никаква пазарна култура! Ние до такава степен сме извратили хубавата дума speculate, та сме я превърнали, едва ли не, в символ на злото, а тя означава (на английски) просто "мисля, разсъждавам", и в малко по-широк смисъл се употребява за хора, които успяват да извлекат полза от нещо, така да се каже само с акъл, а не с работа (производство), като купуват и препродават стоки. Говори се също така и за спекулативно познание, в смисъл на знание просто като игра на ума, а не нещо, от което човек може да извлече пряка полза. Принципиалната важност на тези разсъждения е, че, осъзнато или не, но търговците са тези, които крепят пазара! Казано на технически език, търговците играят за пазара положителната роля на отрицателна обратна връзка в системата — роля, без която нито една система не би могла да просъществува дълго време (камо ли хилядолетия). С други думи това значи: когато едно нещо нараства, то нещо или някой трябва да го намалява, и обратно, за да не се взриви системата. Точно това правят търговците когато вдигат цените, щом едно нещо се купува масово, та да може, ако купувачите са "нормални", да намалят купуването му и така да има за всички (и за тези, които вече са си купили, и за тези, които още не са, и за търговците); и обратното. И "слава Богу", че е така, та пазара ни още се крепи, дори при тези шокови цени! В днешно време, на практика, търговците продават само 2-3 дни в месеца (и си "оправят тотото"), а през другото време само мислят (т.е. спекулират) как да изработят купувачите, та пак да ги накарат да купуват. Разбира се, че за търговците е най-добре да имат редовни постъпления, та да си правят редовно покупките от производителите с редовно спечелените пари от купувачите и, както се казва, "алъш-веришът" да върви, но щом като народа ни е свикнал да купува само скъпо (защо — ще изясним след малко), то търговците са тези, които оправят положението. Казано по друг начин — щом не може без шокове, то някой и трябва да ги приложи! Приятно или не, но това е истината, и колкото повече българи я проумеят — толкова по-добре. Сега няколко конкретни съвета за "посветените", т.е. за четящите в момента. На пазара винаги има няколко алтернативни стоки — например: хляб, картофи, ориз, макарони (овесени ядки, ако щете), така че когато едната поскъпва — просто купувайте другата! В нормално наситен пазар и народ, който не спъва пазарните механизми, цените на алтернативните стоки си движат, общо взето, в синхрон, и това правило е по-трудно за прилагане, ала тогава и не се налага то да се прилага, докато у нас ситуацията е друга. Спомнете си, че когато ориза поскъпна скокообразно (по български!) в началото на лятото, още никой не очакваше, че ще скочат и картофите и, най-вече, хляба — просто тогава хората решиха да купуват масово само ориз (като китайците) и той поскъпна докато се подпря отгоре от международните цени (около една немска марка средно по цени на дребно), после спря (докато хората го изядат, а тъй като ние, все пак, не сме китайци, то това продължи 4-5 месеца) и сега отново започна да расте. Аналогична беше ситуацията с картофите, само че с един-два месеца закъснение, така че тези, който си бяха взели чувалче картофи по 60 лв. през август, ноември ги консумираха точно два пъти по-скъпо (отчитайки и приходите от лихви, които един месец бяха стигнали до 25%, а така също и фирата, която картофите дават, особено ако са порядъчно нитрирани), а сега, когато ги изядоха и тръгнаха отново да купуват, цените пак се качиха. Така стана със лука. Така стана и със сиренето, после месото го догони и задмина (защото се оказа, че то е по-подходящо от сиренето за продължително съхраняване във фризера) и месото стигна до 700 лв. (после спадна до 450 лв., и то телешкото, което в целия свят се счита за по-хубаво, и то обезкостено). Сега каймата се държи на "очудващо ниски" цени от 350 до 400 лв., или един долар, според курса в момента, но какво да се прави, като фризерите на хората са пълни, но най-късно през януари тя ще подскочи с 30-50%, ако месото не падне под 600 лв., което не е вероятно при този курс на долара. И тъй нататък. Накратко: усреднено за голям период от време (година и повече) всичко изглежда нормално, но пред очите на съвременниците се получават ценови шокове (или скокове, ако така повече Ви харесва, ама етимологично това трябва да е една и съща дума). Това няма да става ако, когато ориза поскъпне, хората просто спрат да купуват ориз и се ориентират към картофите, а когато последните поскъпнат се ориентират към хляба, или месото, или към което е на приемливи цени в момента. (Между впрочем, почти никой не знае, че едно стандартно яйце трябва да тежи към 60 грама, или в едно кило трябва да има почти 17 яйца, но в никакъв случай по-малко от 16, а без тази представа човек не може да сравнява цените на белтъчните продукти). Правилото е изключително просто (но, както е известно още от древните времена, светът е пълен с парадокси и най-простите неща се възприемат най-трудно) и то гласи: движи се в противоток на другите на пазара! Доколкото хората вече не вярват на никого няма никаква опасност всички да започнат да се движат в противоток, така че успехите Ви са гарантирани. По-куриозното в случая не е, че така ще помогнете на другите (което е вярно, но е вярно също така, че човек по своята природа никога не е бил алтруист), а че така ще помогнете и на себе си да не купувате скъпо (точно така, както търговеца, на когото изобщо "не му дреме" за купувача, се оказва стожер на пазара, който е предназначен и изгоден основно за купувача). Ако нещата не бяха наистина така обвързани то пазара въобще нямаше да стигне до наши дни. Още по драстични са нещата на пазара за валута, при все че там те са доста по очевидни и човек би могъл по-лесно да се ориентира в тенденциите (или трендовете, ако не искаме да изоставаме от съвременното американизиране на българския език). Както се оказва, тази година за около осем месеца твърдата валута поскъпна вече около шест пъти, докато лева в най-добрия случай (в ДЦК) към два пъти и половина (което означава, че има различни видове "менти" и някои от тях съвсем не се отразяват добре на стомаха на българина). Това, което е очевидно в случая е, че при change бюрата и банките се пишат и двата курса (купува /продава), и това, от което те печелят, не е цената — ниска или висока (това, че всичко на този свят е относително, е било ясно на хората още преди Айнщайн да се произнесе по въпроса), а разликата между двата курса, докато никой търговец няма да вземе да Ви обяснява по колко е купил стоката си — това си е негова вътрешна кухня.* Тогава, ако изхождаме от чисто българското правило на шопа, че "я не сакам на мен да ми е добре, я сакам на Вуте да му е зле", е съвсем очевидно, че валута трябва да се купува когато търговците печелят най-малко от това, т.е. когато границите (маржините) са най-тесни. Това, наистина, е оправдано, защото тогава сте най-сигурни че купувате стоката (валутата) според нейната себестойност, докато иначе, когато границите са по 20-30 лв., явно пълните "гушите", или джобовете, на чейнджажиите. [ * Е, в интерес на истината, след около две години станахме свидетели на куриозното решение търговците да пишат и цените, по които са купили стоките, но сигурно се е намерил някой западняк да им подшушне нещо на нашите управници, защото след около месец това наше изсилване замря. ] Наред с това, случаят с валутата (или акциите) има и специфична окраска, а именно: тъй като не може да се предскаже точно как ще се движи курса, хората се делят на две противоположни групи (по скоро според начина на мислене, защото целите им са съвсем еднакви — максималната печалба) — едните са такива, които купуват когато цените растат, защото залагат на запазване на тенденцията, и те се наричат биволи (bulls, понеже тези животни бодат отдолу-нагоре), и другите са такива, които купуват когато цените падат, защото считат че е крайно време тенденцията да се промени, и те се наричат мечки (bears, понеже мечките удряли с лапата си отгоре-надолу). Това, обаче, не променя нашите предишни разсъждения, защото тук става въпрос за спекулативни покупки, за влагане на свободни средства, за игра на борсата, а никой западняк не би си похарчил последните спестявания за такива игри, още повече когато маржините са от порядъка на 10%. (Само дето можем да направим извода, че нашия народ се състои основно от "биволи", "крави", или телета, с една дума — все от говеда, но понеже това не звучи приятно за нас, то нека не си правим този извод). Казано с две думи: сега изобщо не е момента да се купува валута (който е искал, да си е купил през предишните години, когато никой не ни пречеше и можехме да сменяме до 2000 щ.д. на година, което надхвърля всичките спестявания на повечето българи, а още повече едно-годишните им такива при средна работна заплата, не през тази сиромашка година, около 80-100 щ.д.; или да почака някой и друг месец), освен ако не желаем да облекчим осъществяването на валутния борд посредством още по-голямо обедняване на народа (намаляване на сумата от пари, която трябва да се гарантира)**. [ ** То точно така и стана после, разбира се. ] Последната отличителна черта на нашия пазар от пазарите в страните с нормално пазарно стопанстово е очевидно отживелица от тоталитарното ни минало, и това е вечният страх, че нещо ще се свърши на пазара. На пазара нищо не се свършва, освен парите на хората! И този страх кара българина, особено възрастния (а половината купувачи са обикновено пенсионери) да купува винаги скъпо, защото после то щяло да стане още по-скъпо. То вярно, че всичко поскъпва (защото лева ни се обезценява със страшно темпо), но не и преди личните запаси на хората да намалеят и да се окаже, че, от една страна, те са купили стоките скъпо, а, от друга страна, отново ще купуват скъпо, когато си ги привършат! Освен това, наивно е да се предполага, че средният гражданин ще се окаже по-хитър от търговеца, който само с това се занимава, а тъй като и купувача също по своему спекулира (защото като отиде на пазара и той мисли как с по-малко пари да си купи повече неща, т.е. да извлече лична изгода), то никоя страна няма право да обвинява другата. Така че, уважаеми читатели, мислете за себе си и не купувайте скъпо и повече, освен за пряка консумация. Не се тревожете от беднотията си, бъдете богати духом! Купувайте на едро само когато това Ви е по-евтино, а не когато сте свикнали (има си навик — има си и отвик, казва народа ни). Поне една трета от хората могат да правят основната част от туршиите си (щом сме толкова бедни, че правим сами зимнината си) по време по-различно от другите поне с един месец и, следователно, ще купят суровината по-евтино. Купувайте алтернативни стоки — така хем ще Ви излиза по-евтино, хем ще си разнообразявате храната. Не купувайте най-евтиното изобщо, защото така купувате по-скъпо поради завишеното търсене. Купувайте по-евтиното в момента, а не това, което сте тръгнали да търсите, и не мислете, че щом 2-3 дни една стока поевтинява, то тя ще поевтинява още, защото като изчакате, примерно, една седмица и се наканите на другия ден вече да си я купите, то ще се окаже, че тя изведнъж е скочила значително, понеже Вие самите сте част от пазара и, най-вероятно, сте типичен представител на купувачите и Вашето незначително влияние се е оказало доста съществено. С две думи: не пречете на пазара, за да не Ви пречи и той на Вас! Не забравяйте гениалната мисъл на великия Остап Бендер: "Спасението на давещите се е дело на самите давещи се!". В тази шега има много повече истина отколкото в редица лъжеистини, които можете да чуете днес всеки момент. Защото това е, всъщност, перефразировка на старото правило: "Помогни си сам, за да ти помогне и Господ!". 12.1996 — — — МНОГО ДОБРО, НЕ Е НА ДОБРО! казва нашият народ, а на един народ трябва да се вярва, защото той е по-умен от своите политици, ако не за друго, то защото е живял доста по-дълго от тях. Освен това надали има народ, който да няма подобна поговорка, тъй като тя е вариант на библейското "прекален светец и Богу не е драг", така че тази мъдрост се оказва общочовешка. А приложението ù в случая е към еуфорията ни от валутния Борд. Ако разгледаме нещата в хронологичен ред, то първото заключение, което би трябвало да направим (ако въобще можем да правим някакви заключения) е, че ако у нас имаше някакво разбирателство и твърда ръка (вместо "плюрализъм", примерно), ние сами можехме да си направим някакъв валутен борд, защото, разбира се, никой не е правил борд на Германия, или на САЩ, Англия, Франция, Канада, или на някоя от скандинавските страни, а се правят бордове на страните от Латинска Америка и някои от бившия Социалистически Лагер, т.е. на страни, където, по една или друга причина, в момента липсва силна централна власт. При това можехме да си направим такъв борд, че и американците да ни завидят, защото това, което трябваше да се гарантира, не са всичките налични пари в страната, а само текущите приходи за всеки, като заплати и пенсии, и дори не всичките пари ами само една част от тях, защото, все пак, сиренето и хляба не се продават срещу чужда валута! Като се има предвид, че разходите за заплати в едно прилично предприятие (с поне 20-тина души персонал) не надхвърлят 5-6% от оборота на предприятието, и ако се приеме във валута да се изплаща само 1/3 от заплатата, се получава, че би била необходима валута едва около 2% от оборота. Аналогично, би трябвало 1/3 от заплатите в бюджетните учреждения, а така също и пенсиите и стипендиите, да се изплащат във валута, като за целта биха могли да се използуват, при нужда, и блокираните валутни средства във фалираните (предвидливо, по времето на Жан) банки, не защото това е правилно, а защото тези пари гражданите все едно не ги виждат засега и ги получават на транжове! Естествено, след предварителна оценка, би могло да се разчита и на нови заеми от Запада. Така или иначе, нашите средни заплати през демократично време са били някъде към 50-80 щ.д. (като са спадали и по-долу, но никога не са надхвърляли 120), а пенсиите са били приблизително равни на минималните заплати, така че може да се приемем за среден доход на един българин 60 щ.д. на месец (това, очевидно, е завишена оценка, но нека смятаме в най-лошия случай), или 1/3 от това прави 20 щ.д. Това е сумата, която страната ни би трябвало да може да изплаща средно на всеки гражданин, получаващ заплата или пенсия от бюджетно заведение, във валута; гореспоменатите "прилични" предприятия, положително биха могли да осигурят около 2% от оборота си във валута (както някъде и го правят по собствено желание). Условието за да можеше да се въведе такъв български Борд би било просто оценката на заплатите да бъде не в абсолютни единици, т.е. не в левове (и дори не във валута), а като някакъв коефициент към минималната работна заплата (МРЗ) в страната, която, така или иначе, би трябвало да се коригира често от Парламента, като в смутни времена това би могло да се прави дори всеки месец. Що се касае до такъв коефициент, то този подход отдавна се прилага в практиката (още по времето на "бай Тошо" съществуваха единни щатни таблици, само дето те бяха задължителни, но отмяната на задължителността не трябва да означава отмяна на самите таблици с препоръчителен характер — така както изключването на религията от управлението на държавата по време на Ренесанса не означава забрана на религиите изобщо —, нито пък отказване от една удобна едномерна скала за сравнение); подобни таблици се използуват при пенсиониране, както и от синдикатите. Ако човек се назначава на работа с 1.78 МРЗ на месец, примерно, и ако се знае, че 1 МРЗ в момента е, да речем, 50,000 лв., то няма никакъв проблем, нито за счетоводството на предприятието, нито за самото лице, да си пресметне заплатата за месеца и да види колко лева и колко валута трябва да му се изплати. При това се оказва естествено той да получава 1/3 от парите си в левове като аванс, другата 1/3 пак в левове на заплата, и последната третинка във валута (все едно кога) с цел спестяване, ако иска (и ако може), с точност до цели купюри, като остатъците се прехвърлят към следващия месец. Това, на което и американците биха могли да ни завидят е, че няма никакъв проблем (освен желанието, разбира се) валутата да се изчислява като комбинирана по равно от трите основни валути, за всяка по 1/9 МРЗ, така че когато една от тях се качва а друга спада гражданина да не губи нищо (доколкото това се казва валутна кошница излиза, че така всеки българин щеше, бавно и полека, "да си плете кошницата"); дори би могло при ежемесечното обнародване на МРЗ съответните ù части да бъдат конкретно изразявани във всяка от валутите (според усреднената за предишния месец цена) и в левове — за по-лесно пресмятане. Всичко това би могло да се прави (но не би! — защото се събраха много демократи на малко място)! Второто нещо, което се вижда и с просто око, е, че ако трябваше да се въвежда някакъв валутен борд, изобщо, то това трябваше да стане точно една година по-рано, или през юни 1996 год., защото още към май месец миналата година долара надхвърли двукратно установеното си преди значение от около 67 лв. за 1 щ.д., а когато едно нещо се промени два пъти всеки нормален човек би трябвало да се замисли (по-слаби промени обикновено не се усещат от хората)! Само че тогава червените не мислеха да въвеждат бордове, сините не можеха да го направят, а пък другите цветове на дъгата, фигуративно казано, "не предяха". Ситуацията много ми прилича на ухажването на една дама от някой мъж, което нещо, обаче, все не му се е отдавало на човека, докато дамата е била младо момиче, и желанието му се осъществява едва след 25-30 години, като той по инерция я "сваля" тогава, когато тя вече изобщо не очаква такова нещо от когото и да било, и направо си ляга с него. То вярно, че обикновено човек прави не това, което трябва, ами което може, но също така е вярно, че основното нещо, което отличава умния човек (или партия, или народ, ако щете) е, че той прави именно нужното, или изобщо нищо не прави! За 12 месеца нашата валута се обезцени, грубо казано, 12 пъти, така че Запада ни купи точно една дузина пъти по-евтино. С това, разбира се, аз въобще не обвинявам Запада, защото той най-търпеливо чакаше да му се примолим на колене, като че ли той няма никакъв интерес от Борда, ами го прави само от безкористна благотворителност (така както никой опитен риболовец не отива да вдига шум на рибата и да я приканва да излезе на брега та да види какво той ще ù даде, ами само хвърля малко подхранка и надява стръвта на въдицата — ако рибата сама се хване, това си е вече нейно "демократично" решение). Прочее, от март месец долара се беше укротил достатъчно и следваше само нормалната за страната инфлация от около 50% годишно и беше ясно, че той няма къде повече да скача, защото имаше свободен пазар (чрез чейндж бюрата основно) и хората вече си бяха похарчили "тоталитарните" левчета — това си беше един естествен процес, като назряването на един цирей, примерно, който просто трябва да узрее за да премине; подтискайки този процес не се знаеше накъде той може да избие. Червените бяха установили едно темпо от 2 до 3 пъти годишно обедняване (отчитайки девалвацията на лева и процентите от държавни ценни книжа или влогове в останалите, все още, банки), което криво-ляво скърпваше положението; хората бяха шаштисани от големите лихви и изобщо не можеха да си направят сметката колко много губеха, но какво да се прави, капитализма иска капитали, така че те трябваше да се съберат в ръцете на по-богатите, а бедните (кой знае защо?) не искаха да си дават париците! Та, ако си продължим аналогията с цирея, можеше спокойно да се случи, че човек, ходейки по двора, се подхлъзне в едно, да ме простят читателите, прясно кравешко, и падайки си натопи ръката с цирея в него, след което, изтривайки полепналата по ръката си "кал", той, всъщност, намаже цирея още по-добре с това ново "лекарство". Ако на втория ден след това се окаже, че цирея вече преминава, нормално е и умен човек (а камо ли нашите политици) да си помисли, че това е най-доброто лекарство в такива случаи, нали така? Дотук излиза, че ако Борда не помага, поне не вреди. Да, ама не е съвсем така, защото се появява третото нещо, което също е очевидно — Борда съществува, следователно той "се храни" от някъде, а това, очевидно, е пак бедния български народ. Ако приемем, че в него са ангажирани само около една-две хиляди души, при което половината от тях, или са чужди финансисти, или пък получават заплати като на западни финансисти, това ще рече, че тези заплати трябва да се движат между 1,000 и 5,000 щ.д., и ако вземем не средната, а минималната такава заплата за база, то и едно първолаче може да сметне, че хиляда по хиляда прави един милион зелени щатски доларчета (а не многоизстрадали демократични левчета издребнели вече не до стотинки, ами до "милинки"), при това всеки месец и не се знае колко дълго. Така че Борда определено вреди, непрестанно! Четвъртото очевидно нещо, което също не е плюс, е че Борда си е чисто заробване, защото без негово съгласие, ние не само, че не можем да провеждаме своя национална финансова политика, ами трябва да си коригираме, както редица финансови нормативи, така и редица социални и политически аспекти на управлението (те може и да не са били идеални, но и сега пак няма да бъдат подходящи за нас). Един политик, или ръководител от висок мащаб, не може вече, дето се казва, до тоалетната да отиде, ако няма съгласие от Борда. Последният става още един крупен собственик у нас, наред с държавата ни, или както често се изразяват, държава в държавата ни, или по-точно казано, държава над държавата ни, и този собственик започва да изкупува всичко у нас, което може да се купи, на безценица, защото когато човек няма какво да яде разпродава буквално всичко. Бордът купува нашите банкноти, но те не му трябват изобщо, така че той бърза да се оттърве от тях като купува акции на предприятия, банки, жилища, машини и съоръжения, защото той е на своя стопанска сметка, или работи само заради печалбата, както и всяка друга фирма! Това, очевидно, ще продължава, докато той не успее да обърне нашите пари в стоки за себе си, и/или българските пари станат една малка част от активите му. Това, че държавата е най-големият експлоататор на населението е ясно още от римско време, или откакто съществува държавата като институция, но това не трябва да буди никакво съмнение поне за хора живели при тоталитаризма, където тя беше и единствения (и затова още по-голям) експлоататор; сега се появява още един и то висшестоящ собственик — тежко и горко на народа ни! И пак, разбира се, за това не е виновен самия Борд, защото: кой може да обвини котката, че яде мишките? Това е, казано на латински, in rerum natura, или в реда на нещата. Петото нещо за всеки, живял поне 5 години от смисления си живот у нас, и поне половин година в нормална западна страна е, че Борда просто не е подходящ за нас в редица отношения, защото нашия, да го наречем, самобитен, български мироглед и начин на живот отхвърля доста западни установки. Колкото и да се мъчим да се включим в Европата, ние все пак сме си Ориент (или ако щете "мелез" на Европа с Ориента). Умните хора отдавна са констатирали, че Европата свършва там където хората започват ... да пият боза, да не говорим за вкусовете ни за кафето, хляба, жените, ако щете, песните, и прочее. За Борда, обаче, са важни икономически показатели, така че нека поговорим за тях. Когато на Запад нещо се преоценява, то се прави минимум с 25% и нормално с 50%, защото иначе никой няма да го купи, докато у нас "ефтино" е направо магическа дума, но в същото време действително намаление от 10-15% е много рядко явление, да не говорим за по-голямо. Макар че цените у нас се движат някъде около западните те, все пак, остават към два пъти по-ниски отколкото там (като основното изключение е, че цените на жилища у нас са толкова високи, че и по-високи отколкото дори в центъра на Европа — Виена, например). Това е обяснимо с изключително ниското ни жизнено ниво при демокрацията — не чак толкова ниско като в Албания, но пък и нашата държава не започва с буквата "а", а със следващата, така че е нормално да предполагаме, че сме на второ място по бедност. Заплатите у нас са не 2-3 пъти по-ниски от нормалните западни страни, ами към 30 до 50 пъти по-ниски, или българина работи цял един месец за по-малко от една дневна надница на Запад! В резултат на това се получават, и ще се получават, най-различни пазарни анахронизми; у нас се продават, и ще се продават стоките с най-ниско качество от региона, хората се хранят с какви ли не боклуци та правят възможно храната за кучета и котки да стигне цената на сиренето, че и по-висока; у нас нито има истински, отворен към света пазар, нито пък е старото централизирано дирижирано снабдяване, когато имаше поне достъпно за народа количество — сега, независимо от предлаганото много високо качество на редица стоки, народа масово консумира по-лошокачествени стоки, отколкото при "бай Тошо", и то на много по-висока относителна (спрямо средната заплата) цена. Разбира се, че според Борда и у нас би трябвало, примерно, кило хляб да струва колкото кило захар, или колкото литър олио, или колкото две кила ориз, или дори колкото половин килограм пресен салам; едно билетче за градския транспорт да струва 8—10 яйца; килограм ананас да се равнява на две кила ябълки; едно яйце да струва колкото половин килограм картофи и прочее, но това у нас засега е трудно осъществимо и трябва някакъв допълнителен контрол върху цените (примерно, различен данък върху овчето и кравето сирене, или ниски цени на хляба, и пр.), което спъва пазара. Нашият пазар си има своя специфика и нормалното съотношение, по всичко личи, не може много да се отклонява от това при комунистическия социализъм, в който ние живяхме (защото на Запад хората отдавна си построиха своя социализъм, макар и, най-често, да не го наричат така), но това не е съотношението, което ни диктува Борда. На фона на тая скъпотия за народа (а иначе ненормално ниски по сравнение с Европа цени) жилищата са нереално скъпи за условията, които предлагат, от една страна защото са недостатъчно, а от друга, защото това е единственото реално нещо, в което хората могат да влагат парите си, и което не може им да бъде откраднато. Както се и очакваше, Борда трябваше някъде "да се пропука" — не в смисъл, че той не може да се осъществи, или поддържа, защото ние се обезценихме толкова като нация, че вече всеки може да ни купи и продаде — а в смисъл, че неговото поддържане не води до нищо особено хубаво! При една реална инфлация в България от 50-60% годишно (или около 5% месечно) един лихвен процент от 5-6% на година (а не на месец) е също така смешен и нелеп, както мартенски температури през декември, например. Борда трябваше да спре инфлацията на цените, но той само върза лева към марката, а цените продължават да растат, и ще си растат докато не стигнат цените от "бай-Тошево" време при тогавашната база от един тоталитарен лев (тлв) равен на един щ.д. (98 тот. стот. = 1 щ.д., ако искаме да сме по-точни). При база 1,800 демократични лева (длв) равни сега на 1 щ.д., трябва да очакваме, например: хляба да стане 900 длв за килограм (белия хляб при последните корекции на цените при "бай Тошо", за да не поскъпва явно, остана пак 40 ст., но стана 800 грама, което прави 1/2 долар килото); кравето сирене да стане 4,600 длв, а овчето — 6,500 длв; хубавото месо (свинско и телешко) — 9,000 до 10,000 длв, а овчето — към 5,000 длв., като пилетата стигнат също до към 5,000 длв*, приличната кайма трябва да подскочи до към 7,000 длв (и тази тенденция положително ще се прояви когато народа спре да се запасява със сирене, и започне да купува повече месо — някъде към октомври, ноември, може би); олиото трябва да се установи, около 2,000 длв за литър; захарта — също, но не е изключено доста време да остане под 1,500 длв защото имаме добро собствено производство; ориза, разбира се, вече си е стигнал (че и надминал) тавана от 1 н.марка; яйцата вече се стремят към нормалната цена от 220 длв; картофите трябва да са 20—30 цента или около 500 длв; лука още тази зима ще стигне 1,000 длв и ще спре; и прочее и прочее. [ * По-късно така и стана, а след влизането ни в Европа (2007 г.) тези цени (превърнати в Евро, понеже тогава долара падна твърде много, заради войната в Ирак) бяха и надминати. ] Там, където имаме собствено производство цените трябва да се извеждат от тоталитарните цени, а там където те се определят от чужбина — от международните цени (например: банани — 1 щ.д., кафе — 4 до 5 щ.д., чай, чер пипер и други подправки — 7 - 10 щ.д. /кг и пр.), като се взема минимума от двата варианта. Вярно е, че тук говорихме основно за хранителни продукти, но както е добре известно у нас "рънътъ прай бурбътъ", така че всичко следва цените на основните хранителни продукти. Важното е, че Борда върза лева, обаче не върза цените, т.е. не спря инфлацията, както народа очакваше.** Да не говорим за Марко-Тотевския ни късмет, че след като от десетилетия, като кажехме валута и разбирахме щатски долари, ние взехме та се прикрепихме към валута дето веднага почна да девалвира сама страхотно, като че ли ние успяхме да опропастим и немската марка, както опропастихме страната си. [ ** Е, в последствие инфлацията спря защото народа нямаше пари да купува, но това не променя изложените разсъждения защото нашите цени просто наложиха по-ниска цена на долара и по-този начин пак ни изолираха от Запада, както в тоталитарно време. Тази изолация на пазара и българина (когато отива в чужбина), всъщност, е и единствената реална полза от Борда, погледнато 3-4 години по-късно. Но тези нереални цени, т.е. противоречието в цената на валутата според Борда и тази, която бихме имали при един свободен пазар на стоките ни, е жесток удар срещу производството и също избива някъде, например в скока на цените през 2000 г., който започна с яйцата, мина към месото, и продължи. А и комуналните разходи трябваше, според Борда, да подскочат много, и това също беше зле за народа ни. И тъй нататък. ] При пазарно регулирано стопанство всеки трябва да купува колкото може, за да създаде работа на другите до него, но българина, колкото е по-беден, толкова повече спестява, и горките търговци наистина се виждат в чудо, защото, колкото и демагогски да звучи фразата, че на тях се крепи стопанството ни в момента, това си е чиста истина, и те заслужават да им се издигне паметник (на мястото на паметника на "бившата" Съветска армия, примерно — защо пък не, след като го омаскарихме и него, както и сумата други, да ги наречем, "култови" постройки, като: Мавзолея, Партийния дом и стотина други паметници?). Вместо това всеки ги оплюва отвсякъде, и те просто са длъжни да предприемат нещо (е, от грижа за своя джоб, така е, но пък нали там е "номера", в добре организираното общество — всеки да гледа себе си, но от това да печелят всички!). Те, естествено, научиха, че българина или купува скъпо или изобщо не купува (пуста страхова невроза и непознаване на основни пазарни механизми) и вече са готови да му продават всичко скъпо и прескъпо, стига той да купува, но идва някакъв си Борд и замразява лихвите, а хората, вместо да се юрнат да купуват де що могат (защото: за какво са им демократичните левчета, след като където и да ги държат все нищо не печелят?), те вземат та се успокояват и отново решават, че евтиното им е скъпо, и чакат цените пак да подскочат, та да вземат да купуват. С други думи, Борда си е Борд, ама и ние сме си българи! Шестото, вече не очевидно нещо, което пак не е в полза на Борда, е че той ни заробва не само в момента, а и за в бъдеще, подобно на правилото, че родения в семейство на крепостен, става също крепостен! Имам предвид, че основна част от парите на Борда ще бъдат инвестирани в редица банки, и при този нисък лихвен процент се предполага, че, рано или късно, хората ще започнат да искат заеми, а тези заеми не се дават срещу дипломи или честни обещания, а срещу ипотеки на имущество***. В нормалните страни се предполага, може би, че поне 10% от ипотекираното имущество остава в полза на банките, а при нашия "зелен" капитализъм в епохата на първоначално натрупване на капитали, боя се, че този процент стига до 30%. Но дори и тези граждани, които няма да фалират (и фирми, разбира се, но аз мисля за личното имущество на огромно болшинство фирмички, които продават нещо по мазета и кюшета по улиците, и ипотекират не второ и трето жилище, а семейното си такова), поемайки дългосрочни заеми, всъщност, заробват своите деца да ги изплащат с бъдещ труд! Това е съвсем реална перспектива защото тази втора държава у нас е един, наистина, крупен собственик на пазара и, щем не щем, трябва да се съобразяваме с него. ( Икономистите може и да възразят, че това не е точно така, защо Борда не купува нищо сам, но това е поредна заблуда, защото Запада не е луд да дава пари за нищо, т.е. някой купува нашето имущество и банки. Прикривайки конкретните лица под формата на някакво дружество последиците от техните действия не изчезват, но ние сме свикнали да има изкупителна жертва, или конкретна държава, която да ни владее, и като не можем да посочим такива си мислим, че всичко е наред. O, sancta simplicitas! ) [ *** Вълната на масови заеми предлагани от всички банки започна някъде към 2005 година и това заробване е факт. То, естествено, е факт и за Запада, защото в обществото на всеобщото изобилие най-лесно можеш да заробиш някого като му дадеш да поживее охолно известно време и после го заплашиш, че ще загуби всичко, ама там нещата са горе-долу балансирани, хората не залагат всичко, безработицата и несигурността не са такива като при нас, така че пак ние сме потърпевшите. Дори всичко да се прави както трябва, то у нас пак се обърква, заради неотчитане спецификата на местните условия. ] Седмият и последен минус от прилагането на Борда у нас е прикрепването ни към други пазари, а именно към тези на силно развити индустриални страни, към "Великата Седморка" (или 10-тка, или 20-сетка, ако щете), което е съкровеното желание на силните на този свят, нещо за което се водиха Първата и особено Втората Световна войни и бяха дадени десетки милиони жертви — по простата причина, че силните страни не можаха да се разберат как да си поделят света! Оказва се, че работата била много проста, и трябвало единствено великите сили да поумнеят малко и да приложат към подялбата на света принципа на акционерното дружество, като вместо да притежават България, да речем, в нейните "реални граници", да я притежават в идеални такива (те само селяните у нас си мислят, че идеалната граница е нещо лошо, но в града никой собственик на жилище в многоетажен блок не си и помисля да предяви претенция за реална част от асансьора за него, или пък да издигне лозунга "За всеки гражданин — свой асансьор!"). Прикрепейки се към немската марка ние не ставаме провинция на Германия, териториално, защото не е известно (пък и да е не ни влиза в работата) какъв е немският процент в нашия Борд, но който трябва да си получава дивидентите сигурно знае това. И обърнете внимание, че лошото за нас не е просто в това, че сменяме едни пазари с други, макар че и само това да беше, то пак възникват редица проблеми докато се свикне с нещата, както, например, ако трябва да се премине от ляво- към дясно-ориентирано движение по пътищата, защото преходния период е най-опасен (както всички би трябвало вече да сме се убедили за последните години). В приведения пример няма никакви основания за предпочитания освен инерцията или навика, докато в нашия случай пазара на бившия Социалистически Лагер, особено на днешна Русия, се различава коренно от пазара на развитите западни страни, преди всичко със съизмеримостта на нещата. Ние и Русия бяхме и сме си съизмерими не само като славянски държави, но и като относително еднакво изостанали в своето развитие страни, като дори ние бяхме в по-облагодетелствуваното положение на по-добре снабдена страна (като географски по-близка до центъра на Европа, накъдето се стремим), и на по-малка и, съответно, по-лесно управляема. Докато за Запада ние бяхме и си оставаме (още повече след последните демократични години, когато вместо да се издигнем в очите му, по-скоро се изложихме) на положението на "бедни роднини" (бедни — очевидно, а роднини — е, все пак, не сме Руанда). Това не означава, че не може да има полезна симбиоза между нас и Запада, но че тя ще е очевидно (поне за автора) по-малко полезна, отколкото ако беше с някои съизмерими с нас народи като Русия (в гореизложения смисъл), Турция (като наша силна съседка, и етнически близка за една съществена част от нашето население), Арабските страни (за които ние бяхме и сме едно свързващо звено, или ако щете трамплин, към Европа, при това те съвсем не са бедни, за разлика от нас), Далечния Изток (като еднакво стремящи се към западната цивилизация, приблизително на едно промишлено ниво, макар и в някои отношения те да ни превъзхождат, и еднакво екзотични от гледна точка на Америка, например), европейските славянски страни като Полша, Чехия, Словакия, Македония, и прочее. Ние, обаче, предпочетохме, както в поговорката за жабата и вола, да вдигнем крак да ни "подковат" западните "ковачи", защото тяхната "подкова" е по-лъскава! Е, "подковаха ни" хората, обаче това все ще ни дърпа към дъното, или към "мазето" на Европейския дом, ако така предпочитате. Ние, сигурно, няма да станем вече селскостопански придатък на "Еврорайха", защото в това динамично време нещата се менят доста бързо и днес селското стопанство се оказва екологично най-чистото и достъпно за развитие навсякъде (и в космоса, дето се казва, а какво остава за северна Европа или Америка), но спокойно можем да станем негов химически и, въобще, промишлен придатък, и биологична фабрика за бели роби! Аз не твърдя, че робството е нещо чак толкова лошо, защото то е съществувало хилядолетия на Земята, но все пак през друг исторически период и ... някак си е жалко, че толкова лесно ни превзеха — изобщо без бой, но какво да се прави — демокрацията иска жертви! А единственият плюс (за нас) от Борда е, че като не можем сами да се управляваме, поне си намерихме "майстора". Така че, може пък и да се окаже че всяко зло е за добро, и може инак да сме бедни роби, но пък вече сме демократи. Да ни е честито! 08.1997 P.S. За сведение, Унгария чак в 2001 г разрешава влогове в чужда валута и легализира валутния пазар, и затова те нямат Борд, нито пък имат нужда от такъв. — — — СВОБОДНИ ЛИ СМЕ, ИЛИ НАПРОТИВ?* [ * Публикувана е силно съкратена версия (основно на I раздел) на материала на 8 стр. на в. "Континент" от 02.11.1998. ] I. Констатация на състоянието на заробване, като подчинено и унизително състояние на принуда да вършим това, което ни диктуват други държави, а не това, което бихме искали като свободен народ. Трябва да се отбележи, че в днешно време робството е значително еволюирало по сравнение с времената на фараоните, например, и се изразява основно в икономическа принуда, но доколкото капитализма е власт на капиталите, то и принудата е редно да бъде само икономическа, или такава, която в крайна сметка засилва икономическата ни зависимост. При все че тази зависимост не винаги се вижда явно тя съществува и е нещо като дистанционното управление в електрониката, но това съвсем не я прави по-слаба, а само по-незабележима и затова и по-коварна! Но нека изброим по-важните белези на това заробване: 1. Външно-икономическото заробване се изразява основно чрез външния дълг на страната, който сега би трябвало да е към 1,500 щ.д. на глава от населението (когато става въпрос за пъти точните сметки могат само да ни объркат). Абсолютно той не е нараснал с повече от 35% във валута през демократичните години, но като се вземе предвид, че в последните тоталитарни години една минимална заплата (МРЗ) беше към 200 щ.д. (не само според официалния курс, а и спрямо покупателната ù способност, или измерена с някаква потребителска кошница), а средната заплата беше към 350—400 щ.д. (и един работещ можеше спокойно да си купи, примерно, един тон мляко с месечната си заплата, стига да искаше), а при всичките последни правителства МРЗ се движеше около 25—30 щ.д., а средната — между 60 и 80, то това показва едно намаление от около седем пъти на способността ни за изплащане на външния дълг при прехода към демокрация (т.е. по-рано той е бил към 1,000 долара на "калпак" или към 3 средни месечни заплати, а сега е почти 2 годишни заплати). 2. Вътрешно-икономическото заробване се изразява във владеене на имущество в страната ни от чужди лица или организации. Така нареченият приток на капитали у нас е, разбира се, израз на засилена икономическа зависимост, но тук не става дума за малки суми или проценти от националното ни богатство за да се пледира по въпроса, и когато даваш всичко ценно, което имаш, за да оцелееш, това вече си е чисто заробване. В първата половина на века развитите индустриални страни водеха унищожителни войни за да си поделят влиянието над изостаналите страни; те все още бяха достатъчно "глупави" за да се разберат като джентълмени и се налагаше да прибягват и до ultima ratio-то (или крайното средство), макар и да предпочитаха други "да вадят кестените от огъня". Сега вече Великите Седем (или колкото и да са те) просто решиха да приложат при подялбата на света принципа на акционерното дружество и основаха различни международни финансови институции, където да инвестират неизползуваните си в момента капитали и с тях да закупуват "идеални части" от редица по-изостанали от тях страни. Дори ние и да имаме някакви облаги от тези помощи, то тези които ни ги дават получават още по-големи облаги (политически, а от там и икономически, пък и умиротворителните сили на Обединените Нации струват доста пари), а и това не променя факта на изкупуването, и оттам и на заробването на страната ни. Всички чужди капитали у нас означават износ на капитали в чужбина, а не само приток на такива (в началото). 3. Изборът на несъизмерим с нас господар е следващата характеристика на това заробване.Тук става дума за замяната на русофилските тенденции у нас с русофобски, което би могло да бъде спорен въпрос, ако ние бяхме ескимоси, например, но тъй като ние сме славяни е логично да си избираме славянски "център на въртене" (или "по-голям брат", ако щете). Ако толкова искахме да избягаме от "гравитацията" на руснаците, защо не се закрепихме към чехите, примерно (които са били водеща промишлена страна в Европа преди Втората Световна война и сега отново се проявяват като такава, а освен това са славяни като нас, и Кирил и Методи на времето си, като са тръгнали от нашите земи, та са отишли направо в техните); или, ако етническата страна на нещата не е толкова важна — то към турците или арабите, защото и на тях, както и на нас, много им се иска да влязат в Европата, само дето те са по-богати от нас, но пък ние сме си в Европата, така че имаме общи интереси (а освен това у нас има около 20% етнически турци и още толкова етнически цигани, и една такава ориентация би била съвсем естествена)? Прочее, ясно е, че малка страна като България не може да бъде съвсем независима от другите и трябва да се върти около някоя по-могъща сила, но много важно е да съществува някаква съизмеримост с господаря, та, фигуративно казано, да можем да се храним с него на една маса, а по време на руското "владеене" на страната ни ние единствени от бившите социалистически страни нямахме съветски войски, и всички руснаци ни възприемаха като "най-техни" хора. Както от няколко коня в един впряг най-недоволни са най-силните и бързи коне (защото те вършат цялата работа), а най-печеливши са по-дребните и слаби кончета, така и от социалистическия "впряг" ние само печелехме! Докато сега, колкото и любезно да се отнасят към нас и американци, и немци, и французи, и прочее, техните отношения към нас могат да бъдат само отношения на благодетел към облагодетелствуван, а това са отношения на възпитани робовладелци към робите им, или, ако така повече Ви харесва, на грижлив стопанин към добитъка му — те и ще ни хранят, и ще ни поят, и ще ни разтушват с разни съвременни медии, и ще ни дават старите си неща (работещи, но морално остарели за тях), защото е жалко и не по християнски да изхвърлиш нещо здраво на боклука (виж, да го подариш на някой бедняк е по-друго — най-малкото така можеш да се снабдиш с някоя индулгенция за оня свят), и ще ни дават съвременни технологии за да се развива у нас химическата промишленост и разни други вредни отрасли, че дори и при атомната енергетика ще ни помагат (щото ако нещо стане у нас, то вятъра не пита накъде да задуха), и даже ще се бият по гърдите че го правят само от любов към демокрацията. Никога, обаче, те няма да ни възприемат като братя (па ако ще да е като по-голям брат към по-малък — защо не, след като наистина беше така?). Макар и по-изостанала по жизнен стандарт от Америка, примерно, Русия, все пак, е една велика империя, с която се съобразява дори самата тази Америка, но за нас в момента това не е вярно и ние просто предпочитаме (в глупостта си, защото друго обяснение няма) да бъдем роби, вместо да седнем на една маса с руснаците (което не значи, че трябва непременно да им "сърбаме чорбата", защото ние можем и сами да си забъркаме някой буламач). 4. Селекционираната емиграция на най-способната ни и напориста част от младежта в развитите западни страни, тъй нареченото "изтичане на мозъци", е следващия пункт в нашето разглеждане. Докато при тоталитаризма много се говореше за това, но то не беше масово явление, то сега не се шуми много, ама към половин милион българи, предимно млади, са постоянно (повече от 10 месеца в годината) извън страната. Обирането на елита или "каймака" на една нация е сигурен начин за поставянето ù в зависимост от другите, и факта, че "каймака" от това печели, не означава че страната ни не губи! Всичките програми за подпомагане на науката и образованието у нас от страна на Запада целят привличането на млади и талантливи българи при тях, които, при положение, че нашия жизнен стандарт сега е от 30 до 50 пъти по нисък от там, означава че поне 3/4 от тях в последствие емигрират в развитите страни, а тези, които се връщат, ако са в репродуктивна възраст (а ако те са над 35 години, то Запада, като правило, не ги приема, нито за обучение, нито за емиграция), оставят своето потомство там. В известен смисъл това означава, че ние ставаме един вид фабрика за генетичен материал за развитите страни, което е дори по-лошо от еничарството през турското робство, защото тогава са вземали само съвсем малки деца (за да могат те много бързо да забравят родителите си и да служат предано на новите си господари, нещо което при високата детска смъртност тогава се е възприемало от родителите им като природно бедствие), докато сега емигрират вече отгледани и пълнолетни граждани, на възраст от 18 до към 25 години, когато родителите им вече не могат да мислят за други деца, а пък държавата, малко или много, се е грижила за тях и има основания да иска възвръщане на инвестициите. 5. Трагично ниският жизнен стандарт е следващия момент, който по най-пряк начин съдействува за засилване на икономическото заробване. Колкото и да сме били зле по-рано, никога не сме стигали до едно, по-лошо от "африканско", ниво на жизнено равнище, като минималната ни заплата не е падала под 80 - 100 щ.д. месечно, а сега ние стигнахме дори до куриози и на по-малко от 20 долара. Ясно е, че когато става въпрос за оцеляване, сме готови да целуваме и ръка (и каквото ни дадат), само и само да си осигурим насъщния, но точно при такъв нисък жизнен стандарт идва най-опасното и продължително робство. Нещо повече, щом държавата удържа данъци от хора с трагично ниски доходи, значи тя не може да заделя нищо (или почти нищо) за традиционните държавни отрасли като образование, здравеопазване, армия, сили за вътрешен ред, стратегически отрасли, наука, нерентабилна но нужна промишленост, даже селско стопанство (защото който има някаква земица не я обработва, или сее само колкото за себе си, а който няма, той пък и няма какво да обработва). Бедният всеки може да го купи и нас точно така и ни купи Борда, като иронията на ситуацията е, че ние даже го молихме на колене! 6. Чуждопоклонничеството, само по себе си, е израз на явното недоволство на индивида от средата, в която той се намира, но то е и пореден признак за заробване, защото няма роб, който да е доволен от своето положение и да не иска да бъде от "другите". Като малка страна ние често сме се стараели да заимстваме нещо чуждо, но при положение, че ние сме дали на света славянската азбука, да стигнем дотам, че да не искаме да си купим, било то дрешка, било то дори паста за зъби, ако тя е надписана на български, и да напълним езика си със сумата чуждици, просто защото са чуждици (а не защото са по-добри, от българските ни думи, и, разбира се, не защото сме много културни, тъй като доста често ги пишем с български букви), вече води до постепенно асимилиране! При това аз съвсем не считам, че основната заслуга на Кирил и Методи е била в създаването именно на азбуката (защото тя е просто една символика, комбинация от гръцки и латински букви, нещо, което дори затруднява общуването в днешно време), а в запазване на духовността на българина; нито съм против чуждите езици, а само против духовното поробване на страната ни. Може да е глупаво да се гордеем с всичко наше само защото е наше, но това поне е естествено, докато да се срамуваме от всичко наше (пак по същата причина!) означава примирение с робството ни. II. Причини за заробването на България от развитите страни Би трябвало да е очевидно, че заробването (без никакви реални причини) стана възможно единствено по вина на прехода ни към демокрация! Първо, от съображения от най-общ характер е ясно, че както при хората, така и при държавите, са възможни две крайности по отношение на свободата — едната е пълната независимост от другите (или анархията), а другата е пълната зависимост от най-силния (или диктатурата). Но това имплицира очевидния извод, че при пълната свобода на личността (респективно, държавата) се изявявая само по-силната (в едно или друго отношение), докато при диктатурата по-силните страдат за сметка на по-слабите, което може и да не е много правилно (право, right, recht, и пр.), но пък е справедливо (друго, left, т.е. това, което остава освен правото — такава е етимологията на тези думи и е полезно тя да се припомни, защото в българския език не е така, както в другите езици)! А слабите хора (или държави) също имат своето право на съществуване (тъй като разнообразието е най-ценното нещо на този свят, което го прави интересен). Така че беше ясно (а то бе и доказано), че от бившия социалистически лагер България, преди всичко, печелеше, докато сега ние основно губим поради жестоката конкуренция на другите страни. Но нека разгледаме причините по-конкретно и ги разделим на: вътрешни и външни, и на обективни и субективни, така както се прави от сумата векове насам. Външните причини са тези извън страната ни, и, съвсем естествено, можем да считаме за външни обективни причини, това, което е извън възможностите на хората, т.е. някакви природни бедствия, като стихийни пожари (както в Австралия, например), или земетресения (както в Япония, например), или свлачища и наводнения (както в Китай), или Чернобилски истории, или такива суши, че по 3-4 години да не е капвала капка дъжд (както е в някои африкански райони), и прочее. Ясно е, че нищо подобно не ни се е струпвало на главите (освен някои промишлени аварии, поради некомпетентно ръководство и остаряло оборудване, че дори и те не са надхвърляли 10-тина души жертви, камо ли да говорим за хиляди). Ние, действително, живеем в едно благословено от Бога кътче, което, обаче, успяхме за началните демократични години така да разорим, че май и Бог няма да може да ни помогне! Следващите причини са външните субективни, т.е. някой външен враг, някоя страна, която да ни е била обявила война, или поне да се е канила да го направи — та да не е луда, нали ще трябва и нас да храни! Що се касае до вътрешните обективни причини, това биха могли да бъдат някакви граждански войни (както при западните ни съседи, например), но дори и това не стана (слава Богу!) у нас, може би, защото ние сме миролюбив народ и си имаме една хубава (макар и пораженческа) поговорка, че преклонената главица сабята не я сече. Така или иначе, националният въпрос, по който много се шумеше на времето, си отмина мирно и тихо, а това, че някои се били поддали тогава на паника — е, то в паниката, поначало, няма нищо хубаво —, и доста български граждани напуснаха тогава страната — е, ами през последните години много повече българи го сториха. Останаха още вътрешните субективни причини, т.е. някой зъл диктатор или луд монарх да се е бил заседял дълго на трона и никой да не може и "с топ да го помръдне" — да, ама не, защото за последните демократични години сменихме какви ли не правителства, пробвахме и със служебни, даже и без никакво правителство, ама все не върви пустата държавна колесница! Единствено Президента още не сме сменяли предсрочно (е, опитахме в началото на 1997, ама той пък не рàчи), но това е само, защото сме му дали такива "мижави" права, че той може само някоя улица да преименува. И за да приключим с причините нека приведем още един аргумент — сравнението с другите екс-комунистически страни, като събратя по съдба. Ако се огледаме в Европата виждаме, че в момента ние сме май по-зле и от руснаците, които като 30-тина пъти по-многочислени от нас би трябвало да са и много по-трудно управляеми, ала не е съвсем така. А за другите европейски страни като Чехия, Словакия, Полша, Унгария, и прочее да не говорим, ама, хайде, нейсе — те поне са по-близо до "пъпа" на Европата (Виена). Така или иначе, но засега ние сме на второ място по мизерия след Албания (в което има логика, защото и по азбучен ред те са преди нас, нали?). Както се оказва на практика, свободното демократично развитие на България е предимно пагубно за нас и ще бъде такова, докато не се създаде някаква по-силна (диктаторска) структура, която да обединява по-слабите прослойки и да ги поддържа. Но, обърнете внимание: не структури, с водещо място на богатите и развити западни страни, ами обратното! Докато се стремим сляпо да влезем в Европа, ще продължаваме да сме на опашката, и когато влезем, само ще си затвърдим аутсайдерското място**. [ ** От 2007 г. това вече стана реалност. ] III. Изход от положението може да има само чрез въздействие в противната посока, т.е. чрез засилване на диктаторското начало в управлението на страната ни. Нека припомним, че истината (още от времето на Древна Гърция) е някъде по средата, и да се говори за чиста диктатура или демокрация е най-малкото наивно и детински. Нито нашето тоталитарно управление, особено след 60-те години на века, е било истинска диктатура, нито сегашното ни "диридже" е чиста демокрация, така че въпросът не е в названието — то най-често е едностранчиво — а в същността на нещата, и самото съществуване на Президентската институция е вече проява на диктаторски елементи. Максимално чиста демокрация е имало в Древна Гърция и затова там тя не е изтрайвала особено дълго и се е сменяла с диктатура (наричана тогава тирания), така че смяната е била във времето; въобще, когато човек не може да намери средата в дадено отношение то той, волю-неволю, я намира, ала залитайки по крайностите, така че, усреднено във времето, се създава илюзия за средно положение! Съвременните демокрации, някъде от преди 2-3 века в Англия, и сега по целия западен свят, постигат компромиса чрез съвместяване на несъвместими неща, т.е. на демокрация с монархия или с Президентска институция (където Президента е един по-лесно сменяем монарх). И нека подчертаем, че демокрацията е власт на хора (с всичките им човешки недостатъци!), но избрани измежду целия народ, т.е. само е разширен пула (или "локвата", ако преведем по-точно английската дума pool). А и да не забравяме, че демокрацията в древна Атина е била въведена тъкмо от Тирана (такава е била титлата на тогавашните владетели) Пизистрат, което ще рече, че тя е изгодна също и за управляващите! С други думи, ако сега за България е по-изгодно да се засили диктатурата, то в това няма нищо лошо, защото приказките за демокрация тръгнаха от силните западни страни за да ни отслабят и направят лесна плячка за тях и те вече го постигнаха, и ако ние можем да противодействуваме по някакъв начин на тази тенденция, трябва да го направим чрез противоположната ù. В зависимост от силата на въздействието, която е, общо взето, право пропорционална на скоростта на промяна и обратно пропорционална на спокойствието в страната, са възможни следните три варианта: 1. Постепенно "вразумяване" на системата народ-политици Нека първо разясним, че е правилно народа и неговите политици да се разглеждат като една система (нещо като яйцето и кокошката), където всяка от двете страни влияе на другата, защото, както твърди латинската поговорка: прост народ — слаба държава! Този е най-бавния метод и той може да продължава векове (и продължава, защото няма западна държава, в която политиците ù да са това, което би трябвало да бъдат, и в която да не стават, от време на време, разни "изцепки", или в която демокрацията да не е била критикувана от своите велики личности). Известен напредък в това отношение се забелязва дори в нашата страна, като вече към 1/4 от хората не гласуват, но това е нормалното положение на нещата в другите страни, а тъй като ние не сме от "нормалните", то всичко нормално не е съвсем нормално за нас, и за да стане такова би трябвало този процент да стигне половината*** от гласоподавателите! Бавно и полека народът ни усеща, че демокрацията е нещо като футболния мач, да речем, и ако ти е интересен може да го гледаш, но ако си сигурен, че ще е пак същата скука като миналия път, то няма защо "да се хабиш". [ *** Съдейки по изборите у нас в самото начало на ХХІ век (до 2007г.) даже и 50% гласуване не ни върши работа. Е, може би тогава 25-30% гласували ще стигне за да провокира вразумяване. Да се надяваме. ] Постепенно и у нас политиците започнаха да се различават основно по вратовръзките и цвета на ризите си (както е и на Запад!) а не по нещо радикално различно в техните платформи, но лошото е, че при нас изпъкват предимно недостатъците на демократичната система (на първо място факта, че много хора трудно могат да вземат разумно решение). Казано по друг начин, демокрацията е максимално неефективната форма на управление и смисъла от нейното прилагане е преди всичко да се създадат зрелища за народа, а не да се извършва наистина някакво управление (като във всяко министерство, освен политици има и хора, които да вършат работата), но когато е застрашено оцеляването на един народ с 13-вековна история, трябва да се оставят зрелищата и да се върши работа, като всички теглят държавната каруца в една посока (желателно в правилната за момента), а не кой накъдето намери за добре. И така, вместо да се мъчим да закараме народа на избори, по-правилното (и тъкмо затова то и не се прави у нас, защото е по-правилно!?) е да оставим народа да не гласува щом не вижда смисъл, защото политика, като всеки артист, не може да играе на празна сцена! С други думи: искаме ли да помогнем на българската демокрация трябва да сме против нея, като това не е демагогия, а естествен ход на развитие на нещата, и в това е смисъла на опозицията — в противодействието на управляващите партии. Само дето тук ние говорим за противодействие на цялата управляваща система****, след като тя именно "боксува"! [ **** И това, че вече всеки втори човек не гласува, означава че всеки втори българин е явно против системата, а бих добавил, че и от останалите половина гласуващи пак всеки втори не е съгласен с нея, но не смее да си го признае поради криворазбран (и официално пропагандиран) патриотизъм или гражданско съзнание. Истината, обаче, е че народа най-после, след над 10 години, се разочарова, или почна да изтрезнява от "демократичната еуфория". ] 2. Засилване на Президентската институция Това е въпрос на законова уредба и е едно по-силно въздействие в правилната посока, но, като че ли засега, никой и не мисли за подобно решение, а с всяка изминала година то ще става все по-належащо. Разделянето на властите и изискването за не повече от два Президентски мандата е напълно достатъчно за да ни предпази от другата крайност, от която бягаме, както се казва, като "дявол от тамян". Не е толкова съществено по какъв начин ще се избира Президента, и дали той ще е със синя кръв (или синя риза, да речем), важното е той да олицетворява диктаторското начало в управлението, да има вид на патриарх или баща на нацията (е, може и на майка, ако се случи да е жена), да може да разпуска Говорилнята, пардон, Парламента, и да насрочва нови избори когато си поиска, както и да му поставя задачи и желателни срокове за изпълнението им, да има право на вето върху което решение на Народното Събрание намери за нужно (и то не само веднъж, а многократно), да бъде една консолидираща личност, с богат житейски опит, а не в младежка възраст (в крайна сметка той нито е спортист, нито вундеркинд, нито пък е Христос, та да бъде на неговата възраст), и прочее. Пълномощията на нашият Президент са такива, че той е по-символична фигура и от английската кралица през миналия век, само дето при тях е имало и Камера на Лордовете, които нито са били без права, нито пък некомпетентни, и които следят, както се казва, "плебоса" да не направи някои поразии, за която после всички ще съжаляват. Накратко: демокрацията си е демокрация, ама и без централизъм не бива! 3. Военен преврат Това е най-грубата намеса в тази насока, но ако демокрацията не вземе мерки (предишната точка) и народът се окаже достатъчно слаб (първата точка), то единственият оставащ начин за засилване на диктаторското начало в демокрацията се оказва самата диктатура. Това не би било изненадващо за нашите условия, защото народът ни вече свикна на крайни форми на въздействие (като шокова терапия, например), но е неправилно да се мисли, че всеки диктатор е жесток злодей, като ламята от приказките, защото такъв човек дълго време няма да може да управлява. Най-често диктаторите са фанатици на някаква идея, която се поддържа от една значителна част от населението и ако историческия момент изисква груба сила вместо напразни дебати, и ако масите са достатъчно невъздържани за да търсят компромисно решение, те в душите си подкрепят всеки един диктатор! Жестокостите на диктатурите идват най-често от самия народ, а не от диктатора, и освен това, осъждайки диктатурата, не бива да забравяме, че смисъла на голямата жестокост е да предпази хората от още по-големи жестокости! Всяка една сила трябва да се уважава заради силата ù, иначе няма никакъв смисъл от нея, така че е логично, който не я уважава да страда, още повече ако диктатурата идва след като демокрацията се е оказала некадърна да се справи със ситуацията (а то точно така е ставало досега в историята). В тази връзка дори бих казал, че основното предимство на демокрацията е, че единствено тя може да убеди масите, че в диктатурата има нещо хубаво, така както и основното предимство на диктатурата се състои в това, че тя успява да накара масите да повярват, че и в демокрацията има нещо много хубаво! За родените преди около 1960 г, които имат възможността да сравняват и двата варианта, горната мисъл вече би трябвало да е осъзната (само, може би, недоизказана). Нека отново повторим, че който не успее да намери средата в дадено отношение, той пак я намира, само че в резултат на редица залитания и усреднена във времето, защото, както гласи известната шопска мъдрост: "Онò, що си трèбе, онò си го сàка"! Разликата е само в социалната цена на прехода (или спокойствието в страната). В ЗАКЛЮЧЕНИЕ, ако се върнем към първоначалната идея за икономическото заробване на България от богатите западни страни без никакви причини за това, освен демократичния делириум на народа ни, и ако искаме да се придържаме към разумната среда, трябва да споменем, че и робството си има някои свои положителни черти, особено ако господарите са цивилизовани хора или просто добри стопани, защото те ще се грижат за нас да бъдем сити и да не се бунтуваме, а пък на този свят по-силния винаги държи в подчинение по-слабия, и това е един естествен процес, нещо като болестта или старостта, независимо дали това ни харесва или не. ... Само дето няма да сме свободни, а в такива случаи е прието човек да се бори и да побеждава — и болестите, и по-силните си господари — защото свободата е сладко нещо (както са разбрали хората доста преди Дон Кихот от Ла Манча да им го каже)! Иначе нашата асимилация вече е започнала: и чрез емиграция, и чрез етническо засилване на "смуглите българи" (защото ученото по-рядко се ражда и по-трудно се отглежда), и чрез смесени бракове със западняци, така че българите в България прогресивно намаляват. Разбира се, всякакви по-дългосрочни прогнози са опасни, защото никой не знае колко време ще се запазят съществуващите тенденции, но ако разчитаме само на първия изход от положението е напълно възможно след 10-20 години жителите на България да се закрепят някъде към петте милиона, от които етническите българи ще са около два милиона, и още към два милиона българи по националност ще живеят в чужбина (като още половин век ще си идват "чат-пат" на гости у нас). То вярно, че след като хората на кълбото, наречено планета, станаха вече толкова много, едно намаление ще се отрази само благотворно в общочовешки мащаб, но все пак: защо тъкмо ние, след като и без това сме малко? И дали е нужно, след като нашата държава е просъществувала доста векове, и сме издържали на толкова врагове и нашествия, да се предадем съвсем лесно и то сега, когато няма никакви разумни причини, освен че богатите държави смениха политиката на "пръта" с тази на "моркова" (превод на английското: stick and carrot approach)? И въобще, вместо само да говорим за демокрация (която е въпрос на законова уредба и от седем години насам вече я имаме), не е ли по-добре да си възстановим стабилната държава, която имахме при тоталитаризма?***** В противен случай ще си бъдем роби, независимо че дистанционните икономически вериги не се забелязват, защото роб е този, който върши това, което му нареди господаря (а не този, който има, примерно, по-малко лъвчета на ревера си), и други страни ще ни "обират приплода" когато поотрасне! [ ***** Е, може да бъдете сигурни, че "волния хайдук Сидер" не е бил запознат с този материал, но той би го одобрил, евентуално, само частично (както дявола евангелието). Изложените тук идеи, обаче, явно са "витаели във въздуха". ] 10.1997 — — —
Сконвертировано и опубликовано на http://SamoLit.com/ |